Home » Авторски страници

Чичо Ванчо

2015.08.07 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

—————————————————————————————————————————————————–

ЧИЧО ВАНЧО

 .

Майстор сладкар, 50-те години на ХХ век. Снимка: LostBulgaria.com, фрагмент

Майстор сладкар, 50-те години на ХХ век. Снимка: LostBulgaria.com, фрагмент

Беше дребен, под среден ръст, винаги усмихнат, с хубава, тъмночерна къдрава коса.

Но не беше външният му вид, който ни впечатляваше. Нито пък мекият му баритонов глас.

А нещото, което носеше като армаган за малките любители на захарните изделия.

Майстор-сладкар, чичо Ванчо нито веднъж не дойде ей така, „с празни ръце“. Винаги вадеше от чантата и слагаше на масата я баклава, я някакви пасти, я странния – в смисъл непознат за наср селянчетата – кадаиф.

Знайно е, че децата са големи фенове на сладкишите. Пък и в ония купонни времена подобни разкошотии бяха рядкост.

Вярно, и „нашите“ – дèде /1/, майка ми /2/ и баща ми /3/ – не му оставаха длъжни. Тръгваше си с пълни торби полски дарове: фасул, кромид, чесън; есен – с въʹрви сушен червен пипер, тежки връзки праз, тикви. Петчленното му семейство все пак не можеше да яде само пасти (което едва ли им се е случвало – пък и той не беше преродена Мария Антоанета…). Върху неговите крехки рамене лежеше грижата за бащата дядо Коста Уручев, съпругата леля Николина, сина Константин-Коцето, дъщерята Екатерина-Катето.

Затова веднъж-дваж в месеца се качваше на мазния влак /4/ и, рискувайки да го „закопчаят“ тогавашните страшни антимафиоти – „комисари“ (всъщност, ловци на кокошкари), успяваше да набави за семейството си и за „производството“ брашно, сирене, масло, месо.

Живееха в тясно апартаментче на първия етаж – над сутерена – на ул. “Веслец“ №23. Гостувал съм им няколко пъти – като ученик в гимназията. Привличаха ме – вече – не сладките изкушения на чичо Ванчо, а радиолюбителските увлечения на Коцето – студент във Ветеринарно-медицинския факултет на Софийския университет (преди да го преместят в Стара Загора). Особено ме впечатляваха цветните картички, които получаваше откъде ли не. Признавам без бой: „взех“ си няколко от тях, без да питам…

Коцето и Катето се бяха „метнали“ на майка си – високи, едри. Леля Николина стърчеше с две глави над съпруга си. Законът за привличането на противоположностите тук се беше проявил в цялата си прелест: той – дребосък, тя – повече от солидна; той – весел, отворен, тя – пасивна, интровертна.

Що се отнася до характерите, Коцето беше „взел“ повече от баща си, докато Катето клонеше към майчиния си образ. Тия черти от характерите се отразиха по-късно и в семейния им живот – сполучлив при Коцето и нещастен при Катето.

Но юношеските години на Коцето не са били никак розови. Глезен като първороден син, в ония тежки времена дори му купили ски. И си взели белята – детето чупи крак и окуцява за цял живот. Но не се свършва с това – на петнадесет години се включва в „нелегална група за сваляне на властта“. Разбира се, окошарили ги незабавно, но скоро ги пуснали след „чистосърдечните им признания“ – всичко се разминало с няколко шамари… все пак били деца в последния клас на прогимназията.

Странната симбиоза между дребничкия сладкар Иван и едричката модна шивачка Николина има своята комична предистория, с която моят дèде – ктитор на църквата „Свети Никола“ – се шегуваше. Ето и самата случка.

Освен със сладкарския занаят, Иван си докарвал по някой лев и като певец в храма. Свещеникът имал дъщеря, която „хванала“ окото на църковния псалт. В един момент момъкът се престрашил и съвсем чинно се обърнал към бащата на момата с молба да му „даде ръката“ ѝ.

Как ли е бил шашардисан младият мераклия, когато дедо поп избухнал вулканично: „Какво?! Да я дам на тебе?! Аз искам мъж, мъж, мъж да я хване, дребосък такъв!“.

Семейството на чичо Ванчо Уручев са бежанци от Гръцка Македония. Подгонени от елинската асимилаторска политика, етническите българи, отказващи да се гърцизират (да приемат гръцки имена и да престанат да общуват на майчиния си език), потърсили спасение в Царство България. Дошли голи, боси и гладни. Оцеляването им е равносилно на чудо, в което взели участие множество български домове, един от които е и този на моя дèде. Приютили, „прикóткали“ малкия Иванчо (да не се бърка с едноименника му от вицовете!), дали му онова, което модерните времена нарекоха „начален тласък“.

А и момчето се оказало добро, разумно, схватливо, търпеливо, пък и способно. Постепенно си стъпило на краката, създало и поддържало семейство. И най-важното – оставило след себе си добри спомени.

Особено у онези, които преди петдесет-шестдесет години бяха деца; децата, както е известно, помнят най-дълго.

Чичо Ванчо!

.

Николай Гусев

————————————————————————————————————————————————————

/1/ Вж. Деде.

/2/ Вж. „Моята майка“.

/3/ Вж. „Моят баща“.

/4/ „Мазният влак“ е влакът „Видин – Лом – София“. По онова време (1945-1950 г.) Северозападна България е цветущ район със значителен селскостопански потенциал, снабдяващ гладуващата столица с даровете на земеделския труд – брашно, мляко, сирене, месо и пр.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.