Home » Авторски страници

„Яйцето“

2015.07.16 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

——————————————————————————————————————————————————–

ЯЙЦЕТО

"Яйцето", снимано през 2012 , когато в него са били складирани чували с книги. Снимка: в. "Преса"

“Яйцето”, снимано през 2012 г., когато в него са били складирани чували с книги. Снимка: в. “Преса”

На югоизточния ъгъл на „Кракра“ и „Шипка“ се извисява импозантна стъклена сграда – една от безбройните реплики на съвременната кубична архитектура.

Забързаните към аудиториите на Софийския университет студенти дори не подозират, че на това място преди някакви си четири-пет декади преподавателите на преподавателите на техните преподаватели са засищали в ранния следобед глада си. Тук се е намирал преподавателският стол на Университета.

Дървено стълбище отвеждаше до втория етаж, където няколко маси, подредени върху скърцащото над гредореда дюшеме, носеха гордото звание „Преподавателска столова“. Храната не се отличаваше от тази в „Менза акадéмика“ – често пъти даже беше по-некачествена, но за сметка на това – два пъти по-скъпа – зер преподавателите бяха „на заплата“…

В това първобитно помещение водехме на обяд и гостуващите ни колеги – главно от „I направление“ (соцлагера), в редки случаи – от „II направление“ (държави с конвертируема валута, т.е. капиталистически). Откъдето и да го погледнеш – излагация на квадрат…

Централната част на университетската сграда (тази с парадния вход и „двамата братя“) е точно копие на парижката Сорбона – като външна и вътрешна архитектура. В мазето ѝ е разположено едно истинско бижу, което в „буржоазното“ минало на Университета (1934-1944 г.) е било използувано по първоначалното си предназначение – като преподавателски клуб-ресторант. След разгонването на стария кадър (1944-1953 г.) новата преподавателска номенклатура, кооптирана преимуществено сред рабфаковския контингент, пролетарски се присламчва към мензата на възпитаниците си (по-евтино е, пък дават и вечеря…).

Така първоначалното предназначение на това прекрасно помещение беше загърбено в течение на живота на няколко поколения. По едно време върху стария паркет ритаха топка на малки вратички, опъваха мрежа за волейбол или играеха баскетбол. Знам го от първа ръка, защото тренирах щанги в северното сепаре (където сега е кухненският бокс).

После Университетската библиотека си го хареса за склад. Книгите бяха нахвърляни на безразборни купчини и събираха прах с години. Виждал съм го неведнъж с очите си. И ми беше тъжно, но си оставах сам с тъгата – какво можеше да направи един млад преподавател, попаднал в подобна ситуация? Нищо!

Оказа се, че не е съвсем така. По някое време „ръководните партийни и държавни фактори“ се усетиха, че наближава стогодишнината на Софийския университет. А състоянието на главната му сграда – външно и особено вътрешно – беше повече от плачевно. Ами като надойдат за честването мастити ректори от цял свят, какво ще видят… Разруха!

Набързо беше сформиран орган за подготовка на юбилея. Дори назначиха специален зам.-ректор, който да организира и ръководи „мероприятието“. Усетих, че е настъпил моментът за поставяне точката над „и“-то.

Написах кратко есе в “Auditorium maximum” (официоза на Софийския университет). Наблегнах, че имаме прекрасно като вътрешна архитектура помещение, което някога е изпълнявало представителна функция именно като преподавателски клуб-ресторант.

Изглежда, че публикацията „хвана дикиш“ – като своеобразна последна капка в чашата – бяха отпуснати от държавния бюджет невероятните за онова време 600,000 лева за генерален ремонт и оборудване на помещението. Имаше дори и неочаквани „екстри“ – поръчани и изработени в чужбина витражи. Разбира се, като произведения на изкуството те бяха далеч от качеството и въздействието на тези в атриума, на тържественото стълбище към Áулата и в самата Áула. Все пак важното беше, че се бяха погрижили да направят възможното в онези стагнационни условия на българския социализъм.

Освен споменатия кухненски бокс, в южния край на големия овал (спонтанно предизвикващ асоциация с яйце) имаше помещение – огледален образ на северното. Там разположиха кафенето на преподавателите (заемащо дотогава малката заличка №111 – някогашен кабинет на Ректора).

"Яйцето" е място, свързано с много паметни срещи и събития от най-новата българска история. Снимка: БГНЕС

“Яйцето” е място, свързано с много паметни срещи и събития от най-новата българска история. Снимка: БГНЕС

Основната зала впечатляваше с импозантни размери, архитектура и изискан изчистен стил. В централната западна част ситуираха оградена с масивна бронзова решетка мини-заличка, предназначена за приемите на високопоставени гости. На входа вдясно имаше тоалетна, а вляво – модерни окачалки за оставяне на горните дрехи.

Има още немалко подробности, които „перото“ ми не се наема да опише. Признавам – силата ми, т.е. дадената ми свише дарба – не е в „пейзажистиката“, а в етимологията. Вероятно затова първоначалната ми спонтанна реакция беше гласно да изрека: „Яйцето!“

Така и потръгна. Последващи събития направиха популярно това наименование не само в академичните среди.

.

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.