Home » Авторски страници

Камионджиите

2015.07.29 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

———————————————————————————————————————————————————————–

КАМИОНДЖИИТЕ

.

Снимка: LostBulgaria.com, фрагмент

Снимка: LostBulgaria.com, фрагмент

Разбира се, днес ги помнят само престарелите им синове.

А какви времена бяха само…

С коя съвременна професионална гилдия да ги сравним, та днешните преситени с информация съвсем млади и „средно млади“ (ама че словосъчетание!) да придобият поне приблизителна представа за статуса на тази особена група?

Били са около тридесетгодишни, когато закупили – обикновено „на изплащане“, „на кредит“, или както сега му казват – „на лизинг“, своите товарни автомобили – немски „Опел-блиц“, френски „Рено“ или „Берлие“, италиански „Фиат“, американски „Додж“. Случило се някъде около 1938-1939 г. – най-доброто време в целокупната история на Царство България. Време, когато политическите партии са забранени и не могат да вредят на честния бизнес с подмолните си крадливи мераци; когато трудолюбивите сред сънародниците ни са знаели за какво работят, и това ги е стимулирало към пълно себеотдаване.

Оглеждам се и не виждам друга летва за сравнение, освен професията на космонавта. Та те бяха в селото, колкото пръстите на едната ръка, а в цялата страна – няколкостотин!

Работа имаше предостатъчно. Налагаше им се да спят по три-четири часа в денонощието, за да смогнат да поемат лавината от поръчки. Покрай тях изкарваха хляба на семействата си десетки т.нар. „общи“, сиреч неквалифицирани, работници – песъкчии /1/, товарачи, хамали.

Викаха им „камионджиите“. Когато в неделен или празничен ден излизаха на „движението“, те и семействата им рязко се отличаваха от останалите. Облечени в модерни костюми, с вратовръзки и меки шапки – нямаше начин да не ги забележиш сред еднообразната сивота на отрудената селска маса.

Професионалният им празник беше на Спасовден. Тогава се събираха на пикник по поляните край Сеславския манастир. Водеха – по-скоро „возеха“ – целите си домочадия. Какво ли нямаше върху постланите на моравата ленени месали: тави и тепсии с печени агнета, дъхави погачи, вити и прави баници, баклави и тиквеници – съпругите се бяха надпреварвали да сготвят най-доброто, на което бяха научени от майки и свекърви.

Да не говорим за пиенето! Помня как братовчедката Милка Генчева (тогава десетинагодишна) избута с крак на шега цяло буре бира в близкото дере – и вместо да яде бой за наглостта, получи аплодисментите и одобрителния смях на присъстващите…

След изнурителния шестдневен труд „Искър парк“ /2/ беше мястото, където в неделните следобеди можеха да бъдат видени – придружени от съпругите, родителите и децата. Хапването и пийването „на корем“ не беше проблем за тези замогващи се нашенци.

Владо, Генчо, Лаце, Начко, „Бърсе“ – това са тия довчерашни селянчета, които с воля, предприемчивост, честен труд бяха на път да формират т.нар. средна класа. Онази средна класа, която така и не можа да възникне поради намесата на външни сили, препънали я за три четвърти век – и още не можеща да се освести.

Дойде – на щиковете на Червената армия – победата на „деветосептемврийското народно въоръжено въстание“. Последваха национализации, конфискации, реквизиции. „Камионджиите“ бяха също ударени, но возилата им не експроприираха – ако го направеха, щяха да убият кокошката, носеща златни яйца на държавата. Пратиха ги да трошат полуоси и да пукат гуми по планинските чукари. До пълна амортизация – на колите и хората.

Колите се трошеха, хората ги оправяха с триста зора – и продължаваха. Жилава порода! Но времето не стои на едно място, възрастта един ден чука на портата и не пита щеш ли, не щеш ли…

Бяха внасяли чинно вноски в професионален пенсионерски фонд. За старини. Да, ама другарите прибраха парите, а отказаха да признаят трудов стаж на вносителите /3/. Принудиха ги да се пенсионират „при непълен трудов стаж“ с мизерни пенсии. Нерде Спасовден, нерде пенсионарска кофичка кисело мляко…

Но – „тъй върви светът“…, както е казал поетът (който е учил, знае продължението; за илитератите внушението е без значение). Дали животът им беше напразен опит за измъкване от робската зависимост на наемния труд – кратък, но все пак полет, на свободния човек? Не знам. Бъдещето все още предстои – тогава ще се разбере окончателно.

Те все пак показаха „на живо“, че може и да се работи „по съвест“, а не за „отбиване на нóмера“.

.

Николай Гусев

_______________________________

/1/ Вж. „Песъкчиите“.

/2/ Вж. Искър парк.

/3/ Подобен беше казусът и с адвокатите, но те имаха силни лобита във властта и успяха да защитят пенсионния интерес на гилдията си.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.