Home » Авторски страници

„Искър парк“

2015.06.24 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев “Защото накрая нищо друго не остава…”. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

——————————————————————————————————–

“ИСКЪР ПАРК”

.

„…В неделя, отидохме с Герванича на Искърските ханчета, към Враждебна; заварихме там сума свят…

– Урвичците не бяха ли там?…

– Не, не бяха, те бяха на техния Урвич… Недей ме прекъсва, Арпакаш… Сума свят имаше, повечето иностранци – немци, чехи – и ни един, ама положително ни един от тия вкаменени от апатия шопи… Само дядо Хаджи мина за чифлика си. Времето, както знаете, беше чудесно; ония ти ливади, ония ниви, оная прясна зеленина на гората, да не можеш да се надишаш… Чужденците дошли с целите си семейства, надомъкнали провизия, постилки, люлки за децата; насядали са сам-там като букети под сенките и си пируват хората. Да ти е драго да ги гледаш. И не да речеш някои заможни, охолни хора, не, а все еснаф, работен свят – тенекеджии, железари, дърводелци. Работи шест дни – седмия гуляй! А не кат вашите милости да се завирате из задимените кафенета…

…Сега – за бай Ганя. Ний с Герванича цял ден сновахме из гората, търкаляхме се по тревата между дърветата, ядохме, пихме, зяпахме веселите групи на чужденците, които с душа и тяло бяха се предали на веселба; устроили бяха разни игри, пееха, тичаха, скачаха – да им завиждаш! Надвечер, след една вкусна закуска, влязохме с Герванича в ханчето да пием кафе. По едно време откъм Орханийското шосе зачуха се звънци и след малко сред един облак прах зададе се файтон с пътници. Слезе от колата един пътник, слезе втори и зад гърба на файтонджията се зачу гласът на третия: “Бай Михале, че поемни дисагите; гледай да не ги блъснеш някъде, да не строшиш мускалите, зере няма с какво да се отсрамим пред… оногова.”

И след тия думи скочи от колата… бай Ганьо. Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз… като нищо. Дръпна си той левия мустак, поизкашля се в шепа и изгледа в полукръг с един поглед, с какъвто нашите полицейски изглеждат арестантите, групите на веселящите се чужденци и като хвърли око и заклати глава на своите невежи спътници, като че искаше да им каже: “Живи да ви оплача”, въздъхна дълбоко и многозначително произнесе: “Ех, Пратер, Пратер!”

– Какво каза, твоя милост, не можах да дочуя – обади се нареченият бай Михал.
– Живи да ви оплача аз вас – произнесе състрадателно бай Ганьо. – Ех, Прàтер, Прàтер!... Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Прàтера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям – не можете го разбра

И за да покаже на своите прости другари кои са в състояние да го разберат, той се приближи към една от веселящите се групи, при която се търкаляха няколко изцедени бурета от бира, и като изобрази една ироническа усмивка, показа с очи към горицата и изрече: “Дас ист булгарише Пратер, ха-ха-ха!…”

Цялата група, с весело замъглени от пивото очи, изгледа отдолу-нагоре нашия “немец” и един от компанията, без да се вслушва в бай Ганьовото ироническо изречение, подаде му една чаша изветряло вино с думите:

Просим вас, гoсподин, искaате пиво?

“И тези не ме разбират” – помисли си бай Ганьо и като се върна при другарите си, прибави: “Нарязали се като… казаци.”

След туй компанията влезе в кръчмата и насяда близо до нас. Аз бях гърбом към тях и бай Ганьо не можа да ме познае, а че не ме позна, това се видя от думите, които той пусна за наша сметка: “И тези трябва да са се насвяткали. Немска стока!”

Слугата се приближи към пътниците и почна да изтрива масата:

– Не искате ли нещо? – попита той.

– Не щем, ний си имаме. Ама, хайде, нейсе, дай една вода и едно огънче: налей прясна вода – поръча бай Ганьо.

Между пътниците се почна един таинствен сериозен разговор, от който не всички думи долетяваха до нас.

– Тази вечер надали ще видим големеца, късно ще бъде – шепнеше бай Ганьо, – ще му пратим армаганите и ще му сторим хабер за утре; па той ще ни нареди кога да идем при княза…“

—————————————————————————–

Околностите на София, 1923 г. Снимка: Изгубената България

Ресторант на открито в околностите на София, 1923 г. Снимка: Изгубената България

Този пространен цитат от фейлетона на Щастливеца („Бай Ганьо се върна от Европа“) не беше самоцелен. Защото отразява сюблимен момент от житието на националния образ – вече европеизиран, политически отракан, пълен с идеи за скорошен келепир – но не какъв да е, а с държавнически измерения.

И къде, моля, е първата следевропейска спирка на жадуващия политикономически подвизи предприемчив до безскрупулност балканджия?

Разбира се, на брега на най-пълноводната, „най-длибоката“, най-шопската река, в прохладата на механата на Враждебските ханчета до моста на Искъро.

Наблегнах на тази подробност не за друго – понеже е тотално неизвестна на 99% от живущите в днешния квартал Враждебна. Както, впрочем, и историята на това емблематично место. Попитайте който и да е 40-годишен или по-млад какво знае за „Искър парк“. Отговорът неизменно ще е повдигане на рамене. А топонимът имаше своите звездни – не мигове – десетилетия.

Но – да следваме хронологията.

При отстъплението си турската армия запалва стратегическия дървен мост над Искъра, за да забави марш-наскока на генерал-Гурковия отряд към София. Селяните от Враждебна, с котли и менци, потушават пожара, и пътят на освободителите – финландския корпус – към бъдещата столица е открит.

Тук се е състоял и последният дуел в България, а може би и в Европа (където решаването на междуличностните спорове със стрелба на живо човешко месо отдавна – още през XVII в. – е било забранено).

И, разбира се, цитираната историческа визита на бай ви Ганьо Балкански

Все пак доста вода е изтекла изпод моста на Искъра от тогава до появата на „Искър парк“. Не се знае кой е дал идеята за името, но то напълно отговаряше на ландшафта. Стройни дървета се извисяваха над тучни морави; водите на реката – бистри, прозрачни – гъмжеха от каква ли не риба. Човешката намеса се беше ограничила само до един бетониран кръгъл дансинг в близост до непретенциозна едноетажна сграда, покрита с турски керемиди – ресторант „Искър парк“.

Докато „околната среда“ беше слабо променена от времето на Алеко (края на ХIХ в.), не така стояха нещата със социалния състав на ресторантската клиентела.

Вместо чехи, немци, австрийци, унгарци и други централноевропейски „представители“, по поляните на крайречния парк в горещите летни следобеди се чуваше глъчка на чист български език: софиянци „средна ръка“ идваха на цели семейства, за да отдъхнат от столичното бързооборотно ежедневие (морето още не беше на мода, Боровец беше все пак далеч не за всеки джоб, дори язовир „Сталин“ не беше пресушил Искъра).

Най-забележима бе обаче промяната вътре в ресторанта. По масите му все по-често се забелязваха местни хора, и все по-рядко – столичани, камо ли чужденци. София междувременно се бе понаситила с ресторанти, кафе-сладкарници, така че „заведението“ край Искъра неусетно губеше някогашния си притегателен чар – къде ти е да се мери с модерните си столични братовчеди…

Семейството на баща ми не правеше изключение.

След изнурителния, но благодатен труд на полето идваше отреденият за почивка седми ден. Сутринта отивахме на черква, а оттам – на „Искър парк“. Децата хапваха до три кебапчета, възрастните – мешана скара, полята с халба студена бира, и се прибирахме за следобеден сън.

Panta rei (Всичко тече). Тече и Искърът – днес една тясна бара, която тийнейджър може без засилка да прескочи.

„Искър парк“ отдавна е само спомен в паметта на съселяните (автентичното название на съвременните съкварталци) на възраст на и над 60.

Също като еженеделното хапване на мешана скара с чаша наливно пиво, останали (безвъзвратно?) в далечното минало.

Стана някак си незабелязано.

Първо забравихме пътя към Храма – не без помощта и съдействието на идеолозите и ръководителите на комунистическата партия и на държавата.

На 10.11.1989 г. ни поеха еднокръвните и/или едноутробните им братя, синове, дъщери и внуци. Разграбиха създаденото с потта и кръвта на дедите и бащите ни, а обездухотвореното, оскотяло от недоимък и глад население обрекоха на ТОТАЛЕН ГЕНОЦИД.

Което не им пречи да гъделичкат егото му, като го бъзикат, че е Народ, и то – Български!

Особено когато го подкарат – веднъж на четири години – към избирателните урни (към другите урни – с праха му – населението и без това си отива скоропостижно).

Тогава – при “гласуването” – и две кебапчета стигат, за да ги примамят до урните. Защо да се хабят за „тройка с гарнитура“?! Нали и без това работят по системата „All in one” („Всичко в едно“) – за които и да гласуваш – все ТЯХ ще “избереш“…

Каквото написах – написах – за да не се затрие завинаги.

Защото паметта човешка е къса… уви!

.

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.