Home » Авторски страници

1984

2015.07.25 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

————————————————————————————————————————————————————–

1984

.

war-is-peace

Има най-различни обяснения на явлението. Някои го свързват с влияние на слънце, разположение на звезди и планети. Други търсят отговора в т.нар. ноосфера, в смяната на исторически периоди, в изчерпване на енергиите – духовна и душевна.

Не съм в състояние да го преценя. Което не пречи да го усещам, и то доста тягостно.

Пък и не беше само при мене. Всичко наоколо – някак си омърлушено, притъпено, обезчувствено. Безперспективно.

В началото беше дисертацията. Обсъждането вървеше нормално – с обичайните критични бележки от колегите за дребни детайли. Завършващи със задължителните одобрителни думи и препоръки за допускане до защита.

До момента, в който думата взе проф. Александър Янков (с фамилно име Димов, което той неизвестно защо криеше /1/). Като ръководител на катедрата неговата дума щеше да има решаващо значение.

И се започна такава филипѝка, че и на най-глупавия би му станало пределно ясно: няма да бъда допуснат до защита /2/. Когато споделих случилото се с братовчеда Чавдар /3/, той се засмя и с професионално присъщия си черен хумор рече: „Е, какво толкова – един кандидат на науките в родàта по-малко…“

Така стартира годината.

Беше рухнала и надеждата да се съберем с майката на малкия ми син, когото изобщо не бях виждал; заглеждах се в седемгодишните момченца и се питах: „Дали не е той?“.

Беше ме писала свидетел по бракоразводното си дело срещу дипломат от кариерата. Оказа се, че интимната причина е някакъв си наркоман, с който тя заживяла на семейни начала – до момента, в който започнал да я малтретира. Казано на булеварден език – „да я млати“ по няколко пъти на ден.

Когато баща ѝ разбрал в какво се е забъркала красивата му дъщеря, ударил такъв тупаник на кандидат-зетя, че оня на минутата забравил за сексуалните прелести на довчерашната си партньорка. Не посмял повече да припари до нея.

Всичко това научих след много години. Което още тогава ми стана ясно беше, че скоро няма да видя детето си /4/ – вече ученик в първи клас.

Същата 1984 г. – 22 май – арестуваха главен асистент Янко Николов Янков-Вельовски. За антикомунистическа дейност. А беше най-изявеният, най-перспективният в правната наука сред младата генерация. Докато ние битувахме още в стартовите си позиции на асистенти, той беше прескочил старши асистентството и стоеше плътно до перспективата да се хабилитира.

Вместо израстване в научната йерархия – дисциплинарните килии на Пазарджишкия, Старозагорския и Софийския централен затвор.

Нищо подобно не се беше случвало по-рано в България. Макар сред нас и да имаше симпатии към очевидно демонстративния му протест, всички мижитурски продължавахме проформа с опортюнистическото си поведение към корумпираната власт на комунистическата Номенклатура.

„Протестът“ ни – ако въобще можеше да се говори за такъв – приключваше с някоя недоволна тирада след чаша-две червено вино. Сред най-гласовитите „протестанти“ се открояваше проф. Николай Генчев, но недоволството му се изливаше в поредната бунтовна народна песен, с която огласяше в късните часове преди затварянето му „Яйцето“ /5/ – след порядъчна доза алкохол.

Беше ме обхванала някаква тотална апатия, която същевременно търсеше спонтанна пролука за външен израз.

И както преди 22 години си бях пуснал мустаци в знак на осъзнат протест против задържането ни под пагон (Берлинската криза), така и сега брадата, мустаците и дългата коса се оказаха – макар този път спонтанен, безсъзнателен отдушник на натрупания вътрешен негативизъм.

Така ме е запечатало и окото на камерата на най-известния по онова време фотограф-художник Папакочев.

В навечерието на Бъдни вечер раболепните магистрати поднесоха поредния верноподанически подарък на своята партия по член Първи /6/. На 22 декември 1984 г. състав на Върховния съд произнесе присъда срещу Янко Н. Янков: 12 години строг тъмничен затвор.

Същите тия „съдии“, които уж трябваше да отсъждат „по закон и съвест“, само седем години по-късно се подписаха под оправдателната присъда над Янко. Много скоро бяха и проформа департизирани, за да бъдат за сметка на това бетонирани до живот в имунитетни магистратурски позиции.

Зад стените на московския Кремъл доживяваше последните си месеци поредният съветски геронтократ Константин Черненко. Западните Касандри гадаеха кой ще оглави комисията по погребението му – този сигурен знак, посочващ безотказно наследника на съветската империя.

В тая задушаваща атмосфера обаче се усещаше – макар и само като неосъзната подсъзнателна идея – намек за някаква неминуема промяна. Изглежда бяхме вече толкова дълбоко в тинята, че петите ни са били допрели до лелеяното дъно. Вероятно сме го усетили не с централната, а с периферната си нервна система.

Та кой – освен световните кукловоди, които от столетия дърпат конците – е можел да предположи, че след по-малко от петилетка ще настъпи поне външно подобна немислима промяна?!

Тогава само бяхме чували за „1984“ на Джордж Оруел. Вместо нея знаехме добре за провала на „Год 1980“ /7/ – просто защото виждахме с очите си и изпитвахме на гърбовете си обещаното преди години „светло бъдеще“. То беше станало наше непрогледно настояще.

Де да знаем обаче, че ни очакват още по-жестоки времена…
Рекламираната промяна била само за рекламодателите.

Всички извън корумпираните престъпни непотични елити се оказахме в още по-безнадеждна ситуация.

Кога ли ще достигнем поредното дъно на новото, „преходно“ блато?

И дали да се надяваме на изтласкване към светлина, или пак ще ни подхлъзнат – този път в още по-безнадежден мочур?

Не се наемам да прогнозирам.

Шегобийците сочат три възможни изхода:

– оптимистичен – учете английски!
– песимистичен – учете китайски!
– реалистичен – изучавайте „Калашников“…

Нито един от трите не ме удовлетворява.

Май Новата 1985-а все още не е настъпила…

.

Николай Гусев

__________________________________________________________

/1/ На съседа му по кабинет №306 май все пак му беше ясно. Никола Мулешков (българинът-състудент на Михаил Горбачов) неслучайно беше омрàзен на Янков-Димов. Подсказка: прочетете епизода с инспектор Козарев в „50/50“

/2/ Вж.Третата „банда на четиримата – епизода с Коста Еланджиев – за истинските мотиви на яростните филипики на проф. кюн член-кор. Янков-Димов.

/3/ Вж. „Братовчедът Чаф“.

/4/ Случи се четири години по-късно, а след още два пъти по толкова вече беше под моя покрив – до ден-днешен. И през ум не ми е минавало да забраня достъп до внуците ѝ на майка му…

/5/ Вж.Яйцето.

/6/ Според този текст на т.нар. „живкова конституция на НР България“ „Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия“.

/7/ Публикувана през 70-те години на ХХ век книга, описваща прелестите, които щяха да станат наше ежедневие към 1980 година, когато комунизмът щеше окончателно и безвъзвратно да е победил в социалистическия лагер, начело с великия Съветски съюз, а държавата и Правото щяха да са отмрели като ненужни атрибути на комунистическото общество…

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.