Северозападен монолог

Разказ от Людмил Бочев

– Они Йошкините измреа, баби! Синò им са блъснà и загина у Червен брег, а дъщера им е по чужбина. Та вия от дека каате, че сте? От Англия? Малее, тава е мого далеко бе, баба! Тава а отвъд баира и още по-далеко, а?

Язе съм проста, бабичка, не съм учѝла. Знам само да пиша и да сметам, друго не знам. Ама сте убави, баба, бели и убави, като мойта дъ̀щера, дека е у Гръция. Много е убава она и много е рàзумна! Инджинерин завърши у Софеа. Ама сега гледа една бабичка. Не е, като синò, тоа пияница! Само пукницата го интересува! Дорде бе жив бащъ̀ му го пребиваше от бой, ама главъ̀та му не увре! Така ше си пукне у кръчмата, огин да я гòри!! Ама вие сте рàзумни, нали баба? Нали не пиете пустата ракия и с виното по-полека, от мене да знаате! Той и моя Иван умре от пукница, ама на седемдесе, а синò и педесе дали ше изкара…

Та викате, че у Йошкини ше бъдете, е па комшии ша сме, че язе съм сам-сàмичка. Сѝротна и болна съм, баба. Ама те, още я карам. С таа пенция, едвам за лебо и неко апче стига. Добре, че има още неко кокошчица, пиленца. Па и ягънца гледам, има и по неко прасенце за коледа. Он Димчо-ветринарния ми го коле. Ти баба, ако можеш, ша ми го колиш тизе. Що ша давам на ветринаро по един заден бут сека коледа!? Не моем ли ниа да си го опечем, па да си го изедем, не моем ли?

Тука, баби е много убаво, чуй как свири синигера, а? Чу ли? Ма тва твойто ли свири бе, баба? Па я помислих, че е синигера. Язе телефон немам, баба. Имаах един, с шайба, ама циганете откраднаа жиците и от дваесе гòдин немам. Оно па и кой ша ми са обажда? Она, дъ̀щерата си иде веднъж у гòдината та се видим, поседи, поскара ме са, па си иде у гръцко. Они и там викат, че е криза, ама она се със златне синджире я гледам с пръстене! Ква а таа криза не знам?

Епа, я̀лате баба, да ви отведа у Йошкини. Е те тука а собата, ма не е влизано от десет гòдин, та малко мерише. Тавана малко е паднàл, Денчо ша го замаже с лàйна. Леко баба, че ша паднеш. То тия стълби и за яретата са стръмни, ама ше свикнеш. Те тука е горния кат. Не вервам некога да са спале тука, они Йошка и Цеко се доле си спеа. Там си и изтлеа. Тука мое виа да спите, па мигар и ша спите, като ви гледам какви сте млади! А, пощипва ли та, баба? Нема мого да му даваш, че ша са пресити и ша бега, он. Ха хаа! Децъ̀ гледам, немате, ма ша си завъдите да ни развесèлат маалата. Че то само цигане са въдат веке, чърни цигане!

Я̀лате сега вънка. Те тава а нужнико. Що са мръщиш баба? Да не ти са пикае? Айде изпѝкай са, па яла у дворо да видиш къде ша си садиш домат и пипер. Иш бе, пущини! Иш от тука! Те тава а двора, дека са кокошките, еш кви ребати пиленца са, а? Виа сте гладни бе, баба. Чекай баба ше ви свари една пилешка чорбица! Чекай да фана те тава пиленце. Оп! Къде е таа секира, упàлата, къде да а? Нема я! То, язе така им късам главъ̀та, баба. С ръ̀це! Я са пази, баба, да та не опръска… Чекайте бе, къде побегнахте!? Сама ли ша си ям чорбъ̀та? Мале, па са капризне, тиа англичане! Гражданье, не сте ли виждàле село бе!?

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Людмил Бочев (с литературни псевдоними „йеромонах“ и LeoBedrosian) е на 50 години. Живее във Враца. Електроинженер, работи в електроразпределително предприятие. Други творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“, както и в сайта „Хулите“.