Третата „банда на четиримата“

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

ТРЕТАТА „БАНДА НА ЧЕТИРИМАТА“

.

Първата „банда на четиримата“ се изявява на сцената на „Поднебесната империя“. Водена е от съпругата на „великия учител и вожд“ на китайския народ (Мао Дзе-дун) – актрисата Дзян (Цзян) Цин (Цзин) и включва още трима влиятелни шанхайски босове на ККП: Джан Цунцяо, Яо Уънуен и Уан Хунцън. Те са вдъхновителите и архитектите на т.нар. „Велика културна революция“, струвала живота на десетки милиони китайци в периода 1966-1976 г. След смъртта на Мао са осъдени – първите трима – на смърт, четвъртият – на 20 години затвор, но по-късно помилвани (актрисата се самоубива през 1991 г., един умира през 1993 г., а последните двама – през 1995 г.).

Както е известно, когато прави „дубъл“, историята се проявява като фарс.

В стремежа си да придадат автентичност на отгледаната в лоното на спецслужбите „опозиция“, ръководителите на БКП/БСП старателно потулваха действителните прояви на истинско дисидентство в собствените редици, а те не бяха за пренебрегване.

Истината, която успяха да скрият от обществото, беше, че мнозина искрени комунисти – идеалисти – виждаха разпада на затъналата в блатото на корупцията, непотизма, шуробаджанащината и безкултурието система и правеха отчаяни, спонтанни, но обречени опити да предотвратят неминуемото.

Тези наивници бяха преимуществено от контингента на т.нар. „стари кадри“, т.е. такива, прегърнали утопичната идея на комунизма още преди 9.09.1944 г.

Битката им беше обречена, защото от другата страна на барикадата беше могъщата партийна, държавна и стопанска Номенклатура, вкусила – по един или друг (вкл. и „втори“) начин от благините на „прогнилия капитализъм“. Заклеймявайки на думи „буржоазния начин на живот“, те, децата и внуците им, живееха синекурно върху гърба на величаените от тях зомбирани „народни маси“. Обаче… „партийният морал“ им позволяваше само да „бъркат в меда“, но не и да задигат делвата („Но бръкнеш ли в меда, добре помни – наивно пръстите си не облизвай, а делвата изцяло задигни!“ – Емануил Попдимитров, „В страната на розите“).

Затова и си спретнаха маскарада „10 ноември 1989 г.“, и „ръка за ръка“ с довчерашните си смъртни врагове впиха вампирска захапка във вените и артериите – „на входа и на изхода“ – на безпомощната българска държава, докато я изсмукаха до състояние да не представлява нещо повече от географско понятие.

Много преди внедрените от тайните служби „дисиденти“ да заявят присъствие чрез замислени в секретни кабинети разни комитети „за спасение на Русе, на Рила и Места“, работнически синдикати и т.п., в Софийския университет се беше оформила група от двама професори и двама доценти, които открито и демонстративно възроптаха срещу „политиката на Партията и Правителството“. Скоро зевзеците ги кръстиха – по аналогия с китайския антимодел – „Бандата на четиримата“:

– проф. Кирил Василев (катедра „Диалектически материализъм“), политкомисар на на родопския партизански отряд „Кольо Шишманов“;
– проф. Никола Попов (катедра „Политическа икономия“), партизанин от отряда на легендарния Славчо Трънски;
– доц. Грую Манафов (катедра „Диалектически материализъм“);
– доц. Недялко Белев (катедра „Политическа икономия“).

Въпреки многократните привиквания от „високи места“, четиримата не скланяха да спрат с критиката си спрямо корумпираната партийна, държавна и стопанска Номенклатура. Настъпилите междувременно в СССР промени не позволяваха да се вземат спрямо тях обичайните в подобни случаи мерки, най-меките между които бяха изключване от редовете на Партията-ръководителка и уволнение.

В същото време „под сурдинка“ в Юридическия факултет на Софийския университет се разиграваше драмата на трета – този път асистентска – „банда на четиримата“.

– Васил Радоилски – старши асистент по Гражданско право – зевзек и любимец на студентите. Искрено презираше и нецензурно говореше против „началниците“ на Факултета и на Правния институт, защото като невръстно дете помнеше унизителните им метàни пред баща му – проф. Любомир Радоилски, високопоставен навремето си шеф по партийна и университетска линия. Трябва да се подчертае, че неприязънта им беше взаимна: той ги презираше, защото познаваше подлизурската им природа; те го ненавиждаха, защото не криеше отношението си към тях, и търсеха начин да го отстранят.

– Симеон Тасев – старши асистент към същата катедра – беше възневидян може би поради близкото си приятелство по кръчмарска линия с колегата си Радоилски. Но докато Васко „носеше“ на пиене, Симката след втората чашка изпадаше в особено състояние на откровеност, като ключовата фраза, по която се разбираше, че вече е „на фаза“, беше: „Аз ви мразя. Всички вие сте мръсници!“. Не буйстваше, алкохолният му делириум беше от типа на „тихите“.

– Михаил Михайлов – с прикаченото му от студентите прозвище „Мишо коняка“ – беше третият член на „бандата“. Бивш капитан от русенската милиция, уволнен заради корупция. Без свян се хвалеше и показваше едни протъркани от вадене-слагане 2 лева, които държал в малкото външно джобче до левия ревер на сакото; след като ядял и пиел „на корем“ в поредната подопечна му кръчма, понечвал да извади двата лева, за да плати сметката, но съответният управител го възпирал с щедър жест: „Ама моля Ви, другарю капитан – за сметка на заведението!“. Колегата никога не идваше трезвен на занятия – за кураж обръщаше поне по два коняка. „Забърсваше“ и всяка по-непретенциозна бъдеща юристка. Разбира се, всичко това беше известно на „ръководството“ (както и, че беше пратен по линия на ДС да следи и докладва за настроенията в университетските среди).

– Последният „бандит“ беше пишещият тези редове. Старши асистент по Международно публично право. Уважаван от ръководителите на катедрата проф. Владимир Кутиков, впоследствие проф. Петко Радойнов. Възневидян от наследилия ги чл.-кор. проф. к.ю.н. Александър Янков. Може би обичан от студентите си – иначе защо биха му прикачили прякора „Кольо лорда“…

Тази „трета банда на четиримата“, за разлика от първите две, не беше на идеологическа основа. Докато мотивите за преследването на първите трима колеги имаха някакво донякъде смислено обяснение, моят случай предизвикваше само догадки. Не можеха да ме упрекнат нито по преподавателска (любовта на аудиторията беше несъмнена), нито по научна (имах зад гърба си, освен няколко десетки статии, дисертация и две, макар и неотпечатани, но признати за публикации монографии) линия.

Енигмата бе разгадана десетина години по-късно. На 1 декември 1987 г. подадох молба за напускане работата в Университета. Ръководителят на катедрата Александър Янков беше толкова въодушевен при вида на заветната хартийка, че дори в бързината допусна правописна грешка – вместо „ст. aсистент“ написа „ст. асистеН“. На секундата видях „изяденото“, и побързах да направя фотокопие („ксерокс“) на каверзния документ.

Деканът на Факултета Живко Миланов беше още по-ентусиазиран: „Крайно време беше да се сбогуваме!“

Тогава тия двамата не знаеха, че междувременно бях избран за научен сътрудник първа степен в Центъра за демографски изследвания на българите в чужбина към Президиума на БАН.

Веднъж в кабинета на зам.-директора на Центъра Атанас Александров стана дума за моето уволнение от Юридическия факултет на СУ. Присъствуваше и новоназначеният технически секретар на Центъра Коста Еланджиев – бивш личен секретар на директора на ЕЦНДП (обединяващ ЮФ на СУ и ИДП на БАН) и втори човек в държавата – зам.-председател на Държавния съвет на НРБ акад. проф. Ярослав Радев.

Като чу моите наивни предположения, старият административен лъв дълго и с видимо задоволство се смя, след което най-сериозно заяви: „Нищо не беше така, както си мислиш! Не помниш ли, че и Александър Янков, и Живко Миланов имаха синове (Пламен Янков и Сергей Миланов). Е, тия двамата бяха хвърлили око на твоето и на Мишовото място. Само че ти напусна, а Мишо се заинати. Свидетел съм как и двамата бащи дотичаха при Радев и настояваха да обяви конкурс за синовете им. Радев можеше да е всякакъв – и беше – но пък държеше на принципите. „Нека онзи от вас, който иска да назнача сина му на мястото на Николай, да си подаде оставката от Университета. Веднага обявявам конкурс! Но семейственост няма да допусна!“

Значи такава била голата истина…

Без идеологическа, без научна, само с банална непотична закваска: отговорните другари просто търсели удобен начин да уредят наследниците си с престижно място в преподавателската гилдия. Защо да се учудваме – другарите бяха настоящи стопроцентови партийци, та нали партиите затова и съществуват – да реализират егоистичните интереси на своите елити…

*

Какво стана с колегите – цивилисти?

Васил Радоилски и Симеон Тасев бяха прeназначени в Съвета по законодателството към Министерството на правосъдието със заплати, двойно по-високи от асистентските им. Само и само да не сноват из коридорите на Университета и да не навяват гузни спомени на тогавашните академични величия. След „промените“ Симеон Тасев беше хабилитиран като професор в Нов български университет, а Васко и Мишо „си отидоха“ с цироза на черния дроб.

Обстановката „налагаше“ тия две български „банди на четиримата“ да се изявят само „под сурдинка“.

Затова и предприех припомнянето на случилото се.

Да се знае не само за Втората – професорската, но и за Третата – асистентската „банда на четиримата“.

Scripta manent…

Николай Гусев