Home » Авторски страници

Старата къща

2015.06.23 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев “Защото накрая нищо друго не остава…”. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

———————————————————————————————————————-

СТАРАТА КЪЩА

.

И до днес неволно се изчервявам, като си спомня вандалската ни постъпка спрямо тази достолепна сграда.

Построена в далечната 1921 г., тя беше образец на модерна селска къща от началото на века. Преди нея са обитавали т.нар. чардаци – полупаянтови постройки на два етажа, първият от които бил за всичкия добитък на стопаните – говеда, коне, свине, кокошки, кучета – а вторият, разполагащ с едно обширно помещение, се обитавал от хората, и то предимно нощем; денем всички били на къра – дори младите майки с новородените бебенца. Когато идвало време за сън, всички се натъркалвали върху постлания с рогозки от шавар – вид тръстика – пръстен под, и се завивали с общата черга – вероятно тогава е възникнал и изразът „хора от една черга“. Под тази груба завивка ставало и приглушеното зачеване на всеки нов селски живот.

За разлика от предшественика си, новата тогава къща, макар и еднокатна, беше резултат от добре обмислен архитектурен план. Отпред имаше кьошк с бетониран под, обрамчен с дървени колони и с отворен към изток и юг изглед. Следваше огромно помещение, което днес бихме нарекли хол, а по онова време назовавахме диалектно у къʹщи.

У къщи заемаше цялото протежение север-юг. Това беше мястото, което събираше сутрин, обед и вечер, а и по празниците, цялата фамилия. Тук се готвеше, переше, биеше се млякото, за да се добие масло.

Централно място у къщи беше отредено на огнището, разположено до източната стена на помещението. То беше на самия пръстен под – обрамчена с глинен вал, кръгла вдлъбнатина с диаметър около метър. Там се струпваха и подпалваха дървата, пушекът от които поемаше нагоре по широкия димоход. Не намирам друга дума, с която да нарека този архитектурен детайл – нещо като комин в манастирска мàгерница, но в умален мащаб.

От димохода висяха дебели вериги, увенчани в долния си край със солидни куки. На тях се закачаха котлите, в които се затопляше водата за прането. Що се отнася до ежедневното готвене, то ставаше върху печката за въглища и дърва, разположена в североизточния ъгъл на у къщи.

023931258-bigЕдин от любимите на децата ритуали, свързан с огнището, беше този с подницата.

Пóдницата представляваше тежък глинен съд с преобладаваща пясъчна съставка, широк около 80 и висок към десетина сантиметра. След като в огнището се наберяха толкова живи въглени от изгорелите дърва, че да запълнят подницата, те се изсипваха в нея, покриваха се със специален метален капак и се оставяха така, докато нагорещяха съда до необходимата температура. После въглените се изгребваха, подницата се изчистваше от прахта, и вече можеше да се постави предварително подготвената сурова храна: тесто за погача – то се разстилаше направо върху подницата; баница, свинско, телешко или пилешко месо – гарнирани обикновено със ситно нарязан кромид – тия продукти бяха разполагани в подходящ метален съд. Слагаше се връшникът – капакът, и луфтовете между него и подницата се запечатваха с лепило – гъст разтвор на вода и брашно. Върху капака допълнително се посипваше гореща жар.

След около час съоръжението се разпечатваше и от него се понасяше такъв сладък дъх, че децата нямаха търпение да започнат да лапат още врялата погача или баница – за месните ястия не ми се говори – и най-изисканите световни ресторанти не могат да се доближат до неповторимия вкус на току-що изваденото от подницата.

Само че възрастните добре осъзнаваха вредата от уйдисването на невръстните мераци. Погачата, респ. баницата, се увиваше в чисти ленени месали и се скриваше в одайчето – за него по-нататък – „да обиколи нивите“, както ни обясняваха майките и бабите – вероятна алюзия на „медената питка“ от народните приказки.

Първи около триногата паралѝя сядаха най-нетърпеливите – децата. Тъй като такава специална трапеза не беше ежедневие – рядко се случваше през целия селскостопански сезон – лятото; по-често – през зимата, и особено, когато приготвената в подницата храна беше месна – винаги се мъдреше кана или гарафа с искрящо домашно памидово вино. Старите даваха по половин чашка и на децата, за да „не им се спущи“ – труден за обясняване в два реда шопски медицински термин, касаещ част от възпроизводствения механизъм на мъжкия организъм. Противно на всякакви очаквания, нито едно от тези деца впоследствие не стана алкохолик – всъщност, насилственото въздържане от поемането на алкохол довежда до жестока алкохолна зависимост у следващите поколения; примери: пълните въздържатели Тодор Живков и Мара Малеева – и синът им Владимир; невкусилите алкохол през живота си – Георги Вартоломеев и съпругата му, и синът им Огнян – един изключителен интелект, отишъл си без време от тоя свят с цироза на черния дроб.

След като най-възрастният, дéде, произнасяше Господнята молитва „Отче наш“, започваше същинско пиршество на гастрономията. Огромната подница вместваше предостатъчно храна, така че и лакомник да си, не биваш ощетен. Днес пиша и преглъщам, лишен и от най-елементарна възможност ведно с децата и внуците да закупя дори най-нужните за човека хранителни продукти – тук спирам, за да „закуся“, часът минава един след обяд – с половин бурканче стерилизирани домати и две – три филийки хляб; наистина, неимоверен прогрес в началото на новия 21-ви век…

За у къщи може да се говори още много – все пак това беше мястото около огнището – този нарицателен за фамилна общност термин – семейно огнище.

Следваща по важност беше голямата стая. Разположена в североизточната част на къщата, тя беше с размери 6 на 5 метра. Обитаваха я родителите ни – баща ми Владимир и майка ми Борка. С два двукрилни южни прозорци, добре измазаните си стени и гипсирания си – нещо ново тогава – таван, тя оставяше впечатление за простор и светлина. Мебелировката се състоеше от двойното пружинено легло – също новост за селският бит – на баща ми и майка ми; един красив, с дърворезбовани елементи тъмно-черен бюфет; хубав двукрил гардероб. Картината завършваше покритата с мушама голяма маса – днес – в мазето на най-новата ни къща, строена през 2005 година – и шест модерни дървени – непластмасови, разбира се, столове.

Всичкото това – благородно в скромността си и скромно в благородството си, нетипично за едно село, па макар и бъдещ столичен квартал – нямаше да има завършен вид без цветята.

Те бяха в саксии – по вътрешните и външните первази на прозорците; във вази – на масата и върху бюфета; понякога дори и в буркани на пода.

Впрочем, цветя нямаше само в тъмната стаичка – одайчéто. Най-много бяха на кьошка – терасата. Там от ранна пролет до късна есен – докато температурите биваха положителни – стояха и двете лимонови дръвчета; едното, по-старото, раждаше към стотина лимона с големина малко над кокоше яйце; другото, по-младото, се отблагодаряваше за грижите с по-малко – двадесет-тридесет, но доста едри плодове.

Баща ми беше сковал специални сандъчета и ги беше подредил околовръст кьошка – там майка ми засаждаше разноцветни теменужки, дъхави петунии и други подходящи цветя. Само в алпийските селца на Австрия съм виждал подобно буйство от цветове по фасадите на къщите…

Следваща по ранг стая беше югозападната. Там беше одърът на баба и дядо и моето детско креватче. Върху дъски се поставяха т.нар. слàменици – пълни със смачкана слама големи торби от по няколко съшити кълчищни чували. Първоначално не беше никак приятно, но постепенно се оформяше удобно гнезденце, в което детското ми телце се кротваше вечер и се размърдваше в ранна утрин, скрито под няколко кàта груби селски черги. В по-студените зимни нощи – в стаята нямаше печка, се сгушвах между баба и дядо на топло.

Може би някому ще се стори странен дисонансът между голямата и нашата стая. Само че няма нищо странно – всичко си е в рамките на традиционния български манталитет: най-доброто – за младите; старите отстъпваха не само водещата роля, но и всичко по-хубаво от семейното имущество, на изгряващата генерация. Така е и до днес – явно става въпрос за вече запечатана в гените на българина поведенческа логика.

Нашата стая обаче имаше едно непререкаемо преимущество: „Мендé“-то. Това беше свръхмодерен за времето си немски петлампов радиоапарат, който озвучаваше иначе тихата четири на три метра стая. Отвън до прозореца баща ми беше заковал на специална поставка и термометър, така че, макар и спящи на сламеници, бяхме в крак с времето…

Прощавайте, бях забравил да спомена нещо много съществено за променения бит в тази селска къща. Само шестнадесет години след построяването ѝ, т.е през 1937 г., баща ми – един от първите в махалата – беше „докарал“ електричество, като предварително беше монтирал цялата необходима инфраструктура – кабели, ключове, контакти, фасунги.

Мендето“ беше един от първите три радиоапарати – но по-модерен и съответно по-скъп от другите два – един в кръчмата на Евдо Колев, другият – в заможния, но иначе схлупен дом на богатия заврян зет Ангел Лазаров – Гьозеро. Баща ми се шегуваше, че бàбо Дàко, осиновителката му, първоначално се била нацупила за скъпата придобивка – „Мендето“, но после станала върл привърженик на музикалната кутия…
(За „Фаргóто“ да не говорим… Неслучайно следователно точно нашата фирма прокара първите осем линии на Интернета в кв. Враждебна – четири безжични и четири кабелни.)

Така стигаме до последната, най-невзрачната– 3х4 м. – стаичка – одайчéто. Тя преднамерено беше лишена от прозорци и през повечето време оставаше тъмна – както му си е редно за складово помещение. Там се нареждаха – върху специални дъски – прясно извадените от фурната дебели бели самуни, които щяха да ни стигнат за половин месец. Имаше място и за кафези кюстендилски ябълки, с които баща ми ни глезеше. Оставаше и пространство за двадесетина щайги с бяло и червено грозде. Да споменавам ли качетата със свинско месо и сланина, със сирене, тенекиите с мед, кошниците със стотици яйца от, както днес брюкселските бюрократи ги наричат, „щастливи кокошки“? Този рог на изобилието тънеше в непроницаема тъмнина и се осветяваше само в редките моменти, когато някой от семейството влизаше, за да вземе или остави нещо – баща ми беше прокарал и там осветление.

Тогава децата не отдаваха никакво значение на даденото им наготово – та не е ли точно такова поведението и на Хомо Сапиенс спрямо подарената му от Всевишния прекрасна девствена природа?! Бяха дори и „злояди“.

И пишещият тези редове не правеше изключение. „Бре, детето нещо не ще да яде!“ – тюхкаше се майка ми. Баща ми обаче не мислеше така: „Я ми го оставете един ден на мене, па после ще говорим…“. И през целия ден не покани дори веднъж четиригодишния непрокопсаник на трапезата. Привечер, порядъчно огладнял, се бях вмъкнал тайно в тъмното одайче и обрал средината на половин дузина пресни, изпечени предния ден, самуни… Вечерта, когато другите се прибраха от полето и видяха „поразията“ с хлябовете, не им оставаше друго, освен да възкликнат: „Я, детето прояло!“.

Описанието ще страда от непълнота, ако не се кажат няколко думи и за двора на къщата. Нямаше водопровод, канализация няма и до днес. До западната стена беше долепена кошарата на дядо ми, а между нея и фурната – изпичаше до тридесет големи самуна, беше помпата – нетипично за селата по онова време съоръжение – обикновено в дворовете вода се черпеше от кладенци.

За малко да пропусна важна подробност, която днес би звучала повече от съвременно – т.нар. „енергийна ефективност“. Зидовете на старата къща, макар от непечени тухли, бяха двойни – около 60 см. Така се постигаше много добра изолация: хладни през лятото и топли през зимата помещения. Защо ли всяко ново поколение се пъчи, че е открило „топлата вода“, макар това да е ставало многократно в миналото…

Когато в землището на Кремиковци заприиждаха мераклии за софийско жителство – строителите на гиганта на родната металургия – упорито се заговори, че ще бъдат настанявани във всички свободни жилищни помещения в околните населени места. Уплашени, че ще окупират старата ни къща – а вече бяхме завършили и живеехме в новата къща, се решихме на крайна мярка – да съборим антиката – която си беше идеална за обитаване – а пък след малка реновация би засрамила и новите си посестрими.

Така вандалски приключи битието си тази прекрасна сграда. Много пъти по-късно, когато ни се налагаше да живеем в бивши складове за въглища и дърва, а децата ми – по тесни квартири в чужди домове, си спомнях с укор – към себе си най-вече, не толкова към останалите от семейния съвет – за тази недостатъчно обмислена постъпка – разрушаването на огнището.

Но – “ум царува, ум робува, ум…”

 

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.