Home » Авторски страници

Хващалки за тава

2015.06.22 Няма коментари

pulnena-agneshka-pleshka-1А всичко започна с едни джанти 16-ски, 5 по 100 за американската ни кола…

Влязох в дните на Страстната седмица преди Великден в оборотния магазин за месо в местното селско градче, наброяващо не нам колко си илядо души. Докато гледах виещата се като хоро опашка от хора с гладни погледи пред витрините с прясно охладено, розовеещо се месо, ми дойде наум въпросът: “Тия хора постят ли, що ли?”.

Наредих се и аз на опашката, заради съпружеското тяло, което не признава такива изпитания като 40-сетдневния пост, и чинно си чакаше в колата животоспасяващите шкембе и кюфтенца…

Застанах зад една дребна, около 70-80 годишна старица с протрито вълнено палто, което не си знаеше годините, тежко и неудобно като рицарски доспехи от Средновековието. Бялата й коса, тук-там пожълтяла, се спускаше досами раменете на палтото, което продължаваше до коленете. Оттам се виждаше бежов чорапогащник, от твърдите, които се продаваха по времето на социализма, който завършваше в протрити и закривени от носене обувки. Обувки на десетилетия… Които някога са били таман, но притежателят им неусетно под товара на годините някак се е смалил и снижил, та са му станали големи.

Белокосата не откъсваше очи от хладилната витрина, на която бяха наредени родопскa и сръбска наденица, шварма, овкусени свински парчета за скара, обилно поръсени с едра чубрица, свински врат, гърди, черен дроб, а досами тях пилешки, пресни бутчета, кайма за кебапчета и кюфтета…

Опашката пред бабата свърши и дойде нейният ред, но тя се бе залепила да гледа едно агнешко и не отиваше да касата.

Стоях зад нея и търпението започна да ме напуска.

– Кой е наред? –  попита продавачката.

Бабата остана все тъй загледана в определената мръвка, която я зовеше неистово от хладилната витрина и не я пускаше да иде до касовия апарат.

Чевръста циганка изскочи отнякъде направо отпред и започва да поръчва.

В туй време зад гърбовете ни се понесоха свежи агнета. Цели или разрязани на половина, изчистени, с печат на български производител. Снабдителят услужливо ни показваше етикетите на стоката, опаковани в прозрачно фолио и готови да се хвърлят в голяма фурна. Или да се пекат на бавно чеверме. Агнешко, което отлично върви с голяма тава, пълна със зелена салата, овкусена със зелен лук, оцет, сол и оливце… Идва ти да седнеш и да споделиш това блаженство с цялото си семейство, плюс неограничено количество червено, но домашно вино, под акомпанимента на народна музика на Великия ден. Те, тва е празник!

Наведох се към възрастната жена и й прошепнах:

– Агнешкото… съвсем прясно е…

Тя ме погледна с един такъв поглед… – нито алчен, нито лаком, нито безумен.

– Иди, чедо, иди. Аз ще погледам още…

Взех, каквото взех, и чух зад мен, че един клиент купува половин агне за 70 лв. А бабата молеше продавачката да й отреже част от агнето. “Но тази част не се реже, бабо!” – отвърна й касиерката.
Бабата си излезе с празни ръце.

….

След около половин час се явях при куриерската фирма, която ми достави летите джанти от другия край на страната – Козлодуй. Защото по прекрасните ни пътища, осеяни с дупки, в чийто параметри спокойно влиза бразилски крокодил, имах нещастието да изкъртя зверски джантите на луксозното ни возило. Обиколих няколко морги и магазини, но под 350 лв. за 4 джанти цена не намерих. Били не знам каква си специфика… американска му работа, не отговаряли и т.н. Пусто, нямам печатница за пари, ни златно магаренце, и неистово търсех да намеря най-евтините такива джанти.

След седмично търсене в мрежата ми ги изпратиха с куриер чак от Северна България. Бързо броих парите и щастливият ми съпруг започна да поставя едната от тях направо на тротоара, досами куриерите. И разбира се, джантата стана, но не и болтовете….

Ох, мъка след мъка, живо наказание. Всяко нещо по тази територия е съпроводено с огромни перипетии и сложни усилия. Решихме и тръгнахме за другия близък град – Асеновград, за да търсим по автоморгите специфичните болтове. Законът на Мърфи се стовари върху ни със страшна сила. (Но ние не се предадохме, нали се българи, инатът ни умира последен…) След множество премеждия и скитане из града се разбрахме с един доверен стругар да направи въпросните болтове (които бяха с някаква специфична конусовидна форма), оставихме му джантите и, вече уморени, спряхме до една гаражна баничарница, примрели от глад.

Мъжът ми си взе мит с кренвирш за левче (дюнерите струваха поне двойно) и лакомо заръфа в колата. Аз се въздържах с уговорката, че… ще обядвам като се приберем у дома.

В туй време непозната възрастна жена се залепи на прозореца до похапващия ми мъж и нещо започна да му говори. Тъй като бях на навигаторското място и не чувах добре, протегнах шия към нея и се поинтерисувах за какво иде реч.

Бабата срамежливо побутваше някакви сини платчета, свързани помежду си с дълга връзка.

– За хляб, чедо… Хляб да си купя… 0.50 ст. едното. Хващалки за тавата. Да си вадиш сладкото…

Подадох желязното левче, а сърцето ми се стегна в желязна хватка.

Дали утре и аз няма така да прося милостиня, подавайки ръчно оплетени терлици, набрани лапад и коприва от близкото дере, кокичета или пък липа от съседен двор…? Защото пенсията може също да ми позволява (принуждава) да правя само това.

– Господ да ви благослови! – наричаше бабата. – Само здраве да ви дава!

– Карай! – рекох на мъжа ми.

Обърнах се на другата страна. Очите ми се бяха напълнили със сълзи.

 

Деси Цветанова

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.