Преди време в един от солидните руски всекидневници – „Комсомолска правда“ излезе пътеписът на Даря Асламова „България умира тихо“ (по-късно се появи и неин документален филм със същото заглавие). Честно казано, тонът на дълбоко съжаление към страната ни (да не кажа по-силна дума) ме накара да седна и като стар, неизличим оптимист, да изпонапиша четири страници на руски до колежката Даря и редколегията на вестника (без претенции за публикация). Основната ми мисъл беше, че не всичко е така, както изглежда (помните загадъчният лайтмотив на филма „Туйн пикс“, нали?). И, че България не е толкова тръгнала да умира, както би помислил някой, прекарал едва десетина дни в страната ни. Споменах някои факти от рода, че по притежание на собствено жилище (нещо почти немислимо за средния гражданин на Запад, пък и на Изток), българинът е на едно от първите места в Европа, че единият милион нови имигранти вкарва обратно в страната ежегодно три-четири милиарда евро, че туристическата ни индустрия гони по петите гръцката и испанската и т.н.
Що се отнася до финансовото състояние на българина, си позволих да разкажа по-обстоятелствено на колежката Даря историята с друг колега – също топкореспондент като нея, само че от отявлено дясно издание в Кралство Норвегия – „АА магазинет“. През 1985-та, преди трийсет години, той бе тръгнал да „размазва“ две соцстрани – България и Румъния, и нашето Външно министерство бе изпаднало в лека паника. Необходимо било много опитен журналист (не преводач) да го съпровожда, за да не може въпросният колега да окаля съвсем зрелия ни социализъм (и разбира се „възродителния процес“).
И така, оказах се лице срещу лице с този опитен преследвач на сензации и прекарах почти две седмици с него като личен преводач. А каква връзка има това с Даря Асламова, би попитал някой? Ами защото и той бе тръгнал да погребва България. „С вашите средни доходи по 120-140 лева месечно, вие сте живи умрели“ – каза ми той в прав текст. Опитах се да му обясня типично българските родствени връзки, заплетени като шарките на великденски козунак, за помощта, която старите оказват на децата си (цял живот), а колегата ме гледаше хладно и очевидно си мислеше „Какви ми ги разправя тоя?“. Наистина как ли са изглеждали думите ми на един скандинавец, свикнал да отделя наследниците си на 16-17 годишна възраст, да им наема ергенска стая и да ги наблюдава как започват да плуват сами в живота?
„Аз карам, спирам, където реша, ти превеждаш“ – това беше формулата на двуседмичните ни българо-норвежки отношения. И така, колегата пое из Балкана по посока Правец и Етрополе, и щом зърна първия възрастен овчар, облечен с мърлява ватенка, незабавно спря. Въпросите бяха повече за пари и цифри, а старецът обясни, че направил два апартамента на синовете си, а сега, на – живуркал с бабичката, гледал малко стадо, а когато внуците идвали за Коледа, им давал по 500 лв. да се почерпят. Изглежда колегата знаеше (на български, на руски ли?) бройките и числата, защото преди да преведа вече драскаше в бележника си. Явно недоволен от сондажа, той побърза да спре при следващия балкански субект – още по-мърляв (но по-едър) овчар, загърнат с груба мушама с качулка. Анкетата отново започна, но внезапно едрият брадясал мъжага спря да отговаря и ме попита: „Абе, момче, много му е хубава колата на тоя. (Колегата бе взел едно съвсем ново „Рено“ от софийски „рент-а-кар“). Питай го, не ще ли да я смени срещу моята нова „Волга“?“.
„Какво, какво казва?“ – внезапно настръхна севернякът. „Знаеш ли, колега, този тип има най-скъпата кола в соцлагера, нова „Волга“ и се интересува дали може да я смени срещу твоята“ – отвърнах. Репортерът от Осло ме изпепели с поглед, после мълчаливо се метна в колата. Продължихме така с дни обиколката, докато накрая той написа в репортажа си „И никой не може да разбере какъв е реалният доход на българина…“
До скоро бях убеден в думите, изпратени до колежката Даря, но сегашните мартенските дни ме разколебаха силно – не, България не умира, тя по-скоро кърви, страда. И то не тихо, а много драматично, пред погледа на цял свят. Страда с грохота на неукрепените скали, които се срутват върху ж.п. линии и отместват влакове като детски играчки; със страховития шум на преливащите язовири и полудели реки, които превръщат цели градчета в необитаеми блата; с женския плач и мъжките ругатни на онези двеста хиляди българи, останали дни наред в снежния ад – без ток и вода, без хляб и лекарства, без път…
Под мрачната картина на тази страшна, зейнала рана на България, може да се сложи само един надпис: триумф на четвърт век неолиберални идеи; победа на онези, които с прегракнали от викане гласове настояваха за „колкото се може по-малко държава“.
Ето, сега държавата е съвсем малка, бедна и трагично безпомощна – тя не може да осигури електроенергията за хиляди домакинства, не може да гарантира сигурността на железопътната си мрежа, не може да узъпти лудите води, не може да осигури ни съд, ни присъда (все още се издирват 700 осъдени!), не може да поддържа болниците си, не може, не може, не може… Списъкът е безкраен. Ето, господа Костовци и посткостоваци, резултатът от приватизацията (пардон, разпродажбата на безценица) на държавата България – нали всичко трябва да е в частни ръце според неолибералната библия – така нещата вървели по-добре.
И те потръгнаха – но право към пропастта. „Няма средства! – преди време бе въздъхнал Бойко Борисов. – Всичко, което носи пари, е извън държавата…“. Абсолютна истина. Всичко, което носеше пари на държавата България (или почти всичко), изчезна в небитието. Защо например мощно работещата „народна“ банка ДСК трябваше да бъде продадена на някаква унгарска фирма? Ами за да се нареди и тя между другите „раздържавени“ вече чужди банки, които отчетоха само за този януари скромна печалба от около 120 милиона български левчета.
Тези дни внасях поредната вноска от поредния заем – този път по кредит на съпругата ми и внезапно касиерката ми каза: „И още лев и петдесет стотинки, господине.“ Полюбопитствах защо, а тя ми отвърна, че внасям като „трето лице“. Попитах а колко е банковата такса за четвърто и пето лице, а госпожата ме скастри да не вдигам излишен шум. Такива ми ти унгарски цигански напеви. И си спомних за турските „присъстващи“ (нали така наричаме вече османското иго – присъствие?), които излапвали кокошките на българин, а после му прибирали и последните грошове за т.н. „диш хакъ“ – данък, че са си търкали зъбите…
Ами какво да кажем за тъжно увисналите и скъсани под тежестта на мартенския сняг далекопроводи? Преди дни мастит български „енергоексперт“ (очевидно на вносна ясла) се тюхкаше, че цялата електропреносна мрежа на страната била в окаяно положение и че трябвало време и пари, за да се оправи. Разбира се, срещу по-високи цени на тока. Този байо, очевидно не бе „чул и видял“ твърденията, които се мярнаха в медиите, че чуждите енергоразпределителни дружества поголовно подменят качествените медни проводници с такива от други, по-евтини сплави: същите тези „заменки“ обаче разпилявали повече ток, а зиме по-лесно обледенявали. И по-лесно се късали…
Примери такива – дал Господ. И все пак, драга непозната колежка Даря, ние, българите, сме жилаво племе. Като онзи сноп пръчки, който древният прабългарин, велики кан Кубрат, владетел на Волжска България, е показвал на синовете си ги е карал да прекършват. Напразно.
България е преживяла много щуротии, ще преживее и дивия капитализъм. Когато сме се освобождавали от турското „присъствие“ – благодарение на руските солдати, сме били малко над два милиона. Сега сме седем и още два-три милиона в чужбина. И тогава не е имало държава като днес и все пак сме преживели – за да дадем на света „бащата на компютъра“ – Джон Атанасов, великите оперни баси – Борис Христов и Николай Гяуров, учени като Асен Йорданов, бащата на българското самолетостроене, създател на реактивни двигатели за лунния модул на НАСА, големи поети като Вазов, Вапцаров, Смирненски и много, много други.
И, накрая, уважаема колежке, нашият народ е много издръжлив. И търпелив. А алчността, глупостта и невежеството – като всички човешки „достойнства“, са тленни, подвластни на времето. Днес ги има – утре не. А България, прекрасната и древната, ранената и младата, няма никакво намерение да умира: по-скоро като босонога нестинарка тя ще танцува върху гроба на алчността, глупостта и незнанието.
Петър Герасимов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Петър Герасимов е писател, преводач и журналист, член на СБП и СБЖ. Автор е на няколко романа, на много разкази, пътеписи, очерци, есета; превел е над 30 романа, главно от английски език. Редактор е на двуезичното списание ”Window to Bulgaria“.
.
Прекрасна статия!