2 коментара

  1. Стоян
    2015-01-22

    Je suis Северозападо!

    Автор: Стоян Николов-Торлака

    Вдъхновен от многомилионнио тираж на онова френското, едни викат, че било списание, други па го наричат весник, “Шарли ебдо” май се казуваше, написах реч и я прочетох у кръчмата. Сиреч на единственото место за социална активност у наше село. Ако изключиме състоящите се един път на месец опашки пред пощата, кога бабичките и старците си чекат пенсиите, а ние, малко по-младите, социалните помощи. Ама музата и вътрешнио плам ме напнаха, та немаше как да чекам чак до началото на другио месец. Па и кой ше ме чуе там? Секи се ръга и бута, като некой скот (по нашенски – стока)…

    И така, изправих се у средата на хоремаго, промих си устата с малко скоросмъртница, спрех телевизора, къде сички се беха вторачили у него да гледат неква реклама на космодиск, изпънах се като струна, прокашлях се важно и започнах с твърд и ясен глас:

    “Много се извинявам, че ми е леко през дедовия и за тия, къде обясняват, че са Шарлита, и за другите, Ахмедовците, а и за третите, къде били и едните, и другите. Не ме разбирайте грешно. Аз също съм за свободата на словото, нищо, че тия, шарлитата, направо ми бъркат там, къде слънце не огрева понекогиж със супер тъпите си карикатурки, напраени само та да се дига пушилка покрай списанието им. Кой кво си сака, тва да си рисува, никой нема право да го стреля, тва да не е меко сирене? Човеко е цела Вселена. Секи човек. И Ахмед е цела Вселена, нищо че е мюсюлманин. Нищо че и него застреляха. Некой викат, че никой не бил застрелян, ама тва е що лудниците по свето и у нас не си връшат работата.

    Та, приказката ми беше, че с най-европейски и цивилизационни чуства ви казвам, че мое и да ми е станало малко мъчно за целата ганимация покрай шарлитата; мое да съм се впечатлил и да съм цъкал с език за милионите по площадите и баш толко милионнио тираж; мое даже и некоя сълза да съм пущил за тия ора, къде си отидоа без време здрави и прави, ама тва нема да го кажем на глас, що тука, у Северозападо, мъж, къде реве, не го викат и за кибик.

    Стана ми терсене, ама кой съм я да се бръкам у световната политика? Мюсюлманите ли са виновни, двойнио стандарт на толерантност ли е виновен, САЩ ли готват нова война, заслужили ли са си го, не са ли си го заслужили шарлитата, аз немам капацитет да съдим. Да съдат ония, къде обещават по седемдесе девици, псалмопения и райове на простосмъртните и лековерните.

    Сто пъти повече обаче ми е терсене за друго. За Северозападо. Българскио Северозапад. Аз мое да не съм широкоскроена личност, ама тва е, нема кво да напраим. Затва се изправям пред вазе и ви казвам: Je suis Северозападо!

    Je suis сичките села, къде преди години у тех живееха по неколко хиляди души, а сега нема кой да те препсува там, щото са останали само две-три бабички с бастуни, чекащи секи ден оня горе, кък и да се казва, да си ги прибере, та да се не мъчат повече.

    Je suis опустелите и порутени училища с изкрътени дограми, у които некогиж се виеше кръшен детски смех и се учехме на четмо и писмо, а днеска ги огласят само зимните виелици, зловещия кресък на кукумявките и стъпките на невестулките, заселили се по изкорубените им покриви.

    Je suis опустелите ниви, изсечените гори, отнесените от наводненията къщи и мостове, умиращата от ден на ден надежда, погледо, вперен през прозорецо, та дано некой синковец или дъщера се връне от странство заедно с унуците поне за неколко часа.

    Je suis и тия, къде забегнаха от Северозападо. Аз съм техната болка, техните сънища, техната носталгия. Аз съм страданието им за роднио край. Аз съм и ясното им осмисляне, че врънат ли се у роднио си край, са живи загинали.

    Je suis и другите, къде са оставени без пътища, без европроекти, без влакове, без препитание, без здравеопазване, без изход. Аз съм тия, които вият за помощ, ама помощ нема отникъде. Аз съм тия, къде чиновниците и неофеодалите им скапват секи опит да надигнат главица, да работат за по-добрио си живот, па и за по-добрио живот на околните.

    Je suis некролог. Некролог на Северозападо. Знаате ли кво пише на некролозите у Северозападо? “На 22 години”; “На 34 години”; “На 45 години”; “На 53 години”. Да видиш по-възрастен да си е заминал е се едно си фанал поне петица от тотото.

    Je suis Северозападо… Мое да е много ограничено, ама не ми пука. Ние сме у режим на поголовно изтребление, така че, простете ме, ама некък Je suis Charlie предизвиква у мене по-скоро усмивка, да, горчива усмивка, ама се пак усмивка”.

    Никой у кръчмата ни се засме, ни мъцна…

    Отговор

  2. Reneta Parvanova
    2015-01-22

    Шепота на сърцето

    Тихо шепна на сърцето си “Здравей”
    И то отвръща ми “Ехей ,здравей –
    откога не си се тука връщал?
    Откога не си ме ти прегръщал?”

    Не чу ли, че зова те често,
    не усети ли, че става нещо?
    Не разбра ли, че живееш дълго без сърце,
    не погледна към протегнатите ми ръце

    У дома е тука – не разбра ли?
    Огънят от тук се пали,
    щастието – тука се намира,
    любовта от тук извира.

    Домът ти аз съм подреден,
    всичките ти “вещи” са при мен –
    светлината, обичта, прошката, тъгата,
    вярата ти, смелостта, на живота ти искрата.

    Тук са твоите криле,
    тук расте и твоето дете,
    тук стареят твойте майка и баща
    тук е храмът ти на обичта!

    Тук са и гробовете забравени,
    на любими хора непрежалени.
    Тук е жива твойта памет родна,
    тука само е душата ти свободна.

    Пътуването тук започва,
    тука под краката имаш почва
    Заминаването е тръгване от мен,
    и пътят за дома, завършва в мен.

    Ренета Първанова

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top
mobile desktop