Home » Авторски страници, българи зад граница

Преселението

2015.01.21 2 коментара
Spread the love
Снимка: Велислав Николов, в. "Сега"

Снимка: Велислав Николов, в. “Сега”

Преди шестнадесет години всичко изглеждаше много по-лесно и просто. „Имаме зелени карти. Ще отидем и ще видим. Винаги можем да се върнем.“ Днес погледнах във Фейса един мой разказ – „Емигрант“ и опулих очи. Две хиляди лайка, хиляда коментара. Боже, колко ли народ са видели и прочели това мое творение?!? Започнах да чета коментарите и се изгубих в тълпата. Един мъж пишеше, че се адаптира идеално и хич не се чувства объркан в чужбина; една жена се плашеше, че България обезлюдява; едни младежи се хвалят със смелостта си да работят и живеят в България, а други се гордеят с умението си да се оправят в чужбина… И всеки от тях е прочел, почувствал и поискал да коментира! Хиляди хора намерили време и желание да пишат няколко реда под разказчето ми.

Темата за емигрантството е много емоционална за нас, българите. Усещаме я като че не става въпрос за емигрантство, а за преселение. Както преселението на Аспаруховите българи преди хиляда и четиристотин години.

Чудя се как ли е било тогава? Дали са били два милиона или са били по-малко? Вероятно са били по-малко. Тогава хората не са били толкова много. Да речем, били са милион. Дигнали са се по някакви причини. Може например да не е имало живот за всички там, в Стара Велика България, може пък да са се надявали на по-добър късмет по пътя на преселението, а може просто младият Аспарух да не е искал да чака смъртта на баща си и да се дебне с братята си за трона. Тогавашните преселения не ставали, както е сега, преселвали се и юртите, покъщнината, домашните животни, пеленачетата и старците. Всички заедно. Преселение на рода и племето. Преселение на народа.

Днес, когато два милиона души се вдигат от мястото си и тръгват на десетки хиляди километра от Родината си, не му казват преселение на народите. Казват му индивидуална свобода на избора. Знаете ли приказката за това, че всички умни мислят еднакво?

Каква индивидуална свобода, когато взимаш решение, взето от още два милиона като тебе? Ордата тръгва, българи!

Топуркането на копитата на водачите на стадото влудява бизоните. Те препускат напред без да знаят целта или смисъла на този бесен бяг. Земята се тресе под тях, прах застила небето, всичко живо бяга от пътя им, за да не бъде смазано под копитата.

Ордата тръгва. Колелцата на куфарите ромолят по излъсканите плочки на терминала. Историите за успели емигранти влудяват въображението, медиите дават своя дял за тази лудост с репортажи за лъскави коли, технически чудеса, постижения на млади българи в чужбина и интервюта с български лекари, преглеждащи американски наркомани.

Плаче майка България. Водата залива градове и села, помита по пътя си нелегално построените къщи, отнася диги. Майките и бащите ни в старите селски къщи, струпали дърва за огрев, приличат на престарели ескимоси, изоставени от племето в замръзналата пустош пред един малък огън. Докато огънят гори, животът стопля старите гърди.

Има и още едно огънче. То се разгаря, когато звънне Скайпът. Особено, ако се обадят внучките. Големи девойки, хубавици, умници, говорещи български с английски, немски, испански, австралийски, италиански или някой друг акцент.

Понякога старото сърце не издържа и родителите тръгват по летища и самолети. Колко са страшни тези препълнени летища за тях – но там, на другия край, те ще могат да прегърнат внучки и внуци, да се поразят колко са остарели децата, да се порадват на тях и да се опитат да се успокоят с външните белези на тяхното благополучие. А после пак назад, обратно при догарящия огън.

Понякога децата си пристигат на летище София. И се почват едни гощавки, едно нескончаемо гости, един театър. Театър, целящ да покаже, че са добре, че не ги е страх, че племето не си е тръгнало, че все още има държава. Срещаш се и със стари приятели, и с близки и далечни роднини.

Преди шестнадесет години ме питаха как е в Америка и се оплакваха колко е кофти в България. Сега нищо не питат. Само говорят, разказвайки за работа, за деца, за политика, за мода, за каквото и да е. Само и само да не питат, да не знаят, да не ти дадат да си отвориш проклетата уста и да разкажеш някоя от онези гадни истории, които преди години звучаха в ушите им като тътен на копита.

Не бойте се. Няма да разказвам от онези истории. Ще ви разкажа друга история.

Беше задушница. Жената поиска да отидем на църква да запалим по свещица. Пристигнахме в българската църква, а там паркингът празен, църквата заключена. Казахме си – отчето е сигурно на гробища.

Тя, българската църква в Индианаполис, е построена от македонски българи, емигрирали преди три поколения, спасявайки се от сръбска асимилация. Те имат тук при кого да ходят на гробища.

Дойдохме в църквата на следващата седмица да запалим по свещичка и да си поговорим с отец Димитрий. Той е роден за отче. Плевенчанин, емигрант първо поколение, като нас. Тук е с попадията. Имат си деца и внуци. Добър човек е отец Димитрий. Той е свещеник, който като млад е искал да направи чудо и да помогне на някого. Златно сърце има. Днес не иска да направи чудо, а просто се старае да си върши работата честно и както той я разбира. Опело ли е – ще опее, изповед ли – ще изповяда. И къща ще ти освети и ще те покръсти, ако не си кръстен. Никога обаче отецът няма да те кара да идваш на църква или да спазваш традициите. Ако не го чувстваш – твоя работа. Когато решиш, си добре дошъл. Този човек ми вдъхна уважение към божиите служителите. Уважение, с което не пораснах през годините на соцреализма. Днес, от мен знайте, каквото и да приказват за поповете, има и свестни. Търсете ги. Свещеници, които носят искрата Божия. Гонете търговците от храма, но търсете божите хора. Отец Димитрий е такъв.

Та отидохме при отчето, той веднага ни покани в стаята си и седна срещу нас, готов да слуша.

– Отче – казахме – как е най-добре да отбелязваме задушница тук? Та ние тук си нямаме гробове.

– Запалете по свещичка, направете житце в къщи, почерпете съседите, а ако искате елате и на литургията сутрин рано преди гробища – отговори отецът.

И тогава ме дръпна дяволът за езика, та го запитах:

– Отче – казах – ти къде искаш теб да погребат, когато му дойде времето? Тук или в България?

Отецът наведе глава, помълча, а после отговори:

– Аз искам в България, до мама и тате. Но попадията казва: „Кой ще ти дойде на гроба в България? Тук поне децата ще наминават. Тук трябва.“ Ама мен все към България ме тегли.

Така ми каза отчето, така и аз ви го казвам. Докато имаме гробове в България, не сме заминали. Когато костите на умрелите изкопаем и ги отнесем по света, тогава ще се свърши и с нас, българите по българските земи. А дотогава, който ми каже „не си ти българин“, главата му откиням. Мъртвите ми са там в България. А моя гроб къде ще е, аз ще си реша!

 

Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ

2 коментара »

  • Reneta Parvanova said:

    Шепота на сърцето

    Тихо шепна на сърцето си “Здравей”
    И то отвръща ми “Ехей ,здравей –
    откога не си се тука връщал?
    Откога не си ме ти прегръщал?”

    Не чу ли, че зова те често,
    не усети ли, че става нещо?
    Не разбра ли, че живееш дълго без сърце,
    не погледна към протегнатите ми ръце

    У дома е тука – не разбра ли?
    Огънят от тук се пали,
    щастието – тука се намира,
    любовта от тук извира.

    Домът ти аз съм подреден,
    всичките ти “вещи” са при мен –
    светлината, обичта, прошката, тъгата,
    вярата ти, смелостта, на живота ти искрата.

    Тук са твоите криле,
    тук расте и твоето дете,
    тук стареят твойте майка и баща
    тук е храмът ти на обичта!

    Тук са и гробовете забравени,
    на любими хора непрежалени.
    Тук е жива твойта памет родна,
    тука само е душата ти свободна.

    Пътуването тук започва,
    тука под краката имаш почва
    Заминаването е тръгване от мен,
    и пътят за дома, завършва в мен.

    Ренета Първанова

  • Стоян said:

    Je suis Северозападо!

    Автор: Стоян Николов-Торлака

    Вдъхновен от многомилионнио тираж на онова френското, едни викат, че било списание, други па го наричат весник, “Шарли ебдо” май се казуваше, написах реч и я прочетох у кръчмата. Сиреч на единственото место за социална активност у наше село. Ако изключиме състоящите се един път на месец опашки пред пощата, кога бабичките и старците си чекат пенсиите, а ние, малко по-младите, социалните помощи. Ама музата и вътрешнио плам ме напнаха, та немаше как да чекам чак до началото на другио месец. Па и кой ше ме чуе там? Секи се ръга и бута, като некой скот (по нашенски – стока)…

    И така, изправих се у средата на хоремаго, промих си устата с малко скоросмъртница, спрех телевизора, къде сички се беха вторачили у него да гледат неква реклама на космодиск, изпънах се като струна, прокашлях се важно и започнах с твърд и ясен глас:

    “Много се извинявам, че ми е леко през дедовия и за тия, къде обясняват, че са Шарлита, и за другите, Ахмедовците, а и за третите, къде били и едните, и другите. Не ме разбирайте грешно. Аз също съм за свободата на словото, нищо, че тия, шарлитата, направо ми бъркат там, къде слънце не огрева понекогиж със супер тъпите си карикатурки, напраени само та да се дига пушилка покрай списанието им. Кой кво си сака, тва да си рисува, никой нема право да го стреля, тва да не е меко сирене? Човеко е цела Вселена. Секи човек. И Ахмед е цела Вселена, нищо че е мюсюлманин. Нищо че и него застреляха. Некой викат, че никой не бил застрелян, ама тва е що лудниците по свето и у нас не си връшат работата.

    Та, приказката ми беше, че с най-европейски и цивилизационни чуства ви казвам, че мое и да ми е станало малко мъчно за целата ганимация покрай шарлитата; мое да съм се впечатлил и да съм цъкал с език за милионите по площадите и баш толко милионнио тираж; мое даже и некоя сълза да съм пущил за тия ора, къде си отидоа без време здрави и прави, ама тва нема да го кажем на глас, що тука, у Северозападо, мъж, къде реве, не го викат и за кибик.

    Стана ми терсене, ама кой съм я да се бръкам у световната политика? Мюсюлманите ли са виновни, двойнио стандарт на толерантност ли е виновен, САЩ ли готват нова война, заслужили ли са си го, не са ли си го заслужили шарлитата, аз немам капацитет да съдим. Да съдат ония, къде обещават по седемдесе девици, псалмопения и райове на простосмъртните и лековерните.

    Сто пъти повече обаче ми е терсене за друго. За Северозападо. Българскио Северозапад. Аз мое да не съм широкоскроена личност, ама тва е, нема кво да напраим. Затва се изправям пред вазе и ви казвам: Je suis Северозападо!

    Je suis сичките села, къде преди години у тех живееха по неколко хиляди души, а сега нема кой да те препсува там, щото са останали само две-три бабички с бастуни, чекащи секи ден оня горе, кък и да се казва, да си ги прибере, та да се не мъчат повече.

    Je suis опустелите и порутени училища с изкрътени дограми, у които некогиж се виеше кръшен детски смех и се учехме на четмо и писмо, а днеска ги огласят само зимните виелици, зловещия кресък на кукумявките и стъпките на невестулките, заселили се по изкорубените им покриви.

    Je suis опустелите ниви, изсечените гори, отнесените от наводненията къщи и мостове, умиращата от ден на ден надежда, погледо, вперен през прозорецо, та дано некой синковец или дъщера се връне от странство заедно с унуците поне за неколко часа.

    Je suis и тия, къде забегнаха от Северозападо. Аз съм техната болка, техните сънища, техната носталгия. Аз съм страданието им за роднио край. Аз съм и ясното им осмисляне, че врънат ли се у роднио си край, са живи загинали.

    Je suis и другите, къде са оставени без пътища, без европроекти, без влакове, без препитание, без здравеопазване, без изход. Аз съм тия, които вият за помощ, ама помощ нема отникъде. Аз съм тия, къде чиновниците и неофеодалите им скапват секи опит да надигнат главица, да работат за по-добрио си живот, па и за по-добрио живот на околните.

    Je suis некролог. Некролог на Северозападо. Знаате ли кво пише на некролозите у Северозападо? “На 22 години”; “На 34 години”; “На 45 години”; “На 53 години”. Да видиш по-възрастен да си е заминал е се едно си фанал поне петица от тотото.

    Je suis Северозападо… Мое да е много ограничено, ама не ми пука. Ние сме у режим на поголовно изтребление, така че, простете ме, ама некък Je suis Charlie предизвиква у мене по-скоро усмивка, да, горчива усмивка, ама се пак усмивка”.

    Никой у кръчмата ни се засме, ни мъцна…

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.