Home » Избрано

Православието в Америка: диаспора или Църква?

2015.01.04 Няма коментари

Прот. Леонид Кишковски*

Превод от руски: Радостина Ангелова

Church_KishkovskyСпоред най-разпространеното виждане, православието в Америка е представлявано от емигрантски общини, енории и епархии, обединени около основополагащия принцип на културно и езиково наследство. Най-често така възприемат православието в САЩ патриаршиите и сестрите-църкви в Европа и в Близкия изток. Твърде често подобeн възглед за него се тиражира и от средствата за масова информация в САЩ и Канада. Но много православни християни в Америка също разглеждат себе си в светлината на този „емигрантски образ”.

В резултат на това, всички определения за американското православие, които изхождат от „емигрантския модел”, се отнасят по-скоро към социологически понятия и културни категории, отколкото към еклезиологията. Това прави въпроса: „Православието в Америка диаспора ли е или Църква?” необходима изходна точка за моя доклад, тема на който е – православното разбиране за Църква, основано на американския опит.

Историческите корени на Православната църква в Северна Америка съвсем не са свързани с емиграционни процеси, а с мисионерство и евангелизация. През 1794 г. монаси мисионери от Валаамския манастир пристигат на остров Кодиак в Аляска. Те поставя началото на мисионерска дейност, донесла Христовото Евангелие на коренните племена на Аляска. Средоточие на техните усилия е не насаждането на руския език и култура, а евангелизирането на местните жители. Действително, в основата на мисионерския подход на тези валаамски монаси стои уважението към народната култура и обичаи, както и желанието да се въцъркови всичко истинно и ценно в тяхната етнокултурна традиция.

И така, първоначалното измерение на православието в Америка е апостолското измерение – истински мисионерски импулс към евангелизация.

С продажбата на Аляска на САЩ през 1867 г. се открива нова страница в историята на православието в Северна Америка. Скоро е създадена Американска епархия, а епископът за Северна Америка престава да бъде преди всичко викариен епископ, обгрижващ православното паство в Аляска. Сега православните християни идват в качеството на емигранти в градове като Ню Орлианс, Сан Франциско и Ню Йорк. Новият център на епархията става Сан Франциско. Новосформираните енории силно се различават една от друга. Някои от тях имат смесен етнически състав – когато гърци, руснаци, сърби и араби делят помежду си една и съща енория. Други са етнически хомогенни, като се състоят само от араби или гърци, руснаци или украинци. На свой ред, някои енории са изградени от бивши униати, по националност карпато-русини или галичани.

Потокът емигранти от Близкия изток, както и от Централна и Източна Азия продължава в течение на десетилетия, понякога съставен от вълна икономически емигранти, понякога – от вълна политически бежанци, спасили се от тоталитарни режими и войни; понякога процесът се забавя или напълно престава. Днес отново се възобновява процесът на емиграция от посткомунистическите общества.

През 60-години на ХХ век в САЩ и Канада намира място нов феномен – обръщане в православието. Например, всяка година, започвайки от средата на 60-те, можем да кажем, че близо половината от всички випускници на Свето-Владимирската семинария са преминали в православието от други конфесии. Всички те, мъже и жени, са приети в Православната Църква в зряла възраст. Те са взели съзнателното решение да изповядат себе си като православни. Някои от тях са бивши активни членове на други християнски общности, въпреки това сами са достигнали до осмисляне на православието като пълнота на християнската вяра. Други са живели в атмосфера на секуларизъм, агностицизъм или атеизъм и единствено в Православната Църква са открили Христовото благовестие. Накрая, част от хората са дошли в Църквата от нехристиянски религиозни традиции. Приемайки православието, те донасят със себе си и своята семейна история, която няма нищо общо с православната култура. Във всеки случай, сами по себе си тези хора представляват богат, макар и понякога нелесен, опит за докосване на западните култури и традиции до източно-християнското богословско познание.

По такъв начин, действителността на православния живот в Америка е също толкова сложна, колкото и самата Америка. Множество елементи от историята, културата и традициите на миналото, които изграждат феномена Америка, изграждат също и феномена на православието на Американския континент.

От друга страна, реалността на православието в САЩ е също толкова сложна, колкото и самото православие. Американското православие е представено от всички патриаршии и всички Църкви на Близкия изток, Европа и Африка. Всяка култура и всеки език, които могат да се срещнат в православния свят, намират място и в Америка.

В навечерието на болшевишката революция в Русия, в Северна Америка има само една църковна йерархия. Независимо, че етническата, езиковата и културна мозайка на православието в Америка вече е твърде разнообразна, не съществуват множество църковни „юрисдикции”. Както от формална, така и от неформална гледна точка, разнообразието сред православните общини се запазвало в границите на църковното единство.

В началото на ХХ век Североамериканската епархия се оглавява от Тихон (Белавин), първоначално в качеството му на епископ, а след това и като архиепископ. В бъдеще – изповедник, Московски патриарх и канонизиран светец, чрез своите трудове и размишления той изявява необикновената сила на пастирския дух и църковното познание. Напълно осъзнава и подкрепя разнообразието сред своето паство. Но също така разбира и поддържа необходимостта от църковно единство. Същността на неговата идея за православието в Америка се изразява в следното: Църква, в която нуждите на разнообразното население биха подлежали на пастирско обгрижване от страна на арабски, гръцки, сръбски и руски епископи (и по необходимост от епископи, представляващи други етно-културни традиции), но въпреки това, в която единството на епископата – а съответно и на Църквата – би се запазило в рамките на каноничната структура, и епископите начело с архиепископ, следвайки принципите на единството и съборността, биха действали като единен църковен организъм. Той предвижда основаването на автономна Американската православна църква и в един документ дори употребява думата „автокефална”, въпреки че внимателно отбелязва това с въпросителен знак.

Този замисъл започва лека-полека да се осъществява. Епископ за арабите, Рафаил (Хаванини) е първият православен епископ, ръкоположен в Северна Америка. (Неотдавна епископ Рафаил беше канонизиран от Американската православна църква с участието на Антиохийската православна архиепископия в Северна Америка.) Ръкоположен е викариен епископ за паството на Аляска, предприети са стъпки към хиротония на гръцки, сръбски и други епископи за различните православни общини в САЩ и Канада. Отзоваването на архиепископ Тихон в Русия през 1907 г. забавя изпълнението на неговите подробно обмислени планове. А Първата световна война, след която последват болшевишката революция и Гражданската война в Русия, причиняват срив в развитието на Православието в Северна Америка.

През 20-те години на ХХ век са създадени множествени „юрисдикции” и по този начин е поставено началото на много десетилетия еклезиологичен вакуум, когато на една и съща територия православното паство е разделено между каноничните православни църкви според принципа на националната, културна и езикова принадлежност. Усилията на тези „юрисдикции” отсега били насочени към запазване на разнообразното етно-културно наследство – руско, гръцко, сръбско, сиро-ливанско, румънско, албанско, българско и др. Постепенно както в Америка, така и сред сестрите-църкви, православието в САЩ започва да се разглежда като „диаспора”. Или ако трябва да се изразим по-точно, като поредица от национално-църковни „диаспори”, обединени от православието, но разделени етнически, културно, канонически и административно.

От време на време се предприемат инициативи за създаване на структури, които подпомагат единението. Това са опити православните да се обединят на консултативно и координационно равнище. Най-значимият от тези опити стана създаването на Постоянната конференция на каноничните православни епископи в Америка (Standing Conference of Canonical Orthodox Bishops in the Americas – SCOBA). Основана през 1960 г., SCOBA остава първостепенен форум за междуправославно сътрудничество в САЩ. Независимо от това, че тя не е силна институция и не притежава канонична власт, тя задава рамките за съвместна работа и мисионерска дейност. Съществуват редица агенции и организации, които се намират под егидата на SCOBA и които се оказват способни да изградят работата си така, сякаш православните са вече обединени в рамките на една Църква. В същото време, в основата на „каноническата позиция” на SCOBA стои запазването на съществуващите паралелни „юрисдикции”.

Друг подход за решаване съдбата на православието в Америка е предприет през 1970 г., когато Руската църква дарява Томоса за автокефалия на онази структура, която тогава се нарича Руска православна гръко-католическа църква на Северна Америка, а след това е наречена Православна църква в Америка. В контекста на гоненията на Руската църква от комунистическия режим през 20-те години на ХХ век, Американската епархия обявява през 1924 г. своята „временна автономия”. Една епархия постепенно се превръща в Църква, включваща няколко епархии и често наричана Американска „митрополия”. Доколкото Московската патриашия не признава самопровъзгласяването на тази митрополия, чак до 1970 година митрополията се намира в разкол с Руската църква. От друга страна, в самата Америка се поддържа евхаристийно общение между митрополията и новите православни юрисдикции на Константинопол, Антиохия, Сърбия, Румъния и България. С помощта на Томоса за автокефалия бива възстановено общението между Московската патриаршия и Американската православна църква (АПЦ). Освен това, с помощта на Московската патриаршия, АПЦ е упълномощена да изгражда православния живот в Америка, като запазва общението и добрите си отношения с останалите православни църкви и като се стреми към постигане на пълно канонично единство на Православието в Северна Америка.

Даряването на Томоса за автокефалия на АПЦ предизвиква онова, което покойният протопрезвитер Александър Шмеман нарича „многозначителна буря”. Доколкото сред Православните църкви православието в Америка се разглежда като „диаспора”, създаването в САЩ на автокефална църква представлявало особено сложен проблем. Било е твърде вероятно скъсването на евхаристийно общение, което означава разкол в самата Америка и дори извън пределите на Американския континент. Въпреки че се удава разколът да бъде избегнат и отношенията на сътрудничество вътре в SCOBA в края на краищата са възстановени, каноничното единство остава недостижима цел.

През 90-те години на ХХ век посещенията в САЩ на Константинополския, Антиохийския, Московския и Сръбския православни патриарси показват фундаменталното единство на православието в Америка. Независимо от това, че Константинополският, Антиохийският и Сръбският патриарси извършват пастирски визити при своите собствени паства, в своята собствена „диаспора”, а Московският патриарх е гост на АПЦ, православните християни в САЩ видяха в патриарсите, посетили тяхната страна, знак за православно единство.

В тази атмосфера и при тези условия, под егидата на SCOBA бяха създадени два значими междуправославни института: Международна православна християнска благотворителност (IOCC) и Православен християнски мисионерски център (OCMC). Те са съответно филантропска и мисионерска агенции, които представляват православните християни в САЩ и работят плодотворно вече в продължение на повече от десетилетие, като действат така, сякаш пълното канонично единство вече е постигнато.

През 1994 г. йерарсите, които влизат в състава на SCOBA, за първи път свикват съвещание на каноничния православен епископат в Америка. Около 40 епископи се срещат в „Антиохийското селище” – конферентен център и дом за отдих на Антиохийската архиепископия, разположен в гр. Лигониер, Пенсилвания. Йерарсите приеха два документа – „Заявление за положението на Църквата в Северна Америка” и „Заявление за църковната мисия и евангелизация”.

Първият документ е почтително и смирено обръщение към Вселенския патриарх и предстоятелите на другите сестри-църкви. В него с благодарност се отбелязват „любовта и грижата, проявени на това забележително място, където беше повдигнат въпросът за „диаспората” в дневния ред на предстоящия Велик свещен събор, както става очевидно от текстовете, одобрени от Комисията за подготовка на събора”. След това в него се казва:

„Очакваме следващото заседание на Комисията, за което става дума в текста, приет през ноември 1993 г. Подчертаваме, че е изключително важно Църквата в Северна Америка да бъде пряко и конкретно представена на това и на следващите заседания. Как е възможно да се обсъжда битието на Църквата в Северна Америка при нашето отсъствие? Ние сме длъжни да бъдем там, за да споделим двестагодишния опит, въз основа на който проповядваме Евангелието и живеем според православната вяра извън границите на териториите, исторически принадлежащи към православието… По-нататък, ние постигнахме съгласие относно това, че за нас е неприемлив терминът „диаспора” като характеристика на Църквата в Северна Америка. На практика, от гледна точка на еклезиологията този термин е проблематичен. Той отнема от пълнотата на вярата, която сме живели и изпитали в продължение на двеста години”.

„Заявлението за църковната мисия и евангелизация” е ясна декларация, че „мисията е самата същност на Църквата и естествен израз на нейното апостолство”. Документът ни препраща към забележителната история на православното мисионерство – мисия сред славянските народи, мисия в Сибир, Китай, Корея и Япония, евангелизация на коренното население на Аляска и съвременна мисия в Африка, Индонезия и Албания. Заявлението се обръща към Вселенския патриарх с призив да се свика всемирна конференция на представителите на мисиите с цел „да се помогне в координацията по въпросите за стратегията и задачите на православното мисионерство по целия свят”. Заявлението завършва по следния начин: „Ние, православните в Северна Америка, се задължаваме да приведем в ред нашия собствен дом, за да можем да проповядваме благата вест за Иисус Христос; Неговото въплъщение и учение; разпятието, смъртта, погребението и възкресението Му; и пребиваването Му в Църквата чрез слизането на Светия Дух”.

Независимо, че тези заявления бяха съставени с необходимата доза уважение и имаха за цел единствено да способстват за постигане на православното единство под ръководството на патриаршиите, те предизвикаха широка полемика и рязко негативна реакция. Не успяха да си осигурят подкрепата им за пълноценно придвижване към каноничното и административното единство на православието в Америка.

През последните две години Антиохийската архиепископия за Северна Америка проведе енергични консултации, дори спор с Антиохийската патриаршия относно подарената на архиепископията „автономия”. В резултат, Светият Синод на Антиохийската патриаршия прие постановление, което потвърждава „самоуправлението” на архиепископията: „Антиохийската православно християнска архиепископия в Северна Америка се явява и остава самоуправляваща се в границите на нейната настояща юрисдикция (САЩ и Канада) и ще представлява една единна църковна структура под юрисдикцията на Антиохия”. Другите мерки, указани в това постановление предвиждат създаване на епархии в състава на единна архиепископия; установяват реда за избиране на епископи, които оглавяват тези катедри – чрез съответните действия от страна на самата архиепископия, и определят реда за избиране на митрополит-предстоятел така, че правото на поименно назоваване на тримата кандидати да бъде закрепено от архиепископията, а самото избиране на митрополит-предстоятел да се осъществява от Светия Синод на Антиохийската патриаршия. До това време епархийското събрание се състоеше от викарийни епископи под председателството на митрополит-предстоятел. Като следствие от сегашното постановление на Светия Синод, членовете на епархийското събрание в бъдеще стават управляващи епископи. Предвижда се също редовно свикване на общоцърковно събрание, включващо епископата, а също представители на духовенството и миряните.

В средите на Гръцката православна архиепископия в Америка се изразиха мнения, че църковната „автономия” на архиепископията в състава на Константинополската патриаршия, е необходима и оправдана. В настояще време Гръцката архиепископия в САЩ включва в себе си епархии начело с управляващи епископи (архиепископ и митрополити), а митрополитите са членове на Синода под председателството на предстоятел-архиепископ. Архиепископският съвет, който е смесен по своя състав и който включва епископи, духовенство и миряни, има финансови и административни прерогативи. Този съвет включва в състава си епископата и делегати от духовенството и миряните, представляващи всички енории на архиепископията.

Трябва да отбележим, че Руската митрополия се придържаше към принципите за църковна организация и устройство, приети от Поместния събор на Руската църква през 1917-1918 г., с което даде своя пример на всички останали. По този начин редовно свикваният Всеамерикански поместен събор включва целия епископат, а също и делегати на духовенството и миряните от всяка енория. (Това, че Съборът на Руската църква включва представители на духовенството и миряните от епархиите, а Поместните събори в Америка включват делегати от всички енории, се обяснява единствено с разликите в числеността на енориите и епархиите.) Светият архиерейски Синод е висш каноничен орган на Църквата, той се свиква два пъти в годината и включва всички управляващи епископи, в присъствието на викарийните епископи, но без право на глас. Митрополитският съвет, който се състои от духовенство и миряни, избирани както във Всеамериканския събор, така и от епархии, се провежда под председателството на предстоятеля на Църквата.

Като интересна историческа подробност следва да отбележим, че традицията да се свикват както духовенството, така и миряните, за среща с техните архиереи и приемането на общи решения, отнасящи се до живота на Църквата, се наблюдават дори по-рано, отколкото съответните решения са били приети от Всеруския поместен събор през 1917-1918 г. Архиепископ Тихон пръв поема инициативата за свикване на Първия американски събор през 1907 г., когато организира среща на духовенството и миряните в гр. Мейфилд, Пенсилвания. В характерния за него архипастирски ръководен стил той дава да се разбере, че иска да види открито обсъждане и съборно приемане на решенията. По такъв начин, още много преди решенията на Събора от 1917-1918 г., в американския православен опит духовенството и миряните са призовавани да споделят отговорността заедно със своите архипастири.

Днес подобни структури на църковно управление, включващи духовенството и миряните, с право на съвместно вземане на решенията под ръководството на йерархията, съществуват в болшинството православни „юрисдикции” в Северна Америка.

Както показва предшестващият очерк, православието в Америка се характеризира в аспектите на мисията, емиграцията и обръщането в православието. Видяхме, че Томосът за автокефалия, дарен от Московската патриаршия на Американската православна църква, укрепи позициите на православната еклезиология, като потвърди принципа и практиката на „местната църква” и по този начин косвено отхвърли понятието „диаспора”. Имахме възможността да видим, че чрез създаването на SCOBA каноничните православни юрисдикции се опитват да сформират структури на сътрудничество и единство, като в същото време запазват концепцията за паралелни „юрисдикции”. Така също описахме опитите на православните архиереи, събрали се на първата американска архиерейска асамблея да изразят живия опит на православието в САЩ, използвайки понятието „православно свидетелство” в Америка, а не „диаспора”. Отбелязахме и че структурата на църковно управление в Америка, която включва в себе си както централната роля на йерархията, така и съответното участие на духовенството и миряните и която предоставя място на съборния подход, има основни черти на сходство сред всички православни църкви на американския континент.

Православието в САЩ е само един от примерите за пълнокръвен живот на тази конфесия „извън пределите на териториите, исторически принадлежащи към православието”. Православни архиепископии и общини могат да се срещнат в Западна Европа, Южна Америка и Австралия. Въпросът: „Православието Църква ли е или диаспора?” за тях е валиден по същия начин, както и за Северна Америка.

Като цяло, струва ни се, че за православните патриаршии и автокефални църкви, които се намират „на традиционно православни територии”, свидетелството и бъдещето на православието в Северна и Южна Америка, Западна Европа и Австралия, е второстепенен въпрос. В отговор трябва да заявим, осъзнавайки цялата неотложност на поставения въпрос: свидетелството и бъдещето на православието в територии, които най-общо можем да наречем Запад, е въпрос от изключителна важност. Православната Църква смята себе си за католична Църква, не само в смисъл на „цялостна”, но и в смисъл на „вселенска”. Въпреки това, широко разпространено и до голяма степен оправдано е виждането, според което сферата на дейност на православието е ограничена в традиционните региони на Централна и Източна Европа и Близкия изток. Православното свидетелство на Запад потвърждава католичността на тази конфесия в съвременния свят.

Когато православието се окаже извън пределите на своите „традиционни” региони, то се оказва там в качеството на поредица паралелни „диаспори”. Можем дори да кажем, че днес православният светоглед се чувства твърде удобно в атмосфера на паралелна „вселенскост”. Предполага се, че всяка от православните църкви притежава правото да бъде „вселенска” и да установява свое присъствие във вид на наследство, юрисдикция, „диаспора” във всяка страна или регион. Нещо повече, смята се, че същността на Православната Църква може да бъде изразена в категорията „диаспора”.

Единственият изход от това заплетено положение е възраждането на истинската православна еклезиология, възвръщане към църковната представа за апостолското призвание на Църквата. Като концепция „диаспората” никак не отговаря на апостолската природа на Църквата. Онези, които вярват, че Православната Църква, живеейки извън пределите на територии, исторически принадлежащи към православието, пребивава в „диаспора”, на практика принизяват нейния апостолски характер. Да бъде апостолска не означава да бъде ограничена от понятието за притежаване на „корени” или „основа” в местата, където са проповядвали Христовите апостоли и където са основавали Църкви. Да бъде апостолска означава да продължи – в нови обстоятелства и на нова земя – апостолското си служение.

Концепцията за „паралелните юрисдикции” като закономерно следствие от възгледа за „диаспората” е чужд на православната еклезиология. Когато се правят опити за оправдаване на „юрисдикциите”, то най-често това се свежда до прикриване на еклезиологичен вакуум или дори грях на „юрисдикциите” под обвивката на такива понятия като единство във вярата и единение в тайнствата. Именно единството във вярата и единението в тайнствата изискват архипастирска съборност и надзираване, съгласуване и координация в свидетелството и мисията на Църквата!

Можем да се осмелим да кажем, че „паралелните юрисдикции” се явяват по-голяма заплаха за православната еклезиология и богословие, отколкото разколите или ересите. Опасностите и деформациите, които носят със себе си разколите и ересите, обикновено са ясни и недвусмислени. Само изпадналите в разкол или ерес намират за себе си оправдания и обяснения. Църквата като единен организъм рязко се противопоставя на разкола и ересите, като отхвърля техните изкривявания.

В случая с „юрисдикциите” и техните апологети, непрекъснато се предлага удобното оправдание, насочващо ни към единството във вярата и в тайнствата. „Ние вече сме единни – както във вярата, така и в тайнствата, и затова не трябва да се безпокоим за единството в състава на една поместна църква”. Такова е виждането за православието в Америка, което в днешно време се разглежда като самоочевидно и приемливо. Малко са онези, които забелязват, че подобна представа противоречи – както от практическа, така и от богословска гледна точка – на православното учение за Църквата.

Разбира се, предаността към православната еклезиология трябва да има пастирска основа. Грижа на Църквата е спасение на душите, спасение на личностите, в правилната посока за вярващите християни – към Бога, Църквата и едни към други.

От тази гледна точка е очевидна необходимостта да се вземат предвид културата и езика на конкретния народ или община. Това е естествено, когато емигрантите, пристигайки на нови територии, първоначално възприемат себе си в качеството на „диаспора”. Църквата следва да бъде пастирски отзивчива към тяхното самосъзнание. В мисионерски аспект пастирската отзивчивост към православните емигранти, които живеят със съзнанието за „диаспора” е също толкова важна, колкото и към обърналите се в православието, както и към хората и общностите, които не са християни или православни.

Противоречия и проблеми възникват единствено тогава, когато самата Църква се възприема като диаспора, а диаспората се превръща в организиращ принцип на църковния живот. Нека дебело да подчертаем, че Църквата Божия може и трябва да бъде отворена към онези, които виждат себе си в качеството на диаспора. Църквата като понятие е несравнимо по-голяма и по-широкообхватна и може да обгрижва в пастирски план различни етнически и езикови общности.

Когато се опитваме да ограничим Църквата Божия в рамките на понятието диаспора, ние извършваме грях против нейната природа, заставяйки я да служи на цели и задачи, които се намират далеч от същността на нейната мисия и дейност. Също така, в този случай ние не даваме на православния народ правилно богословско разбиране и църковна насоченост. Трябва да оказваме подкрепа на онези, които се възприемат в качеството на културни и национални диаспори, за да могат те да вместят тези относителни ценности в много по-значителното и пространно домостроителство на Божията Църква, чиято мисия е разкриване на Божията пълнота и по своята природа включваща множество културни и национални общини.

Другата страна на изкривяванията, които носи понятието диаспора е загубата на доверие в свидетелството на Православната Църква. Една от силните черти на православното свидетелство в областа на икуменизма и в света въобще – е яснотата на еклезиологичното учение на Православната Църква. Нейното учение е важен и влиятелен принос на православните християни в икуменическия диалог. То е важен стимул и за привличане към православието на онези, които се срещат с православното богословие, търсейки истинския израз на християнската вяра, истинското изражение на едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. С тъга можем да отбележим, че когато, наситени от богословското съдържание на православната вяра и от еклезиологичното самоосъзнаване на Православната Църква, тези хора се докоснат до емпиричната реалност на православния живот и църковната организация, те се възмущават и засягат от противоречията, с които се сблъскват.

В Америка, както и навсякъде в т. нар. „диаспора”, в действителност не е трудно колкото се може по-скоро да започне отговорен, открит и жизнеспособен процес към единение на Православната Църква. Това изисква обща ангажираност между православните юрисдикции за създаване на местни автономни или автокефални църкви. Ще е необходимо търсенето на верни пътища за изразяване единството на епископата; за изразяване правото на първенство; за обезпечаване координацията и сътрудничеството между църквите. Движението към тази цел няма да лиши патриаршиите и сестрите-църкви от подкрепата на общините, в които те до този момент виждаха „диаспора”. Напротив, ще бъде създадена по-пълнокръвна и полезна система за подкрепа на патриаршиите и сестрите-църкви. Движението по този път няма да лиши също така възникващите поместни църкви от подкрепата и мъдрите съвет от страна на патриаршиите и сестрите-Църкви. Напротив, те ще се радват, ако могат да оказват такова съдействие.

Нужният „верен път” без особени усилия можем да намерим в еклезиологичното виждане на Православната Църква. Проблемът не се състои в намирането на нови формули или принципи. Той се корени в това, че еклезиологичните идеи на Православната Църква следва да бъдат богословски потвърдени и практически прилагани.

Отговорът на въпроса: „диаспора или Църква” несъмнено трябва да бъде: „Не диаспора, а Църква”. В Америка и на други места, където Православната Църква пребивава на „територии, не принадлежащи исторически към православието”, както и в историческите такива, няма по-голяма необходимост от необходимостта да се живее според православната вяра, като бъдем верни докрай на истинската еклезиология на Православната Църква. Именно по този начин можем да преодолеем разделението и разколите. Именно така можем да носим достоверно свидетелство в света и сред останалите християнски общности. Именно така можем да донесем на членовете на Христовото Тяло радостта от църковния опит и достойна пастирска грижа, като ги подготвим за живот и служение на Христовото благовестие.

19 ноември 2003 г.

——————————————————————————————–

* О. Леонид Кишковски е клирик на Православната църква в Америка (OCA, Orthodox Church in America), завеждащ на Отдела за външни връзки и междуцърковни отношения, главен редактор на списание „Православната Църква“ (The Orthodox Church). Публикуваният доклад е от Международната богословска конференция „Православното учение за Църквата”, Москва, 17-20 ноември 2003 г.

Източник:  Pravoslavie.bg

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.