Home » Избрано

Без енорията Църквата е наивна утопия

2015.01.03 Няма коментари

 Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)*, Dveri.bg

.

wareДнес енорията в Православната Църква заема много по-видно място, отколкото през последните 16 века. От времето на св. Константин Велики, когато той приел християнската вяра, местният евхаристиен център никога не е имал такава тежест, както днес.

Какъв е смисълът от съществуването на Църквата? Коя е уникалната и характерна роля, която никой друг и нищо друго не може да осъществи? Какво е това, което Църквата прави, а националните сдружения, младежките клубове или благотворителните организации не могат да направят?

Отговорът е само един: Църквата съществува, за да ни дари спасение в Иисус Христос; да ни дари спасение не по някакъв абстрактен или теоретичен начин – след като Църквата не е някаква философска система или идеология – а има конкретна и видима форма чрез извършването на Светата Литургия. Уникалната и характерна роля на Църквата, която само тя може да извърши, е да предложи светата Евхаристия. Светата Евхаристия твори Църквата. Единството на Църквата не се налага отвън със сила или насилие, а се осъществява вътре в самата нея чрез приемането на Тялото и Кръвта Христови. Църквата не е някаква социологическа система, а евхаристиен организъм, който се актуализира, когато свещенослужителят призове Светия Дух да слезе върху честните Дарове. Малко след смъртта на апостолите св. Игнатий Богоносец много ясно описва евхаристийната природа на Църквата.

Светата Литургия се извършва само на едно определено място. Въпреки че във времето Евхаристията е една и съща в целия свят, Светата Литургия може да съществува като конкретна и жива реалност само чрез конкретното свещенодействие на едно определено място и време. С други думи, Светата Евхаристия – същността на Църквата – видимо се осъществява само в местната енория или в местния манастир. Затова, когато говорим за Църквата като евхаристиен организъм, ние имаме предвид извършването на Светата Евхаристия, което става всяка неделя във всяка една енория. Енорията е основната евхаристийна „клетка”, без която Църквата не може да съществува. Освен това при всяко извършване на Светата Евхаристия присъства целият Христос, а не просто една малка част от Него. Затова в Св. Евхаристия енорията не e малка част от едно цяло, а видимо изразява едната и съборна Църква в нейната пълнота.Извън енорията, която се събира на Светата Литургия, всичко, което говорим – за Тялото Христово, за троичното царство на Отца, Сина и Светия Дух, за приноса на Църквата към социалната справедливост, достойнството на човека и преобразяването на обществото от безличната поробеност в свободно общение на личности – в най-добрия случай е само абстрактна идея, най-много един наивен идеализъм или емоционален утопизъм. Само в енорията съществува динамичното доказателство, историческото осъществяване, истинската надежда. Както правилно се твърди, само енорийският живот може да придаде свещеническо измерение на политиката, пророчески дух на науката, човешко лице на икономическите отношения и светотайнствен характер на любовта. При това всеки път, когато днес излагаме конкретния живот на православните енории, без значение дали те са в Гърция или в „диаспората”, ние оставаме много неприятно изненадани от огромната празнота, която дели теорията от праксиса.Евхаристийният характер на Църквата в света, както и еклисиологическото значение на местната енория, от четвърти век нататък постепенно са загубили своята чистота вследствие на тясната връзка между Църквата и държавата, между Църквата и нацията. Във византийския свят бил подчертаван не толкова местният евхаристиен характер на Църквата, а по-скоро нейният вселенски характер, тъй като тя се разпростирала по целия свят. Сред славянските православни народи, както и сред елините по време на турското владичество, на Църквата в още по-голяма степен се гледало от културна и образователна гледна точка, все повече тя се приемала като свързващата сила, която гарантирала чувството за национална идентичност. Енорията много слабо била изтъквана като местен евхаристиен център, въпреки че църковният живот бил поддържан именно на енорийско равнище.
Променливите условия в нашата епоха ни доведоха до радикална преоценка. През двайсети век традиционният съюз между Църквата и държавата в целия православен свят постепенно беше подкопан и в много страни грубо прекъснат. Експанзията на секуларизацията означава, че в бъдеще човек ще става православен, не защото неговите родители са гърци, сърби или руснаци, а защото свободно е избрал да бъде православен чрез своя вътрешен духовен порив и вяра. Губим традиционните членове на Църквата, а образователната и културна роля на Църквата в модерната секуларизирана държава неизбежно бива маргинализирана. Разбира се, трябва разглеждаме това не като трагедия, а по-скоро като предизвикателство и дори благословение. Биваме тласкани назад към основното, към единственото и неповторимото, назад към единственото необходимо нещо (срв. Лука 10:42), което е извършването на Светата Евхаристия.

От всичко, което казахме, се вижда, че в наши дни местната енория си възвръща своето централно значение. Днес, както през първите три века на християнската история, животът ни трябва да бъде неразривно свързан с извършването на неделната Света Литургия в нашия енорийски храм. Трябва да разчитаме на нашите сили. Йерарсите на Църквата вече няма да могат да се обръщат към политиците за икономическа и всякаква друга помощ, а енорийският свещеник – да очаква от учителя от местното училище или от местния полицай да подпомагат неговото дело.

Православният опит в западния свят

Православните на Запад е осъзнало тези процеси чрез собствения си драматичен опит. Ни сме малобройна малцинство в едно чуждо обкръжение. Въпреки че имаме религиозна свобода, Църквата ни не може да очаква привилегировано отношение в образователната система на страните, в които живеем; не получаваме никаква икономическа помощ от правителствата, с изключение на Западна Германия, Финландия и в скандинавските страни, къде лутеранската система на „църковен данък” още е в сила. За да научим децата си на православната вяра, трябва сами да се потрудим в местната енория. За да построим православни храмове и осигурим възнаграждение за свещеника, икономическата помощ трябва да дойде изключително от местните общности. От икономическата страна, оцеляването на Православието на Запад зависи от монетите, които вярващите пускат в дискоса по време на Светата Литургия всяка неделя. Ако не водим динамичен енорийски живот, Православието на Запад е обречено. След 50 или 100 години най-просто казано ще изчезне.

Нека разгледаме какъв тип енории има на Запад. Първото поколение православни имигранти основаха енории, които по обясними причини имаха мощен етнически характер. Местната енория беше главната и често единствената свръзка с отечеството. Затова в начина на богослужението и другите дейности на местната църква енориашите искаха максимално точно да се възпроизведе картината, с които те от детство са свикнали. Всеки опит за употреба, например, на местния езика – английски, френски, немски т.н. – обикновено се смяташе за заплаха и срещаше яростна съпротива.

Всичко това е лесно разбираемо. Но с появата на второто и третото поколение православни на Запад сме свидетели на нещо ново. Енориите, които отказаха да използват местния език в Светата Литургия под каквато и да е форма и останаха безкомпромисни спрямо местната културата и нрави, постепенно замират. Когато младите хора от тези енории стигнат „бунтарската възраст”, те най-просто казано спират да ходят на църква, защото в богослужението на енорията не намират нищо, което има връзка с всекидневния им живот. Затова в храмовете има само възрастни хора. За разлика от това, енориите, които осъзнаха потребността от приспособяване и промяна, най-често придобиваха истински евхаристиен характер: те вече бяха не национални клубове, а истинско литургично събрание – Божият народ, събран около Светата Трапеза. Видим знак за този процес беше съживяването на честото причастяване в по-старите православни енории на Запад. Просто тези общности откриха истинския смисъл на енорията. Очевидно е, че този процес не е повсеместен. Въпреки че донякъде се приспособяват към западните условия, много енории продължават да обръщат по-голямо внимание на етническите ценности и социалната активност, отколкото на Евхаристията…

 

——————————————————————————————————————————–

* Митрополи́т Ка́лист (англ. Metropolitan Kallistos, или Timothy Ware) е роден на 11.09.1934 г. Той е епископ на Константинополската православна църква.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.