Home » Авторски страници, политика

Разлом на цивилизациите

2014.06.12 Няма коментари
Spread the love

BurkaПришпорена от модернизацията и глобализацията, световната политика се преструктурира, съобразно с културните стереотипи. Народите и страните с различни култури се разединяват. Съюзи, дефинирани от идеологията и от отношенията на свърхсилите, отстъпват място на съюзи, основаващи се на обща културни и цивилизационни особености. Политическите граници се преначертават така, че да съвпаднат с културните такива – етнически, религиозни и цивилизационни. Културни общности заменят блоковете от периода на Студената война, а разломите между цивилизациите се превръщат във фронтови линии на глобалната политика. В новия свят централен фактор, определящ съюзническите или антагонистически отношения на дадена страна към други страни, е културната идентичност.

Една страна може да избегне влизането в политически и военен съюз, но не може да се лиши от идентичност. Въпросът „На чия страна сме?” вече е заместван с по-дълбокия – „Кои сме?” или “Какви сме?”. Културната идентичност играе важна роля в определянето на мястото ни в световната политика, както и за това кои са нашите приятели и врагове.

Когато се решава въпросът за идентичността, това, което има най-голямо значение за хората, са понятия като кръвни връзки, вяра, религия, семейство. Естествено е съюзяването с хора със сроден произход, религия, език, ценности и институции, и дистанцирането от различните такива. Хората се връщат към своите корени и към отколешните си връзки, за да се защитят от неизвестността и предизвикателствата на различността. Като противодействие на глобализацията върви процес на индигенизация, т.е. на възраждане на незападните култури и цивилизации. Успоредно с това икономическата тежест на Източноазиатския регион нараства и в близко бъдеще може да надхвърли тази на САЩ и Западна Европа.

Нагледен пример за тези противоречия е набиращият сила евроскептицизъм и резултатите от изборите за Европарламент, които се проведоха наскоро. Политическият, икономически и бюрократичен съюз на страни с различни култури и степени на икономическо развитие се оказа изгоден в някакъв смисъл за онези страни от ЕС, които имат силни икономики. Те могат да използват останалите като донори на работна сила и като пазар за своите стоки. В същото време, на изток от Европейския съюз, преди дни бе учреден друг съюз със същата абревиатура – ЕС, но с далеч по-голяма територия, с огромни ресурси и друга идеологическа окраска – Евразийският съюз. Той ще се бори да погълне Европейския съюз и да се превърне в съставна част на БРИКС* – група от страни, които се борят да сринат доскорошния модел на еднополюсен свят, доминиран от САЩ. Тези геополитически процеси пораждат конфликти, които по същността си са не само икономически, но и цивилизационни.

След Русия, най-многочислена и значима бивша съветска република е Украйна. През различни периоди на своята история тя за кратко е била незивисима държава, но през преобладаващата част на модерната епоха е политическа общност, управлявана от Москва. От 1684 г.г., когато водачът на казашкия бунт срещу полското владичество Богдан Хмелницки се обвързва с клетва към руския цар, до 1991 г. е част от Руската империя и после от СССР. Украйна, както и България, е страна на кръстопът, на съчетаване и противопоставяне между различни геополитически сили и култури.

Цивилизационната линия на разлом между Запада и православието минава от векове през Украйна. В различни моменти от миналото западната част е съответно част от Полша, Литва или от  Австроунгарската империя. Голяма част от населението на страната принадлежи към униатската църква, практикуваща православни ритуали, но под върховенството на папата. В исторически аспект западните украинци, говорещи украински език, са националистически настроени. Населението на източната част е предимно православно и рускоезично. В началото на 90-те години рускоезичните украинци за около 30 % от населението. Обучението на учениците в основните и средни училища се е водило на руски език.

Различията между Източна и Западна Украйна се проявяват в нагласите на хората, населяващи двете части на тази страна. Значителна част от руснаците в Западна Украйна се чувстват некомфортно и дискриминирани от враждебното отношение към тях. Това разцепление между Изток и Запад се изяви особено драматично тази пролет след събитията на Майдана, до степен на непоносимост. По думите на един американски наблюдател: „В този избор се отразява и кристализира разцеплението между европеизираните славяни от Западна Украйна и руско-славянската представа за това, което би трябвало да е Украйна. Това е не толкова проява на етническа поляризация, колкото на различни култури.”

От началото на 90–те, между Русия и Украйна са налице сериозни проблеми, свързани с правата на руското население, с Черноморския флот и икономическите отношения. Дори се смяташе, че още тогава е бил възможен въоръжен конфликт. Но при първостепенното значение на цивилизационата близост, проявите на насилие между руснаци и украинци се считаха за малко вероятни. Това са два славянски, предимно православни народи, които в течение на векове са били в тесни връзки помежду си и между които смесените бракове са нещо обичайно. Въпреки изострените спорни проблеми и натиска на крайните националисти от двете страни, ръководителите на двете държави са принудени понякога да работят за смекчаване на тези проблеми.

След всичко случило се напоследък в Украйна вероятността за разцепление по линията на разлома е вече реална. С референдума от 17.04.2014 г., макар и непризнат още от международната общност, Крим се присъедини към Русия. Всъщност това не е първият референдум за статута на Крим. През май 1992 г. парламентът на република Крим гласува за независимост от Украйна, но под натиска на Киев, отмени това си решение. Отново през май, но през 1994 г. обстановката се нажежи, когато кримският парламент гласува за възстановяване на конституцията от 1992 г., т.е. за независимост от Украйна. Отново въздържаността на управляващите в двете страни тогава не позволи изблици на насилие, а изборът на проруски настроения Леонид Кучма за президент на Украйна два месеца по-късно блокира стремежа на Крим за отделяне.

Още тогава тези избори показаха, че е налице възможност за откъсвана на западната част от другата Украйна, която все повече се движи в посока на Русия. Както се е изразил един руски генерал: „Източна Украйна ще се завърне при нас след пет, десет или петнайсет години. Западна Украйна да върви по дяволите!”. Всъщност остатъчната униатска и прозападно ориентирана Украйна може да стане жизнеспособна само с помощта на силната и ефикасна подкрепа на Запада. Но тази подкрепа би могла да стане реалност само, ако отношенията между Запада и Русия сериозно се влошат и заприличат на отношенията от времето на Студената война. Прогноза, която вече е реалност.

С приемането на България в Европейския съюз, западната цивилизация опира по нашите граници с ислямския свят. Дори имаше твърдения,че положението в Югоизточна Европа ще доведе до формиране на балкански съюз от православни държави на полуострова – Сърбия, България, Румъния и Гърция, но подобни твърдения са по-скоро екзотични. Във всеки случай регионалната сила тук е Турция, която притежава исторически и други предпоставки – население, икономическо равнище, национална сплотеност, военни традиции и компетентност – за да стане водеща сила не само в региона, но и по отношение на ислямския свят.

Дефинирайки я като светска държава, Кемал Ататюрк за дълъг период предотврати възможността Р. Турция да наследи Османската империя в старата си роля. Турция дълго време дори не можеше да стане член на организацията „Ислямска конференция”, поради ангажираността си със светските принципи, заложени в конституцията й. Докато се определяше като светска държава, й бе отказвана лидерска позиция сред ислямските страни. Но какво би станало, ако тази страна се промени, което става със стремителни темпове напоследък? На даден етап Турция може да се окаже готова да отхвърли унизителната и разочароваща роля на просяк, молещ за членство в ЕС, и да се върне към своята далеч по-внушителна историческа роля на главен говорител на исляма, каквато е имала през вековете, както и на противник на Запада.

Фундаментализмът в Турция е във възход. Под ръководството на Тургут Йозал, Бюлент Еджевит и най-вече на Реджеп Ердоган, страната направи изключително големи усилия да се идентифицира с ислямския свят. Тя заложи много на етническите и лингвистични връзки, за да може да играе роля в Централна Азия. Освен това осигурява морална и материална подкрепа на босненските, албански и косовски мюсюлмани. А преди дни точно един представител на тази страна, д-р Екмеледдин Ихсаноглу, бе избран за генерален секретар на “Ислямска Конференция” на среща на организацията в Истанбул.

Сред мюсюлманските държави Турция има уникална позиция, поради силните си исторически връзки с мюсюлманите в балканските страни, Близкия Изток, Северна Африка и Централна Азия, както и с голяма маса имигранти в западноевропейските страни. Възможно е Турция да разиграе сценарий, подобен на този Южна Африка, отказвайки се от светската си ориентация като чужда на нейната същност по същия начин, по който Южна Африка се отказа от апартейда, за да се превърне във водещата държава на африканския континент. Преживяла и доброто, и лошото на секуларизма и на демокрацията, Турция в не по-малка степен отговаря на условията да се превърне отново в лидер на ислямския свят. Но за да стане това, тя ще трябва да отхвърли наследството на Ататюрк по-решително, отколкото Русия – Лениновото наследство. За това е необходим държавник от ранга на Ататюрк (или един своего рода анти-Ататюрк), какъвто иска в някакъв смисъл да бъде Ердоган, опитвайки се да превърне Турция от раздвоена културно държава в държава – ядро на исляма.

И логично възниква въпросът: Къде сме ние в този геополитически контекст? Както и Украйна, ние се намираме в геополитическия земетърсен разлом. И в не по-малко критично положение. Хиляда и четиристотин годишната история на отношенията между ислямския и християнския свят е бурна и изпълнена с войни и конфликти. Всяка една от страните олицетворява другост, която може в някаква степен да бъде приета, но в много по-голяма степен е бивала отхвърляна. Конфликтът между либералната демокрация и марксизма-ленинизма през ХХ век е донякъде повърхностно историческо явление, в сравнение с постоянните конфликтни отношения между исляма и християнството. Двете общности от векове са в състояние на съперничество и смъртоносна битка за власт, територии и човешки души.

Само преди две десетилетия до самите граници на България горя пожарът на войната в Югославия, с кръвопролитния конфликт между хървати и босненци, сърби и косовари. Много мюсюлмани смятат Запада за заплаха, схващайки западната култура като материалистична, корумпирана, упадъчна и неморална, както и за съблазнителна и опасна за правоверните. Те атакуват Запада не заради придържането му към юдеохристиянския модел като “погрешна религия”, а заради липсата на истинска религиозност. Защото Западният свят отдавна е в някакъв смисъл постхристиянски. По време на Студената война Западът характеризираше противника си като „безбожен комунизъм”. По подобен начин много мюсюлмани гледат днес на Западния свят. Като на арогантен, сбъркан ценностно, упадъчен цивилизационен модел.

Проблемът за исляма не е ЦРУ или Пентагонът, а Западът – една различна цивилизация, чието население е убедено в универсалността на своята култура и демокрация, и вярва, че неговата доминираща мощ му вменява в дълг да ги разпространява в целия свят. Позовавайки се на Фройдовия „нарцисизъм на малките различия”, в редица държави се увеличават смесените бракове между хора от различни религии, което е израз и на вид секуларна свобода. Но хилядолетната човешка история показва, че различната религиозност, или пък различията между искрено вярващи хора и атеисти, не са малки различия.

Разрастването на транспортните връзки и комуникациите улесни установяването на такива междуцивилазиционни връзки. Миграцията разви диаспори и в страни с трети вид цивилизация и култура. Ако приемем, че демографията е основен фактор за съдбата на една или друга страна, или цивилизационна общност, то придвижванията на населението са моторът за промени в историята. А последните, както знаем, са протичали както мирно, така и с насилие и войни.

За около сто години над 100 млн. европейци емигрират зад океана, като почти две-трети от тях отиват в САЩ.  Износът на хора е най-важното измерение за възхода на Запада през последните 4-5 века. В края на ХХ век се наблюдава различна и дори по-мощна вълна на миграция от хора. Само до 2000 г. те са над 180 млн. и това се дължи както на модернизацията и техническото развитие, така и на политическите мерки на държавите, насърчаващи или принуждаващи своите граждани да се преселват. Емиграцията се превърна в самовъзбуждащ се процес, като основния й закон, формулиран от Майрън Уайнър е, че: „Миграционният поток, веднъж тръгнал, поражда от себе си вторичен поток. Мигрантите дават възможност на останалите в родината приятели и роднини да емигрират, като им дават необходимата информация за това и им съдействат за намиране на работа и жилища. В резултат се получава глобална миграционна криза”.

Във връзка с ниската раждаемост и демографската криза в развитите страни, те поощряваха законодателно имиграцията от по-слаборазвитите, с оглед поддържането на социалните и пенсионните си системи. Новите имигранти идват от незападни общества, предимно от ислямския свят, характеризиращ се с висока раждаемост и с нетолерантност към западния начин на живот. Населението на приемащите страни вече се бои не от нашествие на армии и танкове, а на мигранти, говорещи други езици, почитащи “друг” Бог, принадлежащи на чужда за тях култура. Местните се страхуват, че пришълците ще им отнемат работата, ще се настанят в земята им, ще се издържат от социалните им помощи и ще са заплаха за техния начин на живот.

Тези фобии, както отбелязва Стенли Хофман, се основават на истински конфликти между културите и на загриженост за националната идентичност. Предизвикателството е демографско. Имигрантите осигуряват близо една трета от раждаемостта в Западна Европа, а арабите – над 50 % от тази в Брюксел – столицата на обединена Европа. Мюсюлманските емигранти обаче се интегрират понякога като личности, способни да пресекат моста между различни култури и не само да го пресекат, но и да съчетаят в себе си елементи от тези две култури по заслужаващ уважение начин. Като цяло обаче те създават най-вече свои затворени общности, които не само, че не приемат ценностите и начина на живот на страните, в които са, но и се борят за това техните ценности и начин на живот да се наложат в тези страни. Затова може би вече във Франция думата „immigre” е синоним на човек, който изповядва исляма – религия, втора по значение в страната. А на места в Западна Европа антисемитизмът към арабите е изместил този към евреите.

Противопоставянето на значителни част от обществата в приемащите страни на емиграцията и враждебността към имигрантите се проявяват в актове на насилие и подкрепа на крайнодесни партии и движения. Последните избори за Европарламент ясно показаха това явление, което е на път да взриви Евросъюза отвътре. Екстремистката периферия се ангажира с актове на насилие и тероризъм. Европейските и мюсюлманските политически елити реагираха на тези процеси. В мюсюлманските страни правителствата придобиват все по-ислямистка ориентация, основана на религиозни символи и практики. А в Европа вече и основните партии възприемат реториката на крайнодесните, антиемигрантски настроени партии, и прилагат предлагани от тях мерки.

Въпросът е не дали Европа ще бъде ислямизирана, а САЩ – полатиноамераканчени, а в това дали и те ще се превърнат в общества на разлом на отделни, противопоставени една на друга общности, имащи различни цивилизационни характеристики. Което на свой ред зависи от числеността на имигрантите и от степента на асимилирането им в западната култура, доминантна в Европа и САЩ.  Но така или иначе продължителната и многочислена имиграция вече създаде “анклави” в държавите с многочислена емиграция, която някъде е и трето-четвърто поколение, но носи съвсем други културни корени.

Що се отнася до нашата страна, тя не е някакъв провинциален “оазис” на Европа. Повече от четвърт от населението й вече споделя имигрантската участ в други страни от ЕС, САЩ, Канада и пр. В много случаи – като евтина работна ръка в непрестижни професии. Емигрантският натиск по границите на България, от друга страна, ще се усилва. И никой няма да ни пита дали го желаем. А при такава ниска раждаемост и продължаваща емиграция на млади хора от България, да се надяваме, че няма да се променим демографски и цивилизационно, и разломът, на който сме, няма да се усили още повече, би значело малко или повече да си затворим очите.

И макар че, в крайна сметка, Бог е един за всички (само пътищата/религиите като различни култури на връзка с Абсолюта са различни); и макар че основите на демократична държавна система, в която всички граждани да са равни пред закона, да са измислени точно на Запад и този модел да се корипа, къде успешно, къде по-често не, в други части на света именно от т.нар. Стар континент – когато самият той е изгубил в една или друга степен своята вертикална ос, така да се каже, и разчита на  т.нар. политическа коректност да реши сблъсъка между различни култури и представи за света, този сблъсък най-вероятно ще продължи да набира сили. Подкрепян, впрочем, не от дълбоки духовни прозрения (защото те обикновено стигат до особен вид единство и свързаност на света и на всичко живо в него), а от религиозен фундаментализъм (т.е. невежество), от скрити икономически свръхинтереси и от светска (секуларна и/или комерсиална) слепота. Което, впрочем, не е нещо ново в  историята.

.

Светослав Атаджанов**

——————————————————————————-

* БРИКС (на английски BRICS) са група страни с влияние в международната икономика. Наименованието е акроним от имената на английски на Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка (Brazil, Russia, India, China, South Africa).

** Авторът е използвал за статията материали от известната книга на Самюел Хънтигтън „Сблъсъкът на цивилизациите”.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.