Home » Избрано, история, политика

Спомен за снимка на магаре

2013.11.05 Няма коментари

Шест години минаха и още не намирам отговор на незададените си въпроси. Отто­гава е и чувството, че отваряйки вратата на дома си, ще пусна вътре страха – страха, че понеже не си направил нищо лошо, си направил много лошо.

Шест години страх. Грозни спомени. Ужасът на кошмарите ми. Уплашените лица на децата ми. Неудобните извинителни усмивки на познати и приятели, когато ме подминаваха. Подслушването на телефона. Зеещата врата на пощенската кутия с разбита ключалка. Забързаната ми походка. Неудобна позната за всекиго колеги, съседи, съграждани. Дамгосана.

И страх. Непрекъснато внушаван страх.

Децата ми бяха ученици – ще бъдат изключени. Аз бях служител в „Изотпласмент“ (сега „Териториално снабдяване“) – ще бъда уволнена от работа. Жилището ми беше държавно – ще ме изхвърлят с децата на улицата. Ще ни интернират в най-затънтената част на страната. Брат ми неколкократно бе разпитван – ще разпитват и старите ми родители.

Година 1983. Тогава започна. Не започна преди три години, когато срещнах Янко Янков. Не бяхме се виждали 20 години. Между нас съществуваше едно неангажиращо познанство, което прерасна в дълбоко приятелство. Бях управител на търговска база „Изотпласмент“ в град Михайловград. С месечна заплата от 190 лева, издържах себе си и двете си деца, без странична помощ отникъде. По това време Янко беше научен сътрудник и главен асистент в СУ „Климент Охридски“ – София. През 1982 г. го уволниха и се премести да живее при родителите си в с. Клисурица.

Месец май 1983 година, дванадесети.

Цеко Кръстев, братовчед на Янко, дойде в службата, за да ми съобщи, че Янко е арестуван. Трябваше да разбера къде е откаран и най-вече – защо. Не беше ми възможно да тръгна веднага. След Цеко един съгражданин ме помоли да ползува телефона. В разговора спомена името Маньо Манев. Познато. Откъде? Янко ми беше говорил за него, като за приятел. Защо да не потърся неговата помощ, на Маньо Манев, юрисконсулта на Министерството на машиностроенето и електротехниката. Още на другия ден заминах за София. Открих го. Помолих да ми помогне в издирването на Янко. Когато по-късно се видяхме, ми съобщи, че Янко се намира в Главно следствено управление на Държавна сигурност. Веднага тръгнах за там. Когато вече бях на мястото, се „завъртяха“ телефоните, започнаха секретните допитвания и най-после ме въведоха при една жена. Явно незадоволих любопитството й, защото ме въведоха при втори следовател – Новански. „Защо не се откажеш от не­го? Тоя човек е с психически отклонения.“ Познавал Янко още като студент, бил много умен, но – винаги конфликтна личност. А напоследък „не бил в ред“.

Странни диагнози поставят в Главно следствено. Оттам излязох с една-единствена информация – потвърждение, че Янко е там, и с извода, който направих за себе си, че са в процес на изфабрикуване „данни и факти“ за задържането му.

След месец отидох отново. Бях с брата на Янко – Камен и брата на Цеко Кръстев – Васил. Искахме свиждане. След едночасово чакане при нас слезе Петър Бъчваров. Тога­ва още не го познавах. Доплака ми се от отношението му към брата на Янко. Камен е глух вследствие на побой, което едва ли беше неизвестно на Бъчваров. Той настояваше да види брат си, да разбере защо е задържан. Змийските очи на Бъчваров ни пронизваха, а от устата изстреля думите: „Какво си се развикал? Къде се намираш? Или искаш и теб да приберем!“ С подчертано заплашителна интонация се обърна към мен: „Вие пак ли идвате? Янко е в болница. На четвърти километър.“

Всеизвестно е каква болница е там. Използувахме информацията и тръгнахме. Свиждане? – Абсурд! Помолихме охраната да му предаде пакета с храната, която носехме. Щателна проверка и – отново навън.

Два месеца очакване, без никаква информация.

През август го пуснаха.

Тринадесети август. Рожденият ден на Янко. Каза ми, че до този момент никога не го е празнувал и понеже имал лоши предчувствия, иска тази година да не е така. Още не си давах ясна сметка, че задържането му едва ли е последно. Единствено интуицията ми ме глождеше, не ми даваше покой.

Очаквахме брат му. Позвъни се. Странно, но все пак щяхме да се посмеем на шегата – да звъни у дома си. Отворихме, но не на Камен. Какво беше удивлението ни, когато влезе Емил Донков (бивш служител на МВР, уволнен). Разговорът се насочи към позивите, които по това време буквално заливаха града. Дойде и Камен, дискусията по този въпрос продължи почти час.

Дните минаваха. Янко постоянно ходеше някъде. Имаше срещи, разговори. Никога не питах. Чувствувах напрежението му. Търсеше правдата. Навсякъде пред него се изпречваха бариери. Наивно вярвах, че ще бъде чут, че има справедливост. Хранех някаква надежда, че не всички са с наочници, че ще го разберат, ще му помогнат. Вярвах. Янко обикаляше посолствата. Правеше изложения до ЦК, Министерския съвет, Държавния съвет, до посолството на СССР, лично до Тодор Живков, до Брежнев, до Маргарет Тачър, до Карло Пертини…

Често идваше в службата ми, за да ползува техниката за писане. Странното се състоеше в това, че винаги настояваше да изнасям от склада съвсем нова машина, която той използуваше. Все още не осъзнавах сериозността на нещата в дълбочина, но той ги осъзнаваше и предвиждайки последствията, не ми позволяваше да оставям отпечатъци върху индигата и хартията, които ползуваше. След написването на „нещото“, опаковах наново машината и я връщах в склада, като я заделях така, че скоро да не бъде продадена. Колкото и да не бях вътре в нещата по това време, чувствувах, че сякаш стъпвам по острие.

Тия три години бяха едно лудо препускане. Едно жестоко напрежение, безмилостно преследване на Янко Янков. Възхищавах се на оптимизма му, на смелостта, на възгледите и идеите му. Неговата упоритост и твърдост не можеха да се измерват. Дотогава не бях срещала друг така открито да се противопоставя на комунистическия режим, на Тодор Живков, Ярослав Радев, Костадин Лютов.

Работата ми беше такава, че контактувах с номенклатурната върхушка в града. Търговската дейност ми даваше възможност непринудено да научавам и да съм в течение на събитията както от стопански, така и от политически характер.

В службата ми често идваха началникът на Окръжното управление на МВР – Иван Дойчев, началникът на Районното управление на МВР – Трифон Лазаров, Камен Кръстев – секретар на ОК на БКП, Тодор Целов – секретар на ГК на БКП, Димитър Илиев, кметът на града Благой Чубриев, кметът на град Лом – Стефан Гаврилов, и почти всички директори на предприятията в града.

Какво стана с тези хора! Кой и от какво се уплаши, и то така, че година-две след арестуването на Янко и моето от тези „другари“ не остана нито един на поста си. Как да си обясня откровението на Стефан Гаврилов, няколко години по-късно, че бил снет от кмет единствено за това, че се познавал с мен?

По какъв начин трябва да тълкувам думите на следователя Бъчваров, че съм „предавала“ „секретна информация“ на Янко Янков, черпейки я от посочените по-горе личности?

Янко ми даваше да чета някои от неговите протести, жалби, критики, несъгласия с действуващите закони и тяхното изопачаване. Веднъж го попитах кога успява да пише, след като вечно е на път. „Ами нощем.“ „То затова и писанията ти няма да видят бял свят!“, му отговорих. Не предполагах, че остроумието ми ще бъде пророческо.

Месец март 1984 година. Янко имаше заповед да се изсели в град Девня. Една от последните ни вечери. На сутринта към шест часа се позвъни. Чух глъчка на много хора. Янко отвори. Верни пазители на реда гледаха ококорено гадно. От всички лица различих само това на Цеко Лозанов (тогава началник на следствения отдел в МВР – Михайловград). Живи въглени още парят съзнанието ми – погледите.

Откараха ни в районното управление на МВР. Стоях сама, с един пазител в дежурната стая. Три пъти сменяха пазача ми.

Едва в девет часа бях изведена. Повече от три часа стоях до тоалетните на втория етаж. По стълбите слизаха и се качваха. Преведоха Камен, Цеко, Янко. Аз стоях и чаках да си спомнят, че съществувам. Към 12 часа благоволиха да ме вкарат в една от стаите, за да ме информират, че ме пускат. Никакви обяснения за какво бях задържана. Само още една малка формалност. Трябваше да отидем до дома ми. Щом трябва – трябва. Провериха навсякъде, но явно не знаеха какво търсят. Взеха само няколко химикалки, индига и едно писмо на Янко отпреди 20 години – за друго не си спомням.

На другия ден бях извикана отново на разпит. Интересът им беше насочен конкретно към позивите. Обвиниха ме, че аз съм ги писала. Искаха на всяка цена да го докажат. Преписах първата страница на вестник „Работническо дело“.

Цялата седмица ежедневно бях в милицията. Диктуваха, преписвах страници с печатни, с ръкописни букви, с лява, с дясна ръка. „Ограмотявах“ се интелектуално, политически, учех правопис. Дълбокохуманна общообразователна подготовка.

Следващата седмица не ме търсеха. Янко се обади от Девня. Беше без работа. Предлагали му черноработническо място в содовите заводи. Беше месец април. Обадих се на Димитър Томов, решихме да заминем, да го видим. Янко ме беше помолил да взема някои книги от село Клисурица. Отидох с брат му. Знаех, че родителите му са стари и болни хора. Очаквах с напрежение срещата ми с тях. Дотогава не бях ги виждала.

Майка му ходеше по двора и пустосваше всички „големци“, които ще „изядат“ момчето й. Отрудена и честна пред хората и Бога, тя вярваше не толкова в правдата и че я има, колкото в сина си. До земята исках да се поклоня и на нея, и на духа й.

По-късно се наложи отново да отида у тях. Никакъв упрек към Янко. С цялото си селско честолюбие и гордост родителите му бяха убедени, че се бори за правдата и ще я намери. Тези двама чисти хорица, прями и откровени, ме накараха да разбера закваската на Янко, от каква издънка фиданка е.

На другия ден с Митко бяхме в Девня. Очакваше ни.

Отидохме в някакъв парк, доста неща трябваше да си кажем. Там имаше един извор, в който по старо поверие се хвърляха монети. Дъното му беше с решетка, подобно на скара. Надвесихме се над перилата, които го ограждаха. Не искахме да пренебрегваме традицията и хвърлихме и ние стотинки. Човешкият инстинкт за щастие не беше чужд и на нас. Пръв хвърли стотинка Янко. Право на дъното. Дори не се докосна до скарата. Хвърлих и аз. Стотинката се закачи, заклати се и – ха да падне… След малко сякаш някой с магнит я прилепи. Гледахме със затаен дъх, сякаш можехме да я задържим, ако не дишахме.

Не зная Янко вярваше ли в поверието. Като че ли камък падна от сърцето му, когато паричката се закрепи. Радваше се на стотинката с такова вълнение и възторг…

„Аз влизам направо зад решетките, но ти оставаш отвън.“

Тъжна вечер. Тягостен разговор – с много паузи, недоизказани мисли, преглътнати думи. Само едно разбрах – че ще е последна. Всяка реплика, всеки жест, поглед, мимика, всеки детайл от пейзажа отваряше рана в съзнанието ми. Исках всичко да запаметя, да запечатя. Можеше никога да не се видим повече. Доста неща бях разбрала, усетила.

До 25 май нищо не се случи. Сутринта се обадих по телефона до нас. Изплашеното „да“ на дъщерята ме накара да предположа нещо лошо. Попитах я какво има. Били идвали някакви хора, търсили ме и казали, ако се обадя отнякъде, веднага да се прибера. Не ми беше трудно да се досетя какви „хора“ са. Допусках, че телефонът ми се подслушва. Колебаех се доста, преди да й кажа да скрие писмата на чичо си Янко.

Обадих се след това до работата. Колежката ми каза, че ме чака цяла армия. Били от МВР-то. Сама се убедих, когато заварих две коли народ. От тях познавах Иван Даскалов и Константин Ботев. Претърсиха работното ми място. Колкото индига и химикалки имаше по бюрото ми, бяха иззети. Исках да им предложа да купя от книжарницата още, че тези може да не ми стигнат при преписването на вестници. Въздържах се да им давам идеи.

След като „добросъвестно“ претърсиха канцеларията ми, тръгнахме към дома. За склада не се сетиха…
Какво търсеха ли? – нелегална литература, по думите на полковник Костов от ГСУ при Държавна сигурност, който като ръководещ обиска ми показа някаква заповед или нареждане за него. В стаята бяха и двете ми деца. Имаха вид на уплашени зайчета. Толкова безпомощни и беззащитни изглеждаха… това явно направи впечатление на Костов, защото ми каза да ги изпратя някъде за час-два, за да не са свидетели на „неприятната гледка“. Когато бяха почти на вратата, същият скочи, хвана дъщеря ми и измъкна изпод дрехата й пакета с писмата на Янко. Едва тогава им отвори вратата. Казах им, че друго ценно в тази къща няма. Не предполагах какво развито чувство за дълг имат. Обърнаха жилището ми наопаки. Само тапетите останаха неразлепени. Съобщих им, че имам и мазе. Там крия печатница, радиостанция и оръжие. Не благоволиха да проверят, с което много ме „обидиха“.

Еврика! Най-после намериха, каквото търсеха. Размениха си съзаклятнически погледи като поповете от етикета на бутилка „Манастирско шушукане“. Листчето с „тайния шифър“ минаваше от ръка на ръка. Мълчаливо наблюдавах и вътрешно се смеех. Не издържах казах им, че е партия шах. Направиха се на повярвали. (Едва след освобождаването на Янко от затвора през 1989 година разбрах от него, че бил имал големи неприятности с този „шифър“.)

След обиска ме откараха в МВР-то. Имах „трогател­на“ среща със стар поз­нат – Петър Бъчваров. Държаха ме през целия ден. Различни следователи ми задаваха варианти на едни и същи въпроси. Какъвто и отговор да давах, ми бе повтаряно, че крия, не съм искрена, заблуждавам органите на властта. Осведомиха ме, че ще преспя в ареста, ако не им кажа истината.

Задържаха ме до 20 часа. Дойде Бъчваров и не пропусна да изтъкне, че трябва да съм му благодарна за това, че проявявайки разбиране към една майка, чиито деца са останали сами, се застъпил и ме пускат. Очакваше да се „просълзя от умиление!“

Заръката-заповед беше утре в 8 часа да съм отново при тях.

Така продължи цяла седмица. Денем прекарвах в милицията, нощем се прибирах за преспиване при децата.

Тактиката на задаване на въпроси се сменяше, но същността им беше една и съща.

Последния ден проведохме с Петър Бъчваров „таен“ разговор. Той виждал и преценявал, че имам данни да върша някаква тяхна работа, свързана с много командировки, където всичко щяло да ми бъде подсигурено предварително. Не дочаках да ми изрисува докрай райските си пейзажи. Отговорих му, че в интерес на истината, когато бях малка, съм мечтала за такава работа, но не съм открила в себе си подобни „качества“ и „достойнства“. Тяхната преценка не ме интересуваше. В състояние съм сама да оценя себе си. Все още не съм стигнала и едва ли ще стигна дотам, че да вярвам на оценката на хора, на които не вярвам, а и те не ми вярват. Откъде накъде тези, които ме третират като враг, ще ми гласуват доверие?!

Споменах, че беше 1984 година. Сам да ходиш по пуста улица и да си мислиш, на другия ден от други ще чуеш мислите си. Всеки с най-дребното нещо бе вербуван. Довчерашни криминални престъпници, рецидивисти, крадци, довчерашни хора – сега им служеха като хора за всичко. Къде чрез заплахи, къде чрез изнудване („…Ще забравим грешките ти, но ти ще…“). Недоверчиви, наплашени хора. Хора, обзети от шпиономания. Някои от тях се заблуждават, че получават разбиране, неможейки да осъзнаят, че в следствено управление не могат го намери. В това учреждение се съмняват във всеки и във всичко. Може да си прав, може да казваш истината, но не и тяхната истина. Тази си е твоята. И тя ще бъде проверявана, доказвана – с очни ставки, със свидетелски показания, със следствен материал. Почти истинска истина. Тя е една-единствна, но няма гаранции, че ще е тази, в която ти вярваш и си представил за такава. Какво от това, че знаеш, че с очите си видял и с ушите си чул?! Защо отказваш да приемеш, че след като 4-5 човека кажат нещо по-различно от тебе и думите им са грижливо, прецизно подбрани и повтарящи се, ще се намери още една истина, вече необходима? И ти си сам срещу всички.

В следствен отдел всеки „спасява“. Те „помагат“, след като са разровили и най-личните ти неща. Има си пътчета и пътища да ги свържат със следствието, да ги предадат на съд, а ти, щом си нямаш друга работа, иди, че се оправдавай за неизвършени, за непомислени неща.

„Имайте предвид, че всяка ваша дума може да се изтълкува във ваша вреда.“ И неволно някогашната вечерна молитва на родителите, която всяка вечер са казвали преди духването на свещта, добива формата: „Гражданино бог, прости ми каквото съгреших през този ден с думи, дела и помисли!“

Ето затова всекиму се свива сърцето, когато влиза тук. Колкото и честно да е живял, минал ли е през „чистилището“, е опетнен, омърсен, враг. Чувствува се изолиран от живия свят. Разбран е дотолкова, доколкото се вмества под дамоклевия меч на параграфа. И „помощта“ се изразява в това, че ако си станал верен, „техен“ човек и добър, удобен свидетел, те ще те спасят от напъхването.

Затова, Гражданино бог, прости ми, че не станах верен техен човек.

„Не ни обичаш, Гълъбова! Не ни обичаш!“, бяха думите на Бъчваров.

„Защо, ако приема, ще е гаранция ли, че ви обичам? Че аз мога да приема с користна цел!“

Тайният ни разговор приключи. След предупреждението – на никому нито дума, ме пуснаха да си вървя. Напомниха ми, че трябва по всяко време да знаят къде съм и да съм на разположение.

Неделния ден отидох при родителите си на село, за да помогна в окопаването на царевицата. До момента не им бях казвала нищо. Много се изненадах, когато татко ми каза, че трябва да си поговорим. Имаше такъв тягостно-мъдър вид, че във всеки негов жест личеше една потискаща загриженост. Искаше да узнае, да усети, доколко детето му е „нагазило лука“, за да прецени дали да му се скара или успокои. Няколко пъти бяха разпитвали братовчед ми Христо Исусов и той ги беше уведомил, че ме привикват заради дисидента Янко, който искал да сваля правителството.

Няма да забравя татковите думи: „Няма да те питам подробности. Само искам да зная ти чувстваш ли се виновна?“ Казах: „Не.“
„Тогава не се плаши! Всичко ще се оправи и бъди спокойна. Защото, когато човек е неспокоен, изнервен, може да сгреши. И което е по-страшно – тълкува се като вина.“

Бях „суперспокойна“. Това пролича още с първото замахване на мотиката. Не съм предполагала, че имам толкова много кръв. Поставих палеца си на раната. Образуваха се два фонтана. Майка започна да се тюхка. Тя е практичен човек и никога не губи присъствие на духа. Направи ми превръзка с паламида (кръвоспиращо растение), но кръвта не спираше. Татко отиде да търси превоз да ме откарат в града в „Бърза помощ“. Брат ми си събу чорапа. Направи ми „турникет“, но без резултат. Където стъпнех, оставаше локва кръв. Седмицата завършваше с „кръвопролитие“. Вярно, битките бяха словесни, кръвта беше само резултат от тях. А кръв, че имаше – имаше в изобилие. Сигурно бях срязала артериален кръвоносен съд. Стана ми лошо. Майка взе да ми се кара. Не знаеше горката какво друго да прави.

В „Бърза помощ“ ме поизкърпиха с четири конеца (на дъщеря ми операцията от апендисит беше с два). Дадоха ми десет дни болнични. На шестия ден ми извадиха конците, но раната не беше зараснала хубаво. Направиха ми превръзка и ми препоръчаха една седмица да не я свалям.

Шест дни имах време за размисъл. Много неща изпъждах от главата си. Въпросите, които ми бяха вече задавали, оформяха в съзнанието ми степента на Янковото „престъпление“. Ставаше страшно.

От Янко ми беше известно донякъде, че по подобие на нелегалния период на „Солидарност“ и при нас съществуват успоредни структури, които по принцип дублират функциите на отделни министерства. Това ще рече, че във всяка сфера той имаше човек или човеци, които конспиративно действуваха.

Едно от нещата, които изтиквах от паметта си, бяха срещите на Янко с Пламен Кръстев – по това време зам.-командир по политическата част на военното летище в с. Габровница. Мъчех се да забравя, че са ставали и в дома ми, и исках да запазя само легендата, която предварително бяхме измислили за запознаването ни.

Все пак имаше нещо, за което да съм благодарна – на тях и на мотиката. На тях, че ми оставиха време за размисъл и на мотиката, че чрез болничните ми се осигури спокойно обмисляне.

Защо ли описвам едно ежедневие? Защото още на другия ден след свалянето на конците Бъчваров ми се обади по телефона в къщи и ми каза, че трябва да отида в София при тях за „справка“.

На гарата срещнах още един повикан за „справка“ – Димитър Томов.

Нов разпит. Стари въпроси. Същите отговори от моя страна, с което спечелих само това, че ме оставиха на „хотел“ при тях, докато не си призная всичко по случая „Янко Янков“. Опитваха се да ме накарат да дам имената на всички познати на Янко, адресите на квартирите, които е ползувал, с кого се е срещал. Защо крия? Че Янко и Цеко са били признали, че има организация. Казах им, че сигурно от мен са скрили, ако е така.

Следовател ми беше Райковски. Бях сама в килия шест дни. Който е бил в арест, знае какво представлява: голи, грапави стени, за да не може да се пише по тях. Мебелировката се състои от една отходна кофа, една дамаджанка с вода, на стената вграден под плексиглас правилник, нар с остри като свинска четина одеала, на разстояние около метър от вратата. Постоянно светеща мижава лампа, до нея вентилатор, вградени. През петата и шестата нощ последователно вкараха при мен едно българско момиче на 16 години, опитало се да мине нелегално границата, тъй като не му разрешили да сключи граждански брак с един сърбин. Другата ми „съквартирантка“ беше французойка. Тръгнала с приятеля си на „стоп“ до Турция, пък забравили да попитат арабина, който им спрял, дали превозва наркотици. Спипали ги на митницата и оттам в „хотела“.

Всеки ден ме водеха на разпит, с почивка само на обяд, от един час. Раната на крака ми се отвори, кървеше. Опитваха се и други рани да правят – не ме ли обижда това, че Янко е имал много други жени? Още в Михайловград Тонев ми беше показвал порнографски снимки на жени, като ме убеждаваше, че ги е правил братът на Янко. Не познавам ли някоя от тях? Безсмислени шантажи. Защо им бе необходимо да храчат злината си в душата ми! Опитваха се всячески да го сломят, да му се подиграят, да го унижат. Без да подбират средствата. Целта им – великата цел – беше да докажат, че е не само неблагонадежден политически, а и морално, и как ли не още – във всяко отношение. Лепяха храчките си върху лицето му. Злобееха. Вярвах, знаех, че няма да го пречупят. Всички измишльотини, които ми „сервираха“, не намериха очаквания ответ. Казах им, че каквото е имало да зная за него, съм го научила отпреди. Престанаха шантажирането в тая насока.

Следващият ход – П. Бъчваров : „Ти знаеш ли колко сме силни! Знаеш ли, че ще изключим децата ти от училище! Ще те уволним от работа! Ще те изхвърлим от жилището!“. Продължих мисълта му, за да му спестя задаването: „Ще ме интернирате и след това ще ме подведете за неупражняване на обществено полезен труд. Като Янко, нали?“

Заплахите следваха добре познат за тях, но не и за мен, сценарий: ще разкарват по участъците старите ми родители, добрия и скромен мой брат… Наистина, после научих, че брат ми е станал обект на тяхното внимание. И от него се мъчеха да изкопчат някакво признание или поне следа.

Казах им, че аз няма да съм виновна, ако това се случи. Нека тежи на тяхната съвест, ако я имат.

Първия ден бях на разпит боса, с окървавени крака. Никой не го забеляза. На вечерния „тоалет“ се поизмих на чешмата, поизтрих се с кърпата за лице (нямаше с какво друго). От острите одеяла на сутринта пак осъмнах с кръв. Нямаше болка. Имаше една кървяща дупка в крака ми, но не и болка. Механично отчитах, че това е мой крак и би трябвало да ме боли. Не болеше, дори когато на втория ден след разпита ме отведоха при лекаря. Това бе първият и единственият нормален жив човек в ГСУ. Проми раната, сложи лепенка, каза, че ще нареди да ми дадат чорапи, за да придържат превръзката.

Продължаваха провокациите: защо да не си призная, че позивите съм ги писала аз, а Янко ми ги е диктувал, след като пред Емил Донков съм го казала. Поисках очна ставка. Не я направиха. Явно нова серия провокации. Казах, че небивалици и безсмислици не мога да потвърждавам.

Силно раздразнен, веднъж Райковски с доста повишен тон ми каза „Ти какво бе, ще излезе, че си Мата Хари на Северозападна България?!“

„А защо не и на цяла България?“, отговорих аз.

Имаше и такъв момент, че попитах какво най-после искат да чуят от мен. Да ми го кажат, да го повторя и да свърши най-после това издевателство. Какво възмущение „изигра“ Райковски. Как било възможно такова нещо! Те искат само истината.

Искаха. Не отричам. Всячески се стремяха да я чуят от устата ми, но тяхната „истина“. Разчитаха чрез отговорите на въпросите им сама да я назова. Не можеха директно да я поднесат.

Понякога на разпитите присъствуваше Чавдар Новански. По това време нямах представа каква длъжност заема. Аз обиждах височайшия му ранг с недостойното си поведение, след като той лично ми е оказал „честта“ да ми задава въпроси. Направих си извод от репликата му: „Ти какво искаш, лично министърът ли да те разпитва?“. Казах, че и на него същото ще отговоря.

Може би това беше причината, че един ден ме предупредиха да се постегна, да приведа в ред „тоалета“ си, защото ще ме водят при началника на ГСУ. Въведоха ме в светла зала, която явно изпълняваше функциите на кабинет. Пълен контраст с мижава­та лампа и „комфорта“ в килията, дори и със стаята на следователя.

Възрастен господин седеше на челно място на дълга маса. Отстрани – Райковски, Бъчваров и Новански. Заповядаха ми да седна. Въпросите, зададени ми от възрастния господин, се различаваха от предишните само по елегантната шлифовка, учтива интонация и спокоен тон. Завърши с въпроса, познавам ли Петко Иванов от с. Благово (т.е. родното ми село). Отговорих, че само по име, което се е споменавало от родителите ми, но лично никога не съм го виждала.

Последните пет дни бях в килия с една австрийка – Ренете. Добре си „живеехме“. Тя ме учеше немски, аз я учех български. Беше задържана вече 41 дена. Така и не можах да разбера защо ми бяха правили обиск в килията в мое отсъствие. Връщайки се от един от разпитите, тя ме посрещна в много възбудено състояние, като повтаряше техните действия. Как са обръщали дюшеците, как са тръскали одеалата, как са опипвали възглавницата.

Два дни след оказаната ми чест да ме разпитва самият Главен, ме отведоха при Бъчваров. По интуиция усещах, че може би ще ме пуснат, но ме беше страх да храня надежда, за да не излезе ялова. Тонът беше сменен с доброжелателно-учтив. Извини ми се, че нямат кафе и поръча да ми донесат чай. Правел го, та като изляза от ГСУ, да не оставам с впечатление, че при тях няма човешки обноски.

И хората от Гестапо, след като са се прибирали от работа (състояща се от пребиване, осакатяване и умъртвяване на хора), са изразявали най-нежни чувства към кучетата си. Нищо вече не ме учудваше. Изпих си чая.

Когато попитах как ще оправдая в предприятието дните, прекарани при тях, ми казаха да си подам молба за неплатен отпуск. По-късно, по споразумение с директора ми, престоят в ареста бе оформен в предприятието ми като платен годишен отпуск.

През живота си не бях имала такъв безплатен пансион – „интересни“ срещи, „високосъдържателни“ разговори. Така че отпуската ми беше оползотворена за курорт в ГСУ. Само „отбрани“ хора можеха да си позволят такъв лукс.

Двадесет дни престой в ГСУ на Държавна сигурност. Естествено те виждаха вината ми в това, че казах, че не ги обичам.

Предадоха ми вещите. Имах 20 лева. Оставих 10 на Ренете да й купят цигари. Десет за път.

Излязох навън и усетих ласката на слънцето – първата ласка, непредумишлена, нежна и истинска. От „Развигор“ стигнах пеша до Централна гара. Самата мисъл, че ще хлопнат врати, па макар и на трамвай, зад гърба ми и ще бъда отново в затворено пространство, ми беше непоносима.

Не проверих личните си вещи на излизане. По-късно видях, че от паспорта ми липсва една снимка на Янко. „Успокоих“ се, че е отишла в колекцията от други такива иззети ми при обиските у дома.

Имах няколко негови снимки, увековечил магарето си. Той седи като Езоп пред сламената си колиба, с мизерно външен вид. Разгърнал вестник „Земеделско знаме “, а магарето надзърта през рамото му и „чете“ тезисите на Тодор Живков. Обичаше често да казва, че ще го направи народен представител, тъй като било по-умно от действащите. Ако беше оживяло, сигурно сега щеше да седи с достойнство редом с другите депутати.

Върнах се в Михайловград. Сега вече започнаха другите изпитания. Довчерашните познати, които с радост ме поздравяваха, сега гледаха да ме подминат набързо, да не ги види някой, че разговарят с мен. На пръсти се брояха истинските.

Минаха месеци. Следствието на Янко не свършваше. От черния хумор на Бъчваров (беше ми „обещал“, че и двамата ще ни тикне в затвора, и то в съседни килии) бях разбрала, че ще искат присъда от 15 години.

След осеммесечно протакане съдебният процес започна при закрити врати. Бях призована като свидетел. Двамата с Цеко Кръстев бяха подсъдими. Отидох с Васко и Камен. Като братя на подсъдимите тях ги пуснаха вътре. Аз трябваше да чакам повикване за разпит. Най-после го дочаках, Янко седеше вдясно. Исках да го докосна, да усетя, че е реален, жив, че не е сън.

Посочиха ми мястото за разпит на свидетелите. Когато свършиха с въпросите към мен, тъкмо исках да помоля да остана, Янко се изправи, като се обърна към съдийката със същата мол­ба. Подкрепих искането му… Разрешиха ми, но за 10-15 минути. След мен даваше показания някакъв изфабрикуван девненски свидетел. Той каза, че в Девня Янко е създал организация и е неин водач, че го е агитирал да влезе в нея и дори го е приел.

Думата беше дадена на Янко. Отрече клеветите със съответни аргументи, но съдийката го прекъсваше, за да говорел „по същество“. За коя ли същност на нещата искаше да чуе? И тук в съда си подхвърляха истината като сапунен мехур. И съдийството ли трябваше да бъде принизено до чиновническо раболепие? И съдът ли не беше подчинен преди всичко на своята човешка съвест и право за въвеждане на законност, право да раздава справедливостта не наложена отнякъде справедливост, а човешката, свободната, единствената хуманна?

След изтичане на 10 минути ме подсетиха да напусна залата. Янко бе осъден на 12 години затвор. Първоначално беше в Софийския. През януари на 1985 година получих първото писмо. Присъдата не беше окончателна. Нова година бе минала, но аз му изпратих картичка с пожелание да се видим отново човечни и сърдечни.

Дълги месеци нямах нито писмо, нито известие. За рождения му ден му изпратих Брехтовото стихотворение „Ти си добър, но за кого?“. Вече бях разбрала, че присъдата му е намалена на шест години и половина.

За Новата 1986 година получих картичка, но вече от Пазарджик. Имахме с Васко уговорка, като тръгнат на свиждане, да ми се обади, да отида с тях. Но не ми се обади. Изпратих друга картичка и отново никакъв отговор. Ключалката на пощенската ми кутия отново беше разбита. За четвърти път. Отначало мислех, че са дечурлига. Поправях я няколко пъти и след това се отказах. Оставих я така зееща до 10.11.1989 година. Едва на свиждането през декември 1987 година в Софийския затвор разбрах от Янко, че много пъти ми е писал, без да е получил нито едно мое писмо. Кой и за какво ли му ги пази? Може в днешно време да се открие. Ще му благодаря.

Учудвах се на спокойствието, което цареше около мен, от страна на пазителите на реда.

Затова пък бушуваше кампанията, подета срещу Митко Томов. Навсякъде, по всички предприятия в града се провеждаха открити партийни събрания със задължително присъствие на членовете на „колективите“.

Гласуваха се телеграми (сега се казват декларации) с протестни съдържания и възмущения до правителството и печатните органи.

Вестниците заклеймяваха, хулеха, порицаваха „предателя“ Митко Томов. Беше вече създадено Независимото дружество за защита на правата на човека.

Беснееше номенклатурата. Ликуваха дребните душици, които не смееха открито да го поздравят.

На забавен кадър пред мен се изнизват хора, събития, съдби. Много неща, премълчани, недоизказани, неволно пропуснати, могат да бъдат прочетени между редовете. Това са моите лични преживявания, впечатления, вълнения и несрети, самата моя същност.

Не съм политик, за да нюансирам изповедта си в синьо или червено. По съвест всеки ще прецени дали миналото ще е основа на градежа, или от грешките, натрупани 45 години, ще извлечем поуката, а бъдещето да започне с чистотата и вярата в нея.

Иска ми се да изразя надеждата си с перифразираната мисъл на Хипократ – „Дано от­страним причината, болестта сама ще мине“.

.

Цветанка Гълъбова

Септември, 1990 г. Михайловград

(Публикувано и в: в-к „Пряпорец“, бр. 5 от 9 ноември 1990 г., бр. 6 от 15 ноември 1990 г.; в-к „Либерален конгрес“, бр. 10 от 30.09–07.10.1991 г., бр. 11 от 7–14.10.1991 г., бр. 12 от 14–21.10.1991 г., както и на с.193-205 в Янко Янков, Документ за самоличност. Политическа документалистика. Том 1, С., 1994.-640 с.).

——————————————

ПОСЛЕПИС

Моето магаре не само знаеше да чете, но БЕШЕ СТАБИЛНО ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ПОДКОВАНО И ИМАШЕ НАМЕРЕНИЕ ДА СЕ КАНДИДАТИРА за народен представител от Михайловградската листа.

За жалост вместо него тогава избраха Владо Живков… Докато бех в затвора, магарето внезапно безследно изчезнало от къра. Зевзеците говорели, че или е емигрирало, или са го пратили в Сибир…
Всъщност истината е друга. Брат ми – любител фотограф-художник, бил направил повече от 200 снимки и ги разпространил из целия окръг. Мнозина съселяни също пожелали да се снимат със знаменитото „четящо“ магаре…

Когато години по-късно вече бех депутат във Великото Народно събрание, един офицер от МВР-Михайловград ми каза, че от ДС-София били наредили на Окръжното ДС в Михайловград да се погрижат магарето да изчезне.

.

Янко Н. Янков-Вельовски

София, ноември 2013 г.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.