Home » Авторски страници

Имах мечта…

2013.11.26 Няма коментари
Снимки: Авторът

Снимки: Авторът

Преди много години…

Бях още в седми клас. Имах велика за себе си мечта. Бях стигнал толкова напред в математиката, че изписвайки подробното решаване на някоя задача, без да го знам, съм го извършвал чрез начини, които се учат едва в университета. Всичко бе само по усет. А мечтата ми стигна дотам, че се превърна в невероятната идея, когато учителката ни по математика, един невероятен човек, се замисли как да изпише задачата, аз да й кажа отговора. Уви! Тази мечта почти бе обезглавена в края на седми клас. Кандидатствах в техникум с математика.Написах веднага елементарните отговори. След това обаче спазих думите и на учителите ми, и на семейството ми “Напиши всички решения подробно и си ги провери няколко пъти!“. Спрях се на най-лесните начини, по които могат да се решат тези задачи, и си тръгнах щастлив. Учителката ми в училище го потвърди: ”Влезнал си! Верни са ти!”. Писаха ми обаче двойка, защото два от вариантите за решаването на задачите са се изучавали в по-горните класове, а третият от тях едва в университета. След цяла седмица разправия по въпроса ми писаха шест, но се отказах да уча в този техникум и изоставих напълно математиката. Малко по малко, след няколко години забравих дори семантиката на думите в математическия език.

В средното училище се роди друга мечта. Тя не бе само моя, а и на още четирима приятели. Един вид обща приятелска мечта – да създадем най-добрия двигател за автомобили в света и да конструираме първия български автомобил, който да е много над световните образци за качество автомобили. Имахме си и учител, който се грижеше постоянно за нас, за всяка наша необходимост в работата. Той ни бе поел и под попечителството си в училище. Не ни се месеше с нищо, а само ни даваше това, което искахме, когато имахме нужда. Нещата почти се получиха. Проектът бе завършен. “Духът на България” или “Хан Аспарух”, символните имена на колата ни, бе готов, но веднага конфискуван от директора. Всъщност не бе кой знае каква загуба, защото, след години, когато се запознах с истинските световни образци от този период, в тях вече са били вкарани всички наши елементи, които си вярвахме, и се радвахме, че ние сме изнамерили. По-лошото в случая бе, че отново заклаха мечтата ни, този път не само моята. Не можаха обаче да убият другата ми, крепнеща вече, мечта да стана механик от световна величина. Това се случи няколко месеца по-късно, когато ми забраниха да работя, както и да шофирам заради заболяване.

Така се озовах в университета, само защото един приятел ме бе увещал да го направя, а негов приятел ме подготви. С още вехнещи мечти по един двигател, тъжните, насъбрали, неизплаканите си сълзи очи, и окапващите в калта на ежедневието криле, изведнъж се събудих в нова лексикална среда сред множество от хора в една странна наука, където си личеше, че съм с десетилетие поне след другите. След първоначалния стрес и страх дойде моментът, когато ти се приисква да проходиш, дори и сляп. Ако не бяха колегите-приятели в този момент, едва ли бих успял. Помогнаха ми много, но вече всяка мечта, която се зараждаше у мен, се опитвах сам да угася, още когато тя бе малко пламъче, за да се спася от по-сетнешните, със сигурност жестоки терзания за душата. Така, от нищото, възникнаха множеството ми стихове и цяла философия за пустотата и празнотата. В един момент именно от тях се роди мечтата да изуча перфектно смисъла на Яворовото творчество и неговия живот. Добре, че за малко не се гръмнах в онези години, за да се превърне всичко в нещо съвършено до най-малката подробност. И тази мечта бе заклана, след като отново ми забраниха да работя, този път като литератор и преподавател. Така човек не би могъл да стигне до университет, академия или научен център.

Като оставим родените и някои реализирани мечти, когато се създаде Интелектуално звено “Корени” , преди месец отново се появих с усмивката от новородена мечта. Дори усещането от полъха на вятъра в такъв момент се променя и се превръща в онзи полъх, който се опитва да изсуши още мокрите ти, нови крила. Познанията ми са под нулата, спрямо тези на всички други участници в проекта, но това е още по-голямо предизвикателство за мен самия. Прекрасни са подобни битки в живота. Не се лее кръв, а се кръстосват шпагите на познанието. Лее се мисъл. Преформатират се стари пространства от науките, които още са с капаци. Дъждът вали от небето към небето,а ние сме в ада, за да го оформим в пълен рай за другите.

И… един ден, когато отидох да се срещна с преподавателя…

Поисках му помощ. Да ми помогне да намеря един учебник, който търсех. Той пък, едва ли не започна война с мен. Бил съм на изключително ниско ниво в познанието в тази наука, а съм се опитвал да продължа при положение, че нататък ще става още по-тежко, защото ще влизат и раздели от други науки, което правело нещата невъзможни за мен. Потвърдих му, че съм на ниско ниво в познанието и го знам, но неговият извод да прекратя с учението би имал смисъл в свят, където живеят само бастуни. Той ми заяви, че съм луд. От една страна това ме зарадва, защото и този учен ми потвърди, че не съм като ежедневниците в науката, а от друга ме предизвика още повече, но…

Тук се възроди и страхът от “АКО ПАК…?” Знаех, че мога да настигна другите, както и че мога да ги надмина. Не знам за колко време щеше да се получи, но знам, че в известен смисъл величината време е измислена и то не съществува, затова последното не ме плашеше. Същевременно всички от семейството ми всеки ден ме увещаваха, дори когато учех, “СПРИ СЕ!” Практически ми действаха като малки шумове, които променят бързото ми възприятие и го удължават с още няколко часа. Живея обаче с тези хора, а човек е отговорен и за живота на другите около себе си, което не бива да се забравя. От друга страна пък не забравям и най-важното:  българинът никога не се отказва, а се бори докрай!

Зная от опит и друго – когато влезеш в науката като невежа, избягваш моментите в нея, където тя е затлачена с ненужни капаци и безсмислени съждения, констатации или изводи. При всички тези предходни точки нямах отговор за себе си и се нуждаех от помощ, под формата на съвет какво да направя. Този път никой не ми помогна и избрах Симбиотиката*. Науката, която бяхме разработили от преди десетилетие в Интелектуално звено “Корени”, но не смеехме да поднесем на света. Този път нямах пречки. Приятелите ми бяха починали. Един бе останал, но взаимно си помагахме и никой не бе срещу другия. Семейството ми не знаеше този път какво си пиша, а както е казал Конфуций: ”За да стигнеш, трябва да тръгнеш.” И Симбиотиката тръгна, с идеята да стигне до всички останали.

 

Константин Каменов

——————————————————————————————————————

* Единно, без конфликти, в симбиоза и в надграждаща се постоянно необходимост, цяло.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.