Home » Избрано, политика

Кой смее да посочи олигарсите

2013.09.28 Няма коментари
Spread the love

 Елена Кодинова, в. “Преса”*

 

В продължаващите над 100 дни протести против правителството редовно е атакувана „олигархията“. Всъщност излиза, че цялата нация е въстанала срещу нещо, което не познава. Срещу призрачна заплаха, фикция, демон, който дори не е виждала. Снимка: Ники Стойков

Кои са олигарсите?“, засече наскоро водещите Ани Цолова и Виктор Николаев по Нова телевизия бившият премиер Бойко Борисов, точно когато те се бяха развихрили да питат как ще се борим с олигархията. И обясни на умълчалите се колеги: „Нали виждате как никой не смее да ги посочи? Защото това са богати хора и ще има съдебни дела.“ Водещите предложиха да питат президента Плевнелиев. „И той няма да ви каже, ще се измъкне по някакъв начин“, уточни лидерът на ГЕРБ за някогашния си подопечен.

Никой не може да ме заподозре в симпатия към г-н Борисов, но когато е прав – прав е. Макар че и неговият кураж се спихна, щом споменатите водещи го накараха да назове олигарсите, защото сигурно като бивш премиер ги познава. Щом и този храбър мъжкар се бои да произнесе на глас имената им, значи наистина трябва да са много страшни.

Напоследък всички се скъсват да говорят за битка с олигархията, а на никого не му стиска да я посочи. И не просто да я посочи, а да я закове с неоспорими доказателства. Въртят се няколко имена на богати хора, които се дъвчат и отляво, и отдясно по различни партизански причини, но никога с аргументи, издържащи в съда, само пропагандно. Пък и откога да си богат е престъпление? Финансовият ти статут сам по себе си не е достатъчен, за да бъдеш обвинен.

Излиза, че цялата нация е въстанала срещу нещо, което не познава. Срещу призрачна заплаха, фикция, демон, който дори не е виждала. Говорим си с недомлъвки и намигания. Различни амбициозни хора се опитват да правят политически кариери, като ни плашат успешно по принцип с пустата олигархия, която и те май не са виждали на живо и не знаят как да ни докажат вредността й. И ако вече на някого му се върти някаква донкихотовска метафора в главата – да не бърза. Лудият идалго е бил сигурен срещу какво се бори, просто е бъркал едно нещо с друго. И именно тази негова увереност в правотата му го прави симпатичен герой. А подобна сигурност ние в борците против олигархията някак си не виждаме. Първо правило на Бойния клуб против олигархията: никой не говори поименно и конкретно за нея, защото може някой ден да му потрябва подкрепата й.

Че не знаем срещу какво и кого се борим, става още по-безпощадно ясно и когато установим объркването на понятията. Всички говорят за олигархия, а имат предвид плутокрация.

Олигархията е „власт на малцина“, тези малцина могат да бъдат аристокрация по рождение, военна хунта, диктатура на етническо малцинство или тоталитарна партия. А плутокрацията е „власт на богатите“ и активните борци за демокрация от последните дни у нас имат точно това второто предвид, макар често да го наричат неправилно олигархия. Дори и тези отдясно, колкото и да е странно да виждаме такава класова омраза у хора, които твърдят, че милеят за частната собственост, поставят я на върха на пирамидата на човешките права и желаят да осигурят на всеки условия да се замогва финансово. И на тях неприлично богатите са им врагове, което ме кара да се усъмня в това, че са искрено десни.

Няма да направя откритие, ако кажа, че богатите хора навсякъде по света съсредоточават много власт и понякога са по-големи от държавни политики и признати международни организации. И се опитват да си купят възможността да въртят света в своя угода, за да стават още по-богати. Това е природен закон. Тези хора са станали богати именно защото са се възползвали от всяка възможност, която им се е предоставяла – независимо дали е легална, полулегална или чисто престъпление. Многото пари, съсредоточени на едно място, имат собствена логика и тя невинаги съвпада със законите. Не можем да очакваме парите да се съобразяват със законите, законите трябва да са безпощадни и корави пред парите.

В света има около хиляда милиардери

– членове на елитен глобален клуб, които вероятно се познават лично помежду си и които сигурно често заговорничат как да влияят на световната политика и на решенията на лидерите на най-силните държави. И това не е теория на конспирацията, а осъзнаване на реалностите. Сред тези хиляда милиардери я има, я няма българин. По-скоро няма. Дори да разполагаме поне с един сънародник с финансов ценз за влизане в този клуб, не е вероятно да го допуснат сред световния елит поради малкото значение на страната ни в глобален план.

На фона на тези богаташи, от които често зависи ще има ли война в Близкия изток, ще се отвори ли тази или онази граница, ще падне ли тази или онази международна забрана, родните „олигарси“ сигурно изглеждат нелепи. А нашето плашливо и угодническо отношение към тях – направо глупаво. Сравняването на мащабите прави пропагандните бури в чаша вода на родна почва абсурдни.

Борбата с плутокрацията – с малцината незаконно забогатели, които

поставят на колене

политиката и съдебната система – не може да се води така наивно, както това се прави у нас досега. Не може да е по принцип, а само конкретно – и имена, ЕГН, документи, свидетели, показания. Всичко друго изглежда като лицемерие. Като опит да се смени плутокрацията на политическия противник с нашата. Вашите богаташи са лоши, нашите са добри – това разчитам аз в отказа на политическата опозиция и гражданското общество да говори конкретно. Страх, че ако извади истински доказателства срещу „тяхната“ плутокрация, врагът ще отвърне със същото и ще ги съсипе посредством подкрепящите ги „добри плутократи“ още преди да са дошли на власт. Така не се разгражда система, а се бетонира порочен кръг.

Защото политиците отглеждат и отхранват плутокрацията, тя не се появява от нищото. Ако някой е истински виновен, не е този, който е ял зелника, а този, който му го е опекъл и сервирал с надеждата за хубав бакшиш. Докато говорим с недомлъвки, ресторантът, в който богатият яде, а политикът сервира, остава непокътнат, просто се сменят клиентите и обслужващият персонал.

Демонизирането на богаташа

по принцип от всички партии без изключение показва тяхното дълбоко интимно познание за генезиса на благосъстоянието у нас и нежеланието им да го променят. Докато пътят към финансовия успех не се смени, докато той е така порочен и зависи толкова много от властта, предприемчивите хора ще продължават да си купуват пътя нагоре и да се превръщат в олигарси и плутократи. И отговорността това да престане да се случва е изцяло на политиците, не на богаташите, към които всички в момента се опитват да насочат всенародната омраза.

В момента България прилича на днешните развити демокрации, но от XVIII и XIX век. В Америка по това време например е съществувало прочутото тайно общество „Тамани Хол“ със седалище в Манхатън, Ню Йорк, което е диктувало цялата политика на Демократическата партия. То се е грижело да се осигуряват гласовете на ирландските имигранти и да се издигат в политиката хора с такова етническо потекло. Целта е била осигуряване на достъп до публичните ресурси на свои хора, обогатяването им и използването на събраните капитали за нови подкупи и напредване във властта. Идеално смазана и безотказно работеща корумпирана политическа машина, която почти два века влияе на американската политика и изглежда вечна. В сравнение с нея нашите системи за купуване на цигански гласове са детска градина. Разбита е отвътре, от реформаторите в Демократическата партия, окончателно това става през 50-те години на миналия век.

Ето един хубав пример колко вредна е партийната дисциплина и колко правилно и демократично е политическите сили да си имат вътрешна опозиция. Лидерските формации, единните сплотени партии са

инкубатори на корупция и клиентелизъм

А у нас като че ли други няма. Докато те съществуват, ще има олигархия и плутокрация. Вътрешната партийна опозиция не позволява на лидера еднолично да договаря нечие нечестно забогатяване в името на личния си успех, да продава влиянието на партията си в своя собствена изгода.

Партийните дисиденти са истинските контрольори на демокрацията, на тях им стиска да посочат с пръст и конкретно. У нас все още от тях има огромен страх и обикновено ги напъждат, дори от партиите с претенции за най-голям демократизъм. Докато това става, системата ще си остане непокътната и всеки ще се бои да назове олигарсите.

——————————————————————

*Печатно издание, брой 264/28.09. 2013 г.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.