Home » Избрано, политика

Заблудите, които ни въртят в кръг

2013.08.09 Няма коментари

Веселина Седларска, сп. “Тема”

.

Разликата между хитруващата и почтената политика е нещо като разликата между Едвин Сугарев и Пламен Горанов. Трудна за доказване и много лесна за разпознаване. Хитруващата политика е с близък хоризонт, тя е бегач на къси разстояния. Цели се в днешно-утрешната печалба. Крепи се на заблуди, които искат да минат за мъдрости. Това са фрази-бутони, които ти спестяват усилия, устройват те за момента, звучат като основателен аргумент и най-важното – прикриват истинските мотиви, когато те не са за произнасяне на глас. Това лято ставаме свидетели на възхода и падението на поне десетина от тези устойчиви спасителни формули.

Да дадем шанс. На всички езици в тази фраза „шанс” е в единствено число. Няма призиви да дадем шансове. В политиката обаче изразът се използва тъкмо в случаите, в които някой е провалил своя шанс. Издънил се е още в началото. Ама толкова в самото начало, като че ли още не е започнал. Което дава основание на поддръжниците му да поискат да му се даде полагаемото се на всеки – шанс. Тоест да му се даде време. Публиката обаче си има защита за такива ситуации. Тя казва: няма нужда да изпием цялото море, за да се убедим, че е солено. Ако след първата обелка свареното яйце вони на запъртък, няма нужда да се бели по-нататък. След първите назначения от правителството на Пламен Орешарски се разнесе категоричен мирис на нещо, което не може да бъде преглътнато. Нямаше как след това да се даде шанс за остатъка от мандата, в най-добрия случай той можеше да бъде даден до определена дата.

Хайде да сме за този, за да не се върне онзи. Сезонният изразител на тази тактика е рап певецът Мишо Шамара. Аргументът на неговата философия е „Трябва да си малоумен, брат, за да не си срещу ГЕРБ.” Оправданието му: „Аз да не съм се оженил за ГЕРБ бе, като са се издънили, ще бъда срещу тях.” Цялата конструкция на „нека да сме за този, за да не се върне онзи” се клати по тази причина – че се мерят две издънвания. И двете издънвания са очевидни, но едното е имало достатъчно време да стане по-омразно. Следователно: да дадем време на настоящото да стане по-омразно в сравнение със следващото.

Нека да сме за онзи, който има шанса да дойде, само и само да се махне този, който е сега. Това е завъртане на по-горната версия на 180 градуса, нещо като огледален куплет на летния хит на Мишо Шамара. Ела зло, че без тебе по-зло. Каквото и да си, само да не е това сегашното. Тази игра сме я играли много пъти, всъщност при всички български избори. Избираме този, само да не е онзи, който току-що е бил. Не че ще запомним, че никога повече не бива да го избираме. Напротив, ще го направим само след четири години. И не че вярваме, че новият ще е различен – просто искаме да пробваме, да видим. Правили сме го няколко пъти, когато сме били наясно кой ще е следващият Спасител. И тъй като със сигурност разбрахме, че няма Спасители, сега се правим, че не се сещаме кой ще е следващият. Извадихме си главата от пясъка, разбрахме, че гледката е непоносима и затова я заравяме още по-дълбоко. Да става каквото ще да става, само да се махне това, което е сега. Така се тръгва към следващата безизходица.

Да сложим този, когото лесно можем да махнем. Това е най-кривата сметка и кой знае защо най-устойчивата заблуда в политиката, не само у нас, а и по света. Дългите кариери на доста лидери са започвали тъкмо заради това, че някой силен си е въобразявал, че те са слаби. Да сложим този безличния, безволевия на мястото, докато решим какво да правим. Той и без това не се е надявал на голяма кариера, лесно ще го махнем. По тази уж здрава логика лидери са се застоявали доживотно, без да са били авторитети и фаворити в самото начало. Т.нар. компромисни фигури са в състояние да поднесат големи изненади. Когато Зиновиев и Каменев не искат да се сблъскат за мястото на генерален секретар на болшевишката партия, те предлагат Сталин – посредствен и следователно би трябвало да е лесно управляем. Временно. Докато „Трябва да се намери човек, който да е по-търпелив, по-лоялен, по-вежлив и по-внимателен с другарите, не толкова капризен” (писмо на Ленин от януари 1924 г., да му имам критериите за лидер). Партизанинът Янко също не е бил най-славният партизанин и уж временно, уж най-безобиден…

Случаят с българския президент е много по-мек, по-цивилизован вариант – Росен Плевнелиев нито е толкова софт в началото, нито ще стане толкова хард в края. Но моделът е спазен: човек, който няма самочувствие да планира голяма кариера, се посочва за пост, на който няма да му се налага да прави кой знае какво, освен да охранява мястото за известно време и да се вслушва в донорите на длъжността. Обаче животът е с по-голямо въображение от плановете.

„Под стрес съм, не мога да се храня, не зная какво ще стане след час, не зная какво ще стане утре…” – това е президентът Росен Плевнелиев пред „Уолстрийт джърнъл”. Драги американски инвеститори, както и бизнесмени от цял свят, които четете това издание под лупа, елате, ние ви чакаме, тук е толкова вълнуващо, че не се знае дали след час няма да стане още по-вълнуващо, за утре въобще да не говорим.

Но и това е Плевнелиев от същото интервю: „Аз съм много отдаден, много съм мотивиран. Аз съм много активен. Никога няма да поставя независимостта на президентството под въпрос, независимо кой какво пише. Седях до Вивиан Рединг. През февруарските протести дори се качих на платформа. Виках, опитвах се да им кажа нещо. И те крещяха. Но доказах, че съм президент с кураж, който не се страхува да се качи на платформа. Аз съм проевропейски президент. Аз съм президент, който работи за обединение, мога да ви дам много доказателства.”

Подскачат президентските изявления и смях ту нагоре към асертивното поведение, ту надолу към виктимизацията, както би казал всеки психоаналитик. Ту свръхценностна самоутвърждаваща реакция, ту поведение на жертва. Това вече не е човекът, сложен да топли стола пет години. Така се започва.

Да твърдим докрай, че нашият е прав, особено когато е крив. Журналистите знаят какво се прави, когато уважаван събеседник изръси глупост от рода на това, че България е била член на Съветския съюз. С уважението, което са изпитали към него, те уточняват дали това не е било лапсус – в смисъл дали не е искал да каже, бе България е била сателит на Съветския съюз, или да не би да е имал предвид по-широка общност като Варшавския договор. Въобще не се съмнявам, че журналистът от „Уолстрийт джърнал” Шон Карни не си е написал домашното и не знае на какво е била член България. Той не е уточнил, той е публикувал точно това, което българският президент казва – че България е била член на СССР. Или е липсвало уважението, с което се спасяват събеседници от подобни гафове, или Шон Карни е привърженик на възможно най-честната позиция: независимо колко ни е изгоден човек в даден момент, трябва да сме наясно какъв е той.

Фанатиците на протеста обаче скочиха на всички, които не харесаха интервюто. Аргументът: сега не е моментът да критикуваме президента, сега той ни върши добра работа, сега да си затворим очите, докато се преборим с лошите, позволено ни е, защото ние сме добрите. Ето, така започва пътят на добрите към превръщането им в лоши.

Да бъдем против себе си, за да попречим на онзи, който е против нас. Сложна формула за краен случай, в какъвто това лято е поставена изцяло „Атака” (заради НФСБ) и отчасти БСП (заради страха от ГЕРБ и угодничеството към ДПС). Ефективна в краткосрочен план, самоубийствена в дългосрочен.

Да се определим, предимно като се отграничим. Понеже не сме наясно какви сме, нека поне показваме какви не сме. Да дадем основания да ни обичат, като демонстрираме кого мразим. Тази формула от началото на демокрацията заживява нов живот и ако се оглеждате за Михаил Неделчев, ето го и него. Обяснява, че Кръглата маса била важен форум, защото там можеш да се изправиш срещу другия и да го дразниш. Като дразниш някой лош, се очаква да бъдеш приет за добър. Вивиан Рединг не ги разбира тези неща и препоръчва ГЕРБ и БСП да обсъдят поне няколко точки, около които да се обединят. Да се съберат, ама нали тогава съвсем няма да е ясно това, което и без това се питаме – БСП наистина ли са леви, а ГЕРБ наистина ли са десни, щом се обединяват, това да не ти е Германия? Да се съберат, ама нали тогава може да вземат да се появят наистина леви и наистина десни. Няма как да се съберат да обсъждат съдбата на България нарочените за леви БСП и играещите на десни ГЕРБ, имат си по-важната работа да седят в маркираното пространство и да си го вардят. Затова няма как да се започне такъв диалог.

Боли ли ви, а, боли ли? Думи на Христо Бисеров от парламентарната трибуна към ГЕРБ? Така ДПС попълни триадата: обръчите, порциите, отмъщението – трите инструмента на управлението, по информация на партията, която винаги е дърпала конците на управлението. Отмъщението е черешката върху тортата на властта. Нанася поразии в дългосрочен план, но е толкова изкусителна, че с нея се започва.

Няма за кого да гласуваме? Да ви е минавало през ума, че тези протести са колкото против Сергей Станишев и Бойко Борисов, толкова и против Иван Костов и Меглена Кунева? Много десни избиратели не гласуваха, защото дясната бъркотия около Иван Костов ги изтощи. Много привърженици на Меглена Кунева се оттеглиха заради разстоянието между първоначално казаното и после стореното. Други, готови да гласуват за тях, отчетоха ниския им шанс и гласуваха за ГЕРБ, само и само да дадат глас против БСП. Сега всички тези хора са непредставени в парламента и протестират. Крещят на снахата, да се сети дъщерята.

Който не ни харесва, значи харесва този, когото ние не харесваме. Това е символ-веруюто на всички политически партии в момента, които съставляват непоносимото статукво. Но това е и символ-веруюто на протеста, който иска да смени статуквото. Протестът в момента се държи като типична българска партия – който не заявява „прави сте, когато съгрешите дори”, значи е мрачен крепител на статуквото. Не целият протест естествено, както на всяка каца мед, достатъчно е една лъжичка пиарка и неколцина предани вувузели, за да окарикатурят най-после дочакания глас на гражданското общество. Най-лошото за един добър протест са кресливите, преиграващите. Този протест успя да постигне най-доброто, най-смисленото, което може да направи гражданското общество: той застана пред властта по повод на едно емблематично назначение и го спря. Но този протест не можа да си изгради имунна система, за да се опази от преиграващите – те отблъскват, вместо да привличат. Всяко по-късно непоносимо статукво започва така – като изискваш да те харесват, безусловно, патетично, и леко надменно.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.