Home » Избрано, политика

Долу олигархията! ли казахте?

2013.07.27 2 коментара
Spread the love

 Емил Григоров,  в. “Култура”

Оставете ме да ви говоря за много богатите. Те се различават от вас и от мен.

Франсис Скот Фицджералд

 

„Точно така! Има класова борба, като моята класа, класата на богатите е тази, която води войната. И засега я печелим.” Това са думи не на Фридрих Енгелс или, да речем, на Дьорд Лукач – и двамата наследници на богати семейства, и двамата по един или друг начин марксисти – а на Уорън Бъфет, финансов спекулант, заемащ в последната класация на сп. „Форбс“ четвъртото място в света по размер на личното богатство. Той ги изрича през 2006 г. в разговор с журналист по въпроси, свързани с фискалните политики на федералните и щатските власти в САЩ. Потвърждавайки факта, че е плащал чувствително по-ниски данъци върху доходите си от своите служители, и то без ни най-малко да заобикаля закона, милиардерът признава, че това е във висша степен несправедливо. Журналистът се съгласява с него, но с уточнението, че всеки, който постави публично този проблем, рискува да бъде обвинен в подстрекателство към класова борба. Следва цитираната реплика.

Всъщност, г-н Бъфет отваря темата за класовата борба в съвременния свят още през 2005 г., когато заявява в ефира на Си Ен Ен, че не би било добре класата на богатите да победи във войната, която води срещу останалите данъкоплатци и техните семейства, и че предотвратяването на една такава разрушителна за икономиката и обществото победа минава през драстично повишаване на данъците върху приходите на милионерите и милиардерите. Тогава той е на второ място в света по размер на личното богатство, а три години по-късно ще бъде на първо, изпреварвайки приятеля си Бил Гейтс.

Не знам дали става въпрос за някаква икономическа закономерност или за момент във феноменологията на безкрайно хитрия Абсолютен разум. Знам само, че един от най-богатите хора на планетата искаше, ала не можа да попречи на своето стремглаво забогатяване за сметка на все по-чувствителното обедняване на 80% от съотечествениците си.

 

„Малцинство“ и „мнозинство“

Според наскоро проведено изследване на Юридическия факултет на Университета на Ню Йорк, днес около 50 милиона граждани на САЩ страдат от хронично недохранване, като между 2007 и 2011 г. техният брой се е увеличил с 14 милиона. Близо три четвърти от тях са от домакинства с поне един работещ и плащащ данъци член. Тези, които могат да се възползват от федералната програма за раздаване на хранителни бонуси, утоляват глада си с нискокачествена храна. Това води до епидемично увеличаване на броя на затлъстелите и, съответно, на засегнатите от сърдечносъдови, онкологични и други смъртоносни заболявания. Но съвсем не от загриженост за здравето на бедните, тази пролет Долната камара на Конгреса излъчи комисия, която изготви проектозакон за ограничаване на достъпа до хранителни бонуси. Просто на републиканците им се сториха твърде много похарчените през миналата година за борба с недохранването 74,6 милиарда долара публични средства. В края на настоящата година те ще бъдат с 20% по-малко[1]. В същото време, главно благодарение на необлагаеми финансови спекулации, богатството на най-богатите (около 10% от населението на страната) вече надхвърли 50% от националното богатство, възлизащо на около 54 трилиона долара, като 23% от това богатство е собственост на американските милиардери и мултимилионери (под 1% от населението на страната). Но, както се казва, на война като на война…

Два са основните и лесно доловими политически ефекта от тази война. В количествено отношение наблюдаваме съсредоточаване на богатството, а оттук – и на икономическите лостове за въздействие върху политическите субекти във все по-малко на брой ръце; в качествено – необходимо мутиране на демокрацията в олигархия. И това, разбира се, важи не само за САЩ. Иде реч за глобален процес, чието начало препраща към възхода на неоконсерваторите през 80-те години на миналия век, първоначално във Великобритания и Щатите, а след рухването на Източния блок – и в световен мащаб.

Още от възникването си през XVIII век – като реакция срещу политическите идеи на Френското просвещение, консерватизмът е силно подозрителен (а често пъти – и открито враждебен) към демокрацията. Неговите теоретици са твърдо убедени в две неща: първо, че доброто управление е управление за доброто на народа; и второ, че едно такова управление не е лъжица за устата на самия народ. Да чуем какво казва по този въпрос Александър Хамилтън в реч, произнесена пред Конвенцията на Филаделфия на 18 юни 1787г.: „Всяка общност се дели на малцинство и мнозинство. Малцинство са богатите и родени в добри семейства; останалите представляват народната маса. Смята се, че гласът на народа е глас Божи. Но колкото и често да се цитира тази максима, колкото и силно да се вярва в нея, в действителност тя е погрешна. Народът е импулсивен и непостоянен; той рядко разпознава справедливостта и отсъжда справедливо. Трябва значи да се осигури на малцинството отделно и постоянно място в управлението. Богатите и родени в добри семейства ще контролират нестабилността на мнозинството. И тъй като не биха имали никаква полза нещата да се променят, те винаги ще поддържат едно добро управление.“[2] С други думи, демокрацията, схваната като управление на народа от народа и за народа, е вредна илюзия[3].

Веднъж наложило се като ограничаващ демокрацията принцип, с течение на времето споделеното от Хамилтън консервативно убеждение намира въплъщение в редица институционални и процедурни форми на демократичното представителство. То се разпознава най-непосредствено във всеки опит за обосноваване на необходимостта от имуществен, образователен или морален избирателен ценз, както и в стесняващите кръга на имащите право на участие в политическия живот изисквания за принадлежност към пол и раса. Неговата интуитивна „очевидност“ започва да губи сила още през XIX век, но едва след края на Втората световна война, под натиска на работническите, женските, правозащитните и антиколониалните движения, изчезват и последните ограничения на всеобщото избирателно право в европейските и северноамерикански либерално-демократични режими.

Междувременно „планът Маршал“, чиято официална цел е да осигури американска финансова подкрепа за икономическото възстановяване на следвоенна Европа, а неофициална – да изнесе от САЩ към Западна Европа, Турция и Япония около 16 милиарда обезценени по време на войната щатски долара[4], осигурява финансов ресурс за интензивен растеж на западните икономики, а оттук и за реализиране на идеята за социална държава в условията на пазарна икономика. Периодът между средата на 40-те и средата на 70-те години на миналия век, известен като „Славните трийсет години“ (TheGloriousThirty), е времето на щастливия брак между капитализма и демокрацията: икономически растеж; постоянно повишаване на покупателната способност на гражданите; максимално широко политическо представителство; прогресивно данъчно облагане на доходите; политики на преразпределение на националните богатства с оглед поддържане на социално здравословно икономическо неравенство; широкодостъпни образователни и медицински услуги; и, в крайна сметка, все по-богати, все по-образовани, все по-здрави и, съответно, все по-малко „импулсивни и непостоянни“, все по-способни „да разпознават справедливостта и да отсъждат справедливо“ народи.

Това „опасно“ имуществено, интелектуално и морално приближаване на „мнозинството“ до „малцинството“ не можеше да не принуди консерваторите да осъвременят и идеологията, и политиката си, като ги съобразят, от една страна, с принципите на икономическия либерализъм; от друга, с постигнатото качество на живот на мнозинството; и от трета, с променената ситуация на ниво политическо представителство. И докато теоретиците на либерализма си блъскаха главите върху сложната задача да намерят някаква едновременно морално и пазарно приемлива (т.е. колкото може по-абстрактна) формула на дистрибутивната справедливост, а тези на социалдемокрацията – върху легитимния баланс между една по-скоро свенлива критика на капитализма и един подчертано буржоазен лайфстайл, щедро финансирани от „малцинството“ в САЩ и Великобритания политически инженери, наричани още експерти, изковаха един достъпен и привлекателен мит, една ефикасна стратегия и няколко прости послания. Така, в края на 70-те години на XX век, беше създаден идейният арсенал на неоконсерватизма[5].

Митът за индивидуалната заслуга

Богатството и съпровождащият го социален престиж – гласи той – обикновено са резултат от сполучливи индивидуални избори и ходове в свободната конкурентна среда, наречена пазарна икономика. За да правиш такива избори и ходове, трябва да притежаваш определени интелектуални и морални добродетели (икономически рационално мислене, предприемчивост, трудова дисциплина, пестеливост, честност, лоялност към законите и бизнес партньорите си и т.н.), синтезирани в категорията „капиталистически етос“. Ако имаш такива добродетели и ги използваш както трябва, неминуемо печелиш. Ако ги нямаш и губиш, сърди се на себе си! Не е необходимо да си „роден богат и в добро семейство“, за да станеш богат и да създадеш добро семейство, защото капиталистическият (или буржоазен) етос е нещо, което всеки може да придобие. И тъкмо тук е мястото на държавната намеса. Вместо да регулира пазара и да ограбва талантливите и работливите с високи данъци, тя трябва да се грижи за доброто морално и, разбира се, религиозно възпитание на своите поданици. „Врагът на либералния капитализъм днес не е толкова социализмът, колкото нихилизмът“[6], заявява еволюиралият от троцкизма към консерватизма американски политически мислител Ъруинг Кристъл. Според него, нихилизмът е, ни повече, ни по-малко, „ереста на „свободното общество“, чиито индивиди са освободени от буржоазния етос, който ги спояваше в буржоазно-либералното общество“.

Този мит има изключително широк пазар. Кой не би искал да стане богат, ако за това се иска само малко талант, много труд и осигурено от държавата морално възпитание? Но той щеше да се продава още по-добре, ако в неговата рационална текстура не зееха няколко досадни бримки.

Да приемем, че всеки може да придобие печелившите буржоазни добродетели, означава да приемем, че и всеки може да ги загуби, т.е., че те не са нито наследствени, нито неотчуждаеми. Да допуснем, че някой, роден беден и в недобро семейство, придобива с течение на времето тези добродетели и натрупва благодарение на тях голямо богатство, но в един момент ги загубва. От този момент нататък той е много богат, без да е добродетелен, като богатството му продължава да расте. Означава ли това, че този човек е престанал да го заслужава? Ако да, излиза, че човек може да бъде богат, без да го заслужава. Ако не, излиза, че човек може да бъде заслужено богат, без да е добродетелен. Да допуснем сега, че същият този човек умира внезапно, преди да е изготвил завещанието си, и има само един законен наследник, който до този момент е отказвал да върви по „правия път“, очертан от буржоазния морал. Въпреки това, изведнъж той се оказва много богат. Проблемът е, че наследява богатство без произвелия го комплект добродетели. Последният се е изгубил някъде по пътя и докато не бъде намерен, това богатство ще бъде отчуждено от буржоазния етос и в този смисъл – незаслужено от неговия притежател. Но това не го прави нито по-малко законно, нито по-малко продуктивно. Следователно, не всяко законно богатство е заслужено. Това, разбира се, не означава, че всяко богатство е незаслужено; означава само, че не съществува необходима каузална връзка между лично богатство и индивидуални интелектуални и морални добродетели, били те буржоазни или някакви други.

Но с това не се изчерпва въпросът за индивидуалната заслуга. Нека сериозно се запитаме дали успелите в живота, според капиталистическите критерии за успех – индивидуално богатство и социален престиж – са успели единствено и само благодарение на себе си. Миналата година двама млади канадски философи го направиха, като припомниха на широката публика експеримента на британския дизайнер Томас Туейтс. Вдъхновен от книгата на Дъглас Адамс Пътеводител на галактическия стопаджия, той решава да си направи тостер, започвайки от нулата, т.е. изработвайки и сглобявайки сам всичките части на този елементарен уред. След като разглобява един закупен от магазина тостер, той установява, че уредът се състои от 404 пластмасови и метални части. Това не го обезкуражава и той се захваща за работа; добива стомана, никел и мед от съответните руди, после – пластмаса от петрол; после започва да прави отделните части – една, втора, трета и т.н. до четиристотин и четвърта; после ги сглобява и в крайна сметка се получава нещо като тостер, който дори заработва и успява да сгрее една филийка хляб, преди да започне самият той да се разтопява. Постигнал този индивидуален успех напълно в духа на буржоазния етос, Туейтс тегли чертата и констатира, че себестойността на произведения от него тостер се оказва 250 пъти по-висока от пазарната цена на един средно скъп и – във всеки случай – по-качествен тостер[7]. Но дори това съотношение не е реално, защото не включва изразходваните от самотния производител усилия, време и пари за пропътуваните хиляди километри. А дадем ли си и сметка, че не Туейтс е измислил тостера, електричеството, начините за добиване на метали и преработване на петрол, инструментите за сглобяване и разглобяване на механизми и куп други неща, ангажирани в неговата авантюра, изводът от нея се налага от само себе си: „пазарната стойност на всички блага, услуги или идеи в модерните общества има радикално колективно измерение и никога не може да бъде сведена до индивидуална заслуга, т.е. до резултат от талантите и усилията на един-единствен човек.“[8] Следователно, доколкото в основата на всяко индивидуално богатство лежи огромна и сложна система от социални връзки и взаимодействия, обществото има право на значителен дял от това богатство, който да преразпределя между всички свои членове. Този извод няма да е верен (не казвам справедлив, а именно верен), ако някой съвременен Робинзон Крузо произведе няколко тостера или, да речем, компютъра по изпробвания от Туейтс начин и успее да ги продаде на пазара, реализирайки печалба. Тогава наистина ще трябва да признаем, че Маргарет Тачър беше права, когато заяви: „Обществото не съществува. Има само мъже, жени и семейства.“

И тези мъже, жени и семейства са в конкуренция помежду си. Всеки се стреми да живее по-добре, т.е. в признато и прието от другите охолство, но тъй като не може всички да живеят еднакво (или приблизително еднакво) добре, съвсем в реда на нещата е да има успели и неуспели в надпреварата за легитимно богатство. И доколкото и богатството, и признанието са ограничени ресурси, колкото повече успяват едни, толкова повече ще губят други. Но в това няма нищо страшно, защото успелите ще са успели благодарение на своите интелектуални и морални добродетели и, в качеството си на умни, честни и почтени, няма да позволят загубилите да тънат в мизерия. Те ще ги управляват мъдро, като оптимизират условията за лично забогатяване така, че всеки да може да се възползва от тях, а за тези, които са непоправимо глупави и порочни, ще има достатъчно благотворителност.

Тук няма никаква ирония. Това е съвсем обикновен проект за управление. Не твърдя, че е абсолютно погрешен или абсолютно несправедлив. Напротив, той почива върху едно древно и, в този смисъл, исторически доказало жизнеността си вярване, а именно – че само едно избрано (богато, просветено и във висша степен добродетелно) малцинство е способно да осигури добър живот за безпросветното и склонно към порочно съществуване мнозинство. Твърдя само, че този проект е недемократичен. Който и политически речник, която и политическа енциклопедия да отворите, ще разпознаете неговото описание, прочитайки статията „Олигархия“, а не статията „Демокрация“. Ще го разпознаете и в такива шедьоври на западната политическа мисъл, като „Държавата“ на Платон или „Размисли за революцията във Франция“ на Едмънд Бърк.

Олигархията не е демокрация, но не е и тирания. Тиранията е управление в името и за благото на управляващите, докато олигархията – поне по презумпция – е управление в името и за благото на управляваните. Но както демокрацията може да мутира в олигархия, запазвайки процедурната си обвивка в лицето на политическото представителство, така и олигархията може да мутира в диктатура, принасяйки благото на мнозинството в жертва на твърде ограничен брой частни интереси.

Но не точно това се случва в днешния свят. Мисля, че през последните десетина години проектът на неоконсерваторите се трансформира в нещо, което в никакъв случай не отговоря на политическото понятие за диктатура, а по-скоро прилича на плутокрация. Казвам „прилича на“, а не „е“, защото не съм сигурен, че става въпрос за управление на богатите в собствения смисъл на думата. Според мен, днес в развитите страни е налице не толкова управление на богатите, колкото управление на тяхното неконтролируемо от самите тях богатство. И световната икономическа криза, и спасяването с публични средства на фалиралите частни финансови институции, и политиките на убийствен остеритет свидетелстват за това, че огромни виртуални финансови потоци диктуват на банки и правителства както икономически, така и политически решения. Всъщност, самото разграничение между икономически и политически решения е вече повече от неуместно. Има само икономически решения под диктовката на финансовия капитал. Политическо решение може да има само при наличието на политически суверенитет, а такъв не може да има, когато, строго погледнато, политическата власт е излязла от контрола на политиците. Последните не са в състояние да правят нищо друго, освен да помагат на финансистите в логистичната подкрепа за движението на глобалните финансови потоци.

Съзнателно или не, тази ситуация беше подготвена в хода на похода на неоконсерваторите срещу социалната държава, която им пречеше да възстановят съкратената през третата четвърт на XX век имуществена и интелектуална дистанция между малцинството и мнозинството. За да я спечелят, те прегърнаха идеята за тотална приватизация на всички публични фондове, производства и услуги. А за да осъществят тази идея, трябваше да убедят обществото, че структурата на социалните отношения на всички равнища трябва да се преформатира според модела на отношенията между мениджъри, служители и работници в частните фирми; с други думи – че самата политика не е нищо друго, освен успешен мениджмънт. И донякъде успяха. Ако не се беше случила финансовата криза от 2008 г., вероятно щяха да успеят напълно. Но тя се случи и вече пет години поред милиони хора по света протестират срещу диктатурата на финансовия капитал, обединени под лозунга

„Един друг свят е възможен!“

Той не изразява някакъв неясен левичарско-романтичен блян, а е добре премислена реплика, насочена срещу Тачъровото TINA (thereisnoalternative), т.е. срещу фатализма на една социално-икономическа доктрина, според която „няма друго решение, освен капитализма, защото комунизмът беше победен; ние живеем в демокрация, защото не живеем в диктатура; нерегулираният икономически растеж е абсолютно необходим, защото иначе безработицата ще се увеличи още; да се критикуват неравенствата е популизъм; не можем да облагаме с високи данъци доходите на много богатите, защото, ако го направим, те ще избягат от страната; каквото и да направим за околната среда, то ще бъде обезсмислено от тежестта на Китай и т.н.“[9]

Тези хора не са комунисти, не са и революционери. Те са по-скоро контрареволюционери, защото искат да си върнат социалната държава и изгубените заедно с нея права и свободи. Другояче казано, те се противопоставят на консервативната антидемократична революция, която беше на път да превърне в реалност въобразеното от Хобс природно състояние на човечеството (война на всички против всички), за да ни накара да приемем, че единствените разумни и морални социални отношения са тези между Робинзон и Петкан.



[1]Вж. Marc Thibodeau, «Des millions d’Américains ont faim», in La Presse Montréal, Samedi 1er juin 2013.
[2]Max Farrand (dir.), The Records of the Federal Convention of 1787, vol. I, New Haven, Yale University Press, 1966, p.229.
[3]Ср. Константин Победоносцев, „Великата лъжа на нашето време“, в: Светослав Малинов (съст.), Консерватизмът, т. I, Център за социални практики, София, 1999, с. 309-324.
[4]Самият генерал Джордж Маршал, държавен секретар на САЩ по онова време, резюмира идеята на плана така: „Работейки за наше добро, работим за доброто на света.“
[5]Вж. Chris Hedges, Death of the Liberal Class, New York, Nation Books, 2010.
[6]Ъруинг Кристъл, „Капитализъм, социализъм, нихилизъм“, в: Светослав Малинов (съст.), цит.изд., с.463.
[7]Според мое собствено проучване на канадския пазар, цената на тостерите варира между 15 и 110 канадски долара.
[8] David Robichaud, Patrick Turmel, La juste part. Repenser les inégalités, la richesse et la fabrication des grille-pains, Montréal, Atelier 10, 2012, p.14.
[9] Hervé Kempf, L’oligarchie ça suffit, vive la démocratie, Paris, Éditions du Seuil, 2011, p. 108-109.

 

2 коментара »

  • ED said:

    Никаква оставка обаче няма да реши основния проблем: България е страна, в която всички, от тракториста до философа, от милиционера до премиера са склонни да вярват, че човек може да стои прав единствено, ако изправен го държат някакви „големци” и ако „играе парата”.
    Именно за да бъде решен този проблем е изключително важно протестите да продължават – всеки ден хиляди хора да ходят по улиците прави, без да са държани от някой друг. Така те дават онзи личен пример, който вбесява всички, според които естественото човешко състояние е вегетирането на колене. Вбесява ги не само ходенето прав, но и характерната за изправения човек харизма.
    Тази харизма е съдържанието на формулата „протестиращите са умни и красиви”. Изправеният човек е красив човек. Както пише философът Роджър Скрутън, изследвайки митологиите, развивани по повод на англичаните: „Чужденците ни смятат за по-високи от средното. Според статистиката, обаче, англичаните сме доста по-ниски от холандците. Онова, което ни кара да изглеждаме високи е, че ходим изправени. Чужденците са убедени, че сме синеоки, но според статистиката германците са три пъти по-синеоки от нас. Онова, което кара хората да мислят, че сме синеоки е, че гледаме с открит и честен поглед.” И така нататък.
    Красотата на протеста вбесява онези, които отказват да приемат идеята, че човек може – и следователно трябва – да стои изправен сам. Но пак тази красота, като всяка красота, привлича. Убеждава все повече българи, че е възможно – и добро – да стоиш изправен. Че е унизително, докато си стоиш на коленете, да развиваш конспиративни теории, според които всяка изправеност е илюзия.
    Единственият мост, който е възможен между коленичилите и изправените е – все повече коленичили да се изправят. Да излезнат от тъмната дупка на конспирацията и да застанат в светлината на действителността такава, каквато е: сложна, понякога плашеща, но разнообразна и прекрасна, даваща всичко, от което имаш нужда.
    Днес не мога да стоя прав. Боли ме дископатията, следствие от удар в бъбреците с ръба на полицейски щит. Но утре ще ми мине и отново ще ходя изправен. Могат ли обаче това да направят всички онези, които трескаво си измислят конспиративни светове, в които да се скрият от необходимостта да ходят изправени?
    Убеден съм: България ще тръгне трайно в правилната посока едва тогава, когато и те ще могат – и Мая Манолова, и Станишев, и Орешарски, и СДС-гербистите, и самите гербисти, и водещите на БНР, и социалните психолози, и висшите милиционерски чинове, и всички знайни и незнайни следовници на конспиративните теории във всякоя възраст, класа, пол и занятие.
    Само в изправено положение можеш да живееш в света на човеците. Защото само човеците ходят изправени. Толкова ли е трудно това да се разбере – дори от гореизброените?

  • Nik said:

    “Но както демокрацията може да мутира в олигархия, запазвайки процедурната си обвивка в лицето на политическото представителство, така и олигархията може да мутира в диктатура, принасяйки благото на мнозинството в жертва на твърде ограничен брой частни интереси.

    Но не точно това се случва в днешния свят. Мисля, че през последните десетина години проектът на неоконсерваторите се трансформира в нещо, което в никакъв случай не отговоря на политическото понятие за диктатура, а по-скоро прилича на ПЛУТОКРАЦИЯ”

    Макар и “с половин уста“, авторът казва една истина, на която отдавна наблягам:

    Престанете да говорите за “олигархия“, когато всичко сочи, че у нас, а и в заобикалящия ни западен и източен свят, сме изправени пред ПЛУТОКРАЦИЯ – власт на престъпно забогатяло и забогатяващо малцинство чрез и над зомбирано болшинство (не мнозинство!), заблуждавано целенасочено, че е Народ – а всъщност е само население-електорат.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.