Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Христо Бояджиев: “Така ми липсват нашите гори през пролет, в ранна есен или през зима…”

2013.04.17 Няма коментари
Spread the love

В памет на един забравен български поет, живял в Бразилия

.

Корица на стихосбирката "Сам"

Корица на стихосбирката “Сам”

Христо Бояджиев – поет, разказвач и публицист, е роден на 21 февруари 1911 г. в Луковит. Баща му Атанас е адвокат, член на Национал-либералната партия, народен представител и министър на просветата в блоковото управление на Никола Мушанов до преврата от 19 май 1934 г. Бъдещият писател завършва право в Париж през 1932 г. и постъпва на работа в Министерството на външните работи. През 1946 г. го напуска и през Румъния, където е бил акредитиран, емигрира в Бразилия. Установява се в Рио де Жанейро.

.

От 1950 г. до 1958 г., заедно с д-р Александър Николаев, Любомир Зафиров и Светослав Митиков издава „Български осведомителен бюлетин” – до 1953 г. на циклостил, а след това – печатно. В него публикува под псевдонимите Никола Механджиев и К. х. Еленкин. Племенник е на Трифон Кунев. От 1961 г. започва издаването на списание „Bulgarian Review” – на английски език. Пет години по-късно отпечатва първата си стихосбирка Лодкар” – Рио де Жанейро, 1966 г. Следвана от стихосбирката „Сам” – Рим, 1971 г., „Мозайка” – Мюнхен, 1977 г. и „Погледи” – стихове, разкази, подлистници – Мюнхен, 1981 г. Тези четири книги са дело, според кориците, на издателство Rodna Zemia, Rio de Janeiro (Bresil). На португалски през 1977 г. излиза стихосбирката „Viagens”. През 1984 г. Бояджиев публикува на английски език биографията на Кръстю Раковски. Умира на 5 март 1993 г. в Бразилия.

Съдбата на Бояджиев не е по-различна от тази на други наши дипломати след политическия вододел през 50-те години от ХХ в. Връщайки се в България, почти сигурно те са щели да бъдат осъдени на различни срокове затвор, или нещо още по-лошо. Това води до разбираем негативизъм в оценките им за новата власт. Защото всяка власт идва със своите апологети и своите отрицатели.

.

Корица на книгата "Мозайка"

Корица на стихосбирката “Мозайка”

В „Подлистници” – „Бодили”, списвани от Христо Бояджиев, заглавия като „За българските камбани и сребърният дискус”, „Два портрета”, „Розовият пакет с българска слава”, „Дядо Петко се би някога за Матушка Русия”, „Тютюн” – Мишеморка”, „Свободата иска и Екзарха, и Караджата”, „Източният въпрос някога и сега, са загубили отдавна разбира се политическата си актуалност. Най-общо те разглеждат отношенията на България с Русия, положението на обикновените хора в страната, исторически ретроспекции от българската история, критични отзиви върху книги – лица на социалистическия реализъм. Днес тези текстове имат само познавателно значение. Разказите пък са повече „снимки” на конкретни наблюдения, спомени за мили български празници или напразни опити да се впишат в реалната бразилска действителност, за да оцелеят: „Изненадата”, „Модернизирано земеделие”, „На теферич”, „Новата карта”, „В църковната градина”, „Пътуване”, „Занаят”. Но действителна художествена дарба откриваме в лириката на Бояджиев, дори само заради която той не трябва да бъде забравен.

„Бояджиев е един вглъбен в себе си, крайно скромен, уединен, съзерцателен лирик. Само като далечна светкавица в неговите стихове проблясват мотиви, които напомнят за мъчителната загуба на неговата Родина. Като поет той се осъществява в саморазговор или в тихи шепоти с най-незначителни на вид неща и събития. Стиховете, състоящи се често от една, две или три думи, се изливат в разговорен тон, но в неговите стихове оживяват и картините, които среща в своето скиталчество” – четем в „Мозайка” мнението на Христо Огнянов за поезията на Христо Бояджиев. Отнянов, за по-ясна илюстрация, превежда стихове на добрия си приятел Бояджиев от Bulgarische Jahrbucher” (т. 2, 1974 г.):

.

.           Просякът

            Седи

            И равнодушно

            Чака.

            Но вместо

            Милостиня

            Минувачите

            Изпълват

            Шапката

            С молби

            Просякът

            Да ги спаси.                                                 (“Милостиня”)

.

Корица на

Корица на сборника “Погледи”

Поезията на Бояджиев е съзерцателна, интимно-монологична, нерядко – с теософско внушение за смисъла на човешкия живот. В нея се чувства умората на емигранта, за който родният край е преди всичко спомен, а конкретиката на днешния ден е сведена до интеграция в обществото на чуждата страна. Става дума не за физическо, а за интелектуално и емоционално оцеляване, отразено от автора в изписаните страници. Лириката му е илюстрация на символизъм, закъснял за времето на създаването си: 60-те, до 80-те г. на ХХ в. Изпълнен с философско, примирено разбиране, че не сме господари на предрешената си орис, а трябва да вникваме в нейните, изпратени от Създателя послания. Темите са познати: за живота и смъртта, за любовта, отминала неизвестно къде, защо Бог е създал нашата планета и пр. Често срещан мотив са пътищата, неводещи никъде, но които трябва да се изминат. Енигматиката на реката, течаща винаги в предопределената посока и никога обратно: алегория за отминаващите години и настъпващия биологичен финал. Джунглата с кънтящите гласове на неизброими същества пред уединението на автора-самотник. Стиховете са вид монологични разсъждения. Беседа с личното „аз” на Христо Бояджиев, но почти винаги с отворен финал – знак за читателя да потърси и открие и себе си между загатнатата рима на редовете. Част от творбите напомнят кратки поеми: „Мозайка”, „Вихри”, „Тарантела” 1,2 3… 9, „Кръстоносец”, „Последни вихрове” и пр. Други са осмислени като притчи – също характерен код на символизма:

      .     

.           На моя бряг открих

            Омаломощени чайки.

            Те знаяха различни песни,

            Но думите не си спомняха добре.

            Те бяха толкоз стари,

            Че всичките пера изглеждаха

            Посивяло бели.

            Зададох им безчет въпроси,

            Но те стояха глухонеми.

            Защо избраха моят бряг печален?

            Защо се спряха в тази пустота?                                    („Чайки”)

.

Поетичното наследство на Христо Бояджиев напомня цветни витражи в храм на тъжното проникновение. В него мистиката отсъства, но доминира отчуждение от делничните човешки радости. Понякога реалното напомня за себе си – с надеждата България да бъде прегърната отново. То бързо отстъпва пред спомени, облечени също в алегория и приглушена палитра на изразните цветове – „На Великден в село”:

.

Мъртвите нахлуха

В двора

На запустялата ни къща,

Пристигнали

От различни краища

В старомодни облекла.

Едни подпрени

На бастуни,

Други в ботуши,

Жените със забрадки

Или с шапки,

Мълчаливо поглеждайки

Едни към други,

Търсещи

Невидимата връзка,

Прекъсната преди години.

.

Корица на стихосбирката "Лодкар"

Корица на стихосбирката “Лодкар”

Лиричното творчество на Бояджиев прилича на тематични концентрични кръгове, свързани взаимно по силата на идейната си мащабност. Земята под Божието присъствие и животът върху нея, съпоставим с морала на стародавните скрижали. Динамичното съвремие, нарушаващо вътрешната, в случая болезнено ранена хармония на личността. Търсеното от нея уединение след неочаквани обрати в уж предначертания й път. Спомените за Родината и мисълта за нея. Привидно сдобрени с крехката утеха, че и тя е част от планетата, която странникът обитава. Но и с неудовлетвореност, че по силата на обстоятелствата е останала далеч и не може краят на емигрантството да свърши в нейния предел. Затова авторовите послания са донякъде откровенията на аскет, захвърлен сред човешката пустиня за изкуплението на незнайни грехове. На Ахасвер с тленни цел и посока. Запознаваме се с безспорно надарен автор, печатал книгите си по чужди краища, несъмнено с надеждата да стигнат нявга и у нас…

Да, те са случайно и у нас. Наивно е да мисля, че някога ще бъдат преиздадени. Но нека припомня – те все пак са и у нас…

           .

.           Така ми липсват

            Нашите гори

            През пролет,

            В ранна есен

            Или през зима.

            Опитай се

            Да се превърнеш

            В птичка,

            Политнала

            Безстрашно

            В тъмнината,

            Почувствувала

            Внезапно

            Ограничената си мощ.

.

——————–

Георги Н. Николов

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.