Home » Е-Списание

Маскарадът „Съдебна отговорност за Тодор Живков” – първа част

2013.01.13 Няма коментари

Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.

Проф. Янко Н. Янков-Вельовски

А. Тодор Христов Живков е роден на 07 септември 1911 г. в с. Правец, Орханийско (по-късно – Ботевградско), и след като в продължение на 33 години[1] управлява България, почина на 87-годишна възраст на 05 август 1998 г. в София.
По времето, когато всемогъщият Генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев и шестимата му наместници в „братските държави от социалистическия лагер” беха начело на „железния юмрук на социализма” – т.нар. „Варшавски договор”, западните журналисти ги иронизираха като „Великолепната седморка”.

По ирония на съдбата полякът Едвард Герек пръв се раздели с властта, когато през 1981 г. беше сменен от Станислав Каня, защото не бе оправдал доверието на Москва и не се бе справил с надигащия се синдикат „Солидарност”; той, обаче, остана жив и здрав, при управлението на Войчех Ярузелски за кратко време бе под „домашен арест”, но надживя всички останали, и на 29 юли 2001 г., на 88-годишна възраст, почина последен.

Погребалната процесия на членовете на „Великолепната седморка” тръгна от „Великата Съветска страна”, когато на 10 ноември 1982 г. на 75-годишна възраст почина Леонид И. Брежнев.

После строителят на Берлинската стена и „лидер на витрината на социализма” ГДР Ерих Хонекер, след като бе управлявал със железна ръка ГДР в продължение на 18 години, през 1989 г. падна от власт заедно с падането на любимата му стена; след обединението на Германия той бе потърсил политическо убежище в Съветския съюз, но после, през 1992 г., новото правителство на Русия отстъпи пред натиска на Запада и го екстрадира обратно в Германия, където бе даден под съд и затворен по обвинение за държавна измяна, както и за престъпления, извършени по време на Студената война, включително и като преко отговорен за убийствата на 125 души германци, които се били опитали да избягат от ГДР; след като престоя шест месеци в затвора в Моабит, той бе освободен поради влошеното му здравословно състояние (по-рано, в Москва, бе опериран от рак), и на 13 януари 1993 г. замина за Чили, където му бе даден „политически подслон” в знак на благодарност за това, че през 70-те години бе приютил стотици чилийци, бягащи от Пиночет; след около година и половина, на 29 май 1994 г., той почина в Сантяго де Чили на 81-годишна възраст.

Във „вихъра” на т. нар. „Румънска Революция”, на Коледа през 1989 г., след светкавичен съдебен процес от таен военен трибунал „геният на Карпатите” Николае Чаушеску и съпругата му Елена беха екзекутирани, а „свирепата” снимка на захвърлените върху боклука техни тела обиколи света; той бе убит на 71-годишна възраст, след като бе управлявал 24 години и единствен от социалистическите ръководители бе върнал външния дълг на страната си, възлизащ на 13 милиарди долари…

Густав Хусак е бил репресиран през 1950-1951 г. по обвинение в „буржоазен национализъм” и осъден на доживотен затвор, но през 1960 г. бил амнистиран, а през 1963 г. – напълно реабилитиран; след „Пражката пролет”, по време на т.нар. „Московски преговори” през август 1968 г., той прагматично застанал на страната на Леонид Брежнев; през 1969 г. станал Първи секретар (а през 1971 г. – Генерален секретар) на ЦК на Чехословашката комунистическа партия, и веднага поел т.нар. „Курс на нормализацията”, а през 1975 г. станал Президент на Чехословашката социалистическа Република, от който пост бил сменен от Вацлав Хавел след т.нар. „бархетна революция” през 1989 г.; починал на 18 ноември 1991 г., необезпокояван от никого и за нищо.

Унгарският партиен и държавен ръководител Янош Кадар бе управлявал страната си в продължение на 33 години – от м. ноември 1956 г. до м. май 1989 г., и само три месеци след като бе подал оставката си, почина на 9 юли 1989 г. – в същия ден, в който Върховният съд е бил обявил решението си за реабилитацията на Имре Наги, за чиято екзекуция Кадар изиграл решаващата роля.

Б. Тодор Живков е имал брат (Георги), сестра (Цветанка), съпруга (Мара Малеева), дъщеря (Людмила) и син (Владимир); първата му внучка – дъщеря от първия брак на дъщеря му – е била официално осиновена от него и носи неговото име като бащино.

През 1926 г. Тодор Живков завършил т.нар. прогимназия в Правец; през 1929 г. завършил шести клас на гимназията в Ботевград; през 1929 г. се установил в София, където през 1932 г. завършил известното Средно полиграфическо училище и постъпил като букволеяр в Държавната печатница в София. През 1932 г. станал член на Българската комунистическа партия (БКП). През юни 1943 г. е избран (от Софийския комитет на БКП) за член на щаба на т. нар. Първа въстаническа оперативна зона и за партиен надзорник в партизанския отряд „Чавдар”, след което по негова идея била създадена партизанска бригада с ръководител Добри Джуров.

На 6 септември 1944 г. Тодор Живков ръководи т.нар. Оперативно бюро за охрана на главния удар на демонстрациите, а на 8 и на 9 септември 1944 г. е командир на сборния отряд, който щурмува Военното министерство в София. От м. септември до м. декември 1944 г., в продължение само на около три месеци, Тодор Живков е политически ръководител на щаба на т.нар. Народна милиция, и този именно пост му дал възможността впоследствие да придобие изключителна власт – точно той е бил първият, прагматично прегледал полицейските архиви и не само преценил. „Кое как е било”, но и „Кое как ще бъде” в сферата на държавната машина.

Към януари 1948 г. Тодор Живков вече е Първи Секретар на стратегически важния Градски комитет на БКП в София, а през декември с.г. е избран за член на Централния комитет (ЦК) на БКП. През февруари 1954 г. е избран за Първи секретар на ЦК на БКП, и така станал втория човек след Генералния секретар Вълко Червенков. През м. април 1956 г. получил същинската върховна власт в комунистическата партия, като организирал т.нар. Априлски пленум, с който, в съзвучие с решенията на съветския ХХ конгрес на КПСС и на Никита Хрушчов, поставил началото на т. нар. „развенчаване на култа към личността на Вълко Червенков”. През 1962-1966 и 1966-1971 г. е Министър-Председател на 70-то и 71-то правителство на България; от 1971 г. до края на 1989 г. е Председател на Държавния съвет на България, която институция е имала статуса на постоянно действуваща Горна камара на Парламента и колективен държавен глава. На 10 ноември 1989 г. е свален от вътрешнопартиен преврат, на 13 декември 1989 г. е изключен от партията, а малко преди да умре партийното му членство е било възстановено в трансформиралата се като социалистическа (БСП) комунистическа партия.

В. Веднага след 10 ноември 1989 г. най-лакомата тема на журналистите и на примитивното масово съзнание на българина е тази за т. нар. агент-провокаторство на Тодор Живков в полза на самия шеф на политическата полиция на Царство България Никола Гешев, и дори на самия резидент на Германския „Абвер” в България д-р Делиус, както и на британските тайни служби.

Любопитно е, че въпреки изключително интензивните публикации в този аспект самият Тодор Живков бе интензивно зает с опровержения на официални съдебни обвинения, отнасящи се за по-близката българска история, поради което (а може би не само поради това) той никога не каза нито дума по тези обвинения.

Любопитно е, също така, че специално тези обвинения относно неговата „тайна” и „коварна” служба на „вражеските” политически централи винаги бяха поставяни в контекста на съпоставянето или противопоставянето на този, всъщност, непроверен и недоказан „факт”, с пределно ясния и добре известния факт на неговото многогодишно не само героизиране, но и функциониране като многодесетилетен държавен глава и функционер на българското и дори на международното комунистическо движение.

Още по-любопитно е обстоятелството, че всичките тези обвинения в предателство към комунистическата идея и практика, отправени към Тодор Живков, бяха изключително умело „гарнирани” с аналогични твърдения и относно редица други видни личности на комунистическото движение, като напр. че зловещият ръководител на съветските тайни служби и маршал на СССР Лаврентий Берия е бил агент на английските тайни служби, и дори че самият Ленин е бил агент на германските тайни служби и на европейския и американския политически и финансов елит.

На всичко отгоре изключително люпопитен беше и си остава фактът, че самият Тодор Живков не само никога не направи никакъв коментар на тези обвинения, но и никога не ги опроверга, както се казва, „поне с една или две думи”, които нищо нямаше да му коства да каже, независимо дали са верни или не; още повече че целият му живот е преминал в лъжи и измами, и несъмнено нищо не е щяло да му струва да изрече поредната лъжа или измама, с която да „опровергае” обвиненията.

Поне за мен този факт ми намирисва на наложена му фактическа или ситуационна забрана да коментира тези обвинения, или по-точно – на споразумение с властта да коментира колкото и както си иска официално предявените му съдебни обвинения, но не и медийните обвинения за сътрудничество с вражеските на комунизма политически и оперативни сили; при което му е било достатъчно ясно обяснено, че всичките предявени му съдебни обвинения, всъщност, целят да постигнат един публичен театрален терапевтично-катарзисен ефект сред населението, че в крайна сметка тези обвинения ще отпаднат или поне ще бъдат превърнати във фарс.

Поне на мен ми се струва, че всичките тези отправени към него медийни обвинения, независимо дали са имали нещо общо с истината или не, са преследвали постигането на един изключително съществен за пропагандата на преустройващите се комунисти ефект, а именно – да бъдат „успокоени” както умствено „чалнатите” редови комунисти, така и тотално неведомата и негодна да мисли с главата си масова публика на демоса, че разпадането на социализма съвсем не е било кодирано в неговия модел, а е станало по вина на чуждите агенти, които са били проникнали най-дълбоко в комунистическото партийно и държавно ръководство, и че след техното „демаскиране”, „отстраняване” и „осъждане”, „всичките ние ще можем” „да се изправим на крака” и вече „напълно спокойно и уверено да се заемем със строителството на самия истински социализъм и комунизъм”.

_______________________________

[1] В историята на България първият „най-дълготраен” държавен глава е бил цар Иван Александър, който е управлявал в продължение на 40 години – от 1331 г. до 1371 г.; вторият е Тодор Живков, който като комунистически партиен ръководител и като държавен глава управлява официално в продължение на 33 години (фактически 35 години – от м. февруари 1954 г. до 10 ноември 1989 г.); третият е бил цар Фердинанд, управлявал 31 години – от 1887 г. до 1918 г.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.