Home » Избрано

Спасени или „оцелели” са евреите през Втората световна война в България? /Трета част/

2012.11.08 Няма коментари

Даниела Горчева, списание „Диалог”, Холандия

.

Български евреи емигрират за Израел, 1948 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В първата и втората част на изложението бе обсъдено защо обвиненията срещу България за „съучастничество в геноцида” на евреите през Втората световна война са несъстоятелни и абсурдни, защо претенциите, че… „ето това е историята”, изразени в писателското есе „Апокриф за цар Борис Трети” на Леа Коен, си остават само претенции, след като в цялото изложение на госпожа Коен не се открива и следа от щедро обещаните на читателя ”умишлено укривани документи и записи”, които според думите на авторката „свидетелствали”, че българският монарх бил „съмишленик на Фюрера в плана му за унищожение на евреите”.По-натам бяха разгледани част от тезите на икономиста – историк Румен Аврамов, застъпени в неговата книга „Спасение” и падение”[1], още повече, че неведнъж бе изразено публично недоволство, че тази книга се сблъскала с „пустошта на мълчанието” и че липсвали реакции за това препоръчано като „фундаментално” за българската история изследване.

Според сензационните твърдения на господин Аврамов, българските евреи не били спасени, а били „оцелели” и спасението им стояло редом с „падението”, защото били изселени от София в провинцията (когато в действителност, както става ясно и от процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961 година, те са изселени именно, за да бъде избегнат натиска на нацистка Германия и за да бъдат спасени от депортиране извън страната).

Пак според Румен Аврамов българските власти „съзнателно” били изпратили „на смърт” над 11 хиляди евреи от Беломорието и Македония, но също като госпожа Коен и господин Аврамов „забравя” да подкрепи обвинението си с каквото и да било доказателство, че през пролетта на 1943 година българските власти са знаели каква е същинската цел на изселването, наредено от нацистка Германия.

Това бяха част от темите в първата и втората част на изложението и ето че след кратка пауза продължаваме с полемиката относно тезите, застъпени в книгата на Румен Аврамов „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 – 1944” .

Нека разгледаме подзаглавието, в което е упомената „микроикономиката” на „държавния антисемитизъм в България” през 1940-1944 година.

Държавен антисемитизъм или квадратен кръг

Изразът „държавен антисемитизъм” обаче е contradictio in terminis, тоест две понятия, които взаимно си противоречат или взаимно се изключват (нещо като „квадратен кръг”).

Работата е там, че „антисемитизъм” означава омраза към евреите, а омразата, както знаем, е чувство. Държавата обаче чувства не изпитва, тя не е човек.

Защо е важно уточняването на понятията?

Уточняването на понятията е важно, не само защото няма да се разберем ако спорим, например, дали човекът е създание с два или с четири крака, при условие, че не сме уточнили нито какво означава „човек”, нито какво – „крак”.

Важно е и защото политици и анализатори, които употребяват мъгляви, неточни и дори взаимно изключващи се понятия, обикновено целят манипулативни внушения.

А пропагандните лъжи никак не са безобидни, дори ако се отнасят до миналото. Понеже лъжите относно миналото обикновено целят оправдаване на не особено богоугодни действия в настоящето, а това, което се случва днес, се отразява и на бъдещето ни.

Но да се върнем на твърдението, че в България през 1940-1944 г. съществува „държавен антисемитизъм”.

Може би с употребата на оксиморона „държавен антисемитизъм” се има предвид, че в дадена държава е съществувал антисемитизъм, тоест че хората в тази държава са мразели евреите?

А може би с израза „държавен антисемитизъм” се внушава, че въвеждането на антиеврейско законодателство в една държава е несъмнено отражение на расистката и антисемитската идеология на управляващите в тази държава ?

А може би…

Но няма как да отговорим правилно на манипулативен въпрос, защото какъвто и отговор да дадем, винаги ще е грешен. Особено ако във въпроса е включен и „подсказан” желан отговор.

Затова вместо един-единствен подвеждащ въпрос: „имало ли е в България „държавен антисемитизъм в периода 1940-1944”, съдържащ взаимно изключващи се понятия, въпросите стават два.

Първият въпрос е: „Имало ли е в България антиеврейско законодателство през 1940 -1944?”

Вторият въпрос е: „Имало ли е в България през този и предшестващия го период антисемитизъм, тоест имало ли е омраза към евреите в страната”?

На първия въпрос, отговорът е лесен. Да, в периода 1941-1944 г. в България е имало антиеврейско законодателство и това е безспорен факт.

Следователно, твърдят мнозина, в България е имало антисемитизъм през 1940-1944 година.

Така ли е?

Нека да отговорим сега на втория въпрос.

Има ли антисемитизъм в България през 1940-1944?

И отговорът е: през 1940-1944 година сред българското общество не съществува омраза към евреите.

Не откриваме и помен от изявена по един или друг начин в България неприязън към евреите не само през 1940 година, но и преди 1940 година, и това се потвърждава от съвременниците, без разлика от политическите им убеждения.

Ето какво пише, например, един от народните представители, протестирали срещу антиеврейските мерки в България, проф. Александър Цанков:

„В България формално и активен антисемитизъм никога не е имало. Ние бяхме прочути по нашата религиозна веротърпимост и зачитане правата на народностните малцинства”. [2]

Същото твърди и българският дипломат Евгений Силянов, който за разлика от „германофила” Александър Цанков е „франкофил”:

”В България нямаше никакъв антисемитизъм. Нали съм съвременник на всичко това. По мое време първият ученик в класа беше евреин. И така беше на много места. Към евреите нямаше абсолютно никаква неприязън.” [3]

В разговор с мен, роденият през 1920 година доктор Сава Рясков (син на Марко Рясков) ми разказа интересни факти, илюстриращи атмосферата в училищата в София в края на 30-те години, непосредствено преди избухването на Втората световна война. Той сподели, че през 1938 година негов съученик – и то в немското училище в София, е бил Мони Бенйозеф, който в часовете по история непрекъснато и с възмущение повдигал въпроса за антиеврейските мерки в Германия.
„И нито веднъж – твърди д-р Сава Рясков, – учителят не само не го смъмри, нито го наказа, но дори не го и апострофира, нито му нареди да си седне на мястото, защото прекъсва урока.”

От само себе си се разбира, че очевидно учителят от Немската гимназия не се е чувствал „длъжен” да мъмри или да наказва своя ученик, защото изказва „антидържавни” идеи. Представете си сега в атмосферата на комунистическия режим след 1944 година в България ученик от Руската гимназия в София да протестира открито (и неведнъж при това) срещу случващо се в Съветския съюз по време на урок по история.

Какво тогава налага приемането на антиеврейско законодателство?

Отсъствието на неприязън към евреите в България – било като настроения сред обществото, било като държавна политика до 1940 година, е от особено значение, защото има пряко отношение към въпроса какво всъщност налага приемането на дискриминационния антиеврейски „Закон за защита на нацията”, паднал като „гръм от ясно небе” в парламентарната зала в края на 1940 година и предизвикал не една възмутена реакция, пламенни речи и остри дебати.

Че обсъждането и приемането на такъв закон е предизвикало недоумение всред българските политици, свидетелстват не само стенограмите от парламентарния дебат, но и Димитър Пешев, и Александър Цанков, и мнозина други в спомените си.

Ето какво разказва оклеветеният от комунистическата власт в България като „фашист”, а всъщност заклет парламентарист, проф. Александър Цанков:

„Другият случай, по който поисках обяснения от д-р Богдан Филов, бе по еврейския въпрос. В един неочакван момент, в Народното събрание се внесе законопроект, който наскоро стана закон за „чистотата на расата”. Каква нужда имаше от него, от какво бе застрашена чистотата на българския народ, когато се знае, че и българската нация, както всички нации по света, все имат чужди примеси, които обаче не увреждат нито морала й, нито способностите й. Защо се взимаха мерки срещу евреите – подражание или пак под натиск от германците?
Подирих министър-председателя, за да поискам лично от него обяснение, кое налага предприеманите мерки срещу българските евреи. Инициатива на правителството ли е това или е пак под натиска на нашите съюзници германците…
Не ми се дадоха никакви обяснения. Филов вдигна рамене, смънка нещо и добави: „Не сме изнасилени”. Разбира се, тоя отговор не ме задоволи.” [2]

И така, в България не е била създавана почва за омраза към евреите или други малцинства, която да е дирижирана от държавната власт и тогавашната преса, не е имало държавна или партийна пропаганда в тази посока. Българите са живели къща до къща с евреи, арменци, турци, помаци и цигани, споделяли са радости и скърби, празници и делници, воювали са и са загивали рамо до рамо във войните.

С други думи, антиеврейското законодателство в България, прието през януари 1941 година, не е плод на антисемитска идеология на управляващите, защото би следвало това законодателство да е кулминация на съществувал и изявявал се ПРЕДИ приемането на законодателството антисемитизъм.

Нищо подобно обаче не може да открием в българското общество до този момент – и след като не може да намерим причини за създаване на подобно законодателство в несъществувал вътре в страната антисемитизъм, следва да установим дали няма някаква външна причина за налагането на подобно законодателство.

И какво установяваме? Че такава причина безспорно има.

Закон, приет при извънредни и непреодолими външнополитически обстоятелства

През 1939-1945 година в Европа (и извън нея) бушува Втората световна война.
През 1940 -1941 година една мощна тоталитарна държава, самообявила се за Третия Райх, е покорила почти цяла Европа и е наложила „новия си ред” къде чрез окупация, къде чрез принудително политическо сътрудничество на заплашени от окупация нейни „съюзници”.

Твърдейки, че евреите в Европа са заплаха за сигурността й, тази мощна тоталитарна държава – нацистка Германия, принуждава местните власти навсякъде, където е стъпил ботушът й – било като окупатор, било като „съюзник”, първоначално да въведат антиеврейско законодателство, включващо отнемане на гражданските права на евреите, а впоследствие (предимно в периода 1942-1944 година) да изселят евреите от страните си.

Преглед на расистките антиеврейски закони в Германия и Европа през 1935- 1945 г.

Още преди приемането на антиеврейските закони в Нюрнберг през 1935 година, с които на практика се отнемат всички граждански права на евреите в Германия, в страната вече действат множество забрани за упражняване на цял списък професии от евреи и всички държавни чиновници, които са евреи, са уволнени.

След 1935 година според един от трите расистки нюрнбергски закона, а именно „за защита на германската кръв и чест”, на евреите е забранено да се женят за германци, да имат любовна връзка с германци и т.н. Другите два закона им отнемат правото на гражданство и постепенно на евреите в Германия е забранено да участват не само в обществено-политическия живот, да гласуват, да бъдат избирани, да упражняват професиите си, но и да посещават кафенета, ресторанти, кина, паркове, градини, да пазаруват от определени магазини, да ползват обществения транспорт и т.н., и т.н.

В този период част от евреите в Германия успяват да емигрират, някои отвъд океана, но повечето в съседните страни – Австрия, Чехословакия, Нидерландия. За жалост, това се оказва временно решение.

На 12 март 1938 година е извършен Аншлусът, тоест мирното присъединяване на Австрия към Третия Райх. Буквално на следващия ден – 13 март, всички антиеврейски закони влизат в сила. В рамките само на един месец 500 евреи в Австрия се самоубиват.
В Словакия расистките нюрнбергски закони са приети още на 18 април 1939 година. В Унгария – през май 1939 година. В Полша терорът спрямо евреите започва веднага след окупацията през септември 1939 г.

В Холандия след окупацията през май 1940 г. на мястото на емигриралото в Лондон холандско правителство, начело с кралица Вилхелмина, Хитлер назначава за Райхскомисар австрийския нацист Сайс Инкварт и първите антиеврейски мерки са въведени още на 1 юни 1940 година! След бунта на холандците (неевреи) в Амстердам, бунт включително и срещу ограниченията за евреите, антиеврейските наредби в Холандия стават още по-строги и стигат до абсурди, непознати в други страни. На евреите в Холандия е забранено дори да посещават холандци, неевреи. Да не говорим, че им е забранено не само да използват обществения транспорт, но са длъжни да предадат и велосипедите си.

Тази политика на незабавно въвеждане на антиеврейските закони във всички страни – окупирани или присъединени като сателити на Третия Райх, нацистка Германия следва неотклонно навсякъде.[4]

Строги антиеврейски мерки са въведени не само във Франция, Румъния, Словакия, Унгария, но са приложени даже и в неутрална Швейцария, където евреите са концентрирани в трудови лагери, а в документите им за самоличност е щамповано едно J, което е знак, че приносителят им е евреин.

За всеки добросъвестен и средно интелигентен изследовател е напълно ясно, че това антиеврейско законодателство не е плод на внезапно избликнал едновременно у всички европейски правителства и народи антисемитизъм, а че се създава под недвусмислен германски натиск и принуда.

Мнозина се чудят защо обаче българският „Закон за защита нацията” (ЗЗН) е приет два-три месеца преди България да се присъедини към Оста.

Отговорът е следният. След като забелязва, че навсякъде, където стъпи хитлеристкият ботуш по време на войната, било като окупатор, било като натрапен съюзник, антиеврейското законодателство влиза незабавно в сила и, че нюрнбергските закони „направо от извора” са ужасяващи, българският монарх решава да изпревари – при очертаващо се неизбежно навлизане на германската армия в България, тези закони да бъдат наложени на България „едно към едно” и внушава на правителството да приеме български закон, повече или по-малко „проформа” и… с многобройни изключения.

Именно това е и обяснението, което българският монарх цар Борис дава на Лулчев, който недоумява защо се приема един такъв нехуманен и нямащ нищо общо с българските традиции закон: „Аз много отлагах и не исках да го правим и ние, но сега вече, след като го имат в Румъния, Унгария и даже във Франция, реших, че е по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат.”
След което добавя, че все пак този закон трябва „да затваря вратата за произволи”. [5]

Точно това споделя в спомените си и Димитър Пешев:

„Изобщо във всички тези отрицателни становища по закона не се излага, че в случая има чуждо влияние или че мерките, които се взимат против евреите, имат някаква връзка с външната политика. Изключение прави само едно загатване в изложението на писателите, където се говори за “подражание. Убеждението, обаче беше общо, че предприеманите мерки се взимат главно по външно-политически съображения, за да се съобразим по този въпрос с политиката на Германия, която отдаваше голямо значение на еврейския въпрос и взимаше строги мерки срещу еврейството, обвинявайки го, че действа навсякъде против германската политика и германския народ, както вън, така и вътре. Това обвинение в нас беше известно, известни бяха и строгите мерки взимани от германските власти в окупираните от тях страни, макар че далеч нямахме представа за размера на преследванията, за концентрационните лагери и това, което е ставало и вършено в тях – за всичко това ние научихме едва след края на войната.” [6]

Хана Аренд: българското антиеврейско законодателство – нелепо от нацистка гледна точка

За този именно български „Закон за защита на нацията” един от най-авторитетните изследователи, авторът на „Репортаж за баналността на злото” Хана Аренд пише, че през януари 1941 г., правителството на България „се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо.”[7]
Странно е наистина, че у нас хора с претенции, че са изследователи, са пропуснали да си зададат, поне от елементарно любопитство въпроса ЗАЩО Хана Аренд твърди, че антиеврейското законодателство в България е „нелепо от нацистка гледна точка”.

И да се запитат защо и с каква цел в българския „Закон за защита на нацията” е имало допуснати толкова много разлики спрямо расистките нюрнбергски закони от 1935 година, ако разбира се някой от нашите изследователи си е направил труда да ги сравни.

„Елитарна игра”?

Да видим колко са верни и другите тези на многогласния мощен хор на твърдящите, че в България било имало „държавен антисемитизъм”, пръкнал се от нищото в „12 без 15” и изчезнал пак в нищото в „12 и 15”, заедно с могъщия фактор (властта на нацистка Германия), който го е наложил.

Ето тезата на Румен Аврамов за „елитарната игра” и за „безучастното” българско общество:

„В самата България развръзката (тоест, оцеляването на евреите – б.м.) е резултат на елитарна игра, мобилизирала малобройни (по своему влиятелни) групи на фона на безучастни широки слоеве на населението… едно като цяло безразлично общество…” [1]

Да оставим настрани, че авторът е изразил на глас разочарованието си от собствените си марксистки представи, според които процесите в обществото се дължат на масите, а не на духовния и интелектуален елит на едно общество и с други думи е… „открил топлата вода”.

Разбира се, че в едно нормално общество не елитът следва масите, а масите следват елита. Стига, естествено, този елит да не е бил предварително обезглавен или интелектуално и духовно скопен от димитровци и живковци.

Но циничният опит да бъде омаловажен подвигът, сторен от други, е възмутителен, а употребата на израза „елитарна игра” смущава със своята грозна неуместност.

Ако децата на комунистическата номенклатура в България са си играли „елитарно” на „дисиденти” и смелостта им е стигала дотам да разкажат някой и друг виц в кулоарите на БАН, то действията на делегатите от Кюстендил, както и драматичната битка на Димитър Пешев не са игра, още по-малко пък „елитарна”.

Защото става дума за действия във време на война. И защото подобни съпротивителни действия рискуват нарочването на „по своему влиятелните” българи и вписването им в списъците на Гестапо като противници на Райха с всичко, произлизащо от това.

Затова малко уважение към стореното от други няма да навреди на никого, особено пък на тези, които без свян се хвалят, че имали важното преимущество на „удобния си произход”, защото благодарение на него били „видели свят” във времето, когато стотици с „неудобен произход” бяха изпратени в концлагер или затвор с обвинение „мислел да бяга”, тоест, само защото са „мислили” „да видят свят”.

Уважение към смелостта на политици като Димитър Пешев няма да навреди и на тези, за които по собствените им, изречени с небрежно самодоволство думи, аспирантурата била „стандартната пътека”, докато в създадената с помощта на татковците им съветска България, на хиляди български граждани бе отказано не само правото на аспирантура, а правото на образование.

Малко уважение и към куража на българския монарх да отмени депортацията през 1943 година и по този начин да запази живота на няколко десетки хиляди български граждани, няма да навреди на тези, чиито родители фанатично и безропотно изпълняваха заповедите на Москва и с перверзна наслада разстрелваха или осъждаха на смърт елита на българската нация – също няколко десетки хиляди български граждани!

Що се отнася до внушението, че в България хората са били безучастни към съдбата на евреите, това категорично не отговаря на истината. Да оставим настрани акциите на тогавашните политици, на тогавашните народни представители, на тогавашните интелектуалци, на тогавашната Българска православна църква, цялата вдъхновена от солидарността подкрепа на стотици и стотици хора само в рамките на няколко дни, и да обърнем поглед към тогавашните обикновени хора в София и в провинцията.

„Безучастни широки слоеве на населението”… ”Едно като цяло безразлично общество”…

Така ли е?

В интервю, проведено от Мариана Барух през 1998 година за фондацията на Спилбърг „Шоа”, Меди Кешалес, родена през януари 1938 г. в София, отрасла с майка си и баба си, разказва:

След закона за защита на нацията българските семейства запазиха доброто си отношение към нас, нямахме проблеми с комшиите, напротив, всички бяха много мили.
Дойде разпореждането за изселване – в рамките на 72 часа трябваше да се изселим. Нашето задружно семейство бе пръснато на различни места. Вуйчо и вуйна бяха изселени в Берковица, мама Белина, друга сестра на мама, бяха изселени във Враца.
Ние с мама и баба бяхме изпратени в Лом, където бяхме настанени в едно голямо хале на бирената фабрика. Оттам виждахме шлеповете със заминаващите евреи. Тези залези с шлеповете, които заминаваха… никога няма да ги забравя… Може би точно тогава са заминавали беломорските евреи, затова си спомням така ясно…

Понеже съм била мъничка, всяка сутрин една българка идваше да ме взима тайно през оградата и ме водеше у тях. Цял ден си играех с нейните две деца в градината, на обед се хранех с нейното семейство и вечер като дойдеше време за проверка, ме връщаше обратно. Бяха се уговорили с майка, че ако качат евреите на ешалоните, тя ще ме вземе и ще ме отгледа като свое дете. И до ден днешен имам голям грях, защото не си спомням името на тази жена.”

След това Меди разказва как след ходатайството на познат (българин) на баба й, дошъл специално от Долно Церовене, околийският началник в Лом им издал бележка, че „въпреки че баба е еврейка, майка не е чиста еврейка, защото баща й е българин, и ни освободиха от гетото с тази бележка и ние заминахме във Враца, където бяха другите ни близки – мама Белина и мъжът й чичо Нисим, синът им бате Жак, жена му Шели и детенцето им Рут, Нора, Нена… И там се събрахме…”

Този пасаж говори много на всеки, който е правил сравнение между „оригиналните” расистки закони от Нюрнберг, според които обект на преследване са дори германци, които имат в рода си и „една четвърт еврейска кръв” и българския ЗЗН, който за неудоволствие на Германия, допуска многобройни изключения.

Случаят със семейството на Евгения Джераси, което не е изселено от София, е показателен и обяснява недоволството на Германия, която твърди, че българите не проявяват „разбиране по еврейския въпрос”. Ето тази история, така, както ми я разказаха приятели евреи. Майката на Евгения Джераси е българка, която през 30-те години, за да се омъжи за съпруга си (евреин) е трябвало – вероятно по настояване на неговото семейство, да приеме юдаизма. И тя, разбира се, приема религията на своя любим и двамата се женят в синагогата.
Когато германските войски влизат в България, г-жа Джераси приема отново християнството, съпругът й и двете им деца също са покръстени и тяхното семейство дори не е изселено от София.

Това е невъзможно в Германия, където германките, омъжени за евреи, е трябвало да се разведат.

Но да се върнем на темата за „безучастните широки слоеве на населението”.

„Безучастните” българи

Меди Кешалес продължава разказа си така:

„Във Враца всичко беше прилично, лошото беше, че нямахме пари. Не даваха работа на майка, а тя нямаше нищо, което да продаде, за да можем да се храним. Хазайката ни помагаше, с каквото може, вуйчо идваше от Берковица, донасяха ни продукти и най-странното беше, че срещу нашата хазяйка живееше стражарят Георги с жена си Пенка и те ни носеха кога питка, кога баница, кога сирене. Стражарят ме обикна и когато не беше на работа си играеше с мен, водеха ме на гости у тях, гощаваха ме, а когато имаше бомбардировки ни водеше в неговото лозе да ни крие. Бягахме по лозята там.”

Странен е наистина този „държавен антисемитизъм”, при който стражари проявяват съчувствие, необичайна е тази „безучастност” на „широките слоеве”, при която хората делят залъка си с изселените евреи.

В очакване на края на войната

„Работа имаха само Нена (тя беше милосърдна сестра) и Нора, тя беше зъболекарка, и от парите, които носеха те двете вкъщи, се купуваха някакви продукти, хранехме се на обща маса, всички ядяхме заедно. И спазвахме еврейските празници и винаги на еврейските празници и вуйчо идваше, защото той четеше молитвата. На Пурим винаги ни правеха костюми на децата.

Знаехме какво става на фронта, защото вуйчо беше офицер от запаса и той беше в течение и ни разказваше какви събития са се случили, докъде са стигнали германците, докъде – руснаците, кога ще се разкрие западният фронт…”

Забраната евреи да практикуват определени професии, включително лекарската и зъболекарската се спазва стриктно в Германия, както и във всички сателитни държави. В България това не е така.
Доктор Мойсей Грасиани, например, е мобилизиран като лекар в Ябланица и живее там със съпругата си Матилда, практикувайки през цялото време лекарската си професия. И години след това българите в Ябланица си спомнят с топли чувства за него.
И може би най-красноречивият пример как цар Борис и българските власти са се опитвали (и неведнъж са успявали) да спасяват и евреи, които не са под юрисдикцията на България, е случаят с тези 57 лекари и зъболекари и техните семейства от „новите земи” , които по искане на България буквално са свалени от влака, с който са щели да бъдат депортирани, а както днес вече знаем – и вероятно умъртвени.
Претекстът за пред германците е мобилизация във военно време, защото на България й трябвали лекари и зъболекари.

Еврейското момиченце на раменете на стражаря в… „антисемитска” България

„В началото на септември, – продължава Меди, – някъде следобед, към 14 часа, когато баба си почиваше, дойде стражарят Георги и извика майка ми. И каза: „Войната свърши и можете вече да си отидете в София! Ела да отидем до кметството!”
Качи ме на раменете си и с майка отидохме до кметството и на нея й дадоха една бележка, с която се разрешаваше да си отидем в София. Нора и Нена се върнаха от работа и всички се радваха. Беше много хубаво.”

В София – изненада. Апартаментите им са заети от… милиционери…

„Събрахме багажа и след няколко дена се върнахме, но тук бяха заети апартаментите ни от някакви милиционери. Ние не знаехме какво е милиционери тогава. Но се наложи всички да отидем у танте Бланш…
И когато тези милиционери накрая напуснаха домовете ни, защото трябваше ние да се приберем, те бяха изпразнени от нашата покъщнина, от нашата посуда, от нашите вещи и беше доста трудно след 9 септември…”

Но това с милиционерите, заели и опразнили от вещите и посудата еврейските жилища, едва ли е в подкрепа на тезата за „държавния антисемитизъм” през 1940-1944 г. Безинтересни са навярно и цинизмът и грубостта, с които комунистическите управници в продължение на 11 години отказват на Меди Кешалес да замине за Израел, за да се види със свои роднини. Както и причините защо всъщност след установяване на комунистическата диктатура около 90% от българските евреи през 1948 година напускат родината си, която обичат.

И ако „тоталното отнемане на граждански права” по време на война и при непреодолим натиск на могъща чужда тоталитарна държава, макар и смекчено, доколкото е възможно, а животът на хората – съхранен, е „падение”, с каква дума да наречем тогава безпощадното избиване по заповед на друга чужда държава на десетки хиляди хора без съд и присъда след 1944 г., ограбването им, изселването им, политическите убийства на т.нар. „народен съд”, концлагерите?

Или изключването на Меди Кешалес след 1944 г. от училище, независимо от отличния й успех. Причината? Баща й, пловдивски евреин, живеел отпреди войната в Южна Америка (нищо, че дъщеря и баща никога не са се виждали).

Не бива, разбира се, да искаме от децата на комунистическите функционери (подкрепяли с малко или с повече, по убеждение или заради изгода един престъпен режим), да носят на плещите си вината на своите родители, нито да настояваме, опазил ни Господ, да пишат за „падението” на бащите си.

Но толкова ли е непосилно за синовете и дъщерите на комунистическите функционери да опитат да проявят поне малко обективност към унищожената с помощта на родителите им някогашна България? Или ще слушаме още приказки за вината, която можела да бъде поемана само с мезета?

Всъщност, разказът на Меди за съчувствието и помощта, която уж „безучастните широки слоеве на населението” са оказвали на изселените през 1943-1944 година в провинцията евреи, се повтаря неизменно в свидетелствата на стотици други евреи в България и показва едно и също, че хората в тогавашна България са се отнасяли един към друг с човечност и състрадание, а не са били водени от колективни омрази, както днес, подстрекавани от видни български кадесари.

Моско Абрамович: Легионерите ми станаха първи приятели

Не е възможно, разбира се, в една статия да бъдат цитирани всички спомени, които са ми известни, но ще дам още един пример, взет от интервю на Евелина Келбечева с Моско Абрамович. [9]

Ето какво разказва Моско Абрамович:

„1943-та ни изселват, при цар Борис, който беше притиснат от Хитлер да ни изпрати всичките в лагерите на смъртта. Царят, обаче, хитър, обявява, че има нужда от безплатна работна ръка, за да строи пътища за германците и ни разпръсква из цялата провинция– и по такъв начин ни спасява. Тогава бяхме с впечатлението, че легионерите и ратниците не ни обичат, бяха против нас. Като ни изселиха, най-напред в Стара Загора, там Легионът беше много развит, и си изкарахме акъла. Но за моя и обща изненада, легионерите ми станаха първи приятели.”

По-натам Моско Абрамович разказва как заедно с легионерите ходи с акордеона си по „серенади” дори след забранения час (след 19 часа), разказва и за приятелството си с една бранничка и продължава:

„Пък там, в Стара Загора, бяхме, как да ти кажа, тогава българите бяха съвсем други – страшно гостоприемни, много състрадателни, наем не искаха да ни вземат…”

Същата история се повтаря и в Търговище, където хазаинът, чиято дъщеря е легионерка, му казва, че никакъв наем няма да им вземе и категорично отказва да приеме пари. А баща му на Моско, който обичал да си попийва, не излизал от кръчмата и представете си … ”все с полицаи, с началника на полицията – приятели”.

Та толкова за „държавния антисемитизъм” и за „безучастните” народни маси.

Разбира се, че в разказите и на Меди Кешалес, и на Моско Абрамович има моменти, когато се сблъскват с въведеното под натиска на чужда могъща тоталитарна държава дискриминационно законодателство, но дума не може да става да се слага знак за равенство между несгодите, понесени от евреите в България, и тези в другите страни на Европа. Да не сравняваме пък с несправедливостта и престъпните преследвания на хора до девето коляно след 9 септември 1944 година.

Естественото чувство на обич към България

Когато през 1948 година, отвратени от комунистическия режим, повечето от българските евреи тръгват към Израел, Естер Бакиш, дъщеря на равин, завършила училището на Ана Карима, заявява на близките си, че няма да напусне България, защото това е благословена земя и в нея хората никога не са умирали от глад.

А днес нейната внучка Меди, останала с майка си и баба си в София и заедно с останалите българи преминала през комунистическия ад, си спомня: „Тя точно така казваше: ”България е една благословена земя.”… И след кратка пауза добавя: „Подкрепям нейните думи”.
След което споделя не без тъга, че й е мъчно единствено, че българите бяха лишени от свободата си след 1944 година.

А колко много са обичали евреите своята родина личи не само от този разказ или от разказа на проф. Михаел Бар–Зоар за това как, напускайки комунистическа България през 1948 година, на границата с Югославия млади и стари пеят със сълзи на очи „Мила родино, ти си земен рай”, прощавайки се със страната, в която са родени и отрасли, а и от стотици и стотици други разкази и свидетелства и до ден днешен.

Обичат своята родина България и българските изгнаници след 1944 година, повечето от които не доживяват да я видят отново свободна.
Обичат България и изгубилите свободата си заради комунистическата диктатура в нея политически затворници и концлагеристи и тази обич се усеща от всеки ред в изстраданите им спомени.
Обичат своята родина България и прокудените от комунистическия режим български турци и всеки българин, който се е срещнал с нашите изселници в Турция, е усетил това.
Единствените, които не обичат страната си, единствените, които не се свенят да взривяват катедрали с живи хора вътре, да избиват невъоръжени хора без съд и присъда, при това с настървение и перверзна наслада, които методично и по указание на Москва унищожават цвета на българската нация, които не престанаха да издевателстват над младите хора в България – преди като ги преследваха за музиката, която слушат, за дрехите, които носят, а днес като се опитват непрекъснато да разпалват вражди на етническа и религиозна омраза между жертвите на криминалния им преход, са българските комунисти и кадесари.

Нямам отговор защо го правят – вероятно някои от фанатизъм, други от обикновена човешка злоба, завист, глупост и невежество, трети – от меркантилност, алчност и опортюнизъм. Вероятно най-лошото от българската нация изтича през този гноен червен цирей, произвел хиляди страховити чудовищни бай-ганьовци, нанесли толкова вреда на България.

Оспореното спасяване на евреите – от злоумишленост?

Корица на книгата на И. Недева

Във великолепната книга на Ирина Недева „Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов” в част трета, глава осма „Имало ли е антисемитизъм в България?” също попадаме на темата за оспореното спасение.

Авторката, самата тя част от крехкото малцинство задълбочени български журналисти, задава на своя събеседник Евгений Силянов (1907- 1997) важен въпрос: „Откъде все пак идва разнобоят в интерпретациите? През последните години в чужди публикации започна все по-активно да ни се вменява във вина участта на евреите от Тракия и Македония?” [3]

Въпросът е зададен през 1997 година.

Както виждаме, днес, 15 години по-късно и в навечерието на 70-годишнината от гибелта на 11 343 евреи от Беломорието и Вардарска Македония, той е отново актуален, а обвиненията срещу България не престават.

Българският дипломат Евгений Силянов, участник в преговорите по Крайовската спогодба през 1940 г. и в подписването на Парижкия мирен договор през 1947 година, дългогодишен журналист в „Пари Мач” и впечатляващ с ерудицията и познанията си по история, отговаря така на зададения въпрос защо се вменява вина на България за извършено от хитлерова Германия престъпление:

„Дори от злоумишленост страната ни да не е някакъв положителен аспект в балканския контекст.” [3]

За избиването на евреите от Беломорието и Вардарска Македония отдавна е известно кой е виновен – нацистка Германия.
България не е участвала в изтреблението на евреите, напротив, тя е единствената държава, която спасява всички евреи, които са под нейна юрисдикция, и няколко хиляди, които не са български граждани.

Поклон на достойните и смели хора, защитили и спасили своите сънародници евреи, а и много други човеци от преследване – и евреи, и арменци, и бежанци от Тракия и Македония, и бежанци от кървавата болшевишка революция.

Поклон на онези някогашни българи.

Позор за тези, които ги клеветят и им приписват чужди престъпления.

Позор и за тези престъпни политически манипулатори, които днес разпалват вражди между българи и цигани, между българи и турци, между българи и евреи.

Само България спаси своите евреи

Емануел Зисман

Накрая ще завърша с думите на Емануел Зисман, бивш посланик на Израел в България, светла му памет:

“България беше неразделна част от Нацисткия съюз, но България и само България спаси своите евреи. Всички 50 000 евреи, които живееха в България по време на Втората световна война бяха спасени от българския народ.

На 10 март 1943 г., над 1000 евреи от Пловдив, между тях майка ми, сестра ми и аз, бяхме изведени от домовете си и събрани в училището, но през деня общественият натиск бе толкова силен, че царят на България Борис III, решава да отмени депортацията. Беше един дълъг ден, но много, много щастлива нощ.

Това е основната причина, поради която Израел има много специални дипломатически отношения с България и много дълбока връзка – защото ние сме много задължени на България за този акт”. [10]

 

———————————————
[1] Вж Румен Аврамов. „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 – 1944” , Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2012

[2] Вж Александър Цанков. Моето време. Мемоари, изд. Прозорец, София стр.450

[3] Вж Ирина Недева. Мисия Париж. Разговори със Силянов, изд. Семарш, София, 2007.

[4] Известни са ми само две изключения на отлагане на антиеврейско законодателство. Едното е във Финландия, където финландците, включително и финландските евреи, се сражават на страната на нацистка Германия срещу Съветския съюз, тъй като за тях Сталин, а не Хитлер, е по-голямата опасност. Другото изключение е „арийска” Дания, в която живеят едва 7 500 евреи и която Хитлер иска да демонстрира като „образцов протекторат”, но и това се оказва временно – до 1943 г., когато през септември Берлин настоява за депортация на датските евреи. Депортацията на почти всички седем хиляди (с изключение на 500) датски евреи е осуетена не от датския монарх, а от германския офицер и дипломат Дуквиц, морски аташе в Копенхаген, който предупреждава свой приятел датски политик, и то след като предварително е провел тайна среща с шведския премиер, за да го уведоми за заплахата, която грози датските евреи. Така се стига до героичното спасяване с лодки и прехвърлянето на датските евреи от датски рибари в неутрална Швеция под нарочно разсеяния поглед на самите германски власти в „образцовия протекторат” Дания.

[5] Вж Любомир Лулчев. Тайните на дворцовия живот. Дневник 1938-1944, изд. Веселие, София 1992, стр. 243

[6] Вж Димитър Пешев. Спомени, изд. Гутенберг, София, 2004, стр. 216

[7] Вж Хана Аренд. Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим. Изд. Сиела, София, 2004

[8] Вж The Trial of Adolf Eichmann Session 47 (Part 3 of 8)

[9] Вж Историята, населена с хора. Интервюта. Том първи, изд. Гутенберг, София, 2005, стр. 432-446.
[10] Вж The Sofia Echo, Ambassador leaves Israel for homeland posting, by Elanor Wilson, 15.02.2001

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.