Home » Авторски страници, Избрано

16 април 1879 г. и мутациите на червените бояджии

2012.04.16 2 коментара

На днешната дата, 16 април, е била приета Търновската конституция.

Превратът на 9.09.1944 г., както и поредица от нелегитимни противоконституционни действия на комунистическата власт довеждат до фактическото, но не и юридическо отстраняване на Търновската конституция от правната действителност.

Поредица от недоглеждания, недомислия, груби нарушавания на Правото и Основния закон на Царство България (на които сме се спирали в други коментари и за които ограничението на този увод не позволява подробното им излагане) резултират в текста на т.нар. „Димитровска конституция“.

Противоправната традиция продължава с „Конституция от 1971 г.“ – наречена „Конституция на победилия социализъм“. . .

Не остават по-назад от предшествениците си и перверзните мутанти от поредното „Велико Народно събрание“ – през 1991 г. нелегитимно приемат, подписват и се заклеват в поредния къс хартия, гръмогласно сервиран на безропотното население като „Конституция на Република България“ (само неколцина достойни българи – по-малко от пръстите на едната ръка, между които и авторът на приложения откъс от една изключителна книга – не я приеха, не я подписаха и не се клеха в нея).

Червените мутанти, пребоядисани във всички цветове на дъгата, перфидно се присламчват към всяка идея, която биха могли да ползуват като смокинов лист за срамните си дела.

Така стоят нещата и с обявения от тях Ден на Конституцията и юриста – 16 април – датата, на която е била приета през далечната 1879 г.единствената легитимна българска конституция – Търновската.

 

Николай Гусев

—————————————————————–

 

Из книгата на Янко Н. Янков-Вельовски

ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ

(Стр. 380-382. С., „Янус“, 2007)

 

§ 8. Маскарадът „Конституция 1991 год.

През цялата дейност на Парламента депутатите инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при обсъждането на текстовете на „Конституцията” – всеко техно обсъждане се извършваше в почти празна заседателна зала, почти без каквито и да са дискусии, без да става дума за законен кворум на заседанията, и без да прави впечатление на когото и да е, че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка, а чрез специални компютърни карти, поставяни в специални електронни устройства) всеки намиращ се в залата депутат, подобно на „тъкач-стахановец”, гласуваше едновременно най-малко с пет-шест карти. Веднъж-два пъти телевизията излъчи неколко кадри за тази авангардна парламентарна практина, но тя не направи особено впечатление нито на великите народни представители, нито на „обществеността”; в същото време „обществеността” се впечатляваше само от онова, за което медиите й казваха, че трябва да се впечатлява или да протестира.

Член 143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция” обнародването на актовете на Парламента става с указ на Държавния съвет, а според новите й текстове – с указ на Президента.
Друг легитимен ред за обнародване на актовете на Парламента няма.

А това означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да бъде обнародвана именно чрез Указ на Президента, и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица, наречена „нелегитимност” на новия и оставяне в законна сила на стария, дотогава действуващ, правен акт.
Само че т. нар. „Конституция на Република България” не е обнародвана съгласно регламентацията на законодателството.
Нейният текст наистина, все пак, „се е появил” на страниците на предвидения за целта „Държавен вестник”, но не като „обнародване”, а като „публикация”.
Което е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай Тодоров, който въобще не е имал необходимите за това законови пълномощия. Строго погледнато, Директорът на „Държавен вестник” не е имал право да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”; той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.
Анализът на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.
Наистина, в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение именно на Председателая на Парламента е да обнародва „Конституцията”.
Само че за да влезе в законна сила, този текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т. е. да е обнародван (естествено заедно със самия текст на Конституцията!) с Указ на Президента.
Само след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно описана от Джоузеф Хелър в неговия знаменит бестселър „Параграф 22”) може да влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.
Правната последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България” всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение – а всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия правен ефект и на текстове от Корана, романа на Достоевски “Бесове” или телефонния указател на Угърчин или на което и да е друго населено место.
Впрочем, както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и генетично кодираната неспособност за излизане от тях.

 

2 коментара »

  • dessi said:

    Очакванията на Франк за бъдещето на България не са положителни:

    “Богатите ще стават все по-богати, а те са едва 4% от населението, а бедните ще си стоят бедни и социалните различия ще стават все по-големи. Преподавам три дни от седмицата в една частна гимназия на българчета от 14 до 19 години. Родителите на тези деца са богати. Таксите са между 3000 и 5000 евро на година. Повечето българи не могат да си позволят такива разходи. Това са децата на малцинството българи, успели през прехода. Те са на около 40 години. Помнят комунизма, но не са били част от него, защото са били малки.

    Ядосва ме липсата на работна етика и дисциплина у много от децата. Те изобщо не се интересуват от ученето, а единствено от последния модел смартфон или таблет. Носят ги в клас не за да учат с тях, а за да ги демонстрират. Повечето от тези деца просто се възползват от състоянието на родителите си, за да попаднат в това училище, а въобще не ги е грижа за собствения им напредък. Интересуват се само от уикендите и купоните. Те единствено обират материалните ползи, предоставени им от родителите. Интересното е, че и те ги насърчават да се държат така.

    На практика се отглежда едно поколение от лентяи.

    Някои от децата са отлични ученици и тяхното бъдеще ще е чудесно, но болшинството за съжаление живеят само за настоящето. Не смятам, че България може да си позволи да има такъв тип хора в идващото поколение, защото ще попадне сред париите на Европейския съюз.”

    Учите Ботев, а Георги Марков?!

    Преди две седмици открих случайно, че осмокласниците, на които преподавам в частна гимназия в София, не са чували никога за Георги Марков. А Марков, убит в Лондон през септември 1978 година, може законно да бъде наречен Христо Ботев на ХХ век. Приликите между тях могат лесно да се видят. И двамата се утвърждават като литературни фигури още на младини. И двамата са продукти на времето си – потисничество от страна на диктаторски сили, които са ограничавали свободата на изразяване, и двамата умират млади в опита си да освободят България от това потисничество.

    Но докато героизмът на XIX век на Ботев и Левски – включително и митичната история за това как се е сдобил с прякора си – и други като Раковски, Каравелов и Гоце Делчев са попити като мантра от българските деца още от началното училище, в учебната програма има мълчание, що се отнася до гласовете срещу комунистически режим, просъществувал 45 години. Когато споменах това наблюдение на колегите си учители българи, не можах да приема отговора им. Беше ми казано, че осмокласниците на 14-15 години са твърде млади, за да разберат този период от недалечната история от 1944 -та до 1989-а година.

  • Mariana said:

    Уважаема Деси, ако искате, развийте малко вашия коментар като отделен авторски текст, свързан с наблюденията ви върху днешните ученици и днешните млади хора в България, техните ценности и ценностите на родителите им, и ни го пратете по редакционния мейл.

    Поздрави

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.