2022-08-10

1 thought on “Щеше ли 10 ноември да настъпи по-рано с интернет?

  1. „Щеше ли 10 ноември да настъпи по-рано с интернет?

    Едва ли, ако се съди по това как реагират повечето хора на случващото се в България. В ерата на интернет все още стоим на равнодушно разстояние от площада, оставяйки друг да решава съдбините на страната, смята Еми Барух /Дойче Веле/.“

    Дали нещата са толкова елементарни, както ги поднася известната журналистка?

    Предлагам да видим един друг, много по-компетентен прочит на случилото се (и продължаващо да се случва) в една от т.нар. Източноевропейски страниБългария:

    „§ 18. Маскарадът „Виртуална демокрация при тоталитарна култура”

    А. Странно нещо е българската посткомунистическа демокрация – вече повече от двадесет години след нейното „победоносно шествие” през 1989 г. тя все повече и все повече напомня за идеологемата на демокрацията на зрелия социализъмколкото повече бива възхвалявана от управляващите и техните медии в нейния политически дискурс, толкова по-трудно е видима в реалния живот на хората; които, впрочем, вече без никаква изненада продължават да откриват, че по силата на една добре позната Дяволска логика за функционирането на Новата демокрация се грижат персонално същите лица (или техните внуци и агентурно ангажирани лица), които обезпечаваха и функционирането на предишната (революционно или чрез преврат отречената и уж свалената от сцената) демокрация.

    Дори нещо повече – тотално шествуващите факти наложиха като „от само себе си подразбиращ се” извода, че т. нар. „демокрация” всъщност е само една фалшива и достатъчно прозрачна препаска или туника, уж прикриваща, но всъщност достатъчно ясно подчертаваща именно онези деликатни уж срамни части, съществуването на които уж се прикриваше, но всъщност брутално се изтъкваше.

    Впрочем, оказа се, че движещите сили както на „нежния революционен преход или преврат” съвсем не са хората, принадлежащи към т. нар. „демос”, а са такива, принадлежащи към т. нар. „олигархия”. Но най-странното бе, че внимателното взиране разкриваше, че това, което биваше наричано „демос”, всъщност бе чистопробен „охлос”; а онова, което бе наричано „олигархия”, всъщност бе чистопробна Mафия.
    От друга страна, се оказва, че тъй като по дефинитивност към т.нар. „олигархия” принадлежат само онези, които са легитимни собственици на богатството, което имат, и че de facto такива у нас никога не е имало, и фактически и днес няма; и че онези, които имат неимоверното богатство, което дори публично очевадно демонстрират, са типични мафиоти, принадлежащи към реално съществуващата мафия, а не към някаква виртуална олигархия.

    И в крайна сметка внимателното взиране във фактите разкрива, че т.нар. „демокрация” всъщност е само една „виртуална демокрация”, неособено умело прикриваща тоталното шествие на напълно реалната диктатура.

    Но маскарадът, разбира се, съвсем не завършва с така обрисуваната картина.

    Нека оставим настрана т.нар. „шега на историята”, по силата на която във всички т.нар. „посткомунистически страни” не само всичките онези, които беха имали смелостта да се борят срещу комунистическата система и да бъдат нейни радикални противници, но дори и всичките онези т.нар. „дисиденти”, които въобще не беха противници на комунистическата система, а само искаха да я реформират, след т.нар. „демократична Промяна” се оказаха напълно ненужни, пометени от „Вятъра на Промените” , и не само метафорично, но и напълно реално беха захвърлени на „бунището на историята” . При което на политическата сцена тотално се разположиха т.нар. „политици от сивата зона”, формирана преди всичко от кадрите на тайните служби и на онзи трети и високообразован ешелон на комунистическата партия, които не са били имали смелостта да се противопоставят на властта на своите необразовани бащи и деди, и които са били използували като таран срещу бетонните глави на родителите си именно твърдите глави на автентичните противници на системата, а като камуфлаж са използували т.нар. „дисиденти”.

    Нека се върнем към онзи фундаментален въпрос, който е вълнувал политиците от Платон до наши дни, а именно: „Кой трябва да управлява държавата?”.

    Както е известно, отговорът на Платон е бил пределно прост и наивен и е гласял „Трябва да управлява най-добрият”, а ако е възможно – „най-добрият от всички”, и ако пак е възможно – „сам”. Както е известно, също така, към сферата на отговорите са принадлежали и схващанията, че това трябва да е: царят, аристокрацията, народът, пролетариатът. По силата на коварно предпоставената логика на управляващите по времето на комунизма, която логика е била подобаващо обезпечена от Запада, както във всички посткомунистически страни, така и в България всичките парламентарни, президентски и кметски избори са били и продължават да бъдат провеждани в контекста на конкретизацията: „преустроилите се в социалисти бивши комунисти ИЛИ гъвкаво и динамично формирания и легитимиран като опозиция втори структурен ешелон на комунистите-социалисти”. При което фактически бе наложен старият добре познат комунистически еднополюсен политически модел, публично и официално „набеден” като плуралистичен и двуполюсен.

    Всичко това, обаче, нямаше и въобще не можеше да има абсолютно нищо общо със същинския отговор на въпроса: „Кой трябва да управлява държавата?”.

    Както е известно, преди повече от половин век видният британски философ и професор по икономически и политически науки, както и представител на либерализма Карл Попър бе обосновал тезата, че самият въпрос „На кого трябва да принадлежи властта?” е абсолютно погрешен и трябва да бъда забранен завинаги. Тъй като „демокрацията” никога не е била, а и никога не трябва да бъде „народовластие”, и че вместо „Власт на Народа” е необходима „Власт на Правото и Морала (Закона)”.

    Б. Измислена и практикувана още в първите основания на европейската цивилизация, още в Древна Гърция, демокрацията „се роди повторно” или „възкръсна” в условията и обстоятелствата, които имат твърде малко общи черти с оригинала: при стабилизирането на третото съсловие и при ранния възход на индустрията и на парите; след което, особено днес, в съвременните условия на Източна Европа, се разнася в стопански и духовни условия, които съвсем не са подходящи за нейното здравословие. Като нейни, на демокрацията, най-видими и дори „заразителни” признаци като правило се сочат преди всичко личностният суверенитет, свещената частна собственост, равнопоставеността на гласовете в дискусията и дебата, равният старт, необремеността от наследствени привилегии. Древногръцката демокрация, естествено, не е била хегемонична, тъй като по онова време това просто не е било възможно поради самородния характер на полиса и полисната култура, в рамките на които тя е била намерала своята самореализация. По-късно, обаче, успоредно с устрема на нейните технологични основания, демокрацията започнала да придибива „хегемонистичен нагон и устрем”, които днес биват определяни като нейни същностни черти. Особено ярък или типичен пример за това е „износът” и „вносът” на демокрация в ареала на японското общество, където народностните ментални и поведенчески нагласи са неимоверно чужди на европейските, и където традицията категорично отхвърля „Азът”, върху който, всъщност, се гради демокрацията.

    Демокрацията е несъвместима без „Азът” – който е нейният единствен субект, и без диалога – който е нейната единствена процедура. От своя страна, обаче, Източното православие е абсолютно несъместимо с „Аза”, по отношение на когото то встъпва с неизменната претенция за тотално подчинение и за фактическо унищожение.“

    [Стр.466-470 от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНВОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ. – С., Янус, 2007. – 491 с.]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *