Home » Авторски страници

ДА СЕ ПРИБИРАШ С УСМИВКА ВКЪЩИ

2010.09.23 Един коментар
Spread the love

Автор: Д-р Георги Чалдъков

Защо е целият негативизъм? Вие сте ми сънародници бе, хора. Аз, като си тръгна, щастливи ли ще ви направя?” – запита Димитър Бербатов на 13 май 2010 г. в София, когато обяви, че се отказва от националния отбор.
Изречени ясно и кратко, в тези въпроси освен разочарование, е кодирана и една от най-отрицателните прояви на българската народопсихология: липса на възхищение от успехите на Другия. На обратната страна на този национален медал е написано по-кратко: завист. “Другият в мен” (Je est un autre)? – няма ги рецепторите на Артюр Рембо в нашата психология. Няма я доброжелателността, удоволствието да даваш и да споделяш – най-висшите изяви на хедонизма, които (според Аристотел) правят човека “социално животно” (zoon politikon).
Сега пък, след вкараните три гола срещу “Ливърпул”, българските журналисти (и един политик от Ню Йорк) се надпреварват да хвалят Бербатов. И да се чудят, включително и германския треньор, как да го върнат в националния отбор – не вярвам, че това е израз на родолюбие – те просто искат Бербатов да им свърши работата. И да оберат по-голяма част от милионите евро, които дава европейската и световната футболна федерация.
Преди доста години бях много впечатлен от отговора на един френски интелектуалец на въпроса на журналист: “какво е за Вас родната страна?” Интелектуалецът отговори: “моето семейство и приятелите”.
След неделния мач с “Ливърпул” журналист от Manchester United Television (MUTV) запита: “какъв е за Вас този ден?” и Бербатов отговори: ”много съм радостен и се прибирам с усмивка вкъщи… Ще си играя с детето…
Не му трябва на Димитър Бербатов (и на вратаря Димитър Иванков) да се връща в националния отбор. В нашата страна не уважават талантливите, възпитаните, благородните.*

Болката от това българско страдание е хронична – описана е и от поета Христо Фотев:

“О, самота с кошмарните претенции
на някаква родина,
на отечество!
… Там някъде –
на дъното на самотата – Родина!
Изгнание е тя – и нищо повече!”

___________________________________________
* Вместо уважение и грижи, в България продължава войната срещу талантите, от които имат нужда образованието, науката, изкуството, спорта. Ние се обединяваме по-често в защита на невежеството и политическата коннюнктура, отколкото в защита на таланта и свободата. Затова младите българи емигрират в страни, където морално и финансово ценят труда и способностите им. Познавам много добре “замразяването на мозъци” по време на комунизма – затова сега стимулирам “изтичането на мозъци” (brain drain). Когато държавата създаде условия за реализиране на техните таланти, те ще се върнат и ще направят brain gain (“мозъчна печалба”) за родната България – много от сега напредналите европейски страни минаха по този път, по който сега вървим. Неотдавна в “Инверсното общество” писах за обратната йерархия на ценности – сега, още един пример: назначаваме треньори от чужбина за футбол и други спортове, а не лектори и ректори от чужбина в наши университети…

[email protected]

Б.Р. Българската редакция на Еврочикаго благодари д-р Чалдъков за този чудесен, макар и горчив материал. По-просто и по-точно, според нас, няма как да бъде казано. Очакваме го отново на нашите страници.

One Comment »

  • Pesho said:

    Вместо коментар ето още едно писмо на автор (вижте тук) до редакцията ни:

    Здравейте!
    Поздравявам Ви с Деня на независимостта!
    България ще го отбележи на 22 септември. Задавала съм си въпроса: Дали бих могла да живея другаде. И отговорът е: Не знам. Защото в душата си се чувствам българка, а мисълта търси да види повече от света, от космоса. Затова и Ви изпращам няколко мисли, които написах преди време.
    Поздрави:
    Вили Димова

    Аз мисля.
    През отминалите 10 години все мисля какво става
    с мен в тази страна. Какво става с България.
    Преди 10 години исках да се махна от нея.
    Сега, след 10 години, място не мога да си намеря,
    като гледам как тя се маха от мен. И няма спиране.
    Нито спирачки са останали.
    Скоростният лост и той е потрошен.
    Не защото е ненужен.

    А за да бъдат други нужни,
    не и той.

    10 години.
    Все още мога да ги приброя на двете си ръце.
    Какво стана с ръцете ми? Дали държат здраво?
    И има ли какво да задържат?

    ЕДНА В ДРУГА СЕ ДОПИРАТ СУТРИН
    И ТАКА НОЩТА ПОСРЕЩАТ.

    Вярвам в живота.
    Аз искам да живея и да вървя напред.
    Но има ли живот напред, като навред гробница
    расте. И не, в която пред дух човечен чело
    в памет да сведем. А в нея да зазидаме душата си,
    готови сме докрай.

    Животът тук е в разкрач. Да се движиш по ръба
    превръща се в отминал прочит на човешката съдба.

    Днес другояче някак си четем. Букви губим.
    Азбуката да кълцаме, модно е сега.
    Ей така живеем. Накълцани.
    Накълцано месо как да съживиш?
    Гадно си звучи.

    Дали съм просто аз месо? Или и дух си имам?
    Как пазя таз душа, дарена ми от Бога?

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.