Home » Авторски страници

Писателят КОЛЬО НИКОЛОВ гостува на Еврочикаго с нов разказ

2010.09.25 4 коментара
Spread the love

Уважаеми читатели, радостни сме, че днес ни гостува известният български писател Кольо Николов, който след едно по-дълго прекъсване подготвя нова книга с разкази.  Авторът бе така добър да разкаже за себе си и да ни изпрати един от стоте разказа от новия си сборник. Заповядайте!


 


 

СЕДЕМ ДНИ ПО БОРДЮРИТЕ


 


 

Ако крачиш денонощно по тротоарите на Лос Анджелис години наред, като нищо може да си въобразиш, че са твои.

Нищо и никакви плочи, често изпочупени, разместнени и опикани, и напукан асфалт. Но не принадлежаха на никого. Бяха, както се казва, обществена собственост.

Папараците можеха да снимат където си поискат и колкото си искат.

Бъмовете можеха да спят където си поискат и колкото си искат.

А аз можех да трамбовам където си поискам и колкото си искам…

Наистина?

Понякога тротоарите бяха заети.

Или затворени…

И тогава ми оставаха бордюрите.

Сигурни мостове по невидим тънък лед през невидими замръзнали локви, с паднали долу невидими слънца и звезди…


 

 

 

 

 

 

Понеделник

 

 

ТОПЛИ ФЕНЕРИ В ХЛАДНИТЕ ВЕЧЕРИ


 

Като във ваканционно селище, по тротоара шумяха ресторанти – един до друг, покрити от весели сенници с цветни имена и гостоприемни надписи. Доволен народ ядеше и пиеше, с лакти, подпрени върху малки оградки – постоянно щръкнали бариери…

Отмествах се в движение и за по-удобно вървях по бордюра.

Беше студено, духаше вечерен вятър – стремглав бегач, промъкнал се между два хълма, довтасал от океана-гладник.

Пируващите бяха по тениски и по ризи – над главите им, във фенери на красиви пилони, бушуваха пламъци и затопляха масите.

Но и тротоарите.

После редиците от осветени ресторанти свършваха, а аз продължавах да балансирам по бордюра, духаше леден вятър в пустинните нощи, а не обличах якето и ми беше топло.

Крачех и галех със зачервени очи ауспусите на колите, които не свършваха никога по улиците на Лос Анджелис – безкрайно парно за закъсали пешеходци и заспали бъмове.


 


 

 

 

 

 

 

Вторник

 

 

РЕКЛАМИ БЕЗ НИКАКЪВ ВКУС


 

Ако минавахте всеки ден по най-оживените отсечки на Холивуд и Сънсет булевард, нямаше как да не забележите най-бърливото същество в Лос Анджелис – млад, висок и хубав мъж с гъста черна коса, черни очи и широки рамене, но луд колкото си иска, горкият!

Разнасяше листовки с реклами на най-хубавия, най-елегантния и най-скъпия ресторант в квартала. Без да е болен от паркинсън, въртеше всички части на тялото си в ритмични спазми, а хартийките изскачаха изпод мишниците му като сутрешни вестници от печатарска машина – бързо и равномерно, – с точно пападение в закусвални, магазини, цветарници, докторски офиси, бензиностанции, фризьорски салони, хотели… Движеше се по ръба на бордюра, така че подаваше реклами и по коли на платното.

Не спираше нито на светофарите, нито да си почине.

Нямаше по-честен работник от него!

Не забелязах нито веднъж да изхвърли тестето, или спре и се зазяпа – може би, защото не знаеше да чете и не съзнаваше къде се намира; за разлика от всички други, които знаеха, че са в Холивуд, но това не им помагаше повече.

Понякога някой го питаше, с дългото меню в ръка, скрито под златни ориенталски букви:

– Как е храната в ресторанта, дюд? Честно…

– Отвратителна! – крещеше разносвачът на реклами и плюеше по бордюра. И продължаваше да раздава листове.

Разбрах, че не лъже, веднъж пред неговия ресторант.

Синът ми беше поръчал по телефона храна за вкъщи, седях на масата до вратата и чаках да я приготвят. Чиста кухня с дълги щандове, блестящи печки, готвачи с бели куртки и високи кардиналски шапки размахваха огромни ножове, сръчни фехтовчици. От време на време изскачаха сервитьори, понесли сребърни подноси с димящи ястия; миризмата подлудяваше.

Плешив мъж с костюм и космати длани, сигурно беше собственикът, или менажер, приближи до разносвача на реклами, приклекнал пред вратата. Подаде му стиропорова чаша върху стиропорова кутия и се върна.

Бърливият седна върху бордюра, в самите топли носове на паркираните коли, и отвори кутията. Видях струпани на купчинки парчета, сигурно събрани от недоядени порции. Грабна пластмасовата вилица вътре, започна да рови и боцка.

Как е? – попитах.

 

Отвратително! – само дето не плю разносвачът на реклами, но започна да гълта лакомо. – Иначе е топло…

 

Нещо, което не можеше да се каже за кафето в чашата – когато отвори капачката, от прозрачната течност не се вдигна никаква пара.

Изпразнили са каничката, да сварят прясно – обясни ми разносвачът на реклами, преди да отпие.

 

И хукне отново по безкрайния си бърлив гастрономичен маршрут…

 


 


 

 

 

 

 

 

Сряда

 

 

ПАРАЛЕЛНО, ДО НЯКЪДЕ…


 

И отново затворен тротоар!

Отпред, върху червен килим, бяха наредени мощни прожектори. Мъжаги в черни костюми с вид на професионални биячи, чакаха търпеливо. Дамички с голи рамене и гърбове се въртяха безпричинно насам-натам, с дълги списъци в ръце, тюхкаха се и зъзнеха яко.

Премиера…

Отклоних се и тръгнах по бордюра.

Черна лимузина спря и снесе звезда.

Звездата тръгна по тротоара, аз крачех по бордюра – паралелно… Прожекторите ни осветяваха еднакво.

После звездата зави към кинозалата.

Мене ме спряха гигантите от охраната и ме насочиха към тротоара от другата страна на булеварда – точно в обратна посока на тази страна на рая, „This Side of Paradise” (F. Scott Fitzgerald).

 


 

Прожекторите започнаха да угасват – бавно и красиво, един по един, жълти жалони по пътя на американската мечта.


 

 

 

 

 

 

Четвъртък

 

 

ГОЛОГЪЗИ МИМОЗИ


Останал чужденец и след толкова години, така светкавично и буквално преведох надпис върху витрина на ресторант: „Bottomless Mimosas”.

Защото първата дума означава и гола под кръста.

 

Но и бездънна, и неограничена, какъвто беше смисълът на рекламата.

Ставаше дума, че с цената на бюфета вътре можеше да изпиеш колкото си искаш мимози. (Лъжичка прах от портокал, лъжичка прах от ананас в ледена газирана вода, малко портокалов сок и резенче лимон върху ръба на чашата.)

Високата чаша с жълта течност на рекламата се изцеждаше до дъно, пълнеше се отново и отново се изпразваше – безкрайно…

Като махнеш резенчето от лимон и натуралния сок, мимозата си беше чисто ехо – жълтия прах с щипещ вкус на лимонада, който разтваряхме едно време или ближехме от дланта.

Стоях на бордюра – по-отдалече огромната чаша се виждаше цяла, – като след ехо от сладко шумолене на събличащи се, преди да станат гологъзи, мимози… Цели десетилетия назад, където всеки един от нас не може да не е откъснал поне едно цвете, преди да опадат ароматните му листенца.

Всеки от нас е имал по една гологъза Мимоза.

Ако не точно Мимоза, то поне една Роза, Розалия, Лилия, Ружа, Виолетка, Зюмбюла, Теменужка, Маргарита, Латинка, Ралица, Лалка, Трендафилка, Магнолия, Орхидея, Жасмин, Камелия, Хризантема, Циклама, Хортензия, Гергина, Тинтява, Азалия, Далия, Ирис, Бегония, Вероника, Петуния, Перуника, Калия, Гардения, Здравка, Акация, Гербера, Гладиола, Карамфила, Фелиция, Невена, Обичка, Незабравка, Цветана…

Незабравимо дамско сърце от безкрайна Цветница с бездънни разпукващи се цветчета на живота… преди да се открехне паничката с нектар и капне щастлива момина сълза.

 


 

 

 

 

 

 

Петък

 

 

ОТИВАНЕ И ВРЪЩАНЕ


 

По едно време продавах билети за автобусни екскурзии до къщите на знеменитости в Бевърли хилс

Имах масичка пред пицария, но вътре се сърдеха, че им скривам гледката към витрината, и се преместих на бордюра, до самия паркинг на нашия автобус.

Имаше най-малко две дузини маршрутни линии до дворците на кинозвездите, и конкуренцията си я биваше. Другите продавачи спираха туристите на тротоара и тикаха брошури в лицата им, крещяха, обещаваха чудеса, дори се опитваха да изтърсят и нещо от рода на бонжур, данке шьон и харачо, което само стряскаше хора от Западна Вирджиния, например.

Аз имах надпис: „Крайна спирка – Раят! Билети за отиване и връщане.“

 

Шофьорката, и в същото време собственик на компанията (ега ти компанията, стара и раздрънкана ламарина, като самата нея – камион с дървени пейки) возеше турстите и ги връщаше след няколко часа на същото място.

– Нищо не видяхме – оплакваха се клиентите. – По тротоарите само будки с пазачи, а от бордюра разглеждахме високи огради. Ако автобусът ви беше на два етажа, отгоре…

– От покрива пък щяхте да гледате само короните на дърветата – успокоявах ги. – То затова моите билети са за отиване и връщане. Ако искате да останете в рая, цената е навъзможна!

– Пази боже! Рано ни е още. А и не можахме да го видим как изглежда.

Същото щеше да е, исках да им кажа. „Отиване и връщане?“ – питаше за всеки случай чиновникът с червена шапка на гара Крумово, когато купувахме билети за влака. Сякаш не знаеше, че където и да ходим, вечерта ще се приберем вкъщи, дори и след хилядолетно чудо, наречено Пловдив.

Туристите брояха парите си, въздишаха и сигурно пресмятаха кога ще видят отново малките си къщи – неизвестни и без огради, но свои.

Защото си бяха осигурили и връщането.

Не като мене – с уан уей тикет до рая, който още не съм видял…


 

 

 

 

 

 

Събота

 

 

СЕЛМА ХАЯК ПОД НАПАРФЮМИРАН ЮРГАН

 


 

Богатирите от „Задруга“ прекараха цял ден напред-назад и нагоре-надолу около къщата на голямо арменско семейство.

Всъщност, богатир беше само собственикът на компанията за пренос-превоз с два огромни камиона – висок, широкоплещест руснак (бивш инженер в Съюза, разбира се) – поостарял, но все още здрав, с жилести ръце и изпечено лице. Останалите бяха още момчета – двайсетинагодишни, с чаши кафе от „Старбъкс“, слушалки в ушите и ай-поди в джобовете, високи, яки и те, но дошли по принуда да изкарат мъчни пари – за наем, колеж или нова кола… Бяха от различни бивши съветски републики, но се разбираха отлично помежду си, разпределяха си товара честно и през цялото време се шегуваха и смееха.

Беше един от тежките им дни – арменците обичат да поръчват грамадни мебели, изляти сякаш от цимент и олово. Мъкнеха новите до стаите, а на връщане пренасяха старите и ги изхвърляха на тротоара, докато го тапицираха напълно… Свършиха късно вечерта.

Домакините останаха доволни. Още не бяха свалили найлоновите опаковки, но и през тях можеше да се оцени прелестта на царските легла, канапета, фотьойли, столове-тронове, матраци и юргани с всичките цветове на сиропи от пловдивски арменски павилион. Жените тръгнаха да напръскат всичко с парфюми, а мъжете седнаха да се почерпят и хапнат.

Когато арменското гости свърши най-после и богатирите от „Задруга“ си тръгнаха, завариха мебелите по тротоара подредени идеално, като в апартамент – канапетата, фотьойлите, столовете, леглата…

Но, странно, бъмът спеше върху пейка, завит със стар копринен пембян юрган.

Дали защото до него се беше гушнала Селма Хаяк от плаката за нов филм върху облегалката?

Само главата ѝ се виждаше – все пак трябваше да си поема въздух от тежкия парфюм, попил в юргана, като сладък сироп в тава с огромни баклавички.

– Ну, спокойной ночи! – въздъхнаха братушките, с най-благородна завист.

Момчетата щяха да спят сами, а босът им – до своята тьотка, необятна и недосегаема като великия СССР, и колкото арменски юрган.


 

 

 

 

 

 

 


 

 

 

 

 

 

Неделя

 

 

ГЛАВАТА ГОРЕ, ПОГЛЕДЪТ НАДОЛУ…


 

Имаше една жена, която обикаляше Лос Анджелис в безмоторна инвалидна количка със скоростта на състезателен автомобил. Е, от по-старите брички, като на Джей Лено…

Тя не само седеше, но босите ѝ крака крачеха по земята, и то доста бързо, а ръцете ѝ въртяха двете колела.

Можеше да я забележите на Холивуд булевард в десет часа сутринта, а в два следобяд вече из Санта Моника – отново в самоходното си оръдие, готово да я изстреля обратно.

 


 

За пръв път я видях в дръгстора, където бях продавач. Хвърчеше по пътеките между многоетажните рафтове, забила поглед все в най-долните полици. Нямаше други клиенти и я попитах иска ли да ѝ казвам цените по-нагоре.

– Няма смисъл – усмихна се тя. – Не съм пълен инвалид.

И слезе от количката, застана права.

– Сега мога да видя отлично всичко и горе…

Нямаше никакво съмнение – каквато беше висока!

– Но мене ме интересуват само цените най-долу, на първия рафт. С моята пенсия на първи мога да си позволя нещата само най-долу…

Едва тогава забелязах, че сходни стоки бяха подредени по височина – най-долу най-евтините, а на върха – най-скъпите. Като бутилки вино в матазин за спиртни напитки – от 3.99 на земята, до 149.99 и нагоре до небето.

 

Мога да ходя и без количка – каза още жената, – но така ми е по-лесно, седнала, без да се навеждам непрекъснато и се покланям на най-ниското.

 

Погледах я как лети между рафтовете и си казах, че можеше да се държи поне изправена. С поглед надолу, но с гордо вдигната глава…

Когато си отиде, домъкнах един стол от кухничката, поставих го до рафтовете със стока, настаних се и опитах да гледам надолу, но с гордо вдигната глава.

Нищо не се получаваше. Погледът ми се премрежваше и ставаше безпричинно и неоправдано високомерен.

Опитайте, и ще се уверите.

Може ли да бъде високомерен човек, като мерникът му танцува така отчайващо ниско?


 

Не може.

Опитайте, и ще се съгласите.

——————–

ОТНОВО МЛАД!

Наскоро се запознах с Петър Стаматов – по американски, през интернет и сел фон.
Та той ми поиска да изпратя един разказ за неговия сайт и се представя на читателя.
Дето се вика, наскоро ще чукна седемдесетака и наближава да се представя по-скоро на свети Петър, а не на Петър Стаматов, но както и да е…
Важното е, че се почувствах отново така млад – както преди четирсет и пет-шест години (цял социализъм), когато напирахме да печатаме, но никой не ни знаеше и бързахме да съобщим за себе си.
Роден съм на 25 май 1941 година в село Крумово, Пловдивско. Завършил съм журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (тогава СеДеУ, Софийски държавен университет.) Работил съм в редакциите на вестниците „Студентска трибуна“, „Народна младеж“, „Софийско утро“ и „Щастливец“, в списание „Български воин“, Радио София, Българската телевизия и Централния куклен театър. Членувал съм в Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и Съюза на артистите в България. Автор съм  на многобройни публикации, радиопиеси, сценарии за документални филми, сценария на детския игрален филм „Вятърът на пътешествията“. Съавтор съм (заедно с Цветан Пешев и Станислав Стратиев) на пътеписната книга „Няколко дена разходка по българските места“ (1970) по едноименния пътепис на Иван Богоров сто години преди това; за съжаление, хубавото издание беше иззето и изгорено заради няколко невинни шеги за милицията в Казанлък.
Издал съм 12 книги с разкази, новели и романи – като се започне от 1966 г. с „Облаци от бяла светлина“, „Влог в швейцарската банка“, „Слънчеви квадрати по зимния плаж“ и т.н. и се стигне до  „Хотел Паръдайс“, „Кейбъл рум“, „Вън от Бродуей“ и т.н. Отделни мои произведения са превеждани и включвани в чуждестранни антологии. Носител съм на литературни награди.
През 1968 г. бях приет да следвам кинодраматургия в Прага, но пътуването през онова лято беше затруднено, само българските войски едва стигнаха с танкове до Чехословакия. През 1976 г. с жена ми избягахме в Италия и се добрахме до Америка, където живяхме  в Ню Йорк и Вашингтон, през 1979 г. се върнахме в България. От 1993 г. живея със семейството си в САЩ –  отначало в щата Вирджиния, а от 2000 г. в Холивуд.
Сега съм подготвил книга със 100 разказа за Лос Анджелис.
Представям един на моите невидими читатели с тъга, че не мога да си го купя във вестник или списание сутринта, заедно с кифлата и бозата.
Кольо Николов

4 коментара »

  • rala said:

    dobre che se seshtate za talantite ni ot minaloto

    dnes gi niama

  • горан велев said:

    прочетох с интерес ,
    мисля че това е по -точно един репортаж,
    но си личи майсторлъка на кольо николов. дано пак публикува нова книга

  • Деян Статулов said:

    Здравейте! Как бих могъл да се свържа с писателя Кольо Николов?

  • Pesho said:

    Г-н Николов стана един от най-търсените автори писали на Еврочикаго 🙂 , Ще го помоля да публикува някакви свои координати, защото сте N-тият човек, които се обръща към нас. Пишете ни на редакционния ни имейл (вижте го горе в КОНТАКТ) и ще му предадем писмото ви.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.