Рискове и опасности пред заминали на бригада в чужбина

Историите на едно момиче и едно момче, заминали за бригади, пълни с рискове

.

Стелиян Стоименов,  в. „България Сега“

Заплахи и опасности на другия край на света

Когато си студент, една от неизбежните ти мечти, е да заминеш на студентска бригада в чужбина. Искаш да напуснеш границите на познатото и да се потопиш в живота и манталитета на чуждото място. Водени от авантюристичен дух, желание да изкарат пари и да видят свят, всяка година не малко учащи от ВУЗ-овете напускат родината, за да се отдадат на работа и приключения. Но понякога пътя на очакванията и този на действителността, могат да се разминат и да поемат в съвсем различна посока. Често новите държави и градове, могат да се окажат трудносмилаема хапка, а пред теб да се наредят множество препятствия, рискове и опасности. Тогава връхлита прозрението, че си сам на непознато място, където можеш да разчиташ единствено и само на самия себе си. И тогава битката започва…

Подобен е случаят на двадесет и три годишната Невяна Христова от Варна. Разбирайки откъслечно за премеждията ѝ по време на студентската бригада, от която се е върнала миналата година, успях да се свържа с нея и в последствие да отида до морската столица, за да говорим лично. Невяна се оказа хубаво и лъчезарно момиче, изпълнено с готовност да сподели преживяното, за да може повече хора да имат едно наум.

.

– Невяна, миналата година си била на студентска бригада. Кажи ми къде беше?

– Заминах за Флорида, САЩ. Да отида там беше едно от нещата, които винаги съм искала да направя и се превърна в най-вълнуващото ми пътуване, от всички които бях предприемала до онзи момент. Въпреки ентусиазма и факта, че сбъдвах своя мечта, за съжаление, имах и доста неприятности, с които се наложи да се сблъскам.

– Започни от самото начало. Кажи ни как тръгна от България, с коя фирма замина и т.н.

– Фирмата, с помощта на която заминах, се казва Cool Travel. По въпроса с уреждането на документите и намирането на работа всичко беше супер. Самото пътуване обаче не мина безпроблемно.

– В какъв смисъл?

– Пътувахме аз и още едно момче, което също беше изпратено за Америка от същата фирма. Компанията, с която летяхме, беше Alitalia. Имахме прикачване в Рим, за което разполагахме само с четиридесет минути! Тъй като летището беше голямо и непознато, кореспонденцията с италианците на английски трудна, а времето- ограничено, ние си изпуснахме полета. Следващият беше на другия ден в 9 часа сутринта. Уведомиха ни, че трябва да платим 50 евро глоба за изпуснатия полет. Свързахме се с фирмата в България, които ни казаха, че самолетът е трябвало да ни изчака, а от Alitalia бяха възмутени, как може нашата фирма да не е предвидила нужното време за смяна на самолетите, което се оказа, че трябва да е поне два часа. Естествено ние платихме въпросните 50 евро, а по-късно разбрахме, че при първото изпускане на полета глоба може и да не се плаща. Така и не разбрах, защо никой не ни уведоми за това, когато изпаднахме в тази ситуация.

– Какво се случи после?

– Нямахме друг избор, затова се разходихме през деня в Рим, прекарахме вечерта на летището и на другия ден хванахме полета за Маями. Пристигайки там, ни посрещна мъж, руснак. Който беше така любезен да ми обясни, че е възможна малка промяна в плана. Макар думите му да бяха под формата на предложение, да не оставам в Маями, където трябваше да работя – тонът му ясно казваше, че нямам избор.

– Това не ти ли видя съмнително? Предвид, че предварително сте уговорили с фирмата къде ще живееш и какво ще работиш.

– Действително се усъмних и мислех да се свържа с офиса тук в България, за да проверя нещата, но нямах много време и прецених, че въпреки всичко мога да имам доверие на тези хора. В крайна сметка, бях си платила и всичко трябваше да е изрядно; сметнах, че просто има проблем с първоначалното работното място и все пак са решили да са коректни и да ми намерят друга позиция. А и момчето, с което пътувах, също щеше да дойде с мен, което ми вдъхваше сигурност, защото след малкото премеждие в Италия се бяхме сприятелили. И така напуснахме Маями с автобус, и след 15 часа стигнахме до крайната дестинация- Santa Rosa Beach. До тук всичко ми се струваше вълнуващо. Настаниха ни в една къща, разположена в гориста местност, извън града в сравнителна близост до главното извънградско шосе. Въпреки че в околността имаше и други къщички, които бяха на приблизително три километра една от друга, в района нямаше градски транспорт. До въпросната къща ни заведе един шофьор, който отново беше руснак и очевидно отговаряше, както за транспорта ни до работа, така и за настаняването и плащането на наема. Имаше и други шофьори, разбира се, но този явно им беше нещо като отговорник. В началото в къщата живяхме само аз въпросното момче, както беше уговорено. Плащахме 90$ наем на седмица. В последствие тази къща до толкова се препълни с хора, че беше смайващо, че не рухна. Аз и още две момичета деляхме една малка, подобна на килер, стаичка. О, да… наемът си остана 90$ на седмица, което беше пълен абсурд.

– Каква работа ти намериха и как процедирахте с транспорта?

– Започнах да давам нощи смени в хранителен магазин. За транспорта отговаряше руснакът. Идваше с колата си и във всяка посока ни вземаше по четири долара, което ако работиш на едно място, в рамките на един месец излиза около 200$. Ние не бяхме уведомени за този разход предварително. А аз, все пак бях отишла, за да спестя пари и като се върна в България, да мога да ги вложа в идната година на висшето си образование. Да не говорим, че дори използвайки „руското такси“, често бивах забравена посред нощ и ми се налагаше след час-два чакане, да им звъня, за да ги подсетя да дойдат да ме вземат. Това се случваше по-често. Тези две неща ми натежаха доста. Казах си, че понеже нямам възможност да започна втора работа за мен тези 200$ са излишен разход, който исках да спестя, а и ми беше дошло до гуша от изпълненията на шофьора, затова измислих друг вариант – да си взема колело и да се придвижвам с него. За щастие пътят с велосипеда до работа беше не повече от петдесет минути. За нещастие обаче, излизах за работа в десет вечерта и си беше доста страшно да карам през гората, където се скитаха чакали, с който за моя радост, не успях да се „сприятеля“, само чувах как вият често-често, понякога и близо до мен. След гората поемах по главното шосе, а там се случваше минаващи коли да натискат клаксони, а мъжете шофьори да се опитват да ме спрат или заговорят. Така се снабдих с един преследвач, който няколко пъти ме засече на шосето по едно и също време и разбра, че явно всяка вечер минавам оттам. Един път ме проследи чак и до къщата и прекара доста време в храстите, които са в непосредствена близост. Добре, че имаше и момчета, с които живеехме, които успяха да го сплашат и след известно време спрях да го виждам.

На всичкото отгоре руснакът, отговарящ за транспорта, като разбра за колелото, започна да ми създава проблеми. Викаше ми защо не използвам услугите му, за каква съм се мислила… После промени тактиката и започна да се мъчи да ме обеди колко е опасно за само момиче да се придвижва с велосипед посред нощ. Аз обаче отказах да му плащам да ме вози до работата ми и продължих да използвам колелото.

– И въпреки тези неща ти остана там? Това е било сериозна и рискова ситуация.

– Доста хора ме мислеха за луда по този повод. Сега като си спомням ме побиват тръпки и си казвам, че вероятно са били прави. Тогава обаче възприемах тези обстоятелства като нещо, с което трябва да свикна.

– При толкова много проблеми, как намери изход от ситуацията?

– След като прекарах два месеца там имах щастието да се запозная с едно американско семейство, което живееше в сравнителна близост, имайки предвид разстоянието между къщите. Те бяха много мили хора, които ми предложиха да живея с тях, за да не плащам толкова висок наем и да имам повече лично пространство. Не се замислих много, процедирах като удавник хванат за сламка. Не се преместих веднага, трябваше ми време да си събера багажа, а и нощните смени ме караха да спя през почти всяка свободна минута през деня. Казах им, че ще отида при тях до ден-два.

– Успя ли да се преместиш?

– Всичко изглеждаше супер, докато въпросните шофьори не разбраха за намеренията ми, при това незнайно как доста бързо. Започнаха да ме заплашват. Казваха ми, че ако се преместя, ще говорят с шефа ми да ме уволни – и тъй като това ми е работата по договор и аз го „нарушавам”, ще ме депортират обратно в България. От Cool Travel ме посъветваха да говоря с шефа си преди да се преместя и ме предупредиха, че те няма как да говорят с него, и ако той наистина реши да ме уволни, те няма какво да направят. Чудех се от каква полза ми е тази агенция, която при проблем вечно е с вързани ръце. Беше ме страх и бях много напрегната. Това беше моментът, в който ясно усетих, че съм на другия край на света, имам голям проблем и нямам никой зад гърба си. В същото време изпитвах огромен яд за това, че родителите ми са платили 2000$, за да дойда до тук и за да плащам голям наем за едно мизерното пространство, и дори да не разполагам с нормален транспорт до работа. На всичкото отгоре ме и заплашваха. Питах се що за наглост е това?! На другия ден говорих с шефа си, който беше американец, и му разказах всичко от-до без да спестявам нищо. Той беше изумен. По привидно спокойното му изражение, което криеше съвкупност от съжаление, яд и потрес, ми стана ясно, че не е имал никаква представя за това как живеем. Каза ми да си събирам багажа и да се махам от там, без изобщо да се притеснявам. Помоли ме задължително да го уведомя, ако пак посмеят да ме заплашват.

– Какво се случи после?

– В деня, когато се изнасях, един от въпросните руснаци пристигна и започна да ми крещи, че си нямам представа в какво се забърквам и няма да се измъкна така лесно. Заплашваше ме, че съм сам-сама, дошла в непозната държава на другия край на света, и че не съм в състояние да направя каквото и да било. Предупреди ме, че моят шеф бил никой и те щели да говорят с управителя на веригата магазини, и че той със сигурност щял да ме уволни. Имаше и редица други заплахи, за които предпочитам да не се сещам. Определено ме беше страх. Обвини ме, че не съм плащала наема за последните две седмици, (което си беше самата истина и бях процедирала така, защото знаех, че няма да ми върнат депозита, който бях платила, а той се равняваше на 240$). Колкото и да ме достраша, реших, че няма да се дам лесно. На свой ред се развиках и след като използвах малкото английски псувни, които знам, му казах, че ми е все тази за какви се мислят, че няма да им дам нито една стотинка и че ако още веднъж ме заплашат, няма да отида при шефа си, а директно в полицията. Той проведе съмнителен разговор по телефона, след което се завря в колата си и си тръгна, със заканата, че ще се върне. Повече не чаках, бързо си взех багажа и хукнах към семейството. Когато те разбраха за случилото се, казаха, че ще направят всичко по силите си да ме защитят, дори ще намерят адвокат и ще ги съдят. Американци, като цяло се оказаха прекрасни хора. Аз бях непозната за тях, а те ме приеха в дома си като родна дъщеря, никога няма да забравя този жест. От тогава никой за нищо не ме заплашваше повече, макар че продължих да се притеснявам през целия си престой в Америка.

– Нещата се оправиха, така ли?

– Определено, заживях щастливо с новите си приятели – американци до края на лятото. Казваха се семейство Buehrig и ми станаха много близки. Не ми позволяваха да ходя посред нощ с колелото си на работа и ме караха с колата си. Дори и в най-смелите си очаквания не бях предполагала, че ще попадна на подобни хора там. Безкрайно съм им благодарна и все още поддържам връзка с тях.

– А какво стана с тези руснаци и старите ти съквартиранти?

– Често казано, не знам. За мен всичко си дойде на мястото. Истината е обаче, че на много от моите приятели шефовете им поддържаха някакви взаимоотношения с тези шофьори и тях наистина щяха да ги уволнят, ако бяха дръзнали да се местят и кой знае какво още. В случая аз просто изкарах огромен късмет.

– Какво ще кажеш на студентите решили тепърва да тръгват по бригади?

– При всички положения смятам, че е редно хората, които за първи път заминават на бригада, да знаят с какво могат да се сблъскат и наистина да са готови на 100 % да разчитат на себе си. Колкото и ясно да е това, истината е, че тогава аз за първи път си дадох сметка какво действително означават тези думи. Трябва да проверяват нещата около пътуването и работата, до последния детайл. Cool Travel като цяло може да са коректни и по принцип да не са допускали такива неща с останалите си бригади, но при мен така се случиха. Стресът, напрежението и заплахите не са шега работа, а кой ти дава гаранция, че тези хора няма да ти навредят или да ти направят нещо лошо!? Никога нищо не се знае.

–––––––-

След срещата с Невяна и чутото от нея, бях ужасен. Замислих се колко студенти заминават в непознати страни и какво ли се случва с тях.

Докато бях във Варна, разбрах за още един подобен случай. Този на Стоян Тошков. Успях да се свържа с него и да поговорим. Отначало Стоян не искаше да говори, защото историята все още носела в него горчив привкус. Но въпреки, че не му беше приятно да се рови в спомените си, накрая се съгласи да я сподели с мен и читателите на вестника.

„Преди години попаднах на обява по интернет за бране на плодове. Бях заслепен от желанието ми да се махна от България и повярвах на описаните условия, без да се замислям много-много. Важното беше просто да избягам от лошите условия на живот в родината ни и да отида, за да събера някой-друг лев, който никога не е излишен. Разбира се, трябваше да платя такса, но офисът на фирмата се оказа в ремонт. Затова се разбрахме с организаторката да се видим в едно кафене и да ѝ платя там. Така и стана. Всичко изглеждаше привидно наред – документи, информация и разяснения – защо и как. Скоро след това щастлив заминах към Испания, щях да живея в красива държава и да имам добре платена работа.

Имах само мобилния номер на човека, който трябваше да ме посрещне там. Отидох, но никой не ме чакаше, а когато звънях, никой не ми отговаряше. Първоначално се изплаших, помислих, че всичко е една инсценировка и съм попаднал на някаква фирма-призрак. Четиридесет и пет минути след като замина автобусът, все пак дойде работодателят ми – типичната мутра, здрав, набит и покрит със златни ланци, обеци и синджири от глава до пети. Трябваше първо да ме настани в квартира. Отидохме в един апартамент, в който ме осведоми, че има и други момичета и момчета, но нямало смисъл да си говорим с тях. Работодателят ми трябваше да замине някъде за приблизително час и ме остави да се освежа и да си почина, осведоми ме, че като се върнел по-късно ще ме премести на друго място. Идея си нямах къде е тази другата квартира. Оставих си нещата в стаята, която ми беше показал и поверил. Взех си душ и реших да се обадя на семейството си, за да ги успокоя, че съм пристигнал и всичко е наред. Още в началото на разговора чух, че съседната стая се отваря и след малко в моята влезе момиче. Изглеждаше ужасно, имаше синини по тялото, които се подаваха от оскъдните ѝ дрехи, даваше вид, че не е спала поне от няколко дена, измъчена и изтормозена. Направо започна да ми говори на български, което ме изненада, но разбрах, че именно моята родна реч я беше привлякла. Искаше да се махна от там, да избягам. Повтаряше, че това не е мястото, което съм си мислел, че е. Обясни ми, че съм попаднал в трафик на хора, а въпросните „работодатели“ се занимавали още с наркотици, и че ако не си плюя на петите, никога няма да се измъкна. Каза, че не може да стои при мен много, тъй като другите в къщата спели дрогирани, но можели скоро да се събудят. Попитах дали останалите също са българи, но се оказа, че не са. Бях потресен! Веднага се опитах да изляза, но входната врата се оказа заключена. Реших да изчакам до момента, в който онзи се върне, и да се помъча насилствено да си пробия път навън. Предложих и на момичето да дойде с мен, но тя отказа, като ми каза, че за нея вече е късно. Докато говорихме в коридора, чухме щракването на патрона на входната врата. Момичето бързо избяга в стаята, от която беше дошла, а аз колкото и да исках да ѝ помогна, реших да я послушам и да спася себе си. Скрих се зад вратата, която се отключваше, секунда преди да тя да се отвори. Използвах цялата си сила и с нея ударих „работодателя си“, който падна на земята. Възползвах се от това и хукнах да бягам, като се скрих в един подземен гараж на жилищна кооперация на две-три пресечки разстояние. Там прекарах няколко часа. Багажът ми остана в онзи апартамент. В мен бяха само телефонът ми, портфейлът и слава Богу, паспортът ми. Върнах се в България и повече не се доверих на нито една обява по Интернет. След случая съм ходил да работя в Англия, но винаги приятели, заминали преди мен, са ми уреждали работата.“

–––––––––

Историята на Стоян ме шокира още повече. Благодарих му за това, че ми разказа случилото му се, а той ми отговори: „Хората трябва да знаят! Трябва да внимават!“

Прав е, хората наистина трябва да знаят и да се пазят. Неизвестното е най-големия страх на човек, а при все това понякога без да сме сигурни, се впускаме с главата напред в подвеждащия здрач, за да открием, че зад него е само мрак.