литература
- Конкурс за изпълнение на поезия „Хубава си, татковино“
.
На вниманието на всички български училища в Чикаго!
Имаме удоволствието да поканим Вашите ученици да вземат участие в предстоящата инициатива, посветена на българската поезия. Конкурсът цели да насърчи децата да се докоснат до богатството на родното слово и да покажат своя талант в рецитирането и интерпретацията на класически и съвременни произведения.
Поради голямия интерес и специфичния формат на събитието, броят на участниците е ограничен.
Молим всички желаещи да заявят своето участие своевременно.
Форма за регистрация ТУК
Очакваме с нетърпение да чуем гласа на младите български таланти!
.
.
- Утре си тръгвам от София
.
Утре си тръгвам от София – от парфюмите и боклука.
Отивам си при картофите, при сиренето и лука,отивам си при доматите и сливовата ракия,
отивам си при Луната – моята майка Мария.Утре си тръгвам от София с рейс, който идва понякога –
отивам си при рибите, при стиховете и млякото,отивам си при ината, при мързела и забравата,
отивам си при любовта, при облачето и кравата,отивам си при хората – горе, навръх баира…
Утре си тръгвам от София, тръгвам и няма спиране.Отивам да видя майка си – майка ми е Мария.
Ще й извадя снимката от дървената кутияи ще прошепна: „Майчице…“. Но аз не съм Дебелянов…
Утре си тръгвам от София – с рейс, от живота по-бавен..
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор вж. тук, тук,
тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук..
- Наивно за литературата
.
Чета тази сутрин доста дълго стихотворение, писано от двама души. Момчето е много нашумяло напоследък – хвалят го, канят го. За момичето не знам нищо.
Не ми е ясно как двама души могат да пишат едно стихотворение и да се „редуват в куплетите“. Освен ако не е някаква игра след подпийване и на маса, но в това, което прочетох, не видях нито един ред поезия. Нито една дума.
А какви хвалби се изсипват за написаното.
Или аз не разбирам абсолютно нищо, или недокрай съм си давал сметка колко много странични фактори, нямащи нищо общо с литературата и изкуството, влияят върху оценките на хората – клюки, пикантерии, реклами, скандали, влюбвания, съжаления, самоидентификации… такова кълбо се получава накрая, че изкуството – в случая така нареченото стихотворение, вече е нещо съвършено различно.
Виждал съм и преди, а и сега става пред очите ми, как се създават литературни митове.
Една награда – ето ти го литературния мит.
Една опашка за автографи – ето ти го литературният мит.
Едно интервю по телевизията – ето ти го литературният мит.А най-голям литературен мит става, когато разказваш – може и в стихове – за любовните си похождения, за кухнята на твоята любов. И от това правиш скандал.
Преди години моя позната – супер нашумяла поетеса, ми разказа, че друг – доста известен поет, я попитал с колко членове на Съюза на писателите е спала. И много се учудил, че били останали и такива извън списъка.
Оня ден стоя в книжарница и се оглеждам – и една женска ръка лекичко се протяга покрай крака ми, заобикаля го и взема книга на същата поетеса, с почти победоносен вик. Тя не знае, че някога членовете на Съюза на писателите бяха двестатина души само, а сега са над хиляда. Потресох се от вкуса й.
Обаче си признавам, че като момче веднъж попаднах в стар буржоазен дом в Ловеч с огромна библиотека. Собственикът на библиотеката и на къщата – известен доктор по туберкулозата, ми каза, че мога да си взема, която искам книга и книги. Да не мислите, че съм си взел „Война и мир“ на Толстой или „Горски пътник“ на Раковски – взех си „Приключенията на Казанова“ – пет-шест тома, и ги четох цяла година. Обогатих се страшно, оттам ми е вкусът. После ходих още няколко пъти у доктора и като пийнехме с дъщерите му по едно-две ликьорчета, цял следобед играехме на „Шегите на Амур“ и разсъждавахме върху глъбините на световната класика.
Сигурно нищо не разбирам вече, но с ръка на сърцето мога да кажа, че стихотворение, писано на село, край реката, в гората, вън на двора – до фиданките, звучи по един начин; и ако същото стихотворение, със същите думи съм го написал в София, звучи различно.
И нещо повече – едно и също стихотворение е съвършено друго, ако го четеш в стаята на селската си къща или ако го четеш на деветия етаж в столичното апартаментче. Стихотворение, писано сутрин, в което има думата „вечер“, „светлее“ и си личи, че не е писано вечер.
Както сомелиерът разпознава питиетата с езика и носа си, така и аз се опитвам да разпознавам органичното сливане на чувство, време, предмет, образ, метафора. Тия работи нямат обяснение – или се чувстват, или не.
И само още нещо – личи кога едно стихотворение е българско и кога не е. Все по-рядко се пишат български стихотворения на български език. И не става въпрос за патриотизъм, за знамена, за конски опашки, за велики царе и победи. Става въпрос за кодирана в гените ни синтактична и словесна сладост, която би трябвало да ни отличава от всички други.
Удивен съм как хората губят усет за естественото слово, за естествената поезия и как на секундата я заместват с пластмаса, с литературни съчинения, с лего конструкции, с глезотии и префърцунености.
Момчето, което разхваляват напоследък, е честно и жизнелюбиво момче и аз му се радвам. Но всичко, което се случва около него, може така да му врътне чивията, че накрая да се окаже, че няма един написан ред, един написан стих и една красива метафора.
Преди десетина години моя позната ме помоли да дам препоръка за ръкопис на млада поетеса, ненавършила двайсет години, която кандидатстваше за субсидия от Министерството на културата. Прочетох ръкописа и не ми хареса. Казах, че момичето не е готово за книга, и не дадох препоръка. Въпросът за мен беше приключен.
В един разговор обаче, години по-късно, същата моя позната нещо ми се беше ядосала и изведнъж изтърси, че аз тогава съм съсипал съдбата и живота на едно младо момиче и като не съм му дал препоръка, съм му прекършил крилете.
Може и наистина вече нищо да не разбирам, може и тогава да не съм разбирал нищо, но ако сега трябва да дам препоръка за такъв ръкопис, пак няма да я дам.
Имаме нужда от голямо лекуване – и морално, и естетическо, и имаме нужда от критерии за истина в литературата и в живота. Звучи наивно, нали? Нека да е наивно.
.
.
- Връчване на награди от литературен конкурс и изложба в София
.
На 25 март 2026 г., на празника Благовещение, Културно дружество „Клуб на българските жени и семейства в Хамбург“ ще връчи наградите на победителите в ежегодния си Литературен конкурс за авторско художествено майсторство на българите в Хамбург със значително обществено значение. Събитието ще се състои в Художествената галерия на Арт хотел 158 в София (ул. „Цар Борис I“ 158), от 18 часа местно време.
.
На същото място в София, предния ден, 24 март, от 18:30 часа местно време, ще бъде открита съвместна изложба под надслов „Ангелски творения“ на Евгения Михалска и Емилия Юкер.
.
- В София бе представена антология на съвременни български автори от Великобритания
.
На 18 март 2026 г. в Националния литературен музей – Музей “Петко и Пенчо Славейкови” в София бе представен сборникът „26 – КРАТКА АНТОЛОГИЯ НА СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ ВЪВ ВЕЛИКОБРИТАНИЯ“.
.
.
По време на събитието съставителят на сборника – литературният критик ГЕОРГИ НИКОЛОВ бе удостоен с грамота от Изпълнителната агенция за българите в чужбина, с изпълнителен директор г-жа Райна Манджукова.
.
.
В това представяне взеха участие НИКОЛА ФИЛИПОВ, АТАНАС КАПРАЛОВ, КИРИЛ ВЪЛЧЕВ, ДИМАНА ИВАНОВА, СТОЯН ЧОБАНОВ и други от страна на ИЗДАТЕЛИ, ПРЕВОДАЧИ, Съюза на българските писатели и включени АВТОРИ в СБОРНИКА.
.
.
Присъстваха редица изтъкнати литературни деятели, издатели и дейци на културата – между които проф. ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ, председател на Съюза на писателите-лекари „Димитър Димов“ в България, г-жа АНДЖЕЛА ДИМЧЕВА – носител на наградата за журналистика на Ежегодния литературен конкурс в Хамбург (2024).
.
.
От страна на хамбурската българска общественост присъстваха, по покана на г-н Георги Николов, д-р ЕМИЛИЯ ЮКЕР от КОНФЕДЕРАЦИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ КУЛТУРНИ ОРГАНИЗАЦИИ И ДЕЙЦИ В ЧУЖБИНА (вицепрезидент) и проф. МАНФРЕД ЮКЕР – от Културно дружество „Клуб на българските жени и семейства“ в Хамбург, Германия (член на Борда на дружеството).
.
.
В срещата участва също българската авторка и художник от Майорка, Испания, г-жа ЕВГЕНИЯ МИХАЛСКА, която е в творческо сътрудничество с г-н Георги Николов от редица години.
.
.
Снимки: ФБ страница на авторката, Съюз на българските писатели, Георги Николов
.
- Неделна среща с книги и приятели в библиотека “Магура“
.
Любовта към книгите отново събра приятели на българската литература в уютната атмосфера на библиотека “Магура“ във Vivanov Art Club, Шамбург, на 15 март. На чаша ароматно кафе разговорите за книги, нови идеи и споделени истории превърнаха срещата в истински приятен, неделен момент за всички присъстващи.
.
.
Гостите се запознаха с новите попълнения в библиотечната колекция, дарени от българи от различни щати, както и с книги с автограф от български автори.
.
.
Срещата премина в топла атмосфера, изпълнена с разговори, идеи и вдъхновение за нови срещи и инициативи.
.
.
Научете повече за библиотеката и си изберете книга ТУК.
Разгледайте книжарницата ТУК.
.
.
С благодарност към нашите партньори Vivanov Art Club, Tenerro и Mimosa Bakery, за съдействието и подкрепата, както и към всички, които споделиха тази утрин с нас!
Координатор на библиотеката: Бонка Георгиева.
.
.
Ще се видим отново през май – за празника на българската азбука.
.
.
Текст и снимки:
Културен център „Магура“
.
- Във този дъжд от дъждове
.
Във този дъжд от дъждове
се спускат черквата, чимширът,
слизат
във този дъжд от ветрове,
от дъждове,
морето ти, отварянето на небето ти,
крилото на високата ти страница,
прозрачието на синьото,
на дъното, на светлината,
недей затваря това море!То никога не беше мое!
Морето ти
не беше мое!(Родените под планината – смееше се –
не могат никога да пишат за морето,
не са достатъчно солени, силни
душите им от обич и от светлина.
Не са достатъчно солени, мъдри
душите им за път и светлина.)И аз до теб – безсолен
и безвечен спътник.Днес диша маранята
с корема бял на утринната риба
и ражда пясъка, и ражда раковина,
трепти прозрачна слюда,
а горе гларусът – с бездетните очи, с високите очи,
с жестоките очи;
днес диша маранята
и сенките се спират сепнати,
и сенките се спират сетните,
къде са те
из този дъжд от дъждове,
сред този дъжд от светове,
къде са те?Неписаното само ще остане,
посягането ни към крехкото безвремие,
дъхът на топлост,
на смокинени листа,
на цялата обреченост, която носим, носим, носим,
която ни покрива, която пие планината ми
и мен
до дъното,
до дъно от здезди и миди.Сбъдни се в топлото на калдъръма,
във ласката, която не познавам,
във непознатия и яден вятър.
Как го мразя!Как мразя всичкото, което ти не си!
Сбъдни се в мен,
във този дъжд,
сбъдни ме.И там, в картината, която пада, в картината
от цвят, от смърт, от залез
ще бъда жив (все още),
ще дишам (още),
пренесъл пясъка, на който ме научи!Във този жаден, падащ дъжд,
в това скопено от тъга небе
ще срежа думите,
ще моля мъртвите
във този дъжд от дъждове.
Във този дъжд в очите ти
се спускат черквата,
чимширът,
морето ти,
отварянето на небето,
крилото на високата ти страница,
прозрачието на синьото, на дъното, на светлината.Недей затваря това море!
Отдай му силата да ни обвее,
да среже,
да ни прекоси..
Васил Славов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Български писатели и поети от Албиона с антология в Национален литературен музей
.
Националният литературен музей организира представянето на „26 Кратка антология на съвременни български автори във Великобритания“, със съставител литературния критик Георги Н. Николов.
Сборникът включва творби на 26 поети и писатели, които живеят или са живели през последните десетилетия в Обединеното кралство.
След премиерата си в Лондон, антологията ще бъде представена в Славейковата къща в София от писателя Никола Филипов – председател на новоучреденото Българско литературно общество във Великобритания, както и от преводачката и поетеса Димана Иванова.
Гостите ще приветства директорът на Националния литературен музей – поета Атанас Капралов, който поздрави с видеообръщение творците и на London book fair ‘2026.
Представянето на антологията ще бъде на 18 март, сряда, от 18 часа местно време, в Националния литературен музей – къща–музей „Петко и Пенчо Славейкови“ в София (ул. „Г. С. Раковски“ 138). Входът е свободен.
.
- Хонолулу
.
Заседнах в Хонолулу.
Не защото няма самолети. Самолети има. Има и летище, и писти, и пилоти. Има и океан, който сутрин изглежда като разлята боя от тюркоаз.
Проблемът е друг.
Аз съм с една жена, осма по ред, красива до степен, че човек започва да се съмнява дали природата този път не е прекалила и съгрешила. Косата й пада по раменете като черно мастило, а очите й са от онзи тип, който кара мъжете да забравят география, политика и дори собственото си име.
Когато се усмихне, всеки разбира защо някога са започвали войни заради жени. Усмивката й е лека, почти невидима, но достатъчна да разклати здравия разум на всеки мъж в радиус от поне петдесет метра.Гласът й е тих, с онзи мек тембър, който кара дори вълните да се успокоят, сякаш и те искат да чуят какво ще каже. А когато върви по пясъка, изглежда така естествено, сякаш самият плаж е измислен, за да има къде да стъпва тя самата.
Казах й, че съм от България.
Тя ме погледна с леко любопитство и попита:
– Там студено ли е?
Поколебах се.
– Зависи – казах. – Понякога времето е топло, но хората са малко… ветровити.Тя не разбра. Усмихна се пак.
И точно тогава от палмите се чу на чист български език:
– Къде е той?!
Тъкмо бях започнал да свиквам с тази трагична ситуация и на плажа се появи българската държава.
Не я видях веднага. Първо чух гласовете.
– Къде е той?! – продължаваше да крещи някакъв катил.
– Намерете го!
– Гражданин на Република България е!
След малко от палмите изскочиха трима служители с папки и папионки. След тях – още двама с бронежилетки. Един държеше телефон и говореше нервно:
– Да, госпожо министър, намерихме го. Да… На плажа е. Да… с жена.
Погледнах ги внимателно.
– Момчета, грешка има. Аз съм добре… – опитах се и да омаловажа ситуацията.
Те се спогледаха загрижено.
– Знаем – каза единият. – Но държавата не може да ви остави така.
– Как така?
– В плен сте.
Погледнах океана. После жената до мен. После пак тях.
– Кой плен?
– Хонолулу.
Тук се намеси третият. Беше най-решителният от всички.
– Получихме коментари от България. Хората настояват да ви спасим.
– От какво? – почти изкрещях.
Той отвори телефона си.
– От… това.
И започна да чете.
„Да си плаща…“
„Щом има пари за Хаваите… да има и за връщане.“
„Кампания с капачки да направим.“Жената до мен се засмя тихо.
Аз не се засмях. Вече изобщо не ми беше до смях, познавайки нашенските нрави.
– Момчета – казах. – Аз не съм искал да се връщам.
Те ме погледнаха съчувствено, както лекар гледа пациент, който не разбира диагнозата си.
– Знаем – каза единият. – Но народът настоява.
И преди да успея да реагирам, двама от тях ме хванаха под мишниците. Един дори ме ритна по гъзеца с чепика си.
– Не искам! – виках през цялото време. – Не искам!
– Това е за ваше добро – каза служителят с папката и папионката.
– Ама… Аз дори не съм българин – опитах и за последно. – Аз… Аз съм български турчин. Или… Май… турски българин…
Жената стоеше на пясъка и махаше леко с ръка.
Самолетът излетя вечерта.
По време на полета служителят до мен пак четеше коментарите.
„Да ги върнат.“
„Да не ги мислим.“
„Щом имат пари…“Погледнах през илюминатора към черния океан.
И изведнъж разбрах нещо много важно.
Не аз бях в плен на Хонолулу.
Бях в плен на България.
.
Хасан Ефраимов
05.03.2026 г.
.
- Литературно четене в Генералното ни консулство в Ню Йорк
.
На 24 февруари в Генералното консулство на Р България в Ню Йорк ще има литературно четене със специалното участие на проф. д-р Людмил Димитров и писателя Бойко Антонов. Ето какво пишат за събитието от Генералното консулство:
„Заповядайте на 24 февруари от 19 ч. на литературно четене в Генералното консулство в Ню Йорк! Нека заедно отбележим Международния ден на майчиния език, 21 февруари, който е обявен през 1999 година от ЮНЕСКО.
Между многобройните кинопрожекции е време и за малко поезия и проза!
Наши специални гости ще бъдат:
– Проф. д-р Людмил Димитров, който наскоро бе удостоен с Медал за заслуги от президента на Република Словения (най-високото отличие, което се дава на чужденец), за изключителните му заслуги в укрепването на словенско-българските културни, научни и приятелски връзки. По време на събитието проф. Димитров ще представя поезията на Елисавета Багряна.
– Boyko Antonov, който ще представи книгата си „Емигрантски воли и неволи“. Той емигрира в САЩ преди повече от 30 години. През последните 15 години работи в Библиотеката на Американския конгрес в столицата Вашингтон. Публикува разкази и е член на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, и създател на фестивала „Децата на България“.
Събитието ще се състои на български език. Не е необходима предварителна регистрация.“
.
От ГК – Ню Йорк информират още:
„Независимо от тежката виелица, извънредното положение и забраната за ползване (до обед) на лични автомобили в Ню Йорк, Генералното консулство в града е отворено от рано сутринта и екипът му е готов да предоставя консулски услуги на записалите часове за такива.
Утре от 19 ч. очакваме сънародниците си на литературно четене на проф. Любомир Димитров и писателя Бойко Антонов, в четвъртък от 18.30 ч. – на прожекцията на българския филм “Един грам живот”, а в събота от 12 ч. – на вдигане на българското знаме по повод на националния ни празник на площада при “Бика на Уолстрийт”.“
.
- „Роман за двама“. За книгата и нейната премиера
.
„РОМАН ЗА ДВАМА“ БЕ ПРЕДСТАВЕН В КУЛТУРЕН ЦЕНТЪР„БЪЛГАРИКА“
В съботния ден на 31 януари 2026 г. Bulgarica center в Mount Prospect – Чикаго, отново събра енергията на изкуството, където бе представена най-новата книга на Калина Томова „Роман за двама“ (Синята Лейди), събитие, организирано с подкрепата на Салон за българска култура и духовност – Чикаго.
.
.
Присъстващите в залата имаха възможност да чуят стихове и откъси от романа, прочетени от авторката, в партньорство с Йордан Самарджиев – представител и на друг вид изкуство – музиката. Текстовете бяха поднесени много вълнуващо и имаха силно емоционално-художествено въздействие. Ефектът от прочетеното се допълваше и от чудесно подбраната музика, от танца на живо, от картините и видеоклиповете.
.
.
Залата потъна в тишина, защото имахме нужда от миг на съзерцание, за да позволим на чутото и видяното да ни обгърне и озари душите ни. Защото то е една чудесна прелюдия към онова, което е затворено между страниците на книгата за всеки, който ще ги разтвори. От големия екран грееше в синьо „Синята Лейди“ – картината, която художничката Нели Цинцева е нарисувала специално за книгата, както и другите илюстрации в нея и за които е черпила вдъхновение от прочетеното.
.
.
Специални поздравления към авторката поднесе Стойчо Михов – коректор на книгата, в предварително изготвено видео-обръщение. Д-р Драгомир Мирчев предостави за събитието своя музикална композиция, която прозвуча в залата, специално изготвеното видео от Стив Иванов допълни усещането за красота и романтика.
.
Красивите танци на тангото, изпълнени в залата от формация „Танго 21“ от Аржентина, ни заредиха с онази пълнота на изживяването, която може да се усети само от живия досег и присъствието на артиста близо до нас. Калина Томова повдигна малко завесата, като въведе присъстващите в сюжетното развитие и разказа интересни неща за написването на романа, но за читателите остава удоволствието да потънат в световете, в които тя ще ги поведе.
.
.
Предизвикателство е да се тръгне нататък, където Калина отвежда героите си в едно преливане между истинското и илюзорното, а изненадите следват една след друга и накрая човек се усеща различен, сякаш станал част от случващото се. Това беше един спектакъл, събрал изкуството на едно място – музика, слово, картини, танц, светлини. С благодарност на екипа на КЦ „Българика“, който предостави перфектна логистика, светлинни ефекти, озвучаване, както и на всички, които допринесоха за отразяването му – Наско Гелев, Костадин Жеков, Петър Стаматов, Николай Тончев, Елка Бърдарова.
.
.
С това събитие бе открит и творчески сезон – 2026 на Салон за българска култура и духовност – Чикаго. Още веднъж поздравления за Калина Томова, че ни направи част от това великолепно пътешествие през световете. Последният ден на студения януари стопли душите ни, защото всеки отнесе със себе си по малко от енергията, наситила зала „Българика“ – пространство, превърнало се във вселена.
.
.
Снежана Галчева, в. „България Сега“
Снимки: Н. Тончев, Е. Бърдарова, Сн. Галчева, П. Стаматов
Художник на картината: Н. Цинцева–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ОЩЕ ПО ТЕМАТА:
ДА НАРИСУВАШ С ДУМИ ЦВЕТА НА ДУШАТА
.
.
Стихиите опитомено притихват, подчинени на хармоничната мисловна енергия, сътворяваща пространства, които да обитаваме. Място, което можем да съградим, да го наситим със светлина, любов и позитивизъм и да материализираме мисловните си модели. Да проникнем в цялото, за да опознаем частицата и да станем част от опитностите на сълза, океан, камък, дърво и птици… От вселената, която е вътре в самите нас.
Книгата на Калина Томова „Роман за двама“ е поредното предизвикателство на авторката да поведе читателите си по невидимите пътища на илюзорното, в което всъщност е побрана реалността. На Живота, на същността ни, на духовните ни опитности. Това не е точно роман, а възможност за пътуване на всеки един през пространството, което сама душата му сътворява. За да намери сходната душа, която цял живот е търсил, част от същността му, дъх от въздуха, който диша. Разбира се, ако пожелае да излезе от затвора на страховете си, които са го поставили в рамка и му пречат да разтвори крилете си за полет.
Интересен и много завладяващ е начинът, по който Калина изгражда структурата на творбата си – роман в романа. Авторката ни представя развитието на два сюжета, които се развиват паралелно. В единия е животът на основните герои (двамата автори), а в другия – на героите, които те сами създават (Ева и Никола), участвайки в конкурс за написване на роман, според основната сюжетна линия. Според регламента на конкурса, романът трябва да се напише от двойка автори, подбрани на случаен принцип. Те си подават текстове на отделни глави и всяко следващо включване да надгражда, продължава и доразвива идеята на партньора. В същото време авторите трябва да останат напълно непознати помежду си, единствената им връзка да е чрез написаното от тях и подписано с псевдоним. И двама непознати приемат предизвикателството да създадат роман, написан с душите им, без да подозират, колко много ще означава другия за тях – непознат, но толкова близък, сродил се със същността му. Защото всеки от тях прониква в духовното пространство на другия, където душите им се свързват и общуват на друго енергийно ниво. Усещат, че това не е случайно съвпадение при избора на партньор за писане, а съдбовна среща на две души, която ще запълни празнотата им.
Непознати врати се отварят пред мене,
какъв ли живот ще открия зад тях?
Ще успея ли с пламъка свой да засветя,
дали съм достойна за свят непознат?На душата крилете размахвам широко,
мечтите рисуват магични платна.
С кого ще творя, ще фантазирам и споря,
редейки етюди с подбрани слова?На тревогата мракът промъква се тайно,
подобно на есенна гъста мъгла,
но не искам страхът да ми бъде приятел,
ще взема заряд от сияйна звезда.Любобитно надничам към света непознат,
създаден от мисъл, мечта и перо,
проектирам местата, през които
сама следа ще оставя с печат от любов.Поднесено по този начин, фабулното развитие държи читателя в напрежение и той очаква с нетърпение следващото действие на героите. Така Калина успява да ни накара не само да сме пасивни наблюдатели, а да ни направи част от случващото се и да участваме в хода на събитията. Да откриеш човека, за когото си мечтал в сънищата си, изграждал си го, извайвал си всеки детайл, сътворявал си го в цвят, светлина и музика. Търсил си го във вселените, разчитал си го в звездното небе. Сътворявал си пространство от вселени, за да го оживиш и материализираш. Всичко това Калина Томова ни представя по един великолепен начин, където силата на изящното й слово ни пренася съвсем естествено в измерения и светове, в които илюзията и реалността се сливат, сънищата се случват наяве, материя и дух се вплитат в едно. За да усетим красотата на най-великото чувство, да почувстваме силата и свободата на мисълта, за която няма невъзможни неща. Да се слеем с необятното пространство и да осъзнаем, че сме частица от този всемир, създаден от първоизточника на всичко, което е – Бог-Творец Вседържител. Че можем да проникваме с мисълта си на разстояния от време и пространство и в същото време цялото това познание да се събере само в една частица – сълза от светлинен кристал.
Любов ли е, когато съм без тебе?
Когато съм въздишка лекокрила,
политаща в смълчаното безвремие,
от светлината взела сила?Любов ли е, когато те жадувам,
макар лицето ти да е зад облак тъмен?
И само думите ти влюбени сънувам,
с които ме изгаряш до абсурдност?Любов ли е, когато се разпадам,
изгубила следата на гласа ти,
и чувствам как до дъното пропадам
без шанс да те открия, с теб да бъда?Любов е, ако моите послания
проникнат като светеща хипноза
в душата ти, ранена от терзания
да търсиш точно мен зад хоризонта.Любов е, ако мисли с теб кръстосали,
открием се зад думи запечатани
и разпознаем на душите порива,
въвлечени в животворящ сценарий.Любов е, ако въпреки абсурдите
за мен копнееш, образа ми виждаш
и ме сънуваш в нощите безлунни,
че съм до теб и с обич ме закриляш.Очаквам те. С любов ще ме откриеш.
Тя знае пътя, думите го знаят.
В героите душите си ще скрием
и ще измислим как да се познаем.Двамата автори, които създават романа, успяват да уловят вибрациите си в пространството и душите им да резонират на една честота, за да съпреживяват усещанията си. И по този начин да ги пренесат и на героите си, които по неведоми пътища на езотериката се откриват в Марсилия, Франция. Никола е художник, поканен на семинар от свой чуждестранен колега в Марсилия – град, побрал красотата и романтиката на една отминала епоха, но съхранил усещането за настояще. Той е създал картина-шедьовър, нарисувал е мечтата си. „Синята лейди“ е уникално творение на въображението му – ръката сама я рисува, така както фантазията му диктува, без да знае, че някъде в пространството и времето Тя съществува в действителност и че скоро ще я срещне наяве в живота си. Среща, която ще го накара да усети себе си в пълнота, да открие истинската си същност, която досега не е познавал докрай. Защото е открил другата половина на своето цяло. Художникът успява детайлно да извае изяществото в чертите на една жена, която присъства в душата му като усещане за блян, пренасяйки оригинала на платното – изстрадан копнеж по нещо недостижимо. Да го насити с присъствие, да го оживи и одухотвори, за да разпръсква светлина… В синьо. Да оцвети и обгърне душата в цвят, в който се побира всичко – небето, водата, въздухът… Всичко се изгубва и остава само цвят… Синият цвят на пеперудата от онзи сън, в който двамата ще тръгнат един към друг, за да се намерят някъде между реалността и илюзията.
Ева пътува към Марсилия – специално за нея място, за да организира сватбеното тържество на най-добрата си приятелка и да направи вълшебен този специален ден, така както само тя умее да създава радости в живота на другите. Марсилия е градът, който някога е покорил Ева, и тя се е влюбила в този приказен град. С цялото си същество и всички сетива. Сега отново се връща там, за да го съзерцава, да го преживее и да го обича с цялата си душа.
И там, сред шума на града и плисъка на вълните, Ева и Никола се откриват – неведоми сили ги водят един към друг, за да се пресекат пътищата им. Той прочита в очите й всичко, за което душата му е жадувала:
„Познах те в мига, в който те зърнах. Знаех, че съм те чакал цял живот“;
„По цвета те познах, преди да те видя“.Калина Томова изгражда повествованието с финия усет на психолог, който прониква дълбоко в душите на своите герои. Силен художествен похват е експресивното описание на различните видове изкуства – поезия, музика, живопис. Пренася ни в атмосферата на една художествена галерия и картините в нея. Някои от тях са като „древни будоари, потънали в безмълвието на красиви орнаменти“, други са огромни като „небесен декор“, а някои „те заковават на място“ в очакване да оживеят и да се слееш с тях. Тук е и онзи шедьовър, в който героинята разпознава себе си. Тя гледа изумено с „очи, преплували през синьото и там някъде зад него, огряна в приглушена светлина, ни гледа „Синята лейди“. Струва ми се, че съм пред огледало, от което всеки момент ще тръгна…към себе си.“ Авторката умело вплита и поетичния си талант в прозата, която е толкова ефирна, че самата тя е поезия. Думите, които подрежда в песен и слага в устата на героите си, имат изключително въздействие върху читателя. Песента идва винаги, когато надеждата е изгубена. И когато героят запее, сякаш всичко се изпълва със смисъл, животът става отново светъл и бял, надеждата се възвръща и героите се възраждат. Безспорен е талантът на Калина да борави с думите. Словото изпълва всичко, за да създаде материалния облик на мисълта. Песен, в която думите са като „космичен кристал, от който струи светлина“, а творящата любов „оживява от вълшебството на мислите-думи“:
По пътеките лунни се търсим…
А сърцата ни светят от обич…
Ще откриеш ли бяла пролука
в недрата на космичните нощи?През душите ни – светли екрани,
любовта, като филм от безкрая,
разцъфтява в нежно дихание
и рисува взаимност в сърцата.Няма шанс да загубим пътеките,
начертани от звездните стъпки.
Щом надникнем в очите си светещи,
ще открием душата си в другия…В „Роман за двама“ Калина Томова насочва вниманието ни към многопластов анализ. Кара ни да осъзнаем и силата на природните стихии и как да станем част от тяхната градивна мощ. Магичните свойства на водата – като елемент на зараждащия се живот и нейните способности да пречиства и отмива старото и негативното, да разрушава ненужното, да сътворява животи. Защото нищо не може да спре водната стихия, всеки път търсеща нови форми и посоки – свободна за движение и полет… Неслучайно авторката е замислила срещата на Никола и Ева да се случи на брега на океана…
„Светът е вода, превръщам се в раче, нищо не се губи…“
Изграждайки образите в романа, Калина Томова ни кара да осмислим как трябва да отстояваме себе си, дори когато отвътре „сме разполовени“ и душата се разкъсва от съмнения и слабости. Да се научим да преодоляваме преди всичко същността си и задръжките, които сами си поставяме. С мисълта си да пробиваме пространството и тя да става Светлина. Защото винаги има надежда и път, който трябва да бъде извървян. Към целите и мечтите… И още – да разберем изначалния баланс на даването и получаването, за силата и мощта на думите, за „енергията на мислите да прокарват пътеки там, където ги няма – заради другия. За да успее да премине напред през невъзможното в живота си в даден момент“.
И в тази книга на Калина отново се усеща как авторката по възхитителен начин ни представя темата за опитностите, през които преминаваме в живота си, за да вървим нагоре по спиралата на познанието: „Ще се превърнем във всичко – от трева до голямо дърво“. Самата тя се усеща като част от всичко – трева, дърво, птица, гора, вода. Успява да почувства душата на заобикалящия ни свят и да разчете „генетичния му код“. Потъва и сякаш се слива с гората – жива, дишаща и мислеща част от вселенската хармония. Влиза в контакт с нея, като с живо същество, преодолява бариерите й, за да може да я разбере и да бъде допусната в личното й пространство. Една чудесна препратка и към човешките ни взаимоотношения, които да се основават на взаимно уважение и зачитане, на откриване душевността на другия, а не на егоистично надмогване и влияние.
Всичко е движение, няма застой, събитията следват своя шеметен ход. Дали ще бъдем част от всичко това? Как да понесем тежестта и радостите на живота си, прониквайки и преминавайки през него, трупайки опитностите, заради които сме дошли? Как да потърсим мъдростта в корените си, протягайки ръце към небето?
Може би ще намерим отговор между страниците на „Роман за двама“, в който всъщност е събрана мъдростта на цял един живот.
.
- В памет на Христо Бояджиев
.
Диаспора
ХРИСТО БОЯДЖИЕВ – IN MEMORIAM
Този наш автор – поет, разказвач и публицист, е роден на 21 февруари 1911 г. в Луковит. Бащата, Атанас, е адвокат, член на Националлибералната партия, народен представител и министър на просветата в блоковото управление на Никола Мушанов до преврата на 19 май 1934 г. Бъдещият писател завършва право в Париж през 1932 г. и постъпва на работа в Министерството на външните работи. През 1946 г. го напуска и през Румъния, където е бил акредитиран, емигрира в Бразилия. Установява се в Рио де Жанейро. От 1950 г. до 1958 г., заедно с д-р Александър Николаев, Любомир Зафиров и Светослав Митиков издава „Български осведомителен бюлетин” – до 1953 г. на циклостил, а след това – печатно. В него публикува под псевдонимите Никола Механджиев и К. х. Еленкин. Племенник е на Трифон Кунев. От 1961 г. започва издаването на списание „Bulgarian Review” – на английски език. Пет години по-късно отпечатва първата си стихосбирка „Лодкар” – Рио де Жанейро, 1966 г., следвана от стихосбирката „Сам” – Рим, 1971 г., „Мозайка” – Мюнхен, 1977 г. и „Погледи” – стихове, разкази, подлистници – Мюнхен, 1981 г. Тези четири книги са дело, според кориците, на Издание Rodna Zemia, Rio de Janeiro (Bresil). На португалски през 1977 г. излиза стихосбирката „Viagens”. През 1984 г. Бояджиев публикува на английски език биографията на Кръстю Раковски. Умира на 5 март 1993 г. в Бразилия…
.
.
Съдбата на Бояджиев не е по-различна от тази на още наши дипломати след политическия вододел на 50-те г. от ХХ в. Връщайки се у нас, почти сигурно са щели да бъдат осъдени на различни срокове затвор, или нещо по-лошо. Това води до разбираем негативизъм в оценките им за новата власт. Защото всяка власт идва със своите апологети и своите отрицатели. В „Подлистници” – „Бодили”, заглавията „За българските камбани и сребърният дискус”, „Два портрета”, „Розовият пакет с българска слава”, „Дядо Петко се би някога за Матушка Русия”, „Тютюн” – Мишеморка”, „Свободата иска и Екзарха и Караджата”, „Източният въпрос някога и сега”… отдавна са загубили политическа актуалност. Най-общо те разглеждат отношенията ни с Русия, положението на обикновените хора у нас, исторически ретроспекции от историята ни, критични отзиви върху книги – лица на социалистическия реализъм. Днес тези текстове имат познавателно значение. Разказите пък са повече „снимки” на конкретни наблюдения, спомени за мили български празници или напразни опити да се впишат в реалната бразилска действителност, за да оцелеят: „Изненадата”, „Модернизирано земеделие”, „На теферич”, „Новата карта”, „В църковната градина”, „Пътуване”, „Занаят”. Но действителна художествена дарба откриваме в лириката на Бояджиев, заради която той не трябва да бъде забравен. „Бояджиев е един вглъбен в себе си, крайно скромен, уединен, съзерцателен лирик. Само като далечна светкавица в неговите стихове проблясват мотиви, които напомнят за мъчителната загуба на неговата Родина. Като поет той се осъществява в саморазговор или в тихи шепоти с най-незначителни на вид неща и събития. Стиховете, състоящи се често от една, две или три думи, се изливат в разговорен тон, но в неговите стихове оживяват и картините, които среща в своето скиталчество” – четем в „Мозайка” мнението на Христо Огнянов. Който, за по-ясна илюстрация, превежда стихове на добрия си приятел от „Bulgarische Jahrbucher”, т. 2, 1974 г.:
Просекът
Седи
И равнодушно
Чака.
Но вместо
Милостиня
Минувачите
Изпълват
Шапката
С молби
Просекът
Да ги спаси. („Милостиня”)Поезията на Бояджиев е съзерцателна, интимно-монологична, нерядко – с теософско внушение за смисъла на човешкия живот. В нея се чувства умората на емигранта, за който родният край е преди всичко спомен, а конкретиката на днешния ден – сведена до интеграция в обществото на чуждата страна. Става дума за физическо, за интелектуално и емоционално оцеляване, отразено от автора в изписаните страници. Лириката му е илюстрация на символизъм, закъснял за времето на създаването си: 60-те, до 80-те г. на ХХ в. Изпълнен с философско, примирено разбиране, че не сме господари на предрешената си орис, а трябва да вникваме в нейните, изпратени от Създателя послания. Темите са познати: за живота и смъртта, за любовта, отминала неизвестно къде, защо Бог е създал нашата планета и пр. За самотата на личността, общуваща с реалното в молитвен унес. Денят и нощта са внушение за доброто и злото, които неизменно ни съпътстват по волята на християнските небеса.
За мене
Всеки ден
Тече различно
Разделям времето
На части,
С които
И меря
Степента
На радостта или скръбта.Често срещан мотив са пътищата, неводещи никъде, но които трябва да се изминат. Енигматиката на реката, течаща винаги в предопределената посока и никога обратно: алегория за отминаващите години и настъпващия биологичен финал. Джунглата с кънтящите гласове на неизброими същества пред уединението на автора-самотник. Стиховете са вид монологични разсъждения. Беседа с личното „аз” на Христо Бояджиев, но почти винаги с отворен финал – знак за читателя да потърси и открие и себе си между загатнатата рима на редовете. Част от творбите напомнят кратки поеми: „Мозайка”, „Вихри”, „Тарантела” – 1,2 3… 9, „Кръстоносец”, „Последни вихрове” и пр. Други са осмислени като притчи – също характерен код на символизма:
На моя бряг открих
Умаломощени чайки.
Те знаяха различни песни,
Но думите не си спомняха добре.
Те бяха толкоз стари,
Че всичките пера изглеждаха
Посивяло бяли.
Зададох им безчет въпроси,
Но те стояха глухонями.
Защо избраха моят бряг печален?
Защо се спряха в тази пустота? („Чайки”)Поетичното наследство на Христо Бояджиев напомня цветни витражи в храм на тъжното проникновение. В него мистиката отсъства, но доминира отчуждение от делничните човешки радости. Понякога реалното напомня за себе си – с надеждата България да бъде прегърната отново. То бързо отстъпва пред спомени, облечени също в алегория и приглушена палитра на изразните цветове – „На Великден в село”:
Мъртвите нахлуха
В двора
На запустялата ни къща,
Пристигнали
От различни крайща
В старомодни облекла.
Едни подпряни
На бастуни,
Други в ботуши,
Жените със забрадки
Или с шапки,
Мълчаливо поглеждайки
Едни към други,
Търсящи
Невидимата връзка,
Прекъсната преди години.Лиричното творчество на Бояджиев прилича на тематични концентрични кръгове, свързани взаимно по силата на идейната си мащабност. Земята под Божието присъствие и животът върху нея, съпоставим с морала на стародавните скрижали. Динамичното съвремие, нарушаващо вътрешната, в случая болезнено ранена хармония на личността. Търсеното от нея уединение след неочаквани обрати в уж предначертания й път. Спомените за Родината и мисълта за нея. Привидно сдобрени с крехката утеха, че и тя е част от планетата, която странникът обитава. Но и с неудовлетвореност, че по силата на обстоятелствата е останала далеч и не може краят на емигрантството да свърши в нейния предел. Затова авторовите послания са донякъде откровенията на аскет, захвърлен сред човешката пустиня за изкуплението на незнайни грехове. На Ахасвер с тленни цел и посока.Тук може би е мястото да се запитаме дали още трябва да делим българската литература на „емигрантска” и „национална”. Нейната основа, независимо от всякакви външни фактори, се основава именно върху вековечната ни народопсихология. Тя диктува емоционалното ни световъзприемане и творческия му изказ върху белия лист. В случая с Христо Бояджиев – запознаваме се с безспорно надарен автор, печатал книгите си по чужди краища, несъмнено с надеждата да стигнат нявга и у нас…
Да, те са случайно и у нас, сбутани в глух край на страната. Цитатите тук са по буквалния словоред и граматика. Наивно е да мисля, че някога ще бъдат преиздадени. Но нека припомня – те все пак са и български…
Така ми липсват
Нашите гори
През пролет,
В ранна есен
Или през зима.
Опитай се
Да се превърнеш
В птичка,
Политнала
Безстрашно
В тъмнината,
Почувствувала
Внезапно
Ограничената си мощ..
Текст и снимки:
.
- Сила
.
Една есен, когато вятърът още носеше последните топли дъхновения на лятото, една малка шишарка се отрони от висок бор на края на гората. Тя падна меко върху влажната пръст, между корените на по-старите дървета. От нея, почти незабележимо, се изплъзна едно зрънце – толкова дребно, че можеше да се скрие под нокът. То лежеше там, неподвижно, сякаш чакаше някакъв знак. Земята беше студена, но не враждебна. Дъждовете дойдоха скоро – първо леки, после яростни. Водата се просмука в обвивката на зрънцето, размекна я, събуди спящата искра. Коренче, тънко като косъм, се протегна надолу. Малко стъбълце се изправи нагоре – зелено, крехко, почти прозрачно.
Беше есен 1, година нула.
Зимата дойде тежка. Сняг натрупа преспи над младото борче. То стоеше под бялото одеяло, дишаше бавно, пазеше топлината си в корените. Съседните по-големи дървета стояха гордо, но младото зрънце не се страхуваше от студа – то просто чакаше. Пролетта разтопи снега. Слънцето се върна и борчето порасна с няколко сантиметра. Листата му – иглички – се разгънаха плахо. Лятното слънце го галеше, но то растеше бавно. Съседните борове, по-стари и по-високи, хвърляха голяма сянка. То оставаше в полумрака, малко, незабележимо.
Тогава дойдоха кучетата. Първо едно бездомно черно куче, после друго, после цяла глутница. Те минаваха по пътеката, спираха, вдигаха крак. Топлата струя падаше точно върху младото борче. Първия път то се сви, игличките му потрепериха от изненада. Втория път – пак. Третия – вече свикна. Кучетата си отиваха, а то оставаше мокро, но не умираше. Напротив – азотът, солите, топлината… всичко това се просмукваше в почвата около корените му. Сякаш някой го поливаше с най-странния тор на света. Колкото повече го „препикаваха“, толкова по-бързо растеше. Докато съседните дървета се бореха за слънце и вода, това малко борче пиеше от неочакван източник. Корените му се разрастваха дълбоко и широко. Стъблото му надебеляваше. Игличките ставаха по-тъмнозелени, по-здрави. То надминаваше очакванията – растеше по-бързо от всички около себе си. Годините минаха. Борът стана висок, як, с широка корона.
Кучетата продължаваха да идват – същите, после техните деца, после нови бездомници. Те вече не само минаваха – спиряха под него да си починат. Сянката му беше хладна през лятото, суха под дъжда.
Една вечер дойде буря – такава, каквато гората не помнеше от десетилетия. Вятърът виеше като звяр, дъждът биеше на хоризонтални струи, светкавици цепеха небето. По-старите дървета, високи и горди, се огъваха опасно. Някои се пречупиха с трясък. Клоните им падаха като мъртви ръце. А борът – този, който някога беше зрънце от шишарка – стоеше непоклатим. Корените му, хранени от години на упоритост и странна „милост“, държаха здраво земята. Короната му се люлееше, но не се предаваше. Под него се събраха те – кучетата. Първо едно, после още три, после цяла глутница. Сгушиха се плътно до ствола, мокри, треперещи. Отгоре дойдоха катерици – скачаха от клона на клон, криеха се в игличките. Една лисица се промъкна тихо и се сви в корените. Дори една стара сова кацна на по-дебел клон и затвори очи срещу бурята. Те всички бяха там – същите, които някога бяха „поливали“ малкото борче. Сега то ги пазеше. Сянката му беше убежище, стволът му – стена, корените му – котва за всички тях. Когато бурята отмина на сутринта, слънцето изгря върху мократа гора. Борът стоеше все така висок, все така здрав. Кучетата се отърсиха, погледнаха нагоре към него – сякаш с благодарност – и тръгнаха по своите пътеки. Катериците се разбягаха. Сова отлетя безшумно. А борът? Той просто продължи да расте. Не защото беше най-високият. Не защото беше най-красивият. А защото беше научил нещо просто и дълбоко: силата не идва само от слънце и дъжд. Понякога идва от това, което другите смятат за обида. От това, което те дават, без да знаят, че даряват. И така, в гората, между старите дървета, стоеше едно дърво, което помнеше всичко. Името му беше без значение. Силата му – това беше истинското му име.
Сила.
.
.
- „Приказки за лека нощ“ – четене на български и на немски в Лайпциг
.
Българскo културно сдружение “Пенчо Славейков” в Лайпциг (Bulgarischer Kulturverein „Pencho Slaveykov“ e.V.) кани малки и големи любители на приказките на литературно четене на български език. Ето какво пишат организаторите за събитието:
Литературно четене за деца над 4-годишна възраст. Времетраене 45 минути.
Каним малки и големи любители на приказките на едно вълшебно четене на български език!
„Приказки за лека нощ“ е съвместен проект с Theater der Jungen Welt Leipzig, който ще ни потопи в света на историите, въображението и топлите думи преди сън.
📅 Петък, 06.02.2025 г.
🕔 17:00 – 18:00 ч.📍 TDJW – Probebühne, 1. етаж
Lindenauer Markt 21, 04177 Leipzig📩 Предварително записване:
[email protected]Очакваме Ви за един спокоен, приказен следобед, изпълнен с усмивки и истории! – пишат още от сдружението.
Събитието във Фейсбук ТУК
.
- In Memoriam: Хасан Ефраимов за Калин Терзийски
.
Един път само се срещнахме.
Аз ходя рядко в София. Не повече от десет пъти в годината.
Затова аз съм и винаги ще остана индиферентен за културата на тази страна.
Винаги вечерям в закътани кръчми.Освен вечерите, в които съм бил вързан за леглото в реанимациите и съм вечерял от игла, забита във вените ми, без да го знам, и въпреки това съм оцелял.
В София тия кръчми миришат на смесено.
На готвено от обяд, на застояло вино и на препарат, минал преди малко по стълбите. Два етажа от стара къща, дето не знаеш дали си в ресторант, или в чужд апартамент, пуснат под наем на гладни хора.
Долу е по-шумно. Говорят по-силно, защото си мислят, че така са по-важни.
Горе е по-тихо. Там вече не се доказваш.Сервитьорките тичат нагоре-надолу по вековните изтъркани каменни стълби, леко задъхани, леко ядосани, с онзи софийски навик да бързат, дори когато няма накъде. Някоя ще се извини, без да те погледне. Друга ще остави чашата и ще изчезне по стълбите, сякаш градът я дърпа.
Навън улицата е тиха, защото е без изход. Линейки и полицейски сирени там не бръмчат – те просто няма къде да идат.
Нищо не подсказва, че вътре се пие и се мълчи. Само лек шум от врата, дето се затваря, и миризма на топло.
И тогава си спомняш – да, това е столица.
Не защото е важна, а защото всички тук бързат, ама единствено, за да не останат насаме със себе си.
Той не проговори.
Аз пък никога не го правя пръв.Двама лекари, забравили диагнозите и пациентите си, тръгнали света да лекуват.
Гледахме се дълго и после всеки мълчаливо тръгна по своя път.Никой не се престраши и не продума.
Нито той имаше нужда от думи, нито пък аз. Та… ние бяхме царете на думите!
Той бе велик, а аз този, който подхвърля ръкавици.Той не умря от алкохол.
Алкохолът остана като последно убежище. Патерица, която заглушаваше всичко.
Преди това го умориха издателските къщи. Бавно. Професионално. С договори, усмивки и кафе от автомата.Давали са му по един лев за книга.
Един лев за месеци работа, за нощи с изтръпнали пръсти, за мисли, които не се изключват.После я продавали за двайсет.
С лъскава корица.
С гръмки думи за „културна мисия“.Не е искал много.
Само да не бъде унижен.И аз това исках и затова се опитвам да продавам сам книгите си, написани на език, който умира.
Казваха:
„Пазарът е такъв.“
„Читателят не чете.“
„Бъди благодарен, че те издаваме.“А той е гледал книгата си по витрините, подредена като чуждо дете, което му прилича, но вече не му принадлежи.
Започнал е да пие не за вдъхновение, а за тишина.
Алкохолът не му е давал идеи.
Давал му е пауза от мисълта, че го използват.Аз го пробвах многократно, но успях полутрезвен да се измъкна от лапите му.
За алкохола говоря!Първо е спрял да пише заради сроковете.
После заради договорите.
Накрая спрял, защото всяка дума му звучала като доброволен труд.Издателите не го убиха с куршум.
Убиха го с проценти.С аванси, които не стигали за сметки.
С рецензии, които казвали „обещаващ“, но никога „платен“.
С покани за премиери, на които той е стоял прав, докато други са сядали на масата, отрупана с раци и скариди.Когато умря, написаха:
„Голям писател. Недооценен приживе.“
Същите, които му даваха по един лев, положиха цветя.
Същите, които печелеха от него, говориха за „трагичната му съдба“.Затова никога не изоставих професията си.
Лекарят винаги е повече от писателя. Може да си лекар и да пишеш, но, ако се опиташ да бъдеш само писател, забравяйки, че си лекар – умираш.
Затова – той се самоуби. Можеше да живее достойно просто като лекар.
Алкохолът просто затвори очите му.Истинската смърт беше много по-рано – в деня, когато разбра, че литературата е стока, а всички писатели сме просто консуматив.
.
Хасан Ефраимов
25.01.2026 г.
.
- „Изящното перо“ – 2026
.
Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина
и Салонът за българска култура и духовност в Чикаго,в партньорство с
Изпълнителната агенция за българите в чужбина,организират литературния конкурс
„Изящното перо“ – 2026.Темата на тазгодишния конкурс е „Ако си дал…“.
За раздел „Поезия“ на конкурса може да се изпраща по едно стихотворение.
За раздел „Проза“ – една творба (до три стандартни страници).Творбите трябва да са написани на български език и да се изпращат
в прикачени файлове във формат Word.Крайният срок за получаване на творбите на имейл [email protected] е
30 април 2026 г.Резултатите от конкурса ще бъдат обявени през м. юни 2026 г.
.
- Конкурс „Вълшебното перо“ – 2026
.
Талантливи деца и младежи, приятели и колеги,
Стартираме третото издание на Международния литературен конкурс „Вълшебното перо“, 2026 г., който БНУ „Иван Вазов“ в Париж организира.
Очакваме с нетърпение Вашите вълшебни приказки, разкази, съчинения, стихотворения, есета и други!
Журито също Ви чака! Вашите творби ще бъдат оценени от г-жа Здравка Евтимова, председател на журито, и от именитите творци: Катя Кремзер, Радослав Гизгинджиев и Лили Спасова.
Потърсете вдъхновение и дайте свобода на фантазията си, за да се родят най-необикновените, забавни, смешни, тъжни, поучителни, щастливи, причудливи истории!
Наградите Ви чакат и са МНОГО!
Когато спечелите, ще бъде празник и гордост, защото ще са Ви оценили най-добрите български писатели и поети; и можете да си вземете наградите от един от най-магичните градове в света – Париж!
Изпращайте творбите си на този имейл: [email protected]
Наберете ги на компютър. Срокът е до 1 април 2026 г.
Подробностите са в снимките със статута на конкурса.
Конкурсът се провежда с финансовата подкрепа на Министерството на образованието и науката на Република България, по проект в рамките на програма „Роден език и култура зад граница“.
Партньор – Изпълнителна агенция за българите в чужбина.
.
БУ „Иван Вазов“ – Париж
.
- Теодор Траянов. Магът на българското слово
.
81 години от мъченическата смърт на Теодор Траянов
(1882-1945)
МАГЪТ НА БЪЛГАРСКОТО СЛОВО
.
Източник: Literaturensviat.com „Магът на българското слово“ – тази титла на Теодор Траянов е дадена от друг един титан на българския дух – Симеон Радев. Основанията за такава оценка са напълно обясними – в продължение на няколко десетилетия той е фаворизиран като знаме на символизма и олицетворение на модерните идеи на ХХ век. В йерархията на българската поезия той е поставян редом с Христо Ботев, предпочитан е от някои ценители дори пред П. К. Яворов и Пенчо Славейков. Може да се каже, че до голяма степен името му е превърнато в мит – мит, който всъщност е попречил и на литературната наука да даде своята компетентна дума за голямото и уникално творческо дело на Теодор Траянов…
.
Трифун Кунев, Антон Страшимиров и Теодор Траянов, ок. 1906-1907 г. (Фотографията е експонат във филиала на Националния литератуен музей Дом-паметник „Елин Пелин“ в с. Байлово. ) Източник: Уикипедия …След Деветосептемврийския преврат през 1944 година, по спомените на Вичо Иванов, през декември същата година Т. Траянов, макар и болен, е арестуван и инквизиран в Дирекцията на милицията. За да не умре там, е откаран в Александровска болница, където издъхва на 15 януари 1945 година. В продължение на две десетилетия името и творчеството на поета бе табу за младите поколения, а тъй наречената социалистическа литературна критика не се занимаваше с този ярък представител на българския символизъм. Чак през 1966 година е издаден малък том с избрана лирика на Т. Траянов, в чийто предговор някогашният негов съратник в „Хиперион“ Людмил Стоянов дава крайно отрицателни догматични оценки.
Поезията Т. Траянов не е намерила и днес своята достойна оценка. Оттук причината за нейната „неразгадаемост“ и известна трудност при възприемането й. Сполучлив опит да даде отговор на този проблем прави Светлозар Игов: „В тази поезия образността е напълно дестилирана от предметни значения и в този смисъл е „най-символистична“. Тук царува музиката, но разбрана не като мелодия и настроение (както у Лилиев), а като логика и математика, някаква математическа съвършена музика има в тази поезия. И в този смисъл ключът към нея е повече в една логико-философска интерпретация, а не в традиционния критически или исторически анализ. Музиката на някакви надземни абстрактни трепети в тази поезия… “
.
(Из книгата на автора „СТЪЛБОВЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНОСТ. Биографии на писатели от Паисий Хилендарски до Петя Дубарова“. Изд. „БГ Учебник“, 2025 г. Редактор: Момчил Тодоров)
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
- Виолета Радкова ще гостува в Глаголницата
.
На 25 януари ще си говорим за романа „И леглото ни е зеленина“ („Жанет 45“, 2024) на писателката Виолета Радкова – книга, „заредена от начало до край с радостта от разказването, удоволствието от създаването на собствен свят и населяването му“, както пише Яна Букова.
Именно тази радост от разказването, но и умението да се разказва, ще поставим в центъра на срещата ни с Виолета Радкова.
11:00 ч. Сиатъл
14:00 ч. Ню Йорк
21:00 ч. СофияСъбитието във Фейсбук ТУК
Линк към срещата – в навечерието на събитието във Фейсбук страницата и Фейсбук групата на Глаголницата.
Фото кредит: Яна Лозева
***
Виолета Радкова е съавтор и водещ на книжния подкаст „Четене му е майката“, както и на българското издание на международния танцов флашмоб „The Most Wuthering Heights Day Ever“, с което осигурява безплатни психотерапевтични консултации на жени в нужда. Завършила е английска филология и магистратура „Британска и американска литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а професионалният й опит се простира от работа за Световната организация по здравеопазване на животните, през продавачка в магазин и сценарист на кулинарно предаване – до творчески директор на рекламна агенция. В момента работи като културен мениджър и устен преводач. Редактор е на няколко романа, преведени от английски език. „И леглото ни е зеленина“ (ред. Борис Минков, „Жанет 45“, 2024) е първият й роман.
.
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
към Българския културен център в Сиатъл.
- Въглеродни отпечатъци на българския мачо
Сатиричен разказ на Андрей Ненов
Сузана седеше на масата в кухнята и яростно пишеше в бележника си с химикалка, която вече трети ден отказваше да пише нормално. От другата страна Ернесто държеше телефона си като свещеник, който току-що е открил нов апокриф.
– Ето го! – възкликна той триумфално. – Според последното изследване, мъжете в България имат средно с 18% по-голям въглероден отпечатък от жените! Поради социални роли, икономически възможности и… как беше… културни модели на потребление!
Сузана вдигна поглед, който можеше да стопи стоманена лъжица.
– Тоест ти ми казваш, че аз съм по-зелена от теб, защото… какво точно?
– Ами… мъжете карат повече коли, ходят на риба с моторници, пият повече бира от кенчета, а не от шишета, имат по-големи телевизори… Изобщо на мъжете им е по-голям… отпечатъкът.
– Ернесто, ти последно си карал кола преди три години и то защото те закарах до Банско да гледаш как аз карам ски.
В този момент влезе Кая – братовчедката на Сузана, която беше в режим „вечно на диета и вечно ядосана на патриархата“.
– Аз вече трета седмица не ям месо по принцип. Моят отпечатък е колкото на две катерици и половина. Вие сте климатични престъпници.
Гупта (истинско име Гаврил, но от 2017 г. насам само Гупта) влезе, понесъл два огромни найлонови плика от „Кауфланд“, от които стърчаха шишета бира, пакетчета чипс с вкус на кебап и промоционална касичка с форма на прасе.
– К’во става бе, хора? Защо гледате така, сякаш съм убил последния полярен мечок?
Насо (който беше дошъл „само за секунда“ да си вземе зарядното, а вече трети час стоеше в кухнята) се обади от ъгъла:
– Според статистиката, Гупта, само дето си мъж и си купил тези чипсове в голяма опаковка, вместо три малки, вече си допринесъл за 0,0043 тона CO₂ повече от… примерно… Кая.
Кая изсъска като настъпена котка.
– Аз пия само вода от чешмата в стъклена бутилка, която ми е баба подарила през 2004-та!
Пешо, който до този момент мълчаливо белеше картофи за пържене (класическо мъжко занимание с нулев въглероден рейтинг, според собствената му логика), най-накрая се намеси:
– Чакайте малко! Значи аз, като мъж, който четири пъти седмично ходи пеша до работа, два пъти седмично мие чиниите на ръка, а колата ми е на блокада от 2019-а… аз съм климатичен злодей?
Ернесто погледна в телефона си.
– Според изследването… да. Защото си гледал футбол на голям телевизор. И си ял кюфтета.
– Кюфтетата бяха от кайма от щанда „намалени, защото изтичат“ – обясни Пешо с гордостта на човек, който е спасил планетата с 40 стотинки на килограм.
Сузана стана, взе бележника си и започна да чете на глас, сякаш е присъда:
– Обвиняемият Ернесто: кара кола веднъж на три месеца, но пуска климатика на 18 градуса през зимата. Обвиняемата Кая: яде авокадо, което е летяло 12 000 километра. Обвиняемият Гупта: смята, че най-екологичното нещо на света е да изпие 18 бири и после да не ходи до тоалетна цяла нощ. Обвиняемият Насо: диша. Обвиняемият Пешо… просто съществува и това вече е подозрително.
Всички замълчаха.
След трийсет секунди тишина Гупта вдигна една бира към тавана.
– Хайде тогава да се жертваме за планетата. От днес нататък пием само бира в кенчета по 0,33. По-малко алуминий на партида, по-малко въглерод, по-малко живот.
– Това е най-екологичното нещо, което си казвал някога – призна Кая с неохота.
– Знам – отвърна Гупта тържествено. – Затова ще изпия двойно повече, че да компенсирам предишните години.
Сузана въздъхна, затвори бележника и каза тихо, почти нежно:
– Знаете ли какво е най-лошото въглеродно престъпление в тая стая?
Всички я погледнаха.
– Че все още се събираме заедно. И все още се понасяме.
Ернесто се усмихна виновно, Кая извъртя очи, Пешо продължи да бели картофите, Насо най-после си тръгна с зарядното, а Гупта отвори още една бира – този път в кенче 0,5, защото все пак принципите си имат граници.
И така, в една обикновена кухня в България, климатичната криза получи най-българското възможно решение:
„Ще се оправим някак… абе, айде де, поне да си изпием бирите.“
.
