литература
- „Песента на колелетата в XXI век“ в Добрич. Празник на Йовковото слово
.
Официалното награждаване на призьорите от Втора възрастова група на Националния ученически конкурс за есе и разказ на тема „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ („Песента на колелетата“, Йордан Йовков) се превърна в истински празник на Йовковото слово.
.
.
Специалното събитие в Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич е заключителната част от тържествата, посветени на 145 години от рождението на големия български писател, организирани от Регионален исторически музей – Добрич и Исторически музей – Котел.
.
.
На 9 ноември в родната на писателя Жеравна (вж. тук), а на 25 ноември и в Добрич бе представен сборникът с творби от ученическия конкурс „Песента на колелетата в XXI век“. Книгата излезе по идея на д-р Виктор Хинов и точно по Йовковски е себап – осъществен с дарения на българи от САЩ, Германия, Великобритания, както и от родината, в името на талантливите деца от цяла България, като награда за техните творчески търсения и смелост да пишат по Йовков.
.
.
Това са 65 млади автори в две възрастови групи, изпратили общо 71 текста (есета и разкази). Д-р Марияна Таланова, автор на корицата на книгата и гост на събитието, приветства организаторите, благодари на дарителите и редакционния екип*.
.
.
Книгата бе представена от нея и д-р Веселина Белева от Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич.
.
.
Благодарение на г-жа Биляна Тонева, директор на ОУ „Йордан Йовков“ с. Красен, в което писателят е преподавал и на което е бил директор, гостите наблюдаваха откъси от екранизация по емблематични Йовкови разкази като „Шибил“, „Индже“, „Последна радост“ – дело на възпитаници на училището. Йовковите места на памет в Добрич и Тервел оживяха в съвсем нов кратък филм с автор Никола Ненов.
.
.
Настоящият възпитаник на СУ „Йордан Йовков“ – Тервел на живо благодари на екипа на Дом-паметник „Йордан Йовков“ за помощта в осъществяването на идеята за видеото и представи Пламена Петрова, Александра Чанева и Еля Хамитова (ученички в същото училище), в чиито емоционални изпълнения звучат стихове на Дамян Дамянов, Недялко Йорданов и Ивелина Радионова, посветени на певеца на Добруджа.
.
Специалното участие на талантливите младежи от музикалната школа към НЧ „Палитра – 2022“ гр. Добрич с директор Анелия Иванова създаде неповторима атмосфера за призьорите и участниците в Националния ученически конкурс за есе и разказ, чиито награди бяха връчени от г-жа Надежда Илиева-Янкова, главен уредник в Исторически музей – Котел, както и от членове на двете журита, в двете възрастови групи. Прозвучаха и някои от отличените есета и разкази.
.
Материала подготви д-р Веселина Белева
Снимки: Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич, Марияна Таланова и Еврочикаго
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* От Еврочикаго благодарим още веднъж и на всички дарители за издаването на книгата (списък с дарителите вж. тук), които са наши автори, приятели и съмишленици.
.
- Чествания на Йовков в Добрич. Представяне на „Песента на колелетата в XXI век“
.
В рамките на честванията на 145 години от рождението на големия български писател Йовков Йовков в Добрич, организирани от Регионален исторически музей – Добрич на 21, 22 и 25 ноември, ще бъде представен и сборникът „Песента на колетата в XXI век“, съдържащ творби от Националния ученически конкурс „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта („Песента на колелетата)“ – 2025.
.
.
На 21 ноември, от 12:30 часа местно време, в Дом-паметник „Йордан Йовков“ (ул. „Ген. Гурко“ 4) в Добрич ще има маратон на четенето.
На 22 ноември, от 11:30 и 15:30 часа местно време, ще бъдат поднесени цветя пред паметника на писателя и ще бъдат представена книгата „Стихотворения“ на Йордан Йовков.
На 25 ноември, от 15:00 часа местно време, в Дом-паметник „Йордан Йовков“, ще бъдат връчени наградите във втора възрастова група на Националния ученически конкурс по тема от творчеството на Йовков и ще бъде представен сборникът „Песента на колелетата в XXI век“.
Припомняме, че този сборник бе издаден с активното участие на нашия редакционен екип, по идея на д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, и със спомоществователството на български емигранти от САЩ, Германия, Великобритания и на сънародници в родината.
.
.
Сборникът вече бе представен на 9 ноември в Жеравна, по време на събитие в чест на Йовков, организирано от Исторически музей – Котел, където бяха наградени и участниците в Националния ученически конкурс от първа възрастова група (вж. тук).
.
- Юбилей на Лигата на българските писатели в САЩ и по света с нов алманах и награди
.
Празник на словото в Чикаго: Лигата на българските писатели в САЩ и по света отбеляза 15 години с нов сборник „Любослов“ и конкурсни награди
.
.
На 15 ноември в Чикаго се състоя значимо културно събитие, организирано от Лигата на българските писатели в САЩ и по света (Bulgarian Writers League in the USA and Abroad).
Тази година Лигата отбелязва 15 години от своето създаване. Тя е приемник на Съюза на българските писатели в САЩ и по света – първото официално регистрирано сдружение на български творци извън родината, основано именно в Чикаго през 2010 година.
.
.
По време на тържествената церемония бяха връчени наградите от третото издание на Международния конкурс за поезия и проза „Език свещен“, посветен на юбилея на Лигата. Сред отличените бяха и български автори – гости от Филаделфия и Вашингтон. Двете големи награди получиха Калина Томова и Васил Славов.
.
.
Наградите си получиха лично и българските творци от Чикаго Василен Васевски, раздел проза; Силвия Ранкова, раздел проза; Елена Субашов, раздел поезия; както и Бойко Антонов от Washington DC, които присъстваха на церемонията. Светлин Симеонов от България и Александрина Валенти от Италия, които са с първа награда съответно за поезия и проза, както и получилата специална награда за проза Ирина Василева от Франция, се включиха с видео клипове или специални обръщения към присъстващите.
.
.
Събитието включваше и представяне на новия брой на алманах „Любослов“ – годишното издание на ЛБПСС. Присъстващите имаха възможност да се срещнат лично с писатели и членове на Лигата, както и да се запознаят с най-новите им творби.
.
.
„Език, памет, наследство са трите крайъгълни камъка, които създават емоционалната архитектоника в нашия живот на хора, които живеят извън границите на родината. За нас родният език е обединител; той е сърцето на нашата обща колективна памет като българи, гласът на нашата идентичност“ – каза д-р Людмила Калоянова, вицепрезидент на Лигата.
.
.
„ЛБПСС ще продължи и занапред да държи високо факела на българското самосъзнание сред нашите общности в чужбина“ – допълни тя в речта си по време на събитието.
.
.
Представител на сайта Еврочикаго показа на присъстващите новият сборник „Песента на колелетата в XXI век“ с творби на български ученици, който неотдавна бе представен в Жеравна по случай 145 години от рождението на Йордан Йовков (линк).
Вечерта завърши с коктейл и непринудени разговори в приятелска атмосфера.
.
- Ентропия
.
За пръв път се срещнах с ентропията като студент по медицина, втора година, в курса по биофизика.
Дотогава не бях чувал тази сложна дума.
Тя звучеше като нещо, което няма място в човешката топлота – като термин от свят, където чувствата са излишни.
Но колкото повече слушах професора, толкова повече усещах, че тази дума описва нещо вътре в мен.
Когато каза: „Ентропията е мярка за безредието в една система“, аз се усмихнах горчиво – изведнъж разбрах защо все не успявам да събера чувствата си на едно място.
Защо обичам и мразя едновременно. Защо си тръгвам, когато трябва да остана, и защо оставам, когато отдавна е трябвало да си тръгна.
Вътре в мен имаха сблъсък всички сили на природата – топли и студени, градивни и рушащи.
Аз бях просто система в разпад, която се опитва да се престори на жив организъм.
После професорът нарисува на дъската кръг и каза, че във всяка затворена система, оставена сама на себе си, ентропията нараства, докато не достигне пълен безпорядък.
И тогава ме прониза нещо, което запомних за цял живот – че може би човекът сам се превръща в затворена система, когато спре да обича, когато спре да общува, когато започне да се страхува от промяна.
Тогава топлината му започва да изтича навън и остава само студената черупка на реда.
По-късно, когато вече стоях на дежурство в болницата, разбрах и колко вярна е тази формула.
Ентропията не беше само в уравненията – тя влизаше с всяка линейка, с всяко „бип“ на монитора, с всяка тишина след последното издишване.
В спешното отделение всичко се разпада по-бързо, отколкото човек може да подреди.
Енергията на живота се превръща в топлина, а топлината изстива. След всяка смърт температурата в стаята сякаш пада с градус.
Понякога гледах мониторите и си мислех, че това не са апарати, а часовници на хаоса.
Когато линията трепти – има ред, борба, динамика. Когато се изправи – настъпва съвършеното равновесие.
И тогава разбираш, че ентропията е не само в материята, а и в смисъла – че и мислите имат температура, и мечтите изстиват, когато не ги захранваш с вяра.
Най-трудното беше не да видя смъртта, а да приема реда й. Да осъзная, че нещо се губи, но не изчезва – просто се разпределя по равен начин в света.
Може би и любовта е такава – когато си тръгне от едно сърце, не умира, а се разсейва в пространството, като топлина след изгаряне.
Ала най-добре осъзнах ентропията, когато си тръгна тя.
Не професорът по биофизика, а жената, с която делях въздух, мисли и тишина.
След нея в стаята остана само равновесие.Онзи перфектен баланс между присъствие и отсъствие, в който нищо вече не се променя.
И тогава разбрах – пълната тишина е просто другото име на ентропията.
Седях вечер на масата, пред чашата с вино, и усещах как въздухът около мен се охлажда.
Не защото беше зима, а защото нямаше повече движение.
Любовта е динамика, движение на енергия между две тела.
Когато едното изчезне – второто просто се охлажда, докато не стане част от околната температура.
С времето престанах да си спомням гласа й, но все още помня топлината на ръцете й.
Това е, което вселената не успява да обясни – как материята може да изстине, но споменът да остане топъл и дори да пари.
Може би именно там, в онзи неразрушим спомен, живее най-малкият бунт срещу ентропията.
Може би паметта е последното място, където редът все още диша.
Водата търси да се изпари, желязото – да ръждяса, въздухът – да се смеси, а човешкото лице – да се превърне в прах.
В ябълката вече живее гнилото семе, в стената – пукнатината, която я чака, в звездата – студеният мрак, който ще я погълне.
Дори мисълта, веднъж изречена, започва да се руши – думите се изтъркват, значенията избледняват, а обещанията се разпадат на съмнения.
Цветът клюмва, още щом разцъфти.
Смехът започва да умира още с първия си звук.
Слънцето, което ни топли, всеки ден губи частица от себе си, за да поддържа илюзията, че животът има посока.
И човекът… – във всяка клетка, във всяка мисъл, във всяко „утре“ се крие стремежът към разпадане, желанието да се върнеш в хаоса, от който си произлязъл.
С времето започнах да гледам на смъртта по същия начин.
Няма край. Има преход.
Нищо не се губи, всичко просто сменя състоянието си.
Тялото изстива, но топлината му остава във въздуха, в стените, в дрехите, в нечий спомен.
И мислите, които някога сме изрекли, не изчезват – само се разсейват като звук, който бавно умира в пространството.
Може би затова никога не съм се страхувал от края.
Страхувам се единствено от застиналото, от онази пълна неподвижност, която вече нищо не променя.
Истинската смърт е не, когато спреш да дишаш, а когато всичко в теб е подредено. Редът убива. Хаосът е животът.
И ако има нещо, което все още ме спасява, това е малката искра на безредието в мен – желанието да не съм съвършен, да не съм приключен, да не съм равновесен.
Докато още има движение, има и живот.И докато има живот – ентропията никога няма да победи напълно.
Всичко се стреми да се разпадне, но в това няма трагедия.
Трагедията е само, ако не успееш да видиш красотата на разпадането.
Да разбереш, че и смъртта е форма на продължение, че разпадът е начинът на света да се подмлади.
Когато атомите се разпръснат, те тръгват да градят нещо ново.
Когато една любов изгори, пепелта й дава топлина на друга.
Дори спомените, които избледняват, оставят след себе си форма – като сенки по стената на времето.
И може би точно в това е смисълът – да не се бориш срещу ентропията, а да я приемеш като дъха на Вселената.
Да позволиш на нещата да се рушат, за да се родят отново.
Да вярваш, че докато има промяна, има и живот.
И че дори хаосът – този велик безпорядък – е просто другото лице на любовта.
Сега вече знам – не редът спасява света, а движението.
Не подреденото, не завършеното, не перфектното.
Спасява го онова малко трептене, което отказва да се укроти.
Онова съпротивление срещу покоя, което наричаме живот.
Може би Бог не е създал ред, а просто е запалил първия хаос.
А ние, с нашите тела и страхове, сме искри от този първичен пожар, които още горят в тъмното, за да докажат, че ентропията никога няма да победи напълно.
Защото всяка мисъл, всяка любов, всяко раждане е малък бунт срещу окончателното равновесие.И може би в това е цялата тайна – че смисълът не е да оцелееш, а да гориш, докато има какво да се разпада.
И тогава разбрах тайната.
Не на смъртта, а на живота.
Животът не се е родил, за да бъде съвършен, а за да се съпротивлява.
Той е най-великото недоразумение във Вселената – малка, упорита искра, която отказва да се подчини на реда на разпада.
Сега вече знам защо съществуваме.
Не за да трупаме смисъл, не за да откриваме истини, не за да владеем материята.
А просто за да бъдем онова минимално трептене, с което Вселената се опитва да забави собственото си умиране.
Ние сме дъхът, с който тя се бори със себе си.
Животът е съпротивление на хаоса.
И може би затова дишаме – за да помагаме на Вселената да не се предаде пред ентропията.
.
.
- В Жеравна 145 години след рождението на Йовков. Събитие и книги в негова памет
.
На 9 ноември 2025 г. – точно в деня, когато се навършиха 145 години от рождението на големия български писател Йордан Йовков, в родния му дом в Жеравна, който е къща-музей, се състоя тържествено събитие в негова памет, организирано от Исторически музей – Котел и Регионален исторически музей – Добрич.
.
.
На събитието бяха наградени отличените участници от първа възрастова група (5. – 8. клас) в конкурса „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ („Песента на колелетата“, Йордан Йовков), организиран от двата споменати музея.
.
.
След това бе представен сборникът „Песента на колелетата в XXI век“, издаден по идея на д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, със съдействието на редакционния екип на EuroChicago.com и финансиран с дарения на читателите му – български емигранти от САЩ (Чикаго, Индианаполис, Сиатъл), Германия и Великобритания, и на сънародиници в родината.
.
.
Книгата, събрала есета и разкази на участници в конкурса по тема от творчеството на Йовков, е без корична цена, разпространява се безплатно и Евврочикаго и организаторите на конкурса са поели ангажимента тя да стигне до всички деца и юноши, изпратили свои творби за участие.
.
.
Водещ на тържественото събитие в Къща-музей „Йордан Йовков“ в Жеравна бе Надежда Тодорова-Янкова, уредник в Исторически музей – Котел. Тя бе и една от тези, които представиха книгата „Песента на колелетата в XXI век“ пред събралите се деца, родители, учители и гости.
.
.
Заедно с д-р Веселина Белена и д-р Кремена Митева от Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич, както и Борис Спасов, председател на УС на Добруджански научен институт – Добрич.
.
.
Сред официалните гости на събитието бяха зам.-председателят на Общински съвет – Котел Владимир Мартинов, авторката на корицата на сборника „Песента на колелетата през XXI век“ Марияна Таланова, Димчо Джиговски, от чието издателство излезе книгата, представители на административното ръководство на СУ „Йордан Йовков“ – Сливен и др.
.
Отличията на наградените участници в първа възрастова група на конкурса бяха връчени от д-р Веселина Белева, уредник в Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич, и Димчо Джиговски.
.
.
На събитието бе представена и книгата „Стихотворения“ от Йордан Йовков, първо издание, 2024 г., финансирана от Добруджанския научен институт (съставител, предговор и послеслов – д-р Кремена Митева).
.
.
Тържественото честване на 145 години от рождението на Йордан Йовков завърши с представянето на късометражния филм „През чумавото“, заснет през 2023 г. в с. Жеравна, като дипломен проект на студенти от Нов български университет.
.
.
Още информация за събитието и списък с наградените участници в конкурса от първа възрастова група може да се види ТУК.
.
.
Снимки: Марияна Таланова и ФБ страница „Музеи Жеравна“
.
- Награждаване на призьори в конкурс и представяне на „Песента на колелетата в XXI век“
.
На 9 ноември 2025 г. (неделя), от 13 часа местно време, в Къща-музей „Йордан Йовков“ в Жеравна ще се състои награждаване на отличените участници от първа възрастова група в Националния ученически конкурс за есе и разказ „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта („Песента на колелетата“) – 2025, организиран от Регионален исторически музей – Добрич (Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич) и Исторически музей – Котел (Къща-музей „Йордан Йовков“ – Жеравна).
По време на същото събитие ще бъде представен и сборникът „Песента на колелетата в XXI век“ с творби от този национален ученически конкурс, който сборник бе издаден по идея на д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, с участието на редакционния екип на EuroChicago и платен с дарения на български емигранти от САЩ, Германия, Великобритания и сънародници в родината.
.
.
По-късно на събитието ще бъде представена и още една книга – първо издание на „Стихотворения“ от Йордан Йовков.
Цялото събитие в Жеравна е свързано и с годишнината от рождението на големия български писател, който е роден точно на 9 ноември преди 145 години.
.
- Българско литературно събитие в Италия
.
В Брунате и Милано се състоя ТРЕТИЯТ САЛОН НА СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ
.
.
Да тръгнеш по последните стъпки на българския поет Пенчо Славейков, до последните му мигове живот, да отдадеш почит и уважение към личността и творчеството му, е повече от вълнуващо. Нашият поет е станал част от историята на Брунате.
.
.
Тук местните жители ще те обслужат на български език, ще ти предложат сувенири с лика на Славейков, ще те упътят на български към хотел „Беллависта“, където той прекарва последните си дни под всеотдайните грижи на своята муза и спътница Мара Белчева.
.
.
Няма друго по-подходящо място за провеждане на литературни срещи в навечерието на Деня на народните будители. Брунате е едно от най-българските места в Италия и тук Италия доказва за пореден път, че е пазител на културата.
.
.
Отличната организация на Третия литературен салон отново дължим на д-р Мая Падешка, лектор по български език в университета „Ориентале“ в Неапол, ръководител и преподавател към българското неделно училище „Асен и Илия Пейкови“, член на УС на Асоциацията на българските училища в чужбина.
Мая Падешка не престава да следва с ентусиазъм мисията си да разпространява българската културата и езика ни в Италия. Като истински будител тя счита тази си дейност за вдъхновяваща и мисионерска.
.
.
Мая определя писателите за деца и юноши за безспорни народни будители, защото събуждат у най-младите любов към словото, родината и човешките добродетели — точно както са правили книжовниците и просветителите от Възраждането.
.
.
Този път гости на Салона и модератори на творчески ателиета бяха известните на деца и юноши български писатели – Здравка Евтимова, Цвета Брестничка, Иван Раденков, Милен Хальов, Слави Стоев, Зарина Василева.
.
.
Всички те вдъхновяват у децата ни любовта към знанието, четенето и творческото писане.
.
Здравка Евтимова,чийто творби са преведени и публикувани в 27 страни по света, вдъхва увереност у всеки млад човек, че в него живее един успешен писател.
От нея може да се научат подходите за творческо писане и за майсторлъка на вдъхновяващия разказвач – подход на сянката, на подводния камък, на кръговата композиция, подход на „червената херинга“ и др.„Със своите произведения младите писатели трябва да сложат България на световната литературна карта“ – така Здравка Евтимова определя мисията си на вдъхновител на творческото писане у децата и юношите.
.
.
Като писател Зарина Василева вярва, че творчеството е най-силният инструмент за социална промяна и личностно израстване.
Иван Раденков вдъхновява децата за творчество и свобода на мисълта с музика, фантазии и игри.
.
Слави Стоев, писател и психолог, подкрепя децата в процеса на развитие на емоционалната им интелигентност.
Цвета Брестничка, позната ни с поредицата „Вълшебната гора“, пълни салоните на Столичния куклен театър с книгата си „Небивалици с буквите от А до Я“.
Милен Хальов е най-четеният автор на Столичната библиотека, най-любимият писател, излъчен на конкурски от детско жури.
.
.
Детските писатели често са първите, които отварят пред най-малкиге вратите към света на книгите. Чрез техните приказки и истории се събужда въображението, любопитството и желанието за учене — качества, които са в основата на духовното пробуждане.
Те възпитават морални и човешки ценности.
През героите и сюжетите си те учат на доброта, честност, смелост, приятелство и любов към родината — все неща, които изграждат личността и гражданското съзнание.
Те съхраняват и предават националната култура и език.
.
.
Много бългаски писатели са не просто писатели, а просветители и будители на младите поколения, защото чрез творчеството си пазят духа на българщината.
Будят мечти и самоувереност.Чрез приказките и стиховете децата започват да вярват в доброто, в силата на човека и в собствените си възможности — това е истинско „будителство“ на душата.
.
.
Текст и снимки:
Боянка Иванова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел. ред.: Още за Третия салон на българската литература за деца и юноши – вж. тук.
.
- Срещу Операта
.
Съвсем наскоро излезе най-новата книга на нашия сънародник в САЩ Васил Славов „Софийски разкази“ (изд. „Факел“, С., 2025). Предлагаме на вниманието на читателите един от разказите в нея.
.
На моите будители – емигрантни – Милчо Левиев, Марин Пундев,
Мишо Симеонов – Слона, Атанас Славов, Благой Тренев… С обич!.
СРЕЩУ ОПЕРАТА
Улица „Гладстон“ и каменната будка на „Стара планина“, където продаваха вестници, а тя – будката – като че ли всеки миг щеше да се катурне. Слитнала беше една, хързулнала се. Двата най-красиви среза на града ми. И двата – до Операта, срещу Операта. В детството – беше Операта. Преди детските домове.
Тези дни четох книга и там авторът дава изречение за огромните обувки на статуята на Александър Стамболийски. Пред Операта. Да. Катастрофически точно.
Операта. Минаваха дни. Първа ложа – вдясно. Миризма на влажно, червени завеси. Нямаше кой да ме гледа и майка ми ме водеше на репетиции с нея. Женски някакви работи. Пфууу..
.
Асен Найденов бе тогава диригентът. От онази снимка от 1965-та година, с Борис Христов в Париж, си спомням Надето Тошева, живееше точно срещу Университета, прозорецът й бе с два преплетени железни пръта отпред, Данчо, Иван Александър, Петя, тя май още тогава замина за Швеция, свиреше на арфа – кой друг? А – Вучката. На „Милин камък“ живееше Вучката със съпругата и дъщеря им – Деси. А Деси бе онова детенце, дето Мадама Бътерфлай вдигаше на ръце по време на сърцераздирателната си ария. И казвах на Деси: „Деси, в ложата съм, отсреща, махни ми като те вдигнат високо там, нали сме приятели. Че ми е скучно.“ „Разбира се“ – казваше Деси и никога не ми махаше, защото не може то така, да махаш с ръце по време на репетиции. Дори когато не са генерални.
.
.
На ъгъла, до служебния вход и точно срещу будката на „Стара планина“, беше магазинът за полуфабрикати с прочутите си шницели и дроб сърма, по-натам Печатният комбинат, където получих първата си работа и работна заплата след завършването на Университета – очуквач на вестник „Труд“, нощна смяна – където после работихме с Георги Борисов, който даде помощ и отношение във време, когато повечето мили хорица обръщаха гръб – горе на четвъртия етаж работихме върху онази първа стихосбирка – ситничка, ситничка една. И излезе това книжле. Тогава, тогава се роди и детето – почерпката – почерпка, а те, момчетата в печатницата съвсем сериозни момчета – нямаше три пет при тях – салам кучешка мечта, някаква бутилка ракия, с ракиите съм нещо зле и не ги знам, хлебец малко – и фрас… на масата! Това е!
Нагоре по „Стара планина“, на хвърлей от Софиийската Математическа, живееха Багата и Таня. Родителите ми им бяха кумове. Багата бе първият ми учител по английски, четяхме тогава от онова зелено томче „Екерсли“. Преподаваше той в Университета с Атанас, в английската катедра, по времето на Марко Минков. После го настъпиха. Атанас замина първо, сетнe Багата. Преподаваше английски на американски студенти в О‘Клер. Видях го във Вашингтон, където дойде за учредяването на първата „Американска асоциация за насърчаване на българската култура“. Достойни, високи мъже. Марин Пундев, Атанас Славов, Милчо Левиев, Михаил Симеонов – Слона, Благой Тренев. Мислеха за България тези мъже и направиха каквото умеят. Не беше много, но бе всичкото, което можеха да дадат. Не стояха зад тях фондации и интереси, пресмятания и продажби. Колко жалки днес са плахите, посърнали в усмивките си хорица, обслужващи тоз или онзи, свели чела – пред тоз или онзи… Но това е друга тема, това е друго писане… Друга ярост!
А пък къщичката на Багата и Таня на „Стара Планина“… в шепичка можеш да я вземеш. Малка, ситна една, но топло вътре, с онова ухание на прекрасен тютюн. С онова усещане, че ще можеш да се присегнеш, ей така – да се присегнеш и ще да станеш като тях, някой ден, като тези мъже, високи и достойни, когато дойде и твоят мъжки час…
.
.
И виждам Багата с лулата му. Софийският Фокнър? Но не, софийският Фокнър бе вече Кръстан.
Опери… магазини за полуфабрикати… редакции жалки, красиви и високи хора… и този наш най-светъл и понякога толкова тъжен град!
Въобще – да живее Пучини!
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Снимки: Личен архив на автора
.
- „Песента на колелетата в XXI век“ излезе от печат
.
Излече от печат „Песента на колелетата в XXI век“ – сборник с есета и разкази на ученици от различни училища, основни и средни, от разни краища на страната, участвали в Националния ученически конкурс „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ („Песента на колелетата“) – 2025, организиран от Регионален исторически музей – Добрич и Исторически музей – Котел, във връзка със 145 години от рождението на автора на „Песента на колелетата“, големия български писател Йордан Йовков.
.
.
Сборникът съдържа 69 авторски текста – 41 есета и 28 разказа на деца и юноши, участници в конкурса, разделени в четири раздела (според жанра и възрастовата група). Издаден е по идея на д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, с участието на редакционния екип на EuroChicago и с подкрепата на български емигранти в САЩ (Индианаполис, Чикаго, Сиатъл), Германия, Великобритания, и на сънародници в родината.
Това е осмата поред книга с художествена литература, създадена с участието на редакционния екип на EuroChicago, след седемте литературни сборника с творби на български автори от разни страни и контитенти, издадени в периода 2016-2022 г. Както и предишните седем, и тази е без корична цена и ще разпространява безплатно.
.
Седемте литературни сборника, излезли в периода 2016-2022 г. Снимка: Марияна Таланова За разлика от предишните седем книги, в които бяха събрани разкази и стихове, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago, тази е с есета и разкази от национален ученически конкурс.
Основната част от тиража на книгата ще бъде предоставена на организаторите на Националния ученически конкурс „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ – 2025″, които поеха ангажимент да предоставят на всеки участник в конкурса по един екзепляр от нея.
Първото събитие, на което книгата ще бъде представена, е планирано за 9 ноември т.г., от 13:00 часа местно време, в Къща-музей „Йордан Йовков“ в Жеравна. Там организаторите на конкурса ще награждават отличени участници в него от първата възрастова група.
Отличените във втората възрастова група на конкурса ще бъдат наградени от организаторите на друго събитие, което ще бъде в Добрич, пак през м. ноември. Датата за него все още не е уточнена.
Благодарим на всички, помогнали сборникът „Песента на колелетата в XXI век“ да бъде издаден. Желаем успех и творческо вдъхновение на всички деца и юноши, чиито творби са събрани в него.
.
- Още за Третия салон на съвременната българска литература за деца и младежи
Както вече съобщихме (вж. тук), на 25 и 26 октомври в Брунате – Милано ще се проведе Трети салон на съвременната българска литература за деца и младежи.
Следва актуализирана покана за събитието с неговата предварителна програма и допълнителна информация.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
МИНИСТЕРСТВО НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА
КУЛТУЛНА АСОЦИАЦИЯ „ТУК БЪЛГАРИЯ“
БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ В МИЛАНО
КУЛТУРНА АСОЦИАЦИЯ „ПАРАЛЕЛ 43“
БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ „АСЕН И ИЛИЯ ПЕЙКОВИ“, РИМ/ФЛОРЕНЦИЯ/АВЕЛИНОВИ КАНЯТ НА
ТРЕТИЯ САЛОН НА СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА ЗА ДЕЦА И МЛАДЕЖИ
БРУНАТЕ – МИЛАНО, 25 – 26 ОКТОМВРИ 2025
Пенчо бре, чети!
Пенчо не чете!Третото издание на Салона ще се фокусира върху две основни теми:
–Четенето дава самочувствие и посоки в живота: четене и избор на литература за юноши и младежи (12 – 19 години);
– адаптиране и създаване на литература за деца и младежи (творчески ателиета в малки групи с участието на български писатели).
По време на Салона участниците ще имат възможност да проучат собствения си творчески потенциал в създаването на кратки литературни текстове. Ще обогатят творчески методическите си умения. Ще овладеят и конкретни методи и техники за адаптиране на литературни текстове. Резултатите от работните ателиета – оригинални или адаптирани текстове – ще бъдат приложени в реална учебна среда.
Гости на Салона и модератори на творческите ателиета: Здравка Евтимова, Цвета Брестничка, Иван Раденков, Слави Стоев и Милен Хальов.
Ще бъдат представени нови книги на български автори за деца и младежи.
Събитието се провежда в партньорство с Асоциацията на българските училища в чужбина /АБУЧ/ и с медийната подкрепа на НИ „Аз-буки“.
ПРЕДВАРИТЕЛНА ПРОГРАМА
25 октомври, събота
8.30 Потегляне от Милано в района на Централна гара
10.00 – 10.30 Официално откриване
10.30 – 13.00 Първа творческа сесия (с кафе паузи по желание на участниците)
След 13.30
По следите на Пенчо Славейков в Брунате
Пешеходна разходка в Комо
Връщане в Милано26 октомври, неделя
10.00 – 13.00 Творчески работилници с учениците от БУМ (ще има възможност за включване онлайн)
След 13.30 – свободно време в МиланоЗАЯВКИ ЗА УЧАСТИЕ СЕ ПРИЕМАТ НА ИМЕЙЛ АДРЕС [email protected] до 5 октомври.
Допълнителна информация:
Салонът ще бъде открит на 25 октомври, събота. Предвижда се среща около 8.30 ч. на Централна гала Милано и организирано пътуване по маршрута Милано – Комо – Брунате. Официалното откриване и първата творческа сесия ще бъдат проведени в Брунате, в залата на общинската библиотека. Връщане в Милано след 17.30 ч.
На 26 октомври работата ще продължи в Българското училище „Пейо Яворов“ в Милано, между 10.30 – 13.30 ч. При желание и възможност в занятията могат да участват ученици и от други неделни училища.Препоръчва се пристигане в петък, 24 октомври, настаняване в Милано.
АДРЕС на училището: Via G.B. Piazzetta, 2 Milano
Via G.B. Piazzetta, 2 MilanoЗона: Piazzale Corvetto, жълта линия на метрото, което има директна връзка с централната гара на Милано.
Препоръчва се участниците да присъстват и в двата работни дни и да останат до закриването на Салона, поради спецификата на творческия цикъл, предвиден по програма.
Участниците поемат разходи за път и нощувки.
Летища: Бергамо, Малпенса с директна връзка до Централна гара Милано.
.
От организаторите
.
- Темз Арабаджиева в „Глаголницата“
Очаквайте на 5 октомври 2025 г. в Глаголницата
среща с Темз Арабаджиева
10:00 ч. – Сиатъл
13:00 ч. – Ню Йорк
20:00 ч. – СофияVia Zoom
Линк – в навечерието на събитието
във Фейсбук страницата и групата на Глаголницата***
За какво ще си говорим с Темз Арабаджиева“ на 5 октомври, като приседнем „на по книга, две“? Разбира се, за книги – под завивки, под възглавки… Защото Темз е „момичето с книгите“.
Ето какво разбираме за нея – от нея:
От Темз Арабаджиева най-вероятно би станало чудесен юрист, ако не бяха книгите. Но, естествено, като във всяка история и тази има обрат. И никой не би заподозрял, че тя ще се занимава с реклама. Един студентски стаж и работа за лятото във фирмената книжарница на издателство „Колибри“ променят нещата. И Темз прекарва следващите 4 години в издателство „Колибри“. През 2017 г. сърцето й завзема най-голямото българско издателство – „Сиела“, където започва като специалист „PR и реклама“ като (почти) най-младия член на екипа. През 2019 г. става и мениджър „Маркетинг, PR и реклама“, където фучи и до днес. От 2017 г. работи по Международен литературен фестивал „Варна Лит“. Междувременно блогът й „Книжно: На по книга, две“ преминава в проектите „С книги под завивките“ – YouTube влог и радио рубрика в сутрешния блок на „Дарик радио“. През 2021 г., заедно с главния редактор на Webcafe.bg Антон Биров, стартира подкаста „Първа страница“ – един подкаст за хора, книги и (не)истински истории. Извън това съм просто Темз, момичето с книгите.
***
Измина лято, в което се появиха стотици нови заглавия. Навлизаме в есенно-зимния сезон, когато ни се иска да се ориентираме в морето от книги – какво е за нас, кои са „нашите“ книги.
Вярваме, разговорът с Темз ще отключи идеи и предложения. Всъщност, сигурни сме.
Събитието във Фейсбук ТУК
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
към Българския културен център в Сиатъл.
- Едно лице на есента
Есента.
Знаеш ли,
винаги е хубаво, когато
изпращаш поредното лято.
Залезите пурпурно червени,
звездите големи, големи.
А нощите леко студени.
И е красиво (стократно красиво)
да четеш всички поети,
влюбени (диво) в тъгата на есента,
при тях срещаш дюли, листа, миризма…
Хубава им се получава така.Есента!
Есента.
Мъдра някак си, много добра.
Като се замисля и ето,
така правеха поетите вчера с морето.
А за мен есента все остава мечта!
Няма сложни чувства там,
има крила!
Има топъл подслон,
има хубава книжка.
Има чаша кафе с приятелка, с две…
Има приказка в есента.
Приказка за художник с тебешир в ръка.
Дето срещнал я НЕЯ и нарисувал дъга.
После паднал дъжда…Есента!
Есента.
Предпочитана приказка.
Диалог със деца.
Цяло цветно пространство.
На игра, на шега.
Задължително строга,
със червена коса.
Поведенчески мека,
като зряла жена.
Дар е тя за човека,
с многобройни лица.
Съучастница с Бог е!
Прави дълга нощта.
И любов там тя ражда,
като нова звезда.Есента!
Есента.
Ще остане навеки,
като свърши света!.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Премиерата на „Петрихор“ в Чикаго
.
Една вълнуваща вечер – начало на есенния културен живот на българската общност в Чикаго
.
Източник: Potayniche.com На 20 септември 2025 г., в Център „Българика“, се състоя премиерата на новата книга на Василен Васевски – романа „Петрихор“. Срещата премина вълнуващо и докосващо, много уютно и мило, като събиране с родственици. Защото нашият корен е общ – България, а това ни свързва с невидими нишки. И също като героите на „Петрихор“, сме поели пътя си от един корен.
.
Калина Томова и Василен Васевски В синхрон с повествованието на романа, навън валеше тих есенен дъжд. В книгата на дъжда е отредено много специално място. Който я прочете, ще усети тръпката от неговия аромат, от размишленията и дълбока му мъдрост. Което пък произтича от философските озарения и мъдростта на автора.
.
Ивелин Мянков Събитието стартира с музика – Ивелин Мянков изпълни на виола подбрани от него произведения, които докоснаха присъстващите така, както музиката може да докосва – фино, елегантно, пренасяща в други, хармонични светове. Любими познати мелодии, наситени с емоции.
.
Калина Томова Калина Томова откри словесното представяне на автора и новата му книга, и сподели своите усещания след прочита на „Петрихор“. Василен Васевски сподели с гостите на премиерата историята по написването на книгата, пътя от зараждането на идеята до финала – появата й във физическа форма и образ, причините да бъде написана, усещанията по време на създаването й. Последва прочит на три персонажа от романа: авторът представи глава, в която се разказва за момент от детството на двамата братя, свързващ ги с дъжда; Соня Кичева осветли нюанс от образа на баба Минка, един от свидните герои в романа, държаща здраво нишките на рода; и Калина Томова – глава, в която герой е дъждът, който има много деликатна роля.
.
.
Преди въпросите и отговорите с присъстващите, бе прочетен анализът за книгата (б.р.: вж. тук) на литературния критик Георги Николов, който от много години следи изявите на българските творци по света и осветява литературния живот на българите в чужбина.
.
.
Премиерата завърши с въпроси и отговори по романа. Изказаха се хора, които вече са го прочели – приветстваха автора за темата, която е избрал. Имаше въпроси и от други, които тепърва ще я четат. Получи се интересен и вълнуващ диалог, който продължи дълго. Авторът получи като подарък от Калина Томова ръчно изработена книжка чрез техниката Scrapbook – „В аромата на дъжда“, извадки от романа на „размислите“ на дъжда, които изразяват философските виждания на автора.
.
.
Събитието завърши отново с музика, Ивелин Мянков продължи да гали слуха на присътващите чрез струните на виолата. А гостите се подредиха за автографи, продължиха да разговарят с автора и помежду си за прекрасната среща и се наслаждаваха на хубавата енергия, която осезателно се усещаше в пространството.
.
.
На добър час на „Петрихор“ и среща с много читатели!
.
.
Калина Томова
Снимки: Соня Кичева
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Откъс от „Петрихор“ – вж. тук.
.
- In Memoriam Виктория Тинтерова
.
Виктория Тинтерова (1959-2025) е родена в София. Почива в родния си град на 16 септември т.г. Разностранен талант, не особено познат на широката публика. Фотограф, оформител на списания, реставратор на мебели, автор на дизайнерски плетива… Публицист, памфлетист, човек с невероятно чувство за хумор.
Тинтерова е завършила фотография. Носител на различни награди за черно-бяла фотография. Била е фотограф в Института за паметници на културата, работила е в различни списания; по-късно, след раждането на сина й, когото ражда на 42 години, започва да работи в дома си.
Профилът й в социалната мрежа Фейсбук има 12 хиляди последователи. В нейна памет поместваме някои нейни постове във Фейсбук от последните месеци.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
21 август 2025 г.
Напоследък гледам само рекламите. В тях има надежда – дупиту ти е чувствително, ‘начи има няколко вида кралски тоалетни хартии. Имаш хемороиди, които те скапват… и столовете скапват. Има изобилие от дупешки мазила. Имаш вагинална сухота и увеличена простата – няма проблеми, колкото искаш хора се занимават да ти облекчат страданията…
Щото иначе нищо не може да се реши. Вода няма, кинти няма, то българи вече не остаанаха… Зат’ва гледайте рекламите, ако искате да сте спокойни.
***
19 август 2025 г.
Вчера нали ви казах за Путин, че е кукла, закована за масата… Е, есъ лидерите пък бяха на срещата с Тръмп, от онези, картонените макети, дето може да си ги местиш, където си искаш. Не са скъпи, можете и вие да си купите.
Прилагам и реклама. Ако ви трябва публика, пък никой не ви харесва и не иска да ви дойде на сватбата…
Една вечер на вратата на госпожа Петрова от третия етаж се звънна. Тя пооправи прическата, опъна пеньоара, пръсна облак парфюм и мина през него, както беше виждала по филмите… отвори вратата. Отвън стоеше мъж с бутилка „Пещерска“ в ръка.
– Влезте, влезте – любезно го покани Петрова.
Седнали, домакинята извадила чашки, сложила чинийки с к’вото има. Минали час… два, ракията била на привършване и Петрова не издържала:
– Да се събличам ли? – тихо промълвила.
– Ъ?! – озадачил се гостът, който се казвал Петрони, Пешо. След 5 минути Петрони се плесал по челото:
– А, явно в офиса е станала грешка – вие сте си поръчали евач, а аз съм алкохолик-събеседник.
П.П.
Картонените изрезки може да изглеждат като проста концепция, но тяхната популярност доказва, че те са всичко друго, но не и скучни. Независимо дали ги използвате за промоция, декорация или просто за забавление, те са чудесен начин да добавите малко индивидуалност към всяко събитие или пространство.
***
26 юли 2025 г.
Има нещо, дето не съм ви казвала за мене си – аз съм медиум. Снощи запалих няколко чаени свещи и викнах духовете на големите философи. Явиха се само двама-трима, другите били заети. Маркс, без Енгелс, Шопенхаур и Кант. И питам ги аз с призрачен глас:
– Философи, кажете в какво живеем – лево или десно управление?
Те сбраха умните си черепи, пошушукаха малко и викат:
– Не ни чопли повече кокалите и сама реши.
И реших – ще канализирам последните 30 години.
Том първи:
ТРЯБВА
Трябва да разградим комунизъма, через разрушаване на комунистическите заводи, които бяха и без това изкуствени. После язовирите и напоителната система, ерго – селското стопанство. Речено-сторено. И червени, и сини се заеха с тия задачи. За десетина години се справиха, защото са печени.
ЩЕ
Сега – ще постоим заводи, язовири и нови училища, и още повече болници – на човек по болница…
Пак ги повиках философите. Никой не се яви, щото като ми прочели труда, полудели, махнали главата на Маркс и сега се налагат с книгите си.
ЕПИЛОГ
Баба кара колело, а насреща й – лайно.
Ха налево, ха надесно…
право във лайното пресно.***
10 юли 2025 г.
Костов, гуруто на демократурата, освен всичко друго съсипа и СДС, вика – ник’во увеличение на заплатите, щото ем не сте ефективни, ем ще предизвикате инфлация. За да сте ефективни, като ви назначат да чистите градинките на децата, вие трябва моментално от шареното влакче да произведете части за високоскоростни влакове за износ. За да сте ефективни… иначе много важно, че е мръсно. То и без това е мръсно. Но виж, двигател за скоростен влак веднага го продаваме и хоп – ставаме ефективни и обосновано увеличение на запатата. С 10 лв. За повече – питайте Костов. Най-вероятно космически кораб. Аз мисля вкъщи да направя манифактура за електрически рикши, за износ за Индия. А?! Обещавам, че като забогатея, ще се опитам да не си купувам черен хайвер, та да не предизвикам инфлация. То и без това не обичам…
Костов би станал президентин, ако го подкрепи Борисов.
Муш, въх, уби ме…
***
23 юли 2025 г.
Толкова е опасно навсякъде, че мисля на село да си построим бетонов бункер и да не мръднем оттам, докато не си отидем от естествена, дълбоко старостна смърт. Ако се налага да излезем за нещо, ще правим сърчица с високо вдигнати ръце.
Защо така съм улашена ли?
1. Навън става толкова горещо, че а си излязъл, а си омрел, изпарил, анахилирал. Ние никога не сме виждали жеги и сега – баам!
2. На плажа е още по-опасно, щото а си се метнал във водата рязко, а си омрел. Даже във въздуха си омрел. Може и от цените на супите да омреш, затова по-добре в бункера и ник’ви морета.
3. Ако се прибереш вкъщи, почват да ти звънят мошеници, да ти искат кинтите да ги фърляш през балкона. Ако не са неизвестните мошеници, се появяват известните, които ти искат кинтите за ток, вода… Ама няма вода.
4. Въздухът в София е много опасен и мръсен.
5. 1000 пъти ви се каза, че трябва непрекъснато да пиете вода, докато не фанете воден плеврит, само така ще оцелеете, а вие – не, та не, та не….
6. Който има нещо да продава, да го продава отсега, че държавата ще тури цени 2 лв. – 1 евро на всичко и ще видите тогава. Апартамент – 2 лв. и заплата – 2 лв. За да няма инфлация и Кая Калас да ни хареса. И Урсула. Така викат икономистите – а са ни дигнали заплатите, а сме хукнали за черен хайвер и трюфели, а са вдигнали цените на черешите – и двустайните панелки близо до метрото.
***
10 юли 2025 г.
Като слушам радостта от въвеждане на еврото от януари и инвестициите, които ще докара, си преставям следната картина – откъм Дунава, в летящ старт чакат двама шведи в 6 СААБА, и трима с пръчки стомана в ръце – и се гледат на кръв, трима датчани с кофи с риба, норвежци с шишета с нефт и няколко с торби с нокии… От изток дебнат руснаци с хибридни атаки в раници и кохорта китайци с шевни машини, японци във влакове стрели и двама-трима чаршафи с камили, натоварени с фурми. От запад са наредени в разгъната фаланга десетки беемвета и стотици инженери с рула чертежи на пътища, язовири и още болници… Чакат на гюме еврото, за да почнат моментално да инвестират, без да губят време. И да ни увеличат заплатите…
***
23 май 2025 г.
Ей ме. ‘Начи – болница, хора… изследвания, мини оттук, аааа, не оттук… завърти се на левия крак 5 пъти… дай кръв… ся се завърти на десния… тук не се стъпва – ковид. Накрая някой се смилява, пльосва ме на креват, завива ме и аз заспивам. По едно време креватът се разтриса. Ммхм… к’во ли става… Ха, сетих се – в моя вагон с книги има и Зошченко – там, дето го турили във вана, да му свалят температурата, а до него безпомощно се люшкала полуомряла бабичка. Горе надпис – ТРУПОВЕТЕ СЕ ПРЕДАВАТ ОТ 3-5 ЧАСА. Дааа, вече съм бабич, ‘начи ще ме предават. Отварям любопитно очи – очаквам накрая на Тунела да видя весела, превъзбудена група роднини в бели роби, да ме посрещат и да махат, около тях котета и кучета, дори и златна рибка… бивши гаджета… Тц – санитарка мие пода и от време на време блъска краката на леглото. Дотук добре – казал оня, дето падал от 20-ия етаж. Зимам си цигарите и излизам на двора, при другите хулигани, с абокати, системи и по пижами. Сядаме до едни симпатяги – единият с 4 банки на стойка. Вадете химикалки и пишете – разговорът им беше академичен.
ЧЕТИРИТЕ БАНКИ
– Ся всички говорят как младите са все по телефоните… много е вредно, а то си трябва движение. Аз, напримерну, имам малка градина. Садя малини за едната внучка, ягоди за другата и капини. Обаче капините са много, та слагам за ракия… па намерих една огромно тиква. Турих и нея… и няколко малки… доде един съсед и вика – искаш ли бяло вино по 1 лв.? Искам, бе, как да не искам – 100 литра. Стана 300 литра ракия.
Слушателят вече беше онемял от възхита.
– Да, ама дойдоха полицаи – продължава Четирите банки. – Ти продаваш ракия, ще те глобяваме. Как продавам, бе – сметай, ‘секи ден пия по 300 грама. 7 х 300… и т.н., то не остана… Дойдоха зетьовете… ЯЯЯЯ, к’ва ракия – викат… Това е ракия от тикви, бееее ей. Има една трета капини… тикви и… на майка си газа.
Записахте ли, няма да повтарям.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
Искрени съболезнования на семейството и приятелите на Виктория Тинтерова.
Светъл път на душата й…
.
- Из романа „Мъж от идващите дни“
.
Откъс от новата книга на Банко Банов
„Мъж от идващите дни“ (изд. „Фастумпринт“, С., 2025)Повече за книгата и автора – вж. тук.
––––––––––––––––––––––––––––––
На проф. Ст. Ф.
ПРОЛОГ
Петдесет и седем годишният професор Стайко Зафиров се буди рано, рефлекс от подсъзнателно, отдавнашно време.
Притеснява се, успал се е, баща му ще го навика, трябва да изведе за повън Рашо. Колебае се, бащината му сръдня и грижата за палаша не бяха ли в години, останали зад гърба му? Той не е там, в Рошковица, безпокойството го отпуска, но къде е…
Бледо, пембяно слънце наднича през облаци отвъд реката. Кога е станала толкова широка, по нея плуват кораби… Не е река, а проток, по отсрещен висок бряг прозират сгради, утрото просветлява над Ускюдар. Тънък лъч близва открехнатия френски прозорец на боксониерата. Професорът отмята завивката, става, по черни гащета и юнашка фланелка. Влажна хладина го кара да потръпне, по селски навик не спи с пижама. Марков комплект, купен от „Селфридж” на Оксфорд стрийт, лежи неразпакован на дъното на куфара му, облепен с етикети на „Луфтханза” и „Пан американ”.
Ред е за утринна гимнастика, статутът на гост-професора в университета “Bogazici” предполага да практикува здравословни навици. „Купешки префакуци”, така насмешливо биха ги преценили съселяни от родната му Рошковица. Застава срещу потока студ, нахлуващ през прозореца, прави разгъвки с ръце за гръдния кош, трийсет лицеви опори и след това – петдесет клека. Задъхва се, но почва да усеща всяка фибра от тялото си. Придърпва найлоновата завеска, отделяща тясната душ-кабина; Фидан, която идва да чисти, мърмори на анадоолу диалект, че разлива вода по пода. Включва електронната смесителна батерия, редува пареща и студена струя.
Зафиров е представителен мъж, с впечатляващо за годините си, снажно тяло; с чиста кожа, без брадавици и кондилозни петна. Да се чудиш дали е пръкнат от селско коляно или е прапотомък на кръстоносец, тръгнал да освобождава Божи гроб и хартисал на Балканите. Все още черната му коса е гъста и вълниста, брадичката – волева. Посетител в гюлханския музей “Eminonu” би преценил, в профил докарва бюст на римски сенатор, в рамене – на спартанец-хоплит. Не го блазнят, не подозира, че буди подобни асоциации. Възприема себе си като материална подложка с присадени съзнание, мисъл.
Грижите за тялото му са здравно нацелени, в дискретен смисъл – вулгарни. Предполагат ежедневно заставане под душ, жабуркане на устата с елудрил, рязане на нокти, отделяне на носни секрети и веднъж или през седмица – освобождаване от интимна течност. Природата предвижда за тази нужда партньорство тяло в тяло. Християнството я усложнява лицемерно, регламентира я в моногамна връзка. В Истанбул гост-професорът преценява, ислямът може да е назадничав, но проповядва повече биологична съобразност.
Бе опитвал да осмисля възприятия, да търси какво подсказват още от отделенски и прогимназиални години. Даскал Стоян Природата бе го изправил пред смълчани съученици в час по химия, постави на метална подложка пред него тъмна буца, като камък, и попита, уж невинно:
– Денчо, с какво е характерно веществото, което виждаш? – Даскалът бе братовчед на дядо му Денчо, поднасяше Стайко, като го денчосваше.
Бе опипал камъка.
– Черен е на цвят, гладък, тежи….
Даскалът се засмя, доволен от уловката, запали горелка, облиза с нея камъка, докато подпуши. Потупа го покровителствено по рамото.
– Това е буца антрацитни въглища. Химията ще ви научи да виждате нещата отвътре.
Поднасянето бе го засегнало, но след време си даваше сметка – селският учител бе го подбутнал да се вторачва отвъд видяно.
Професорът застана пред огледалото, бръснеше се педантично всеки ден. Масивното му лице подсказва откритост, като на холивудски актьор. Закуси с голяма чаша кафе без захар и две препечени филийки – с безсолна извара и с резен шунка, тънък като цигарена хартия. Устата му се пълни със слюнка от мисъл за порязаница с цвърнат резен розова сланина, но здравословното хранене изисква самоограничения.
Употребените прибори остави на умивалника в бокса; за тях, за пране на бельото му и спалните постилки се е договорил с Фидан. Хигиенистката чисти университетски вили, в които са настанени преподаватели. Смугла мома, веждеста, с матова кожа и къносана коса, прибира я под стегната пребрадка. Шишкава в бедрата, бархетната й блуза на ситни розови цветчета е спусната над тъмносини шалвари. Бе се похвалила пред Зафиров, не е селянка, тя е от Джанкьой, обявили са го за град, на трийсетина километра от Ерзиджан.
– Докога ще шъташ на чужденци, сама мома в Истанбул? – бе я попитал съпричастно професорът; доза демократизъм при общуване с обслугата е препоръчителна. Тя бършеше пода с влажна четка, облегна се на дръжката, погледна го недоверчиво; на приказка е любезен, ама днеска е тук, а утре кой знае къде.
– Докато събера пара, колкото за зестра.
– Зестрата не е ли бащина грижа?
– Аз съм сирак, професоре. Още година, две и се прибирам в Джанкьой, да хвана жених и кътам семейство.
Връщането в родното градче на Фидан се отлагаше от година на година. Истанбул засмукваше работни ръце, такива като нея в края на крайщата усядаха в собствена гарсониера в предградията, в Авджалар или Силиври.
Омръзнеше ли на професор Зафиров храната в кантината, вядеше ли се на дюнери, разнасяни от улични продавачи, поръчваше на хигиенистката да му сготви ядене като българско, да е сослия. След ден-два му носеше в туристическа котелка телешка яхния със сини сливи или долма пиперки с овнешка кайма. Той пък премълчаваше, че тя прибира за в квартирата си бутилка хартисал течен сапун, пакет салфетки или флакон флайтокс.
Зафиров се вижда веднъж седмично на катедрен съвет със завеждащия департамента по естествени науки, професор Буркин Ергун. С Ергун се познават от конференция в Майнц, бе се оказало – и двамата работят върху еластични характеристики на полимерни смеси. Ергун бе осведомил комшията за вакантен лекторат в истанбулския университет “Bogazici” и бе съдействал за назначаването му…
Ергун беше с изсечено лице, сключени вежди и орлов нос, живееше в елегантна вила в резидентния квартал Шишли. Интелектуалец от коляно, с баща – випускник от някогашния Роберт колеж и дядо – паша от интендантството на Галиполския корпус. Шофираше поръчков „Мерцедес“, имаше сметки в Credit Suiz, в британската банка и четири деца.
Бе канил българския колега на вечеря. След десерта – кюнефе, поднесен с турско кафе; госпожа Ергун се извини, че трябва да настани децата за лягане. Представителна жена с прибрана на кок, къносана коса, извън дома я криеше под плътно пристегната пребрадка.
Домакинът и Зафиров се оттеглиха с по чаша коняк край разтворен витринен прозорец в остъклената зимна градина. Уютно цирикаха щурци, Буркин запали ароматна пура. Парещата глътка алкохол изтикваше назад задръжки, подвеждаше към откровеност; Зафиров надигна отново кристалната чаша с „Хенеси”.
– Буркин, историята на отношенията между българи и турци, преценката ни един за друг е различна, гледано от към двете страни на границата. Ние се боим от вас заради спомен за Батак, заради страшното лято в Карлово и Стара Загора през войната ви с Русия, за нас е Освободителна. Но вие на два пъти сте се се въздържали да ни ударите в гръб, през Сръбско-българската и Междусъюзническата война. В Първата световна даже сме били съюзници. Как си го обясняваш?
Редно ли беше, ползвайки гостоприемството на потомствения османец от елита, да повдига трънлив въпрос?
Ергун припали загасналата пура, смукна дълбоко.
– Мисля, че изпитваме към вас патернализъм. Вярно е, били сте народ, който е работил за нас, но и ние сме имали отговорности спрямо вас. Не сте отбивали военна повинност, пазарите на империята са ви били открити. Сигурно усещате това благоразположение тук и сега.
– Днес – да, но как е било преди време? Забравят ли се травмите от еничарството?
– За родителите на отнетите деца сигурно е струвало доживотна мъка. Но за момчетата – възможност да се издигнат като администратори в империя на три континента. Как и кога, иначе, родом българче би станало капудан, валия или даже везир?
Не идеше да спориш на равна нога с домакин, зад когото надничат петстотин години имперска история, влогове, паркова вила и поръчков „Мерцедес“. Буркин му спести затруднението.
– Е, да оставим миналото за него си. Животът на всеки от нас почва преносно от вчера и трае до утре. В този отрязък са и нашите отговорности. В свободна неделя предлагам да ви водя на плаж на Кадебостан. Истанбул не е само на европейския бряг, днешното му лице е отвъд протока.
Продължиха на банални теми, относно наближаващата сесия, въможните бонуси за изявени студенти, стипендиите, осигурени от фирма „Сийланд”.
В професионалните отношения помежду им валутните възможности на потомствения нотабил не се брояха, Ергун му имаше пълно доверие. Беше му предоставил курс по обща химия два пъти седмично. Зафиров въвеждаше първокурсници в атомно-молекулната теория, анализираше периодичната таблица. В раздела за органичната химия се ограничаваше с феноли, алдехиди и кетони. През пролетния семестър изнасяше специализиран курс по синтез на полимери пред бакалаври, кандидатстващи за магистърска степен. Довършваше и лабораторна тема с Ергун – за влакново усилване на каучукови продукти.
Базисния курс четеше в мрачноватата аула на ректората, специализирания – в семинарна зала на модерния технологичен факултет. С материала бе на „ти” от България, но преди лекция проиграваше на глас как се „чува” английският му. Оксфордският си Special english дължеше на частни уроци от времето на следването и тримесечен курс в софийския Институт за чуждестранни студенти.
За делнични потребности се съветваше с Бекир. Випускникът на софийския ВИФ, преселник от времето на голямата екскурзия, беше жилав и дребен, като за колоездач. Старши преподавател по физическа култура в “Bogazici”, обучаваше госта на елементарни тенис умения и беше негов компаньон за риболов.
Докато заравняваше с валяк хлътнини по засипания със шамот корт, Бекир бе доверил:– Фидан върши и други услуги за гост-преподаватели. Но се прави да е непричьом, договореното оставяш в ненадписан плик върху радиатора.
– Ти опитвал ли си? – не се върза професорът. – Със случайни партньорки има рискове.
– Рисковете ги има и в България, ама извинявай, вие сте по-спънати от тукашните – прецени Бекир. – Бащи не са ви водили при позната леличка да ви отвори очите.
Веднъж или два пъти месечно, за мълчаливо недоумение на Бекир, Зафиров изтегляше от гаража доматеночервения си „Фолксваген”-костенурка. Петстотин и седемдесетте километра до София му отнемаха 7-8 часа, ако не случеше задръстване на границата. Съжителството с жена му Раиса от години е формално, в София минава край квартирата на Снежана и се качват в драгалевската му вила. Там ден и нощ си наваксва за въздържането, до тръгването му обратно към Капъ Куле. В града не слизаше, шансът да се засече с Рая или сина си е нищожен, но защо да си създава усложнения?
Снежа е лаборантка в Медицинска академия, впечатляваща, като Елизабет Тейлър, светлоока и тъмнокоса. Всеки път й носи малки подаръци, козметика, парфюми Chanel или Lancome. Бе му устроила малка сцена, когато при поредно идване бе си позволил небрежността вместо френски парфюм да й поднесе Chopard Wist. Снежана е чешит, вместо „Фолксваген” казва „Фолкцваген”, той я поправя търпеливо, а тя отново натъртва на „ц”. Не е длъжна да се съобразява със света, нека светът се съобразява с нея. Бе прекрачила с прозирен умисъл в леглото му, озадачаваше го с житейска мотивация. Преценяваше физическата близост в реда на нещата, ако посредством нея реализираш смислена лична амбиция. Виж ти, поколенията не страдаха от скрупули.
В София токът гаснеше, Стайко палеше газова лампа, стъкваха камината. При всяко негово идване левът се оказваше олекнал, магазините – опразнени, пред бензиностанциите – опашки. Младият министър-председател Виденов се силеше да провежда социалноориентирана политика, да модифицира централното планиране. Къде ти, субсидираните държавни предприятия и кредитиращите ги банки фалираха една след друга. На втория ден от софийския престой в главата на професора вече се връщаше Истанбул, многолюден, с пазари, заринати от стока, с пъргави улични продавачи, с храмове и дворци от византийско и султанско време.
На раздяла със Свежа потвърждаваше обещаната компенсация за даряваната му интимност. Договорил е с италиански колега шестмесечна специализация за нея в Милано, в тръста Пирели. Подразбираше се, без по-сетнешни негови ангажименти.
[…]
Преди да излезе от боксониерата, Зафиров притвори старателно прозореца. Остави ли го открехнат, внезапен дъжд, нагонен от вятъра, подлизва по стената. Пролетно време откъм Черно море пълзяха мъгли, ситни дъждове лъскаха асфалта по крайбрежния булевард „Сираган”. Босфорът течеше отвъд него като могъща река, сирени на влекачи, съпровождащи контейнеровози и танкери, отекваха дрезгаво. Преселникът-вифаджия Бекир поднасяше българина:
– Комшу, на твое място ще си мятам въдицата с чепарета от балкона на квартирата, направо през крайбрежния булевард.
– И какво ще извадя, попче, овоняно на нафта!
Подтичването с тенис ракета, риболовът им в събота е не толкова заради сафрид в тигана, колкото заради нуждата от мъжка приказка.
Преметнал сак с фирмен надпис „Адидас“, Зафиров пресече подстригана градинка между университетски корпуси. Сградите с високи прозорци под триъгълни фронтони са строени преди век и кусур. Тук, в някогашния Роберт колеж, са обучавани синове на мюсюлманската върхушка, че и на гяурски нотабили. Западащата Османската империя бе се силила да догонва индустриалния свят.
Тенис кортовете бяха вкопани в склон, магнолиеви и юдови дървета ги заслоняват от вятър. Розови съцветия се провират през оградните мрежи, зад тях се изправя тъмна стена кипариси. Бекир довършваше подравняването на корта; за изненада на професора, дребният вифаджия хранеше почти привързаност към страната, която бе опитала да го преименува на Борис. И бе го прогонила безцеремонно, с обяснение, че доброволно е тръгнал на „голяма екскурзия” през тревожната есен на 1981 година.
Двамата се „отвориха” за познанство и взаимни услуги случайно. Докато договаряше със Зафиров часове за уроци на корта, Бекир бе вмъквал турски, че и български думи в бедноватия си английски; помагаше си с жестове, натърти на „два пътя сабалян” и „понеделнишки”. Така с професорът засякоха общо социалистическо време зад гърба си.
Тенис уменията са подразбиращи се за професор в „Боазидичи”, но амбицията на госта от България да навакса липсата им се възпрепятстваше от рошковското му детство. Мъчеше да компенсира несръчности при изпълнение на сервис и лифтирани удари с прекалена сила, но напредъкът му бе обезсърчителен. Отгоре на туй Бекир изискваше с даскалска непреклонност да хваща ракетата с континентален хват и да замахва дълбоко от рамото към лакътя, за да поема ниски топки.
Размяната на заядливи наставления през леко провиснала мрежа след сгрешени пасове даваше на преселника и госта повод за натяквания и оправдания в миналото. Както в принципни спорове с Ергун, но с нашенска обосновка. Сядаха да почиват на близната от слънце зелена скамейка, Бекир наливаше по чашка каймаклия, поизстинало турско кафе от китайски термос. Бе подхвърлил.
– Минавал ли си за Варна през село Български кладенец? Допреди време се е наричало Турски кладенец, коренът ни е от там..
– Е, и Истанбул се е наричал Константинопол. Какво искаш да кажеш?
– Чогло ви е да помните времето, в което сме живели заедно. И за това се стараете да го заличите. Но как се заличава време, то се лепи по хорската памет. Затуй историчарите ви натрапват едно, а мълчат за друго.
– Има си причини за това, би трябвало да ги знаеш.
– Какви?
– В отделенията не са ли ви водили на панаир в Орешак и в Новоселския манастир? Не си ли видял купчината черепи на български монахини, избити без вина през Априлското въстание?
– А погиналите и прогонени нашенци след Руско-турската война колко са?
– Да кажем, колкото загинали и прогонени наши от Тракия след втората Балканска. Миналото не може да се поправи, но трябва да го знаеш, за да не пречи на днешния ти ден. На мен не пречи.
Бекир опипа натягането на ракетата.
– Не ти пречи, защото тук си нает като печалбар. Питал ли е някой ромеите, когато вашият Аспарух е прекосил неканен Дунав и се е поселили върху земите им? – Той замълча. – Откак се преселих, и на мен не ми гложде толкоз миналото, каквото да са сторили или изтърпяли дядовците ни, моите и твоите. Днешният ден трябва да отговаря за дългове на вчерашния довреме… Ще ходим ли в събота на сафрид?
В съботи, когато Зафиров не се губи по София, двамата сядат в моторницата на Бекир, привързана на бешикташкия пристан. „Тюлай” е скоро пребоядисана в бяло и синьо. Бекир дърпа шнура веднъж-два пъти, потопяемият мотор кашли, запалва. Вифаджията-цариградчанин завива на север, към гърлото на Босфора, държи курс откъм азиатския бряг. Досами водата шаренеят оранжеви и бежови вили-яйли на някогашни османски сановници. Изкупуват ги телевизионни актьори, адвокати, промишленици, новите тежкари на деня.
Пасажите сафрид влизат в Босфора откъм север. Риболовците причалват в закътано заливче, Бекир пуска котва. Двамата хвърлят чепарета с метални блесни на по десетина кукички, разменят по някоя мъжка дума.
Бекир споделя къщни грижи и мнения, в устата му са все дъщерите, Есма и Зехра, жена му. Туй наредил на булка Бекировица, за онуй я скастрил. Засмива се, ще му вгорчи живота, ако подозре къде е разтъпквал професора. Закача блесна на мястото на отхапана, подкача лектора.
– Да надникнем ли пак в Кадъкьой?
Разтъпквал е госта-българин из истанбулски квартали, които убягват на групово развеждания турист. Бърчили са носове на вонливия пазар за риба и агнешки чейреци в Бешикташ, обхождали са улички с безистени, задръстени от евтини джинси и якета в Лалели, надничали са по сенчестите улички „Зюрафа” и „Алгейк” край пристанището. Там се отбиват след заплата самотуващи мъже.
Бекир мъчи да влезе в ума на професора, успява само донякъде. Вместо през седмица да бие път през граница до едната София, що не отвори очи за услугата, която предлага Фидан? Без туй след съботен риболов харизва уловения ситен сафрид на услужливата хигиенистка.
Разширяваща се под ъгъл вълна от отминаващ контейнеровоз разклати моторницата, набута алената плувка под лодката. Зафиров се сепна, издърпа я. Изтичащият му през есента лекторски договор в „Боазичи” накъсяваше неизбежното време за избор, за връщане. Държавното финансиране за изследователска дейност пресъхваше, производствено-научната му лаборатория вегетираше, последните сътрудници, останали без доход, напускаха. Докога да се колебае между свят, предлагащ впечатляващи възможности, с редуващи се рискове и семпло осигурен живот под идеологически похлупак?
Двегодишното му отсъствие доразтваряше междината между него и жена му Раиса. Връзката им, все още формализирана с брак, беше физически изчерпана. В затрупаното от сняг московско предградие Митищи отръсканата секретарката на научния му ръководител, Анисия, бе го предупредила на раздяла: „Като отвеждаш Раиса в чужда, в твоята страна, поемаш двойна отговорност, за нея ще си освен мъж – баща и майка, брат и приятел. И да ти дотежи, ще си носиш товара.“
Предстоеше да реши, да загърби ли половин живот; семейство и близки, приятели и сътрудници, преживяно и пропуснато. Ще го дърпат назад, назад, ще го препъват със спомени, със сънища за Рошковица, за България. Но за сметка на загърбената бащина котловина, щеше да се почувства законен гражданин на света.
.
- Смокини
.
Прогнозата беше – остава горещо,
а то захладня.
Капят смокините и се размесват
със слабата суха трева.Капят смокините – съвършено умишлено,
самоубийствено капят те.
Жълтеят листата, лятото е прелистено –
кой смокините ще събере?Пчелите, осите, врабчетата, косът –
кой смокините ще утеши?
И кой ще усети захарта и сока
на тези библейски души?Кой ще пита за тях през голямата зима,
кой листата им ще брои?
Има ги смокините. И мене ме има.
Захладня и май ще вали..
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор –
вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук..
- За книгата на Банко Банков „Мъж от идващите дни“
.
ВРЕМЕТО ОГРЯВА ЧОВЕШКИЯ РАЗУМ…
„Aut inveniam viam, aut faciam – Или ще намеря пътя, или ще прокарам път…“ Тази латинска сентенция все по-отчетливо пулсираше в съзнанието ми, докато прелиствах новия роман на Банко Банков „Мъж от идващи дни“ (изд. „Фастумпринт“, София, 2025). Нетърпеливият стремеж да го прочета се оказа напълно оправдан. Отдавна вече проф. Банков е сред утвърдените, стойностни творци на съвременната българска литература. Без колебание ще го определя като неин жив класик, който трябва да бъде познаван от различните по възраст читателски вкусове. Защото книгите му – откровени, ясни послания, са изтъкани от впечатляваща проницателност за обществените процеси в различен времеви хоризонт. И са подплатени с непресторена човечност, освободена от всякакви политически рамки, вехти морални догми и готови „истини“. Докато перото му пък сочи път през динамиката на делника, в чийто безкрай да открием и самите себе си.
Сега пред нас е „Мъж от идващи дни“: сага за житието на някогашното момче Стайко Зафиров от село Рошковица. На когото съдбата е подготвила шеметни академични висоти и световен научен авторитет за открития в областта на химическите тайни. Но докато мине под дъгата на тези славни признания, му трябват много вътрешни сили и вярна преценка за „правилно“ и „неправилно“ в избраната посока. Която, заедно с втъкания в гените през редица поколения практически усет, ще го тласка успешно и неотклонно към върховете на ориста му.
Тази, нека я наречем метаморфоза на съзнанието и духа, ще трябва да съхрани личното му „аз“ в няколко поредни идеологически модела. И ще предпази интелекта на момчето, на младежа и после на зрелия вече мъж, от обезличаване и нравствена пустота. Затова пък цената на успеха ще бъде постоянно заплащана с поставянето на науката пред дребните човешки удоволствия, сведени от семейно огнище до случайни мимолетни връзки. Тук и там, за кратко и набързо. Личното ще бъде придатък в редките мигове на занимания в лабораторията, в писането на статии и участия в престижни форуми. Естествено, препятствията пред начинаещия асистент ще изникват по силата на обществените обстоятелства едно след друго. Трябва да си политически не само грамотен, но и активно, като колегата Христан, да се бориш с идеологическата диверсия. Или като развлечената Златка да вегетираш, несчитан от никого за заплаха в кариерно отношение. Събирателен образ за удобен позитивизъм в догматичното мислене е професор Гатов, разумно крачещ в златната среда на послушните. Има ли начин да се диша свободно, да се мисли на глас, да се открият допирни точки с други теории и хипотези, извън географските предели на родината?
И постепенно Банко Банков повдига завесата на обетования свят пред взора на персонажа си. Отначало на специализация в СССР, а после – в Германия, САЩ, Индия, Турция, Нова Зеландия… в Атлантида! Пред пълни със студенти и заинтригувани колеги зали. Навсякъде, където между наука и идеология съществуват ясни граници и никой от управниците не смее да ги прекрачва. Да, навсякъде, където откритията за полимерните влакна не се съобразяват с пустословните решения на пореден партиен конгрес, а са в услуга на милионното човечество. Все по-отчетливо и въздействащо авторът, сам успешно доказал се и в теоретичните си разработки, и в практическата им реализация, ни навежда на основната си мисъл в творбата. На идейния й тематичен постамент, че науката е своего рода кипяща духовност. Мислеща материя от правила, закони и проверени истини, кодирани в гънките на природата и очакващи мига на своето откритие. Което има едно главно и неотменно предназначение – да бъде в услуга на хората без оглед на цвета, езика, религията, обичаите, историята, миналото им… Науката, в цялото си всеобхватно многообразие, според Банков, е преди всичко възходящ градивен хуманизъм. Без даровете на който е абсолютно немислим цивилизационният процес и гладкият път на човеците към бъдещото време. Тя е и осмислена доброта, вградена в просперитета на поколенията днес и утре, с адрес във вечността. Тя, тя и пак тя е и гаранция за мирната ни съвместна битност. За планетарна хармония, без която Земята утре може да бъде превърната в пустиня…
Цялото повествуване в романа „Мъж от идващи дни“ е реалистично, достоверно и може би в редица случаи – наблюдавано от натура. Доколкото съм запознат с читателските предпочитания, те все повече в хаоса, царящ у нас, поставят акцент върху видимите тематични силуети. Върху различимите граници на позитивното и негативното, стойностното и маловажното, химерично обещаваното и простите житейски радости. На заден план прашасват по сергиите модернистични бълнувания и естетски грак. Отново се възражда доказалият нравствените си стойности български реализъм, съобразен и творчески вграден в новите тематични и естетически прозрения на ХХI столетие. Книгата на Банко Банков е също тяхна вярна проекция със сюжет, който увлича и се запомня.
Каква е всъщност дълбоката цел на тази книга?
Несъмнено, да разкаже историята на някогашното селско момче, издигнало се със собствените си способности до академик със световна слава. Да ни подсети за съдбата на учения – тема, твърде рядко срещана в каталога от тиражно-печеливши заглавия. И да влезе в диалог със съвременника-интелектуалец, когото често не забелязваме в хаоса на безоката тълпа… Но най-вече: да изведе на преден план ролята на науката за смисъла на тленното ни присъствие на Земята. За пътя на людете от различни краища на географската карта към единомислие, интелектуална хомогенност, нравствено преливане. И с общ поглед към овладяване на необятния Космос, вместо към сърцето на ближния със скрит в пазвата ни нож. Пътят на откритията е трънлив, изискващ много лишения и себеотдаденост. Но е единствен и необратим. От пробуждането на ясната мисъл някъде в древността и досега Бог дарява правото на съзидателност на сменящите се поколения. Днес храмът е храм и в университетската аудитория, и в лабораторията, и в страниците с формули, родени през безсънните ни нощи. Кои са адептите, жреците, първопроходците на всичкото това тайнство, наричано най-общо „наука“? Е, знайно е. Но пък рядко се сещаме, че когато под тежестта на годините трябва да си отидат вкъщи, възнаградени с някаква пенсия и скромна грамота за миговете слава, трябва да ги изпратим с още нещичко, съвсем лесно изпълнимо. Нарича се „незабрава“…
Всъщност, щастлив ли е по своему Стайко Зафиров и къде намира той своето противоречиво щастие? Там горе, на върха на общественото признание, но и пред финала на житейския календар? Създателят му Банко Банков не дава еднозначен отговор и оставя на нас да решим. На фона на неоспоримата му кариера личното се губи в случайна мимолетност. Семейството е отдавна разрушено, любовта към Рая – безвъзвратно отлетяла. Останалите връзки са за задоволяване на телесното, а късният брак с Олеся – мъждеещо огнище срещу наближаващата старост. Родината е също далечен спомен, биологичните сезони са отлетели по реда си, ала съвсем неусетно. Идва моментът за равносметка. Която всеки от нас, все някога, си задава и тя невинаги, въпреки ранните ни надежди, е оптимистична: „Но създателят, върховният разум, биологичната еволюция, все едно кой, бяха си направили мрачна шега с човечеството. Бяха го благословили за живот с различен цвят на кожата, бяха вложили различни езици в устата му, подвели го бяха да се моли на различни богове. Очевидно космическият разум предполагаше да се преодолеят различията в човешкия род, да се създаде световно съобщество. Но възможно ли бе и на каква цена – атомни разрухи, кръвопролития и изтребление? Не бе ли допринесъл той, световно известният органик Зафиров, за смекчаване на различията, за да живее утрешното човечество в общ дом, в добро здраве, преборило болести и страхове?“
Главният герой на Банков, обкръжен с колеги, почитатели и следовници, е много, много самотен. Едновременно доказан мислител, случаен грешник и съвременен Ахасвер, сочещ духовни истини в оазиси на мъдростта. Горд страдалец, надмогнал доноси, колегиални удари под кръста и грешни в циничната си същност, „непогрешими“ идеологеми. И жаден за нежност и взаимност симпатичен грешник, подвластен на плът и нагон. С обикновени черти на характера, както всички ние. Ала много над всички с приноса си, който заслужено го въздига до гражданин на света.
Останалите персонажи в книгата са епизодични и се сливат в цветен миманс към сюжетния развой. Прави впечатление предварителното запознаване на Банко Банков с въпросите на химическата наука, които той умело вгражда по страниците на книгата. Самият роман „Мъж от идващи дни“ е увлекателна мозайка от кратки, взаимно преливащи се части, обединени сюжетно чрез противоречивата същност на Стайко. С българска кръв, но с пулс в огромното сърце на мислещата планета. Убеден съм, че романът е следващо, по-високо стъпало в творчеството на професор Банко Банков. И зная, че който се докосне до него, ще се съгласи с моето твърдение…
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Поколения предци на Банко П. Банков са слизали от Балкана към полето. Прадядо му е от изчезналата старопланинска махала Присойката, дядо му – от махала Попишка, родителите му са троянци. Роден е в Ловеч на 02.07.1936 г., завършва гимназия със златен медал, дипломира се като строителен инженер в София. Инженерство и литература делят живота му. Стажувал е и работил на строежите на Медодобивния комбинат край Пирдоп, Химическия в Димитровград, Оловно-цинковия край Пловдив и Нефтохимическия край Бургас, награден е с два медала за трудово отличие и с почетна грамота от Камарата на строителите в България. Изкачил е нагорнището от младши асистент до професор д-р и ръководител на катедра „Строителна механика” в УАСГ, преподавал е във ВСУ в София. Специализирал е в Полша и Франция, която е посещавал няколкократно по проекти за научен обмен, автор е на много научни статии, учебници и монографии в областта на строителната механика и Метода на крайните елементи, извел е десетки специализанти до докторантура и хабилитация. Бил е член-основател на литературния кръжок „Димчо Дебелянов” към Студентския дом в София, референт на секция „Театрална и кинодраматургия“ в СБП, литературен консултант към Студентски дом и летните академии в Равда и Черноморец, съветник към Комисията по култура и медии в Народното събрание, съставител на проектозакона на СБП – 1913 за съхранение, употреба и развитие на българския език. Букви и числа са го отвеждали от Заволжието до Атлантика, и от Ледовития океан до Средиземно море. Публикувал е няколкостотин художествени творби във всички жанрове, донесли му редица награди.
.
Материала подготви Георги Н. Николов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Очаквайте скоро публикация на откъс от романа „Мъж от идващите дни“.
.
- Трети салон на съвременната българска литература за деца и младежи
С голяма радост споделяме, за трета поредна година, поканата за Салона на съвременната българска литература за деца и младежи, който ще се проведе в Брунате – Милано, на 25–26 октомври 2025 г. – пише говорителят на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ) Симона Захариева.
Ето още какво информира за събитието говорителят на АБУЧ, което се провежда в партньорство с Асоциацията на българските училища в чужбина:
Тази инициатива доказано се превръща в практична платформа за срещи с автори, творчески ателиета и обмен на добри практики между нашите училища. Салоните повишават мотивацията за четене и дават конкретни методически идеи за работа в двуезична среда.
Сред гостите и модераторите тази година са: Здравка Евтимова, Цвета Брестничка, Иван Раденков, Милен Хальов, Слави Стоев, Зарина Василева.
ЗАЯВКА И ИНФОРМАЦИЯ:
• НА ИМЕЙЛ: [email protected]
• Допълнителна информация / координация ТУК
• СРОК ЗА РЕГИСТРАЦИЯ: 5 октомври 2025 г.
.
Салонът се организира от Министерството на образованието и науката, Културна асоциация „Паралел 43“, Езиков и културен център „Тук България“ / Българско училище „Пейо Яворов“ – Милано, Българското училище „Асен и Илия Пейкови“ – Рим, Флоренция и Авелино.
.
- Идея, около която може да се обединим
След светлата дата, която чествахме вчера – 140 години от Съединението на България, и взимайки повод от благородния, обединителен дух на този акт, Ви каним да се присъедините към една вдъхновяваща инициатива – издаването на сборник с творби от Националния ученически конкурс по тема от разказа „Песента на колелетата“ на Йордан Йовков.
Конкурсът е организиран от Регионален исторически музей – Добрич и Исторически музей – Котел, по повод 145 години от рождението на големия български писател.
Тази есен ще бъде отпечатан сборник с около 70 есета и разказа, написани от ученици от разни краища на страната, различни градове и села, основни и средни училища.
Имаме удоволствието да Ви поканим да станете почетен спонсор (линк) на тази благородна инициатива, целяща да популяризира творчеството на младите таланти.
Каним Ви да се присъедините към каузата и в рамките на следващите десетина дни да ни подкрепите в събирането на необходимите средства за отпечатването на сборника.
.
Седемте издадени сборника с творби на български автори от различни страни и континенти, издадени последователно в периода 2016-2022 г. Както и всички предишни книги (вж. снимката по-горе), създадени с дейното участие на редакционния екип на Еврочикаго, и този сборник ще бъде разпространяван напълно безплатно и ще бъде дарен на училищни и обществени библиотеки в България и в Чикаго.
А всеки, който направи дарение – дори и символична сума – ще бъде отбелязан на страниците на нашия сайт Eurochicago. com, както сме постъпвали с дарителите за предишните седем сборника.
При дарение над 25 лева (или долара, или евро), ще получите гарантирано копие от книгата. А при дарение от 100 лева или повече, Вашето име ще бъде вписано в началото на самия сборник (вж. снимките от предишни книги).
.
.На онези, които ни питат защо не продаваме тези книги, отговаряме: най-ценните неща в живота са онези, на които не можеш да поставиш цена.
Йордан Йовков пише в „Песента на колелетата“: „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта.“ И десетки деца и юноши са изразили по един или друг начин в своите есета и разкази, изпратени в конкурса по тази тема, които са събрани за бъдещата книга, че хубостта в постъпките е най-голямато богатство..
Ето как можете да направите дарение за бъдещата книга – линк:
https://www.eurochicago.com/2025/08/donate-sbornik/
. - Из романа „Петрихор“ на Василен Васевски
.
Публикацията съдържа откъси от най-новия роман – „Петрихор“ на нашия сънародник в Чикаго Василен Васевски (изд. Потайниче“, 2025). За премиерата в Чикаго и отзив за романа – вж. тук.
„Водата знае всички земни тайни. Тя е видяла и чула всичко,
което някога е било казано или направено.“Ейми ХАРМЪН, What the Wind Knows
Моят дом е в небето, но животът ми протича между него и земята. Като по невидима стълба слизам и се качвам обратно безброй пъти, откакто свят светува. Тръгна ли надолу, тръгват и всички части, от които съм съставен. Призовавам ги да се върнат в мен, да се слеем отново, както изначално сме били във времето, от онзи първи ден на сътворението. Чули моя сигнал, те ми отговарят, където и да са. Една, две, три… Стотици, хиляди и милиони малки водни души се устремяват една след друга, за да се слеят с мен, преди да поемем по познатия път надолу. Там ни чакат – някога с любов и радост, друг път – с болка и мъка – планини и гори, реки и езера, градове и хора. Носим успокоение, раздразнение, живот или смърт, вдъхновяваме или плашим. Прегръщаме земята или гневно я удряме, сякаш да я накажем, защото такава е нашата мисия.
Живея без да мисля за предопределението ни, защото то е естествено като дишането. Хората искат да ме проумеят, както се опитват да прозрат света. А той е над тях, около тях, във тях, независим от желанията им. Тече като река, която ги подхвърля където си иска и аз съм там, в него, един от елементите му. Не зная дали най-важният, но заедно с останалите – въздух, огън и земя ние сме част от Битието и то е част от нас. Вечно, неизменно и самодостатъчно, съществувало сега и винаги. Защо онези, долу на земята, продължават да се питат?
Познавам човеците, откакто се помня. Знам, че животът им е по-лесен, защото ме има. Всъщност, без мен те едва ли щяха да оцелеят. Някои ме почитат и ми правят жертвоприношения, за да идвам по-често или да не съм гневен и сърдит. Гневен ли казах? Признавам, че общуването през годините с онези, приковани към земята, силно ми повлия. И те успяха да ми предадат своите чувства. Не помня кога точно стана – паметта за този миг е размита в милионите ми капки и се губи някъде далеч. Трябва да е било отдавна, много отдавна…Но това няма значение. Вече съм подобен на тях – онези малки, незначителни същества, над които властвам. Мога да бъда нежен, яростен, весел или безразличен…Палитрата на техните чувства е и моя, отразена, уголемена и заключена в моето огледало. Смътно усещам, че така хората ми прехвърлиха от душата си, не съм сигурен дали за хубаво или за лошо.
Продължавам да слизам, да се качвам по небесната стълба и да изучавам техния подарък. Имам безгранично много от онова, което те най-много ценят – времетo.
***
Започна да вали още от сутринта. Ситен, натрапчив ноемврийски дъжд се стичаше по черните стволове на голите дървета и се събираше в малки локви по земята. Асфалтът на улицата тъмнееше, а тревата, изгоряла от лятното слънце, бързо подгизваше. Тук-там из нея все още се мяркаха ръждиви листа, запазили трошици есенно злато в гънките си. Над тях небето бе застинало и равно, сякаш заспало в несвършващ сън. И да се взираш в него, там нямаше нито облаци, нито дори смътни силуети на птици. Сивият саван бе загърнал земята така, че никой да не може да я отвие. В такъв момент дори времето седеше на прага на унесения ден, замислено за есента, която си отива. Ненадейно отнякъде изграчи закъсняла врана, последва я лай на куче, а след тях се обади далечен влак, който пъплеше по мокрите релси.
Последният му вагон пътуваше полупразен. Люшкаше се в приспивен ритъм, а от двете страни на тесния му коридор бяха насядали пътници. Беше все още рано и неделята едва се беше събудила. През прозорците, нашарени от коси линии, се нижеха размитите силуети на сгради и дървета. Локомотивът надуваше свирката си и упорито се опитваше да събуди задрямалия свят. Близо до вратата на купето, в ритъма на колелата, се поклащаше семейна двойка. Затворила очи, жената се беше облегнала на рамото на мъжа си. Въпреки мъждивата светлина русата й коса проблясваше с уловено от вчера слънце. Мъжът я бе прегърнал през рамо и държеше едната й ръка, а до него се изправяше кожената му чанта. Той гледаше съсредоточено пред себе си и планираше деня. Двамата с жената не говореха, но изглеждаха слети в хармонична цялост. Навярно пътуваха за работа, оставили зад себе си топлия дом и децата си. През няколко седалки от тях седяха двама братя тийнейджъри, с три-четири години разлика помежду им. По-малкият се въртеше на мястото си, изглеждаше неспокоен и любопитен. Големият беше неподвижен, замислен в свои си неща. Бяха хванали влака за училище, но изглежда, че не отиваха там с голямо желание. Групата завършваше стара жена в тъмни дрехи, с белязано от годините лице и посребрели къдрици. Виждаше се, че тя не бърза за никъде. Беше влязла отдавна в последните глави от книгата на живота. Скръстила ръце в скута си, тя се радваше на двете момчета и припознаваше в тях внуците си, които бе тръгнала да посети в града.
Влакът изсвири отново и забави ход, забелязал най-после гара пред себе си. Пътниците се размърдаха, усетили как досегашния им ритъм се промени. А в дъното на небето, някъде далеч напред и високо, облаците започваха да се разкъсват.
Не след дълго щяха да дадат път на слънцето.
1.
Двете момчета на пет и на девет години бяха останали днес сами. Стаята им, пълна с разхвърляни играчки, осветяваше голям прозорец, който сега беше мътен, защото отвън се канеше да вали. Децата обичаха да гледат дъжда. Голямото винаги обясняваше разни неща на по-малкото си братче и вече му беше казало, че това е любимото му време. Затова застанаха пред стъклата и леко открехнаха едното крило на прозореца. Отвън дъждовните капки мокреха сградите и дърветата. Водните струи слизаха безшумно от небето и попиваха в порите на асфалта, за да успокоят кръвта му, сгорещена от дългия летен ден. Листата на дърветата се насищаха в зелено, а керемидите по покривите потъмняваха, подобно бразди на разорана земя. Дъждът милваше улиците и тротоарите като стар приятел и разтваряше обятия, за да ги приюти в себе си. Не беше силен или натрапчив, а нежен и гальовен, като майчина ръка, галеща главицата на детето си. Тихо тананикаше старите си ноти, които звъняха и шептяха като далечни камбанки. Дали капките казваха нещо и искаха да си говорят с нас, хората? Щастливи ли бяха, макар и уморени в дългото си пътуване от облаците дотук? Може би споделяха радостта да се слеят със земята, без ние да разбираме… И този особен аромат, който идваше от улицата? Само мирис на прах, смесен с вода, ли беше? Защо в него имаше и друго – усещане за приключения, полъх от далечни земи и предчувствие за неща, които ще се случат? Двете деца на прозореца вдишваха замаяни дъжда и не можеха да проумеят защо така ги привлича. Слушаха песента му без да знаят, че думите й се отпечатват някъде дълбоко, дълбоко в сърцата им.
Момчетата гледаха дъжда и мълчаха. Понякога от него им ставаше тъжно, без причина. Сякаш в сърцата им тихо зазвъняваше невидима струна. Дали тази смътна тъга по нещо неопределимо беше между причините да го харесват? На Велизар, малкият, засега най-много му допадаше миризмата на дъжд. Той беше във възрастта, в която, без да знае, събираше цветове и аромати в паметта си. След много години те щяха да оживяват, за да отключват състояния и настроения, да го пренасят назад във времето. Ивомир, големият, обичаше да наблюдава как дъждът променя фасадите на къщите и короните на дърветата. Размитите очертания на нещата му нашепваха нежни думи, които харесваше, но не смееше да си признае. Учудваше се на тази чувствителност и мислеше, че тя не му подхожда. Искаше да порасне твърд и силен, а не разглезен от дъжда, който обичаше.
– Батко, колко дълго ще вали? – попита малкият като се надигаше на пръсти, за да вижда по-добре.
– Не знам, сигурно поне още един час – отвърна големият, без да се обръща към брат си, за да не се откъсва от дъжда. Изпитваше малко гордост, че днес родителите им му гласуваха доверие и радост, че е по-големият вкъщи – този, който се грижи и отговаря за малкото си братче. – Харесва ли ти да стоим така и да гледаме?
– Да, всичко, което правим, ми харесва! – Велизар си спомни, че вчера Ивомир го взе да играят с момчетата от съседната улица. И че батко му говореше с него на „големи теми“. Затова се стремеше да слуша и да не го разочарова.
– Майка и татко ще се върнат чак довечера, а докато дъждът не спре не можем да излизаме. Искаш ли да разглеждаме списание „Пиф“ или да подредим пак марките от нашата колекция?
Децата се преместиха до масичката между двете легла, поставени в ъгъла на стаята. Там от вчера стоеше новият брой на френското списание „Пиф“, което вече бяха разгледали няколко пъти. Ивомир внимателно запрелиства страниците, които разказваха за кучето Пиф и котарака Еркюл, за Трезор, Мизу и Гай. Много по-интересни бяха обаче рисуваните епизоди от живота на Робин Худ, първобитния човек Рахан и индианеца Черния Вълк. Всички бяха написани на френски, който децата не знаеха, но се ориентираха по картинките и долу-горе схващаха логиката на събитията. Години по-късно, леля Марче – съседката, която беше работила в Мароко, щеше да им преведе комиксите и да се окаже, че историите им се различават от онова, което си въобразяваха.
– Човекът, който даде огърлицата от зъби на малкия Рахан, сигурно е баща му. – заобяснява Ивомир, докато разлистваха списанието. – Виж каква дълга брада има.
– Трябва да е убил няколко мечки, докато събере толкова зъби. – предположи Велизар.
– Тогава мечките са ходели между хората.
– Сигурно е било много страшно! И не са имали пушки да ги стрелят…
– На тази картинка пък се вижда, че бащата е щял да избяга от лавината, ама е останал да спасява Рахан и майка му. Дано в следващия брой да разкажат повече за нашия герой, когато е бил момче, преди да стане голям и много силен.
Освен пъстрите си картинки „Пиф“ предлагаше и друга голяма радост – малко подаръче-играчка, което идваше с всеки брой. Сега това бе пластмасов модел на средновековен арбалет. До него имаше и стреличка с гумен накрайник, която се залепваше, щом се удари в твърда повърхност. Ех, какво стреляне щеше да падне, само веднъж да го сглобят!Погълнати от магията на списанието, не усетиха кога мина цял час. Отвън продължаваше все така да вали, а облаците в небето не пускаха слънцето от прегръдката си. Нямаше май да се излиза днес. Навъсен, замислен в свои си неща, дъждът мокреше високият, осеметажен блок и наблюдаваше на пръв поглед безпристрастно двете момчета в стаята. А всъщност ги познаваше отдавна. Помнеше как дойдоха на белия свят един след друг, как пораснаха и често ги беше съпровождал в игрите и пакостите. Обичаше да се отбива при тях, щом слезеше от небето, но още недоумяваше какво го привлича към тези хлапета.
– Огладня ли вече? – попита Ивомир.
– Да.
– Мама ни е оставила ядене в печката в кухнята. Да хапнем, после пак ще разглеждаме.
– Добре, батко – съгласи се Велизар
Дъждът знаеше, че родителите на децата бяха на работа и щяха да се върнат надвечер. Малките се страхуваха да остават сами, но днес се престрашиха и обещаха, че ще се справят. Всъщност, най-страшно беше, когато се стъмнеше. Тогава им се причуваха най-различни звуци и скърцане по пода, а понякога даже и стъпки в съседната стая. Затова веднъж опитаха да отидат на кино от осем часа вечерта. Баща им в този ден бе в командировка, а майка им преподаваше във вечерната гимназия. Едва ги пуснаха в киното, но там, сред многото хора, не беше страшно както в апартамента. Гледаха от първия ред на балкона някакъв японски филм със самураи. Прожекцията свърши чак в десет часа, малкият заспа и се наложи големият да го буди дълго време, преди да си тръгнат за дома. Разстоянието до вкъщи взеха на бегом, защото улиците бяха тъмни и беше много късно. Когато родителите им разбраха какво се е случило им забраниха повече да ходят на кино сами.
Понякога баща им, който беше журналист, ги вземаше със себе си в клуба на културните дейци. Там ги запознаваше с разни местни знаменитости, на които беше трудно да запомнят имената. На това място предлагаха печени сандвичи с кайма, които се наричаха „принцеси“ и можеше да се поръча „Кока-кола“. В клуба винаги беше задимено, очите им лютяха и сълзяха, a после дрехите им миришеха с дни на цигарен дим. Но се чувстваха пораснали и горди, че са в компанията на по-възрастните.
За обяд майка им, както винаги, се бе постарала. Беше им оставила кюфтета по цариградски – ястие, напомнящо на супа топчета, която и двамата много обичаха. Ивомир сипа в две чинии, наряза хляб и даде вилици. После извади ябълковия сок от хладилника, защото Велизар отказваше да яде, ако няма нещо за пиене. Започнаха да се хранят, заслушани в равномерното бучене на хладилника до тях.
– Всичкото да го изядеш! Иначе повече няма да гледаме „Пиф“ – каза големият.
– Их, батко! Добре, добре…Яденето не беше силна страна на малкия. Беше си „злояд“, както казваше баба му Евгения и опитваше какви ли не методи да го направи „по-ящен“. Най-често му даваше мед с лимон и орехи, дано се „разяде“, но резултатът си оставаше все същият. Затова пък детето обичаше сладките и кексовете, които тя правеше и помагаше при приготвянето им.
– Май ще се справиш този път, като гледам. В чинията беше останало едно кюфтенце. – И да си изтопиш соса, няма да го хвърляме! – нареди баткото. – Да ти кажа ли какво си мисля, докато ядем? Ама няма да се плашиш. Гледам планината отсреща и ми се струва, че може да е загаснал вулкан. – Малкият спря да яде и наостри уши. – Не ти ли е странно, че като правихме тетрадка за вулкани в училище, в нашата страна няма нито един? Не е възможно да сме толкова различни от останалите части на земята. А тази планина много ми прилича на онези от снимките, които показват истински вулкани.
– Ама ако това е така и вулканът избухне, ние май ще умрем… Нашият блок е много близко до нея… – на Велизар съвсем му беше минал апетитът.
– Да, но ако знаем предварително, можем да избягаме! За другите вулкани пише, че дни наред се чуват шумове, преди да изригнат.
– Аз не съм чул досега нищо – опита се да се успокои малкото момче.
– И аз не съм, ама не пречи отсега нататък да слушаме повече.
– Ще кажем на хората, ако чуем нещо, нали?
– Разбира се! А сега яж, почти си готов с обяда.
Велизар с мъка изтопи соса от чинията и изяде докрай филията хляб. Дано да не чува повече други страшни неща днес!
След ядене обикновено трупаха чиниите в мивката и чакаха майка им да ги измие като се върне. Така се канеха да направят и сега – да добавят съдовете от обяда към оставените от сутринта. Ивомир обаче се повъртя из кухнята и каза:
– Хайде да изненадаме мама и да измием чиниите. Ти ще миеш и ще ми ги подаваш, аз ще ги нареждам.
– Добре, батко!
Запретнаха ръкави, малкият се зае с чиниите, купичките и чашите. Май слагаше повече от препарата „Веро“, но пък съдовете щяха да станат по-чисти. И щяха да зарадват майка си, когато тя се върне уморена от работа. Скоро сапунената пяна покри ръцете на Велизар до лактите. Водата от крана шуртеше и преливаше от мивката на балатума, под който имаше паркет. В нея се вливаше още от чиниите, които подаваше на батко си, след като ги измие. Скоро на пода се образуваха малки локвички. Децата не знаеха, че утре паркетът ще се подуе и вместо да направят нещо хубаво бяха сътворили голяма беля. С оправянето й щеше да се заеме баща им, след като преди това им издърпа добре ушите.
…….
38.
Градът край голямата река, където започна неговата Америка, беше нещо напълно различно от всичко, видяно досега. Размерите, разстоянията и липсата на годишни времена сякаш го пренесоха на друга планета. Тук хората, цветята, дори животните, бяха различни. А той между тях – капка в океана, загубено листо във водния бързей. Реката, край която заживя, като че ли призвана от съдбата, размиваше трошица по трошица предишния му „аз“. Мястото, където случаят го захвърли, бе заобиколено отвсякъде с вода, дори откъм небето. И дъждът тук беше различен. Идваше ненадейно, яростно и можеше да продължи с дни. А щом си тръгнеше, се превръщаше в мъгла – гъста и лепкава, от която нямаше спасение. Сякаш мляко заливаше сградите и дърветата, рисуваше ги или ги изтриваше като с тебешир на черна дъска. Влажната завеса плетеше навсякъде мъх и лишеи, опиянена от пълната си власт. Сладко и упойващо, навред миришеше на листа и корени. Имаше някаква особена връзка между водата и този град, която новият пришълец веднага усети. Трябваше да се научи да живее с нея.
Иван, приятелят на брат му, го прие и му даде стая в къщата, в която живееше от три години. Тя беше в краен, нелош, квартал на града. Намери му работа в склад за плодове и зеленчуци. Там отиваха заедно късно вечер и се прибираха рано сутринта. Пътуваха около час във всяка посока и пресичаха по два пъти голямата река. Край нея често летяха изящни ята бели жерави с розови клюнове. Рееха се волни и необременени – светът на хората нямаше власт върху им.
Велизар не спираше да се любува на високите сгради в центъра на града, където още не беше ходил. Щяха да минат месеци, почти година, докато това се случеше. Засега му стигаше само гледката им. Тя го зареждаше и мотивираше да успее. Но как? Като върне парите, взети назаем за пътуването, като намери собствена квартира, като научи езика. Като се запознае с нови хора… В никакъв случай не мислеше да се връща, както беше обещал на родителите си. Напротив, искаше да се докаже и да се оправи сам. Да излезе от сянката на другите, в която си даваше сметка, че удобно бе живял досега. Да открие собствената си светлина и да заблести с нея. Нещо му нашепваше, че може да го постигне. Сега държеше живота в двете си ръце и зависеше в най-голяма степен само от себе си. Готов ли бе обаче да плати цената, която можеше да му се наложи?
В края на втората година нещата тръгнаха в по-добра посока. Пак чрез Иван, приятелят на брат си, Велизар започна да паркира коли. Мястото беше близо до мечтаните високи сгради в центъра на града, край изискан италиански ресторант, който посещаваха богати клиенти. Беше минало вече немалко време, откакто стъпи в Новия свят. Страната и хората, които беше напуснал, бяха мираж, който всеки ден губеше цвета и формата си. Все по-рядко Велизар се обаждаше на родителите си. Желанието му да е независим и отделен от всички, не секваше. Тази страна му даваше шанс да създаде свое ново „аз“, а това изискваше да скъса с всичко старо и да го забрави. Претопяваше ли го прословутият “melting pot”* на Америка? Като че ли да. И той нямаше нищо против това.
Не след дълго съдбата го изненада. Беше в края на мъгливия март. Обичайният дъжд росеше и прокарваше пръсти по сградите и улиците. Забавляваше се да разрошва палмите и да се оглежда в голямата река. Влагата над града постепенно се сгъстяваше. Велизар започна смяната около пет следобед, както винаги. Паркингът пред ресторант „Делучи“ постепенно се запълваше, но в него все още имаше места. Колегите му, двама колумбийци, говореха помежду си и не му обръщаха внимание. Бяха точни момчета и не създаваха проблеми.
По-натовареното време вече беше дошло, когато пред ресторанта спря червена „Тойота“. Велизар се спусна, за да отвори вратата и да помогне на шофьора да излезе. Отвътре се показа жена, облечена в дълго сиво палто. Погледна Велизар и му се усмихнаха без причина. А той се сепна и се вдърви за секунда.
– Hi, I’m Juliette. (Здравейте, аз съм Джулиет) – младата жена подаде ръка и с нея ключът за колата си. Беше средна на ръст, с кестенява коса, подстригана на черта, а очите й бяха наситено сини. Когато се усмихна, на лявата й буза се появи трапчинка. Велизар забеляза, че предните й зъби са леко разместени, но това й придаваше чар.
– Аз съм Вал – смутолеви той американското име, което си беше избрал. – Радвам се да се запознаем!
Изобщо не предполагаше, че случайната среща ще звърти живота му като филмова лента. Джулиет идваше веднъж седмично в „Делучи“ и на тръгване винаги намираше време да си поговори с него. Момчето в синьо шушлеково яке явно й харесваше. Неговото сърце пък се разтуптяваше и гърлото му пресъхваше, щом червената „Тойота“ приближеше ресторанта. След третата им среща на паркинга младата жена му предложи да се видят някъде другаде, когато е свободен.
Отначало той не искаше да повярва. Беше чел, че в Новия свят съдбата може да те изстреля на върха за един ден, както и да те свали обратно, откъдето си започнал. Помнеше думите на онзи стар емигрант: „В Америка, моето момче, или ставаш милионер, или спиш под мостовете!“. Бяха пресилени, разбира се, но допадаха на Велизар.
Запознанството с Джулиет го изведе в друго небе, а новата страна му откри свое неподозирано досега лице. След още няколко срещи, нещата отидоха по-напред – Джулиет му предложи да се премести в нейния апартамент. Американката работеше в офиса на известен адвокат. Получаваше добри пари и на Вал не му се налагаше повече да паркира коли. Вместо това Джул го прати в колеж да учи езика и се зае да го моделира по свой вкус. В началото той се съпротивяваше на откъсването от приятелите и от досегашния си живот. Но постепенно се предаде. Даде си сметка, че ще бъде тъпо, ако се противи.
Джулиет беше самоуверена млада жена, няколко години по-голяма от Велизар. С усмивка и внимателно, тя винаги постигаше онова, което желаеше. Искаше да има успешна кариера и спътник, който да й се възхищава, да я слуша и да е винаги до нея. Дори, ако се наложи, в момент да поплаче на рамото му. Беше постигнала положението си в живота сама, с труд, амбиция и малко късмет. Сега усещаше, че е дошло време да съжителства с някой, да бъде щастлива и спокойна.
Новият мъж, когото срещна, беше играчка в ръцете й и това я забавляваше. Беше добър в леглото, въпреки, че доколкото можа да й обясни, не беше имал много жени преди нея. Правеше любов по-различно от начина, с който тя бе свикнала. Беше малко по-див, по-нерафиниран и не беше като досегашните й връзки, но това я привличаше. Вал съчетаваше по странен начин мъжката си сила с романтизъм и отнесеност. Джулиет си го обясняваше с факта, че някога е бил художник, отказал се по-късно от изкуството. Комуникираха трудно, защото той още не знаеше добре езика. Един ден щеше да бъде в състояние да разкаже повече за себе си. Може би пък тя ще успее да го накара да рисува отново? В главата му живееха картини и образи, които сигурно искаха да излязат, но не можеха. Ако е истински художник, мислеше си тя, той никога не би избягал от същността си.
Досега Вал успя да й разкаже, че иска да започне всичко отначало в Америка. Да бъде различен от онова, което е бил досега, да забрави стария си „аз“. Затова си бе сменил дори името и не обичаше да говори за семейството си. Беше странна птица, но точно това я привличаше. А и правеше винаги онова, което Джулиет му кажеше. Когато го представи на приятелките си, те се озадачиха, но после го харесаха. Нарекоха го “no ordinary boyfriend”**. Трябваше да му измисли някаква по-свястна работа по-нататък, нещо с добри пари и възможност за кариера. Дори да успееше да го накара пак да рисува, смяташе изкуството да му остане само хоби. От това трудно би излязла професия. Джулиет обичаше Вал, но колко дълбоко, все още не можеше да каже. Беше решила да даде време на връзката им и да види какво ще излезе от нея.
* Melting pot of America: идиом, обясняващ претопяването, случващо се в Америка, на различните нации в една.
** No ordinary boyfriend: нетрадиционен приятел
39.
Двойка възрастни седяха кротко в столовете си и слушаха как дъжда чука по перваза на прозореца. Беше късен следобед, сенките на мебелите се издължаваха, а часовете на деня изтичаха като зрънца в пясъчен часовник. Жената приглади с ръка посребрялата си коса и прибра кичур, паднал над ухото й, сякаш за да може да чува по-добре. После въздъхна и погледна през рамо към мъжа зад нея. Той беше задрямал, отпуснал глава на гърдите си. Стискаше с отмалели ръце шарена възглавничка, сложена в скута му. Лицето му, набраздено от годините, изглеждаше спокойно, а по бузите му бяха избили косъмчета бяла брада.
Преди половин час съпругата му го беше нахранила и измила, както бе правила с децата им, когато бяха малки. Тази грижа не се бе променяла през последните седем години. От оня далечен ден насам, след неуспешната операция, оставила го на инвалиден стол. Сякаш тъмен облак се спусна в живота им. След нещастието дойде и уволнението му от радиото, където се беше издигнал и което ценеше повече от всичко. Пенсионираха го по болест, а той изпадна в тиха перманентна депресия. Живееха само двамата. Синовете им пораснаха и отдавна поеха пътя си. Малкият се запиля чак в Америка, откъдето рядко се обаждаше и не се интересуваше от тях. Беше им беше много болно, че ги бе забравил. Големият остана в града и се отбиваше често. Пазареше им или идваше да си поприказват. Поне единият беше наблизо, успокояваха се старците. Той беше разведен, имаше син, който снахата не позволяваше много да виждат. Момчето вече беше поотраснало и учеше в друг град.Животът им течеше еднообразно. Рядко излизаха, защото инвалидната количка беше тежка за бутане. Имаха широка тераса, която понякога използваха, за да се разхладят и да подишат чист въздух. На улицата или в близкия парк слизаха само, когато можеха да разчитат на здравите ръце на сина си. През повечето време жената държеше пердетата в стаята спуснати. Предпочиташе да е полутъмно, за да пази себе си и спътника си от хорските очи. Обичаше тази тяхна самота, напомняща стара дреха, която от дълго носене свиква дотам с човека, че познава отлично гънките на тялото му.
Слънцето вървеше към заник. Сенките на предметите в стаята се уголемяваха и ставаха по-плътни. Здрачът разперваше пелерината си над земята в очакване на първите звезди. Само златната рамка от портрета на непозната жена, подарен от малкия им син, проблясваше като слънчев лъч, загубил пътя си. Жената мълчеше. Понякога взимаше книга от библиотеката в хола, друг път просто седеше в люлеещия се стол и си спомняше за живота. Често в скута й се наместваше Чернуш, домашния котарак. Тогава тя нежно го галеше, а той мъркаше и я успокояваше,
Днес дъждът внасяше неочакван уют в къщата. Като далечни звънчета, едва чуто капките му повтаряха: „Отпусни се, отпусни се, отпусни се…“ Да, жената можеше да се отпусне. Беше свършила къщната работа и сега беше време за заслужена дрямка. След час щеше да събуди мъжа си и ако дъждът навън бе спрял, щеше да го избута на терасата. После щеше да му почете любима книга или да му предложи да погледат телевизия. Чувстваше се неделимо свързана с него и често се питаше какво ще стане, ако тя си тръгне внезапно от белия свят. Кой щеше да го гледа тогава? Синът, който беше край тях, не можеше да напусне работата си. Другият нямаше да се върне от чужбина, в това беше сигурна. Всъщност той не предполагаше в какво състояние е баща му, защото никой не му бе казал. Постъпиха така, за да не го тревожат. Ако нещо се случеше с нея, спътникът й щеше да свърши в старчески дом. Но как щяха да се отнасят там с него? Едва ли с толкова любов, колкото тя му даваше…
Пак погледна към своето голямо бебе. Заразглежда лицето му, променено от годините, но все така мило за нея. Може би той сънуваше нещо, защото изглеждаше огрян от вътрешна светлина. Виждаше тях двамата като млади и преживяваше отлетели мигове щастие, прекарани заедно. Доротея въздъхна тихо. Имаше своите любими моменти, към които обичаше да се връща, щом има възможност. Детските години в къщата на родителите й, студентството и любовта й с Климент. Онази голяма, невероятна екскурзия в Западна Европа, раждането на децата им…Затвори очи и тръгна към миналото, на чийто екран като в калейдоскоп се завъртяха фонтан „Де Треви“, площад „Тертер“, слънчева Италия, Виена, Загреб…Всички места, до които се бяха докоснали за кратко или за по-дълго. Ставаше и топло и мило, беше отново удовлетворена и щастлива. Видя почивките на Черно море, разходките в планините, чу смеха на децата си и за миг зърна вечерните звезди във високото лятно небе…
Книгата на спомените е най-смислената и ценна човешка придобивка. И колкото по-дебела и по-пъстра е тя, толкова по-завършен е животът ни. За какво са трупането на пари и на вещи? Нищо от тях не може да вземем със себе си в другия свят, където ще се преселим един ден. Истинското, единственото ни богатство на земята са спомените. Те могат да ни дадат стотици късчета живот във всеки момент, в който пожелаем.
Има хора, които не обичат да си спомнят или твърдят, че лесно забравят. Например Марчето, съседката, която се отбиваше у тях веднъж-дваж седмично. Бяха на почти една и съща възраст, но тя рядко се връщаше към миналото. Казваше, че не й е интересно и че не си го спомня. Доротея се питаше как е възможно и не можеше да си отговори. Хората са наистина различни. Но може би някога Марчето все пак щеше да се промени под влияние на общуването им, кой знае.
Дъждът навън продължава тихо да шумоли и да гледа с разбиращи очи. „Отпусни се, отпусни се…“, напяват водните капки. Жената милва гърба на котарака, който е задрямал, но е все още с наострени мустаци. Тя се унася в спомени за отминали слънчеви дни и предишни дъждове, валяли над нея и над съпруга й през годините. Улавя го за ръка насън, вдига го от инвалидната количка и го повежда назад във времето.
Първото място, където спират, е родната й къща. Зелената пътна врата се отваря сама и те пристъпват в двора. Родителите й ги чакат седнали под крушата и се усмихват. Масата е застлана с бяла покривка, върху която са подредени прибори и чаши. Слънцето грее ласкаво, а клоните на старото дърво нежно се навеждат. Златните им плодове се люлеят и звънят от невидим вятър…
.
