2023-02-05

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Санторини – 2

    .

    Част първа – вж. тук.

    20 август, вторник… Часът е 9.30.

    Днес е големият ден за мен… Всъщност, цялото това пътуване беше водено от странната ми пристрастеност като дете към археологията… Вечно прекопавах дворове и могили за заровени съкровища… Още помня в детската градина, как накарах групата да прекопаем двора с лопатки – и, когато бясната „другарка“ поиска обяснение, аз се изтъпанчих гордо отпред и й обявих, че имам стара карта за пиратско съкровище… Не помня какво ми беше наказанието, защото ми се случваше често, но дворът на детската градина с месеци приличаше на разорана къртичина…

    Е, археолог не станах, но голямата страст си остана… Бях чела още преди години за открития древен град, засипан от вулканична пепел в югозападната част на острова… Акротири… Градът е от медната епоха и е един от най-древните, откривани в Европа. Запазен е много добре, защото е бил консервиран при изригването на вулкана. В последно време има големи разпри между учените-археолози, защото доста от тях позиционират там не какво да е, а древна Атлантида… Изчела съм цялата налична информация в нета и вече точа лиги като кучето на Павлов…

    Останалата част от групата не изглежда особено ентусиазирана и аз бързам да им повдигна духа с информация от рода на: „Ще видите най-старата вътрешна тоалетна чиния, откривана до днес“… – гледат с явно недоумение на телешкия ми възторг от „тоалетна чиния“ и „канализация“, но са свикнали да се вълнувам от най-различни откачени проекти… Нямам търпение, сложила съм археоложката капела, очилата и нервнича при всяко забавяне… След ожесточена борба с джипиеса и след като три пъти минаваме покрай обекта, най-сетне сме там… Малко изкачване и сме пред нещо като огромна палата, под която се съхраняват досега разкритите разкопки.

    Влизам със затаен дъх и съм много развълнувана… Почти очаквам някой древен атлантидец в златотъкана роба да ме плесне по челото… Вместо това един чоплещ носа си гръцки младеж ни проверява с досада билетите и ни посочва откъде да тръгнем… В началото има умален макет на града, за да добием някаква представа за разположението. Около него са се скупчили групи, но езиците са френски и италиански… Сещам се почти с умиление за моята „приятелка“ – екскурзоводката, която бърбореше поне и на английски, но уви…

    Фреска от голямата къща-музей

    Вървя напред и се старая да чета всички табелки, за да се ориентирам, но тук наистина си трябва човек, който знае къде-какво се случва, защото самостоятелната ми обиколка прилича на настървено тичане на зиг-заг на развълнуван английски пойнтер, надушил пъдпъдък… Виждам една лелка, която седи с табелка на ревера, слагам си ангелската усмивка, изтънявам гласа си до девически фалцет и любезно започвам да я засипвам с въпроси, които да ме изстрелят право в целта.

    По улиците

    Лелката е точна, явно й харесва вниманието ми и започва да ми разяснява… Аз обаче съм нетърпелива да разбера – къде точно е тоалетната чиния, но изчаквам кратката лекция, за да не изглеждам като водена от нездрав интерес…

    – Нещо тука такова бях прочела за една тоалетна… – мотолевя уж срамежливо аз и ровя с върха на сандала в прахта…

    – А, да… – оживява се тя, със светнали очи (явно не съм единствената зарибена).

    – Ще се върнете надясно, после наляво и на площад „еди кой си“ (ще кажеш, че сме в Париж), ще видите двуетажната къща в центъра, тя е тази с тоалетната…

    Почти нямам време да изкажа благодарността си, защото съм захапала следа, и излитам от място като „Карлсон, който живееше на покрива“… Ето на, там съм, точно пред къщата с тоалетната… Човек ще рече, че ще видя летяща чиния… Притихвам възторжено, но не… не виждам никаква тоалетна, защото не знам къде да гледам, а и според моя каръшки късмет си знам, че докато търся, няма да се появи нито една англоезична група.

    Пред огромни монитори в далечината виждам скупчени хора и отчаяна се отправям натам… На единия върви компютърна възстановка на града, направена като анимация, но, забележете, с китайски субтитри… Отивам на другия и там „о, богове“, субтитрите са на руски… Изблъсквам всички, които по мое мнение не са чак такива профита като мен, изглеждам внимателно филма за древния град, сърцето ми пърха от емоции, защото и „канализацията“, и „тоалетната“ са достойно застъпени в него… И ето ме, най-накрая щастлива… Връщам се на другия монитор, където филмът вече върви с гръцки субове, и го извъртам още веднъж, за да затвърдя знанията…

    Двуетажна къща

    След това се впускам в бясно препускане нагоре-надолу, завирам се във всички дупки и прозорци на къщи, където можеш да се завреш, без да те изхвърли охраната, опипвам всички делви, до които треперещите ми ръце могат да се докопат, заради огражденията, и се чувствам като дете, получило неочаквано захарен памук от неизвестен благодетел… Наистина е грандиозно да видиш двуетажни къщи с бани и тоалетни, които по нищо не отстъпват на днешните, с уникални фрески по стените (тях видях по-късно в музея), с кухненска посуда, която изключая, че е глинена, прилича досущ на днешната… И всичко това, отдалечено на 6000 години от деня, в който аз стоя и съзерцавам туй чудо…

    Част от фреска в музея

    Почти като в сън се отправям към вратата, когато дочувам английски, групата току-що е пристигнала и екскурзоводката обяснява подробно „нещата“… Тамън се присламчвам като джебчия, когато с крайчеца на окото забелязвам, че на мното хора търпението е окончателно изчерпано и едва ли ще издържат да направя още една обиколка с групата… Не искам да злоупотребявам и, с натежало от горест сърце, нахлупвам археоложката капела и се изнизвам с унила физиономия… А иначе можех да прекарам тук целия ден, ако не и цялата почивка… Отвън има магазинчета със сувенири, купувам си няколко, влизам в препирни с двамата гърци, продаващи сериозни книги с огромен, снимков материал за разкопките, но на цената на цветен телевизор… Нещо пазарът не върви, сделка няма и потегляме…

    Червеният плаж

    Следващата ни дестинация е „Червеният плаж“, взел името си от особения цвят на скалите и пясъка. Тук, за да паркираш, трябва да си бог, защото колите са буквално една връз друга, но аз настоявам Иван да тропне колата пред кофите и да се понасяме… Знаехме, че има около петнайсетминутен преход пеша дотам… Стълпотворението е ужасно и не можеш да се разминеш от народ… Имам чувството, че сме на първомайска манифестация и всички вървим като стадо павиани в крак… Стигаме до едно уширение на пътя и се спираме да изчакаме Иван, който вероятно все още паркира…

    Плажът е пред нас и след няколкоминутно съвещание решаваме, че не сме очаровани и ще търсим други забележителности… Не пропускаме да направим хиляда селфита в минута, защото е важно за историята… Иван идва, тамън паркирал, и му обявяваме, че отиваме да търсим някакъв ресторант „Йоргарас“, препоръчан ни от познат грък на сестра ми, според когото бил „сууупер“…

    Червената паралия

    Слагаме отново Гугъла, но той днес явно не е на наша страна – и след като ни поразкършва напред-назад из околността, ни стоварва на крайбрежна ивица с много таверни… Обикаляме всичките, но „Йоргарас“ никакъв го няма и, в момент на вдъхновение, сестра ми съзира стръмни стълби нагоре и уверено започва да ги катери… Часът е около 15.00, жегата – непоносима, стъпалата – освен че са поне двеста, са извънредно високи, което е смърт за моя скъсан менискус… Убедена съм, че тоя човечец няма начин да си е построил таверната на върха на всичките тези стъпала, но се влача геройски, „изкачвайки Шипка“ на един крак, щото си щадя менискуса… Не спирам да мрънкам под носа си, че „Йоргарас“ можеше да си направи заведението на Хималаите със същия успех, и криво-ляво се добирам до върха, лазейки… Тамън се поздравявам за успешното изкачване и оцелялото коляно – и сестра ми пристига в лек тръс, и заявява, че там „Йоргарас“ няма и нещо й се е бъгнала програмата на Айфона… Знаех си… Не искате да знаете за ругатните на всички езици, които се сещах и сипех наум… Айде са, двеста стъпала надолу и пак сначале… Слизайки, се заглеждам в табелата на съседната таверна – „Пещерата на Николас“ и се сещам, че бях прочела много суперлативи за нея от гърци (а аз им се доверявам, когато става дума за храна), и тя си беше част от предварителната ни програма…

    Щастлива съм като на Коледа и се мятам на една свободна маса, точно до водата… В движение поръчвам една малка наливна бира, за да отмия спомена за Еверест…

    Храната наистина е невероятна… Имат всякакви морски и местни деликатеси… Узото и ципурото се леят като вода, а аз преоткривам значението на израза „ледена бира“.

    След малко всички пъшкаме като „бански говеда“ и определено трябва да се раздвижим нанякъде… Следваща спирка: Влихада-beach… голям плаж с тъмен пясък и широка плажна ивица, шезлонгите са безплатни след 18.00 часа… Така че сме тамън навреме… Проскаме се на два двойни шезлонга с размерите на футбално игрище и след разхлаждащо къпане и фредо-капучино, посрещаме залеза на слънцето…

    Отново на конете, прибираме се – душ, чисти дрехи и към центъра…

    Харесва ми това невероятно, пъстроцветно стълпотворение от раси, езици, нрави и лято… Мога с часове да обикалям и да зяпам разнородната тълпа… Сядаме в готин коктейл-бар със страхотна музика, пускана от мацка DJ, коктейлите са супер, гледката – божествена… Точно под нас са скъпи апартаменти, със собствени басейни на терасите… Пием си коктейлите и зяпаме как млада двойка си прави селфита из басейна и разни други неща (навярно са младоженци); на съседната тераса малки деца шляпат и скачат с възгласи във водата… Чувството е, че сме на първа линия в лятно кино; и всичко е едновременно прекрасно и някак сюрреалистично…

    Часът минава един, плащаме и ставаме… Излизайки, на последната маса виждаме няколко готини лелки с дизайнерски капели, като богати американки… Какво е учудването като ги чуваме да си подхвърлят закачки на български и гръмогласно да се смеят… Аз съм доволна, че има и такива…

    Мацките ще ходят на дискотека, а аз съм хвърлила тежки клетви, че кракът ми в нощен бар няма да стъпи, щото всяка вечер е там, а сега съм на почивка… С Иван бавно крачим по малките сокаци, които са пълни с народ, все едно е обедно време, и минаваме покрай един много як бар с готина музика и отворени врати… Точно подминавам и виждам четири афроамериканки с невероятно красиви лица и коси, всяка една тежаща поне 120 кила… Облечени са коя с шорти, коя с минижуп или панталон, но при всички един елемент от облеклото е ушит от еднакъв плат, с еднакъв десен. Приличат ми на някакъв много як джаз-квартет и крачат с невероятно самочувствие и достойнство… Аз съм забравила напълно върлите закани и като омагьосана се залепвам за тях, когато, почти прекрачила вратата, се сещам, че Иван е някъде на улицата и не мога просто ей така да престъпя решението си за въздържание от нощен живот…

    Залез над Владиха

    Завъртвам се на пети и настигам Иван, без да отварям и дума, че бях на път да прегреша…

    „Офффф, да го… значи, т’ва пусто женско достойнство, без него още щях да се търкалям на бара“…

    Изглед от коктейл-бара

    (Следва.)

    Текст и снимки:

    Екатерина Трифонова

    .

  • Санторини

     

    Санторини – 1 част

    Откога се каня да седна и да напиша и аз един пътепис за Санторини… Не, че вече не са изписани томове, но Санторини е въпрос на вътрешно възприятие и при всеки е различно…

    .

    .

    18 август, неделя… часът е 18.30 – и, според всички сметки, аз вече трябваше да дишам санторински въздух… Вместо това самолетът е закотвен на пистата повече от час, притеснението ми от предстоящия полет е ударило червено и краченцата в бели чорапки с изути маратонки на арабина до мен не правят нещата по-лесни… Най-накрая летим… Аз в средата, подрастваща тийнейджърка, чоплеща бадеми до прозореца, и хъркащия арабин с чорапите до пътеката… Общо взето, мозъкът ми е в мъгла и се старая да премахна зловещата си физиономия, но съм почти убедена, че приличам на озъбен плъх, приклещен в капан… Тамън започвам да се поуспокоявам и… въздух… аз се старая да дишам на пресекулки в предистерично състояние и чакам индикациите за последния ми полет към земята… Слава Богу, след пет минути положението се нормализира и аз гледам дъвчещата ядки малолетка като хипнотизирана… Сигурно си помисли, че съм гладна, защото ми предложи, съжалително… Самолетът се спуска и едни десет минути лети около острова почти над морето, след което с рязък завой, скърцане и притреперване със звучно тупване се заковава на пистата, като простреляна гарга… Слаба усмивка се плъзва по побелялата ми уста, „благодаря Богу“ и вече съм готова за приключения…

    Човекът с колата ни чака с табела, при което сестра ми благоразумно се отделя от нас и отива да подпише документите, защото за куфарите, които влачим за петте дена, ще ни трябва като минимум микробус и не искаме да се вижда, как ще ги натъпчем в малката като сапунерка „Киа“… Глътваме коремите, куфарите стърчат, вратата на багажника се блъска на всяка дупка, но потегляме…

    Първите впечатления са за много камънак, прах и липса на растителност покрай пътя… Стигаме във Фира – столичния град и имам чувството, че целият свят изненадващо се е изтърсил на острова, барабар с нас…

    Санторини, тук сме…

    Откриваме с джипиеса адреса, стоварваме багажа на средата на улицата – като спираме целия трафик, но вече сме тук…

    Настаняваме се… леки, незадушевни, приятелски препирни, кой е с по-добрата гледка, душ и излизаме… Центърът е на двеста метра, кола не върши никаква работа вътре в града, така че за всички ентусиасти да е ясно – на Санторини се ходи много… много и пеш…

    По малките улички към центъра навсякъде има туристически офиси и, въпреки че часът е единайсет, всичко работи на макс… Влизаме в едно и питаме за екскурзиите с корабче до вулкана… На едно място са 30, на друго – на друго 25 евро, с вечеря или без, и най-накрая си стискаме ръцете за 10.30 на другата сутрин… с някакво подобие на пиратска фрегата…

    Фира отгоре

    Вечеряме в крайморски ресторант, препоръчан ни от хостесата, на петнайсетина минути от Фира… Храната е разкошна и вкусна… там ходят местните, а ние сме с претенции, защото пристигаме от гръцката столица на морските деликатеси – Халкида… Познавачи сме и с нас шега не бива…

    19 август, часът е 8.30… Всички сме на крак, чакаме да ни сервират закуската и сме екипирани и въодушевени…

    От кабинката на лифта, напът към пристанището

    Отиваме пеш до лифта и след 5 минути сме на пристанището, където поне час чакаме да дойде нашата пиратска яхта…

    Натоварват ни и след петнайсетина минути сме на Вулкана…

    Гръцкоговорящите сме има-няма десетина човека, така че цялата информация се лее от екскурзоводката на английски, френски и италиански… За нас, ако остане време… Дочувам, че разстоянието до върха е седемстотин метра, и си викам: „Нищо работа“, но, както впоследствие разбрах, това явно се отнася за височината на вулкана… Слизаме и тръгваме по тясната пътека, в началото нещата изглеждат търпими и аз гордо крача с „алпинистка“ закалка… След първото възвишение се появява второ, след това трето и от първоначалния ми комсомолски плам не е останало нищо… Влача се като пребито псе с изплезен от жега език, по малки и големи, черни вулканични камъни…

    Начало на голямото изкачване

    Псувам наум екскурзоводката и седемстотинте й метри и се моля преизподнята да има край… Оказва се, че има… но има и последен напън по една стръмна урва, където камъните се свличат барабар с теб, и общо взето системата е две напред, една назад… Иван ме издърпва като куфар на трудните места и разгеле… на върха сме… Аз на момента забравям за умората, жегата и прахта и въодушевено се вра между скупчените групи, защото съм дошла да видя действащ вулкан, пушеци и лава и с нищо по-малко няма да си тръгна…

    Вече сме на Вулкана

    Вамирам екскурзоводката, която вече е свършила официалната част и бръщолеви съвети за ресторанти и магазини… Решавам да се включа:

    – А за нас, на гръцки, нищо ли няма да обясните? – яхвам метлата аз… Бясна съм, щото може и да знам английски, ама съм в Гърция и чувствам, че съм си в правото да ми говорят на гръцки… –
    – Аз действащ вулкан така и не видях, та ако може да сте така любезна да ни обясните къде е? -продължавам да настоявам, уж възпитано…

    – Ама аз обяснявах досега на групата – като не разбирате езици, да сте казали! – озъбва ми се тя… Явно вече се заяждаме…

    – Вижте, следващия път предупреждавайте, че в Гърция трябва да говорим чужди езици, за да посетим екскурзията ви!? – не се предавам аз…

    – Ами върнете се до ей онзи хълм и там ще видите кратера и пушека, който излиза от пукнатините… Само че трябва да бързате, защото корабът ни чака…

    Тук дими вулканът

    Вече съм истински бясна, събирам останалите блеещи от нашата групичка и хукваме да ударим едно селфи пред демонския пушек… Той пък един пушек, ако запалите един конус черно, ще се разпуши и разсмърди повече… Как да е, снимаме дръгливите напъни на най-големия морски вулкан в света и удовлетворени поемаме надолу…

    Обратният път е по-лесен и чак сега гледката, която се простира пред нас, ни възнаграждава за трите кофи пот и пепел по краката…

    От „върха на света“

    Чувството, че си покорил върха на света, се засилва от синевата на небето, сляло се с морето някъде далеч в безбрежността на хоризонта… Туристическите корабчета се стрелкат като гларуси около снагите на огромните круизни кораби… Напомнят ми грозното патенце, което срамежливо танцува около красивия бял лебед… И някак просто чувстваш, че ТИ, именно ТИ си създателят на този момент и тази картина… почти като Бог…

    Нашата пиратска фрегата

    Вече сме долу и естествено всички нас чакат, но аз отмъстително ситня като прима-балерина на Большой, щото ще дразня максимално… Не, че тя е впечатлена… такива като мен среща ежедневно, но трябва да се защити балканския патриотизъм… Сакън, в Британския музей или в Лувъра, кой говори на български или гръцки?!?

    Отново сме на кораба… Екскурзоводката явно в знак на помирение ми съобщава, че след малко стигаме при „вулканичната кал“ и, ако имаме намерение да се къпем, е време да сложим банските…

    Нашата лодка и много други

    Изглежда доста по-лесно, отколкото е всъщност… Има здраво вълнение и аз с моряшка походка се понасям по стръмните стъпала към тоалетната…

    Тя е с размерите на кибритена кутийка и висока точно толкова, така че възможностите са две – или сядаш на цокалото, или се сгъваш в кръста с присвити колена… И ето ме – сгъната в кръста, пиратската черупка се люлее във всички посоки, опитвам се да запазя равновесие на един крак, изхлузвайки полепналия потен клин, и се моля някоя вълна да не ме прати върху опиканата тоалетна до мен…

    Нахлузвам банския със скърцащи зъби, слагам чиста риза и сламена шапка и изгребвам – като пиян тираджия до палубата…

    Навсякъде около мен седят спокойни европейци и японци, тук-там по някой американец, за които моята екзистенциална криза в трюма изглежда нереална… Виждам калното море отдалеко, там вече са спрени два големи кораба, така че ние се нареждаме на трета линия… Свалят дървения парапет отляво и скачаме… В началото си мислех да изпраскам някой високотехничен скок, но като видях, че всички го дават хаирлийската, не рискувам и се пльосвам по гъз… Водата е леденостудена и в първия момент направо ми секва дъхът… След няколко загребвания усещам благотворната й свежест върху прегрялото ми тяло и се отправям към калните води…

    Иван като стар морски вълк…

    Още стотина метра и водата става топла, като в центъра на вулканичната кал; усещането е, че си в джакузи… Освен гадния, жълт цвят на водата, за който прочетох, че съдържа редки минерали, извиращи от недрата на Земята (изключително благотворни за кожата), самата вода е някак мазна и лепкава… Разминавам се с две французойки, които са наплескали жълт нанос на лицето си като маскаq и се двоумя дали да не последвам примера им.. Pа щастие, не го правя, защото – както по-късно разбирамq от жълтата пета на крака ми… измиване няма… Цяла седмица я търках с какво ли не, безрезултатно… Връщаме се на кораба и след посещение на близкото малко островче за обяд с ужасна храна (предназначена за преминаващи туристи) и панорамна разходка около острова с много снимки, виждам пристанището на Фира пред себе си…

    Пристанището на Фира

    Собствениците на магаренца веднага наобикалят чужденците и на цената на билета за лифта – 6 евро, им предлагат да яхнат магаренцата за безкрайните стъпала догоре… Както с гордост забелязвам, хората са информирани за борбата на природозащитните организации за забраната на тази ужасна практика и мълчаливо подминават собствениците… Иван решава да се изкачи пеш, за което може би после горчиво съжалява, заради смрадта и наслоената магарешка тор по стъпалата, а ние се мятаме на лифта и след пет минути сме горе…

    Горките магаренца…

    Душ, чисти дрехи и сме отново на линия, обикалящи безкрайните малки сокаци, пълни с магазини, кафенета, барове и местенца за хапване… Цените на дрехите са като в Париж, така че за пазаруване и дума не може да става (е, аз все пак не се въздържах), и сядаме в един от многото коктейл-барове на ръба на калдерата (кратера), за коктейл „Маргарита“ за мен и невероятна, светлинна феерия… просто неземен разкош от цветове…

    Пред таверната с кофти храна и ледена бира

    Вечеря в улично мезедополио, с различни санторински мезета и хубаво бяло вино… Виното, дори и наливното, навсякъде в Санторини ми хареса… Имат добре-развита винена индустрия и вината им са първокласни.

    Нощна Фира

    (Следва.)

    .

    Текст и снимки:

    Екатерина Трифонова

    септември 2019 г.

    .

  • Цървули

    .

    Разказ от Вехлиджан Ахмедова

    .

    Дядо Ахмед бе старец на преклонна вече възраст. Раменете му бяха се свлекли от тежестта на изминалите години, а старото шаячено палто висеше на тях като чул, покрит върху чучело, което стърчи насред селски бостан. Дълбоки бразди бе чертал животът с безжалостна ръка по лицето му и всяка една от тях криеше в дълбините си своя история – по една за всяка от четирите рожби, които бе погребал в земята черна, друга – за къртовския селски труд по нивите на кооператива, трета – за името, което му взеха, и много други, които вече бе погребал нейде из дълбините на спомените си…

    Седем деца бяха му се народили през годините, от които бяха останали живи само трима сина. Най-малкият – Исин бе останал да живее при него с жена си и двете си дъщери. Къщата – кирпичена постройка не бе от големите, но бе приютявала много челяд, комшии и рода. Беше последната къща, с която завършваше селото. Отдалеч изглеждаше като мома, останала сама насред нивята, разтворила ръце за прегръдка, а ризата й се белееше и раздуваше от вятъра.

    Стъпала, направени от дялан камък, водеха до верандата й, откъдето човешкият взор достигаше напред към съседното село Кючук бунар (дн. Мали Извор); наляво проследяваше пътя, криволичещ из пшеничените ниви, опасани с пояси от млади дървета; вдясно се виждаха покривите на другите селски същи, които изглеждаха като калпаци на млади момци, а малко встрани, в близост до зеленината на пояса на село Кара Аптуллах (дн. Божан), се бяха сгушили селските гробища, където един до друг, по братски, лежаха и християни, и мюсюлмани.

    В двора на къщата клони виеше високо и многолетно черничево дърво, под което дядо Ахмед бе намерил жилата на сладък извор и бе го сътворил в бунар, откъдето често невестите и младите моми идваха да си налеят вода. На същите клони лете той завързваше една дъска, която покриваше с тъкана черга, за да послужи за люлка на внучките и децата от махалата.

    Всяка заран дядо Ахмед отваряше очи и казваше на Всевишния:

    – Пак не ме искаш… Даряваш ми още ден да походя из селото си, да погледам полята и пъстрите им килими, да чуя как зрее хлябът по пшеничените ниви… – И благодареше, отворил длани към небето.

    Сетне се надигаше с въздишка, породена от болежките по снагата си, навиваше на руло стария, кърпен дюшек, шит от стара аба, и го опираше о стената. Туй бе леглото му години наред. Надяваше потурите, слагаше шитата на ръка от баба Айше раирана риза с небесен цвят и се отправяше към верандата.

    Сядаше на трикракото си дървено столче, палеше цигара „Слънце“ и жадно всмукваше от нея. Тютюневият дим се разстилаше пред очите му, образувайки в началото гъсти кълбета, които после бързо се разсейваха и отваряха кръгозора му.

    Погледът му се рееше волно и обгръщаше далечината на хоризонта. От изток слънцето бавно, но сигурно простираше лъчи, обагряйки цялото небе в кървавочервено, а росата къпеше всичко наоколо. Раждаше се новият ден.

    – Досущ като човешкия живот – мислеше си дядо Ахмед. – И той се ражда с кръв и болка, а после… после зависи от вятъра, къде го е отвял и колко листа от дървото му е обрулил…

    Щом се насладеше на утринната приказка, дядо Ахмед хапваше обичайната попара, след което туряше калпака и го опасваше с дълго платно; отиваше до сайванта и откачаше от един гвоздей, забит на стената, своите цървули. Сядаше на земята и, мърморейки нещо под побелелия си мустак, започваше да навива вървите им, след което тръгваше на обичайния си обход из селото.

    Вървеше леко приведен напред, с ръце, заключени отзад на кръста си; спираше тук и
    там, гледаше, любуваше, а друг път – псуваше…

    Често, когато видеше из нивата до къщата си трактор или комбайн, отиваше дотам и завързваше разговор с работниците. Интересно му беше как се променяше светът, механизираше се, растеше…

    – Едно време – думаше той, – всичко съм правил с ей тия две ръце. Орали сме на ръка, сели сме на ръка, жънали и вършали сме пак на ръка. Какво знаете вие, сегашната младеж? Всичко ви е лесно. Ако някой имаше вол, беше късметлия, а конят беше чорбаджийско дело.

    – Сега времената са други, дядо Ахмед. Ей на, виж, ние сме с гумени галоши, а ти все още с цървули ходиш – с насмешка му отвръщаха те.

    Тъй минаваха дните из селския живот – младите на работа в ТКЗС-то и заводите, а
    дядо Ахмед – на раздумка по комшии, на помощ при своя дългогодишен приятел – дядо Ботю или просто мереше сокаците на селото със своите цървули. Само през зимата ги сваляше и ги закачаше под сайванта. А то къде ли можеше да иде из преспите?

    И, щом пукнеше пролетта, дядо Ахмед поемаше отново по обичайните си задължения. Това му бе останало само като утеха; усещаше, че дните са му преброени.

    Един ден дядо Ахмед изненада всички. Беше заменил кожените цървули с гумени, от онези, модерните, дето ги даваха от ТКЗС-то, продаваха във всички железарски, та и в селския смесен магазин.

    – Дядо Ахмед, къде остави цървулите? Да не ги продаде? Ето, сега и ти си модерен – шегуваха се комшии и съселяни.

    – Ударих тото – отвръщаше им дядо Ахмед.

    Всички мислеха, че дядо Ахмед наистина е хвърлил цървулите завинаги, че е приел новото и съвременното, въпреки че все още носеше своя калпак и своите потури, за които казваше, че са му наследство.

    Веднъж, в един от онези знойни летни дни, в които маранята се стелеше като огнена покривка ниско долу над земята, а слънцето прижуряше неистово, в дома на дядо Ахмед дойде един от комбайнерите, които прибираха хляба на селото по близката нива, намираща се до дома му.

    – Дядо Ахмед, дядо Ахмед, дошъл съм да си налея вода от кладенеца, че изгоряхме в тая жега – рече той.

    – Налей си, налей, чоджум. Арно е слънцето ни, благодат е това. Как иначе ще зрее хлябът народен? – отвърна дядо Ахмед.

    Младият мъж, гол до кръста и с шапка на главата, направена от вестник, пусна кофата в дълбините на кладенеца. Дъното й се удари във водата и тя забълбука, което значеше, че се пълни. Сетне заиздърпа бавно въжето, навивайки го около кладенчовата макара. Водата бе студена и кристално чиста. Утоли жаждата си, изми почернялото си от слънце лице и наля в стъклените бутилки, които носеше със себе си. Облегна се на ствола на черничевото дърво и се загледа… Изведнъж погледът му се спря на вратата на Дядоахмедовата къща. Над нея, под стряхата, закачени на един ръждив пирон, висяха цървулите му – кърпени и протрити.

    – Ти още ли ги държиш тези цървули, дядо Ахмед? – попита той.

    – Да, още. Докато съм жив, ще са там. После… да става, каквото ще – рече дядо Ахмед.

    – Виж какви нови гумени си имаш. От новото поколение са, модерни. Защо са ти тези вехтории?

    Дядо Ахмед се замисли, погледна в очите младия мъж и рече:

    – За да не забравям откъде съм тръгнал, чоджум! Никой не знае къде ще стигне, с какво и как. Дали ще го посрещнат като чирак или като чорбаджия, дали ще се изкачи на високо или не, дали ще изгради палат или ще живее в кирпичена колиба като мен – това няма никакво значение. Всичко губи своя смисъл, ако забравиш пътя, който си извървял, обувките, с които си бил. Дървото расте и извива клони до небето, когато корените са му здраво впити в земята… Никога не забравяй откъде си тръгнал, защото животът е колело и не се знае къде ще спре…

    Двамата мъже стояха, облегнати на ствола на черничевото дърво, и всеки един от тях мислеше за своето време – единият за кожените цървули, а другият – за гумените…

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

    https://www.facebook.com/vehlican.ahmedova/posts/pfbid0gXQaWh7W5VUBfxE3xjrVWtjWTMGUzDN1gAcmcDQUrtUckBx9cPcaCbm1R7NrQN7ml

  • В неделя

    .

    В неделя Бог си почива от сторените дела
    и ми хрумва една мисъл красива – в неделя Бог е жена.
    Родила е всичко наоколо и сега в леглото спи,
    и като сняг са дълбоки белите й коси.

    Измила е къщата и свети къщата от чистота,
    и в къщата слиза небето, защото Бог е жена.
    В неделя и само в неделя тя може да спи до обяд –
    ушила е и е изпрела дрехите на този свят.

    Изпрала е всичките ризи на всичките свои мъже
    и е сресала буйните гриви на ветрове и коне.
    Сготвила е храна – от снощи – и е омесила хляб,
    и сега спи още и още – в неделя Господ е слаб.

    В неделя Господ е хубав – като заспала жена.
    А сега – тихо, ни дума, ни думичка за това,
    ни дума за Бог и жената… В неделя Бог е жена.
    Следобед ще изведе децата да се търкалят в снега.

    .

    Николай Милчев

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същия автор – вж. тук, туктук и тук.

    .

  • Велина Минкова гостува в „Глаголницата“

    .

    В „Глаголницата“ тази неделя, 22 януари, посрещаме Велина Минкова.

    За какво се разказва в книга със заглавие „Доклад на зелената амеба за химическия молив“? Доклад? Зелена амеба? А „бразилски храст“? За тези неща, но и за творческото писане изобщо, ще разговоряме с писателката и преводачка Велина Минкова.

    Велина има изградена своя техника за писането на разкази, свързани с пътуване. Сред последните й ангажименти за 2022-ра година е точно един такъв курс под домакинството на Фондация „Елизабет Костова“. Ще попитаме и за преподаването. Как се изгражда такава методика?

    Велина Минкова е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (Колибри, 2015) и на два сборника с разкази – Red Shorts (на английски език, „Колибри“, 2001) и „Бразилски храст“ („Колибри“, 2018). Живее в Париж, където пише и превежда художествена литература на български, английски и френски.

    „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, както и „Бразилски храст“ могат да бъдат закупени в електронен формат тук и тук.

    Един от нейните кратки разкази – „Сватба“ е достъпен ТУК.

    Линк към срещата – в навечерието на събитието.

    Събитието във Фейсбук – ТУК

    .

    Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“

    .

  • Дано

    .

    На мястото на тази къщица имаше друга, поне на сто години беше. Кирпичена, неизмазана, окадена и тъмна. Тя нямаше прозорец. В нея баба готвеше през лятото. Не беше постлана с черги и влизах вътре направо със сандалките. Това ми харесваше, защото никак не обичах да откопчавам и закопчавам пустите му каишки. Все ми бягаше езичето им, детски неволи.

    Помня печката в най-тъмният ъгъл и неизменният чайник, който къкреше отгоре.

    До вратата бистрееше котел с голямото си водно око. От него поливах с черпак на баба да мие едно-друго, докато готвеше.

    Ясен е споменът ми от деня, в който събориха къщицата. Като махнаха покрива и започнаха да свалят гредите, между тях се показа пушка, скрита кой знае кога от прадядо. “Пушката не става за нищо, със счупен приклад е.” – рече татко и едно съседско момче я отнесе.

    Колко пъти съм си съчинявала героични приказки за тази пушка. Легна до баба и я питам. Тя ми отговаря до някое време, а после заспива. Е, тогава аз си ги доизмислях.

    После направиха друга къщичка на същото място, но вече с прозорец. Стана като кукленска. Баба я нарече лятна кухня.

    За всеки Великден варосваше стените й и тя светваше. Тогава Раймонда не можеше и да си помисли да я доближи, камо ли да надникне в нея. Не знам откъде се бе взела тази Раймонда, прилична на ловджийско куче. Баба я беше кръстила на онази Раймонда Диен, французойката, легнала на релсите, пред ешелона с танковете…

    Останаха си двете, с баба до края. И тя й говореше като на човек.

    Дойде време, когато къщичката се превърна в склад. Каквото беше ненужно, се трупаше там, защото можеше да потрябва. Какви сме ние, хората, все прибираме, като мравчици сме. Животът си минава, а ние прибираме!

    После започнаха да редят дърва в нея. Пълнеха я до тавана с цепеници. В годините тя бавно и полека помръкваше. Пак служеше, но не беше същото. До тази пролет. Ами спасихме я! Изчистена, измазана, варосана, с потегнати врата и прозорец – светна. Сега е като гъбка след дъжд. Белее и чака да дойдат далечните деца. Раймонда я няма, но Ари и Гаро са тук!

    Ще се крият вътре дечурлигата от жегата и дъжда. Ще играят в нея и ще си разказват страшно-смешни истории. И пак ще има памет. Къщицата не е губила никога своята, но ще има и нова. За да могат един ден децата да изчоплят по някой спомен и да им стане мило, както днес – на мен.

    .

    Юлия Дивизиева

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. тук, туктук и тук.

    .

  • Великобалкания

    .

    Живея сред аристократи.

    Навсякъде около мен е пълно с аристократи.

    Кръвта им е синя… Като се порежат тече синя… синя като мастило.

    Като се порежа гледам и моята кръв, но тя е червена… И няма никакви оттенъци на синьо.
    Понякога е яркоалена, а друг път тъмночервена…

    Но синина няма…

    Няма и нищожна следа даже от синя кръв.

    Живея сред наследници на велики народи.

    Има наследници на някакви арийци, на богопомазани народи, със съдба, предопределена от самия Бог да променят света, преки наследници на Христос, на Мохамед… и най-вече на бог Бакхус…

    Живея сред наследници на хан Аспарух, на Сюлейман Великолепни, на Великия Македонски… На Атила дори…

    Навсякъде около мен е пълно с благородни наследници…

    Веднъж даже срещнах самия Наполеон…! Вървеше из улиците със смешната си шапка и се усмихваше наляво-надясно.

    Има наследници на Велика Болгария, на Великата Османска империя, на Великата Македонска империя и на десетки други империи, на които все не мога да запомня имената.

    Има империи, които са били на три морета… Има и такива, които са били на три континента. Не съм сигурен дали нямаше и една, дето е била на три планети…

    Но отдавна не са…!

    В този район на света има Велика България, Велика Турция, Велика Гърция, Велика Сърбия… Има Велика Македония и Велика Албания дори…

    И войниците са велики…

    Велик е българският войник, турският, гръцкият, а също и всички войници от околността…

    Седя и се чудя, какво толкова велико има в това да умреш за някоя от тези велики империи, но отговор така и не намирам.

    Чудя се и какво велико са постигнали тези велики народи? Мисля, мисля и единственото, за което се сещам е, че са воювали помежду си.

    Воювали са с велика ярост и са си нанасяли велики вреди… И колкото повече вреди са си причинявали, толкова по-велики са ставали.

    Мъча се да се сетя и за някое велико откритие, направено от тези велики народи, но не мога да се сетя за нищо подобно.

    Няма такива, които да са открили електричеството или пък как да полетиш в небето?

    Всъщност, май имаше един, дето е открил топлата вода!

    Такива мисли имам напоследък!

    Може би защото не съм аристократ?

    Само аз съм селянин в тази държава…! Потомък съм на въшливи селяни от Делиормана.
    Искам и аз да съм аристократ като всички останали, но не става и не става…

    Няма да лъжа – търсих много в миналото, но така и не открих нищо велико в рода си… Само селяни… Дрипави селяни до девето коляно и така сигурно до основаването на света!

    Молба имам към тези, които се ровят в архивите на Паисий, на хан Аспарух, на Александър Македонски, в библиотеките на Осман и на Тито…

    Много ви се моля, вижте дали няма да откриете някъде там нещо и за мен… Нещо… някаква следа, която да покаже, че и аз съм наследник на аристократи.

    Не, не искам да е някой велик цар… Съгласен съм да съм потомък дори на някой обикновен селски, хитър чорбаджия, че “трудно се живее сред аристократи неразбрани, брате”.

    Живея сред наследници на велики империи, които в стройна редица се изнасят към Великобритания, а от изток… от изток се задават наследниците на Великия Ксеркс и Великия Дарий.

    Живея сам – единственият селянин в тази велика държава, обитавана от аристократи, които ги е страх да се качат на тавана…

    Да не би да открият цървулите на дядо си…!

    .

    Хасан Ефраимов

    .

  • Когато тръгне резедавата трева…

    .

    Когато тръгне резедавата трева
    и разцъфтят вън цветовете Божи,
    когато зимата изчезне вдън земя
    и облаците сменят сиви кожи,

    когато малките щурчета изпълзят
    и опнат струните на своите цигулки,
    когато птичета по клони зацвърчат
    по дървесата в бял цвят като булки,

    подобно живнал от вода повехнал цвят,
    ще се стая аз в идващи години,
    без търсене на смисъл в слава и палат,
    без вярване във хиляди доктрини,

    разбрала, че дори огромната следа,
    събрала стихове и мъдрости извезла,
    си е опашката на падаща звезда –
    блести за малко, а след туй изчезва.

    И може би след времена една жена,
    със профил някак си на мен прилягащ,
    така, във пролетна подобна ранина,
    ще търси смисъл на живота бягащ.

    Със любопитство ще отваря ракли, скрин,
    ще търси нещо в празните ми стаи,
    но вятърът ще си просвирва през комин,
    че „Панта реи, панта кинетаи”*.

    .

    Красимира Стойнова

    Кълъмбъс, САЩ

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    * “Всичко тече, всичко се променя и нищо не остава същото.” – Хераклит.

    Още от същата авторка – вж. тук и тук.

    .

  • Чашите на живота

    .

    Три са чашите, които изпиваш в своя живот –
    на свободата, робството и любовта.
    Чашата на свободата опиянява.
    Чашата на любовта се пие три пъти:
    в зората, в пладнето и в залеза на живота.
    Блазе на оня,
    който изпие любовната чаша в зората,
    дважди – на оня,
    който я изпие в пладнето,
    трижди – на оня,
    който я изпие в залеза.
    Чашата на робството се пие безкрайно.
    Това казва Ave Maria с ангелски глас –
    плач някакъв,
    ридание някакво,
    безсмъртна детска мелодия.

     

    Иван Здравков

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същия автор – вж. тук, тук,  тук и тук.

    .

  • Обичам те

    .

    Какви лъжи… И жалки обещания…
    Загриженост… Съчувствие… Прилежност.
    Във времена на болки и страдания
    обичам те със цялата си нежност!

    Как те залъгват с тази безполезна
    словесна, евтина еквилибристика.
    Отиваш си… Стопяваш се… Изчезваш…
    Това предрича черната статистика.

    Но обещават… Щедро… И богато…
    Градинки… Тротоари… Магистрали…
    Гласуваш пак за кукувото лято…
    Ще дойде все пак някога… Едва ли…

    „Дум спиро сперо“ – казваш си отново…
    Докато дишам, още се надявам.
    Прощавай за това латинско слово.
    От векове… Все също си остава.

    И тъй… Животът бързо се изниза…
    Но няма как… Нали ни се живее…
    И всеки пази втората си риза
    с надеждата все пак да оцелее…

    А ми е тъжно… Ето… Пада здрача…
    Машини… Или книжни бюлетини…
    По съвест ли… Или по… Друг ли начин?
    Гласува… Нови четири години…

    Хем знаем… Хем сме лъгани… Отдавна…
    Инерция ли… Или лъч надежда…
    България… Във миналото славна…
    Последна днес Европа те подрежда.

    Каква Европа… Аз във теб се вричам…
    Родина си ми ти… А не държава…
    И въпреки… Обаче те обичам…
    Наивна… Малка… Именно такава…

    И именно, когато ти е нужно
    във тези времена на безнадежност…
    Обичам те… Напук на всичко чуждо…
    Обичам те със цялата си нежност…

    .

    Недялко Йорданов

    .

  • Маята

    .

    Разказ от Ибрахим Бялев

    .

    Времето в този край, дето се бях родил, минаваше бързо. Също като вятъра. Днес духа от изток, утре от запад. Нито можеш да го видиш, нито пък стигнеш. Тича си той по своят път като гладно дете към своята майка. Само дето животът тук беше спрял. Сякаш създателят му с ръждиви пирони го бе заковал на едно място и не мърдаше в никоя посока. Децата тук като навсякъде растяха. Но с детство без щастие и радост. Та на това детство ли му се казва, пустяло. От ранни зори да тичаш, я по засети ниви с едър тютюн, я по добитък със стада. И то защо? За да си в помощ на семейството. Това не е онова детство, дето го живеят градските деца. Те не знаят вкуса на катрана или как с дни кърви обеленото коляно.

    Тук раните не бяха само по колената. С тях човек се запознаваше още със своето раждане. Има рани от чужди. Те не се виждат и помнят много. Те лесно се забравят. Помнят се ония от близки и приятели. Те трудно минават. Някои от тях пък за цял живот остават. Но има и рани, дето ние сами си ги отваряме. Те са най-болезнени. Умело ги крием от всеки. Но с тях живеем до края на живота си. Останем ли насаме, започваме да ги чоплим. Да им говорим. Да ги уверяваме, че не ни болят много. Така те си остават нашият живот и същност.

    Животът тук беше най-коварният учител. Със суровостта си, както беше възпитал нашите предци, така продължаваше да възпитава и нас. Дядо ми, например, имаше много мъдри мисли, за които винаги намираше време да ни ги предаде по такъв начин, че да ги разберем и запомним за цял живот: „Ако на един човек маята му е нефелна, сине, брашното – и най-бяло и ситно да му е – от това брашно вкусен хляб няма да ядеш!“ Това в онова време ми беше трудно до го разбера. Но животът със силни юмруци всеки ден ми го повтаряше и аз накрая го разбрах: че ако не си човек – и доктор, и прокурор да станеш, обществото от тебе няма да има никаква файда. Затова първото нещо, което се научих, това беше да стана човек. След това всичко останало.

    Така един ден директорът на училището изпрати прислужника да доведе баща ми в училището. Горкият – дойде от нивата, целият в пот и плява. Защото беше жътва вакът*. И минутата там се цепеше на половина. С възтигарки** се измерваше времето и се пресмяташе кога ще зайде слънцето. По това време се спеше на къра. Нямаше време да отиваш до вкъщи или хоремага. Беше време за жътва. Време, в което денят годината хранеше.

    – Ха казвай, господин директоре, че няма време. Че нали знаеш. Какво е нужно за училището?

    – Поседни малко де, Исмаиле. Поседни да поговорим. Работата няма да избяга. Нея ще я има и след нас.

    – Нямам време аз за седене. Казвай, че жътва ме чака. Житото от този пек само си капе по нивата.

    – Синът ти Ибрахим.

    – Какво е направил? Сбил ри се е с някого? Е, стават такива работи на техните години. И ние сме били деца, нали? Те без бой не минават. Той побоищата в живота ще ги види, когато започне да обича. Тогава заради тази обич от него кръв ще се лее…

    – Не. Не се е сбил с никого.

    – Да не е откраднал нещо? Ще го убия.

    – И това не е. Момчето ти е доста възпитано.

    – Казвай тогава какво е, че жътва ме чака…

    – Не му се учи нещо. Умно е и трудолюбиво, но не му се учи. Трябва нещо да се направи за него, та затова те извиках тук. Да помислим по проблема.

    Баща ми като чу това, сякаш забрави за жътвата, свали си калпака и седна на кожения стол. След това се почеса по челото и зачака съветите на директора. Които продължиха близо час. По някое време баща ми се стресна и се върна при жътвата.

    – Господин директор, баща ми има един лаф: „По този край войник без въшки и ученик без двойки няма. Ако няма, той нито е войник, нито ученик.“ Аз не виня сина ми, че има въшки. Виня себе си, че не съм достатъчно кадърен да му помогна.

    – Ако съвместно си подадем ръцете и…

    – Господин директор, като не иска да учи, няма да учи. Не всеки на този свят е даскал. Човек да е, пък останалото – както и ще да е. Хайде, оставяй си със здраве, че мен жътва ме чака. А слънцето виждаш ли го? До залез му са останали само три възтигарки. Хайде, оставай със здраве и не ми отнемай времето.

    След това ме хвана за ръката и ме повлече към двора, където ни чакаше враният ни кон. Метна се на самара му, след това подаде ръка и на мен и с един замах ме постави пред него, и пришпори коня. Но, за моя изненада, вместо за нивата, той насочи коня в друга посока. Не след дълго спряхме пред ковачницата на аго Адил. Той пръв скочи от коня и след това и на мен подаде ръка. След като слязох на земята той продължи да ме държи за ръката и, докато влизахме в ковачницата (която служеше за всичко в това село), взе дряновицата на ковача, която беше подпряна на стената до вратата. Аго Адил като ни видя, доста ни се зарадва и ни поздрави с добре дошли. Но рязко беше прекъснат от баща ми:

    – Адиле, чуй ме добре. Този мързел вече го давам на тебе. Пари ти неща. Само едно нещо искам от тебе, да му дадеш нафака*** в ръцете. Друго не искам. Давам ти и тази дряновица. Ако не те слуша, ще го биеш с нея от тази й част. После пък аз ще го бия с другата й част. Хайде, оставяй си със здраве, че нямам време. Жътва е, жътва.

    След него промълвих, че искам да уча и че оттук насетне ще съм по-внимателен, но той вече беше се качил на коня и го бе пришпорил към жътвата.

    Аго Адил ме попита дали съм гладен и без да ми слуша отговора, ми сложи комат стар хляб и парче вече развалено сирене. След това отиде до кузната**** и силно я разду.

    Когато остана една възтигарка до залез слънце, децата с викове напуснаха училището и се прибраха по къщите си. След тези викове, в които аз вече не съществувах, ясно разбрах, че има и такива рани, дето ние сами си ги правим. Рани, които, когато болят, повече растат. И ако се опиташ да ги излекуваш, те още повече и повече растат.

    Когато седнахме да вечеряме, аго Адил продължи да кове “желязото“, което баща ми днес му бе поверил:

    – Ако искаш с нещо да се сражаваш в живота си, сине, сражавай се със своите недостатъци. Това ще ти изгради лице и авторитет.

    – И сега за мен ли питате, приятели? Кой съм аз? Аз съм Ибрахим. Ковачът Ибрахим. Ковачът на живота Ибрахим. Какво ли съм научил? Само едно нещо съм се научил и това е да не пипам раните си. Че колкото повече ги чопля, те още повече болят и растат.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Вакът – време.

    ** Възтигарка, мн. възтигарги  – дърво, с което се подпира товара на самара при товарене.

    *** Нафака – поминък.

    **** Кузна – уред, който разпалва жаравата с духане.

    .

  • Лозенец

    .

    На Любо

    Прибра се в тихото като в далечен дом,
    като осъден, който на небето си говори;
    усети мухъл,
    тежка миризма,
    подръпна рязко лепкавите щори.

    Дъхтеше на изсъхнала лаванда
    в забравена от всички чужда къща,
    където само паякът е господар,
    в която никой
    никога не се завръща.

    И седна, и душата му изскърца,
    тъй както скърца над обесения клонът –
    виола, прах
    и черна светлина
    под някаква несбъдната икона.

    Отвън пияницата будеше звездите
    и палеше градът високия си орех –
    извади джина,
    плюна и отпи,
    на кой от боговете си да се помоли.

    Бутилката повлече празния си валяк
    в съня, където всичко се рушеше.
    На пода паднал,
    тъмноок и див,
    един изгубен мъж като разпънат спеше.

    А горе… Витоша
    с небръснатите си бедра
    зората раждаше от есенния мъх.

    Едно от нейните прокудени чеда
    насън изкачваше високия й връх.

     

    Васил Славов

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същия автор – вж. туктуктуктуктук и тук.

    .

  • Спомени

    .

    Стихове от Владимир Стан

    .

    * * *

    Детски смях

    прониза пещерата тъмна

    и огря сърцето тъжно

    на света.

    .

    * * *

    Звън отвън,

    звън далечен,

    обгорял от твоя крясък.

    Звън, препънал се край мен,

    превърнал се в шепот близък.

    Звън отвън далечен,

    озарен от твоя блясък.

    .

    * * *

    Спомени,

    покрити с наметало,

    изтъкано от прах.

    Спомени събудени,

    облечени в грях;

    с поглед неспящ,

    напомнящи време отминало.

     

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    * Още от същия автор – вж. тук, тук,  тук и тук.

    .

  • Чеиз

    .

    ЧЕИЗ

    Сега си толкоз малка и чуплива!
    Сред репеите стръкче минзухар…
    И сгушена под мокрия ми шлифер,
    не искаш да повярваш, че съм стар.

    Обичам те, красавице, обичам те!
    Как искам дирижабълът да спре.
    Прекрасно мое слънчево момиче,
    ела да прекосим това море…

    Сега светът спокоен се подпира
    на бащините силни рамене…
    Но скоро, щом се спусна по баира,
    ще проумееш, че не съм Антей.

    Върви! Върви по своя път, детето ми,
    не спирай! Нали ми обеща?
    Иди отвъд мечтите ни, където
    не стигна твоя уморен баща…

    Аз ще те гледам горе, от високото.
    Ще стискам палци в труден час.
    Четворка на контролното ли? Споко!
    Четворки, тройки имал съм и аз…

    А как ще се гордея, ако знаеш,
    когато влезеш в университет.
    Целувка по звездите ще ти пратя,
    ще бъда най-щастливият поет!

    На сватбата ти скришом ще приседна,
    хем радостен, хем малко натъжен.
    Вместо чеиз – ще ти изпея песен…
    Да не забравиш чаша и за мен!

    И ако трябва да потърсиш смисъл
    в живота, пълен с грях и суета,
    спомни си, дъще – някога бях писал:
    “Доброто надживява и смъртта!”

     

    .

    БЪДНИ ВЕЧЕР

    .

    Ивайло Диманов

    .

  • Търся Буйна

    .

    Разказ от Петя Пламенова

    .

    – Ало, чуваш ли ме, Буйно?

    На село обхватът се губи.

    – Върнах се.

    Докато се върна, мама почина. Смъртта не чака. А аз си мислех, че мама е добре. Мълчала е, за да не ме тревожи.

    Знаеш ли, няма да си простя.

    Каква илюзия!

    Работиш в чужбина години наред, зарязал си деца, родители, дом. Мъчно ти е, а свикваш да живееш със свит стомах. Печелиш.

    И ставаш ничий. Мозъкът ти прибира по джобовете си всичко твое и започва да ти изневерява. И знаеш ли защо? Защото ти пръв си му изневерил.

    Знаеш ли кое е великото на мозъка? Това, че има връзка с Бог. Какво мислиш са спомените, мечтите, желанията? Ще кажеш – не е ли важна душата? Важна е. Но каква душа има човек, чийто мозък е скрил всичко. Баба имаше деменция. Тя не жалеше за никого, не изпитваше чувства, освен болка.

    Знаеш ли какво е Бог?

    Казват, че Бог е сила.

    Бог е памет, четох аз.

    В паметта има всичко –
    и мисъл, и сила, и душа.

    Прибрах се, а мама беше в камера за трупове.

    Докато седях непрестанно до леглото на нечия майка, за което ми плащаха, мама си е тръгнала. Сама.

    Същата нощ, уморена до безпомощност от бдението до онова легло с другата майка, я сънувах. Дойде тихо, зави ме, сложи ръка на главата ми и си тръгна…

    А къщата ни, няма да си го простя – напукана като селски пети – се рони. Вътре самотията яростно е вилняла, като уплашено добиче. После и тя е умряла. Не са от земетресението тези пукнатини. От сподавения рев са. От хлипането. Ти виждала ли си как хлипа къща?

    Аз видях.

    Пожелавам на всеки да види.

    Тогава, колкото цепнатини има по стените, толкова ще има и в теб. Къщата е излязла извън кожата си.

    Кой може да стои в тясното! Искала е въздух, да диша. Глътнала е чист въздух. И после го е издишала – сетен.

    А аз търсех да си купя къща, както правят всички. Идват от гурбет и искат спокойствие.

    Знаеш ли, няма спокойствие за този, който е оставил след себе си руини. Ние не знаем, но времето ни иска сметката.

    „Хайде, давай, плащай сметката! Изкарал си пари, нали? Плащай!“ –
    така казва времето след време.

    Знаеш ли какво сънувах снощи? Сънувах, че пера черги. Спомняш ли си как миришат праните вълнени черги?

    После ги простирах по оградата и те, наредени една до друга, една до друга, избистрили шарените си души, цедяха чиста вода и къпеха стобора. Под тях калдаръмчета я пиеха и мърдаха листенца.

    На съседната ограда беше подреден чеиз да се ветри. Тежки китеници си показваха шарките и отдалече приличаха на шевици по надиплените пищимали на оградите. До мен важно стъпваше гащат петел. Нали знаеш как жените загащват краищата на тънките си рокли на хълбоците, когато перат навън? Петелът спираше за малко, гледаше ме, свиваше червения си гребен и топеше човка в малките локвички под ресните на пътеките.

    Пътеки!

    А краката ми – бели и чисти. От студената вода, поруменяли на бедрата, хубави и пъргави.

    Знаеш ли защо бяха хубави краката ми в моя сън, Буйно?

    Защото се бях върнала.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. туктуктуктук и тук.

    .

  • Не е за вярване

     

    Текст на Мария Стайкова от Австралия, получил втора награда в раздел „Проза“ на Международния фестивал „Българска душа на Святата земя“, седмо издание, 2022, гр. Бат Ям, Израел

     

    В късната есен на 1984 година получих лична покана за участие в курс по имунология. Радост!
    Но…
    Но курсът бе в престижния Вайцманов институт, а той е в Израел и от 1967 година България не подържаше дипломатически отношения с Израел.

    Записах се за приемния час на председателя на Българската академия на науките. Влязох притеснена в кабинета му, листчето, на което си бях написала думите, бе в мократа ми ръка, намачкано от напрежение.

    Големият – като физика и мироглед – академик Кирил Братанов ме покани да седна и попита как са… мама Ралица и художникът майтапчия (татко, Анастас Стайков). Познаваха се от Международния дом на учените в черноморския курорт “Дружба”, където научни работници от цял свят идваха на почивка и/или конгреси, съобщаваха стойностни и провокиращи резултати във великолепните зали с кабини за преводачите на руски, френски и английски, и в почивките тичаха до плажа и морето. В края на всеки конгрес, след официалната вечеря, всички се хващаха на дунавско хоро, водено от самия академик.

    Той бе човекът, по чиято инициатива бе построена сградата с ресторант на първия етаж и сладкарница на последния. Купуваш си сладолед и кафе, излизаш на балкона, обикаляш целия 21-ви етаж и се радваш на хоризонт…

    Проф. Братанов е създател на дисциплината “Имунология на размножаването” и като прочете, че става въпрос за курс по молекулярни и клетъчни аспекти на имунологията, спонтанно каза:
    “Отиваш! Като се върнеш, ще изнесеш лекция в института” (сега Институт по биология и имунология на размножаването ”Акад. Кирил Братанов”).

    Организаторите на курса поемаха разноските за моя престой и ме освобождаваха от таксата за участие.
    Трябваше:
    – да се платят само пътните;
    – да имам гаранти, че ще се върна (то с моята “хубост” никой нямаше да ме открадне, но чичо Георги, най-малкият брат на татко, и приятелят Георги Стоименов подписаха декларации);
    – да имам виза за държава, с която не се поддържат дипломатически отношения. За първи път нечленството в БКП – моето и на родителите ми – помогнаха, защото беше като “пътуване на частно лице”.

    Обадих се на състудента на мама проф. Мориц Йомтов, на добрата й колежка проф. Хени Челибонова-Лорер, на приятелката ми от детинство Меира и съпруга й – музикантът и композитор Бенедикт Молхов. Донесоха ми мънички, леки сувенири и писъмца за роднини и приятели, и просълзени ме помолиха да им предам колко ги обичат.

    Литнах. От София до Атина. От Атина до Тел Авив.

    Страхотни лаборатории! Чудесни лекции, някои на тревата, в сянката на кичесто дърво! Напрегната програма и непринуденост.

    Една вечер, след като хапнахме вкусотии, един от преподавателите предложи всеки да изпее нещо от родината си. Подскокливата

    “Елено моме, Елено, не гази сено зелено.
    Ах, Елено моме, Елено, не гази сено зелено…”

    получи ръкопляскания и въпроси за ритъма, та на другия ден трябваше да дам още примери за неравноделния 7/8 такт и да играя Eленино хоро, ха-ха!

    Събота бе за разходка с рейс до Мъртво море. Наистина можеш да лежиш по гръб и да си четеш вестника без да потънеш, но след минута кожата започва така да сърби от солта, че тичаш под душа и после се наплескваш с лековита кал. Дали да не кача в интернет смешните снимки на бъдещи престижни учени, ха-ха!

    Покрай героизма на Масада, покрай пещерите на Кумран, където са намерени свитъците, писани между 3-ти век преди новата ера и 1-ви век на нашата ера, до Йерусалим.

    Била съм на Божи Гроб. Хаджийка съм.
    Искрено, искрено “Благодаря!” за възможността да посетим храма “Свето Възнесение”! По стръмните, охлузени, каменни стъпала от 11-ти век, притихнали и приведени, слязохме до светинята за всеки християнин!
    Пожелавам да го изживеете!

    Пожелавам в забързания си живот да спрете в Йерусалим!
    Градът е също забързан да продаде сувенири. Две чаши от стъкло, печено в пясъка, пътуват с мен по континентите: чаша в розово за мама и в синьо за татко. Толкова неща се изпочупиха при тези
    пренасяния, а двете деликатни чаши от Йерусалим още пропускат слънчевата светлина на дните ми.
    Градът е място за усамотение и размисъл, за отсяване на философски истини от суета.

    Искаше ми се да се срещна с проф. Одед Абрамски, чиито публикации познавах. Той ме прие в кабинета си и след хубавия разговор каза, че, ако не съм била от България, не би дошъл в събота!след обед. После ми показа изумителните стъклописи на Марк Шагал в същата болница.

    На връщане към Тел Авив си мислих какво е да си роден и израстнал в старинен град. Йерусалим е шести “по старост” сред градовете на света, населен е от създаването си 4 500 – 3 500 години преди новата ера. Аз съм от Пловдив – град, който е трети “по старост” в целия свят, населен от създаването си 6 000 – 5 000 години преди новата ера.

    Да са ви водили в музей в 10 вечерта? Единственият в света музей, който представя постиженията на евреи във всички области на науката и изкуството, където образите им с кратко обяснение се сменят всеки 30 секунди. И колко български творци има!

    Официалната вечеря в края на курса бе в дома на Президента на Вайцмановия институт. Много елегантно: кръгли маси, на всяка от тях – по един от преподавателите ни, хубавата съпруга на проф. Села ни обиколи, поливайки сладоледа със сироп от ягоди…

    Бях единственият курсист от държава зад Желязната завеса и ме поканиха да седна до учения, публикувал обзори, книги и стотици статии в областта на имунологията, биохимията и молекулярната биология – личността Майкъл Села, чиито международни признания са над 40 (включително златният медал “Алберт Айнщайн” на ЮНЕСКО)! Видях и първия му докторант и сътрудник от 1957 година – проф. Рут Арнон, с която създават първото лекарство, облегчаващо множествена склероза. Проф. Байрън Ваксман казва за проф. Арнон, че не познава човек, който да не е бил очарован от нея. Вярвам му, не само защото е страхотно име в областта на невро-имунологията, не само защото баща му е получил Нобелова награда за откриването на стрептомицина (вторият антибиотик след пеницилина), но и защото бе мъдър приятел.

    Върнах се в София.
    Копия на ръководството с нови методи, които ни бяха показани и научихме по време на курса, бяха дадени на институти и лаборатории. Изнесох две лекции. На приятелите показах снимки и диапозитиви от градината на института, от посещението в кибуц, от контраста между пустиня и обработена земя, от “капковото” напояване през нощта (за да се пести вода), от семейни концерти с майсторски изпълнения на цигулка и пиано. Смяхме се, че през януари, което в България е посред зима със сняг и поледица, съм била с блуза с къс ръкав и по бански. Разказах, че може да се позвъни на експерт в която и да е област, с молба да даде обяснение на интересен въпрос от някое дете и, ако детето има талант, грижовно ще го поемат и развият този талант.

    Десет дни през 1985 година.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

    .

  • Буря

    .

    Пеперудата замира изтощена в надипления от жега въздух. Един гущер се двоyми дали да не я глътне, но жаждата го повлича в обратна посока – към изтънялата рекичка. Смехът на мама… Много млада… Плакне чаршафи и ги простира върху пожълтелите от сушата храсти. Подвиква нещо на другите жени. Ние киснем в хладката вода нагоре по течението, крием се между тръстиките и подслушваме накъсаните разговори. Пладне е, мирише на чисто пране.

    В далечината се чува глух тътен. Силен повей на вятъра отнася няколко калъфки по посока на провинциалното градче; изтласква голям черен облак на хоризонта. Жените хукват да събират белите парчета плат. Водата в реката набъбва, черното одеяло застила небето за минути. Чаршафите в ръцете на мама плющят като развързани корабни платна. Разбягваме се – същински пилци под сянката на ястреба. Студени талази въздух изгълтват маранята, засмукват шепи листа, прах и жълтеникава пръст, замесват ги с едри капки дъжд и ги запокитват срещу лицата ни. Миг преди да се изгубя в хаоса, мама ме хваща за ръка, притичваме измокрени до някаква самотна къщурка насред полето и двете хлътваме през паянтовата врата в полумрака на единствената стая.

    Бяхме виждали бараката и друг път. Изглеждаше мизерна, забравена и запусната. Напомняше ни с нещо за къщичката на Баба Яга. Затова избягвахме да се мотаем наоколо с децата от градчето.

    Когато влязохме вътре, силна гръмотевица раздвижи въздуха. Свих се, трепереща от студ и страх, зад гърба на майка ми и мигновено се почувствах в безопасност. Очите ни започнаха да свикват с тъмното и постепенно взехме да различаваме предметите в полумрака – маса и стол, полица с 4-5 книги; засричах: “Библия”, “Отнесени от вихъра”, ”Билкови отвари”, ”Вълшебни приказки”… Под полицата имаше легло, а до него – малко шкафче с черно-бяла снимка на мъж, жена и момченце. Най-обикновени хора. Можеше да бъде някоя съученичка на майка ми със семейството си.

    Нова светкавица освети най-затънтените кътчета на помещението и тогава съзряхме старицата. Изплува от дъното на стаята, където имаше друг стол. Беше се изправила да ни посрещне. Протягаше ръце и нещо нареждаше – канеше ни да седнем на леглото. Отново се притиснах до мама за по-сигурно, а тя се заоправдава за нашето нахлуване:

    – Извинете, бурята ни свари навън, за малко да се изгубим в прахоляка.

    – Сядайте, сядайте. Сега ще запаря чай и ще ви дам по една завивка. Целите сте подгизнали, а така най-лесно се изстива.

    Бабката чевръсто се разшета.

    Сега не изглеждаше толкова зловеща.

    – На колко годинки си? – попита ме, докато носеше чая.

    – На седем.

    – Аха, като моя внук. – Тя взе снимката от шкафчето. – Заминаха с дъщеря ми и зет ми за Щатите…

    От топлината на чая и от тихия й глас започна да ми се доспива.

    – …Нищо не пишат, нищо не знам за тях. Внучето трябва да е пораснало вече. 4 години минаха оттогава…

    …40 години минаха оттогава…

    Мамо, майчице, тази нощ пак сънувах бурята. Събудих се и се бях изгубила. Ти не ме държеше за ръка… Беше останала при бабата от къщичката, да ме чакаш…

    Прости ми, мамо…

     

    Марион Колева

    .

  • Победители в конкурс за поетична книга на български език

    .

    ИЗВЕСТНИ СА ПОБЕДИТЕЛИТЕ В КОНКУРСА НА ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА – 2022

    Приключи Международният литературен конкурс за поетична книга на български език, издадена през 2021/2022 г., съобщиха от Управителния съвет на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

    Жури в състав Ангел Колев (председател) и членове Йото Пацов, Калина Томова, Виолета Христова-Гъркова, Камелия Кондова, Павлина Йосева и Георги Атанасов определи следните награди:

    Първа награда ($500) – Димитрина Желязкова-Етина за “Сънят на совата”, изд. “Факел”
    Втора награда ($300) – Марин Маринов за “Осем такта тишина”, изд. “Булевард”
    Трета награда ($200) – Лъчезар Лозанов за “Кожата на света”, изд. АТЛ-50

    Официалната церемония по награждаването на отличените в конкурса ще се състои на 9 януари 2023 г., от 18 часа, в Национална библиотека “Св. св. Кирил и Методий” /мраморно фоайе, втори етаж/.

    .

    Източник: Аternapress.com

    .

  • Веднъж да повярваш

    .

    Разказ от Красимир Бачков

    .

    Пантелей бе изгледан от баба си, защото след развода майка му заживя с друг мъж, а баща му продължи да пътува с корабите като моряк. Баба му Славка живееше в малко добруджанско селце и, макар стара, се трудеше като мравка. От сутрин до късна вечер тя се занимаваше с кокошките, двете кози, прекопаваше и плевеше големия селски двор. В селото други деца нямаше. Пантата, както го наричаха останалите възрастни хора, ходеше на училище в близкия град. Вземаше и го връщаше малък, жълт автобус, докато стигна девети клас. Тогава, в края на лятото, баба му се наведе да изскубе стрък тученица и се свлече на земята. Пантата я намери с ръка, вкопчена в растението, и поглед, вперен някъде далеч. Той се отпусна на земята до нея със свито сърце. Разбираше, че бе загубил най-близкият си човек, и не знаеше какво да прави оттук насетне. Сълзите му рукнаха и заподсмърча като малко дете. Беше объркан и уплашен, защото бе останал сам.

    След бързото погребение, организирано от съселяните, Пантата се затвори в малката си, измазана с вар стая, и започна да пише в една тетрадка възможните си планове. Писа, докато мръкна и изтощен заспа. Като се събуди сутринта, скъса написаното и го смачка на топка. От всичко написано в тетрадката помнеше само едно: „Да пея!“.

    Баба му пееше тъй хубаво, че от малък той припяваше покрай нея. Любимата му песен бе „Мило ми е, мамо, драго ми е, татко, в Добруджа да ида, през нея да мина!“. Никога нито в училище, нито където и да е, той се бе изявявал като певец, но сега бе решил, че ще пее, и упорито стиснатите му устни показваха, че никой не може да му попречи за това. Щом минаха четиридесет дена от кончината на баба му, в едно слънчево утро в началото на октомри, той запя на глас. Пееше в къщата и в началото бе неуверен, но при втората и третата песен гласът му укрепна и той го отпусна докрай. Докато пееше, на прозорчето на входната врата се почука и Пантата излезе да отвори. Пред него стоеше бай Добри и се подсмихваше:

    – Панта, да не си купил магаре, бе? Минавам по улицата и чувам някой да реве! Викам си, може нашето момче може да е ходило на конски пазар в събота!

    Пантата знаеше, че бай Добри е голям зевзек, защото неведнъж се бе шегувал с него, но сега се засегна.

    – Тук наистина има магаре, но е старо и се казва Добри! – отвърна момчето.

    Старецът се изкашля и седна на пейката под сайванта. Изгледа го изпод побелелите си вежди и рече:

    – Още от мома, като запееше баба ти – и ми прималяваше под лъжичката! Хубав глас имаше и сякаш само за мен пееше! Много я харесвах, но тя си избра дядо ти Георги! Както и да е! Да знаеш, че си наследил пеенето от нея! Гласът ти е като на ангел, моето момче! Преди малко се връщах от магазина, като те чух да пееш! Стана ми тъй мило, тъй драго, че нямаше как да не ти се обадя! Не се сърди, че се пошегувах! Знаеш ме, какъв чеп съм!

    Лицето на Пантата от сърдито, грейна в усмивка.

    – Ама и ти си един, бай Добри! Бива ли да се майтапиш така?

    – Бива, бива! – усмихна се старецът. – Сега си самичък и не бива да тъжиш! Трябва да се смееш повече и най-вече да пееш! Песента ще те държи изправен, колкото и трудно да ти е понякога! Предлагам ти, всяка вечер, като се върнеш от училище, да се спираш при Ганчо в магазина и да ни пееш по една песен. Знаеш, че ние, старците, седим там, пием по ментичка и разговаряме. Ще ни е интересно да слушаме песните ти, моето момче!

    – Ама, как тъй? – изгледа го внимателно Пантата, чудейки се, дали стареца не се шегува пак. – Може другите да не искат да ме слушат!

    – Щат, щат! – чукна с тояжката си бай Добри. – Ти мини след училище довечера в магазина, пък ще видим!

    Още същата вечер Пантата неуверено побутна вратата на магазина и надникна. Както винаги, няколко старци седяха на щайги и кашони сред магазина и си говореха. Като го видяха, най-възрастният дядо Минчо викна:

    – Влизай, момче! Откога те чакаме, да знаеш!

    Той пристъпи несигурно и застана пред старците. Чувстваше се неловко, но бай Добри дойде до него, прегърна го през рамо и помоли:

    – Първо ще изпееш тая песен за Добруджа! Тя най ми харесва, а после, както искаш ги карай!

    Пантата свали раницата с учебниците от гърба си, подпря се на един рафт с рибни консерви и притвори очи. Представи си как баба Славка пееше и започна:

    – Мило ми е, мамо, драго ми е, татко…

    Той все едно се пренесе в друг свят. Вече не беше в селския магазин, а някъде високо в небесата, някъде, където би пял за повече хора и би споделял както болката, така и радостта в песента. Щом свърши, видя как всички възрастни мъже се изправиха, в знак на уважение пред него. Те не ръкопляскаха, но го гледаха с топлина в очите и късите им, одобряващи думи му носеха радост, каквато преди това не бе изпитвал. След това Пантата изпя още няколко песни, а накрая дядо Минчо заключи:

    – Ще идваш всяка вечер оттук насетне! Ще научиш и други песни! Ще ни пееш и, веднъж да си повярваш, ще станеш истински певец! Напролет, живот и здраве, ще те пратим на събор за надпяване! Отсега ти казвам, че ще си победител там! А ние винаги ще сме зад теб, щото друго семейство си нямаш!

    С овлажнели очи и душа, пълна с надежда, Пантелей напусна магазина.

    От нея вечер, освен старците, в магазина идваха и няколко баби от селото. След песните, които момчето пееше, те му даваха малка бохча с топла храна в нея. Така минаха есента и зимата, и в края на март бай Добри обяви първия събор за надпяване с народни песни, на коя дата през април ще е. Той се провеждаше в едно добруджанско село и, макар да не бе близо, организацията по пътуването бе вече уредена от старците. На събора Пантата тръгна, придружен от бай Добри и дядо Минчо, още предния ден. Вечерта преспаха при някакъв роднина на дядо Минчо, а на другата сутрин, пременен в народна носия, Пантата побърза да иде към сцената. Неговото изпълнение бе второ по ред в програмата и той много се вълнуваше. Когато обаче застана през стотиците зрители, събрали се специално за надпяването, той отпусна глас и запя, сякаш молеше Бог да му помогне. Изпя двете песни тъй прочувствено, че хората от публиката се насълзиха и не спряха да ръкопляскат дълго време.

    В селото ги чакаха с нетърпение и много цветя, защото вече бяха научили, че тяхното момче е победител в надпяването. Така, през цялото лято след това, Пантата участваше в предварително записаното участие за надпяване, в други селища на страната. Следващата есен го завари с четири първи и едно второ място от преминалите конкурси. Когато баща му се върна за няколко дни в отпуск, той едва позна вече порасналия и възмъжал свой син. Всички в селото се гордееха с него и не му оставаше нищо друго, освен да почерпи за успехите на сина си. Преди да тръгне на следващия рейс в морето, той остави достатъчно пари на Пантелей и му каза:

    – Няма нищо невъзможно в този живот, моето момче! Това може да е клише, но е вярно! Веднъж повярваш ли си – и останалите ще повярват в теб, и ще постигнеш това, което искаш! Аз не прокопсах по моретата, но ти имаш бъдеще! Пей тъй, че да пълниш душите на хората! Знам, че ще успееш!

    През следващата година Пантелей участва в телевизионния формат „Гласът на България“ и стигна до финалите. Малко след това получи предложение да учи оперно пеене в Милано. Животът, тъжен или усмихнат, му предлагаше всичко, за което мечтаеше, защото Пантелей вярваше в себе си!

    .

  • Карлов мост

     

    Златна Прага! Карлов мост! Под него тя тече, спокойната Вълтава. В нея като огледало се отразява хълмът Храдчани, дворците с островърхи кули, статуи и катедрали, обвеяни от романтика и слава.

    Карлов мост, разпрострял снага от бряг до бряг. Потънал до колене във водите на Валтава, а те ласкаво се плискат под сенките на сводове изящни, от колони дълговечни и от аркади каменни. По бялата им гръд се вият зелени нишки и рисуват орнаменти, следи вековни, оставени от времената древни. Слънцето върви към заник. За миг по моста белокаменен тропот на конници отмерва въздишките на тишината. Звучат фанфари. Веят пъстри знамена, хоругви и щандарти. Блестят пики и панцири, шлемове с паунови пера. Минава Карл Четвърти, величествен и горд със своята свита от царедворци, рицари напети и стражници верни. Възкачват се нагоре по хълма към Храдчани с дворците, с кулите позлатени, подпиращи небето. Звънят в хор тържествен камбаните на храма „Св. Вит“. Звъни от музика и възгласи просторът във воала на вечерника обвит.

    Звезди изгарят бавно в небето, а долу пламват на Моста Карлов светлините разноцветни. В тържествен танц въртят се, плъзгат се, играят по притихналата вода, а сутринта като русалки диви, невидими изчезват в сенките на тъмната гора.

    Тук вечното с преходното неспирно спорят. Като лъчи, извиращи от глъбините земни, струят водите никога еднакви, всякога различни. Бликнали от безначалното, съхранили тайната на Сътворението, те носят паметта за божествения Лъч, пронизал вселенските недра, събудил корена на безконечното бъдно.

    В градинската алея на Храдчани, пълзяща роза е обвила нежно каменен бюст на мъж. Привел глава. Замислен. Побелял от старост. Надмогнал всичко земно, радости, слава и гордост. Спокоен спи. Останал сам в своето време. В мрамора вграден. Изведнъж е пробуден, съживен от гальовното дихание на розата, цъфтяща в пурпур. От нейната прегръдка на влюбена жена. Той чело възправя с дързостта на рицарска младост. На велможа, влюбен, копнеещ да чуе песента на любимата девойка. Забравения зов на любовта… Вятърът вее над водите. Гали и целува гърбовете на вълните. Подема приказки вълшебни за Реката, за Моцарт в бирхалето хладно, когото цигулката разплаква. За мъжа от камък. За розата цъфтяща. За жената…

    Карлов мост е надвесен над вековете, прегърнал реката от бряг до бряг, да се срещнат, да си подадат ръцете в Златна Прага, да си поговорят за Времената, за чутовни битки и победи славни. Далечното ехо за Карл Велики, императора на Свещената Римска империя, прегърнала Родината-Майка, и възвърнал блясъка на Чехия.

    Променят се царства, народи, остава само той – неизменен, величествен в своята непреходна красота.

    Карлов мост! По него минава ИСТОРИЯТА!

     

    Рада Въртунинска,

    3 септември 2017 г. Добрич

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Бел. ред.: За авторката – вж. тук.

    .