2021-12-07

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Награди от литературния конкурс „Изящното перо – 2021“

     

    Салонът за българска култура и духовност в Чикаго оповести имената на наградените автори и творби в организираното от Салона трето издание на Международния литературен конкурс „ИЗЯЩНОТО ПЕРО – 2021“. По-долу може да видите всички наградени в различните категории. В това издание на конкурса има и специална награда за цялостно творчество.

     

            СПЕЦИАЛНА НАГРАДА ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО

    ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ – София

    КАЛИНА ТОМОВА  – Чикаго

    КРАСИМИР БАЧКОВ – Варна


              ЗА ЕСЕ  

    ПЪРВА НАГРАДА – МАРИАНА НИКОЛОВА – за „Човечността – кръстопът и съдба“

    ВТОРА НАГРАДА – ДАМЯН ГЛУХОВСКИ – за „Зимна приказка“ и МАРИЯ ДИМИЕВА – за „Човечността – кръстопът и съдба“

    ТРЕТА НАГРАДА – НИКОЛА ФИЛИПОВ – за „Помогни ми, за да ти помогна“

     

            ДЕТСКО ТВОРЧЕСТВО

    ПЪРВА НАГРАДА – КРИСТИЯНА ПЛАМЕНОВА – ненавършени 12 години – за стихотворението „Манастирът“

    ВТОРА НАГРАДА – ХАВВА АРНАУД – 13 години – за „Светът на човечността“

     

             ЗА РАЗКАЗ

    ПЪРВА НАГРАДА – НИКОЕЛА ИВАНОВА – за „Пианото на Дора“; ГАЛИНА ТАНЕВА – за „Ще ми купиш ли хляб“; СВЕТЛАНА НИКОЛОВА – за „Две морски камъчета“

    ВТОРА НАГРАДА – НАСКО ГЕЛЕВ – за „Хазайката“

    ДИАНА ИВАНОВА ХРИСТОВА-ОЛИВА – за „Нощта на Рождество“; СВЕТОЗАР КАЗАНДЖИЕВ – за „Белият лебед“

    ТРЕТА НАГРАДА – ЗДРАВКА МОМЧЕВА – за „Милост“; ПЛАНИМИР ПЕТРОВ – за „Българският хляб“; БОРИСЛАВ КОСТОВ – за „Една дълга бира в една кратка вечер“

     

            ЗА СТИХОТВОРЕНИЕ

    ПЪРВА НАГРАДА – ДИМИТЪР ЙОВКОВ – за „Човечност“; ХРИСТИНА ВЪЧЕВА – за „Добротата обединява“; ПАВЛИНА ПАВЛОВА – за „Сляпата цигуларка“

    ВТОРА НАГРАДА – ЛЮДМИЛА БИЛЯРСКА – за  „Покой“; МИХАИЛ ЦВЕТАНСКИ – за „Верую“; АНГЕЛИНА МИХАЙЛОВА – за „Завет“

    ТРЕТА НАГРАДА – КАТИ ВАНГЕЛОВА – за „Причастие“; КРЕМЕНА КИРИЛОВА – за „Когато си добър“; ВАСИЛКА ХАДЖИПАПА – за „Емигрира България“

     

            НАГРАДА ЗА АКРОСТИХ

    – АТИЧКА ТЕРЗИЕВА – за „Какво е човечността – кръстопът или съдба“

     

    Честито на всички наградени автори!

    .

    .

  • Запознанството

    .

    Из книгата на Мира Папо „Пловдивски потайности“

    Когато Мария-Магдалена и Саша Руснака се запознаха, беше март и снегът още стоеше неразтопен по стрехите на къщите. Врабците подскачаха чевръсто навън и се боричкаха, като шумно огласяха въздуха с чирикането си, а пролетта срамежливо бе дошла с една кошница цветя: кокичета, минзухари, зюмбюли, подаващи се от преспите сняг. След боледуването Мария имаше усещането, че не върви по земята, а се носи лекичко един-два сантиметра над нея, и все търсеше за нещо да се хване да не падне. Затова и сега, наметнала стар вълнен шал на раменете си и хванала здраво под ръка приятелката си от детските години, тя правеше вечерната си разходка и жадно вдишваше студения въздух. Вечерта падаше бързо и тънък пощипващ ветрец премина по улицата. Мария потръпна и тръгна по-бързо.

    – А, идва едно такси! – Кера спря и се закова на място, като се загледа в колата, която бавно навлезе в тяхната улица, – Уф, най-накрая дойде! Утре ще продължим с разходката! – извика Кера, отскубна се от приятелката си и побягна. Мария се огледа и видя таксито да спира до блока на Кера.

    „А, Саша е дошъл” – сети се тя.

    Саша беше стар приятел на Кера и бе дошъл с такси да я вземе да ходят на бар. Мария се загърна по-плътно с шала и си тръгна. Беше вече пред входа на блока, когато таксито я настигна и спря до нея. Предното стъкло се спусна и Саша подаде глава да я огледа. Мария изпусна двата края на шала си и той се свлече на земята, а тя, смутена от наглия му, разсъбличащ поглед, не забеляза. Саша неволно изтърси:

    – Ама, тя е руса!

    Казват, че любовта, колкото и да я чакаш и търсиш, винаги идва неочаквано и зашеметяващо, като пролет след много дълга зима, и Мария побягна. Прескачайки локвите, умело стъпвайки върху малкото здрави плочки на тротоара, тя се скри във входа, а погледът на Саша не я изпусна, докато не хлопна вратата зад нея. Прибра се задъхана и уплашена. Не знаеше, че след време много пъти щеше да бяга от него и чувствата си. След един час получи есемес от Саша: „Ела, ако искаш! В бар „Приятели” сме.”

    „От 10 години не съм излизала сама. Винаги с мъжа ми. Моля те, да ме извиниш“ – отговори му веднага и си легна, прегърнала котката и мислейки си за очите му. Ех, какви очи! Кобалтовосини, а погледът е остър, наблюдателен и присмехулен едновременно. „Впива се в теб и нищо не можеш да скриеш” – мислеше си Мария, докато се въртеше в леглото и отново и отново виждаше очите му, които я разглеждаха нагло и се присмиваха на смущението й.

    Измина един месец. Мария продължаваше вечерните си разходки; възстановяваше се след тежкото заболяване – така каза на Кера, че е била тежко болна и сега трябва всяка вечер да се разхожда на чист въздух, за да се възстанови по-бързо – и Кера тръгваше с нея да обикалят забързано улиците на квартала късно вечер, хванати под ръка. На Мария не й омръзна да слуша за Саша и подвизите му, и на Кера не й омръзна да разказва някоя случка отново и отново. Така Мария разбра, че Саша всъщност е Александър, руснак; майка му била от Коми, а баща му работил там няколко години и после я довел в България. Развели се след известно време и леля му го отгледала. Научи също, че Саша Руснака пие страшно много, че си има една официална приятелка – Ана Каренина и две любовници – Татяна Ларина и Кити (даваше им имена от руската класическа литература). По-късно разбра, че и Кера спи с него, че още не се е родила жена да му откаже, ако си я набележи, че бил толкова добър в леглото, че жена, която преспи с него, след това не може с друг мъж и т. н., и т.н. …

    Мария се държеше здраво за ръката на Кера, слушаше бърборенето й, препъваше се в изпочупените плочки на тротоара и се молеше приятелката й да не се досети всъщност колко е зле. От месеци бе спряла успокоителните, а абстиненцията продължаваше – 10 години ги беше пила. „Хапчетата не могат да заместят живота“ – помисли си тя, когато ги изхвърли през терасата. Животът стана непоносимо тежък. Нямаше го вече розовия облак, на който се издигаше от земята и оставаше долу проблемите си. Най-трудното беше, че не можеше да си върне паметта. За двете години, през които бе пила ривотрил, нямаше абсолютно никакви спомени. Нищо! Нито Коледа, нито Великден, нито рождените си дни… Нищо не си спомняше. А преди това 7-8 години бе на по-леки успокоителни, като лексотанчета или диазепамчета, съчетани с малко водка или обикновен аналгин за по-замайващ ефект. Спирането на лекарствата не остана без последици. Зениците й бяха все разширени, слънчевата светлина я подлудяваше и винаги ходеше с тъмни очила. Имаше страшни гърчове, обикновено вечер, като си легнеше и изобщо не можеше да заспи. Това бяха най-мъчителните часове; през нощта, съвсем сама, а възбуденото й въображение рисуваше страховити картини. Тогава скачаше от леглото и започваше да препуска по стълбите на осеметажната кооперация нагоре и надолу, правеше лицеви опори до пълно изтощение, до припадък, като броеше на глас… И въпреки това не й минаваше.

    И така, разходките продължаваха. Излизаха късно вечер, вървяха забързано по улица „Кичево“ или по улица „Скопие“, или по някоя от многобройните улици на квартал „Кючук Париж“, и Кера подхващаше историите за Саша Руснака, като всяка вечер разкриваше още някоя нова пикантна подробност от бохемския му живот, а луната грееше в захлас горе на небето, като че ли и тя заслушана в бърборенето им. Мария се съвземаше бавно като огряно от пролетното слънце, едва презимувало цвете. Все още бе замаяна и дезориентирана и не разбираше много какво става около нея. Но… пролетта си отиваше, дните ставаха все по-дълги и топли, небето се избистряше до ярко синьо, без нито едно облаче, лястовиците се стрелкаха ниско над блоковете, врабците напористо се боричкаха в прахоляка, дроздовете и славеите не се уморяваха да пеят, а нощем прилепите с тихо цък-цък излизаха от скривалищата си, и заедно с бухалите и совите огласяха парковете и градините със странни звуци, от които плъховете и мишките бягаха през глава и се скриваха дълбоко в мазетата на панелните блокове от времето на социализма, и при всички хора, като че ли с настъпването на лятото се забелязваше някакво умствено затъпяване през дългите горещи следобеди, редуващо се с емоционални изригвания през летните вечери, когато роклите на Мария ставаха все по-дълги и с все по-скандални деколтета, а тя непрекъснато мислеше за Саша Руснака.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Мира Благоева Петкова-Папо е родена и живее в Пловдив. Завършила е Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. По образование е учител, но работи като църковен псалт. Освен на романа „Пловдивските потайности“, е автор на сборниците с разкази „Отец Константин и г-жа Любов“, „Петте спирки на сърцето“, „Разкази от града под тепетата“, на богословската книга  „Индия – жребият на апостол Тома“ и на „Наркоман по лекарско предписание“. Редактор на поетични книги на други автори. Нейни разкази са включени в различни алманаси. Носител на награди от конкурси на Фондация „Буквите“. Член на Дружеството на пловдивските писатели.

    .

  • Милена Кавгата

    .

    Разказ от Здравка Евтимова

    Илюстрация: Рисунка на Васимира Божева, Dolap.bg

    Целият им род е крив – от бебето до най-дъртия, умът – тел, дето не се превива, нито се чупи, само ръждясва. Това са те. Дядо й се казва Андон, все начумерен, като че някой е запалил купчина тор в главата му и наоколо пуши, че се не търпи. И като се родило детето, как да го кръстят? Не Антонина, не Антония, ами Анда. То хубаво Анда, но семенцето под името не струва.

    Напънала се госпожица Анда, та сварила сапун – сама го къкрила и сама го рязала на калъпи. То не сапун, ами злост – сложила го в една щайга и на всеки калъп издълбала букви, та написала „Бившият“. Размислете какво ще си миете с вашия бивш, дами. Нагла, та горчива Анда – и като минава край нашата къща, моля ти се, пита:

    – Милена, как е Калоян? Ще му предадеш ли, че съм го търсила?

    Калоян е моят син – фокусирам вниманието върху този факт, за да лъсне категорично що за мизерна екземплярка е тя.

    – Защо – казвам, – си го търсила?

    – За да му дам този сапун – подарък от мене. – И тя ми подава един калъп, на който е изкопала с печатни букви „Бившият“. – Нали се сещаш какво мръсно пране можеш да почистиш с това – намеква ми Анда.

    Добре, че съм възпитана жена, та не й казвам в прав текст: „Я се виж колко си дебела“.

    – Значи Калоян вече ти е бивш? – заключавам тънко.

    – Да, точно така – потвърждава тя.

    – А ти си дебела! – лая аз.

    Тогава тя млъкна, а да млъкне някой от Андоновия род е все едно от червей да издоиш мляко – тоест никога. Очите ми са малко слаби, та може и да съм се заблудила – сълза ли пропълзя по клепките на Анда? Колкото ще се просълзи котлонът, на който варя боб, толкова ще се просълзи тя.

    – Да – казах аз. – Дебела.

    Тя се завъртя, обърна ми гръб – честно, едричка беше, но те от техния род са такива – месо им дал Господ и гърла. Баща й Дачо, например, като пийне и викне се чува от Перник направо на Централна гара в София; ако е замръзнала Струма, ледът се разпуква. Ако дядо й Андо се напие и зине да пее – това аз с очите си видях, защото вишнята е в моя двор – разцъфна пустата вишня, от песента на тоя пияница цветчетата й се разтвориха до едно.

    – Тогава – досети се Анда, – дай ми сапуна обратно. Синът ти няма да ми е бивш.

    Тук е точното място да кажа, че макар и мой единствен син, Калоян е глупаво момче, щом се накланя към Анда. Вярно е, пътува повече от моряците – днес е в Радомир, утре е в Търново, а в другиден – в Ивайловград. Поучавах го аз: „Калояне, изучи се за зъболекар, да си стоиш близо до мен и баща ти“. А той – не можел да гледа кръв и ето ти сега – изпращаха го да пътува чак до Парагвай. Като пътува, донася на оная Анда подарък, после заминава, а Анда, нали е нахална като гъска, идва и казва:

    – Милена, Калоян е донесъл подарък за мен, та ако може да ми го дадеш.

    Аз не й го давам, да не съм служба „Еконт“ или „Български пощи“, че да връчвам пратки.

    …Анда си прибра грозния сапун. Тя е фризьорка и там горкият ми Калоян се запознал с нея. Подстригала го до мозък и оттам започна да се заплита историята. Толкоз му е плосък разсъдъкът – да се просне възнак пред облите й кълки.

    – Затова ли толкова пари спестявахме с баща ти – напомням му аз с добро. На три места работех – аз съм шивачка, но започнах да кроя, подхванах проби на италиански рокли, смятам, чертая, измислям – прескачам за съвети до Коко Шанел, копирам дивотии и финтифлюшки от нея. Клиентките ми едни претенциозни, префърцунени – ще речеш, че не ядат като мене и тебе през устата, ами с мозъка направо ядат. Не на мене тия. За Калоян правя усилията и напъвам напред. Да завърши, човек да стане.

    Той завърши, но не стана човек. Ходи да се подстриже и закъсахме с Анда. Баща му беше миньор, мината я закриха; беше монтажник, замразиха строежа; беше по железницата и още е. Само от него не мога да се оплача – щом го погледна, спира да говори и е много благоразумен мъж.

    – Миленче – казва, – трябва да ходя да пия с Петко, ама знам, че ще те е яд. Какво да направя, че да не те е яд? Ако искаш да окопая дръвчетата? – Окопава дръвчетата, пие с Петко, после аз ходя да си го доведа кротко у нас – защото е прекопал градината и си е спестил конското от мен. А гневът ми е вулкан и джунгла, хвърчи, кълве, закопава – в квартал „Калкас“, Перник, ме наричат Милена Кавгата. В тоя свободолюбив квартал, където децата първо се научават да се карат, после почват да дишат, значи си нещо извънредно. Аз бях чертожничка, но какво да чертая, като леярната фалира и стана сервиз за коли. Изгониха ме. Станах шивачка.

    Едно дете имам само, Калоян. Мъжът ми имаше сергия на пазара, но от миньор как ще стане краставичар – на тоя приятел даде без пари, на хлапе подари ябълка, на дъртите бабички опрости дълга – такъв е човекът, яд ме е на него, но не го сменям. „Коя друга ще я е грижа за този глупчо?“ – викам си на ума. Ако аз го зарежа, ще се гътне от глад, ще го оскубят като пиле. А пък на мен пък кой друг ще ми вика „Миленче“? „Кавгата пак е яхнала подводницата“ – подхвърлят, като ме зърнат да шетам из махалата.

    – Пак си яхнала подводницата – каза ми и Анда. – Щом си взела пръскачката да биеш гъсеници по дюлята през ноември, значи ще се караме.

    Лошото освен това е, че сме съседи и е извънредно обидно синът ми да се прибира не у нас – а аз съм направила мусака и палачинки с течен шоколад. Той, плиткоумният, завива към Анда.

    – Тя е изучила за една проста фризьорка – натривам носа му аз. – А ти изучи АйТи. Как виждаш един АйТи с една фризьорка, тъпа ножица?!

    – Ножица е, но не е тъпа – казва Пламен. – Всичко може да отреже и съсипе, но с ножицата може й да те подстриже така, че сам да не се познаеш. Дава ти красота, разбираш ли?

    – Елементарен си като оная гарга, дето баща ти от жал не я застреля – казах му аз. – Знаеш ли какво пестене пестих, колко рокли скроих и уших, на две работи се превивах да блъскам, само и само да завършиш!

    – Знам – казва синковецът. – Навсякъде съм пътувал, мамо. Чак до Парагвай ходих. И в Лондон се отбих, и в Ивайловград. Като Анда няма никъде.

    – Ами то и прасе да хванеш в кочината на дядо й Андон, същото прасе няма да намериш в Парагвай, нито в Лондон, нито в Ивайловград – щото то си е тукашно, пернишко прасе.

    Но той не ме послуша. Така си е навирил главата, като че само той има глава на тоя свят.

    – Слушай ме, господинчо – изтъквам яз. – Тя е дебела.

    – Тебе са ти слаби очите, мамо – подчертава ми синът. – Не виждат добре.

    – Така ли! – викам аз. – А тия италиански рокли в ателие „Ивета“ кой ги измисля? Аз ги измислям в мозъка си и ги кроя на масата, по-италиански от италианките. При мене идват да им шия момичетата от езиковата гимназия, от икономическата гимназия, а знаеш, че като икономиката в Перник няма друга икономика. Идват и от „Манджата“ по хранителни технологии! Даже и една депутатска дойде и я одрах като котка – а тя доволна. Даде ми още сто лева да се почерпя. И такава ще ме ръководи – не усети, че съм я одрала като котка! – Долавям, че съм се отплеснала, и отново навивам въдицата. – Анда е дебела. Ела, докато пробват роклите си за абитуриентската момичетата от „Манджата“ или от Икономиката, или дори от езиковата гимназия – и тогава ще видим дали ще се обръщаш подир Анда.

    – Само подир Анда ще се обръщам. Ще се обърна подир Анда, ако ще всички абитуриентки да се строят в две редици пред къщи – разправя ми глупакът.

    Мъжът ми, който има характер, колкото една мравка, казва:

    – Ами, Миленче, Анда не е лошо момиче…

    Обаче още изречението не е изсулило докрай от устата му и аз го поглеждам. Той веднага спира да говори – затова се погаждаме с моя мъж и затова кръстих единственото си дете с неговото име – обаче съм направила стратегическа грешка. Детето въобще не е като баща си, а див петел.

    Не се плаша от петли, от тигри и хлебарки. Щом са ме кръстили Милена Кавгата в Калкас, квартал на Перник, където още преди да е имало земя, е имало кавга, значи нищо няма да ме стресне. Да ме ядоса – може. До кокал да ме ядоса някой е възможно, но сам в ръчна количка ми докарва тинята, с която ще го омажа до перчема. Седем секунди ми трябват – след тях авторитетът му ще се е сплескал на плескавица и бездомните кучета на Калкас ще го изгълтат за предястие.

    – Моите рокли – наблягам пред сина си аз, – ги купуват в Милано и плачат за още. А на тебе като отидеш в Италия – нали си ходил в Милано, Ай Ти тиквеник неиден – там никой не те бръсне и няма желание дори да плюе по тебе.

    – Не приказвай така на момичето, Миленче… – Поглеждам мъжа си и той дори името ми не посмява да изкаже докрай. Ей затова никога няма да го напусна – коя друга ще изтърпи толкоз мекушав кравай? Само аз се мъча с него… Той знае как обичам кафето – с лъжица мед. Гледа три кошера пчели заради моето кафе. Аз за него ще си отворя гърдите с пръсти и ще му дам бял дроб от моя, ако го удари Ковид – това ще направя за тоя недопечен щрудел, защото макар и мекушав, човекът е умен и осъзнава, че струвам.

    – Тя е дебела! – заявявам. Ах, как се заби тая дума в хубавия ми хол. Лоша работа. Но те трябва да знаят кой е главнокомандващият тук.

    След няколко дни – вече започнах да кроя и френски рокли, а това е работа за хора с нерви, дебели, колкото верига на танк. Моите са дебели, колкото фабриката, която произвежда веригите на танка. Та след по-малко от седмица минава Анда, натъпкала се в тесни дънки и ми изглежда, като че бунгало е обуло панталон.

    – Панталоните ти са бунгало за двама, но в него са се натикали осем човека – коментирах аз. – Така ти си се нацедила…

    Анда нищо не ми отвърна и по-добре за нея, но очите й ми отвърнаха – бяха пълни с ножици. Погледът й ме сряза на трийсет и две парчета. След миг взех, че изтърсих нещо. До днес се чудя откъде такава породиста мисъл кацна на езика ми:

    – Нали – подхванах аз, – сте много гласовити. Дядото ти като поръча на баба ти да му донесе чаша ракия, автомобилите по магистралата за София пукат гуми. Баща ти като удари две мастики и каже две думи, се пукат пликчетата със захар в закусвалнята на езиковата гимназия. Ти вместо да досаждаш на един умен АйТи светец като сина ми, що не пееш, та дано отслабнеш, а?

    И то това откаченото в целия си разум фризьорче да ме чуе и да се вслуша в моята идея! Толкова е просто, горкото.

    Ние живеем над Струма, но не на местата, които са кротки като дядо ми и баба ми, не Струма, дето е мед в чая ти, недалеч езиковата гимназия. Ние живеем на Кървавото. Там Струма е хапала камъка десетина милиарда години, за да си прокара път и да мине оттам, откъдето й е кеф. И ние сме такива – милиард години ще дълбаем, но ще минем оттам, дето ни е кеф. До реката е ЖП линията София-Кулата. Влакът преде като котарак по релсите. И що да чуя и видя?

    Направо ми идеше да събера всички английски, френски и италиански рокли от ателие „Ивета“ и да затъкна с тях грамадната уста на Анда. Решила дебеланата да отслабва по моя метод. Изпружила се в цял ръст на скалата над Кървавото и изведнъж… изведнъж започна да пее за Рада. „Вечеряй Радо“. Пита се дали Рада е чула, че онзи хаймана броди из село и чука по портите на свестните жени… Гадна песен. Хайманите са точно такива. Хлопат по портите, защото нямам пушка да ги гръмна в тиквите.

    Но тая Анда как пееше!

    То не глас има тази ножица. Голо Бърдо гърми в гласа й точно на онова място над село Чуйпетльово. Там е изворът на Струма. Струма извира в гласа на тая дебелана. И не само Струма. Небето извира в гласа й, земята лети надлъж и шир там. Седя и слушам. Ставам и слушам, и не мога да повярвам какво чувам. Каква е тая фризьорка! Ти, Господи, си създал ножица фризьорите да стрижат народа. Създал си радостта вместо ножица да поддържа народа красив. А на нея си й дал не глас – вол си дал, планина и вода си й дал. „Вечеряй, Радо“ само заради Анда си я измислил. Браво, браво…

    Гледам, хората се показват от къщите – нали събота и слънце за малко се мерна, омръзна му да се увива в облаци като стара баба в шалове и кърпи.

    Народът слуша и гледа нагоре към камъка над Кървавото.

    Тръгва си Анда и, както ходи по нашата улица – то не улица, а дупка в дупката и дупка след дупката – Анда крачи и ту тук в дупка потъне, ту там се препъне, но комшии излизат от къщите и като минава Анда, й ръкопляскат. Народ изскочил, кой не се загащил добре, кой деца хванал за ръка, един чорлав, друг с един чорап, а левият крак още бос. Минава Анда и съседите ни – наш народ, всеки един пие, та трещи, викат „Браво!“. Господ не е създал толкова ракия, колкото тукашните от Калкас могат да изкъркат. Жените, тихи, гледат Анда и пляскат с ръце, мъжете и те правят бис, децата млъкнали, ококорено я гледат, като че не са виждали по-рано дебела жена.

    По едно време Анда пак отвори уста и хвана тая песен „Зайди, зайди“ и тогава забелязвам – дупките на асфалта сами се запълниха, Струма започна да копае скалата не към Гърция, а обратно към Витоша, влакът от София за Кулата спря. Пее Анда. То не глас, вселена от нея излиза, път копае за всеки, който иска да стигне някъде, кураж за всяка глава. Спря изведнъж и аз, луда та изгърмяла, започнах да пляскам, така бия ръцете една в друга, ще си строша китките, лактите и раменете наведнъж.

    – Браво! – викам с продрано гърло. Крещя. – Браво, Андичке! Страхотия си!

    Тогава тя дойде до мене. Улови пръстите ми и ги стисна. Нищо не каза. Разтърси ръката ми и отмина напред по тоя път, дето по-добре да се казва „дупка“.

    – Видя ли какво направи това дете, Миленче? Видя ли… – Но аз го погледнах и той прекъсна посред дума. Направо дойде и ме прегърна.

    И тогава си помислих – прав си, Калояне. Има защо да кроя и да правя проби на глезлите, като се почне от езиковата гимназия, през икономиката до манджата! Какво момиче, да му се не види. Добре че ги потулих настрана тия пари, че да изучиш, да си развиеш мисълта проста и да я откриеш. Браво, Калояне.

    Ако не бях яз и тоя мекушав твой баща да те изучим, как щеше да забележиш тая Анда, как щеше!

    Доведи я да я почерпя едно кафе. Не се ослушвай, Калояне. Не ми се прави на умен, щото не си. АйТи тиквеник такъв. Тичай бързо и я покани.

    .

  • Белият елен

    .

    Разказ от Фил Бандов

    Идеше зимата.

    Мъгливата утрин над селото, мирисът на дим и обраните до зрънце лози подсказваха, че скоро синорите ще побелеят. Севернякът, който бе задухал отпреди седмица, сега се усили, а едно закъсняло ято жерави се зададе откъм Карапейчовия гьол и продължи стремително на юг, над Струма. Из нивята, подобно на прокурори в абаносови костюми, важно закрачиха гарвани, изучавайки буците след дълбоката оран. Само един от тях стоеше неподвижно и хвърляше по едно око към прелитащите в небето дългокраки събратя.

    Спусна се вечерта, но мразовитият вятър така и не престана. По разкаляния мегдан не се мяркаше жива душа. Дори кръчмата на Коле Беснио вече бе затворена и сега само ръждивият катинар похлопваше по вратата й, блъскан от поривите на северняка. Двете зли кръчмарски кучета също се бяха изпокрили на топло и като никога страховитият им лай не се носеше над Васевата махала. Скоро снегът започна да прехвърча.

    „Слава Богу, няма ги тия бесове!“, помисли си Гина и продължи към горната махала. В ръцете й, завит в одеялото, лежеше малкият й син Добрин, който се бе родил едва преди месец. У дома им нямаше никакви дърва за огрев. Гина бе хвърлила в огъня всичко, що можеше да гори, даже старата бутелкя [i] не пожали, защото и без това нямаше пари за мляко, а камо ли масло да бие в нея. Изгори в огнището и тежката кобилица, с която доскоро носеше вода чак от Марините извори. От оскъдната им храна и троха не бе останала. Майчината й кърма отскоро секна и тогава отчаянието за първи път навести Гина.

    Затова тя се бе запътила сега към къщата на девер си Стоил, за да измоли от него някоя друга съчка и малко пари, тъй като Коле Беснио беше спрял да дава вересии. Мъжът й Райко и брат му Стоил не се разбираха много, но освен девер си, тя нямаше другиго в това село. Като стигна горе, жената потропа на външната порта, но никой не отвори. Гина почака минута-две и отново почука. Вятърът накрая сграбчи слабото й тяло с хилядите си ледени нокти и чакането й стана мъчително. Ръцете й трудно удържаха детето и тя вече се разкайваше, че бе тръгнала по тая доба.

    От втория етаж се чу глъчка. Тя се престраши, взе едно камъче от земята и го подхвърли към светещите прозорци. То отскочи от черчевето и тупна пак пред нея. Този път Гина остави за миг Добрин пред себе си и отново метна камъчето, но вече по-силно. Раздаде се звън на счупени стъкла, които се посипаха по калдъръма пред портата и само след миг Гина зърна горе зачервеното лица на Стоил:

    – Кой бе, кой строши джама, бе…! – изкрещя гневно мъжът, но после, виждайки Гина с детето на ръце, се поукроти и слезе пред портата. Тя понечи да се извини, но той я смъмри, оглеждайки се наоколо:

    – Що щеш тука посред нощите, ма Гино?! Преди година Райко се напи и обора ми щеше да запали с неговите цигари! Сега пък ти джама ми строши, а навънка – я, какъв студ иде! И с детето на ръце си пошла! Рода сте ми, ама сте криви семки, да знаеш!… Калпави хора сте вие двамата с брат ми!

    – Бате, бате, чакай да ти кажа, бе… Прощавай! Виках ти, ама се не чу… Затуй камък нагоре хвърлих… Дървата, дървата свършиха и детето ще студува, та аз затова… – захлипа Гина.

    Домакинът поомекна и я дръпна навътре в двора. После влезе под сайванта и изтегли оттам няколко едри цепеници от борината. Напъха ги в една торба от зебло и я даде на майката. Проводи я до портата, но после я спря, а сам той тръгна обратно към избата. Върна се с една стъкленица мляко, като и нея сложи в торбата. В това време и жената на Стоил се спусна и видя разплаканата Гина – все така слаба и тъмна като сянка, с восъчно бледо лице, костелива и прегърбена като кобилицата. „Същинска вещица, да й се не види дано!“

    Стоиловица не я заобича още от деня на сватбата й с Райко и затова, при вида на Гина, тя само изсумтя и се прибра обратно на втория етаж.

    – Хайде, Гино! Ще измръзнете съвсем, прибирайте се! А утре ще мина с магарето да ти оставя още малко дърва– подкани я Стоил.

    После тежката порта се затвори и Гина стисна още по-здраво одеялото с малкия Добрин. Със сетни сили го понесе на ръце, като тътреше зад себе си и торбата. Така тя едва се довлече до схлупената им къщурка, в която до момента единствената топлина и светлина идеха от пламъчето на кандилото. Детето спеше непробудно. Не се разбуди, дори когато Гина го разсъблече и го върна в постелята му до оджака [ii]. Тогава тя запали борината и надеждата отново взе да витае из одайчето [iii].

    За разлика от къщите на хълма, тези във Васевата махала се обитаваха от начумерени и зли хора, които рядко поздравяваха и почти никога не влизаха в черквата. Повечето от тях бяха ратаи и от изгрев до заник работеха на по-имотните селяни. Откакто Райко и другите мъже бяха заминали на фронта, в къщата им не бе стъпвал друг човек. Преди година, обаче, момичето на комшията им Цоньо се разболя, хвана го охтиката и взе да гасне. В селото нямаше и кьорав фелдшер, щото всички бяха по фронтовете, та затова извикаха Гина. Тя беше умела билкарка – наследила го бе тоя занаят от майка си и можеше всичко да лекува с нейните отвари. Беше изцерила сума ти народ – и на стария кмет очите оправи, и на Божо Даскала помогна след дамлата [iv].

    Тя прекара три дни и нощи около леглото на болното момиче. Детето, обаче, си замина и тогава всички взеха да хулят Гина, наричайки я „вещица“ и „детеубийца“… Разнесоха клевети за нея из цялото село, а не след дълго всички взеха да я отбягват и да я гледат изпод вежди…

    Най-лошото дойде, обаче, когато Райко замина на фронта, а хлябът и дървата съвсем изчезнаха от къщата им. Пари нямаше, а и мъжът й не изпращаше нищо от войнишката заплата – ни вест, ни кост имаше от него. Гина трябваше да се моли за храна срещу ангария [v] или пък да я купува на вересия [vi].

    – Стига толко, бе oра! Вече нема ни леп, ни млеко да ви давам без пари! – развика се оня ден сакатият кръчмар Колe Беснио, който държеше и бакалията в селото. – С вересията бееме дотука – продължи той. Ами я, утрио ден ако тия вашите се не върнат от фронто, кой че ми тегли разноските, а?! Кам го тефтеро – я гледай тука що става: септември месец сека неделя по един самуна леп: на тебе, Гино; на Ружа Косевата и на Лалка Вичова! На дедо Мишe Дивляко – и на него преди месец: леп, сланина и пиячка цела ока – и още не ми ги е платил, серсеминът му неден! На Яшар Кюмюрджията – пак на вересия, ама добре, че поне само ланска туршия му дадох… Щото пари от него да чекам – йок! Е, аз тука да не съм ви Аврамов дом!

    Райко, мъжът на Гина, беше безимотен като нея и затуй се цанеше да ратайства у хората. Накрая рече по гурбет да иде, заложи нивата си, взе малкото пари, но те и за път не стигнаха, та ги похарчи само за храна, огрев и вино. След време банката прибра нивата му. Оттогава той се пропи и семейството съвсем закъса. Сълзите на Гина също не помогнаха, дори когато Райко го взеха на фронта. Всички съседи я подминаваха и ръка за помощ никой не x подаде – дали заради това, дето живееха във Васeвата махала, дали заради умрялото комшийско дете – тя не знаеше. Даже когато Добрин се раждаше, до Гина нямаше човек и никой не чу стенанията й. Единствено пиянският глас на съсипания от мъката по дъщеря си комшия се носеше всяка вечер през оградата им:

    – Гинооо, Гино мари, вещицеее!! Ега сгинеш дано, Гиноооооо!!!

    В такива моменти на Гина й се искаше да се пренесе с детето на фронта при мъжа си, та белким дано тримата да си намерят утехата веднъж завинаги, след някой вражи залп по редута… Ала кой знае защо, Бог щадеше и нея, и малкия Добрин.

    След полунощ огънят се разгоря достатъчно и така жадуваната топлина заля малката стая на Райковия дом. Гина угаси кандилото и се сгуши до Добрин. Черното малко коте, дето имаше същите зелени очи като на Гина – и то се присламчи до тях, и замърка.

    Жената обаче не заспиваше. Укоряваше се за своята непохватност и за строшеното стъкло, с което бе създала ядове на девера си. Чудеше се дали той й бе простил. Запита се отново защо никой не я обичаше тук. Страхуваше се, че и без това костеливото й лице щеше да се изсуши съвсем, преди да е дочакала Райко. Сетне се размисли за него, поплака си тихо, за да не събуди малкия, и се опита да отхвърли налетелите я тревоги. Най-накрая сънят изтри всичките й мисли и тя заспа, прегърнала детето си.

    На сутринта гладът събуди Гина и тя отново запали огнището, нахрани с мляко Добрин и сама отпи една глътка от живителната храна, като сипа малко и на котето. След като бебето се унесе отново, тя изтича право в църквата на мегдана. Тръгна да си вземе свещица от кутията до вратата, но се сети, че нямаше ни грош у себе си. Тогава застана приведена пред иконата, с ръце празни и отпуснати надолу:

    – Боже мили! – зашепна Гина. – Моля те, прости ми, аз и за свещи пари нямам… За това дете, комшийското, дето невинно си отиде – прости ми, Боже, за него! Аз какви ли не отвари смесих, но какво да сторя като му било така писано…. А и тоя пусти джам нощеска… – не исках да го троша, ама нали съм си и аз неуфатна като Райко… И да дадеш, Боже, здраве и живот на бате ни Стоил, дето от глад и студ детето ми снощи спаси.

    После се поизправи, погледна иконата в очите и добави през сълзи:

    – И да пазиш Добринчо, Боже! Да стане добър човек, а не да е несретник като мен и баща си…. Нали, Боже?! – запита Гина и като че ли зачака отговора.

    Попът тъкмо завършваше утринната молитва и дотогава не бе забелязал присъствието на Гина.

    – Добро утро, отче Евлампий! – поздрави го тихо Гина.

    – Дал Бог добро, Гино! – отвърна старецът, но след като видя блещукането в очите й, я попита какво става. Изслуша я внимателно и се опита да я утеши. После измъкна изпод масата голяма бохча с раздавки и изсипа половината в забрадката на Гина.

    Накрая пусна в ръката й две монети и я благослови на изпроводяк.

    След този ден нещо се промени в Гина. Тъгата я напусна, посрещаше всяка сутрин с усмивка и с надежда, че войната ще свърши, че Райко скоро ще се върне и че малкият Добрин ще порасне добър човек, а не несретник като тях. Лицето й светна и, макар да беше грубо и костеливо, то започна да излъчва доброта, мир и ведрост. Гледайки се в огледалото, Гина виждаше, че зелените й очи вече са бистри, гледат спокойно и се надяваше, че сега вече никой из Васевата махала няма да я нарича „вещица“. И ето, че само след някой друг ден глашатаят мина из къщите и обяви, че войната била приключила. По селото се разнесоха свирни и бумтене на тъпан. Коле Беснио пак отвори кръчмата и отпускаше всекиму храна и пиене на вересия. Откъм мегдана се чуваше камбаната, а хорската глъчка отново превзе улиците. След неделя-две и Райко се завърна жив и здрав, поспря с пиенето и започна работа като хамалин на селската гара, а неуморната Гина накара малката им къща да се усмихне. Гладът и студът най-накрая си бяха отишли от селото.

    Изминаха още няколко години. Малкият Добрин стана на седем, но развитието му нещо се позабави. Поне така каза градският лекар, при когото Райко откара Добрин с железницата. Детето имаше трудности в училище с изписването на думите и със запомнянето на числата. За сметка на това то рисуваше прекрасно и пееше като славей. Беше много добро момче, обичаше природата и по цял ден прекарваше над някое цветче или държеше в ръце едно малко кученце, разговаряше с тях и се отнасяше с всяко живо същество като с близък човек. Любимо занимание му бе да съзерцава Снежната планина и мечтаеше някой ден да изкачи върха й с някой приятел.

    За жалост, другите деца не си играеха с него и нерядко го обиждаха и подиграваха. Добрин страдаше много и често питаше майка си:

    – Мамо, защо съм Добрин, като съм толкова лош? Сигурно затова никой не играе с мен….

    – Как ще си лош, като си наречен Добрин, чедо?! – утешаваше го майка му.

    Тя неуморно се опитваше да му вдъхне увереност, но въпреки недъга си, момчето бе много чувствително и разбираше всичко, затова и силно страдаше. След една подобна случка, когато Добрин й каза, че вече не иска да живее, Гина за първи път не понечи да утешава сина си. Беше тръгнала да се сресва, но остави гребена и се застоя дълго пред олющеното огледало, гледайки втренчено смарагдовите си очи, които бяха възвърнали предишната си вялост. През следващите дни тя се затвори в себе си, престана да се храни, залиня и не след дълго се спомина…

    Добринчо много плака за майка си, а баща му Райко отново хвана по лошия път – посегна пак към чашата, изпокара се с началството на гарата и напусна работа. Същата вечер преби почти до смърт комшията си Цоньо – оня, дето бе кълнал жена му и я бе наричал „вещица“. Но Райко не спря дотук и скоро взе да се дразни на Добрин заради недъга му. Започна да го нагрубява и след като един неделен следобед беше изпил почти литър ракия, хвана в ръка теслата и тръгна към треперещия си син…

    На Бог, обаче, му омръзна лошотията на Райко и в този миг сърцето му спря. На другия ден отец Евлампий не сколаса да го изповяда и така го погребаха, само в присъствието на брат му Стоил и на момчето. Преместиха Добрин в един градски пансион, на издръжка на общината. Там се опитаха да го лекуват няколко години и накрая той отново се прибра в село, в празния и запуснат дом. Навестяваше го понякога чичо му Стоил, а се намираха и други добри хора, които му носеха храна и дрехи. Така, с Божията помощ поминуваше Добрин. Имаше разбира се и такива, чиито насмешки той отлично схващаше, и най-много го болеше от това:

    – Какво си има секое село – знаеш ли, Добрине? – питаше го престорено един друг техен съсед и сам си отговаряше: – …има си кмет, поп, даскал и – какво още, де?!

    – Не знам, чичо Либене! – вдигаше рамене Добрин и гледаше виновно в земята.

    – Как не знаеш, бе?! Всяко село си има и по един луд! „Хахо Михо“, така да се каже – поясняваше съседът и се кискаше на шегата си до посиняване.

    В такива моменти Добрин само навеждаше глава, излизаше от двора си и поемаше към планината със заснежените върхове. Не стигаше никога до нея, тъй като тя бе доста надалеч, но сядаше в близката гора и там прекарваше деня сред дърветата и цветята. Вземаше молива, а умелите му пръсти зографисваха върху някоя бакалска кесия засмените лица на маргаритките, теменугите и божура, както и стройните снаги на вековните брястове.

    Веднъж, когато след поредните горчиви думи Добрин отново се заскита из шубраците, пред него внезапно се показа огромен, бял елен. Имаше величествени рога и толкова красиви очи, че момчето неволно тръгна към елена и протегна ръка, за да го докосне… Животното поклати леко с рога и сетне с два безшумни скока отново изчезна сред дебрите. Добрин в миг усети как цялата му тъга се изпари, отвори уста и запя от радост. От този ден нататък, Добрин винаги обикаляше това място, с надежда отново да зърне единствения си приятел. Минаващите покрай тази гора овчари разказваха как често чували там чудния му глас. Най-старият от тях твърдеше, че дори овцете спирали пашата си и се заслушвали в песента на Добрин. Запеел ли „щурио“, и пойните птици млъквали, за да послушат пеенето му, разправяше овчарят и понякога навестяваше дома на Добринчо, за да остави до вратата му шише с прясно овче мляко.

    След време отново се заговори за война. Над полето започнаха да бръмчат огромни самолети – отиваха на север към столицата и скоро заревото от експлозиите на бомбите им заигра над Витоша. Добрин слушаше хорските приказки за пилотите, които скачали с парашути от небето, и вярваше, че и него ще вземат да лети в някой самолет и ще може да скочи с парашута. Дори отиде при стария кръчмар, Коле Беснио, за да го попита кога и него ще вземат войник. Бай Коле спря за миг разговора си с двама търговци, погледна го с блуждаещия си и кръвясал поглед, па отсече:

    – Я си седи мирен дома, бе! Щур у казарма оди ли?!

    После се усети какво бе казал, позасрами се от търговците и отряза на Добрин едно голямо парче халва, която той толкова обичаше, като му я уви в бакалска кесия. Даде му още и молив, с две нови кесии, та за рисунките да си има.

    Така минаха още няколко месеца, но никой не повика Добрин за войник, а той умърлушен се заскита отново из прашните селски улици. Само някое хлапе скришом му подвикваше зад храсталака:

    – Дръжте го! Луд! Бум-бум ! – викаше хлапакът, имитирайки стрелба.

    – Бум-бум! – пригласяха през смях и други момчетии.

    – Не съм луд, не съм!!! – пискаше в отчаянието си Добрин и, тичайки, си скубеше косите. Аз съм добър човек, аз не съм луд!!!

    Беше веднъж по Гергьовден, когато Добрин току-що бе излязъл от черквата, група от няколко момчета започнаха отново да подвикват подире му. Някой от тях хвърли дори и камък по него. След като не можа да преглътне поредната обида, той се затича през полето, на изток. Залаяха го бездомните кучета, но младежът профуча покрай кърският пъдар, който не можа да го познае и гръмна във въздуха, за да го сплаши, мислейки го за крадец. Тичайки неудържимо, Добрин пресече със скок напоителния канал и се втурна сред посевите. След секунди излезе на коларския път и реши да продължи по него. Точно тогава пъдарят вдигна повторно пушката си и след миг Добрин усети силно парене под лявата плешка…

    След като се намери по лице в праха, той за миг затвори очи. Беше му леко и спокойно, а гърбът вече не го болеше. По едно време бавно повдигна глава. Забеляза, че Снежната планина бе по-близо и реши да се изправи на крака, но не успя. В същия момент се чу подрънкване на хлопатари и ето, че едно многобройно стадо овце се зададе насреща му. По средата му крачеше един възрастен и висок, белобрад овчар, наметнат с бял ямурлук и облечен в много чисти дрехи, които просто светеха. Той помогна на младежа да се изправи на крака. Добрин веднага разбра, че този човек не беше от тукашни овчари.

    В едната си ръка старецът носеше гега, а под мишницата на другата си бе стиснал дебела, стара книга. Дългата му снежнобяла коса се развяваше от лекия зефир.

    – Накъде си тръгнал, Добрине? – попита с благия си глас дядото.

    – Аз… В село мен никой не ме иска и затова бягах към Снежната планина – взе да се оправдава забързано Добрин, като се опита да скрие сълзите си.

    За негово учудване, обаче, овчарят само се усмихна, а сините му очи накараха момчето да се поотпусне. Едва сега Добрин осъзна, че белобрадият човек го бе назовал по име и това много го учуди. Вместо очакваната строгост, от тези очи струеше една магична топлина и искрена загриженост. После стана нещо, което Добрин най-малко бе очаквал – овчарят направи някакъв жест с ръка и от далечината към тях изневиделица препусна някакво четирикрако същество. Когато то ги доближи, Добрин разтърка невярващите си очи – това беше същият онзи бял елен, който му се явяваше в близката гора. И, когато момчето обърна озадачения си поглед към дядото, старият човек сложи ръка на рамото му, а после повика при себе си красивото животно:

    – Не се натъжавай, Добринчо! – рече той. Бягането ти вече свърши – хайде, качи се на този елен. Той ще те откара до Снежната планина. Днес ще изкачим самия й връх.

    Добрин реши, че сънува, но макар и невярващ, все пак се качи на елена и здраво се вкопчи в рогата му. Животното тутакси се понесе с дълги скокове през полята и скоро стигнаха чак до подножието на планината, където съзряха още доста други хора, пъплещи с усмивки на лица по заснежените й склонове. Всички се бяха запътили към високия връх. Добрин слезе от белия елен и също ги последва, но остана много изненадан, виждайки как най-отпред вървеше същият онзи белобрад овчар, когото преди малко бяха оставили със стадото му в края на селото. Вървяха дълго, а накрая старецът се поспря за малко, изчаквайки Добрин да го настигне, и продума:

    – През каквито и тъмни места да минава пътят на човека, той трябва да знае, че на тъмнината е определено докога да властва.

    Така рече белобрадият, позамълча и после се загледа на изток, а цялата група от хора последва примера му. Зората излезе на хоризонта с целия си блясък и всичко наоколо се потопи в магично розово сияние. Времето сякаш спря. По тревите и по листата на дърветата като истински бисери заблестяха капките роса. Заснеженият връх заискри като че ли бе от злато, а една тънка, синьо-виолетова пелена затрептя над бялата му шапка. Смехът на птиците огласи небето.

    Смутен от величието на гледката, Добрин позакри очи с ръката си, като не престана да се диви на магичните картини и лека-полека погледът му посвикна с бликащите потоци от лъчи. Хората покрай него също сияеха като в някакви златни мантии, а после всички продължиха заедно към върха. Една жена улови ръката на Добрин и го поведе нагоре. Краката му не усещаха земята – той вървеше леко, като че ли стъпваше в някакъв бял облак. Накрая се озърна и видя, че вече е на самия връх. Някъде много далеч напред се виждаше и искрящият морски хоризонт, а отзад, долу в равнината, слънчевите лъчи едва сега докосваха покривите на Васевата махала. Този изглед нататък отново възвърна спомена за майка му и тук Добрин сведе глава.

    „Ах, как бих искал сега тя отнякъде да ме види тук, на този връх!“ – помисли си с тъга момчето, но след миг нещо го накара отново да погледне напред.

    Само на няколко крачки пред него белият елен отново се показа, носещ този път връз снежнобялото си руно самата Гина! Стояха под самия връх, а редом до тях бе и белобрадият старец, който все така загадъчно се усмихваше! Момчето се опита да повярва на очите си, а радостта му бе толкова голяма, че ясният му глас се извиси високо над Снежната планина. Всички наоколо запяха в хор заедно с него. Пееше и майка му Гина, а от зелените й смарагдови очи отново струеше щастието.

    В този момент Добрин разбра, че не сънуваше.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    [i] Бутелкя (бутелка) – висок, дървен съд с прът, който е с топка в края, служещ за разбиване на мляко, с цел получаване на масло.

    [ii] Оджак (остар.) – огнище

    [iii] Одайче (остар.) – одая, стая, помещение

    [iv] Дамла (остар..) – инфаркт, сърдечен удар

    [v] Ангария (тур.) – безплатна работа по принуда, само срещу храна

    [vi] Вересия – продажба на стока от магазин не срещу пари, а срещу обещание за по-късно заплащане.

    .

  • Да си подариш море завинаги

    .

    Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

    Корица на книгата на Елена Пеева-Никифоридис „Откачени съботи“ („Факел“, София, 2020), част от която е публикуваният тук разказ.

    Това лято Рудолф не дойде. По няколко пъти на ден Катина поглеждаше към къщата му, но кепенците оставаха затворени. И смокинята в двора окапа без да я оберат. Обичаше да гледа как гларусите отмарят по керемидите, умислено загледани в морето като статуи. Напоследък бяха все неспокойни. Грозно крещяха на покрива и се стрелкаха като подгонени. “Не е на добро“ – мислеше си Катина.

    Заминаха си и последните почиващи. Есента като крадец се вмъкваше през оградите с ароматите и цветовете си. Шареше майсторски по цветята и превръщаше дворовете на къщите в пъстроцветни черги. Вятърът гонеше окапалите листа по улиците, завърташе ги в кръг, а после се спотайваше лукаво зад някое пране, проснато на припек. Пристигнаха и циганите, както всяка есен. Разположиха каруците си в най-отдалечения край на брега. От рано сутрин обикаляха из града да предлагат помощта си при прибиране на реколтата, а вечер събираха по къщите тави, тигани и тенджери за калайдисване. Жените им цял ден разхождаха шарените си фусти с усмивки по пазара. Купуваха разни кичила и помади от сергиите. Вечер палеха огньове в катуна и песните им приспиваха градчето. После изчезнаха така ненадейно, както бяха дошли.

    Катина се примири, че Рудолф няма да се появи. Не, че й беше другар в самотата, но все пак й беше хубаво да знае, че има жива душа в съседство. Само нейната и неговата къща, отдалечени от другите, стърчаха като кукувици върху скалата, на пет крачки от брега. Преди години Рудолф купи къщата от наследниците, които живееха някъде по широкия свят. Тя беше стара, с жълти, изкривени кепенца и политнали от старост стени – същинска баба гърбушка. Всичко по нея скърцаше от мъка, че е изоставена и ненужна. Беше омотана в паяжини и потънала в забрава. Катина много се зарадва като чу, че виенчанин е новият собственик. Писател бил. Искал през лятото да пише на тишина. “Ами нека си пише – мислеше си Катина, – стига ми да гледам, че вечер има светлинка зад онемелите перденца. Самотата вече години ме яде, проклетницата.“

    Пристигна тук млада невеста от Гърция, за да се омъжи за Никола. Беше родом от едно селце, високо някъде в Олимп, което вече го няма и на картата. Детството й беше бедно – детство на сираче, загубило майка си още с първата глътка въздух на този свят. От малка помагаше на баща си във всичко, но животът им не беше лек. По цял ден тичаше по баирите подир козите. Понякога събираше билки и див риган. Ръцете и краката й се нараняваха от изсъхналите корени и бурени, но тя пееше и усещаше, с някакви непознати трепети в душата, че щастието е до нея. Усмихната сядаше на една скала и съзерцаваше морето в далечината. То беше част от един друг, непознат и недосегаем свят. Омайваше я залезът, когато аленият слънчев диск тържествено се потапяше в прегръдката на Егея. Тази магия траеше миг-два, а може би – пет. После Катина се събуждаше от унеса и тичаше босонога към бащината къща .Тогава не можеше и да помисли, че някога кракът й ще стъпи в морето, но като се замоми, душата й се размечта за синевата му. И нали живееше близо до боговете, те се намесиха в съдбата й и я предопределиха за Никола.

    Далечни роднини, които се бяха преселили от бреговете на Черно море в Неа Агатуполи, близо до Олимп, я сватосаха за него. Беше се находил той и напечелил достатъчно. Познаваше пристанищата, красавиците и кръчмите по цялото черноморско крайбрежие. Щом спря да пътува с корабите, издигна къща на два ката, на най-южния бряг. Направи си дървена лодка и стана рибар. Сутрин тръгваше преди изгрев, вечер се връщаше в компания с луната. Морето изсмукваше мъжката му сила като ненаситна любовница. Той така го и наричаше – моята годеница. Лягаше уморен в празното легло, и все по-често усещаше присъствието на самотата, която лукаво се гушеше в него. Стари приятели от Гърция му пратиха хабер, че имат мома за женене, красива и работна. “Значи вече остарявам, щом други мислят да ме задомяват” – помисли си Никола. Подсмихна се под мустак и ги покани да му гостуват. Покани и девойчето да дойде с тях. Имаше къде да ги настани в голямата му къща. Ако се харесаха с невестата – добре, ако пък не, щеше да ги нагости с риба и ракия и да си заминат по живо, по здраво.

    Не жена, а богиня прекрачи в оня ден неговата къща. Вдигна Никола голяма сватба. Целият Ахтополис празнува и се весели. Дълго след това хората споменуваха този ден в мохабетите си. Дойдоха и сватбари от Неа Агатуполи, чийто деди някога бяха живели по тези места. Запалиха по една свещ за Бог да прости на гробовете им, а попът изпя на гръцки и заупокойната молитва. Младите бяха чували за това райско кътче само от бабите си. Сега усетиха, че нещо, което трудно се назовава, свързва душите им с тази земя и това море. Виното се лееше, а приказките и песните стихнаха чак призори. Никола този ден не сложи глътка ракия в устата си – само отпи от причастието в черквата. Душата му беше опиянена от красотата на Катина. И хвърли котва на нейното пристанище завинаги. Вечер тя го чакаше на прозореца, опряла глава на двете си длани, като изписана икона в дървена рамка. Щом отвореше портата, Катина хукваше надолу по стълбите, прегръщаше го и тихо прошепваше в ухото му: „Сагапо“.

    Морето стана част от живота на Катина. Е, не беше Егейско, а Черно море, но все едно, все вода бол. То цялото се беше събрало в сините очи на Никола. Обикна тя своя Никола от пръв поглед. А той, щом я видя, благодари на Господ, че на такава красота му е отредил да се радва цял живот. Дълго се обсъждаше хубостта на гъркинята от местните клюкарки, седнали на сладко кафе под някоя смокиня, или от рибарите, събрани вечер в кръчмата на Лазо, на чаша ракия и начукан чироз, полят със зехтин и оцет. Никола не ревнуваше. Драго му беше, че най-красивите дантели – Катина плетеше, най хубавото сладко от смокини – Катина приготвяше и най хубавите вечери бяха с нея, когато с вкусна гозба и ракийка тя го посрещаше след тежък ден в морето.

    Още като млада булка Никола я заведе във Виена. Това, което тя видя там, й стигаше за цял живот. Олимп, Черно море и Виена очертаха границите на света на Катина. Никога не забрави онова пътуване с кораба по Дунава. Дамите се разхождаха по палубата с красиви шапки. Никола й беше казал, че никоя няма такава лъскава и гарвановочерна коса. Не й трябват на нея шапки. Нека я гледат и се възхищават на красотата й. Но й купи чифт бели, дантелени ръкавици. Ах, каква радост бяха те за Катина! Щом се прибраха в къщи, тя ги прибра грижливо в раклата с чеиза и никога повече не ги сложи. Там скъта и спомените от пътуването. Животът й с Никола беше хубав и нямаше нужда да въздиша по Виена. Сутрин той тръгваше преди изгрев и никога не я будеше. Открехваше леко дървеното кепенце на прозореца, за да може слънцето да я помилва с първия топъл лъч и да я събуди вместо него. Така минаваха годините. Всичко си имаха – и къща, и лодка, и любов, само деца не им даде Господ. Бяха се примирили със съдбата, а Никола, вместо да я упреква, галеше вечер нежно косите и и казваше: „Ех, Катино, толкова хубост само за моя радост е създал Господ!“ – и я прегръщаше, заедно с мъката им, в силната си моряшка прегръдка.

    Една есенна вечер излезе буря. Гларусите закрещяха зловещо. От небето течеше порой. Вълните танцуваха като полудели вещици. Цялото море сякаш беше зинало, за да погълне света. Катина стана неспокойна и запали кандилото пред иконата на Богородица. Опитваше се да плете, но непрекъснато изпускаше бримки. Мълнии извиваха подпалени камшици. Тресна гръм и дълго тежкото му боботене обхождаше крайбрежието. Остра болка прониза сърцето й. Фитилът изсъска два-три пъти и пламъкът угасна, а с него угасна и радостта в живота на Катина. Никола никога повече нямаше да се завърне.

    Ако някой каже, че със самотата се свиква, той лъже. Черна чума е тя, щом се настани в душата. Ето защо се зарадва Катина, като чу, че някакъв виенчанин е купил съседната къща. После години наред живееха един до друг, без да си продумат. „Нека си пише – мислеше си Катина, – само едно „Добър ден“ да се беше научил да казва на български. Надменен и саможив е. Все сам си пие виното. Казват, че тукашното не му харесва, и затова си носил негово от Виена. И мезета дори си носил. Сигурно и хората тук не му харесват? То, ако не седнеш с тях на маса и не опиташ от ракията им, никога няма да ги разбереш и обикнеш. Седи сам и с часове гледа морето от балкона, както аз правех, седнала на някоя скала на Олимп. Тогава нямах възможност да го докосна, да му се порадвам отблизо. Грижи и недоимък лежаха между мен и морето. Само въздишки му изпращаше тихо душата ми. А на този Рудолф за какво му е тази морска шир? И като му е толкова хубаво с виенчаните, защо не седи там да си пише, а идва тук ?“ – Ей такива мисли се въртяха в главата на Катина, но отговори за тях тя нямаше. Беше доволна, че от време на време чува скърцането на портата и вечер до късно свети някой прозорец.

    Малко преди да се свечери светкавици разцепиха небето. Дъждът заваля, сякаш морето се беше пресушило и искаше да се напълни наново. Катина уви в парче стар вестник един сушен паламуд, взе шише с ракия, от любимата на Никола, заметна се с дебел шал, дръпна резето и се запъти към кръчмата. Там беше пълно с народ. Всички в градчето от дни наред все за това говореха. Пристигнали бяха приятели на Рудолф, за да разпръснат урната с праха му в морето. Така бил написал в завещанието си. Каквото имал, раздал на близките си, а на себе си подарил морето за вечни времена. Катина това не можеше да го проумее, та искаше да се увери сама. С очите си беше видяла колко е голям Дунав и, дето се вика, на една педя разстояние, а човекът си избрал Черно море за вечния покой. „Поне един поздрав на български да беше научил, а то знае ли се, дали морските богове, освен гръцки и български, говорят и на немски.“ – Махна с ръка, за да прогони мислите си, и сама реши, че този език не е за богове.

    Кръчмата беше пълна с чужденци и местни хора, с цигарен дим, с дъх на ракия и печен паламуд на тенекия. Като я видяха, мъжете се учудиха, че е дошла в такова време чак от другия край на брега, но тя не им обърна внимание. Помоли сина на Лазо, който сега държеше кръчмата, да даде на хората, които щяха да излязат за церемонията утре в морето, да хвърлят в дълбокото и това шише с ракия, и тази риба:

    – За моя Никола са. Знаеш, че на празен гроб само сълзи се леят и не се раздава. Все го сънувам ракия и риба да ми иска. – Не дочака отговор, пребради шамията и си тръгна.

    Вятърът удряше по лицето й, вълните бучаха страховито, дъждът достигна до костите й. Когато се прибра вкъщи, беше прогизнала и вкочанясала от студ. Облече красива бяла нощница от кенар с много дантели по нея и отпи глътка ракия да се съвземе. Седна на един стол. Пред нея гореше запалена свещ. Загледа се в трептящия пламък и се замисли за смъртта. Историята с Рудолф събуди в душата й противоречиви чувства и усети печал. Не можеше да проумее, как може човек в последния си час от живота да пренебрегне земята на дедите си. ”Що за хора са това? Колко ли съботи трябва да се откачат в предсмъртния час на човек, та сам да пожелае кокалите му да ги разнасят насам-натам, като на безродник! – мислеше си Катина. – Нямал ли е страх и срам пред Бога?“

    Като октопод се загнезди една тревога в сърцето й. Избягваше от години да мисли за собствения си край, а ето че случката с Рудолф я накара да реши този въпрос за себе си. С радост някога напусна родните места, за да се спаси от беднотията. Любовта й към Никола беше божи дар, който я направи щастлива за много години, и тя му беше благодарна. Постепенно споменът за бащиния дом ставаше все по-мъглив. Изчезна и носталгията – или поне така й се струваше. Но запази онези невидими нишки, които я свързваха със родния край – песните и молитвите към Бога. Вярваше, че Всевисшият я разбира най-добре, когато общува с него на гръцки. Любовта като балсам лекуваше с времето всичко. Страшното дойде после, когато морето погълна не само нейния Никола, но и любовта им. Остави я на брега да живее години наред сама, със спомена за един щастлив живот, който все повече отиваше към своя край. За този край сега мислеше Катина. Нито тук, нито в Гърция бяха останали роднини, на които да се надява,че понякога ще й припалят свещ за Бог да прости. Пламъкът пред нея засъска и я извади от унеса, в който се беше потопила. Колко дълго е седяла така и размишлявала, не разбра. Само догарящата свещ беше отмерила времето със своя си аршин. В душата на Катина се беше настанило някакво спокойствие и един вътрешен глас й нашепваше, че трябва да поеме обратно към родния дом, и то не сама, а заедно с Никола. Стана и отвори широко кепенците. Навън бурята все още яростно беснееше и се бореше с морските демони. Сложи си виенските дантелени ръкавици. Застана пред отворения прозорец за вечерната молитва, както правеше винаги. Иконата на Богородица стоеше на стената, зад гърба й. Знаеше, че Светата майка отдавна й беше простила. Тя се молеше за Никола, да е добре там, където е, и затова отправяше молитвите си към морето, което беше приютило нейния Никола вовеки веков. Накрая се прекръсти и си легна, без да сваля дантелените ръкавици. Положи ръце на гърдите си и заспа.

    Пробуди я глас под прозореца, който беше оставила отворен, въпреки бурята. Погледна през него навън и съзря до самия бряг лодка, а на нея Никола маха с ръка и вика:

    – Хайде, Катино, сам ли ще си пия ракията, дето ми я прати тази нощ?

    …Тръгва тя към него боса по мокрия пясък. Вълните близват отпечатъците от стъпките и лакомо ги завличат в морето. Никола я хваща през кръста и я намества на лодката до него. Прегръща своята Катина, както някога. Тя го поглежда в очите, а те сини, сини. Погалва го с дантелените ръкавици и той нежно я притиска. Пред тях, на напречната дъска, върху парче стар вестник, стои шишето с ракията и рибата, които беше оставила при Лазо в кръчмата. Бурята като по чудо е утихнала и лодката се носи леко-леко по повърхността. Морето им говори на език без думи. Някъде встрани, забулени в мистична мъгла, Катина съзира родните върхове на Олимп и даже усеща упойващия аромат на горски риган. Цялата е потопена в топлината на Никола. Невидими нишки от нейните песни и молитви теглят лодката към родната земя. Вятърът, сгушен в другия край, си почива и не дразни морето, докато ладията на Никола и Катина стигне там, закъдето е отплавала.

    .

  • Мълчаща молитва

    .

    Стихове от Петя Цонева

    Илюстрация: Авторката

    СМИРЕНИЕ

    Много думи изминаха своя величествен път.
    После много ръце не успяха да стигнат крилата.
    А сега уморените есенни капки валят
    и небето се връща със техните стъпки в земята.

    И небето облича палтото на къщния дим,
    надробено на кръпки от острата скръб на звездите.
    Няма нищо под дрехата – нито един серафим –
    всички ангели бяха крилата, които отлитат.

    Аз протягам към нея студени и сухи ръце –
    всъщност къщният дим е достатъчно благ да ме стопли.
    И отнякъде пада в дланта ми невинно перце,
    бяло колкото бялата пролет на всички животи.

    Става страшно, понеже перцето замръзва и то –
    по ресниците светят стотици безсмъртни кристали.
    И не спирам да питам: „Ти, Господи Боже, защо
    с тази Твоя сълза не успяваш света да запалиш?“

    И преди да съм свършила, почва снегът да вали,
    чуждоземен и лек като манна в студена пустиня.
    Казват – зимата идва, защото по-малко боли.
    И сърцето, когато замръзва, е трудно ранимо.

    Не дочакала отговор, тръгвам през празния дим,
    но от време на време поглеждам – звездите са горе.
    Всеки има едно само палто – какво да делим?
    За какво ветровете на нашата обич да спорят?

    Като в разказ на Йовков човешкото време блести,
    ако има кого тази скъсана дреха да стопли.
    Боже, знам, че перцето, затворила в шепа, си Ти.
    По следата в дланта ми – гореща, солена и мокра.

    .

    Илюстрация: Авторката

    МЪЛЧАЩА МОЛИТВА

    Аз говорих, говорих, говорих. И после се спрях.
    Беше ден преди белият знак да бележи сезона.
    Мимолетните златни листа бяха станали прах
    и от него приготвяше вятърът фон за икона.

    Беше миг преди хладни, метални комбайни в дъжда
    да пожънат остатъка сух от звезди-слънчогледи.
    И да легне над празния есенен свят вечността,
    оправдала със тази безпътица свойта победа.

    Замълчах тъкмо миг преди нея. И чух как върви
    Господ леко с нозете на дядо през празните ниви.
    Носи палто от прясно косени планински треви
    и торба, очертала релефа на брулени сливи.

    И един пъстроперест кълвач със червено боне
    лъкатушеше в клоните, трепна и после отлитна.
    Слушах как отшумява мигът. Как, подвил колене,
    моят, целият свят, се превръща в мълчаща молитва.

    Не говорех, не търсех, не чаках от синьото знак.
    Само слушах така, че да чуя дори тишината.
    А на другия ден заваля изцелителен сняг.
    Като отговор, в който небето прегръща земята.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

    .

  • Гръсти и паздери

    .

    Разказ от Юлия Дивизиева

    Илюстрация: Авторката

    Крясъците, които долавям в просъница, са неистови. А е толкова рано…

    Унесла съм се отново – на село съм, през лятната ваканция. Още не се е съмнало съвсем, а баба е станала и в стаята вече ухае на питка, пърлена върху гьозовете на печката, и на прегоряла хартия. На нея ми пече яйца. “Две еченца и питка”, поръсени с малко сол и червен пипер, най-вкусното нещо на света! Ставаха за минутка и не се налагаше после да миеш чиния. Приготвяше всичко баба, оставяше го на масата, покрито с кърпа, и тръгваше за полето. Като отвореше вратата, чувах как леля Лозана, оттатък оградата, вика по кокошките си. Те пак са прехвръкнали в градината и са изкълвали де що им е паднало. Тя хвърля по тях буци пръст и нарежда:

    – На гръсти ще ви направя! На паздер ще ми станете, само да ви стигна, пустини, опустели!

    Питам баба веднъж какви са тези гръсти и паздери, дето леля Лозана все ги споменава.

    – Ами най-обикновен коноп е.

    Но аз като не знам и коноп какво е, се налага тя да ми дообясни.

    – Във всяка къща си гледахме коноп едно време, по малко, в някое кьоше на двора. От него се тъчаха черги; и за дрехи ставаше – бяха твърди и груби, но пък здрави. Правеха се и върви за цървулите, но кой ти носи вече цървули, откакто измислиха галошите – се родихме. И в кал да нагазиш, измиеш ги и тръгваш, а с цървулите ако затънеш, няма измъкване.
    Питаш ме за гръстите, стане ли стеблото на конопа на гръста, не го търси повече. Затова Лозана така пустосва кокошките си, все едно им вика, че ще ги разпарчетоса.

    “Колко е жестока тази леля Лозана, как така ще ги разпарчетоса!” – и почти виждам кокошки и петли на парчета.

    – Остави тая работа, нека си вика Лозана, не я слушай, прави го, за да й олекне. Не я ли виждаш – и тя като мене, за всичко сама се блъска.

    Да де, ама тези две думи мира не ми даваха и все си ги повтарях.

    Малко преди обяд слизах до площада. Там беше сладкарницата.

    Та, както си вървя един ден и си повтарям новите думи, ме застига дядо Гиго:

    – Какво си приказваш, дете?

    – Дядо, има ли тук някъде гръста и паздер, искам да видя какви са.

    – Няма, но мога да ти покажа нещо, с което ги обработвахме, ела с мен.

    Отидохме в неговата къща и той затършува под сайванта. Преди това ми даде лукче. Този дядо Гиго винаги имаше лукчета в джоба!

    Ето го, носи нещо, направено е от дърво. Поставя го пред мен, взема изпод муцуната на магарето царевичен стрък, обелен до гладко, Марко е опоскал листата. Притиска стръка в онова нещо. Удря го няколко пъти, той се нацепва и отвътре се белва сърцевината му.

    – Това е то паздер! А гръстите ние друго ги правехме, орязвахме стеблата на конопа и хайде на реката. Накисвахме ги в някое плитко място, после ги сушахме. И тогава идваше най-трудното – мъненето. С тази чудесия го правехме. Слагаш стръка и започваш да го удряш, удряш, докато от гръстата остане само влакното, а онова, което изпадне отдолу, е паздерът. Той е бял, кух и твърд. За нищо не става, освен за подпалка на печката.
    На влакното му се каза кълчище, то се предеше и от него се правеха въжета, върви, жените тъчаха черги, а някои – и дрехи, ама те много бодат.
    От семето на конопа извличахме масло, за машините, но беше и много лековито. Настинеш ли, поразтрият те с това масло и утре си като нов. Затри се конопът, вреден бил, ‘нам какъв бил… Сами си се оплетохме в кълчищата…

    – Дядо Гиго, ти много ли си стар? – изтърсих ни в клин, ни в ръкав.

    Той ме погледна изпод вежди:

    – Не съм толкова стар аз, само дето помня отдавна. А ти бегай да играеш!

    “Толкова нови думи научих днес, довечера ще ги кажа на баба.”

    Навън олелията не стихваше. Все по-силна ставаше. Няма повече сън, видяло се е. Станах и отворих прозореца. За миг се обърках – нито кокошки имаше, нито петли, още по-малко леля Лозана и дядо Гиго се мяркаха наоколо.

    На отсрещното дърво ято папагали се разправяха на техния си език, накацали по върха му. Шумът беше невъобразим.

    Познавах тези птици от предишното си идване тук.

    Някой бил изпуснал двойка папагали някога. Те заживели на свобода и се намножили. Сега са десетки – прелитат на ята. Всяка сутрин, към шест, облитат квартала – подвикват, свиркат, кряскат, държат се хашлашки, проваляйки най-сладкия сън на развиделяване.

    Зарадвах се, че пак ги виждам, и хич и не помислих да ги правя на паздер.

    Слънцето надникна в стаята и кацна върху шарката на бялата черга. Аз донесох тази черга, конопена е. Купих я в Банско, от пазара. Жената, която ми я предложи, рече:

    – Вземи я, скъсване няма, ще ме споменаваш!

    Виж ти какви думи замесих насън и наяве тази сутрин – коноп, гръсти, паздер, кълчища, черга… От тях спомени наизскачаха, че и реалности, и всичкото втаса, готово за белия лист – далече, много далече от корените си. А дали е толкова далече?!

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. туктук и тук.

    .

  • Генадий Велчев, из „Обикновен живот“

    .

    Излезе нова книга на Генадий Велчев – „ОБИКНОВЕН ЖИВОТ“ (изд. „Никола Вапцаров“, 2021). По-долу можете да видите предговора към книгата и няколко стихотворения от нея.

    Вдъхновението идва по никое време и ти се налага да му се подчиниш, ако искаш да си с него. След това ще бъде късно – ще си замине, без да се върне. Ето така започва предговорът ми към ОБИКНОВЕН ЖИВОТ. Минава полунощ – два пъти си прочетох книгата през деня и след това и вечерта – и вече мога по това никое време да поговоря за нея.

    Защо я написах тъкмо през август. Защото на 30-и август 2004-та почина баща ми. Една година преди това погребахме сестра ми. Там, в Разград, са и гробовете на жена ми и майка ми, а аз от три години не съм си ходил в Разград и ми тежи.

    В града, в който съм роден, и с най-скъпите ми хора, с които съм израснал и живял, и в чиято пръст съм върнал. Пътят ми сега е такъв. И тежък, и тъжен, и много важен. Отъпкан само и единствено от мен. Жена ми беше само на 24, когато се случи най-трагичното на 3-и юли 1979 г. Сестра ми – на 46 на 8-и март 2003 г. Мама почина 2014 г. – в късната есен – на 21-и ноември. Урната с праха й е в гроба на баща ми. Така пожела – да са двама. Това са нещата от моята биография – на моя живот.

    Слава Богу, дъщерите ми пораснаха – и с двете нещата са наред, и значи и за мен. С две внучки съм и внуче. Щастлив татко и дядо – както съседите ми казват. Фамилията многолюдна. И сигурно е вярно, че съм по своему щастлив.

    В книгата ми присъства този живот на фамилията ни, обикновен живот като на много семейства в България.

    Мисля, че е семейна тази книга. Добре че опазихме семействата и децата си и има на кого да разчита страната ни, независимо кой къде се е спасявал – в чужбина или тук. Мисля, че на фона на политическите драми и многобройните предложения отвън да ни оправят и преправят – това спокойствие на нас, българите, което често го бъркат с твърдоглавост, в истерията на съвременния свят си е голямо наше достойнство и предимство. Ние сме разсъдливи, мислещо, критично племе. Веднъж вече ни вкараха в кошарата на нежните революции и, каквото можаха, докопаха и ограбиха. Повече подаръци от нас няма да видят. Миналото лято го показахме на протеста и кои сме, и дали ни има. Вече не вървят демагозите, бръщолевенето, медийните герои, откъдето и да идват. Шоуто приключи. Книгата ми, в този смисъл, е продължението на АЗ НЕ ОТИВАМ НА ВОЙНА. Там говорех за революцията – за началото й. Изневиделица излязохме на площада – хиляди и хиляди българи. Млади българи, чада на „умиращата нация“ в Европа.

    Ние сме сериозни хора и сериозно сме се заели животът в България да тръгне. Нямаме икономика, но имаме народ и държава. България не се предава, над България разсъмва.

    Спокойно четене, приятелю.

    Генадий Велчев

    29.08.2021 г.

    ––––––––––––––––

     

    КРЕПОСТ

    Заемам
    все по-малко
    място вкъщи,
    накрая просто
    ще изляза
    и няма да
    се върна.
    Добре че
    къщите
    не плачат.
    И някак си
    по своему
    държат.
    Събират
    покрай
    себе си
    децата.
    Не са
    строени
    на плачливо
    място.

     

     

    ОБИКНОВЕН
    ЖИВОТ

    Лягаш си
    пречукан
    от умора
    и заспиваш.
    Нужен си
    за утрешния
    ден.
    Някой ще го
    нарисува в сиво.
    Някой с изгрева
    червен.
    Ти във него
    си невидим.
    Ти го знаеш,
    че си нужен.

     

     

    БЪЛГАРИО, ЦАРИЦЕ

    Да
    кажем, че
    социалният герой
    се е преместил,
    не е в редиците
    на армията
    пълководци –
    изпъчени и тъпи,
    и страхливи –
    които
    те опустошиха
    и със земята
    изравниха
    с лъжи и грабеха,
    и биха –
    отиват си
    сега, Родино –
    и затова сега
    си тиха –
    и поумняла си,
    притихнала си, мълчалива –
    не ти се слуша
    нова чалга,
    не ти се слушат
    чужди химни.
    Безименни и нароили,
    и музикантите
    са се строили,
    а ти не бързаш
    да избираш,
    обърнала си
    гръб
    като царица,
    не ти се
    ходи под
    венчило.
    Каква си ми
    умница –
    мила ми Родино.

     

     

    БЛАГОСЛОВЕНИ
    ШИРИНИ

    Бащин
    свят –
    и майчини
    очи –
    и между
    челото
    тревога.
    Върви
    дете –
    не се
    плаши,
    зад теб
    сме
    двамата –
    ти можеш
    много.
    Ще се
    научиш
    да летиш.
    И гарванчето
    се опитва
    да лети –
    крещи
    неистово
    в света
    на хората.

     

     

    ТАТКО НА
    ДЕЦАТА

    Децата,
    казвам аз,
    децата,
    това е
    всичкото,
    което
    има
    този
    свят.
    Вземете
    му децата –
    ще стане
    грохнал,
    стар
    и няма
    да е
    свят.

    .

  • Съдбата има очи на египетска котка
    Илюстрация: bg.puntomarinero.com

    Тибетските пратеници:
    НЯМА БЕЗСМЪРТИЕ – ВСИЧКО Е ПАМЕТ

    Тази нощ в съня ми дойдоха трима мъже – пратеници от Тибет, и попитаха за моя син.
    Казах им, че са закъснели.

    Казах им:

    – Той наистина беше тук, живя и обичаше, воюваше за истината, но животът му свърши, покосен от коварна болест. Беше лъчезарен, обичаше живота и не вярваше, че ще загине. Черният човек, който го погуби, връхлетя внезапно, без да ни остави никакви надежди. Ето защо той няма гроб – просто се завърна в светлината, от която беше роден.

    Тибетските пратеници се поклониха.

    – Ти си поет по божия милост – каза единият от мъжете. – Чел съм почти всичко, което си написал. В твоите текстове липсват случайности, в тях има нещо бездънно и еховито. Твърдиш, че някой диктува, че поезията е висше повеление на духа. Твоята поезия се разлива като лава и запълва пукнатините на времето. Четях те нощем и винаги сам. Странни текстове в гранични състояния между будност и сънища. Ти пишеш дзен. Казваш, че дзен е отвъд думите, че дзен е озарение, че дзен е кръг, постижим с единствен замах на четката и ръката. Откъде знаеш всичко това? Знам, че си смъртен.

    – Няма безсмъртие – каза другият от мъжете, – всичко на тая земя е памет. Памет е времето, памет е Бог, памет е Библията. Пирамидите. Цивилизациите. Изкуството. Дървото, корените, водата, огънят. Памет е човешкият дух. Честта и достойнството. Душата. Словото е памет. Човешката реч. Скалпелът, който изцелява. Славата и позорът. Кръвта. Памет е животът, памет е смъртта. Паметта е космически код към съществуването на човечеството. Памет е книгата с белия кон, посветена на небесното ти момче, която разгръщаме. Голямата книга на живота има милион изписани страници и нечия ръка продължава да пише, ала ние не знаем чия е тази ръка.

    А третият мъж каза:

    – Небесното момче ще се прероди. Независимо къде, независимо кога, независимо защо – и ние ще го открием. Защото историята на света е памет.

    Това казаха тибетските пратеници и се стопиха подобно дим в зората.

    .

    .

    СЪДБАТА ИМА ОЧИ НА ЕГИПЕТСКА КОТКА

    Това беше сън – един от най-невероятните, които съм имал. Един сън с Кавафис, в някакъв бар в Александрия, и една котка, която ни наблюдаваше втренчено. Поетът издъхна на рождения си ден, на 66. Годината е 1933-та.

    КАВАФИС

    Някой диктува нощните думи
    на самотния мъж,
    вслушан в яростта на морето.
    Някакъв вечерен глас.
    – Ето вълната, ето го грохотът –
    казва гласът, – крехък е салът,
    помни, че си смъртен.
    Тая нощ сънувах Кавафис,
    уморен и безкраен,
    в някакъв бар в Александрия.
    Беше здрач.
    Беше краят на спомените.
    Питието имаше пепелен вкус
    и горчеше – Бог го викаше.
    Той плати и излезе.
    Без да види оная египетска котка –
    съдбата,
    която дебнеше с неподвижни очи.

     

    Иван Здравков

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същия автор – вж. тук.

    .

  • Защо е тъжна есента
    Илюстрация: Мiau.bg

    Едва ли ще забравя тази есен –
    сновяха шепа мравки като луди
    и влачеха към процепа си тесен
    една небесносиня пеперуда.

    Животът й, за този свят излишен,
    за долния бе пиршество богато.
    Но аз видях, че тялото й диша
    с последните остатъци от лято.

    Видях крилото, тръгнало нагоре
    да полети, преди да стане късно.
    А след това земята се отвори…
    …и мравките видях да го разкъсват.

    Не падна нощ. Ала и ден не стана.
    Валеше дъжд в кръга на полуздрача.
    И от солта по голите ми длани
    разбрах, че есента безсилнo плаче.

    Запомних я с жестоката гощавка,
    с тъгата без илюзии за чудо.
    А в шепата й – куп човеко-мравки
    след есенния лов на пеперуди.

     

    Ники Комедвенска

    .

  • За вълците и псетата

    .

    Разказ от Хасан Ефраимов

    Карикатура: Антон Кутузов – Кути, „Труд“

    Сега, като се обърна назад и погледна, целият ми живот е бил просто противопоставяне на натиск. Сетих се за стотици случаи, в които все някой се опитваше да ме накара да живея по неговите правила. Не, не, моето желание беше без значение за тях. Искаха да осъзнавам света така, както те го правят, да имам техните идеи, да говоря с техните думи, да мисля като тях дори. Искаха животът ми да им принадлежи. Да ме направят робот. После осъзнах, че всъщност думата робот идва от роб. Но това стана доста по-късно.

    За пръв път се сблъсках с натиск, когато ми отнеха Мурджо. Бях все още твърде малък. Виках и крещях, но Джандарина го замъкна за синджира. Хукнах и аз след тях. Пред съвета вързаха Мурджо за един кол, а после го накачулиха с жици. Хвърлиха една кофа вода отгоре му и Джандарина пусна ток. Отначало Мурджо изквича, после падна на земята и започна да се гърчи. Продължи цяла вечност, но накрая кучето ми изведнъж спря да се тресе. Пищях отстрани! Толкова много пищях, че вече глас не бе ми останал. Двама ме бяха хванали здраво и не ми даваха да отида и да помогна на Мурджо. После просто го хвърлиха върху едно ремарке. Изскубнах се и се опитах да се покатеря на него, и тогава видях, че имаше още десетки кучета като Мурджо.

    Тогава, на този селски мегдан, в мен се всели цялата ярост на света. А бях толкова малък още. Осъзнах и, че това, което се всели в теб като дете, никога повече не те напуска. Най-силни са детските чувства. Опитват се да ги потушат и да ги заличат след това, но колкото повече натискат, толкова повече пожарът се разгаря в теб.

    На този селски мегдан си обещах и друго – никога, ама никога да не се поддавам на натиск.

    На следващия ден си взех ново куче.

    Пробваха много пъти след това.

    В училище ме караха да рецитирам стихове за Партията. Заставаше учителката отпред и чинно зачакваше. Още тогава имах говорен дефект и рециталите ми ставаха повод за всеобщ смях.

    – Ма-ма-ма-ми-ми-то й на Па-па-пар-р-р-рти-ти-ята – изсумтявах тихичко. Знаех го от дядо. Баща ми псуваше като е сам, но дядо не се пазеше изобщо. Правеше го дори пред кмета Кирчо и милиционера Гошо, но не знам защо, те никога не го чуваха.

    – Какво, какво каза? – чудеше се и даскалицата.

    – Б-б-б-ла-г-г-г-о-да-да-ря на П-п-п-артията, другарко – отговарях.

    После решиха да правят делиорманските баби досущ като парижки мадами. По цял ден Джандарина обикаляше из село и с една ножица в ръка режеше крачолите на шалварите на бабите. Не ги пускаха да се качат на автобуса за Шумен, а и хляб не им даваха от фурната. Това тогава бе толкова нормално.

    Баба реши въпроса много лесно – за хляб пращаше мен, а продуктите от Шумен поръчваше да й купи мама.

    После се изтарикати още – нахлузваше едни дълги чорапи, а крачолите на шалварите подпъхваше в тях. Така се разхождаше с шалвари, макар и никой да не ги виждаше. Докато един ден Джандарина не погледна под престилката й. Черните фереджета също бяха ги забранили и бабите просто ги замениха със сини работни престилки. То, и да погледне, какво ще види, ама на сутринта го намериха пребит до един плет. Никой не беше го чул да вика. Обикаляха милиционерите и разпитваха, ала всички им отговаряха, че всяка вечер се напива в кръчмата и навярно е паднал сам. Така и си заминаха безславно, а след месеци на легло, Джандарина закуцука из село, но вече и наум не му идваше да гледа под полите на бабите.

    После времената се промениха. Делиорманските хубавици сами захвърлиха шалварите и сега няма сила, която да ги накара да ги обуят отново. В чеизите им, обаче, има пълен комплект и те се накачулват с тях на сватби. Правят си и десетки селфита, които качват във Фейсбук. Традиции! Какво да правиш?

    После… После ми смениха името. За да ме убедят, изкараха и танкове, а и сума ти войска. Искаха да сме със същите имена като тях. Други имена не признаваха. Премълчахме! Не си заслужаваше да те убият, но направиха най-голямата грешка в живота си. След това работиха пак хората, но само се правеха, че работят. Станах свидетел на най-големия бойкот в живота си. Видях с очите си как амуджите чупеха нови машини. И отново никой нищо не бе видял. Това беше отговорът на близо един милион души на натиска, на който бяха подложени. И така, докато не рухна цялата икономика и не паднаха от власт.

    Забраниха ми и турски да говоря. Без това го знаех толкоз, но изведнъж от скринове и сандъци изскочиха буквари и учебници по турска литература и граматика и всички залегнахме над тях. Тогава за пръв път се срещнах с турската литература. Благодарение на натиска научих още един език. Нямаше да успеят насила да ме пречупят.

    Така е по тези земи. Някои народи може и да клякат, ама по българските земи – не. Толкова е бил подтиснат народът. В продължение на векове, че вече е получил имунитет срещу натиска.

    Неволно се сещам и за притчата, която дядо ми е разказвал многократно.

    Когато вълкът учел малкото вълче, показал стадото и рекъл:

    – Ето, моето момче, това е най-крехкото месо.

    После посочил овчаря с думите:

    – Но, пази се. Това е най-жестоката сопа на света. След нея тъй боли!

    – Тате, тате, до него има един, който прилича на нас.

    – От него се пази най-много, моето момче – отвърнал вълкът, гледайки кучето. – Пази се от тези, които са досущ като нас. Най-голямо зло от тях ще видиш.

    Та, това ви казвам и аз. Всичкото зло, което искат да ни причинят, го правят чрез такива, които са като нас. Винаги се намират прислужници и измекяри. Изглеждат като нас, от същия народ са, понякога дори от същия етнос, говорят същия език, може дори да се молят в църква или джамия като нас, но не са. Това са блюдолизците, без които не може ни една власт. Ако изчезнат за миг дори, не би просъществувала нито една тирания. Удрят ни чрез самите нас. Както изчезва и всяка тирания, срещу която има куража да се опълчи цял народ.

    Ох, за какво ви разправям всичко това сега?

    А… Спомням си и как умря Джандарина. Агонията му беше безконечна. Навярно вика с години. Гласът му се чуваше непрекъснато и прорязваше тъмата в Делиорманската нощ.

    – Така умират нечестивците – изричаше и дядо, изпускайки дим от наргилето си. – Добрите хора просто заспиват в съня си.

    Както и направи след години дядо.

    Върна се от погребението му и отново дълго пуши на сундурмата.

    – Очите му бяха изцъклени, моето момче – изрече накрая. – Устата му бе застинала в ужас. Опита се ходжата да я затвори, ама… И с един мендил се пробва да я пристегне… файда йок. Всъщност…

    – Какво, дядо?

    – Беше умрял отдавна. Душата му вече се бе преселила оттатък. Но тялото му реагираше на това, което й се случва отвъд. Представи си, какво е било. Разбрах това добре. Беше се полуразложил. Така вонеше около него.

    – То, около него и преди вонеше, дядо – подсетих го аз.

    Та, живейте така, както смятате, аз не се меся на никого. Изпитвам само съжаление за тези, които си мислят, че никога няма да платят сметката. Всевишният е определил кантар да има – натискът от противонатиск е обречен все да се посреща, за злобата отредил е благата усмивка, а грехът… Ох, грехът…

    И не забравяйте никога за псетата, пуснати по нас. На вълка съдбата все така е – никога, ама никога не танцува в цирка.

    .

  • Самотен кадрил
    Илюстрация: Рikist.com

    Луната пори с острия си рог
    през клоните на ябълки и круши
    и в осветения и жълт поток
    последен лист, от топли дни изсушен,
    изпадна нахърхорен, вцепенен
    на влажната и слегнала се шума,
    мечтаещ си и той да е слепен
    към шумата, но ето че по друма
    подхвана вятър крехкото листо,
    търкаля го, без жал го запремята
    и запиля. Не го остави то
    да гние, но със своите си братя.
    И гледайки самотния кадрил,
    си мисля – ако те съдба нарочи
    и прати самота в света ти мил,
    то тя и в другия ще я проточи.

     

    Красимира Стойнова

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. тук.

    .

  • Девет бала щастие

    .

    Разказ от Красимир Бачков

    Илюстрация: NSRI

    Към средата на всеки рейс, третият помощник капитан Александър Чупринов изпадаше в състояние на пълна зависимост от алкохола. Слаб, висок и с вече побеляла наполовина коса, той изглеждаше по-млад, отколкото всъщност беше. В края на юли щеше да навърши четиридесет и три, а все още нямаше приятелка, семейство или деца. След завършване на Военноморското училище във Варна, морето го притегли в обятията си и той дори не усети, как се изниза времето досега. На бълкера „Меркурий“ се подвизаваше вече трета година и долу-горе се бе сработил с капитана Мартин де Гроот, един действително голям – и в прекия, и в преносния смисъл – моряк. Корабът бе петдесет и пет хиляди тона и в момента се прибираха от Аржентина, където бяха карали торове. До края на вахтата оставаше по-малко от час, а Александър или Сошо, както го наричаше капитанът, се бе подпрял до един открехнат филистрин на мостика и лениво следеше широката килватерна следа, по средата на която се поклащаше празна пластмасова туба от вода. „Някой от тия серсеми пак си е хвърлил боклука!“ – му мина през ума и в същия момент видя как от спасителната лодка провисна щормтрапът и по него бързо се спусна един от тримата украински моряци в екипажа. В едната си ръка морякът държеше солидна бутилка, в която несъмнено имаше алкохол.

    – Ей, Тарас! – провикна се Александър и, когато хванатият в крачка моряк вдигна поглед към него, той махна с ръка: – Ела веднага тук с бутилката!

    Морякът направи кисела физиономия и неохотно тръгна по трапа към мостика. Александър наричаше всеки от тримата украинци Тарас, защото му бе по-лесно, отколкото да им помни имената. Беше чел в гимназията поезия от Тарас Шевченко и дори репродукции на негови картини беше гледал, затова кръщаваше всеки украинец по този начин. Сега пред него застана провинилият се моряк и, понеже нямаше как да скрие бутилката от литър и половина, само я стисна по-здраво с ръка.

    – Какво е това? – изръмжа Александър.

    – Домашен самогон!

    – На кораба ли го правихте?

    Морякът кимна за потвърждение. Александър въздъхна:

    – Погледни, какви сте некадърници! Течността е мътна, което означава, че сте наливали вода в самогона, а трябва да е точно обратното! Колко градуса е?

    – Малко над тридесет!

    – Става! Дай го насам!

    – Ама, кеп…! Ние за какво се трудихме толкова? Сега ти ще го изпиеш, нали?

    – А не, бе! Вестник ще му чета! Изчезвай, че капитанът идва насам!

    Морякът се изсули от мостика, а Александър отля пълна чаша от напитката. Опита я на вкус, млясна доволно и глътна останалото. В каютата си държеше няколко бутилки уиски за зор заман, но до днес не ги беше дори докоснал. На следващия ден започваше третият месец от този рейс и вече беше време да си посръбне. Все по-често го налягаха тъжни мисли за това как ще остарее, без да е имал възможност да се порадва на деца и семеен уют. В семейството дядо му, баща му и той бяха моряци. Ако в скоро време не стореше нещо по въпроса за продължение на традицията и рода, щеше да се окаже пълен неудачник. Това го тормозеше и само в алкохола намираше спасение. Докато слагаше бутилката в една найлонова торба, вратата се отвори и влетя капитанът.

    – Сошо! Върви при рулевия и му кажи да изключи джипиеса! Завой дванадесет градуса в ляво и ще караме така, докато стигнем до някаква потъваща яхта! Току-що получихме сигнал за крушение!

    – Йес, сър! – отвърна Александър и с торбата в ръка тръгна да изпълнява заповедта.

    Половин час по-късно пред тях, върху високите четири-пет и дълги стотина-двеста метра океански вълни, забелязаха жълта, спасителна, гумена лодка, която ту се скриваше, ту изскачаше пред погледа им. От яхтата нямаше и следа. Щом приближиха, качиха на кораба  седемте крушенци, а след това издърпаха и лодката им. Това бяха трима мъже и четири жени, едната от които японка. От разговора със собственика на яхтата разбраха, че изведнъж и без видима причина малкият съд започнал да се пълни с вода и много бързо потънал. Брадатият швед не изглеждаше уплашен, но начинът, по който прехапваше долната си устна, показваше, че е сериозно притеснен. Целият екипаж се беше събрал на палубата и всички моряци любопитно наблюдаваха крушенците. Капитанът нареди на Александър да разположи гостите, като настани жените в собствената си каюта, а мъжете – при домакина на кораба. Сам той щеше да заеме малката свободна каюта, до тази на боцмана. Александър покани жените; когато отвори вратата на каютата си, едната от тях прегради вратата с ръце и заяви:

    – Не желая Цую при нас! От самото начало тя ни донесе лош късмет на яхтата! Няма да се учудя, ако този голям кораб също пострада заради нея!

    Дребната японка се сви и сякаш стана още по-малка. По изящното й, сякаш направено от порцелан лице, се плъзнаха две едри сълзи, които тя дискретно изтри, без да отвърне дори дума. Александър преглътна сухо, зачуден как да реши проблема. В това време японката обърна гръб на жените и тръгна бавно в коридора. Стигна до трапа и зачака смирено, с наведена глава. След като настани трите жени, Александър се върна при японката и разпери ръце:

    – Какво да те правя сега? Освен да дойдеш в каютата, предназначена за мен, а аз все ще измисля къде да се свра!

    Жената повдигна глава и го изгледа с огромните си, тъжни очи. Тя изглеждаше толкова красива, че му се струваше като измислена. Заведе я в каютата си и, преди да излезе, тя му благодари с изящен поклон.

    – Откъде знаеш толкова перфектно английски? – не се сдържа да я запита той.

    – Завърших Кеймбридж, в Англия! Баща ми бе представител на голяма японска компания и живяхме седемнадесет години там.

    Малко след полунощ, когато Александър беше изгълтал сериозно количество от самогона, излезе на палубата да го лъхне вятърът. Подпрян на перилата, той не усети приближаването на японката зад себе си. Едва когато тя тихо заговори, той се обърна към нея.

    – Преди две години обвиниха баща ми в корупция! Той беше почтен човек, но не успя да се защити. Отзоваха го в родината, а заедно с него се прибрахме и ние с майка ми. Заживяхме в Итами, малък град, откъдето бе родът на баща ми. След няколко месеца той се разболя и почина! Не успя да понесе унижението и напусна този свят. В края на годината си отиде и майка ми. Останах сама и се хванах на първото появило се място, за камериерка на яхта. Когато стъпих на „Фея“, третата по ред яхта, на която работих, почувствах, че най-после ще ми се случи нещо прекрасно, нещо, което съм чакала цял живот! Беше само едно хубаво усещане, без основание и някаква логика, и бе тъй хубаво…!  А накрая яхтата потъна! Сигурно наистина нося лош късмет…!

    Вълнението се беше усилило. Вероятно вълните достигаха шест-седем бала, защото корабът заравяше форщевена и, издигайки го бавно след това, хвърляше пръски морска вода чак до тях. Японката, която не стигаше дори до раменете на Александър, изведнъж му стана тъй мила и близка по някакъв начин, че сам не разбра как каза:

    – Не лош, а добър късмет носиш ти! Ако не беше потънала яхтата на проклетите богаташи, нали нямаше да те срещна? Сега дори да се разрази буря и да стигне невъзможните девет бала, няма да е вълнение, а спасение! Ела, Цую!

    Тя се гушна в него и, за да могат да се целунат, се повдигна на пръсти.

    Три седмици след това корабокрушенците слязоха на пристанището в Ротердам. Преди да се разделят, японката каза на Александър:

    – Не мога и не искам да живея без теб! Ти си най-хубавото нещо досега в живота ми!

    Онемял от непознати до момента чувства, Александър я прегръщаше силно, без да продума. Зад тях гръмко се изкашля капитанът и изръмжа:

    – Сошо, май ще се наложи да си търся нов трети помощник?

    Със сила, Александър едва откъсна Цую от себе си. Докато слизаше по трапа, тя не откъсваше очи от него. Още същата вечер Александър се напи до безпаметност. Никога не си бе представял, че ще срещне любовта, за която си бе мечтал в морето, нито, че морето ще го раздели от нея. Объркан и раздвоен, той потъна в дълбок сън чак до следващия ден на обяд.

    Когато рейсът му свърши и слезе на пристанището в Пирея, Александър мина митническия контрол и равнодушно закрачи по нагрятата от пролетното слънце земя. Нямаше намерение да си губи времето в Атина и с първия възможен полет искаше да се прибере във Варна. Трябваше да поговори първо с дядо си, после с баща си, а накрая да остане сам със себе си, за да реши какво ще прави оттук насетне. Малката японка бе минала като бурен ураган през душата му и той не искаше старият щил да се завръща.

    Докато крачеше замислен, изведнъж забеляза пред себе си малка женска фигура, застанала точно на пътя му.

    – Цую! – изтръгна се от гърдите му, а японката се устреми с протегнати към него ръце.

    Той я вдигна и завъртя, целувайки очите, косата, устните й в някакъв транс. Когато я пусна на земята, тя направи строго изражение и, имитирайки капитан де Гроот, изръмжа:

    – Сошо! Трябва да се ожениш за малката си японка, защото скоро ще ставаш татко!

    От някое заведение наблизо прозвуча сиртаки. Александър вдигна ръце и затанцува. Топлият морски вятър се завъртя край двамата влюбени, вдигна малка фуния от прах и притихна. Беше дошло времето за девет бала щастие.

    .

  • Ани и белите гълъби
    Илюстрация: Аrsochi.ru

    Странно… Точно днес на моя прозорец долетяха два бели гълъба! Толкова бели, че блестяха от светлината, която струеше от тях. Гледах ги недоумяващо. Откъде се появиха така изненадващо? И защо избраха точно моя прозорец? Гледах ги и не можех да им се нарадвам. Бяха толкова красиви! Така горди и величави в своите бели одежди! Погледнах очите им, странно дълбоки, като бездънни езера – тъмни, потайни, загадъчни. Сякаш в тях открих запечатани безброй съкровени истини, които ние – хората, бяхме забравили.

    Неусетно потънах в тази магия. Душата ми застана редом до тях и очите ми се опитаха да погледнат през погледа им. Бях изумена. Светът изглеждаше толкова различен! Светлината струеше от много страни и докосваше с възторг всичко, което срещне по пътя си. Надяваше се да бъде разбрана, почувствана и уловена от всеки.

    Както стоях и наблюдавах изненадана тези открития, белите гълъби пред мен промениха своя образ и се превърнаха в… хора. Колкото и да недоумявах, пред мен безмълвно стояха две личности, една от които познавах.

    …Бе толкова отдавна. Когато ме връхлетя най-жестоката буря, която бих могли да си представя. Отиде си Ани, моята приятелка. Нещо повече, една съществена част от душата ми. Ей така, изведнъж, безмълвно и ненадейно тя ни напусна. А сега я виждах пред себе си – цяла и истинска, изплувала от белотата на странния гълъб. Загадъчно усмихната, ме наблюдаваше и ми заговори мислено. До нея стоеше непозната жена с ангелски нежно лице. Господи! Дали е истина? Ани бе дошла да ме види! Нещо повече, искаше да ми каже нещо. Духът ми възторжено полетя към нейния. Цялата вселена блестеше от възторг, развълнувана от смелостта да се срещнем – противно на всички закони.

    “Разкажи ми, мила приятелко, разкажи ми за теб, какво ти се случи през всичките тези години” – настояваше моята същност.

    Заслушах се в шепота, докосващ мислите ми…

    “Аз съм. Не се съмнявай в това. Белите гълъби са нещо специално. Те са проводници на връзката между световете. Човешката мисъл е ограничена в рамката на своето земно измерение и трудно може да се измъкне от обвивката на своята физическа форма. Затова не успява да проникне в целостта на вселената, в същността на живота. Животът не започва от простото сливане на две клетки. Това е само един епизод от неговото проявление. Епизод, отрязан във времето: започва, протича и свършва. Но времето е условно понятие, за да могат хората да означат престоя си във физическа форма. Животът е много повече от този отрязък. Всекиму е отреден престоят му тук, в твърдата форма, наречена тяло. Хората си мислят, че като са попаднали заедно, в една общност, си принадлежат един на друг завинаги, че са зависими един от друг безвъзвратно. И понякога така се увличат от това, че дори започват да си вредят, фанатично привързвайки се със здрави, дебели въжета. Дотолкова, че започват да се задушават от тази обвързаност и да не си позволяват взаимно свободно развитие. А всичко е така различно! Човек върви по своя път и близостта му с някого не означава, че е негова собственост. Всеки би трябвало да чувства свободата си и да не пречи на другите да се развиват свободно. Все някога идва онзи неизбежен миг, доказващ колко индивидуална е личността, независеща от нищо и никого. Едва тогава човек разбира какво е животът в действителност. И си дава сметка за толкова много заблуди. Тази истина е кодирана в същината на човешкия дух и предварително той е бил наясно с плана. Но, за да прояви безпристрастно всички свои възможности, е нужно да изживее този отрязък от време далече от себе си, от истинските си познания.
    Ето ме – истинска, безплътна, но жива. По-жива дори отпреди. Рядко се случва човек да надникне в безпределните светове около себе си. Но за духа препятствия няма. Дори и това – да се материализира понякога. Исках да ти покажа, че наистина не сме разделени завинаги и безвъзвратно. Макар и невидима, мога да идвам, да Ви докосвам, въпреки че не ме усещате, да Ви просветлявам, когато сте изправени пред важно решение. Обичам Ви не по-малко отпреди.
    Трябва да се радвате на живота, на близките, с които сте свързани, на всеки миг. Животът е това, което се случва сега, в този момент. Никой не знае какво носи следващият. За да вникне човек в истината, трябва да се отърси от познанието – такова, каквото е внушено, да извиси духа си и да го пусне свободен в пространството…
    Избрах образа на белия гълъб – защото той е символ на чистотата и на надеждата. А, когато след време се окажем всички от една и съща страна на бариерата, разделяща световете, ще се убедите в правотата на моите думи. Сега трябва да ги приемете просто на доверие.”

    Белите гълъби разпериха криле и в пространството се разнесе шепот на вечност. Светлината заискри, по-сияйна от всякога, и в магията на неотразимия й блясък се стопиха два бели образа, полетели в необятната небесна шир – все по-високо, все по-далече… Къде ли? Не знам! Но съм убедена, че някой ден пак ще кацнат на моя прозорец.

    А защо не и на Вашия?

     

    Калина Томова

    .

  • Козя гайда

    .

    Разказ от Мишо Хаджийски

    Корица на книгата на Мишо Хаджийски „Пуста чужда чужбина“

    В стара старина времето по нас било глухо, а мястото – дива пустош. Дето днес са Стайковите могили, в Преславския кър, имало е извор голям и мандри овчарски е имало. Но една зима овчарите повели стадата си в Каръма, там зима да зимуват. Дал беше Бог тогава хубави пасища и топли дни, сняг не паднал. Но нападнали ги татарите, та не се чуха, не се видяха до ден днешен. То нали е човек, насита няма. Вълчица разкъсва овци, насити се, па отива в леговището на отмора. Кога е сита, нито е страшна, нито е зла. И агне я музи. А ние сме по-лоши от вълците: видяхме чужда земя, та Господ забравихме.

    По нас в Таврия води и пасища – сто мандри да свъртиш. Що им трябвало да ходят при татарите! Нали Кърмъка е чужда земя. Стой си тук, не се лакоми! Дал е Бог за всички хора и земи, и води, и пасища. Разгеле, видя им се малко, та отидоха в Каръма. Изклаха ги татарите. Господ ги наказа.

    Дето днес са Стайковите могили имало е извор голям. От три извора извира вода, та заляла къра и пасищата. Дядо Стайко бил прочут болярин, заселил се в тия места, защото земя тук имало много. Издигнал държовище край изворите. Сам-самичък в степта – ден вървиш към изгрев, няма жива дея. Два вървиш на заход, няма жива дея. Толкоз земя дал на дяда Стайка руският цар за добрини незнайни, за дружба скритна. Пуснал дядо Стайко овцете си – сто арапина ги пасли, в пет мандри не се побирали. Ако една по една ги броиш, от петък до петък ще ги броиш. Толкоз овце дал на дяда Стайка молдовският каймакамин за добрини незнайни, за дружба скритна. И пак каил не станал дядо Стайко, малко му се видяло.

    Българското държовище било на друма, а друмът прерязвал земите на дядото. Минавали кервани по друма, отивали в Бердянка жито да продават. Излизал дядо Стайко на друма, мито искал; задето земята му газят – три шаха, задето конете поят на изворите – два шаха. Плащали керванджии, задето земята му газят, но за водата отказвали, защото водата е от Господа, за всички Господ я дал. Боляринът се разсърдил. Запушил изворите с вълна, а отгоре сложил воденични камъни.

    Пресъхнали изворите, нямало де керванджии конете си да поят.

    – Бог ще те накаже – казвали му пътници.

    – Божието си е Божо, моето мое – отвърнал боляринът.

    Минал веднъж керван, козлета карали в Бердянка. От далеч идел керванът, в път замръкнал. Спрял ги на друма дядо Стайко, по три шаха поискал. Дали му керванджиите по три шаха, нищо не казали. Пак каил не станал боляринът, поискал още по три шаха. Дали му керванджии още по три шаха, нищо не казали и си отишли. Погледнал дядо Стайко парите, а те лъщят на месечината, като от огън да са.

    – Чудна работа! – помислил си боляринът. – Колко свят светувам, а такива пари не съм виждал. Тръгнал да си отива, ала дочуло му се козле да блее. “Паднало от каруцата” – помислил си дядо Стайко, па стигнал, та го хванал. Близо бил керванът, чувало се как тракат каруците, но лакомия бил дядо Стайко, не обадил на пътниците. Взел козлето на ръце, милвал го и му нареждал:

    – Расни, расни, козленце, расни да пораснеш, та дядо гайда ще си направи от теб.

    – От мене гайда я стане, я не – отвърнало козлето с човешки глас, – ала от тебе гайда ще стане. Казало и не се видяло, а на дяда Стайка болярина злъчката се пукнала от страх. Сутринта арапите го намерили на друма и що да видят: страшни черни змии се свили в ръцете на дяда Стайка, а пари нямало. И понеже арапите били друговерци, и “Бог да го прости” не казали.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Мишо Хаджийски е роден през 1916 г. в българското село Инзово в Таврия, Приморски район, Запорожка област на Украйна. Родителите му загиват рано и грижата за него поема дядо му Иван Хаджийски. Мишо завършва прогимназия в родното си село, където се преподава на български език. В периода 1930-1933 г. завършва Български педагогически техникум, където също се преподава на български език. През 1937 г. се дипломира в Киевския държавен университет – специалност литература. Дебютира в издателство за националните малцинства в Киев със сборника „Разлив“ (1938). През 1939 г. написва пиесата „Бановите дворища“, поставена в Българския държавен театър, чието седалище тогава е в Одеса. В Киевското издателство за националните малцинства излиза сборникът му с разкази „Нощите край Лозоватка“ (1940) и „Из Бесарабия“ (1941). Издателство „Хемус“ (България) публикува книгата му „Пуста чужда чужбина“ (1943), посветена на Ангел Каралийчев. Хаджийски е съдействал откараните в Германия български младежи през Втората световна война да бъдат върнати в България. Съдействал е и за преселването в България на желаещи българи от Таврия. В изд. „Българско дело“ излиза книгата му „Българи в Таврия“ (1944). Писателят се самоубива в Белоградчик на 7.12.1944 г., на 28-годишна възраст, при опит да бъде арестуван по политически причини.

     

    Източник: Literaturensviat.com

    .

  • Кутия под дъжда
    Илюстрация: Павел Митков, Mitkov.com

     

    Картонена кутия, затънала в калта,
    тя бавно се разпада и носи от дъжда,
    опитва се да спре, но потокът я влече
    и тръгват си от нея парченце по парче.

    Тя може би си спомня за онзи целофан,
    със който е блестяла под слънчевия блян,
    за пръстите, отнесли бонбончета от нея,
    преди да се превърне в изгубена материя.

    Дъждът танцува тихо, безмълвен и студен,
    витрините проблясват в последния й ден;
    животът само миг е, понякога горчив,
    дори да си бил сладък, дори да си бил жив.

     

    Мариана Христова

    .

  • Гарванчето

    .

    Писмо до приятел

    Илюстрация: Slowtours.bg

    Питаш ме, приятелю, за какво съм жаден.

    Татко е щастлив човек. Постигнал е всичко, за което е мечтаел, моят Татко.

    Ще кажеш: „Дрън-дрън. Много знаеш ти за какво е мечтаел Татко ти.“

    Знам. Не знам как, но знам.

    Той мечтаеше за Мама. За Мен и Батко. За Път. Все го рисуваше този път. Един такъв, в полите на Тетевенския Балкан. Хем е поле, хем е в подножието на Балкана. Балканът присъстваше в рисунките на Татко ненатрапчиво. Беше винаги там, но никога не обсебваше картината.

    Това, което винаги имаше покрай пътя, бяха дървета. Татко е голям приятел на дърветата. Спомням си, когато се разхождахме в околностите на родното му село Добревци, Татко си вървеше по пътя и си откъсваше от тук джанка, от там слива или дуда. Имах чувството, че ако го оставя Татко сред тези негови приятели, може цял живот така да си живее, ходейки по пътя, изхранвайки се с плодовете на дърветата, почивайки си под сянката им.

    От падналите изсъхнали клони Татко можеше да издялка всичко, което му беше необходимо. И кавал може да направи, и бастун, и лъжица, и чаша. Той виждаше в дървото душата му и й помагаше да стане видима за нас, слепите, с помощта на едно джобно ножче. Татко не насилваше дървото, както не насилваше живота, както не насилваше и себе си, и светът му се отблагодаряваше с Любов.

    Да, приятелю. Светът обичаше Татко и всички ние го обичахме. Жените обичаха Татко толкова много, че даже аз, бидейки на трийсет, ревнувах от тази им обич към него – мъж тогава на шейсетгодишна възраст.

    А той обичаше истински само една жена – Мама. Седемдесет години живяха те заедно. Мама бе неговата постигната мечта.

    Между Ябланица и Добревци се извисява Драгоице. Това е масив от Тетевенския Балкан. По него се вие път, който се качва на високото. Там има едно място, от което се открива чудна гледка.

    Татко ме водеше там. Там, от скалата на север, нямаше преграда за погледа. Татко ми казваше, че при хубаво време оттам може да се види Дунава, който е на стотина и повече километра от това място.

    Той заставаше на тази скала и гледаше ширналия се пред него безкрай. Напред се простираше Дунавската хълмиста равнина. Татко не се плашеше от високото. Той просто стоеше там и равнината му говореше нещо, а той мълчаливо й отговаряше. Какво си говореха, е тайна за мен.

    После Татко се обръщаше към мен с усмивка и ме повеждаше по една странична пътечка в планината. След двайсетина минути ходене стигахме до чудна чешма в гората, на склона на планината.

    Кристална хладка водица се лееше от чучура. Огромни дървета стояха, като колони в храм, гората шумеше леко и приспивно, приятна прохлада даваше отмора от летните жеги. Имах чувството, че на това място мога да остана завинаги. Навеждах се над чучура, подлагах длан под струята и пиех, пиех…

    Питаш ме за какво съм жаден сега, когато съм емигрант в Щатите и мога да пия всякакви най-екзотични и редки напитки?

    Жаден съм за вода от „Гарванчето“!

     

    Виктор Хинов

    Индианаполис, САЩ

    .

  • Алегория за молитва и камбанен звън

    .

    Стихове от Жени Иванова

    Илюстрация: Авторката

    .

    АЛЕГОРИЯ ЗА МОЛИТВА И КАМБАНЕН ЗВЪН

    Небето има правото да плаче…
    внезапно се смрачи посред деня,
    над покривите мълния се влачи…
    Премина повей в зрелите жита.

    Молитвено нагоре се понесе –
    (на вятър думи) с хлипа на жена.
    Накрая млъкна, после гръм отнесе
    църковната ръждясала врата.

    И вътре, по пътеката от восък
    иконите отронват по сълза,
    а покривът на черквата е плосък –
    стопи се в огън кръстът… ослепя.

    А в тихото пространство… в изнемога…
    там някой чакаше камбанен звън…
    (нали чрез него си говорим с Бога).
    Небето черно плачеше отвън.

    И всяка свещ запалена е болка,
    а всяка следваща молитва – вик…
    сълзите восъчни са път към Бога
    …но нямаше камбаната език.

    .

    Илюстрация: Авторката

    *  *  *

    Колко много грешиш,
    ябълката бе само начало…
    змията три вечности вече не спи
    и разказва библейски истории
    как в шест залеза покълва светът
    (после всеки ден е неделя за влюбени),
    как от глад се ражда грехът
    и гори до пепел в женските въглени…

    ябълката бе само начало –
    няколко семки живот…
    предателство… нож и братска любов…
    а после чумата едва не затри
    човешкия род…
    оцеля сред войни, Кръст и тревоги
    и в този хаос си измисли причини
    до липса на вяра, илюзорна надежда
    …и гроб!

    а ябълката е само начало..
    спомен за грях и живот…
    и преди да започнеш да съдиш
    ти трябва една голяма, голяма…
    и чиста Любов!

     

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    * Още от същата авторка – вж. тук.

    .

  • Някъде по света, в държавата, наречена Абсурдистан
    Илюстрация: Авторът

    Карам си колата днес, бавно с кеф. Слънчевият есенен ден хвърля златни отблясъци на предното ми стъкло. Примижавам от удоволствие, отварям си душата, а тя ненаситната, гълта ли, гълта слънчеви зайчета.

    …И тогава го видях. Застанал пред един пътен указателен знак със стрелка, сочеща направо, някакъв човек ръкомахаше и се караше на знака. Полюбопитствах, спрях след него. През открехнатия прозорец чух една дълга плеяда от ругатни:

    – Кой си ти, да ми заповядаш накъде да вървя, бе ламарино скапана! До гуша ми дойде цял живот все някой да ми показва какво да правя и накъде да вървя, ай сиктир, бе знак! – говореше, без да си вземе въздух, непознатият. – Направо да съм вървял. Ще вървя, накъдето си искам, разбра ли? От малък ме бутат все направо да вървя, от чавдарче, та до пенсионер. Сега пък зелен сертификат ми искат, не издържам повече!

    Гледам и не вярвам на очите си: брех, маменцето му, докъде ни докараха? Аз съм ваксиниран и си имам сертификат, но и на мен ми се псува, ама така ми се псува, че ми се иска да си отворя устата и сто часа да не спирам. Има за какво: за тока, за газта, за увеличените цени на продуктите, сякаш сме с американски заплати, и най-вече за разделения народ.

    Мислех да сляза при човека, пък да го запсуваме двамата тоя скапан живот, та чак небесата да ни чуят, но се отказах. Небесата ще ни чуят, но тези, които трябва, няма да ни чуят. В това днешно барутно време някой някого да чува?

    Човекът усети, че не е сам, обърна се към мен и някак сконфузено се извини:

    – Извинете, аз само така… да си го изкарам на знака… защото той по ще ме чуе от жив човек, пък и може да ме разбере.

    Извади от канавката старо ,,Балканче” и отпраши по пътя напред.

    Не се чудих много, тъкмо бях хванал дръжката на вратата, за да я отворя да сляза и да си изкарам всичко на знака, когато чух краткото изписукване на полицейска сирена и поредната заповед в живота си:

    – Водачът на малкото ръждясало ,,Фолксвагенче”. Спрели сте неправомерно на пътя. Тръгвайте веднага, за да не ви санкционираме!

    Усетих как вътрешностите ми завират, а инатът ми започва да расте като духа от лампата на Аладин, но преглътнах всичко – и ината си, и лампата, покорно наведох глава и бавно, с нежелание дадох газ. Погледнах с омраза към указателния знак, който ми сочеше да карам само направо, а отвътре ме напъваха хиляди псувни:

    – Ей, знак, ще се върна и ще се разправям с теб, да знаеш!

    С периферното си зрение видях как знакът ехидно ми се усмихна. Есенното слънце продължи да прави слънчеви зайчета по прозореца на колата ми, но душата ми вече не искаше да ги гълта. Започна да гълта не знам как появилите се в гърлото ми горчиви сълзи и я чух да въздиша тежко от тази абсурдна ситуация.

     

    Георги Стойков

    .

  • Луната е скилидка чесън…
    Илюстрация: Dea-art.com

    .

    Луната е скилидка чесън
    насред софрата на небето.
    Зад заника занича есен,
    замлъква звездният оркестър…
    Там Господ сяда да вечеря –
    вино и мляко, мед и жито…
    Отключени са всички двери,
    безсмъртните души отлитат.
    Отвсякъде валят въздишки
    танцува цялата вселена…
    Оплетена в лилави нишки,
    нощта отива да подремне.

    Тук ангелите жънат жаби
    и змии в мъртвите коприви.
    И вълчи вой от вълчи сватби
    догонва голи самодиви…
    Човекът гледа и си мисли,
    че няма смисъл от нещата…
    И пощи черните си мисли,
    и зъзне в немота душата…

    Човекът е троха от хляба,
    от който дяволът се храни.
    А колко мъничко му трябва
    да вдигне ятото от врани.
    Да легне под дъба, да слуша,
    как нощните треви мърморят,
    как в мрака пада златна круша,
    как златна дюля се полюшва
    и как невинните се молят.

    Замлъква летният оркестър,
    и няма кой да дирижира…
    Животът е заспал маестро,
    над онемялата си лира…
    И сън сънува битието.
    Детето татко си сънува
    и Бог сънува си детето…
    И само Майката будува.

    .

    Румен Леонидов

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Румен Леонидов е роден през 1969 г. в Сливен. Завършил е Френска филология и Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е управление на културни институции и сравнителна литература във Франция. Работил е като преводач в различни европейски институции. Превел е над 30 книги от и на френски език. Автор е на 11 стихосбирки, издадени в България, и на 4 сборника, издадени в чужбина – „Камък в блатото“ (1998, Скопие), „Край на митологията“ (2007, Варшава), „С върха на езика“ (2009, Любляна), „Край на митологията“ (Франция, 2021). Негови стихове са публикувани в редица страни. Носител е на Награда за превод на френската общност на Белгия за принос в популяризирането на френскоезичната белгийска литература в чужбина (2002), на  „Кристалът на Виленица“  (2012) – най-пристижната награда за литература на Словения, на „Рицар на книгата“ (2014) и „Сребърен плакет“ (1995) – Рим, Италия. Член е на СПБ, Асоциацията на белгийските преводачи на художествена литература и Белгийския франкофонски ПЕН-център. През 2019 г. гостува в САЩ, по покана на българи в Чикаго, Питсбърг, Вашингтон и Филаделфия, където представя книгите си „Покаяние Годподне“ и „Панихиди за птици и поети“.

    .