2024-07-22

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Купувачът на играчки

     

    Разказ на Георги Ников

    Предисловие: Тази история се случи с мен преди много години и реших да я научите от мен, от първо лице.

    Тогава бях млад и през лятото бях отишъл да посетя мои близки роднини в един малък град в Северна Америка, някъде в щата Уисконсин, на брега на езерото Мичиган. Бях седнал сам на бара в една малка, евтина кръчма, на чаша-две джин с тоник, любимата ми напитка, и понеже бях завършил с висок успех Английската гимназия в София, разбирах какво си говорят хората около мен, посетителите на заведението. Почти всички до един бяха ексцентрици, вероятно такива като мен самия. Това впечатление у мен се затвърди от факта, че вътре в заведението влезе едър мъж, облечен в безупречно ушит, кремав на цвят блейзър, но когато се вгледахме по-подробно в него, забелязах, че отдолу той носеше само мръсносиви на цвят, дълги мъжки гащи, тип наполеонки.

    Казах си на ум: „Това може да се случи само в тази Голяма страна, където в повечето от градовете липсва обществен транспорт и хората се придвижват само с личните си автомобили. Освен това заведението се намира в най-бедния квартал на града и посетителите му са хора от втора ръка.“

    – Този индивид, когото сега видя, не е най-големият ексцентрик тук, има един още по-голям особняк от него – каза ми Джими, един от тримата мои приятели и събеседници. Той посочи с ръка към щанда за играчки. – Виждаш ли този много висок, слаб човек, който е облечен в дебел, зимен балтон и който е поставил на главата си старинен цилиндър? Името му е Адамс, сравнително заможен мъж е, за когото всички ние казваме, че той е купувачът на играчки, човекът, който единствено купува тук, в магазина, играчки.

    Около нас се бяха събрали повече от дузина човека от всички краища на заведението и единият от тях, който срещу комисионна от десет процента ни продаде дребни монети, необходими за машината за кафе, без да се представи, каза:

    – Така е бил облечен на двадесет и четвърти декември, преди осем години. Синът му е бил на лечение в болницата в града, след това са го изписали оттам и са го оставили да се долекува в дома им, като баба му се е грижила за него. Било е Бъдни вечер и малкият е имал рожден ден. Старият Адамс късно вечерта се е върнал от командировка и по този радостен повод е носил, за да му подари, една механична играчка, която е представлявала жълт на цвят кон, който като се навие със специален ключ, е можел да се движи, да цвили и да пее. Но още на прага на вратата старата му е съобщила неприятна вест, че синът му внезапно е починал. Оттогава през ден купува за мъртвия си син по една такава механична играчка, дето се навива с ключ, като онази, която тогава не е успял да му подари.

    Отправих взор към другия край на заведението. Едрият мъж беше съблякъл блейзъра си и в момента танцуваше само по долното си бельо, сам със себе си по средата на дансинга. Вгледах се в едрото, продълговато лице на Адамс, което излъчваше някакво блажено спокойствие, което може да бъде дадено само от Господа, отгоре, свише. След като плати за питието и за покупката, която направи, той каза на дебелия съдържател на кръчмата, на име Розарио:

    – Благодаря за коняка, време е да тръгвам, убеден съм, че синът ми и баба му ме очакват с нетърпение. А и малкият ми поръча да му подаря за рождения му ден точно тази играчка.

    Той нави с ключа механизма й, след това хвана накрая дългата, дебела връв и изтърколи през двукрилата врата, навън на булеварда, несъразмерно големия жълт пластмасов кон, поставен върху още по-несъразмерно големи пластмасови колела. Навън валеше дъжд. Някой беше включил вентилатора на климатика да се върти обратно и сега, вместо свеж въздух, в заведението нахлуваха студени пръски дъждовна вода. До кости измокрени, ние изтичахме, през един страничен изход, след него на булеварда. В този момент той се размина с нас и лицето му отново излъчваше това необяснимо за мен блажено спокойствие.

    „Не е възможно в този час да има по-щастлив човек на света!“ – помислихме си всички.

    Жълтият пластмасов кон тракаше и подскачаше на колелата си по неравностите на пътното платно, а вътре в него навитото с ключа механично сърце го караше да цвили и да пее. Да пее песента на Малкия барабанчик. Ето и песента, която пееше:

    Тази нощ Исус се роди,
    Той ново царство на света
    възвести.
    И всеки носи дар –
    па-рам-пам-пам-пам
    на този малък Цар.
    Па-рам-пам-пам.
    Рам-пам-пам-пам.

    От езерото по булеварда към нас се носеше на талази бяла, гъста мъгла, която, докъдето стигаше, покриваше всичко. От небето падаха едри капки дъжд, които мокреха раменете, шапките и обувките на минувачите. И някои от тях започнаха да се крият под стрехите на сградите.

    Гледахме подир високата, прегърбена фигура на Адамс, докато бялата мъгла не го погълна като залък, заедно с неговия жълт пластмасов кон, превърнал се в гротеска.

    И дълго време след това чувахме как още пее:

    Боже, аз съм само беден хлапак,
    но барабана вече удрям в такт.
    Едничка песен знам –
    па-рам-пам-пам-пам…

    .

  • „Смърт преди Рождество“. Кандилото

    .

    ЕНИГМАТИЧНИТЕ ЗЕНИЦИ НА ЖИВОТА…

    Драголюб Михайлов е наш съвременник, умен и прозорлив дознател, образът на когото присъства във всеки един от десетте разказа в новата книга на Светла Андреева – „Смърт преди Рождество“ (изд. „Фабер“, 2023 г.). Самата авторка е отдавна позната на читателската публика с увлекателните си произведения, изследващи дълбините на съвременното ни битие. И сега тя остава вярна на творческото си амплоа, като ни води по следите на заплетени истории в града и селото, при хора от различни възрасти, с различни социални характеристики, намерения, увлечения. Но привидно криминалния, а на места и мистичен привкус, като например в разказа „Конярът“, има своя съзнателно търсена, далеч по-обхватна философска обосновка. Светла изследва морално-етичния силует на своите съвременници в динамиката на съпътстващото ни столетие. Спира поглед върху т.нар. малък, обикновен човек, обсебен от ежедневните си задачи, но и от някои тъмни страни на странното си естество, водещи го към посегателство върху личността на себеподобните: „При Бялата чешма“, „Кандилото“, „Татуировката“ и всички останали разкази в сборника. Притиснати от, според тях самите, неразрешима домашна главоблъсканица, която може да бъде отстранена по начин, скаран със закона. Тук са домашното насилие, пиянството, завистта, несъгласието с мнението на околните, кражбата и какво ли още не. В своите наблюдения и анализи, облечени в психологически убедителни сюжети, Светла Андреева ползва преки наблюдения от реалността. Тя не търси привидната глобалност на умозрението, нито пък мащабността на някакъв обществен конфликт. Акцентът в тематичните й предпочитания пада върху привидната делничност – върху познатата картинност на делника, запечатана в уличната глъч, край пазарската сергия или в офиса. Или сред мрачните декори на поредното местопрестъпление, което Драголюб Михайлов трябва да разгадае. Авторката е съпричастна с всеки свой герой и неговите митарства, без непременно да ги оправдава. Търси подтекста в постъпките им и в първичната мотивация, за да изгради разноликия профил на съвременника във време, изтъкано от противоречиво единство. Писателката е далеч от модернистичните веяния на художественото слово, разглеждащо личността като безволна жертва на непредсказуемата съдба. Далеч е и от хоръра, навлязъл чрез различни преводни заглавия в дневния ред на издателствата. Тя е сполучлив продължител, без да търси само и именно това, на реалистичния тематичен фундамент в българската литература. Някак позабравен и неглижиран днес заради уж световни и европейски теми за сметка на националното и „местното“. Макар че в центъра на всяко художествено слово, за да не бъде то мъртвородено и изтъкано от мълчалива пейзажна символност, стои Човекът от библейски времена, та до днес. Така ще бъде винаги, докато съществува обществената нагласа, съградена от неизброими тленни силуети, все със своя вътрешен мир и цветна емоционална палитра. Светла Андреева ни среща с българина, своя съвременник от ХХI век, в целия му ъгловат мир от достойнства и несъвършенства. От полет на мисълта и чувството до атавизма, оцелял и сега от незапомнени времена. Какво иска да ни внуши Светла, в какво ни кара да повярваме? Разбира се, че доброто винаги ще надделява над своя антипод – злонамереността… Че несъвършенството е наша отличителна черта от рождението до дълбока старост, а съвършен е само Бог. И че трябва да обичаме ближния такъв, какъвто е: в подем, или в грях, в радост или в болка – но без да го съдим, защото казано е в Светото писание – „не съди, за да не бъдеш съден!“ А че авторката силно обича своите себеподобни, е извън всяко съмнение, доказва го и най-беглото разлистване на чудесните й разкази…

    На финала в сборника Светла, по оригинално свое хрумване, е включила и „интервю“ с главния си герой, дознателя Драголюб Михайлов, като всеки привиден въпрос и отговор сполучливо допълва образа на персонажа: „Д.М.: Няма ли пак да ме създадеш наново? Авторът: Едва ли, човек веднъж се ражда. Д.М.: Но аз искам да живея! Авторът: Ще живееш така, както аз ти кажа и какъвто аз те създам. Това е лошото да си герой на книга… Всъщност, част от теб е и част от мен, много мои мисли и чувства съм превъплътила в теб. Д.М.: Какво?! Да не би да съм джендър? Или пък ти? Авторът: Не, не се бой, няма такова нещо. Не знам дали знаеш какво е казал един велик писател: „Мадам Бовари – това съм аз“ А засега – довиждане!“

    Не ще бъде пресилено ако кажа, че разказният сборник „Смърт преди Рождество“ е свежа глътка стойностна литература в съвременното художествено творчество у нас. От привидно познатото и епизодичното, Светла Андреева рисува верен силует на българския съвременник, запечатан в различни детайли от своята битност. Едновременно борбен и апатичен, диалогичен и прикрит в дълбините на душата си, опитващ се да промени едно или друго, или понесен от сивотата на ежедневното течение. Всяка сюжетна сцена е поднесена картинно, с ясна тематична завършеност за самостоятелността на идеята, поради която е родена. И едновременно: допълваща буква по буква, като внимателно положен камък в общия зид, общата цялост на повествованието. Книгата определено заслужава да бъде разгърната, прочетена и осмислена в контекста на личностното ни „аз“. Което и горещо препоръчвам с настоящите кратки редове…

    .

    Георги Н. Николов

    ––––––––––––––––––––––––––––––––

    Светла Андреева. Източник: radiovelikotarnovo.com

    КАНДИЛОТО

    Разказ от сборника 

    След като свърши работата си в кметството на планинското село, Драголюб Михайлов реши да изпие едно кафе в близкото кафене, което му се стори прилично. Когато влезе, само една маса, в центъра, бе заета. Нормално, кой в такъв ден, забулен от виелица, щеше да напусне топлата си къща, за да кисне в сумрачната кръчма, защото то си бе кръчма, нищо че отпред се мъдреше надпис „Кафене Бристол“…

    Високата, привлекателна сервитьорка взе поръчката му, потули се зад бара и в кафенето отново настана тишина. Девойката имаше високо чело, издадени скули и лешникови очи с дълги мигли, вероятно не бяха изкуствени, защото от време на време прокарваше длан през лицето си да прибере кичур кестенява коса. Дали бе местно момиче, но откъде такава красота тук, такава прелест и финес в това забутано село?

    Дознателят отклони поглед от бара. През прозореца се виждаше как снегът засипва стъпалата, водещи към баира, който започваше от площада на селото. Баирът бе обрасъл с борове, чийто масленозелен цвят тъмнееше на фона на бялата вихрушка. Отпи от кафето, което сервитьорката донесе, и обезпокоително погледна пак към площада. Снегът продължаваше да вали и той си каза, че ако не тръгне веднага, преди да се стъмни, ще закъса по пътя. Тъкмо вдигна ръка към бара, за да плати, и от масата в центъра стана среден на ръст мъж, с къса бяла коса и бретон. Носеше кръгли очила с метални рамки, много стар модел, такива, каквито са се носили може би преди половин век.

    Мъжът подаде ръка с думите:

    – Приятно ми е, Емил Щонев, или бате Емо, както ми викат.

    Драголюб Михайлов го покани на масата, макар де бе неприятно изненадан, не му бе до запознанства в този момент, но мъжът каза сериозно:

    – Опасно е да си тръгнете сега, преди малко съобщиха, че проходът е затворен поради снегонавяване…

    – Да, Малък Сечко не се шегува – опита се да го изкара на майтап дознателят, но мъжът продължи:

    – Аз съм фелдшерът на селото, може да пренощувате в здравната служба, ще ви заведа…

    Драголюб се поколеба, но навън се бе стъмило толкова, че силуетите на къщите едва се очертаваха на слабата светлина на уличните лампи. А виелицата продължаваше. След като звънна на жена си и я предупреди, че ще се прибере утре сутринта, тя потвърди думите на фелдшера, че главният път към прохода е затворен. За кой ли път дознателят съжали, че нямаше джип 4х4, та дори и „Дачия дъстър“, какъвто искаше жена му.

    Двамата тръгнаха по главната улица към центъра. Вляво бе сградата на лесничейството, а вдясно – фирменият магазин на местната мандра и на животновъдната ферма. Пред сградата на читалището също растяха високи борове, вече побелели. Завиха край тях и след петстотин метра спряха пред ниска постройка със спретната дървена ограда. Фелдшерът отключи вратата и като взе една метла, отупа краката и гърба си от снега.

    В стаята до лекарския кабинет гореше нафтова печка. Драголюб за пръв път виждаше такова нещо и в първия момент се зачуди, но бате Емо му обясни за какво става дума. Печката работела безотказно, а в сравнение с цената на тока нафтата излизала доста евтино. Той набързо покри масата с чаши, вилици и ножове, дебели порцеланови чинии и тропна усмихнат високо шише с жълта ракия.

    – Мое производство – похвали се той, докато наливаше в чашите.

    – И мезето ли е твое? – попита дознателят, докато бодеше тънките резени бяла сланина, поръсени с червен пипер, и опитваше хрупкавите краставички.

    – Всичко е мое – додаде фелдшерът и очилата му пробляснаха. – Хубав край, ама хората лоши…

    – Как лоши?

    – Ами така, изроди се народът, стана злобен, избухлив и отмъстителен. Вина затова има и пиенето, защото какво да правят в това забутано село, освен да се наливат…

    – И какво, правят ли бели?

    – Не само, че правят бели, крадат и рушат изоставените къщи, ами и се бият. И бият най-много жените си. Все стари жени, бабички; като им ударят един тупаник, я зъб им избили, я синини по тялото, а те все с високо кръвно, колко им е до инсулта….

    „Хммм, виж ти, и тук значи домашно насилие“ – помисли си дознателят, но ракията приятно отпускаше не само езика му, но и мислите му.

    – Особено един, бай Стамен, той бе в кафенето, не знам дали го видя. Не минава ден без жена му, баба Дена, да ми се обади или да дойде в службата – я навехната ръка, а оток над окото, я хематоми, страх ме е някой път да не би да я усмърти. Лош старик! Всеки ден кисне в кръчмата и се напива като змей. И после, като се прибере в къщи, бой, та бой…

    – Ами тя защо не се обади в полицията, жалба да напише, имате районен полицейски инспектор! – отвърна дознателят.

    – Ами и аз й го казвам: „Напиши, како Дено, до полицията“, пък тя не ще. Имало Господ, казва, той ще реши… Има Господ, ама то, боят и тормозът, продължават…

    Драголюб се бе нагледал и наслушал на подобни случаи, знаеше колко трудно се доказва домашното насилие, освен това сега не бе работното му време – и не каза нищо… По-интересна му бе наредбата на стаичката: двоен креват до стената, покрита с бродирано ковьорче, и то сигурно отпреди петдесет години, шарена вълнена черга на пода, етажерка в ъгъла, отрупана с книги, чернобял телевизор, който работеше без звук. Сякаш тук времето бе спряло много отдавна…

    – Сервитьорката видя ли я? Хубавото младо момиче… Тя е внучката му, на бай Стамен. Заради лошотията на дядо си не живее в къщата, ами спи в пристройката до кафенето…

    Но Драголюб не чуваше и не мислеше нищо. Сънят го оборваше, топлината от нафтовата печка замъгляваше мислите му и едва успя да стигне до леглото, където заспя с дрехите… Сънува внучката на бай Стамен, хубавата сервитьорка, наведена над дядо си, да просъсква с глух глас: „Баба ми може да ти прости, но аз – никога!“.

    Събуди го силно разтърсване по рамото. Над него се бе навел фелдшерът, лицето му бе зачервено от студената вода, с която се бе измил, в стаята миришеше на прясно сварено кафе.

    – Хайде, че стана тя, каквато стана – намести очилата си бате Емо и наля кафето в двете малки чашки.

    – Какво е станало? – сънено попита дознателят.

    – Обади се баба Дена, на дядо Стамен жената. Много разтревожена, снощи мъжът й не се прибрал от кръчмата… Не можела да излезе от къщи, виелицата затрупала вратата – продължи фелдшерът. – Та, вика, ако можем, да отидем да потърсим дядото й… Може да го е затрупал снегът някъде…

    Преди да тръгнат, фелдшерът даде на Драголюб дълги гумени ботуши, да се преобуе – и, нарамили лопатите, двамата тръгнаха по затрупаната улица. Къщите от двете страни бяха мизерни и запуснати. Счупени стъкла на прозорци с железни пръчки, зад които висяха излинели пердета. На някои дувари имаше картонени надписи „Продава се“. Някъде от стените се бяха отронили камъни, разкрили дървени сантраци.

    „Някога тези къщи са отгледали по две-три поколения, а сега… разруха! Било е шумно, оживено, а сега – мъртвило“ – мислеше си Драголюб. И наистина, по улиците нямаше никой, не само поради натрупалия сняг… никъде не видяха и следа от затрупан в преспите човек…

    Когато стигнаха къщата на дядо Стамен и баба Дена, портата наистина бе подпряна от навалелия сняг. Ноздрите на Драголюб бяха залепнали от студ, но щом развъртяха лопатите да пробият пъртина, се постопли. Отвориха я със скърцане и пред очите им се ширна бялото поле на двора. Той бе широк, с чемшири край оградата. В дъното на двора бе къщата, а на дървения чардак се бе изправила баба Дена. Висока жена, с изпъкнали скули и матово лице, позачервено от студа, наметната с карирано вълнено палто. Косата й, тук-таме посребрена, без забрадка, бе вързана на нисък кок. Тя стоеше мълчаливо и острите й очи гледаха към кладенеца, току пред първото стъпало към чардака на къщата. Без да каже нищо, старата жена се прибра.

    Дълго разравяха снега дознателят и фелдшерът, дълго утъпкваха пъртина, ровеха с лопатите и бучеха с дървените дръжки из двора. Когато прокараха пътека към кладенеца, спряха втрещени: мястото около герана бе чисто от сняг, разтопен и димящ, а на каменния дувар бе подпрян дядо Стамен, с клюмнала глава и едва дишащ. Смъкнаха го на земята, фелдшерът взе да го разтрива, после изкуствено дишане (охо, доста си бе сръбнал), изправиха го на крака и го повлякоха към къщата. И дознателят си спомни една приказка на дядо си: пиян от ракия, като падне в снега, ще замръзне и умре, но пияният от вино – никога…

    Вътре бе топло и светло. Освен лампата, гореше и кандило, издигнато високо към стената, пред дървения обков на Богородичната икона. Измиха ръцете си на кухненската чешма, бойлерът, макар и от старите, работеше безотказно. Обтриха лицето на дядо Стамен и когато той се изправи на крака, все едно нищо не е било, седна до масата. Мълчаливата жена му сипа купа с гореща чорба и той засърба лакомо. Накрая избърса устата си с ръкав и като се уригна, се запъти към кушетката до стената, под кандилото.

    Драголюб Михайлов забеляза, че на стола до кушетката имаше куп дрехи. Потник, гащета, черни чорапи с етикет, до тях, на облегалката, бе прострян вълнен панталон, нов колан, черно сако от шевьот и бяла памучна риза. Дрехите бяха чисто нови, сякаш стояха и чакаха някой да ги облече. Или да бъде облечен с тях. Дознателят потръпна и погледът му отскочи към кандилото. То гореше ярко и равномерно, а купчина восъчни свещи жълтееха на поставката на иконата.

    Той си спомни думите в съня си: „Баба ми може да ти прости, но аз – никога“ и лицето му потръпна. Но явно, че й баба й не му е простила. Затова се бе обадила първо на фелдшера, искала е тя да получи смъртния акт. Свещи, кандило, нови дрехи… Гласяла се е да го облече за сетния му път. „Знаела е, знаела е, че е затрупан от снега, и е чакала“ – повтаряше си той. Искаше му се час по-скоро да си тръгне от това място. Скочи нервно, но фелдшерът го спря:

    – Хайде поне по една чорба да изядем!

    Драголюб погледна старата жена, която грабна черпака, напълни две паници, сложи ги на масата и наряза още хляб. На блясъка на кандилото лицето й бе като маска, но Драголюб знаеше какво си мисли: „Аз знам, че ти знаеш… и какво от това?“.

    „А бе, то сигурно Господ му е простил на дядо Стамен“ – каза си дознателят, докато гледаше фигурата на жената, наведена към фурната на печката. Оттам се носеше сладък дъх на топлоизпечена пита, такава, каквато раздават за „Бог да прости“. „Наистина, Господ му е простил – усмихна се Драголюб, но дали баба Дена и внучката щяха да му простят?“

    .

  • Законът на щъркелите

    .

    Израснах в двора на дядо, където върху една акация се намираше единственото щъркелово гнездо в района. Бяхме свикнали да определяме времето и събитията с тях. „Когато си дойде щъркът“ – често използваха в разговорите си амуджите, за да определят някое събитие. Това беше достатъчно, защото всички в село знаеха този момент. „Когато долетя щъркелицата“ – използваха друг път, отново тяхното име. „Когато щъркелите мътеха“, „Когато щъркелчетата политнаха“, „Когато щъркелите си заминаха“… Наистина, вариантите за използване на името им бяха безброй. Там, в детството ми, близо до изворите на река Провадийска, с мочурищата и блатата, пълни с жаби и змии, щъркелите бяха напълно достатъчни, за да живеем щастливо и безгрижно, без календар и без време и часовник дори. Бяхме свикнали тракането на дългите им човки да приемаме за съвсем нормално присъствие, сливащо се напълно с пейзажа наоколо. Спомените ни не успя да помрачи рижият котак дори, който се опитваше всеки ден да се изкатери на дървото с пиленцата на щъркелите. Един ден, най-накрая, безкрайните му опити изведнъж престанаха, когато го нацелих с прашката, в момента, в който тъкмо щеше да достигне гнездото. Бях си заредил джоба с облите камъчета, събрани на реката. Врякането му разцепи обедната тишина и маранята, след което той политна надолу. Тогава разбрах едно – ако не стане с добро, с бой поумняват и най-проклетите котаци дори.

    Изключвайки всекидневните падания и наранявания на коленете, детството ми се помрачи само веднъж. Това стана в момента, в който щъркелът изхвърли две от щъркелчетата си от гнездото. С викове и насълзени очи стигнах под гнездото, но вече беше късно. Баба се опитваше да ме успокои, че са паднали сами, но не успяваше. Съвсем ясно видях как щъркелът ги хвана едно по едно с дългата си човка, пресегна се през гнездото и ги пусна. От този ден нататък нощите ми се изпълниха с кошмари. Всяка вечер сънувах как мама и тати ме изхвърлят от вкъщи. Не ми помогнаха и стотиците им увещания дори, че не биха го направили никога. Аз видях с очите си как даже щъркелите го направиха. Защо пък тогава хората да не можеха?

    След дълго мълчание, накрая един ден дядо ме взе на колене, прегърна ме и започна да разказва:

    – Щъркелът ги е изхвърлил, моето момче, защото са нарушили Закона на щъркелите – започна той отдалеко. – В един определен ден щъркелът винаги застава пред децата си и ги пита, първо най-голямото, а след това и по-малките: „Като остареем, ще ни гледате ли? Ще ни носите ли змии и жаби, когато няма да можем вече да разперваме крилете си и да летим? Ще ни храните ли така, както ние подаваме всяко късче храна в устата ви?“

    – И те са казали, че няма да ги гледат ли, дядо?

    – Не, напротив…

    – Аз ще ви гледам….

    – Не бързай!

    – Но защо така? Аз ще ви гледам много, дядо.

    – Най-голямо щъркелче отвърнало така, както и ти. Тогава той го е хванал и го е изхвърлил от гнездото.

    Изведнъж сърцето ми се сви. Представих си как дядо ме сграбчва, качва ме каруцата, носи ме в най-тъмната част на гората, оставя ме там и си тръгва.

    – Тогава той е попитал средното щъркелче – продължи дядо, вместо това. – И то също отвърнало, че ще ги гледа. Затова е изхвърлил и него от гнездото.

    – Но защо, дядо? Нали е казало, че ще ги гледа.

    – Тогава щъркелът е застанал пред най-малкото…

    Сърцето ми се сви отново, макар че знаех, че последното щъркелче е още в гнездото.

    – Защо да ви гледам вас? – отвърнало най-малкото щъркелче. – И аз като вас ще гледам децата си.

    После дядо почина в годината, в която почнах да уча медицина. Почина, а аз дори не бях при него, а далеч във Варна. След десетина години почина и баба. Тогава вече бях лекар, но лекувах чуждите хора в Добрич. На своите не успях да помогна с нищо.

    Откак свят светува, това е закон от щъркелите, някога измислен. Всеки своето дете да храни и да не поглежда родителите си в беди. Пред новото да коленичи, а старото към края да върви. Така дошло е и така ще бъде – старците, умиращи сами в дома, а ние в чужбина, търсещи пари.

    .

    Хасан Ефраимов

    .

  • Писмо от края на света 8

    .

    Писма 1, 3, 4, 6, 7 – вж. туктуктуктук, тук.

    Писмо осмо

    Здравей, сине!

    Днес, в 2024 година, живеем в последните времена. Ти не се плаши. Това е библейски термин и означава край на предишните времена. Ти, сине, ще живееш в новите или първите времена.
    Между последните и първите времена има една тъмна, безкрайна гора, в която цялото човечество се лута. Това разбира се ти го пиша метафорично. В Библията това го наричат Апокалипсис, защото това е време на безверие, време на беззаконие, време на безнадеждност. Днес е точно такова време.

    В руската литература, която горещо ти препоръчвам да четеш, има един незабравим образ. Той се казва Данко. Хората се лутали в безкрайната и тъмна гора. Изморили се, обезверили се, седнали да мъдруват, а нищо не изморява повече от мъдруването. Никой не знаел накъде да тръгнат, за да излязат от гората и да видят отново слънцето. Тогава Данко станал и приканил всички да тръгнат след него. Те го погледнали с празни очи и отказали да го последват. Не му вярвали. Той разкъсал гърдите си и извадил оттам сърцето си, което горяло със силен пламък и осветявало гората.

    Тогава хората станали и тръгнали след него, по-скоро след светлината на сърцето му. Данко ги извел от гората и накрая на гората паднал мъртъв. Само сърцето му продължавало да тлее. Тогава най-предпазливият стъпил на сърцето му, за да го угаси, та да не подпали то нещо.

    Хубава приказка е тази. Написана е също в последни времена, защото последните времена ги е имало преди и ще ги има и за в бъдеще, и Апокалипсисът не е край на света, а само край на времето. Данко и Исус са едно и също лице, просто името е различно.

    Хората от миналото винаги са се опитвали да окуражат своите деца, внуци и правнуци и затова са създавали тези красиви легенди, почти прикази, но не съвсем. Много истина има в Библията и в историята за Данко.

    А знаеш ли как започва Манифестът на Комунистическата партия? Започва така. “Един призрак броди из Европа. Призракът на Комунизма.” Този манифест е написан преди 1848 г. от Карл Маркс и Фридрих Енгелс – философи, мислители, основоположници на Комунистическата теория. Те и двамата са германци по произход, а Германия е особена страна. Има четири езика на философията – два мъртви и два живи. Мъртвите са старогръцки и латински, а живите са немски и китайски. От Германия идват повечето философски учения на съвременна Европа.

    Та, през далечната 1848 година по Европа е бродил призракът на новата философска теория. Призрак е нещо, което съществува между двата свята – този на духовното, от който идват идеите, и реалният, в който идеите оживяват и започват да действат. Идеята на комунизма оживява в комунистическите партии, комунистическите държави и определя живота на планетата чак до 1989 година, когато се разпада Съветският съюз.

    Всичко, което съществува на този свят, преди това е било идея. И ти, сине, си се родил от любовта на твоите родители и желанието им да те имат, значи и преди да си се родил, ти си съществувал в света на духовното, света на идеите, в сърцата на тези, които те обичахме и чакахме и преди да се родиш. Там ни светеше като малка, палава светулчица.

    Днес, в последните времена, е тъмно и студено в душите. В тъмнината бродят призрачни идеи. Някои за страшни и грозни, други са размити и неясни. Още нямаме този призрак, който ще придобие плът и кръв и ще донесе на хората светлината на сърцето на Данко. Няма го, но ние всички дълбоко в себе си усещаме как той се стреми да излезе, да дойде в нашия свят, да разгони тъмнината и прогони страшните демони, родени от нашия страх и неверие. Ние всички го чакаме и го обичаме още от сега. В Библията той се нарича Месия.

    Надявам се да доживея да го видя, сине. Ти ще го видиш. Помни, че той ще носи сърцето си, светещо за всички нас. Последвай го и никога не стъпвай да угасиш огъня му, защото с това започват последните времена.

    .

    Виктор Хинов

    .

  • Първият творчески сезон на Литературния клуб към Дружество „Родолюбец“

    .

    ВДЪХНОВЯВАЩО НАЧАЛО

    Литературният клуб към Дружеството за културно-просветни връзки с бесарабските и таврийските българи „Родолюбец” отбеляза своя първи творчески сезон. Интересните събития привлякоха вниманието не само на членовете на клуба.

    .

    .

    По инициатива на доайена на дружеството и негов почетен председател Тончо Василев, бяха проведени срещи с изтъкнати български литературни творци. Първата среща, която се проведе в музея на Христо Смирненски, бе с поета и директор на Националния литературен музей Атанас Капралов. Атмосферата на обновения музей, както и представянето на поета от литературния критик и уредник на музея Елена Алекова, допринесоха за интересния диалог с Капралов, който изпъни по своите стихове силно въздействащ рецитал. Членовете на клуба взеха участие в организирания от Национален литературен музей рецитал, посветен на деня на жената, 8 март. Поетесата Таня Танасова, бесарабска българка, член на клуба и на СБП, рецитира свои стихове.
    През април се проведе вътрешноклубно литературно четене. Свои стихове прочетоха Владимир Калоянов, Михаил Иванов, Таня Танасова, Лили Спасова, Румен Стоичков.

    .

    .

    В чест на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност се проведе среща с поета Недялко Йорданов, която се превърна в емоционален празник за всички участници.

    В края на юни изкушените от литературното слово посрещнаха като свой гост поета Матей Шопкин. За всички беше интересно не само да чуят стиховете му, но и спомените за литературните четения в 65 аудитория на Софийския университет през студентските години на поета.

    .

    .

    Литературният клуб при Дружество „Родолюбец” отдаде дължимото не само на поетите, но и на прозаиците. В средата на май своя новоизлязъл сборник с разкази, озаглавен „Почти влюбени разкази”, представи писателят Иван Миглев, член на СБП. Присъстващите се потопиха в правдиво пресъздадената атмосфера на гурбетчийския живот на българи в Испания, сред които е бил и авторът.

    В навечерието на 2 юни, Деня на Ботев и на загиналите за свободата на България, писателят и творчески консултант на литературния клуб Симеон Янев представи своята нова есеистична книга „Ботевиада”. Неординерните мисли на авнора за Ботевото и нашето време предизвикаха дискусия.

    .

    .

    Последно преди лятната ваканция бе представянето на второто издание на романа „Преселници” от Константин Петканов – роман, в който са разкрити животът и драматичните преживявания на едно българско семейство по време на преселването на българи в Бесарабия през първата половина на 19. век. Новото издание е факт благодарение на дружество „Родолюбец” и активността на неговия дългогодишен член Емил Миланов, както и на безвъзмездното съдействие на издателство „Гутенберг”, създателите на което са потомци на Борис Илиев – писател и съосновател на дружество „Родолюбец”. Представянето завърши емоционално с дебютното изпълнение на песен, създадена специално за подготвяния спектакъл по „Преселници”. Автор на музиката и текста е Петър Дойчев. Изпълнители – актьорите от театралната трупа към дружество „Родолюбец” с художествен ръководител Владо Диков.
    Дейността на литературния клуб към дружество „Родолюбец” бе интересна и ползотворна за членовете му не само поради възможността да видят и чуят утвърдени творчески личности. Срещите с тях бяха наситени с дружеската атмосфера на непосредственото общуване, благодарение и на съдържателните и смислени сценарии и въпроси, подготвени от Тончо Василев, както и благодарение на умението на водещите Наталия Димитрова, Софика Мале, Галин Георгиев, Емил Миланов и Владо Диков. За романа „Преселници” и за книгата „Ботевиада” критически текстове написаха и прочетоха Цвета Попова и Кирилка Демирева.

    Особено емоционално и въздействащо бе изпълнението на художествените текстове от актрисата Снежана Малковска, която участва и в театралната трупа към дружеството.

    .

    .

    В дейността на литературния клуб активно участие взе и председателят на дружество „Родолюбец” Галин Георгиев, който със своето вдъхновяващо слово допринасяше за творческата атмосфера.

    Литературният клуб към дружество „Родолюбец” вече гледа към следващия творчески сезон с нови идеи.

    .

    Кирилка Демирева,

    Дружество „Родолюбец“

    Снимки: Дружество „Родолюбец“

    .

  • Нова книга на Михаил Кръстанов

     

    Излязла е нова стихосбирка на нашия сънародник в Бразилия, поетът, писателят, журналистът и университетски преповадател Михаил Кръстанов„САМБА-МАМБО творения“ (изд. „Факел“, 2024). Ето какво пише за новата книга и за поезията на Михаил Кръстанов литературният критик Георги Н. Николов:

    .

    И СВЕТЛО Е, И Е БОЖЕСТВЕНО…

    Заглавието е заимствано от новата книга на живеещия в Бразилия Михаил Кръстанов – „Самба – Мамбо“ с подзаглавие „Творения“, посветена на брат му Стефан. Тя е дело на изд. „Факел“, 2024 г., съградена от три взаимно допълващи се части: най-нови стихове и произведения от по-ранните книги „Кръстоносец“ и „Странствия“. Така сборникът придобива облик на една съзнателно търсена интелектуална и емоционална ретроспекция с акцент в днешното амплоа на създателя му и с несъмнена заявка за художествено лирическо надграждане в бъдещите му тематични предпочитания. За стихосбирката „Кръстоносец“ проф. Здравко Чолаков отбелязва: „Кръстанов някъде „мъчно“ се чете – той има сложно светоусещане, изпипва поетичния изказ. Образността му е многопластова, поражда интересни асоциации. В стиховете на автора личи особената симбиоза между безспорно поетично дарование и богата литературна култура.“

    Бях езичник за битки призван,
    богоборец за святата правда.
    Но светци от юдейския храм
    ослепели от гняв ме откраднаха.
    И ми дадоха име Исус.
    И ме вързаха с дълги вериги.
    Те от мене направиха кръст,
    а от кръста сковаха религия.

    Стихосб. „Кръстоносец“ – „Изповедта на Христос“

    А за „Странствия“ във вестник „Литературен форум“ от 2002 г. – годината, в която Мишо заминава за Бразилия, Милена Димова пише: „На моменти Михаил Кръстанов сразява с внушението за безнадеждност, за трагична взаимовръзка между елементите, конструиращи света ни. Но тази безнадеждност се преживява не толкова като действащо отчаяние, колкото като философско дистанциране от излишна драматичност. Сборникът… ще създаде спънки при четенето на хора с по-слабо развито асоциативно мислене. Това е така, защото една от „хитрините“ в техниката на поета е в сложното и непрекъснато смесване на различни културни пластове. Ще направя едно рисковано сравнение – стилът му прилича на сърфиране в Интернет: от един сайт в друг, от една тема на друга, без да губи идеята за онова, което търси.“

    Мъглата отразена във мъгла
    Безцветна е, когато
    запалената свещ на полилеите
    се залепи у нея.
    Тогава енергичният релеф на думите
    Остава незаръфан
    За вярващите в духове.
    Твърде много тишина посред дъжда,
    доста тъмен и прозрачен въздух диша ме.

    Стихосб. „Странствия“ – „Ловец на метаморфози“

    Верен на себе си – витален, ювелирно-цветен и философски мъдър остава Мишо и в условната първа част на книгата. Тя носи отпечатъка на една презокеанска екзотика, втъкана в немалка част от стиховете: „Карнавал Тропикана“, „Нощно бдение в Убатуба“, „Залив на пиратите“, „Сбогуване с Хула-Хула“, „Риовечер“, „Вариации на тема дъжд“ и пр. Но екзотиката е само мимолетен щрих, на фона на който поетът продължава своя многопосочен, цветен, задълбочен диалог с живота. Търси смисъла на съществуването на човешката личност по всички географски ширини. Вълнува се от мисията, с която е благословена да пребъде на земята и от завоалирания шепот на любовта, без която планетата ще стане пустош. Михаил Кръстанов е съвременен апологет на една търсена от всички ни доброта, издигаща се като пречистваща вълна над апатията и равнодушното съществуване на милиони безоки човеци по всички краища на света. Лириката му влива в тленната ни плът красотата на битието, издигнато над миазмите на мимолетието, стомашното блаженстване и егоизма. Над всичко и всички поетът издига иконата на красотата – неподвластна на задъханото време, политическите страсти и грубите спънки на поредния ден. Тематичната му палитра се докосва до енигматичното безсмъртие; до ласкавата гръд на природата, в чието лоно ще легнем в незнаен час и до бъдещето, завесите на което сме любопитни да повдигнем. Едновременно с всичко казано дотук, авторът остава верен и на доказаните си урбанистични пристрастия. В редица произведения отчетливо се долавя пулсът на града с безбройните съдби, рев на автомобилни мотори и странна среднощна оглушителна тишина:

    Витае нещо черно в този град.
    Разсичат трамонтини светлините
    премигват и дрънчат,
    опасват напосоки
    високите небостъргачи,
    увиват се около тях.
    Опушени магии, сладък въздух
    сред гъстотата на вода и нафта
    вият се,
    където в тъмно обръч се огъва –
    на Рио профила – жигосана земя
    за праведни души
    и мизерабли
    сред мескалинов вятър – мек и постоянен.
    Който го е вдишвал знае
    защо Христос е
    по-висок от хълма си.

    „Риовечер – I“

    Михаил Кръстанов е от българските писатели, живеещи и създаващи произведенията си в диаспората. Заедно с Христо Бояджиев и Илко Минев той е посланик на нашата литература в Бразилия и обратно – привнася бразилски привкус в съвременната ни литература зад граница. Новата му книга „Самба – Мамбо“ – творения е убедителна илюстрация за един поетичен талант, който непрестанно се развива и надгражда. Който търси и открива цветното, стойностното, значимото и непреходното в моралната скала на столетието. Дарява на читателите от различни възрасти своето дарование, чувственост и нравствени скрижали, втъкани в стойностни стихове. Сборникът е несъмнено успешно допълнение сред значимите литературни пера на България, незабравящи родната си стряха, където и да ги е орисала съдбата по света…

    .

    Юлски изгрев в Бразилия. Източник: ФБ профил на Михаил Кръстанов

    Следват някои от творбите, поместени в новата стихосбирка.

    .

    ВEЧEР В ПАНТАНАО

    В подобен миг и лудите заспиват.
    Слънце ли, луна ли ми танцува,
    в небето само виждам звездите как умират.
    Време за любов или сбогуване.
    Жаден бухал буха на кавали и не спира.
    Паднал облак дреме в дяволска седянка.
    От джаза на нощта се прави черна бира.
    И чудото се крие в бяла сянка.
    А ти, животе мой, предлагаш ми отрова.
    И ласка за безсмъртие в другата си длан…
    В такава звездна нощ молитвата е огън.
    И аз политнах вече – и нито тук, ни там.
    Не искам вечноста, това е шепа време,
    ще легна сред тревите
    и Вятърът след мене
    ще духне да ме вземе…

     

    РИОВЕЧЕР

    I.

    Витае нещо черно в този град.
    Разсичат трамонтини светлините,
    премигват и дрънчат,
    опасват напосоки
    високите небостъргачи,
    увиват се около тях.
    Опушени магии, сладък въздух
    сред гъстотата на вода и нафта
    вият се,
    където в тъмно обръч се огъва
    на Рио профила – жигосана земя
    за праведни души
    и мизерабли,
    сред мескалинов вятър – мек и постоянен.
    Който го е вдишвал знае
    защо Христос е
    по-висок от хълма си.

    II.

    Долу на пясъка момичето Майра
    с руса коса и бронзова кожа,
    гола и вятърно втренчила
    празното,
    мъгливо се сливала с Копакабана,
    с ръцете разперили вече
    отвъдното,
    отдето със свисък и папийонка
    долетял Дон Балон,
    свалил хвърчилото си
    мантия,
    покрил девицата, прегърнал я
    и скрил опашката си в панталоните.
    После отшумели.
    А плувците само
    Нея да не срещнат все се молели.

    III.

    На пълнолуние под моста Нитерой
    грешници се давят,
    щом изплува той
    и върже двата бряга в океана –
    единия със черен восък,
    другия със бяла кал.
    Оставало е само пяната –
    пеели бръснарите,
    преди да срежат пъпа на фиестата.
    САМБА – а – ой – ой – ой…
    МАМБО – о – ай – ай – ай…
    Зад вихъра на багрите
    по танца на живота
    сенките
    изтичат
    във
    Атлантика…

     

    СБОГУВАНЕ С ХУЛА-ХУЛА

    Жега и звезди, звезди и тръни.
    Няма да се спи и тази вечер.
    Нощта разлива своя стар парфюм
    с примамлив аромат.
    Ще пъпли, пъпли пак чернилото
    на онзи град
    и ветровете ще го разпилеят,
    но няма да ме спрат.
    Просяците ще обърнат нощем
    дъното на всичките площади.
    С тръстиков и бамбуков
    вкус
    ще наедреят леките жени,
    дошли са пак
    по ъглите на Травестино,
    там, където
    луната пръска кръв
    и пие вино.
    Момичето с велосипед и бял воал
    ще кацне точно във един без десет.
    Щe блесне като листопад
    по улицата Амадор Буено
    и ще се пръсне във мъглата.
    След нея аз ще тичам в зимен шал,
    и някак си ще я обичам.
    Безжалостен е този миг,
    когато сенките се гонят слепи.
    Една креолка ме примамва с хищен глас –
    ела и ще танцувам хула, хула…
    Не, няма да танцувам тази нощ,
    ще търсите от мене само кепето…
    Светът е стара кошница разплетена
    от дъждове без дъждобрани.
    И ако ме издуха този свят,
    назад-напред,
    напред-назад.
    В този лодка всички са поканени.
    И вие, господа, и аз не знам,
    къде ще бъде този дивен храм.
    Довиждане и не, не ми е криво.
    Аз страдах, но страдах щастливо…

    .

    Снимка: Анжела Георгиева, БТА

    Михаил Кръстанов е роден и израснал в София, от 2002 г. живее в Бразилия. Поет, писател, журналист, университетски преподавател, литературовед. Завършил е „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Сдружението на българските писатели и на Европейската асоциация на журналистите. Автор е на четири книги с поезия и една пиеса. Негови стихове, проза и литературна критика са публикувани в различни български и бразилски литературни издания, вкл. в сборниците „Хоро над Тирол“ (2019), „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021) и „Шарената сол на планетата“ (2022). Превеждан е на португалски, немски и френски език. Носител на редица поетични награди от различни конкурси: „Академика – 90“, „Веселин Ханчев“ – Стара Загора, поетични конкурси в Русе, Кърджали, Шумен, награда за дебютна книга от „Южна Пролет“ (1997), за книгата „Кръстоносец“. Той е първият български автор, включен в бразилската литературна антология „Любовта на третото хилядолетие“ (2015). Награден е за принос в литературата и културата от Академията за литература в Бело Оризонте, Бразилия. Работи като преподавател по Западноевропейска литература в Университета Кларинтиано, щата Сао Пауло. Основател и директор на първото българско училище в Южна Америка – в Сао Пауло. Създател на поетичната рубрика „Красива България – страна на поети“ в сп. „Espaso Horizonte“, където се представя творчеството на съвременни български автори.

    Още негови творби – вж. туктуктуктуктук и тук.

    .

  • Писмо от края на света 7

    .

    Писма 1, 3, 4, 6 – вж. туктуктук, тук.

    Писмо седмо

    Здравей, сине!

    Аз от малък се интересувам откъде съм дошъл на този свят. Може би и ти един ден ще си зададеш този въпрос. Не всички това ги вълнува. Някои хора просто казват: „Аз съм тук. Дай да ям!“.

    Аз често си задавам въпроса защо има толкова много разкази за това къде отиваме след смъртта, но почти няма никакви истории за това къде сме били преди да се родим. Струва ми се, че след смъртта отиваме там, където сме били преди да се родим.

    Може би, когато човек се роди и дойде на този свят оттам, той получава възможност да живее като смъртен с понятието за край на всичко. Това понятие дава неописуем вкус на живота. Та всеки момент е единствен и неповторим. Той никога няма да се върне. Милиони, милиарди, трилиони такива моменти се навързват в това, което наричаме живот, а после след смъртта ти остава цяла една вечност да си припомняш всеки един от тези моменти.

    За мен адът е, когато не си посмял. Не си посмял да кажеш, да отидеш, да помислиш, да направиш, да живееш. Знаеш ли какво е най-честото оправдание на злодеите? – „Аз нямах избор.“

    Човек винаги има избор, ако живее истински. Ако се отказваш от избора си, то ти се отказваш и да живееш. Изборът може да е правилен или неправилен, но винаги го има. Човек може да следва душата си, а може да се уплаши да го направи. Това е вечният избор.

    Сине, душата ни никога няма да ни поведе към злото. Когато човек убива даже и друг човек, следвайки душата си, то той може да бъде осъден от правосъдието човешко, но няма да бъде осъден от правосъдието Божие. Правосъдието Божие осъжда само тези, които казват: „Аз нямах избор“. Това означава, че те са знаели, че постъпват лошо, но не са пожелали даже да видят възможността да постъпят добре. Били са затворили очите си за душата си. Ако човек постъпи лошо, въпреки душата си, то той после се разкайва силно вътре в себе си. Тогава Божието правосъдие не го съди. Човекът знае, че е имал избор и се е уплашил да избере доброто. Това се нарича съвест. Съвестта води до разкаяние, до искрено разкаяние. Човекът цяла вечност ще се разкайва и след смъртта заради минутната си слабост, но той поне е видял, че е имал избор.
    За този, който живее с думите „Аз нямам избор“, няма спасение. Неговата душа не съществува за него, той не живее, а само се движи бездушно и безсъзнателно, подобно на амеба, която реагира на болка, светлина, топлина или храна.

    Заради душата ни, сине, си струва да изпитваме болка, да сме гладни, да ни е тъмно и студено. Струва си, защото душата е живот вечен и светлина, и топлина, и храна, и безопасност, сама по себе си.

    Душата винаги те зове към добро. Да правиш добро на този свят е много трудно, сине. Злото е бързо, злото е силно, злото дава моментална награда, злото е ефективно и доходно като бизнеса. Злото те прави силен и известен в този свят. По това ще го познаеш. Погледни, сине, наоколо. Тези, имената на които звучат отвсякъде, тези, за които всички говорят, тези, които притежават най-големите богатства, те са хората без души, живеещи без избор, във вечен страх от смъртта. Смъртта за тях е истинска, изчезването – реалност, нищото – вечно. А за мен? А за теб?

    Аз се страхувам, сине. А какво, ако са прави те – тези без избор? Ако ние идваме от нищото и отиваме в нищото?

    Но аз си спомням, сине. Спомням си за моето детство, за моето семейство, което ме заобиколи с любов, грижи и разбиране, даде ми възможност да порасна, да стана Човек. Защо им е било да го правят? Защо просто не са ме оставили на улицата и не са преследвали своите интереси? Та аз съм бил неудобство, делили са с мен жилището си, храната си, дрехи са ми купували, време съм им отнемал. Направили са го, защото са имали избор и са следвали душите си. Друго обяснение нямам. Всеки един от нас се ражда и израства, благодарение на хората с души. Всяко едно добро на този свят, колкото и слабо, бавно и неефективно да е, то е следствие на душите на хората.

    Сине, ако няма нищо преди да се родим и няма нищо след като умрем, ако няма душа и няма Бог, то ние трябва да ги измислим, защото утре няма да има и хора.

    Днес ние живеем в период на неверие. Хората игнорират душите си, обръщат гръб на Бог. За много от тях тези неща на съществуват. Те нямат избор. Погледни ги. Те трябва да носят определени дрехи, да живеят в определени къщи, да ходят на почивки с определена честота, да имат определено количество пари в банката и за тези цели те трябва да правят нещо отвратително за техните души. Затова те живеят с мисълта, че нямат избор, живеят като роби, като затворници. То е защото душите им са затворени. Затова те пият много, ползват наркотици, извършват безмислени злодеяния, преяждат. Те правят всичко това, за да запълнят празнотата в себе си. Празнотата оставена от нещо, което те самите твърдят, че го няма.

    Пожелавам ти, сине, винаги да имаш избор! Избирай, сине, винаги трудните и стръмни пътечки и остави широките и равни пътища за слабите духом.

    Ние днес влизаме в криза. Хората се стремят да запазят богатствата си. Купуват злато и имоти с надеждата да остават поне нещичко за стари години. Кризите, сине, са благо. Те идват във време на неверие, за да превърнат богатствата в прах. Кризите са необходими, за да покажат колко временно е всичко земно и колко вечен и неизменен е духът на човек. Аз няма да ти оставям пари или имоти, и без това всичко това ще се обезмисли след година-две. Аз ти оставам душата и вярата си. Те са вечни и неизменни. Дръж се за тях, синко, и ще видиш как след време хората ще обърнат гръб на злото и ще почнат отново да строят истински, полезни неща. Усмивки ще се появят пак на лицата, хората ще заприказват приятелски един с друг и ще престанат да заключват вратите и душите си. Аз знам. Аз израстнах в един такъв свят. Той ще се върне, сине, и всичко ще бъде наред.

    Вярвай!

    .

    Витор Хинов

    Индианаполис, САЩ

    .

  • Жоро Павето и скритите му таланти

     

    Из предстоящия да излезе сборник с разкази на Йордан Стоянов
    „Жоро Павето и Пернишкият Риголето“

    По онова време, някъде средата на седемдесетте години на миналия век, в затвора заедно с моя парков приятел е пребивавал и може би най-екзотичният престъпник на НР България, прословутият нападател и изнасилвач на жени, известен като Жоро Павето*. Като библиотекар Калата имал възможност често да контактува с него. Жоро Павето всъщност се казвал Милчо, бил много любознателен и обичал да комуникират. Глухоням по рождение, той все пак ползвал няколко думи и са провеждали, макар и ограничени, разговори. В началото на Калата му било много трудно да разбере какво иска да каже, защото едвам промучавал по някаква неясна сричка или дума. Владеел само езика на глухонемите. Но с времето са започнали да се разбират доста по-добре и дори да си приказват. Постепенно Жоро му споделил доста неща. В затвора бил назначен като дърводелец, каквато е била професията му и в цивилизацията. Винаги бил много любезен и любознателен, често се отбивал в библиотеката. В началото едвам можел да напише без грешка само името си. С голямо търпение се научил да чете доста по-добре, а не само да срича като първокласник и да пише с по-малко правописни грешки в едно изречение. Винаги имал пари и често го черпел с вафли, локум или други лакомства от затворническата лавка. Постепенно Жоро, благодарен, че библиотекарят му помагал да напредне с четенето и писането, му споделял за някои от тарикатските си трикове, чрез които забогатявал. Необичайно доброто разположение към Павето се дължало особено на факта, че той го подхранвал, бил му доставчик за сладки неща. Така взаимно си помагали един на друг в едно миролюбиво, гастрономическо-културно сътрудничество. Благодарен за вафлените пирове, му запазвал вестник „Футбол“, който Павето много харесвал. Бил голям почитател на футбола и по-конкретно на отбора „Левски“. Понякога му давал и вестник „Стършел“, който Жоро наричал „Сата-рата“ (Сатирата). Постепенно Жоро му споделил как забогатява. В дърводелната имал почти неограничен достъп до чист, 100-градусов индустриален спирт. Измислил си схема за кражба на стратегически ценния за повечето “пансионери” в “Учреждението” продукт – базов алкохол. Изхитрил се да изнася всеки ден чист спирт, който наливал в един маркуч, запушен с коркови тапи от двата му края. Самия маркуч си връзвал на кръста, под панталона. Така успявал да минава на обиска на вратата на дърводелната. Всеки ден изнасял по около 250-300 грама чист спирт. Разреждал го с чешмяна вода, в съотношение 60% вода и 40% спирт, и плячката скачала на над половин литър, за радост на съкилийците му, неустоими почитатели на твърдия алкохол. Жоро го продавал на мераклиите на твърда, фиксирана цена, по два лева за малко шотче, както им казват днес на „старобългарски“ език. За онова време, когато една бутилка водка “Столичная” струваше 1,73 лв., два лева са били много пари. Търсенето на ценния дефицитен продукт вдигал цената му до безумие. Но и гафът не закъснял. Един ден, точно на ежедневния, рутинен ръчен обиск, при излизане от дърводелната, проверяващият го надзирател го потупал по-силно по кръста и едната от тапите на маркуча, пълен със спирт, се отпушила. Алкохолът изтекъл в гащите на Павето, все едно се е напикал. Размирисало пред надзирателите, но вместо на урина, на чист спирт. Оттогава контрабандата на чист спирт секнала, а контрабандиста пратили на самотни размисли и страсти в карцера за една седмица. Докато измисли следващата схема, парите на Жоро Павето секнали. Разказал как в началото, след като го арестували, дълго време се инатял и отказвал да признае за деянията си. Следствието се забавило и от затрудненията по комуникирането с него, защото се е водел легално за глухоням по рождение. Той имал някакъв, макар и много слаб слух, но се правел на напълно глух и уж не разбирал следователите. Те извадили голям късмет, защото не тяхното умение в разпитите, а футболната запалянковщина на Жоро им помогнала повече. Павето бил пристрастен левскар. Случило се така, че през месец ноември 1968 г. предстояло голямото дерби, футболен мач между “Левски” и ЦСКА. Изключителният футболен запалянко Жоро се размекнал и чрез преводача на езика на глухонемите, предложил на следователите следната сделка: Пълни самопризнания, срещу гледане на един футболен мач на живо, на стадиона. Обещал им, че ако го пуснат да изгледа дерби срещата на живо на националния стадион “Васил Левски“, веднага след мача ще направи пълни самопризнания. Предложение, достойно по дързостта си за холивудски филм с Пол Нюман и Роберт Редфорд. Да не забравяме за кое време става дума – 1968 година. Когато беше пълно мъртвило и тотален тупик на всякакви човешки права. Много е странен и останал напълно неизвестен фактът, че следователите се съгласили. Явно заради голямата публичност на случая, ръчкани от началствата, следователите са бързали да приключат успешно следствието. След колебания, координиране и допитване до най-висши инстанции, до тогавашния министър на вътрешните работи ген. А. Солаков, който откликнал положително, от следователския екип използвали ситуацията и се съгласили с тази крайно необичайна за тогавашните мрачни години сделка. Само двама-трима човека, самият Жоро Павето и по някаква случайност и хроникьорът на този скромен разказ знаем за този полукомичен случай. Той става известен след десетилетия, в момента, в който и вие ще прочетете тези редове. Завели Павето, разбира се плътно придружен и заобиколен от трима мастити милиционери, за да изгледа дербито на живо. Така престъпникът с много гъвкав ум, нашият криминален герой Жоро Павето, си уредил предварителен промоционален бонус, преди да посети „Учреждението“. Най-възторжено успял да изгледа на живо на стадиона голямото дерби. Милиционерите се смилили и дори му купили пакетче семки, за да му е пълна идилията. Което за ония мракобесни времена си е мега прецедент. На всичкото отгоре страстният запалянко извадил и абсолютен, до уникалност късмет. “Левски” направо смазал ЦСКА със 7:2! Видял е на живо как незабравимият и непрежалимият ни Георги Аспарухов – Гунди (точно тогава съм служил в полка на Гунди, в поделение 50130, където самият той е бил войник, десет години преди мен!) лично е вкарал цели три гола на ЦСКА. Мачът се е състоял на 17 ноември 1968 г. на стадион “Васил Левски“, пред 55 хиляди зрители, между които и люпещият сладко семки, заловеният престъпник и бъдещ квартирант на “Учреждението” Жоро Павето! Кой знае за този факт днес? Ако се абстрахираме от тежките престъпления, които е извършил, можем да го похвалим за неговия брилянтен и оригинален усет към сделки с правосъдието. Павето е видял на живо девет гола. Ако съдим по броя на головете, които “Левски“ е вкарал на ЦСКА, чисто статистически погледнато, правосъдието му е дало средно малко под три години на всеки вкаран от “Левски” гол – общо 20 години пансион. След мача запаления левскар достойно и джентълменски удържал да думата си. Направил пълни самопризнания за всичките си, общо 6 нападения и насилвания, но не признал за убийството, в което са го обвинявали. Което е напълно вероятно и възможно и да не е извършил. Защото, както вече споменах, следователите се опитали да му лепнат всички подобни престъпления, извършени за последните две години в София и околностите. Няма физически или теоретически логичен възможен начин всичките да са извършени само от един човек. И цели две години в голяма София да е безчинствал само един-единствен престъпник изнасилвач! Въпреки това са го удостоили с традиционните за онези години, дежурни 20 години. Въобще, по онова весело време, правосъдието никак не са си поплювали, били са доста щедри на раздаването на годините. А и на смъртни присъди никак не са се скъпели.

    Милчо Миланов – Жоро Павето е излежал точно 13 години и 8 месеца от двадесетгодишната си присъда. През 1982 г. е бил освободен за примерно поведение, по преценка на ръководството, затова, че напълно се е самопревъзпитал. Днес би трябвало да е на около 77 лазарника.

    В разказа „Затворническият фестивал на свободните изкуства“ в настоящия сборник отново главен герой е Жоро Павето. Той се оказва един неизчерпаем иноватор и изобретател на разни трикове и начини да подобри финансовия си статут и личния си комфорт.

     

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Б.а.:  Жоро Павето – или по-точно Милчо Миланов е роден през 1948 г. в село Ракита, Плевенски окръг. Работел е в София, като дърводелец в “Тих труд” – предприятие, специализирано за глухонеми. За повече от една година Жоро Павето, с бушуващи хормони, обиден, озлобен и отчаян от това, че не може да си намери приятелка, спорадично на няколко пъти вечер е проследявал жени по тъмните улички на крайните софийски квартали и им е посягал престъпно. Понеже не са го заловили веднага, всички неразкрити престъпления на сексуална база, опити за изнасилване, преследване на жени и момичета в период за около две години са били приписани по време на процеса на Жоро Павето. Хванали са го на място през февруари 1968 г. Осъден е на закрит за публика процес на 20 години, за едно непризнато от него убийство и 6 изнасилвания, за които си е признал. Влязъл е в затвора през 1969 г., почти 5 години преди Калоян, и е излязъл дълго време след него, някъде през 1982 г. Близо 14 години на държавна издръжка…

    .

  • Съжителите

    .

    Много хора минават, поглеждат, но не смеят да ме питат. Казах само на малката ми дъщеря и на една приятелка, която преди да забие за Германско, минава да изпием по чаша вино. Та сега ще кажа и на всички други… с риск да ме вземат за наивник.

    Къщата я купих в едно селце преди 6 години и оттогава съм се надявал лястовици да си направят гнездо под стряхата.

    Аз бях от щастливите деца, които имаха селце, а също така и от най-щастливите, които имаха чудесни баба и дядо. Израствах, усещайки конфронтацията на мъжката и женската енергия, чрез които дядо ми ме учеше да псувам, а баба ми ме обличаше в светли дрешки и ме водеше всяка неделя на черква (сега се казва църква). Ако не сте виждали или сте забравили усмихнатите физиономии на истинските хора, ще се опитам да ви подсетя. Сега всички полека-лека станахме търговци и се усмихваме, за да изглеждаме добре.

    А някога не беше така. Някога усмивките идваха само, когато радостта навлезеше в сърцата на хората. Баба ми и дядо ми бяха винаги изпълнени с радост и това по някакъв начин ми го предадоха и на мен, та чак в гимназията си наложих да прикривам радостта от живота. Защото е нетипично всички да са сериозни, а аз съм се хилнал като пъпеш сред дини.

    Та, радостта от живота ми я придаваха тихичко, тайничко и с постоянство.

    – О, виждаш ли тази пчеличка? Тя събира с кошничка медец, за да има за малките пчелички. Виждаш ли щъркела отсреща…? Сега той търси храна, за да нахрани малките щъркелчета…

    Но най-много се радваха на лястовиците. Тогава в нашето селце се казваха „лястовички”. Къщата ни беше на повече от 200 години и два пъти беше горяла, последния път при руско-турската война. Лястовиците по някакъв начин знаеха това, не искаха да рискуват и си правеха гнезда не под стряхата, а в дама, където нощуваха овцете, козите, кокошките, пуйките и патките. Някога във всяка къща ги имаше тези животни, барабар с кочина за прасенце, а в много къщи се гледаха и крави. Та, баба ми или дядо ми ме вземаха на ръце и влизахме, да ми покажат гнездото с малките лястовици. Родителите на малките бяха спокойни и знаеха, че нищо лошо няма да им се случи, но за всеки случай ни наблюдаваха, кръжейки около нас. Тогава баба ми казваше:

    – Запомни, лястовиците си правят гнездата само при добри хора. Никога не избират да живеят при лоши хора. И никога, ама никога не трябва да им се развалят гнездата, защото това е грехота.

    Трябваше да минат няколко години, за да разбера и осмисля думата „грехота”.

    Най ми беше хубаво, когато сутрин, като се събуждах, се озовавах в един шарен и многообразен свят, изпълнен с всякакви звуци – от тихото шепнене на баба ми, която ми правеше мекици, до празничното цвърчене на врабците и тук-таме се чуваше веселият писък и на лястовиците.

    Та сега всяка година, като стане 22 март, все поглеждам към небето или се ослушвам да чуя онзи радостен писък. Тази година беше различна. Стана 22-ри, 23-ти… и започнах да си мисля, че може нещо да се е случило. Я болест, я буря… Та това са 11 000 км! И изведнъж на 26-ти ги чух. В следващия момент и ги видях.

    Цвърчаха радостно на техния език, че най-после са пристигнали. Сигурно ужасно изморени, но това, че бяха пристигнали, им даваше сили и радост. Май никой, освен мен, не ги забеляза.

    Но и те ме забелязаха, че ги гледам. Направиха няколко кръгчета и ме наблюдаваха. А аз, както бях тръгнал с някакъв лезгар да садя нещо, го хвърлих на тревата и влязох в старата къща, която използвам за склад, и започнах да тършувам. След 5 минути намерих това, което търсех – една бака с бял фасаген и валяк с дълга дръжка. Започнах да боядисвам фасадата на по-новата пристройка, защото лястовиците обичат белия цвят. Боядисах половината стена и на другия ден повторих, но те нямаха никакъв интерес и така си стои стената оттогава – боядисана на половина.

    Помислих си, че и тази година няма да искат да съжителстваме, но стана нещо интересно. Преди двадесетина дни видях една двойка, която започна да ме навестява. Даже няколко пъти, като влизах в стаята, ги виждах вътре, кацнали на корниза. Явно бяха ги изгонили отнякъде и си търсеха друго място. Наблюдаваха ме! Искаха вътре, а не вън, но нямаше как там, защото заключвам вратата.

    Зачудих се и реших! Счупих едно малко прозорче на старата къща, така че да могат да влизат и излизат, когато поискат. Важното е да си отгледат тази година рожбите, а догодина ще му мисля.
    Те ме разбраха и започнаха. Стотици полети – и всеки път носеха в малките си човчици я капчица кал, я сламка… А когато са много изморени от полетите и топлината, кацат на един кабел и започват да пеят! Ей това ми се искаше да се случи. Сядам на стол и ги гледам и слушам. Дошли са от 11 000 километра, не в самолет, а носени само от техните малки крилца. Дошли са да ми гостуват и това много ме радва. Те са най-милите ми гости. Обичам ги и те явно го усещат, защото когато минавам на по-малко от метър от тях, те остават и не се страхуват.
    Може би тука трябва да завърша,но ще кажа няколко думи, за два случая, на които съм свидетел.

    Преди години ходехме да играем често тенис на корт в един близък до Търново градец, защото в Търново нямаше кортове. Някакви хора купиха кортовете и направиха едно хотелче до тях с басейн и със заведение. Лястовиците си бяха набелязали стряхата на хотела и започнаха да си правят 6-7 гнезда. И изведнъж, както играехме, поглеждам – и какво да видя? Единият от собствениците, як българин, висок почти 2 метра и тежащ 150 килограма, истински Боримечков, хванал една сопа и разваля лястовичите гнезда. Не обърнах никакво внимание на топката, която летеше към мен, и тръгнах на секундата към него. Когато бях на 5 метра извиках, не помня защо толкова ядосано:

    – Спри се! Не знаеш какво си навличаш!

    Той се зачуди за миг какво да ме прави, зашото толкова сила имаше в този човек, че можеше трима като мене да ги пусне в месомелачка. Но моите наблюдения ми показваха, че е добродушко, както повечето едри хора. Оставаше да се разбере дали ще се спре, или ще прави това, което иска в своя имот. Е, спря се! Остави сопата настрана, но беше развалил вече половината гнезда. Това бяха единствените думи, които му казах. След 4 месеца, беше краят на есента, чух зловещ слух, който се оказа верен. Той бил в болницата и, след една среща с жена си, се хвърлил от втория етаж, и умрял! Хора са падали от 9 етажа и са оживявали, а той от втория етаж! Отдавам го на голямото му тегло, не на това, че лястовичите гнезда и те бяха на втория етаж, но знае ли човек?

    И още един случай, с риск да ви омръзна.

    Тръгнахме с жената за море и си мислехме, че някъде по път ще хапнем. Стигнахме едни крайпътни заведения, някъде при разклона за Шивачево. Влязохме, а на вратата лястовици си бяха направили гнездо. Хората, ако се повдигнат с ръка, могат да го пипнат. Вътре хора, хора… пълно с народ. Решихме, че ще се чака, и затова продължихме. Знаех още едно заведение, което беше на около 40 км от морето. Стигнахме го и спряхме, но гледам на паркинга, освен нашата кола, друга няма. Влизайки вътре, видях белезите, оставени от развалените лястовичи гнезда. Имаше едно младо и мило мимиче, което попитах защо са развалили гнездата.

    – Собственикът ги развали, за да е чисто!

    – Кажете му, че голяма глупост е направил! Затова нямате никакви клиенти! И лястовиците ги няма, но и хората ги няма!

    Та, много хора не смеят да ме попитат защо стената ми е боядисана наполовина и защо прозорчето на старата ми къща е счупено. Сега вече се досещат.

    Лястовиците са благословение и проклятие!

    От нас зависи, изборът си е наш!

    .

    Симеон Коев

    .

  • Звездна тишина

    .

    Когато в сънища среднощни плувам,
    съзирам – само за момент –
    момичета, които нявга не целунах
    и горди кораби,
    отплавали без мен…

    За миг се виждам във събития могъщи –
    с илюзия да променя света….
    А всъщност, съм си мигал вкъщи,
    докато други
    са си леели кръвта.

    Не грабнах меч. Не следвах дръзко знаме.
    Дори един подлец
    не вразумих с юмрук…
    А пък светът край мен е бъкан със измами.
    И любовта към ближния
    изглежда празен звук.

    Добър съм може би…
    Но в много добрини ме няма.
    И моят стих се губи сред алчност и война.

    Остава само
    мойта болка глухоняма –
    когато се събудя в звездна тишина.

     

    Георги Константинов

    юни, 2024 г.

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Из предстояща да излезе стихосбирка на автора „Несгъваем човек“.
    Още от същия автор – вж. тук, тук,  тук и тук.

    .

  • Поетика на катарзиса. Нова книга на Васил Славов

    .

    Излезе от печат новият поетичен сборник на нашия сънародник в САЩ Васил Славов „АХАВ“ (изд. „Факел“, 2024). Рисунката на корицата, както и рисунките вътре в книгата, са на Станислав Памукчиев. „АХАВ“ може да се намери в книжарниците на „Хеликон“, „Български книжици“ и „Сиела“.

    .

    Васил Славов. Снимка: Личен архив

    Ето какво пише за автора, неговата поезия и за „Ахав“ Румен Леонидов:

    Васил Славов е градски поет, поет без родeн край, но пък с родна столица. Не е дишал пейзажите на крайните квартали, не се е вслушвал в махленските им разправии, опознавал е света около себе си в зелените пелени на Витоша, губел се е в сънищата на млечните й мъгли. Но не само по своя произход поезията на Славов е различима, а най-вече заради интелектуалната й свръхчувствителност и болезнена разсъдъчност. В нея има сподавена недоизказаност и същевременно остро навлизане във вечните теми, в  тайнствата на словесата, във видимата им и невидима материалност.

    Поетиката на Славов е поетика на катарзиса, на пречистването на съвестта, на обновеното доверие към живота, на превъзходството на вътрешния свят пред външния. Това е изкуството на изпитанията: да не се поддадеш на мрачните предчувствия, искащи да те превърнат в „Звяр“, да не се озовеш в „Следверие“-то, където хленчат бедните духом, да си част от състраданието на мислещото човечество. В издирването на себе си Славов се преоткри като „Ням“, в онемяването от несъгласията си, но сега излиза с цялата си мощ на повърхността на космическия океан с виденията си в „Ахав“. Тук биваме облъхнати от светлоструйна драматична изповедност, от изобилието на словоцветието, застиваме в размисъл пред гибелната съдбовност на безподобната му лирика. И в тази книга авторът е строг към обострената си чувствителност, и както винаги, много прецизен към всяка промисъл. Васил премина през дългия, кръстов път на приношението и опрощението, за да застане до най-надарените поети на своето поколение, но с неподражаем силует, с различен, магнетичен профил и с респектираща модерна душевност. Той осъзнава това. За нас остава да проумеем поетическото му познание. И да се доверим на смисъла и надсмислите на мъжествената му поезия.

    .

    .

    А ето и някои от творбите, поместени в сборника:

    .

    ХРАМ

    С червено в окото
    слънцето реже.
    Змията с качулката – под камъка скрита.
    На кактуса свещникът
    кади в маранята.
    Стъпка да мине – пали кибрита.

    Напукани хълмове
    търсят водата,
    вятърът вие в скалите вкован.
    Запалена птица
    губи небето
    и пада в праха пред белия храм.

    Храмът варосан,
    светен преди време,
    капакът му златен в зноя стърчи.
    В стомаха му кух –
    амвон и пътека,
    Свещеникът – в сянка, с бодливи очи.

    Пее стопанинът.
    армадило приглася,
    метроном кататонен ритъма мери.
    Вярващите тук са,
    охранени, потни,
    скупчени кротко пред кованите двери.

    Посреща ги той,
    гласът му замахва,
    до дъно,
    докрай греха ще накаже
    и познали тогава
    на Господ словата
    ще поемат овчиците Нощната стража.

    Хвърля свещеникът
    сухи думи на кладата,
    алена тога огънят слага,
    кучите зъби
    върха си показват.
    Примките вече възлите стягат.

    Змията нахлузва
    качулката тежка
    и съска в небето – живота изпраща.
    А в храма за сеч
    вие тълпата.
    Нагоре пълзи тризъбец под плаща.

    Паството вие,
    изпуснало дирята.
    Разпнато в пламъци, за прошка врещи.
    А в отвъдното Бог
    гледа с усмивка,
    махва с презрение и запушва уши.

    .

     

    ПЪТ

    „I dont know where I am and I dont reckon I know the way back to where I want to go, he thought. But at least the boat has stopped long enough to give me a chance to turn it around.“

    William Faulkner

    До гущера – камък,
    отгоре – мъток,
    небцето проскърцва като на кладенец връвите,
    пътеката – ситна и в ситност плете
    на клека разбунен косите и кървите.

    Привечер ли падна или падна небето –
    червено, догризано като отровната ябълка;
    отдавна изсъхна сълзата на пътника,
    човешката пот,
    на бизончето вадата.

    Бодили бесуват и вият кълбото,
    а то остри нокът, профучава към хребета,
    отдето се виждат живота отминал,
    двуколката стара,
    на тревищата чергата.

    Мъжът удря огън и огънят тръгва,
    нагоре фучи, лесносухо паливото.
    Мъжът от години като самецa мълчи,
    ще стигне си мисли,
    но… отмина му силата.

    И върви и се спъва, и веят се дрипите –
    знамената прохулни, дето вятъра гъне,
    голо е тялото, ребрата – четат се,
    тръгва, залита…
    крак в крак ще препъне.

    Да се връща – къде ли? Да полита – оловно е!
    А си спомня как страшно изхлузи се стремето –
    още миг, още ден, ще свие коляно…
    ще приседне под облака,
    ще продъхне до времето.

    Пред очите му прах, русло на пътека,
    тънкостеблена тя – сякаш изтъркала дирята –
    проплъзнала суха като змията под съчките,
    клъвнала стръвно
    на преболяното сивото.

    И догонва мигът мига по-предишен,
    драска остро в очите – далечна светкавица –
    а мъжът е забравил на мечтата подслона,
    споменът губи следа… гони дъх,
    колебае се.

    Къде ли отиде и тази спътница сянката,
    която го следваше като мършаво куче
    и му хапеше глезена щом без време заспиваше,
    и на вярност, на ярост
    и на кръв го научи.

    И не знае мъжът къде е земята,
    която – жива ли, мъртва ли – остави зад хребета
    и се сливат в едно хоризонтите паднали,
    дорастват в кора –
    издължава се белегът.

    И проравя човекът червената сгур,
    крехкомека овън, с ядна лава в сърцето
    и се чуди на вятъра как пренесе безмълвие,
    без око да слепи,
    без да скърши нозете.

    Горе… пладнето сякаш пак догаря на кладата.
    Петното му жълто на златица прилича.
    Далеко – животно прописка от болка
    и просветна от кръв
    зъбът на лисицата.

    А той гали камъка, а камъкът – рони се.
    Планината се свърши и предвечният спомен
    ще поеме нататък, колко още остана,
    чаша вино и жито,
    а за мъртвите – помен.

    Каквото било е, пак такова ще бъде,
    където бе белег – ще са рани по китките.
    Друмища някакви, морави залези…
    онзи бесен контур,
    дето все бодеше зениците.

    И пак в себе си тичаш… Преплита се времето.
    Идва и краят на небето догалено,
    ще просвирят ребрата –
    арфови струни
    и всичко ще е толкова ярко и алено…

    И ще седне мъжът сам в червената пръст,
    забравил за Юдите, за душите им низки,
    за надежда, за детство, за хвърлени думи…
    за огледалата в небето,
    огледално опръскани.

    И ще вдигне ухо, за да чуе безмълвие,
    и ще хвърли око – за да срещне безвидното.
    Пък каквото покажат денят и нощта –
    срещна хора, обича ги;
    още помни ги, милите.

    Гущерът стърже. Удря пороят.
    Заветно до дивост…
    Тежко, кърваво плато.
    А мъжът, сам на лодката, вдига греблото
    и отплува към полета на библейското ято.

    .

    .

    ИЗБОР

    Избрах да бъда ням… И бях.
    Далеч – зад другата вода –
    на двора си с тревите си мълчах,
    докосвах струните на паметта.

    Защо не вдигнах тежкото копито,
    защо не блъснах старото небе?
    Защо запазих думите, езика…
    стиха, на който строфите плете.

    Застанал днес пред залезната къща,
    си спомням дългия, прогнилен път.
    Как все отивах си и се завръщах
    без стъпки в стъпките да спрат.

    Така бе писано… Това е всичко.
    Остана драската на някаква тъга
    по тези тихи, съкровени притчи,
    които не успях да пренеса.

     

    СЕГА, КОГАТО ЕСЕНТА ДОЙДЕ

    Сега, когато есента дойде
    и тихо от сълзите ти дъжди,
    смирен, падни на колене –
    благодари за миналите дни;

    затова, че бе обичан и обича,
    че някой в пътя ти се спря,
    за залеза и за едно обричане,
    което даде и което отстоя,

    за тези, стъпвали пред теб,
    които те направиха по-силен
    и пред които даде свят обет,
    и се опита, а оттук – да видим,

    за твоите приятели – до края,
    светци и синове на богове,
    които пратиха писма от рая,
    загубени из други светове;

    за тази твоя дива планина,
    с която все се гледахте в очите
    и образът и нивга не изтля,
    където и да падаха звездите ти.

    Сега, когато есента дойде
    и тихо от сълзите ти дъжди,
    готов за път към нови светове,
    на този свят с любов благодари.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Васил Славов е роден през 1958 г. в София. Син е на писателя Атанас Славов. Завършил е „Английска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Участва в първите броеве на „Литературен вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка „Спомен за Потоп“ излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University. Живее в Питсбърг, Пенсилвания. Пише стихове, проза, преводи и критика. Публикува в литературни издания в САЩ и Великобритания. Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005), „Американа“ (2010), „Звяр“ (2014), „Следверие“ (2017), „Ням“ (2021), „Ахав“ (2024); на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001), „Тунелите на Галицин“ (2001). Книгата му „Звяр“ е отличена със съпътстваща награда в националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ (2016), а „Следверие“ – с националната награда за поезия „Дамян Дамянов“(2018); има и други награди. Негови творби са част от сборниците с разкази и стихове на български автори от различни страни „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021) и „Шарената сол на планетата“ (2022).

    .

  • Писмо от края на света 6

    .

    Писма 1, 3, 4 – вж. тук, тук, тук.

    Днес, сине, искам да ти поговоря за Бог. Хич не ми е лесно това. Аз, сине, съм роден и израснал в страна, която искаше да строи комунизма. Комунизмът е такова устройство на обществото, където…

    Ето, написах го и дълбоко се замислих. Не искам да повтарям стари фрази и лозунги. Ние с теб сме дядо и внук и между нас всичко трябва да е честно. Комунизмът за някои беше вяра. Такива бяха твоите прапрадядо, прадядо и така възпитаха и мен. Те вярваха, че хората могат да живеят без да се мамят и използват, без да се ограбват и бият, да живеят в справедливост, която е добра за всички, да живеят един за друг, а не един въпреки друг.

    Комунизмът е вяра. Поне за славяните това е така. Ние, славяните, не можем без вяра. Достоевски е казал: „Човек без вяра е двукрако говедо“. Никой човек не може без да вярва да запази човешкото в себе си.

    Комунизмът беше вяра – и като всяка една друга вяра той се бореше с всички други вери за право да притежава Истината. Затова аз израстнах атеист – невярващ в Бог. Аз вярвах в доброто и справедливостта, вярвах в любовта и приятелството, но аз не вярвах в Бог, а в Човек, което е на практика едно и също, защото Бог е в човека и Човекът е в Бог. Човекът, в който вярвах, беше човек на науката и техниката. Чрез познанието той овладяваше света и го подчиняваше на своята воля, караше го да му служи. Човек, както винаги през милионите години от своята история, искаше да достигне Бог, но допусна грешка. Вместо да издига себе си и да остави Бог на мира, той започна с това, че „свали“ Бог на земята и го „унищожи“.

    Аз съм доктор – човек на знанието. Израстнах с мисълта, че е смешно модерен човек, човек на науката да вярва в Бог. Днес знам, че модерният човек е човек на дявола, а човекът на науката е човек на Бог. Каквото и да изучаваме, сине, ако го учим достатъчно задълбочено, ние ще усетим духа на Създателя в него. Всяко нещо на този свят е построено на принципа на любовта. Да, да, повярвай ми. Даже и в човешкият бъбрек има огромна Любов. Просто трябва да изучиш всички тъкани, съдове, нерви, клетки, молекули, атоми, йони, протони и неутрони и да си представиш как всичко това работи заедно, за да очиства човешката кръв, за да ти стане ясно, че в основата на бъбрека е Любовта. Ти можеш да изучиш всичко за бъбрека, но пак ще остане непознато и то ще бъде много повече от изученото. Вярата, сине, ни дава криле, с които можем да прехвръкнем над морето от неизвестните неща, от нещата, които ние не знаем и не можем да си обясним, и да достигнем другия бряг. Там, на чудесен, тих слънчев бряг седи Бог, който за мен прилича на моя татко – твоят прадядо Васил. Той дялка една дървена клонка с джобното си ножче, а морският бриз си играе с косата му. Той вдига очи, вижда ме, усмихва се и ме прегръща. После сядаме заедно на пясъка. Той продължава да дялка, аз му разказвам за себе си, за баба ти, за майка ти и леля ти, за теб и е толкова спокойно и хубаво….

    Вярвай, Сине! Бъди Човек!

    .

    Виктор Хинов

    .

  • Втори Фестивал на българската художествена литература в Хамбург

    .

    BULGARISCHER FRAUEN- UND
    FAMILIEN-CLUB HAMBURG (BFFCH) e.V.

    КУЛТУРНО ДРУЖЕСТВО
    „КЛУБ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖЕНИ И СЕМЕЙСТВА В ХАМБУРГ“ е.V.

    ОРГАНИЗИРА

    .

    ВТОРИ ФЕСТИВАЛ

    на българската художествена литература в Хамбург

    .

    13.07.2024 г.

    от 14.30 часа

    CAFE CHARADE WINTERHUDE

    Dorotheenstraße 174

    22299 Hamburg

    с подкрепата на български автори,

    Изпълнителната агенция на българите в чужбина

    и Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина.

    Приемаме заявки за участие на интересуващи се автори,
    читатели, актьори и обичащи художествено слово

    ДО 30 ЮНИ 2024 г. на [email protected]

    Фестивалът е на български език.

    Летен Хамбург Ви очаква.

     

    ПРЕДВАРИТЕЛНА ПРОГРАМА

    Ще бъдат представени:

    наградените автори в издание ‘2024
    на Ежегодния литературен конкурс за авторско художествено майсторство
    на българите в Хамбург;

    издадени и предоставени книги от:

    • автори: проф. Златимир Коларов (България), Василен Васевски, Снежана Галчева и Калина Томова (САЩ), Михаил Михайлов (Танзания), Мария Стайкова и Виктория Забуковец (Австралия), Таня Иванова, Андрей Андреев, Мария Шандуркова, Нина Тошич, Росица Копукова, издадени в България и други.

    • издателство „Anthea“ (Берлин): автори Георги Бърдаров, Анджела Димчева, Детлев Щайн и други.

    Ще бъдат изложени още художествена литература и списания
    на немски, испански, английски и други езици, на различни издателства.

    Четения. Творчески обсъждания. Подаръци.

    Размяна на литература.

     

    Участието във Фестивала е безплатно.

    Благодарим на авторите, че много от тях предоставиха безвъзмездно свои издадени произведения на български език по емейл или книги, които ще разгледаме, и че предоставиха наградни материали за Фестивала. Благодарим много на Изпълнителната агенция на българите в чужбина и на Конфедерацията на българските културни организации дейни в чужбина, че подкрепиха с книги и наградни материали Фестивала, българската литература и българите в Хамбург.

    Средства за пребиваване на авторите в Хамбург за съжаление не можем за осигурим. За помощ при осигуряване на квартира и да се чувствате добре в Хамбург Ви каним в топла приятелска атмосфера.

    ЖЕЛАЕМ ВИ ПРИЯТНИ ЧАСОВЕ С ИНТЕРЕСНО ЧЕТИВО,
    ВДЪХНОВЕНИЕ И ОБИЧ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК!

    .

    ВFFCH e.V.
    Група „Литература“

    ОРГАНИЗАТОР НА ФЕСТИВАЛА

    Д-р Емилия Юкер
    mредседател

    .

  • Тъжното перчемче на върбата

    .

    Където бедността провлича крак,
    печатите й никнат като гъби.
    По двора, по разсъхнатия праг –
    бледнее всичко някак и се губи.

    Каква ти радост, щом се шири страх
    за днеска и за утре, и за после.
    Да си го кажем, даже да е грях:
    кошмар си е, щом нямането гост е.

    И ето го в мизерния си двор
    човечецът със сгърбеното конче.
    Върбицата посечена от гръм
    със сетни сили вейнала перчемче.

    Прането на провисналия тел
    опира във проскубаните храсти.
    Мизерно-мулти.
    Мулти-милионер.
    Ей, време е света ни да порасне…

    .

    Людмила Билярска

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Още от същата авторка –
    вж. тук, туктуктуктуктуктук и тук.

    .

  • Връчване в София на награди от „Изящното перо“ – 2024

    .

    Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина и Салон за българска култура и духовност – Чикаго организират официално връчване на грамотите и наградите на лауерати от литературния конкурс „Изящното перо“ – 2024.

    Ще бъде представен и сборника с интервюта и рецензии на Снежана Галчева „Отразена светлина“.

    Модератор на събитието, което ще се състои в София на 22 юни 2024 г., събота, от 16 часа местно време, е Димитър Христов. Мястото е НДК (пл. „България“ 1), Литературен клуб „Перото“.

    .

  • Писмо от края на света

     .

    Здравей, сине,

    Тази идея да ти пиша писмо е от прапрадядо ти Йордан. Той като стана на седемдесет години реши, че ще е хубаво да напише нещичко на своите наследници – нас. Ти си ми първият внук. Пръв си не само по това. Ти си пръв – роден в Америка. Даже не зная дали ще можеш да говориш на български, когато пораснеш. Дали ще можеш да четеш и пишеш на кирилица, за да можеш да ми прочетеш писмото. Разбира се компютърът може да ти го преведе, но компютърният превод е като изкуствения интелект – пълният костюм на голия цар. Дали и тази приказка ще знаеш, сине? Ако съм жив, ще се опитам да ти я разкажа.

    А сега да започна. Знаеш ли, сине, защо ми се струва, че е добре да ти пиша директно и точно сега, когато си още на два месеца? То е, защото на моите години човек научава някои и други неща. Едно от нещата, които научих е, че човешката памет е много странно нещо. Тя се различава от компютърната памет по същия начин, по който компютърните програми, които се продават под името искустевен интелект, се отличават от човешкото мислене. Ако компютърната памет сляпо запаметява всичко поставено в нея и ни го подава след години абсолютно непроменено, точно както го е запаметила, човешката памет живее много по-интересен и разнообразен живот. Тя запаметява някои неща и напълно игнорира други, които се случват с нея и пред нея. По неведоми пътища и поради неведоми причини, паметта ни запаметява само отделни кадри от филма, наречен живот. В главата ни тези отделни снимки веднага започват да се трансформират и подреждат по най-своеобразен начин и след години подадената на съзнанието памет може съществено да се различава от тази, която оригинално е записана. Тя понякога може да е напълно противоположна на станалите събития. Работата е там, че хората често си измислят памет. Ето ти например, сине, надявам се, че знаеш за науката История. Тази наука твърди, че тя представя обективно миналото на човечеството. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. От Историята знаем за Троянската война. Историята е научила за тази война от произведението „Илиада“ на древния писател Омир. Според историята, която преподават в училище, Троянската война е станала заради приказно хубава жена и завършила с пълна победа на Елините над Троянците. Ако учиш история в Университета, ще разбереш, че и троянците са били елини и са вярвали в същите богове, и че най-вероятно войната е била грабителска, водена за богатствата на Троя и гоподстващата й роля в търговията на древния свят. Колкото повече учиш история, толкова повече разбираш, че тя е като лука – обвита в слой след слой най-различни истории, които отразяват мнението на този или онзи човек. Част от хората, които си дават мнението за дадено събитие, са негови съвременници, но най-често историите се създават от хора, живели много години след като събитието вече се е случило, и които просто преразказват така, както на тях им харесва, историите на тези преди тях.

    Ето ти, например, си вече голям и си чул безброй истории от безброй хора. Някои истории си прочел, други са ти разказани, трети – показани на екран или каквото ползвате там в бъдещето, за да гледате картинки. Зад всяка една история стои човек, който я разказва така, както на него му е приятно и полезно. Ние, хората, сме разказвачи. Ние нямаме памет, но имаме истории.

    И така, сине. Ето и аз искам да ти разкажа история за днес. След време аз може да променя тази история и, ако ме питаш, да ти разкажа нещо съвсем различно. Това, което ти разказжам днес, е това, което ми прави най-голямо впечатление от околния свят; това, което ме тревожи; това, което ме боли; това, което ме радва, моите надежди и терзания. Нека аз бъда твоите очи за днешния свят, в който ти идваш.

    Ти, сине, идваш днес в един неспокоен свят. Всичко, в което вярвахме като деца и младежи, се разсипа на пух и прах. Всичко се оказа лъжа и измама. Даже и самата лъжа се оказа лъжа, само че още по-голяма. Някои лъжи станаха истини, за да бъдат после низвергнати пак в лъжи. Както виждаш, сине, много сме уплашени и объркани днес, през месец юни 2024 година.

    Ние сме в необявена война, за която се плаща включително и с парите на международния фонд за мир. Ето пример за лъжа. Фондът за мир трябва да плаща за мир, а не за оръжие. Излиза, че когато сме събирали пари в този фонд, сме подготвяли вопйна, а не мир. Чудя се дали, за да има мир, не трябва да се разпилеят фондовете от всякакъв сорт и вид, за да няма големи чували с пари, с които да се купуват после патрони, снаряди, бомби и какви ли не средства за мир, както го разбират днес някои хора.

    А войната, която водим, е необявена, защото официално не сме във война, назависимо че по бойните полета има наши машини, управлявани от наши войници, с помощта на наши сателити в космоса. Всеки ден стотици американци вдигат в небето хиляди дронове, работят с хиляди сателити и пращат милиони бомби, които убиват стотици хиляди хора, но ние – Америка не сме във война. Разбира се, че е лъжа, синко, но безбройно много хора тук вярват в тази лъжа, защото така е по-спокойно.

    Мисля си, синко, как стигнахме дотук. Знаеш ли, това не е първият път, когато нещата са стигали до тази точка в живота ми. Първият път беше през 1990 година, когато завършвах медицина в Софийската Медицинска академия. Аз, сине, имах спокойно и весело детство, което ти пожелавам и на теб. Учех в хубави, светли училища, ходех всяко лято на море и всяка зима на планина на почивка. Можех да плувам, да карам ски, да карам колело, да пускам хвърчило и да забивам джобно ножче в дърво. Имах и весели приятели. Беше чудесно детство. 1990-та обаче всичко промени. Юношеските ми години минаха с усещането, че ще има промяна. Прекалено много станаха кражбите в администрациятя, прекалено много станаха лъжите, несправедливостите се множаха и ние, младите хора, се възмущавахме и искахме по-добър и справедлив свят. Вместо това настъпи разруха. Намаляха храните, тока взеха да го изключват, транспортът не работеше и тълпи побеснели активисти се биеха безскрупулно за власт. Това продължи около десетина години, много активисти бяха убити, след което нещата се стабилизираха. Мен по това време вече ме нямаше в България. Аз емигрирах в Америка и строях живота си тук. Тогава животът в Америка беше спокоен, подреден, безопасен и до голяма степен справедлив. Това ни помогна с баба ти да живеем в хубава, голяма и светла къща, да отгледаме майка ти и леля ти и да ги изучим да станат докторка и инженерка.

    Последните десет години, обаче, започна да се натрупва едно мрачно предчувствие. Едно усещане, че богатите са прекалено и несправедливо богати и се ползват незаслужено с облаги в обществото, а бедните са несправедливо бедни и обществото ги натиска още повече надолу в тяхната бедност. Едно предчуствие за назряваща промяна.

    Този път промяната дойде с епидемията на ковид, за който и до днес не се знае дали не е вирус, изработен в лаборатории и нарочно пуснат сред хората. По време на тази епидемия администрацията направо полудя. Започна да прави неща, немислими дотогава. Затваряха хората по домовете, насила ги караха да носят маски, насила ги караха да се ваксинират. Наказанията, поне в Америка, не бяха със затвор или разстрел, но човек можеше да си загуби работата за несъгласие с насилието на администрацията. Най-малкото беше порицаван, като глупав и вреден за обществото човек. Хората бяха наплашени и обезчовечени. Отне им се правото на собствено мнение, както това се прави в армията. Администраторите напечатиха много пари без всякакво покритие и ги раздадоха предимно на себе си и в по-малка степен на хората. Хората тези пари ги изядоха и изпиха, а администраторите накупиха с тях земи и къщи – и правилно постъпиха, защото, като следствие на безумното печатане на пари, всичко поскъпна неимоверно. Нещата струваха два до три пъти повече, отколкото бяха преди епидемията. Богатите забогатяха още повече, а бедните обедняха, нарушавайки и без това крехкото равновесия в обществото.

    Опивайки се да се спаси от справедливо разследване и наказание за извършеното, администрацията вкара Америка в необявена война и ето ни днес. На прага сме на трета световна атомна война. Администрацията и медиите говорят несвързани глупости, лъжат и крадат, като че ли светът ще свърши утре, и той наистина може да свърши утре. Това е за днес, сине. Ще ти пиша пак. Утре…

    .

    Виктор Хинов

    .

  • Премиера в София на „Разкази от този и онзи свят“

    .

    На 29 май, от 16 часа местно време, в София ще бъде представена книгата на Красимир Бачков и Виктор Хинов „Разкази от този и онзи свят“. 

    Сборникът, издаден от изд. „Български писател“, ще бъде представен в рамките на тазгодишния Пролетен панаир на книгата, в градинката пред Националния дворец на културата. Мястото на събитието е литературната сцена на панаира.

    Ще има рецитал и свободен разговор с авторите. Водещ: Анжела Димчева.

    И двамата автори са добре познати на нашето издание. И освен приятели помежду си, са и наши автори и приятели. И ще се съберат в София – единият, пристигнал от Индианаполис, САЩ, а другият – от Варна.

    „Този“ и „онзи свят“ в заглавието на общата им книга са метафори за родината и чужбина. И част от света на съвременното българско слово е събран в техните истории, послания и въобръжение.

    Желаем Ви успех, приятели!

    Успех на събитиего и много читатели на Вашата книга!

    .

  • Асмата

    .

    Рано сутрин старият емигрант посрещаше рождения си ден сам на терасата, с чаша червен чай. Терасата беше най-хубавото място в къщата. Гледаше към малко езеро. По отсрещния бряг на езерото растяха мощни кленове и дъбове, а на отсамния излизаха задните дворове на съседите му. Неговият двор беше единственият с асма. Преди години една от къщите я купиха турци и си поканиха родителите на гости. Старият турчин с интерес се спря при асмата и с помощта на сина си, който превеждаше на английски, започна да обяснява как е най-добре тя да бъде подрязвана и насочвана.

    Старият емигрант имаше нужда от съвет както за асмата, така и за доматите, чушките, ябълковото дърво и всичко друго, което беше насадил в градината си. Той бе израстнал в София и не разбираше много от селска работа.

    Беше пролет и задният му двор беше обсебен от трескава дейност. Малки птички сновяха напред-назад, строейки гнезда, търсейки червейчета, впускайки се в любовни игри или спасявайки се от кръжащите високо в небето соколи. Тази трескава дейност напомни на стария емигрант ранните му години в чужбина. Тогава по същия начин трескаво сновеше малката емигрантска колония новопристигнали. Поредният тектоничен геополитически трус бе одрусал яко България. Младежта се разхвърча по света като листенцата на джанковите цветчета под напора на позакъсняла мартенска снежна виелица.

    Тогава всички бяха много заети. Търсеха работа, раждаха и гледаха деца, ходеха на училище, започваха отначало, търсеха да продължат старите си кариери, учеха език, женеха се и се развеждаха, сприятеляваха се и се караха. Животът кипеше, събиранията им бяха шумни и весели.

    Постепенно всяко листенце си намери мястото. Неговата не беше нито най-голямата, нито най-хубавата къща с градинка, но той си я обичаше и беше убеден, че по-хубава къща и градинка за него няма никъде по света. Та той беше пипнал всичко с ръцете си и за всичко беше платил с труд и пот. Днес той не чувстваше, че е в чужбина. Той си беше вкъщи. Отгледал бе две чудесни деца, растеше внуче. Каква ти тук чужбина.

    Когато се прибираше в България, беше на гости. Не съвсем чужбина. Все пак говореше езика, имаше роднини и приятели, но все пак това не беше неговата България, останала далеч в миналото. Не разбираше грубостта и прагматизма на днешния български живот. Смяташе, че това е нещо привнесено, нехарактерно за България. Мислеше си, че това е криворазбрана западна култура. Може би. Може би българите не разбираха, че двуличието е основна характеристика на цивилизования свят. Сънародниците му не умееха, както хората на запад, да се усмихват искрено на хора, които не уважават, не умееха да живеят с две лица – едното за навънка, а другото само за себе си. Те разбираха от култура на социален Дарвинизъм, култура на силата и конкуренцията без правила, но им липсваше този финес, който описва О’Хенри. Така да измамиш човека, че той да остане доволен, че ти е дал парите си и след години пак да те търси, за да го измамиш отново. Не, в своята откровеност българите стигаха до арогантност и злоба, без да разбират, че показвайки тези качества, само си затварят възможността да продължат да печелят. Българите бяха достатъчно умни, подли, жестоки и силни, но им липсваше истински западен прагматизъм. В западната култура всичко, ама наистина всичко, се принася в жертва на успеха. На изток успехът е цел, на запад е Бог. На изток човек иска да грабне успеха и да му се наслади, на запад човек е роб на собствения си успех.

    Старият емигрант беше постигнал чудесно семейство, хубава къща и прекрасен заден двор. Днес, на рожденият си ден, той се наслаждаваше на успеха си. Това е неговият успех. Друг не му е необходим.

    Не му трябва асмата на турчина някъде в Анадола. Ще пие вино от своята си асма. Което може, ще научи и ще си прави свое вино. Ще си го пие с приятели и никога няма да ругае виното, което други хора правят от други асма. Тя, асмата, е паразитно растение по природа. Емигрантско растение е тя. Тя вирее на най-песъчливи и бедни почви. Асмата расте питомна под грижите на човешка ръка, а ако човек спре да се грижи за нея, бързо подивява и си тръгва. Неговата асма беше като него самия. Растеше във всички възможни посоки, защото той я оставяше да прави това. Той в живота си също растеше във всички възможни посоки. Всичко му се искаше да опита, всяко предизвикателство искаше да приеме. Днес, обаче, беше хубава сутрин. Той и асмата пиеха чай. Той на терасата, асмата в двора. Той пиеше червен китайски чай, а асмата – соковете на пролетната земя. В листата на асмата малки птичета правеха гнезда. В главата му малки птиченца – мисли щъкаха насам натам. Някой някъде записа, че той е станал една година по-стар. Асмата просто пусна още един корен…

    .

    Виктор Хинов

    Индианаполис, САЩ

    .

  • Йени чери V

    .

    Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов

    Части I, II, III и IV – вж.  туктук и тук и тук.

    Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите. Повечето твърдяха, че е търговец, щом е дошъл по техния край с четири конски каруци товар, но бе всеобщо мнението, че е някакъв беглец и не му е чиста работата. Най-големият подръжник на това убеждение отново беше берберинът, който, уморен от бръсненето цял ден на въшливи амуджи, вечер даваше поле за изява на въображението си, което граници не признаваше.

    – Тоя, ако не е някой от везирите на самия султан… ей ме, на… – кълнеше се между две кафета. – Местото е ветровито! Най-лесният начин да си загубиш главата е да станеш везир на султана. А не му харесало нещо, а… И нашият накъде? Усетил е нещата и дим да го няма. И къде? Естествено там, където свършва вярата. Накрая на света. За да запази главата на раменете си.

    – Много млад ми се чини за везир – апострофираше го друг.

    – Млад, ама те, везирите, не живеят много – не спираше берберинът.

    – Тогава ще ни донесе на главите беда нечувана – донаждаше и трети. – Ако султанът разбере, че е тук… Аскерът и… Иди и разправяй после, че…

    – Аллах… Аллах… – обаждаше се и ходжата. – Още малко и горкия човечец ще го изкарате… По всичко личи, че е почтен и с труд си е изкарал всяко едно акче.

    – Ходжа, ти откак гризна алтъните…

    Да, откак получи изтинска жълтица, затова че записа в кютюка сделката между новодошлия и имама, ходжата бе станал най-големия му защитник.

    – Аз винаги говоря истината… – не се предаваше той. – Ето, да е изтървал служба в джамията? Не е! И, да ви кажа честно, притеснявам се в негово присъствие да чета Светата книга. Тоя знае повече от мен, така да знаете.

    – Че то, преди… Каквото и да ни четеш, лягахме, ставахме… – хилеше се вече и берберинът, понеже се падаше и малко зевзек. – Че ние откъде да знаем, че пише така в Книгата? Може пък да не е било така.

    – Аллах… Аллах…

    – Че ти може да си ни чел съвсем друго или пък дори да не знаеш да четеш; и ние, ахмаците…

    – Може и шехзаде дори да е – намесваше се в разговора и друг. – Знаете какво се случва с тях, когато новият султан се възкачи на трона.

    – Да, ама не съм чувал скоро да е имало нов султан. Този си управлява от…

    – Той е кетхюда… – обади се изведнъж и кехаята, който досега само бе мълчал и слушал разговора.

    Изведнъж се възцари тишина, след като всички млъкнаха, като че ли по зададен знак. Дълго никой не се обади, а всички само се споглеждаха, сякаш мъчейки се да осъзнаят току-що чутите думи.

    – Аллах… Аллах… – само успя да промълви накрая ходжата, ей така, колкото да каже нещо, а и тази дума винаги му вършеше работа, когато не знаеше какво да каже.

    – Султански кетхюда! – продължи след малко кехаята, изведнъж почувствал се най-важният в разговора.

    – Кетхюда…? Кетхюда на султана…? – разнесе се шепот из одаята. Никой не смееше дори да изрече на глас чутото от устата на кехаята. Всеизвестно бе, че не е здравословно да имаш взимане-даване с хора от властта. Колкото си по-далеч, толкова по-добре. А сега да дойде истински кетхюда на султана… Това можеше да предвещава само беди и смърт. По всяко време можеше дори да си дръпне ятгана от ножницата и… Даже децата знаеха, че султански кетхюда няма да е дошъл току така. Навярно в пояса си носеше истински султански пръстен, показването на който беше достатъчно всички да паднат в краката му, да почнат да целуват крачолите на шалварите му и да му се подчинят безпрекословно. Кетхюдата бе очите и ушите на султана. Отвори ли уста, самите слова на Господаря на световете виждаха бял свят. Той бе самата воля на султана. Нещо повече – кетхюдата беше дългата ръка на султана и все едно самият падишах.

    – Той, ако беше кетхюда, навярно щяха да го придружават няколко десетки бинбашии с бюлюците си – не се съгласи, обаче, този път берберинът. – А може дори и паша с цялата си орда.

    – За какво ли е дошъл?

    (Следва.)

    .

  • Писателски мост Чикаго – Бургас

     

    ПИСАТЕЛЯТ РОМАНИСТ ДОБРИ КАРАБОНЕВ – ГОСТ НА БУРГАСКА ПИСАТЕЛСКА ОБЩНОСТ

    Срещата ще се проведе на 4 юни т.г. в Дома на писателя в Бургас, с подкрепата на Творчески съюз „Творци без граници“.

    Водещи: Невена Проданова и Райна Недялкова-Качулкова.

    Вход свободен.

    Всяко пътуване е изпълнено с много очакване и нетърпение. Творчеството на Добри Карабонев не е просто пътуване. То е приключение, изпълнено с много срещи, емоции и неочаквани обрати.
    Добри Карабонев е роден през 1947 г. в София. Завършва училище и работи като полиграфист в продължение на тридесет и три години. Повлиян от тази среда, започва да помества свои разкази, очерци и есета в българските вестници, излизащи по времето на социализма: „Народна младеж”. „Литературен фронт”, „Поглед” и други. Освен зараждащата се склонност към писане, Добри има и друго свое хоби. Това е театърът. Като член на театралната трупа в Театъра на транспорта – София, играе до заминаването си за Америка. В Чикаго създава първия български театър зад океана. Наричат го „Театър АПОСТОЛИ”. Започва да пише и първите си пиеси. Комедията „Баджанаци в Америка”, драмата „Карин” – по истински случай, комедиите „Нашенки”, „Шопи” и няколко детски пиеси. Като кореспондент на вестник „България” – Чикаго отразява събитията в българската общност. Вестникът публикува негови разкази, помества и първия му роман, написан в Америка – “Да намериш себе си”. През май 2013 г. излиза от печат вторият му роман „Шампанско и сълзи”. Следват романите “Вероника – светицата от Чикаго”, “Кръчмето – роман и избрани разкази” и “Невероятен обрат”. Последните два романа са под редакцията на Райна Недялкова-Качулкова, с подкрепата на Творчески съюз “Творци без граници”.

    Събитието във Фейсбук ТУК

     

     „Творци без граници“

    .