Home » Всичко от литература

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • За нехубавите неща

    .

    Д-р Хасан Ефраимов. Снимка: ФБ профил на автора

    Напоследък не се чувствам добре, да ви кажа. Сякаш Кубрат Пулев се е наврял в главата ми, а Джошуа го е притиснал в някой ъгъл и го млати, млати…, ама така, душманската, още малко и ще го… човечеца. Ся, вярно че нашият носи на бой, ама чак пък толкоз… Не стига това, а в другия ъгъл се разположила и наша Стойка, навила ръкавите и блъска ли, блъска по невроните ми. Викам:

    – Стойке, ние почетен гражданин ще те правим на града, а ти…

    Добре че се сетих да си измеря кръвното, а то…

    – Аз не ти ли казвах да не пушиш? – посрещна ме и д-р Ганов.

    – Казваше ми.

    – Защо не ме послуша тогава?

    – Ти ми казваше и да не пия.

    – Добре че поне още помниш.

    – Аз, ако бях те слушах тебе, и без наследници щях да остана – не му останах и длъжен.

    – Да, ама сега нямаше да имаш кръвно.

    – Ти защо имаш тогава?

    – Патлакът как е? – продължи, обаче, нашият, докато ми правеше кардиограма.

    – Докторе, остави патлака! Аз се чудя как да си спася гъ…, а ти… – Хич не ми беше до словесни пререкания в момента.

    – Дай да ти видя и шекера – не спря, обаче, докторът.

    – Аз сладко не ям!

    – В ракията да не мислиш, че няма шекер. Дай пръста.

    Ужас! Излезе 18, а в рода ми няма никой с диабет. Вярно, че напоследък пиех бира, като жаден немец на Октоберфест, и после пикаех, ама… чак пък…

    – Обоняние имаш ли? – продължи докторът. – Вкус знам, че никога не си имал.

    – Защо пък да не съм имал?

    – Щеше ли да се жениш седем пъти инак?

    – Ти да не завиждаш?

    – Сиропира ли се?

    – Не.

    – Така си и мислех. А отсега нататък…

    – Какво?

    – По-добре недей. Докато подейства… Едва ли ще издеяниш толкоз.

    Благодарих на доктора и се прибрах с куп лекарства в джоба. Не бе ми останало никакво желание да се заяждам.

    Налях си бира и седнах на двора. Зоро веднага се домъкна и почна да ме ближе.

    – Недей, моето момче, недей – успокоих го и него. – Аз няма да те оставя без нищо. Да знаеш, къщичката си е твоя. Никой няма да ти я вземе. Можеш да живееш в нея, колкото си искаш.

    – Докторе, аз мога ли да взема дървата, бе? – провикна се и баба Гица.

    Обърнах се и я видях на резервното й място – качена на плета. – Като те гледам така, май няма да ти трябват.

    – Че ти и сега ги взимаш – засякох я веднага.

    – А, докторе…

    – Какво?

    – Да взема и бидона, а?

    – Що? Ще вариш ракия ли?

    – Що пък да не варя? Виж колко много плодове имаш.

    – С моите плодове?

    – Че, к’во? Да не мислиш, че Сисито ще ги погледне, като се гътнеш?

    – А бе, кой ти е казал, че…

    – Какво става, тати? – веднага се домъкна и дъщеря ми, разтревожена. – Нещо май се излагаш, а? Ама, каква е тази бира пак? – Туй, докторите, са големи клюкари, от мен да знаете. Новината ме бе изпреварила.

    – Тихо, че да не те чуят онези от СЗО-то, моето момиче – веднага я предупредих.

    – Това пък защо?

    – По-добре недей. Че като нищо ще тръгнат да ме спасяват и от…

    – Сиси, да знаеш че татко ти ми даде бидона – провикна се разтревожена и баба Гица, отново от плета.

    – Стига и ти с този бидон, бе! – не се стърпях накрая и се разкрещях.

    – Е, що така се отмяташ сега, бе докторе? – Баба Гица придоби най-печалния вид на света. – Не са хубави тези неща, които правиш.

    – Да, аз правя все нехубави неща. И да се махаш от този плет, че…

    Тръгна си старата жена, а гласът й още дълго се чуваше от другата страна на плета.

    – Тати… – опита се да подеме нов разговор дъщеря ми.

    – Всъщност, благодарен съм на съдбата. Кръвно, диабет… Това са бошлаф работи. Поне езикът ми още си е на мястото. От него да не тръгнат да ме спасяват, че… напоследък, май…

    – Ох, тати…

    – Страх ме е отново, бе моето момиче. Представяш ли си, какви времена дойдоха. Отново ме е страх да приказвам.

    – Тати…

    – Само си помисли! Писател го е страх да пише. Как се нарича това?

     

    Хасан Ефраимов

    .

  • Дъжд

    Илюстрация: Freeimagez.com

    Какво да пиша за дъжда? Това е дума. Българска дума. Различна е от дождь и rain.

    Думите означават различни неща не само за различните нации, но и за различните хора.

    За мен дъждът е пролетен дъжд, на двайсет и четвърти май. Рожден ден е този ден за мен, но пак трябва да ставам рано, да се обличам с черни гащета и бяла фанелка, да взимам някакви невъобразими червени макове и да тръгвам по улица „Шопски отряд“, днес преименувана в „Селиолу“, към моето 48-мо основно училище. „Йосиф Ковачев“.

    „Шопски отряд“ не е същата улица като „Селиолу“. Все едно да кажеш, че булевард „Мария Луиза“ е същата улица като „Via Diagonalis”.

    Просто улиците се намират на едно място. Моят „Шопски отряд“ беше тиха уличка, с тротоари, по които не бяха паркирали коли, с дворчета и къщички от двете й страни, в които живееха моите приятели от детинство – Вили, Дъката, Краспата, Даниел, Милен, Ники и Хачик.

    Хачик беше умствено изостанало момче от арменски произход. Разбира се и тогава имаше думи като идиот и олигофрен, но нито аз, нито приятелите ми съм чувал да употребяват тези думи за Хачик. Той учеше в нашето училище с нас и, макар не разбираше материала и не научаваше нищо, си беше един от махалата. Хачо.

    Днес тротоарите са паркинги, къщите са хотели, хората като Хачо са деца с увреждания и не са в училищата и махалите, а по площадите в подкрепа на един или друг протест.

    Но да се върна в онова тихо, прохладно майско утро и червените макове. Колкото повече се приближавам към училището, толкова по-малко тишина остава, погълната от глъчката, която тогава винаги съпътстваше множество деца, събрани на едно място. Днес всички деца си гледат мобифоните и щракат на тях усърдно, така че днешните деца не създават глъчка. За тях трябва да се измисли нов термин, нова дума, която да опише шума, който се получава, когато множество деца се съберат на едно място. Може би трябва за тях да измислим и нова дума за дъжд? Та те не гледат нагоре в небето, а надолу към екраните.

    Глъчката по онова време беше смесица от говор, смях, викове, звуци на фанфари, барабани, учителски гласове по мегафоните, тупкане на топки, свирене с уста, шокове и чембери, щедро раздавани между момчетата, и какво ли още не. Ако не знаете какво са шокове и чембери, не се притеснявайте. Просто сте още много млади. Радвайте се на младостта и не си губете времето да четете моите брътвежи.

    Тази глъчка прогонваше и последното останало желание за сън. Тя беше свежа и жизнерадостна като идващата пролет. Тя привличаше и поглъщаше. И ето, станал част от глъчката, потеглям с моя клас, заобиколен от съученици и съученички, към площада пред Мавзолея, където в определен час трябва да минем в строй, размахвайки тъпите червени макове. Отпред вървеше музиката – фанфарите и барабаните, и свиреха „Върви народе възродени“.

    Някъде на площада или веднага след него ни настигаше задължителният Майски дъжд. Той е нито студен, нито топъл, той идва изневиделица и също толкова неочаквано си отива, и пак изгрява слънце. Той оставя след себе си радосно измокрени момчета и момичета. От него няма спасение, но не защото е толкова силен, а защото никой и не иска да се спасява от него.

    Така растяхме, с Майския дъжд, като тревата напролет разцъвтявахме, като джанките, с годините и все по-интересни ни ставаха и измокрените ни съученички.

    А после пораснах и станах студент, а в последствие – лекар. Двайсет и четвърти май вече не се празнуваше с манифестации, а с медийни войни кой е по-, по-, най- в българската литература и на кого принадлежат буквите.

    Майският дъжд продължаваше да си превалява, но, залисан в ежедневието, загледан напред в живота, решен да успея в него, аз забравих толкова много неща.

    Дъждът, обаче, ми напомни за себе си в далечна Индиана. Тук летните дъждове се изсипват неочаквано и наподобяват началото на Потопа. Обикновено това става в някой много задушен и горещ летен ден. Влажна жега – като в турска баня, от която едвам си поемаш въздух, и изведнъж се издига северен вятър, докарва облаци, притъмнява и се изсипва един такъв невероятен Индиански порой, който носи със себе си свежест, хладинка и толкова много вода. Моята голяма дъщеря тогава беше на десет годинки. Тя изтича под
    потоците вода и започна да танцува в дъжда. Толкова радост и такава жизненост! И аз тогава изтичах с нея, и сестра й, а жена ми ни гледаше от къщата. Хубав е летният дъжд в Индиана, донесен от северния вятър. Хубаво е децата ни да се радват, че са живи, защото толкова много са лошите неща в живота, че понякога на стари години човек се пита и струвало ли си е изобщо да се ражда, и тогава има нужда от един радостен спомен за Индиански летен дъжд.

    Днес дъщерите са пораснали, работят, притесняват се дали ще се оправят в живота, както аз се притеснявах на техните години. Аз се опитвам да ги успокоявам, да им вдъхвам сигурност, но разбирам, че на мен ми е по-лесно. Моят живот вече е преминал през толкова много, а за младите всичко е пред тях. Дали ще се осъществят мечтите им?

    Дали се осъществиха моите? А за какво толкова съм мечтал?

    Истината е, че мечтаех аз и близките ми да сме здрави и щастливи. Това ми беше мечтата. Желания имах много и най-различни. Мисля си, че осъществяването на желанията не е толко важно. Важно е да се мечтае за правилните неща. Желанията имат свойството да се сбъдват. Мечтите никога не се сбъдват напълно. Понякога сме здрави, понякога не. Същото и със щастието. Тези неща никога не завинаги и затова са толкова ценни. Сбъднатото желание е завинаги. Веднъж купил си мечтаната кола, и край на желанието. Сбъднал си го. Децата по-скоро се безпокоят за своите желания в момента. Семейство, дом, работа, деца. Това се опитвам да им кажа. Спокойно, всичко това ще се сбъдне. Желанията се сбъдват, в това е тяхното проклятие.

    Мечтите са нещо, което човек трябва да пази. Мечтите за здраве и за щастие са толкова мимолетни и бързотечни – като Майски дъжд на двайсет и четвърти май в България или като летен порой в Индиана.

    Радвайте се на дъжда деца, пазете го в душите си, защото той идва бързо и неочаквано, и още по-неочаквано си отива. И човек остава да чака следващия дъжд в живота си.

    Остава сам със своите дребни желания…

     

    Виктор Хинов,

    Индианаполис, САЩ

    .

  • Там

    Илюстрация: OFFNews

    .

    Хаотично, безвременно, пусто,
    даже някак безкрайно различно,
    аз се скитам по немите улици
    и забравил съм как се наричат…

    Чужд в страната, която пресичам,
    чужди стъпките в стария град,
    чужди хорските погледи вричат,
    чужди сънища, чужда печал…

    Непознат съм, безименен, скучен
    или просто, докрай уморен,
    се заслушвам в далечно съзвучие,
    но и то е беззвучно за мен…

    Имам нужда от детска десница,
    срамежливо склонени очи,
    имам нужда да бъда обичан,
    искрен смях с доверени сълзи.

    Искам някой, когото познавам,
    да протегне приятелска длан,
    да зашепне познати терзания,
    да припомни, че нещо съм дал.

    Цял живот се скитам самотен,
    непознат в непознатия град,
    моля стария спомен виновно,
    да ме върне в далечното там…

    Там, където родил съм се нявга,
    там, където земята боли,
    мойте стъпки, отдавна забравени,
    да се върнат във родни земи…

     

    Екатерина Трифонова

    ———————————————————————————————————–

    Екатерина Трифонова е родена през 1970 г. в София. Започва да чете още на 4-годишна възраст и по-късно пише първите си разкази и стихотворения. Насърчавана от своята учителка по литература, тя мечтае да учи Българска филология… но съдбата решава друго. Малко след завършването на средното си образование, Екатерина попада в икономическия и политически вакуум в България, настъпил с Прехода през 90-те години. Заминава за Гърция, където работи, учи и отглежда дъщеря си. Пише разкази, пътеписи и стихотворения. Занимава се и с любителски преводи от гръцки и руски език на поезия и проза, и със субтитри на филми.

    .

  • Спящата

     

    Илюстрация: istock

    .

    На майка ми

    Да отворим вратата на нейната стая
    и отново да влезем на пръсти, човеко.
    Тъй отдавна от нас отиде си Спящата,
    а нима след живота всичко се свършва?

    Ето простата чаша – догоре с вода е,
    а не стигна до нея ръката й трескава.
    И е нямало кой, вече двамата знаем:
    да разсее страха й, потта да избърше.

    Беше пълна с любов тая къща, човеко,
    ала всичко потъна сред прах и забрава.
    Ето черният хляб. Ето светлата маса.
    Беше празнично, както неделя в душата.

    А преди да си иде – Спящата казваше:
    – Не сълза – усмивка ще ви оставя.
    Ален сън над очите й падаше. Падаше.
    Идва час да отворим отново вратата.

    Ще са мъртви отдавна мухата и паяка,
    светлината и сянката, мрака и пламъка,
    в тоя дом е витаел разгрома, човеко,
    пепелта – ослепя, оглушало е времето.

    – Да си идем оттук, да си идем оттук!
    По-далеч от раненото страшно мълчание!
    Някой диша в ключалката грохнала.
    Някой дебне оттам – божия зеница.

     

    Иван Здравков

    —————————————————————————————————

    Иван Здравков е български поет, писател и журналист. Роден е в с. Долни Цибър, Монтанско, през 1941 г. Завършил е ломската гимназия “Найден Геров” и “Българска филология” в СУ “Св. Климент Охридски”. Работил е в Българската национална телевизия, литературна редакция. Автор на стихосбирките “Закълнете се в солта”, “Вечерна чаша”, “Любовен живот”, “Не гасете любовната свещ”, “Дихания”, на романа “Сенки бродници” и на е-книгата “Лабирина на думите”. Създател на кратката форма за творческо писане “Дихания”.

    .

  • Езеро

    Илюстрация: Авторът

    .

    Върхът обича свойто езеро.
    Усмихва му се. Гали го. Мълчи му.
    И нощ, когато в планината легне,
    от жажда камъкът забравя свойто име.

    Отварят се води – библейски кладенци.
    Очи се срещат, тъмни от дълбокото
    и примирени, слягат се пейзажите.
    Върхът потъва – сбъднато пророчество.

    Ако си връх, придумай тази нощ небето
    да се превърне в сребърна жарава,
    да светне езерото под нозете ти
    и всичките звезди да бъдат падащи.

    Ако си езеро, стани началото и края
    за своя връх – да трепне в теб и да потъне.
    Ще се отпиете, ще се познаете –
    до бяла кост, до смърт и сухо дъно.

    Не се страхувай, дъно всъщност няма.
    Смъртта от суша е понятие обречено.
    Ала побързай – вечността си тръгва рано.
    Водата не остава дълго в шепите.

    Водата търси свойта жажда. И разбирам,
    че няма в нея нито памет, ни прокоба;
    че просто трябва да отпия. Коленичил.
    И как не мога, Господи, и как не мога…

     

    Пламен Сивов

    ——————————————————————————–

    * Още от същия автор – вж. тук.

    .

  • Ключ за жива вода

    .

    Разказ от Роси Антов

    Обичаше я. Разбра, че ще я обича, още в мига, когато я видя. Когато чу гласа й, разбра, че ще я обича винаги. Светът се скри. Или пък не. Просто тя стана неговия свят. Пътуваха. Говореха. Имаха приятели. Имаха квартира в тих квартал. Имаха всичко. А той имаше нея. Обичаше да я гледа как от най-обикновени неща създава красота. И после я подарява. На някого. Обичаше да я гледа как излиза от банята. С чалма на главата и халат, който придърпва, за да скрие гърдите си. А той ги скриваше, но откриваше стройните й крака. Обичаше да лежи зад нея и бавно да оголва раменете й. И да ги докосва с върховете на пръстите. Обичаше да рови в косата й. Обичаше да брои луничките по гърба й. Обичаше и луничките по гърба й. А от луничките най-много обичаше една, която приличаше на мече. На рамото. До шията. Обичаше да я целува. Обичаше да гледа, как кафявите очи стават залени, а в тях се появяват слънца. Обичаше да я гледа как се протяга като котка и мърка. Обичаше да я гледа как тръгва към банята. Обичаше даже да яде всичко, което тя готвеше. Ама рядко позволяваше тя да готви. Не всичко, което обичаш да ядеш, е вкусно. Обичаше сутрините с нея. Когато не трябваше да тръгват на работа. Това бяха най-дългите сутрини на света. Понякога продължаваха до вечеря. Понякога двете сутрини се сливаха. И от другата страна получаваше същото. С малки забележки:

    – Прибери си чорапите!

    – Подреди си гардероба!

    – Не мляскай!

    – Когато се къпеш, не мокри дъската на тоалетната!

    – Изглади си тениската!

    – Защо ми изпи колата? Сега как ще се оригна!

    – Спри с тия цигари! Увоня всичко.

    А най-обичаше, когато тя казваше “нема”.

    – Искаш ли да те целуна?

    – Нема.

    А после се целуваха.

    – Искаш ли да погаля луничките?

    – Нема.

    А после се обръщаше с гръб и дърпаше тениската, за да се покаже рамото й. И мъркаше.

    – Искаш ли да те гушна?

    – Нема.

    А после го прегръщаше. И забравяха всичко.Понякога я ядосваше и тя го замерваше с първата вещ, която бе до нея. Лаптоп. Книга. Чаша с кола. Телефон. Понякога. После се сдобряваха. С наказание. Трябваше да брои луничките и да целуне всяка от тях. Където и да се намираше. А те се усмихваха. Луничките. А мечето даже скачаше от радост.

    Но един ден той почувства умора. Нечовешка умора. През живота си не бе ходил на лекар. Този път отиде. И светът рухна. Левкемия. Най-много три месеца. После на отчет. Пред Свети Петър. Ужаси се. Не от смъртта. Ужаси се как тя ще приеме смъртта. Жената, която галеше умрялото синигерче и искаше да го съживи. Същата, която плачеше на гроба на умрялото коте. Жената, която купуваше печени крилца на поредния бездомник. Същата, на която й беше жал за всяко откъснато цвете. Вечерта се напи. И каза:

    – С теб беше дотук. Всеки по своя път. Дано си щастлива!

    Тя не заплака. Знаеше, че няма да заплаче. Само каза:

    – Никога не съм обичала така. И никога не съм мразила така, както в тоя момент. Пожелавам ти да обичаш истински. И, когато докоснеш това, което обичаш истински, да го убиваш. Както уби всичко в мен.

    После се облече и излезе. Изпрати я с поглед. След два часа излезе и той. С две чанти багаж. На масата остави пари за няколко наема. После ги прибра. Знаеше, че няма да ги докосне. А на него нямаше да му трябват. Даде ги на първия срещнат клошар. После изтегли всички пари, които имаше. Щяха да му стигнат за повече от три месеца. Седна в колата и тръгна. Знаеше къде отива. В Родопите има едно село. До селото – къща, която бе на негов приятел, живеещ в чужбина. Беше му оставил ключа с ясното съзнание, че никога няма да се прибере в България.

    Осъмна до нея. Отключи и влезе. Посрещна го дъх на двестагодишен дом. Хвърли саковете и се съблече. Изтича до реката, която минаваше до къщата, и скочи в дълбокия вир под водопада. После доплува до него и се изправи. Водата удряше тялото му и го караше да се чувства жив. Спомни си за вировете, където се къпеха с нея. И се целуваха. За морето, което ги целуваше. За вятъра, който ги галеше. За слънцето, което ги грееше. За звездите, които брояха. Заедно. За облаците, които гледаха. Заедно. За детето, което искаха да имат. Заедно… После слънцето се показа.

    Следващите дни чистеше. До селото слизаше един път в седмицата. За брашно. Сирене си купуваше от една възрастна жена. От някой човек взимаше яйца. От друг месо. Не, че му трябваха. Ловеше риба. Събираше охлюви. И чакаше. На третия месец спря да слиза да селото. След това спря да яде.

    После отнякъде се появи една катеричка. Игрива. И станаха приятели. Пак обичаше нещо. Гледаше я как скача от дърво на дърво. И как идва близо да него. Подхвърляше й някой орех или друга ядка, а тя бързо я грабваше и бягаше. И после идваше по-близо. Към края на третия месец беше станала толкова смела, че скочи на коляното му. И той я погали. Обичаше я. Истински. А тя затрепера и падна. Мъртва. Закопа я под един лесков храст. След две седмици забеляза на гроба на катеричката нещо бяло. Незнайно как точно върху него бе поникнала момина сълза. Нейното любимо цвете. Обичаше го и той. Нежно като нея. Наведе се да го докосне, а то сякаш настръхна. Погали го. А то се сви. Цветовете паднаха и стебълцето се счупи. И намрази всичко. За да не убива това, което обича. Отлетя и четвъртият месец. После годината. Всяка сутрин стоеше под водопада и чакаше оная с косата. Искаше да умре там. Във водата, която можеше да обича и докосва. Без да я убива. И не само. Всяка капка водопад сякаш го галеше. И го караше да се чувства някак странно. Все едно го докосва не вода, а нещо непознато. Нещо, което идваше от някакъв друг свят. Странен. Чужд. Привличащ го всеки ден.

    А един ден намери вълче. Неподвижно. Умиращо. Не го обичаше, но го погали. Искаше да го погали. Нещото от водата го накара да го погали. А то отвори очи. Погали го пак. То се изправи. Погали го пак. То го близна по ръката и изчезна в гората. След няколко дни погали едно умиращо гущерче. То скочи и се скри под един камък. После погали умиращ кълвач. Той отлетя и зачука с клюн по едно сухо дърво.

    Един ден слезе пак до селото. Отби се до бабата със сиренето. А тя лежеше на леглото. До нея – съседи и поп. Отиваше си. И той я хвана за ръката. Тя отвори очи. После я погали по побелялата глава. Не я обичаше. Просто сирене взимаше от нея. Тя се надигна. Погали я пак и тя стана. А хората наоколо го гледаха. И се кръстеха.

    После едно момиче се разболя. Не го познаваше. И баща му се примоли да го види. Погали главата му. Не го познаваше, а още по-малко го обичаше. А то скочи и подгони котката.

    После доведоха сакат мъж. Погали го и той проходи. Всеки ден идваха хора. Болни. Които нито познаваше, нито обичаше. И си тръгваха здрави. Идваха и си отиваха. Все повече. А той всяка сутрин стоеше под водопада и се молеше никога да не обича нищо.

    Един ден пред къщата спря някаква кола. Мразеше коли. От колата слезе момче на около 20 години. Почука и влезе. Стори му се познато и нещо го стисна за гушата. Спомни си своята младост. И много други неща:

    – Мама си отива! Множествена склероза. Чухме за вас и дойдохме. Дано! Обичам я. Само тя ми е. Никога не сме имали близки. Никога не ми каза кой е баща ми. Само казваше, че го мрази. А аз усещах, че го обича, въпреки че го няма до нас. Това я съсипа.

    Излязоха. А в колата бе тя. Същата. Позна я по луничката над лявата вежда. И по очите. Тя не го позна. Вече не познаваше никого. Само гледаше. А животът си отиваше от нея. После посегна да я погали. И спря. Спря, защото никога не бе спирал да я обича. После се обърна и тръгна към реката. Усещаше погледа на момчето. После седна на скалата над вира. И заплака. За пръв път през живота си. После усети, че някой го докосва по рамото:

    – Това си ти? Нали? На мен ми даде живот, а нея уби. Ела, поне да я видиш. Вече не диша. Не се плаши!

    Той стана. Очите й бяха отворени. Пълни с мъка. Главата й бе клюмнала на една страна, а косата оголила рамото. Онова рамо с луничката мече. Пак можеше да го погали. Вече можеше. И го погали. А в очите се появиха слънца. Ония слънца, които помнеше до днес. И чу оня глас, който никога нямаше да забрави:

    – Знаех, че никога не си си тръгвал. Просто го знаех. И се запознай със сина си! Не стой като чукундур, че ще те фрасна с телефона! И се обръсни!

    .

    —————————————————————————————————

    Роси Антов е роден на 10.11.1962 в с. Горни Лом, Видинско. Завършил е икономика в Стопанска академия “Димитър А. Ценов” – Свищов. Има две издадени книги – “КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА” и “ЕСЕНТА НА НЕЖНИЯ ЦИНИК”. Повече за него и творчеството му може да научите от страницата му във Фейсбук (линк).

    .

  • Откровение Ганкино

    Рисунка: в. “Капитал”

    В лето 2021-во след Христа, в деветия ден на деветия месец, иженарицаемий септемврий, на покорната рабиня ваша се яви видение свише и най-велелепно. И беше радост безграничная, и беше ликувание безмерно, трижди амин!

    В града на Мъдростта, що се именува София, излезе низ чертога си Месията, ижє ѥси на нєбєсѣхъ – прости ме, Господи! – и тръгна сред простите люде. Около Него витаеше сонм ангели небесни – най-паче сценаристи и прочее фарисеи. Той погали по образа тогова, чукна по главата оногова, а за да целуне ангела си най-премудрий и най-паче елейно речовитий, ничком се приведе и коленичи. А камъка крайъгълен в темела на Закона погъделичка по храстчето на брадичката, което неверниците бяха подпалили и то гореше, но не изгаряше, подобно на горящата къпина пред Мойсей в планината Хорив, трижди амин. И проехтя гласът на Йехова: „Ти ще изведеш народа ми от Статуквото!”. Алилуя!!! Но се понесе низ тълпата ропот и се въздигна предсмертное ридание. И тогава Месията, да се свети Неговото име, щракна с пръсти и раздаде в Божия угода на нищите духом – тяхно е царството небесно! – не говорящи кутии със сменяващи се картинки, понеже вече преминаха от мода, тъй както всичко преминава на землята грешна, а пет хляба и две риби, с които да нахрани 5000 мъже – толкова бяха останали в Рая – и още хиляди деца, както и гораздо повече хиляди жени и от двата Божии пола. Излапа тълпата прегладняла всичко мигом и пак бе паст ненаситная – да ме прощава Господ нине, присно и вовеки. И смут дълбокий Месията затресе, не знаеше що е нихното чаяние, ибо убогите вкупом согрешиха, всинца изреваха не „Осанна!”, а „Разпни го!”. И като каза, Месията рече: „Стадо мое, за слава на Господа Бога ще разбия Статуквото – адската конница на рогатия, а лъжемесията или ще пратя при свети Ставри, или ще го прогоня в геената огнена – на Запад от Рая!”. И като рече, каза; и като каза, рече. Амин!

    Но тълпата, безпаметная и доволно свръхсловесная, нададе канский рев: „Долууу и разпни го!”. Мигом Месията прогърмя йерихонски: „Чеда мои, радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата!”. И тръгна сред сонма люде, от демокрация оскотели, що носеха не палмови листа, ами коприва, та кешки им угоди. Погледна в очите тогова, погледна и оногова, всекиму любящо прошепна: „Ще ти скъсам гъза”, спря се и пред Каин – прост орач и сеяч, и пред Авел – прост скотовъдец, па рече: „Каине, покай се! Да не си посмял Авела да трепеш и да ми разреждаш и бездруго рехавия суверен, ибо Бог ще те прогони на Изток от Рая! Ти си ценен с труда си за веганската ми диета, чадо мое, поради туй ликуй во името Господне! Аве и ти, Авеле – ще те бъде, пич! Отворете и двоицата души за словото Мое: не може всички едновременно да сте добре, но някой ден току-виж дошъл и вашият ред!”. И изрева тълпата скотска, и зашиба тя Месията с коприва, и му подаде гъбата с оцета. Тогава той подбели очи и викна: „Народе такъв, дето те има! Защо си ме оставил?!”. И се разнесе гръм потресающий, и се раздра завесата на храма от горе надолу, и писнаха зурни и екнаха тюмбелеци. Кръшен стан заизвиваха девици магаданские: глухите прочуха, слепите прогледнаха, сакатите рипнаха, мъртвите оживяха. И настана истома велелепная, целувание безразборное и повсеместное, а красотата тунингованая ръгна да спасява света, да свѧтитъ сѧ имѧ Твоѥ. Саломе захвърли засрамено воалите, Йоан хич не чака, ами веднага положи главата си пак на раменете си. Църквата и Джамията се отдадоха на взаимно братско целувание, слава вечная Богу; Синагогата надменно се позачуди, па плесна с ръце, прегърна гоите и тъй станаха троица – яко на небесе, и на земли. Пилигримите по пътищата Ел Камино стъписано спряха, провидели правата вяра – вечна Ти слава, Господи! – и забравили изнурените си нозе, що внезапно по волята Господня добиха мощта на млади козли, се понесоха към премъдрата София, ибо вече дори не си спомняха свети Яков и Сантяго де Компостела, но прости им, Боже, и те душа носят.

    А Месията, възрадван от веселието всечеловеческое, преди да се качи в бронираната си каляска и да изчезне яко тат нощний, намести нимба си и внезапно дочул конниците на Апокалипсиса, изневиделица и за зла участ си спомни: „Суета сует и всяческая суета”. Със смущение великое отправи взор в бъднините – дали там съзря маг или Маги, на убогата рабиня ваша свише не ѝ е отсъдено да знае, уви.

    Ти напред, Господи, а ние идем подир Тебе, макар и всуе! Амин и алилуя!

     

    Ганка Филиповска

    ———————————————————————————————-

    *Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

    .

  • Есенно паяче

    Илюстрация: интернет

    .

    Как да не зная, че есенно паяче
    фина дантела плете?
    Там, по смокинята и над къпините,
    рижава есен дойде.

    Слънчице пекнало, облаци клекнали –
    сигурно ще завали?
    Тръгва си лятото и, към екватора,
    някак самотно върви.

    Лято, довиждане! Пак ще се виждаме.
    Ти ще се върнеш, нали?
    Тук, под небето, през юни, където
    моят хамак ще виси.

     

    Радост Даскалова

    —————————————————————————————–

    * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

    .

  • Марин Бодаков за поредицата сборници с творби на български автори от различни страни

    Марин Бодаков (1971-2021). Снимка: в. “Капитал”

    В последното си може би интервю, дадено по телефона седмица преди да си отиде от този свят (вж. тук), за предаването “Премълчаната история” по Програма “Христо Ботев” на БНР, Марин Бодаков коментира поредицата от литературни сборници с творби на български автори от различни страни, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago.

    Марин Бодаков и други в книжарница “Гринуич”, на представянето в София на сборника “Часовниковата кула”, май 2017 г. Снимка: Марияна Таланова

    Марин Бодаков бе този, който представи три от нашите сборници – “Часовниковата кула” (2017), “Читател до поискване” (2018) и “Възвръщенци” (2020) на техни премиери в София и Велико Търново. Както стана ясно от участието му в предаването на “Премълчаната история” на 1 септември т.г. и разговора с водещия Румен Леонидов, Марин вече беше видял и последния сборник – “Нистинари” (който излезе тази година и бе представен в София в края на август).

    Ето какво каза Марин Бодаков за поредицата сборници, в брой от предаването с водещ Румен Леонидов, който бе озаглавен “Премълчаната литература на българските емигранти”:

    “Аз проявявам голямо любопитство към тези сборници, защото те са много много здравословно забележка, да кажа, укор към това, което днес наричаме съвременна българска литература. Те рязко разширяват представата ни за съвременната българска литература, която не бива да бъде ограничена в няколко софийски квадратни километра. И в тези сборници българската литература е много по-широка – значи, виждаме, на шест континента. Но и някак не мога да не подчертая това, г-н Леонидов, че това са автори, които пишат с дълбоко уважение към литературата, с изключителна обич не само към литературата, но и към българския език. И това са текстове – и разкази, и стихотворения – някои от които са прекрасни срезове на историята на българския език, на паметта – паметта за него. Това дълбоко ме вълнува. Отделно, винаги съм чел като разкази самите биографични бележки на авторите, които обичайно са в началото на книгите.

    Това са текстове, г-н Леонидов, които са тяхната реална връзка (бел.ред.: на авторите емигранти) с България, с родината. Затова прави впечатление, че те са много внимателно обмислени, написани със стремеж към изкусност. Разбира се, ние може да етажираме тази книга – и на по-популярни текстове, и на текстове за по-претенциозна публика; на текстове, които са потънали в миналото на литературата, и на такива, които живеят в съвременността. Но във всички тези текстове има – и това за мен е най-важното – голямо внимание, уважение, почит към Словото. Нещо, което ми се струва, че влиза с разрез с нашето национално пространство тук.”

    Румен Леонидов в студиото на “Премълчаната история”, 1 септември 2021 г. В този брой на предаването участваха и авторите Виктор Хинов (САЩ) и Елена Пеева-Никифоридис (Гърция), както и редакторът на поредицата книги Мариана Христова.

    Цялото интервю на Румен Леонидов с Марин Бодаков за предаването “Премълчаната история”, посветено на премълчавана или малко известна част от българската литература, може да се чуе в адуио запис от предаването в сайта на БНР (някъде от 20-ата до 26-ата минута от записа).

    Марин Бодаков и други, между които и авторът Хасан Ефраимов (за когото Марин споменава в интервюто си в предаването “Премълчаната история” на 1 септември т.г.), на представянето на сборника “Читател до поискване”. София, май 2018 г. Снимка: Марияна Таланова

    Благодарим още веднъж на Марин, за вниманието и отношението към нашите сборници, както и въобще към българската литература, създавана в широките предели на света. Той бе един от малкото, да не кажем единственият литературен наблюдател в България, който забеляза тази поредица още при втората излязла книга и продължи да има интерес към нея до последния издаден сборник. Благодарим и на Румен Леонидов за това, че на 1 септември т.г. посвети брой от предаването си на тази поредица и на последната книга от нея. Само седмица след това, на 8 септември, Марин Бодаков внезапно напусна този свят и отвори дупка след себе си – не само за тези, на които ще липсва най-много, но и в българската културна публичност.

    Светла да е паметта му.

    .

  • Идилично

    Илюстрация: Тialoto.bg

    .

    Трамваи, тролеи, метро,
    три етажа без дъх. И накрая,
    смълчан като мокър патрон,
    влизам тихо. Къде съм – не зная.

    Оглеждам стена по стена –
    сенки, бръчки по стари тапети,
    попили дъха на жена,
    старо вино, любов и спагети.

    И сякаш вечерният мрак
    бавно плъзга по тях дълги пръсти,
    опипва за паметен знак –
    аз го сложих – че ти се завръщаш.

    Изпълва, едва доловим,
    всички ъгли със шепнещи тайни.
    Притихнали, с него броим
    дълги мигове в празната стая…

    А после поток светлина
    гони сенките… Как се усеща,
    че е минал тук смях на жена…
    Дъх на вино, любов и спагети.

     

    Иван Вакрилов

    ————————————————————————————————

    * Още от същия автор – вж. тук, туктук, тук, тук и тук.

    .

  • Софийската премиера на “Нистинари”

    На 27 август в Клуб “Журналист” на Съюза на българските журналисти в София бе представена книгата “НИСТИНАРИ” – шести сборник от поредициата книги с творби на български автори от различни страни, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago.

    След “Черга пъстроцветна” (2016), “Часовниковата кула (2017), “Читател до поискване” (2018), “Хоро над Тирол (2019), “Възвръщенци” (2020), тази година излезе и “Нистинари”.

    На премиерата бяха авторите Виктор Хинов (Индианаполис, САЩ), който е и основен спонсор и мотор за издаването на книгата, Владимир Стан (Париж, Франция), Генадий Велчев (Разград, България), Елена Пеева-Никифорис (Солун, Гърция), Ивайло Диманов (София, България), който бе и в ролята на домакин в Клуб “Журналист”.

    Виктор Хинов

     С няколко встъпителни думи в началото Ивайло Диманов откри събитието.

    Ивайло Диманов

    На премиерата бе и редакторът на поредицата от литературни сборници Мариана Христова, която представи книгата, заедно с Виктор Хинов.

    Мариана Христова

    За кратко на събитието бе и Тодор Христов, чиято е картината на корицата на “Нистинари”, и който също е автор в сборника.

    Тодор Христов

    Присъства и авторът на отзива на задна корица на книгата Николай Тома – наш колега от базираната в Париж EuroTV.media, който дойде със снимачен екип.

    Николай Тома

    На премиерата дойдоха и близки на автори от страната и чужбина, които не можеха да дойдат, приятели и почитатели на българската литература.

    Събитието бе уважено и от Иванка Славчева от Държавната агенция за българите в чужбина, както и от Снежина Мечева – директор на българското училище “Иван Станчов” в Лондон и говорител на Асоциацията на българските училища в чужбина.

    Иванка Славчева

    Г-жа Славчева връчи на събитието грамота на ДАБЧ за EuroChicago.com, подписана от зам.-председателя на агенцията Димитър Владимиров. Грамотата бе присъдена за “принос в популяризирането на съкровищницата на българската творческа мисъл и безрезервно себеотдаване в съхранението на историческата памет на нашите сънародници, както и по повод Софийската премиера на шестия литературен сборник с творби на български автори от Родината и по света – “Нистинари”, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago”.

    Всички автори, които успяха да дойдат на софийската премиера на книгата, бяха поканени и излязоха пред събралата се аудитория. Представяйки се, те споделиха свои идеи и виждания за литературата, изкуството, езика, идентичността.

    Владимир Стан

    Генадий Велчев

    Елена Пеева-Никифоридис

    Пред аудиторията говориха и гостите на събитието Снежина Мечева и Николай Тома. Създателка на българско училище в Гърция, присъстваща на събитието, прочете творба на една от авторките в сборника, Рада Капралова от Атина.

    Снежина Мечева

    Творби на други автори в “Нистинари” прочете по-късно и редакторът на книгата.

    Мариана Христова и съпругата на Виктор Хинов Стела Хинова

    Към края на представянето на “Нистинари” пред публиката излязоха и автори от Литературния салон на Клуб “Журналист”, който се провежда всеки петък в този клуб.

    Благодарим още веднъж на всички, които помогнаха за това шестият сборник да види бял свят. На основния дарител Виктор Хинов, на дарителите Фил Бандов, Златимир Коларов, на дарителя от Чикаго, пожелал анонимност, на другите дарители Станка Николова, Андрей Ненов, Георги Екимов, Рада Капралова, Симеон Коев, Елена Пеева-Никифоридис, Кирил Колев. Както и предишните книги от поредицата, и “Нистинари” е плод на частни усилия и средства. Никоя българска институция не е помогнала за неговото излизане.

    Благодарим също на Тодор Христов за предоставената картина за корицата, на Ивайло Диманов за любезното домакинство в Клуб “Журналист”, на Гергана Иванова, Руми Стаматова, Снежина Мечева и Наталия Иванова за съдействието при отразяването на събитието.

    Генадий Велчев, Владимир Стан, Мариана Христова, Виктор Хинов, Елена Пеева-Никифоридис

    Видеозаписи от премиерата на “Нистинари” –

    ТУК и ТУК.

    .

    Снимки: Румяна Стаматова, Наталия Иванова, Снежина Мечева, Гергана Иванова

    Видео: Гергана Иванова

    .

  • Избор

    .

    Стихове от Христина Радомирова

    .

    ШАШАВ СТИХ

    Наздраве да си кажем, ей така –
    за всичките ни хубави моменти,
    за блясъка в очите ни сега,
    дори за клюките некомпетентни.

    А виното с тръпчивия си гъдел,
    направено с ръцете ти – магия,
    душата ми разплита като възел…
    Ха! И кой ми казва да не пия!?

    Та аз от щастие се тъй напих,
    че стъпките ми вече се преплитат
    и с ритъма на този шашав стих,
    вълшебник ли си, искам да те питам.

     

    РАЗМИСЪЛ

    Понякога тъгата е красива –
    досущ като на фотошоп.
    От чужди погледи сълзите скрива,
    но пипнеш ли я, удря като ток.

    И не гася изригнали вулкани,
    а пускам лавата да потече…
    Пък след това, което ще остане,
    с криле на птица ще ме отвлече!

     

    ИЗБОР

    Моля, някой най-сетне да спусне завесата –
    крайно време е циркът безумен да спре!
    Този свят е кошмарно обсебен от бесните,
    а тръбата Господна отдавна зове…

    Днес е време на избор, на онзи, съдбовния –
    да бъдеш свободен или да си роб.
    Че под тебе е адова бездна отворена,
    а над тебе десница подава ти Бог.

    .

    МОЯТ ДОМ

    Ходи ми се в непристъпни дебри,
    пие ми се живата вода,
    дишат ми се небесата ведри,
    язди ми се дива свобода!

    Иска ми се птици да прегръщам
    и над всяка земна суета
    да издигна светлата си къща –
    моят дом от спомен и мечта!

    .

    ЩУРОТИЯ

    Не през цъфналата ръж,
    драснах право през просото…
    Заваля усмихнат дъжд
    подир стъпките ми боси!

    Вятър духна с порив див
    и в косите ми се втурна…
    Липов клон със жест игрив
    шапката ми прекатурна!

    А пък аз така си знам –
    моят свят е щуротия!
    И е толкова голям,
    че не мога да го крия.

    .

    ЛЮБОВ ЛИ Е…

    На юли горещият пламък
    във вените мои пламти…
    И става безумен и палав,
    когато до мене си ти!

    Тогава избухват пожари,
    които не искаш да спреш.
    И търсим безрелсови гари
    с неистов от жажда копнеж.

    Не влизам в шаблони и релси –
    такава харесваш ме, знам.
    Любов ли е, значи е смелост,
    в сърцето ми вдигнала храм.

     

    ——————————————————————————————–

    * Христина Радомирова е родена в Стара Загора, където живее и днес. Нейни стихове са публикувани в редица литературни издания, звучали са в ефира на радио Стара Загора. Една от творбите й е отличена на Варненския национален конкурс: “Любовта, без която не можем”. Има редица публикации и в интернет пространството. По някои стихотворения са създадени песни; пише, също така, и текстове по поръчка. През 2016 г. получава наградата “Гран При” за поезия от Михаил Белчев. Издала е стихосбирките: “Надежда на заем”, “Понякога се случва да съм птица”, “По безкрая на краткия миг”, “Акорди от звездите”, “Дъх на сътворение”, “Да си жив” – в съавторство с Костадин Костадинов, “Да бъде обич”, “Напук на всички невъзможности” – поетичен фотоалбум, съвместно с фотографа Георги Неделчев. Още от същата авторка – вж. тук.

    .

  • Катмен

    Карикатура: Иван Кутузов, “Дневник”

    Гордият ромски баща вписва новороденото си дете в общината. Служителката трака по обелената от маникюра й клавиатура и задава дежурните въпроси, без да поглежда към мургавия татко на гишето.

    – Име на детето?

    – А-а, катмен.

    – Камен?

    – Не, не, кат’ мен – Хасан.

    – Ясно. Националност?

    – А-а, китайче!

    Тук служителката спира да трака и вдига зениците си към горния ръб на златистите очила, забивайки смъртоносно татко Хасан в гърлото.

    – Как така китайче? Ти какъв си?

    – А-а, циганин, такова, ром.

    – Майката?

    – А-а, катмен.

    – Е как ТОГАВА КИТАЙЧЕ?

    Бащата гордо ухилва празно от зъби пространство и обяснява:

    – Ам, чух по радиото – секо седмо чаве по света било китайче. Те така. Мен т’ва ми е седмо…

    Как да спориш с радиото? Ей на, и ние за малко да повярваме, че всеки първи свестен министър е канадец.

     

    Радослав Бимбалов

    .

  • Японияда III

    .

    Части първа и втора – тук и тук.

    Суеверия, числа, привички, самоубийства

    Петък 13 никак не впечатлява японците, не са чували за Разпети петък и фаталния апостол Юда, който предава Христос.

    За тях нещастие носят числа, които нас биха ни озадачили.

    Например числата 4, 7, 9, 40.

    Четири се произнася “ши”; с “ши” започва и думата “смърт” (“шину”).

    В заведенията масите се броят по следния начин: 1, 2, 3, 5, 6, 8, 10… Числото седем е “шичи” – тоест пак намек за смърт и не е съвсем щастливо.

    Често в асансьора липсва 4-ката, няма 4-ти етаж.

    9 е “ку”, което означава агония.

    42 и 49 са егати ужаса…

    Месеците се броят различно от нас, японците са с друг календар.

    Не е януари, февруари, март и т.н., а е 1-ви месец, втори, трети и така до 12.

    Като те питат кога си роден, отговориш ли 1975 г. примерно, няма да те разберат. А ще попитат в коя епоха си роден, примерно Мейджи.

    Дните от седмицата не са понеделник, вторник и така нататък, а са ден на огъня, ден на земята, на дървото, на парите и др.

    Срещано поверие е, че около бариерите, където се чака да мине влакът, има много духове и привидения, понеже често там стават нещастни случаи.

    Плачещата върба, навела клоните си надолу към водата, е символ на починал младеж и задължително се смята, че дървото е свързано с дух.

    Мост, кладенец и тунел са традиционно местата, за които японците вярват, че са обитавани от духове.

    “Юрей” е думата за дух. Също ползват и английско “Гоусто”; твърдят, че няма крака, а дълга бяла роба и дълги коси.

    Знаете, че има много красиви кукли, често мъж и жена, поставени в кутия.

    Косите на тези кукли са естествени, взети са от човек. Могат да Ви уплашат, като Ви кажат, че косите на куклите са започнали да растат…

    Има и такива телевизионни предавания, които търсят подобни артефакти. И водещият зад кадър току припява екзалтирано: “Фушиги, да нааа!” (“Ах, колко тайнствено!”).

    Бунпей ми разказа как е катастрофирал преди години.

    Връщайки се от участие в Токио, където е бил пианист, в малките часове на утринта, уморен и превъзбуден от преживяното, заспива на магистралата.

    Твърди, че е видял жена в бяло, привидение, точно преди да се удари, която се е носела към него над асфалта.

    Японците обожават да разказват страшни истории.

    Така една вечер напоително ми обясняваха кой какво привидение видял, с подробности говореха, за конкретни места… едвам се прибрах у дома.

    Добре, че нищо не шукна в тъмното, че нямаше да четете Япониядата сега.

    Все пак, едни от най-ужасните, страшни филми – като “Ринг”, са от японски разказвачи.

    Самоубийствата в Япония са чести. Независимо че са нация, известна с най-много дълголетници, те държат и приза в негативната класация.

    “Прегарянето” от работата, самотата, невъзможността да издържаш финансово семейството си, оскверняване на името ти, фамилията са част от причините за това.

    Как обичайно го правят?

    Някои предпочитат с газ у дома, но, имайки на предвид техните особености, ме изуми явлението и начинът на самоубийство в хотелска стая.

    Сигурна съм, че професията камериерка в Япония е недолюбвана.

    Дали, за да не травмират близките си, дали защото вярват, че духът остава там, където се е отделил от тялото. Мнозина приключват земния си път, паркирайки изрядно пред хотела, наемат стая, без да се виждат с рецепционист, дискретно.

    Сметката пристига с миниасансьор в нещо като долап; отваряш, плащаш, качваш с бутон, а те ти връщат ресто.

    В хотелите има най-различни и причудливи неща. Всевъзможни шантави стаи, които са показани на видеостена с номера.

    Човешкият фактор като персонал е сведен до минимум, само пари и консумация.

    Има апартаменти с огромни луксозни вани в хола, с огледала на тавана, неангажираща нежна музика, други пък са с бани с водни пързалки, задължително с мини бар с ядене и пиене, дори караоке, заредени тематични костюми, тематични стаи и какво ли още не…

    И все пак, въпреки всичкото това разнообразие и земни радости, някои губят ищах за живот.

    Сепукото и харакирито (рязане на корема), които са японска особеност, се извършват повече за защита на честта и фамилното име.

    “Да измият срама”, така да се каже.

    Всяко име, особено фамилното, е от изключителна важност за всеки японец. Японците имат личен печат, който се нарича “Ханко”, с името и фамилията си, в червено мастило, с който удостоверяват в документи самоличността си. Няма подпис, както е в нашия свят.

    Пишат името си и фамилията ръчно и удрят личния печат в червено.

    Ако има в рода предатели, измекяри, крадци или убийци, следващите поколения не могат да живеят достойно с тази, един вид “срамна фамилия”, с такова петно.

    Това много добре е показано във филма “Последният самурай”, в който предателят – японец е неизвергнат за вечни времена, а чужденецът, в ролята Том Круз, си спечелва уважение и чест за поколения напред.

    Според християнството, самоубийството е голям грях, но японците са основно шинтоисти и будисти.

    Погребението се извършва в наети за целта ритуални зали.

    Кремация, урна, снимка, лентичка, гонг.

    Всичко това е доста скъпо, гостите носят пари в пликове за семейството.

    Черните костюми и рокли са задължителни.

    Името на починалия се сменя след смъртта.

    Често след това отиват на караоке.

    Да пийнат и да попеят.

    Все пак, животът е по-силен от всичко.

    Съществува почит към оризовото зрънце.

    Един вид уважение и култ, тъй като японците са видели много глад и мизерия.

    Често срещана идея в рекламите е как японче си говори с оризово зърно, не смее да го изхвърли в мивката. То е “муттайнай”, да не иде зян.

    В Япония изразът дали си ял е “Яде ли ориз?” (“Гохан табета?”).

    Ако някой е решил да закуси (“гохан таберу”), но яде хляб, ооо… яде чуждопоклонническа храна.

    Обичайната закуска е супа мисоширу, варен ориз, ферментирала солена слива или кисели краставички, и печена риба.

    Всичко това е без МАЗНИНА.

    И после правим световни проучвания защо японците били слаби.

    Доведете някой японец в България и му дайте сутрин мазна баничка с бозичка… може и тутманик, приготвен със свинска мас.

    А защо не и купа с червено вино и надробен вътре хрупкав хляб?

    Така де, като ще е културен шок, то поне да е незабравим.

    Всъщност, голям процент от дълголетниците живеят на остров Окинава.

    Там ядат основно свинско.

    Дори черната свиня бива често консумирана.

    Дълголетие и свинско? Не може да бъде!

    Тънкостта е, че не ползват олио, а прасенцето се прави в собствен сос.

    Традицията повелява, когато всички се сбират на масата, да се изчакат, след което се казва, “итадакимасу”, което е един вид уважение и благодарност за ориза.

    Като се приключи, клечките се поставят красиво на купичката, събрани или отстрани, но никога забити вътре – пак би било намек за думичката с “ши”.

    Така както, ако ние обръщаме хляба с долната част нагоре, е покана за мъртвите.

    След ядене дланите се прилепват една към друга с преклонение и се благодари с думите “гочсоосамадеща” и леко кимване.

    Ноктите никога не се режат по тъмно. Нарича се “йозуме”. Защото ще хвърлиш проклятие върху родителите си.

    А на Нова година се ядат дълги нудълс, които се вярва, че носят късмет и дълголетие.

    .

    Текст и снимки:

    Десислава Бърлатова

    .

  • Къщата с призраците

    .

    Разказ от Людмила Андровска

    Илюстрация: Аlo.bg

    Когато разбра, че в Стария град така наричат родната къща на баба ѝ и лелите ѝ, Яна се разплака.

    Прочете обявата, видя снимките и сърцето й се сви. Нищо не бе останало от детските ѝ спомени, от магията на прекрасния дом. В коментарите отдолу пишеше, че да, къщата е хубава, но е прокълната, последните собственици са полудели и измрели, а през нощите случайни минувачи са забелязвали вътре да се разхождат сенки.

    Най-хубавите години от детството ѝ, а после и от младостта ѝ бяха минали там.

    Майка ѝ я беше родила, когато и двамата с баща ѝ току-що завършили гимназия и веднага били приети студенти. Затова я бяха дали на баба ѝ и дядо ѝ. По-късно се роди и брат ѝ Явор, който израсна в седмични ясли и детски градини. След години ѝ сподели колко е завиждал за детството ѝ…

    Да, детството ѝ беше хубаво… Баба ѝ и дядо ѝ трепереха над нея и се стараеха да не ѝ липсва нищо. А най-много обичаше, когато баба ѝ я водеше в оня хубав град при сестрите си. И двете много млади останали вдовици и нямаха деца. Не бяха пожелали да се омъжат повторно и живееха в родната си къща с портретите и спомените за мъжете си. И също имаха Яна като свое дете.

    Къщата беше голяма, на два етажа. На първия, издигнат на около два метра над улицата, бяха кухнята, санитарните помещения, всекидневната и голямо мазе, вдълбано в скалата. Беше огромно, влажно и тъмно… Непрогледно тъмно… Майка ѝ от време на време идваше, когато Яна гостуваше на лелите си, и я заключваше в мазето с часове, за да покаже каква строга и отговорна майка е. Оттогава Яна се страхуваше от тъмнината… На втория етаж от просторния светъл вестибюл се влизаше в двете спални – на леля Неда и на леля Катя. Третата голяма стая използваха като килер, защото гледаше към двора на втория етаж и от прозореца, високо над главите им, влизаше слаба светлина. Дворът беше на три етажа – на първия имаше плодни дървета, а под навес – голяма маса с миндери. На втория беше асмата с ароматно грозде. Третият, най-високият, бе само поляна и Яна там си правеше плаж. А и към града се откриваше страхотна гледка… Мечтаеше един ден да живее в тази къща. Да се премести завинаги в този град – стара столица на страната – да работи в него, а в почивните дни да се разхожда из крепостта или край реката, заедно с приятелката си Ана от отсрещната къща…

    До къщата на родителите на Ана имаше малко, вкопано в земята къщѐ. В него живееше самотен старец, дребничък и побелял. Не говореше с никого, не вдигаше поглед от земята и едва-едва креташе. Яна често се питаше как ли изглежда къщичката отвътре, но никога не се престраши да го заговори или да му отиде на гости.

    През две-три къщи улицата свършваше в двора на църквата. Тя обичаше да ходи там, сядаше срещу изографисаната стена и рисуваше иконите. С Ана, четири години по-голяма от нея, се сближиха покрай обичта им към рисуването и музиката. Постепенно станаха неразделни и всички ги наричаха „азбучните сестрички“ – и двете бяха къдрокоси, а имената им започваха с първата и последната букви на азбуката.

    След седми клас майка ѝ и баща ѝ я прибраха при себе си. Баба ѝ и дядо ѝ починаха един след друг, и Яна се чувстваше самотна и изоставена – за нея те бяха родителите ѝ. Отначало брат ѝ я гледаше накриво, но постепенно започна да търси компанията ѝ. Въпреки това тя не можа да свикне – баща ѝ почти не ѝ обръщаше внимание, а майка ѝ я гледаше, все едно е натрапник. И след като завърши, кандидатства в скоро открития университет в града на лелите си и замина при тях. „Значи ме изоставяш…!“ – с укор извика Явор, избяга в стаята си и се заключи.

    Това бяха най-хубавите ѝ години. Ана беше завършила висшето си образование в София и се завърна. Отново станаха неразделни.

    Яна ходеше на лекции, рисуваше в църквата, учеше за изпити под асмата, а през зимата седеше до прозореца във всекидневната, слушаше тихите разговори на лелите, примесени с бумтенето на печката, и гледаше падащите снежни парцали. Тук зимата беше красива. Всички съседи излизаха заедно да изринат пътеки във високите преспи, затрупали улицата. Вечер лежеше в леглото си, в така наречения килер, който бе подредила като своя стая, заслушана в шумовете на къщата. Пукане, пращене, като че тихи стъпки преминаваха през вестибюла, после отново тук-там се чуваше пропукване. Нощем къщата живееше свой живот… Представяше си прадядо си – висок, интелигентен, мустакат, собственик на кожарска фабрика… Прибира се вечер уморен, но се усмихва на трите момиченца, които се хвърлят на врата му… А зад тях го чака прабаба ѝ – елегантна, усмихната… Сигурно още духовете им витаеха тук и наглеждаха порасналите си и вече остарели дъщери…

    „Дали има призраци, лельо Кате? “ – питаше Яна любимата си леля. А тя само се усмихваше и не казваше нищо.

    Много неща се бяха променили от детството ѝ – лелите бяха остарели, смалени от годините, тихи и деликатни, но все така гледаха на нея като на малко момиче и не ѝ даваха да пипне никаква домашна работа. „Ти си учѝ – казваха ѝ те, – ние още можем да се оправяме сами…“ Ала леля Катя явно не беше добре, задъхваше се и все гледаше да полегне. Яна настояваше да я заведе на лекар, но тя отказваше.

    Старецът в отсрещната къщичка беше починал отдавна. Малкият му дом бе купен от младо семейство, дошло от някакво село. Трифон и Тотка – новите собственици – бяха закръглени и червенобузи, а лицата им излъчваха самодоволство и някаква надменност. Имаха две момчета-близнаци – Евгени и Евдоки. Тотка работеше на половин ден и се прибираше рано. Всички разбираха, защото над улицата се понасяше мощният ѝ глас: „Генчооо! Дочооо! Веднага вкъщиии!“ И момчетата за миг дотичваха и минаваха край нея с наведени глави, за да не получат по някой шамар зад врата. „Защо селяните си кръщават децата с хубави имена, а после ги поселчват?“ – питаше Яна, а Ана ѝ отговаряше: „Защото не могат да се надскочат…“ И двете се разсмиваха.

    Веднъж, като се прибра от лекции, от коридора Яна чу гласа на Трифон. Влезе във всекидневната и го видя седнал до масата. Лелите ѝ бяха срещу него, сгушени една в друга, стиснали пръстите си. Пред всеки от тях имаше чинийка със сладко и чаша вода, но никой не ги бе докоснал. При влизането ѝ Трифон млъкна и бавно се изправи.

    – Е, аз да вървя… – промърмори той и се изниза без да я погледне.

    Яна изчака, докато чу хлопването на външната врата.

    – Какво искаше този? – попита.

    Двете възрастни жени мълчаха.

    – Иска да замени неговата къща с нашата – промълви накрая леля ѝ Катя. – Негов селски е вещо лице в общината и е направил оценка на двете къщи… Ще ни доплати две хиляди лева…

    – Къщѐто без двор, срещу тази огромна къща с три двора! И само две хиляди разлика? – извика възмутена Яна.

    – Неговата е оценена на две хиляди, а нашата на четири… – рече леля ѝ Неда.

    Яна трепереше от възмущение, но мълчеше.

    – Е, къщата е ваша, вие ще решите… – изгледа ги и излезе на двора.

    После събитията се развиха светкавично. Откриха рак в напреднал стадий на леля Катя и тя след месец и нещо почина. „Защо хората, които обичаме най-много, си отиват първи…“ – питаше се Яна, като мислеше и за леля си, и за баба си и дядо си. Не мина и седмица след погребението, и леля Неда започна да си събира багажа. Яна беше вкъщи само вечер и не знаеше какви ги върши леля ѝ през деня. Но, когато видя изпразнените гардероби, разбра, че нещо се мъти.

    – Къде са дрехите на леля Катя? – запита я. – И защо твоите са прибрани в куфари?

    – Раздадох ги… – отвърна леля ѝ, – отивам в Банкя… Там има дом за активни борци, всеки е в самостоятелна стая, с телевизор и баня… Заменям тази къща, прекалено голяма е за мен, но не мога да живея и в малката. Ала ти можеш да се пренесеш там, докато следваш…

    Яна не знаеше какво да каже.

    – Поне да беше изчакала да минат четирийсет дни от смъртта на леля Катя… – прошепна накрая.

    Още на другия ден документите бяха оформени пред нотариус, който също се оказа „селски“ на Трифон, а после се появи някакъв възрастен, мустакат мъж с москвич „Алеко“ и откара леля Неда към новия ѝ живот. По-късно се разбра, че бил племенник на починалия ѝ през 1925-а година съпруг и колата я е купила тя с парите от къщата… „Кога я надушиха толкова лешояди…“ – питаше се Яна, но нямаше време да си задава въпроси, защото трябваше да се пренася в малката къщичка на Трифон.

    Тогава разбра, че леля Неда е оставила и всичките мебели на новите собственици. Докато сваляше малкото проточно бойлерче „Юнга“ от къщѐто, Трифон ѝ разреши да вземе леглото си от килера, един миниатюрен гардероб и малка масичка, които нямало да му трябват… Онемяла от наглостта му, Яна оглеждаше двата етажа, за да не забрави нещо, под зоркия следящ поглед на Тотка. Виенските сервизи, лампите с изрисувани абажури, цялата изящна мебелировка на тази заможна фабрикантска фамилия, всичко оставаше на тези хитреци…

    Ана ѝ помагаше в пренасянето и подреждането. За първи път и двете видяха отвътре малката къщичка на самотния старец. За първия етаж, вкопан в земята, се слизаше по три стъпала под нивото на улицата. Срещу вратата дървена стълба водеше до втория етаж, а пространството под нея бе направено на шкафове, вляво имаше мивка, а в дъното – складово помещение и преградена тоалетна. По стълбата се излизаше в малко антренце. От него се влизаше в две стаички, една срещу друга. Навсякъде таваните, облицовани с шперплат, бяха на педя над главите им. Яна си избра стайчето вдясно – от неговия прозорец се виждаше почти целият, амфитеатрално разположен град. Другата стаичка гледаше в дворовете на лелите ѝ, а леко встрани се виждаха и прозорците на помещенията. С Ана не откъсваха очи оттам. В двора излезе Трифон, обърна се и впери поглед в тях. Двете се отдръпнаха и Ана промърмори:

    – Мръсник!

    Боядисаха тавана и стените, Яна нарисува картини, сложи малко бойлерче над мивката, купи котлон и посуда, закачи пердета и си направи малък кукленски дом. Обичаше да сяда до масичката при прозореца в стаята си и да се наслаждава на гледката. Вечер не бързаше да запали лампата и се любуваше на светлините, които превръщаха града в голяма разноцветна брошка. За първи път през живота си не изпитваше ужас от тъмнината. А късно нощем влизаше в другата стая и вперваше очи отсреща през тънкото перде. Цялата улица спеше. Къщата бе притихнала и тъмна, но Яна можеше да я гледа с часове… Беше спокойна, че няма да срещне погледа на Трифон.

    По време на следването работеше на хонорар към местния вестник и радиото. Мислеше си, че трябва да подаде документи за постоянно, защото вече завършваше.

    Скоро след дипломирането се обади майка ѝ, че леля Неда е починала. Инфаркт на миокарда, уточни. Като че ли имаше значение как е станало…

    На следващия ден майка ѝ и брат ѝ пристигнаха заедно с колата на траурната агенция, която докара тялото. Погребаха леля Неда при леля Катя. Бяха дошли всички съседи, само Трифон и Тотка ги нямаше.

    После Яна с майка си и Явор отидоха в малкия ѝ дом. Двамата разгледаха навсякъде и майка ѝ седна на стола при масичката до прозореца.

    – Хубава гледка – отбеляза и се обърна към нея: – Разбираш, че повече не може да останеш тук. Уредила съм всички документи и утре ще прехвърля тази къщичка на брат ти. Той е мъж и всички имоти ще останат на него. А ти ще се оправиш… Не се мотай, а си намери съпруг, докато още си млада…

    Яна мълчеше. Знаеше, че и апартаментът на баба ѝ и дядо ѝ веднага след смъртта им бе прехвърлен на Явор. Тогава беше запитала майка си: „Защо го правиш, той нали ще заминава да следва в Щатите и едва ли ще се върне?“ „Като го продаде, ще си купи жилище там“ – отвърна майка ѝ и с това приключи разговора.

    – Направила си го много приятно – обади се брат ѝ, като се оглеждаше. – Лесно ще намеря наематели…

    – Дайте ми две седмици да си уредя нещата – рече тихо Яна.

    През нощта отиде в другата стая и впери очи в къщата. Стори ѝ се, че две бледи сенки бяха застанали до прозореца във всекидневната и я гледаха тъжно. Към тях се присъедини и трета… Тя разтърка очи и погледна отново. Къщата тънеше в тъмнина. Тъкмо се накани да се обърне, когато в една от спалните на втория етаж някой запали осветлението. После светнаха лампите във вестибюла, по стълбите и в коридора на първия етаж, отвори се вратата на кухнята и преди да светне и там, се разнесе ужасѐн писък… Прегракналият глас на Тотка крещеше нечленоразделно. От къщата се чу тропот на крака. Първо при майка си дотича някое от момчетата и неговите викове се смесиха с нейните. Яна се отдръпна назад в стаята. От настаналата олелия едни след други се събудиха и съседите. Едното момче беше излязло на двора и крещеше обезумяло:

    – Призрациии! Призрациии…

    След което се свлече с хлипане на земята и припадна.

    По-късно в тясната улица по калдъръма пропълзя линейка и откара Тотка и момчето.

    Преди да замине за София Яна беше научила последните новини – Евдоки бе лежал няколко дни в болницата без никакво подобрение и го бяха изпратили в детска психиатрия. След пет дни Тотка се върна с отнесен поглед и се затвори в къщата. Трифон не допускаше никого до нея. Неговата здрава селска психика не позволяваше да му се мотаят никакви призраци, таласъми, самодиви или извънземни. От време на време нощем се чуваха виковете на Тотка: „Махайте се… Махайте се… Оставете ме…“

    Една сутрин рано-рано Трифон я качи в москвича си и я закара на село. На въпросите на съседите после отговаряше, че е отишла да гледа възрастните си болни родители.

    По същото време и Яна натовари дрехите си в колата на колега на Ана, командирован в града, който се прибираше в София. Остави всичко друго – мебели, посуда и най-вече картините си. Просто събра личните си вещи и си тръгна. Ана беше говорила със старите си хазяи от следването и ѝ беше уредила квартира при тях.

    Последната вечер прекара в стаята срещу къщата. Там светеше навсякъде. След нощта, в която линейката откара Тотка и Евдоки, Трифон оставяше нощем осветлението в цялата къща запалено. С другия близнак – Евгени – бяха сами в огромния дом. Яна огледа прозорец по прозорец, представи си всяко кътче вътре, всеки миг, прекаран през годините. Въздъхна и очите ѝ се премрежиха. Погледна към двора и ѝ се стори, че на миндера до масата под навеса са седнали три светли фигури. Като че ли я гледаха и ѝ помахаха с ръце… Яна избърса сълзите си и впери поглед натам… Нямаше нищо, само тъмнината обвиваше градината.

    – Сбогом – прошепна тя и се отправи към другата стая.

    Застана до прозореца и се загледа към разноцветните, мигащи светлини на спящия град.

    Рано сутринта, още по изгрев, отиде на гробището. Приседна до двата гроба и наведе глава. После се изправи, прошепна „Простете ми“ и си тръгна. След по-малко от час с подпухнали очи изнасяше багажа си на улицата. Ана ѝ помагаше. Иво, колегата на Ана, вкара колата на заден ход по тясната калдъръмена улица и спря пред тях. Ана ги представи един на друг и той започна да качва чантите в багажника, а двете се прегърнаха силно и се разплакаха.

    – Ще държим връзка – изхлипа Ана.

    Колата тръгна.

    Почти през целия път Иво мълчеше. Когато вече наближаваха София, я запита къде да я остави. Яна му каза адреса и той възкликна, че го знае – студентската квартира на Ана. Прекрасно мансардно жилище, напълно самостоятелно, уточни. После попита отдавна ли се познават с Ана. Тогава нещо се отприщи в нея и тя през сълзи му разказа всичко – детството им, обичта ѝ към града, лелите, красивата им къща… Накрая се разплака неудържимо и не можа да продължи повече. Той сложи ръката си върху нейната. Тя притихна и пристигнаха в мълчание. Иво ѝ помогна да качи багажа си в малкия апартамент и на раздяла ѝ остави телефона си.

    Яна се обади на Ана да ѝ благодари, после звънна на майка си. Разбра, че рано сутринта Явор е заминал за Щатите, а къщичката са дали на брокер. И не, майка ѝ не може да се види с нея, защото е разстроена от заминаването на брат ѝ и едва ли скоро ще дойде на себе си. Яна затвори телефона и въздъхна с облекчение.

    Дните се изнизаха неусетно в тичане по редакциите. Колегите я познаваха, беше писала репортажи от старата столица и я приемаха като техен кореспондент оттам. Неин колега от университета завеждаше културата в един от вестниците и я накара да си подаде молба. Не след дълго я назначиха и тя потъна в работата.

    В края на месеца ѝ се обади Ана с новини. Трифон изпратил близнака на село и започнал ремонт. Това, което правел през деня, през нощта било разрушавано неизвестно как… На другия ден поправял и възстановявал щетите, но в следващата нощ всичко отново било сринато… Дори се чували удари и сърдити викове. Яна мълчеше. Не знаеше какво да каже. Заслуша се в гласа на Ана, която ѝ обясняваше, че е дала номера на телефона ѝ на Иво и той скоро ще ѝ се обади, защото пак ще има път към града…

    След няколко дни Иво ѝ звънна, но тя отказа да пътува с него. „Още ми е много рано – рече Яна, – не съм готова, нека мине време…“ Той я разбра и затвори.

    След повече от две години сама го помоли да я вземе със себе си при следващото му пътуване. През това време се виждаха – отначало на кафе, само от дъжд на вятър, после все по-често, ходеха заедно на театър и опера, посещаваха изложби, докато вече не можеха да пропуснат ден, без да са заедно. Иво ѝ предложи да се пренесе при него, но тя не бързаше. И най-после тръгнаха заедно към любимия град…

    Първо отиде на гробището. Двата гроба бяха потънали в бурени. Тя ги изскуба, почисти и запали двете свещички, които бе купила от магазинчето на входа. „Почивайте в мир“ – прошепна и видя как пламъчетата леко се раздвижиха. Усмихна се, прекръсти се и се отправи към Ана.

    Премина по улицата със свито сърце. Имаше усещането, все едно никога не си бе тръгвала оттук. Погледна към къщата на лелите си и видя Тотка. Седнала на миндера в двора, изглеждаше отслабнала, стопена до неузнаваемост. Блуждаещият ѝ поглед се спря на Яна, позна я, изправи се, вирна глава, сложи ръце на кръста и присви очи. Искаше да покаже, че тя, само тя е господарката тук и никога няма да я пусне да припари вътре.

    Яна обърна глава и в този момент Ана я притисна към себе си и я повлече към дома си.

    Настаниха се до прозореца и Яна хвърли бърз поглед към отсрещния двор. Тотка отново бе седнала на миндера, отпуснала глава, като че ли дремеше.

    – Не е добре – обади се Ана. – Пие лекарства, за да не буйства, и е като упоена. Но по-лошото е, че ѝ откриха рак… същия, като на леля ти Катя… Не ѝ остава много…

    – Трябваше да се срещнем някъде в града – въздъхна Яна. – Не искам да виждам тези хора…

    Вечеряха тримата с Иво в панорамен ресторант срещу крепостта и гледаха светлинното шоу. После изпратиха Ана до тях. Къщата на лелите светеше цялата…

    – Това е всяка нощ – рече Ана. – От години съседите се оплакват, че светлините им пречат, но…

    Тя не довърши, ала те я разбраха. Колкото и да не вярваше в привидения и зелени човечета, Трифон се страхуваше. Ана им каза, че е изпратил Евгени да учи в друг град, в училище с общежитие, което той скоро щеше да завърши. През ваканциите момчето не се е връщало тук, а е ходело при бабите и дядовците си на село. Евдоки вече бил прехвърлен в психиатрия за възрастни и не очакваха да излезе оттам.

    Прибраха се мълчаливо в хотела. Иво я помоли да излезе на терасата и да го изчака там. След малко Яна чу някакъв пукот и той се появи до нея с бутилка отворено шампанско и две чаши. Разля пенливата течност и преди да вдигнат наздравица извади кутийка и ѝ поиска ръката…

    Когато се прибраха в София, се обади на майка си и баща си и ги покани на подписването. Бяха решили, че няма да правят сватба – Иво бе сирак, имаха малко приятели, които щяха да почерпят след церемонията, а в гражданското щяха да са само с кумовете. Разбира се, майка ѝ отказа – имали проблеми, но я поздравява и се радва, че е послушала съвета ѝ, макар и със закъснение…

    – Значи нищо не ни задържа в София – прегърна я Иво. – Ще го направим там, където се срещнахме за първи път…

    Обадиха се на Ана и тя им запази дата след два месеца. По настояване на Иво им записа час и в църквата до тях.

    След гражданското и църковната венчавка отидоха в любимия им ресторант срещу крепостта.

    – Виж, седмина сме – прошепна ѝ Иво. – Какъв хубав символ…

    Яна огледа насядалите около масата – те двамата, кумовете, Ана, свещеникът и съпругата му…

    – Наистина – засмя се тя.

    Докато вдигаха наздравици и разговаряха, тя не се сдържа и попита Ана за Трифон и Тотка.

    Всичко бе станало много бързо. Тотка починала ден-два след идването на Яна. Седмица след това Трифон получил съобщение, че Евдоки внезапно е получил удар. Погребал и двамата в селото им. Върнал се и се затворил в къщата. Лампите светели денонощно. Съседите чували виковете му, опитвали се да влязат при него, но той не пускал никого. После гласът му заглъхнал. Дни наред нищо не нарушавало тишината в улицата. След това се понесла миризма… Тогава се обадили в полицията. Дошли униформени, разбили вратата и извикали линейка. По-късно в смъртния акт пишело „инфаркт на миокарда“…

    – Като при леля Неда – прошепна Яна.

    – Евгени е обявил къщата за продажба – добави Ана. – Но едва ли ще успее да я продаде…

    Яна я погледна учудено, но приятелката ѝ не каза нищо повече.

    Вечерта, когато останаха сами в стаята си в хотела, Яна седна до прозореца и извади телефона. Отвори сайта с продажби и намери обявата. Прочете коментарите за прокълнатата къща и се разплака. Иво се приближи и я прегърна. Тя се притисна в рамото му.

    – Извинявай, но трябва да отида до къщата… Сама – спря го.

    Той кимна.

    Беше обула маратонки и стъпките ѝ не се чуваха по калдъръма. Уличните лампи, на голямо разстояние една от друга, хвърляха бледа светлина и къщите тънеха в тъмнина. Всичко беше пусто, само от време на време някъде измяукваше котка.

    Стигна до къщата на лелите си и спря. Бавно пое дъх и вдигна очи към тъмните прозорци. Зад тях нищо не потрепваше. Постепенно премести поглед към двора и тогава ги видя – бледи сенки на три момиченца, които гледаха към нея и започнаха да ѝ махат. Жената зад тях също вдигна ръка за поздрав. После се появи сянката на висок, мустакат, елегантен мъж, прегърна жена си и дъщерите си и ги поведе навътре. Обърна се към нея, усмихна се и ѝ кимна с глава…

    Яна видя как сенките им минаха по коридора първо край един прозорец, после край друг и се отправиха към втория етаж… Стопаните на къщата, единствените ѝ господари, отиваха да си легнат…

     

    —————————————————————————————-

    * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

    .

  • Премиера в София на “Нистинари”

    .

    Шести литературен сборник с творби на български автори от различни страни

    Софийската премиера на шестия литературен сборник с творби на български автори от различни страни и континенти, публикувани в литературната рубрика на EuroChicago, ще се състои на 27 август, петък, от 18 часа, в Клуб “Журналист” на Съюза на българските журналисти, ул. “Граф Игнатиев” 4, ет. 1.

    След “Черга пъстроцветна” (2016), “Часовниковата кула” (2017), “Читател до поискване” (2018), “Хоро над Тирол” (2019) и “Възвръшенци” (2020), тази година излезе “Нистинари”. (Ако някой се чуди защо сборникът се нарича така, може да дойде на премиерата, да го вземе в ръце и да прочете едноименния разказ “Нистинари” в него, заедно с бележките под черта.)

    “Нистинари” съдържа 42 разказа и 48 стихотворения на 72 български автори от 15 страни и 6 континента. Творбите, включени в него, са публикувани в нашето издание през 2020 г. и първата половина на 2021 г. Има и някои творби, публикувани в литературната ни рубрика в предишни години.

    „Географията“ на шестия сборник минава през Австралия, Бразилия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Израел, Нова Зеландия, САЩ (Илинойс, Индиана, Пенсилвания, Вашингтон, Охайо), Сърбия, Република Южна Африка, Украйна, Унгария, Франция, Швеция; през Атина, Банкя, Бон, Босилеград, с. Босна, Будапеща, Бургас, Варна, Велико Търново, Добрич, Индианаполис, Йоханесбург, Кълъмбъс, Кърджали, Лондон, с. Нови хан, Одеса, Париж, Перник, Питсбърг, Пловдив, Правец, Пърт, Разград, Сао Пауло, Своге, Сиатъл, Сливен, Солун, София, Стара Загора, Стрьомстад, Тополовград, Тутракан, Уелингтън, Чикаго, Чирпан, Шумен, с. Ъглен и др.

    Книгата представя поредна извадка от съвременната българска литература, създавана в различни страни по света. И този сборник, както и предишните, включва творби и на известни, отдавна утвърдени имена, и на почти неизвестни автори. 29 от представените автори от страната и чужбина за първи път влизат в нашата поредица.

    Основен спонсор за издаването на “Нистинари” е Виктор Хинов (САЩ). Сборникът се издава и със спомоществувателството на Фил Бандов (Германия), Златимир Коларов (България), дарител от Чикаго (САЩ), пожелал анонимност, Станка Николова (Австралия), Андрей Ненов (САЩ), Георги Екимов (САЩ), Рада Капралова (Гърция), Кирил Колев (България). Повече за дарителите и дарените суми – вж. тук.

    Всеки, който има желание и възможност, е добре дошъл на представянето на шестия сборник в София.

    .

  • Японияда II

    .

    Част първа – вж. тук.

    Криеница

    Двегодишната Елена решава да си играе на криеница в токийското метро.

    След среща с приятелки българки в токиския им апартамент, малката Елена е очарована и превъзбудена, и решава да играе на криеница в двайсетмилионно Токио.

    Пъргавото Ленче хуква от мола “Итойокадо” и, понеже е мъничка, успешно се вмъква под загражденията, направо във входа на граничещото метро.

    Настанява се във влака и прошепва:

    – Мамо, скрих се (Ока сан сагаще). – Усмихва се щастлива. Тя е победител в играта на криеница.

    Поради дребния си ръст, Елена лесно преминава под метро бариерите. Така започва едно возене по метрото, а по-нататък и на влакови пътнически композиции, които излизат извън мегаполиса, и играта на криеница продължава от 16 часа следобед до 23 часа вечерта, докато нейните родители изпадат в ужас. Те безпирно обикалят гъстонаселения квартал, в който се е загубила, с велосипеди и я търсят. Пада нощ, оборудват се с фенерчета – търсенето продължава, но безрезултатно. Отчаяни се обаждат в полицията и я обявяват за национално издирване.

    Детето беглец продължава криеницата и недоумява защо играта не свършва.

    – Мамо, сагаште… (Търси ме…)

    Наблюдателна японка, возеща се в близост до двугодишната Елена, я заговаря и разбира, че детето се е загубило. Води го в първата полицейска будка на перона. Елена не знае адреса си и все повече се учудва защо мама не умее да играе на криеница. Все пак, по описание на дрехите, вида и ръста на детето, се свързват с родителите на обявеното за издирване дете и така щастливите родители отиват да го вземат, което е на един час път извън Токио.

    От този ден нататък на всички дрехи и чанти на Елена са поставени името и фамилията й; така, както на всички японски деца.

    Майката купува нагръдна каишка, с която да държи пъргавото като живак дете.

    Японецът пристига в България

    След дълго умуване и притеснения, примесени с безпокойство, Бумпей решава да посети страната на киселото мляко.

    Отиваме да го вземем от летище София. Освен мен, там го чака и брат на наш семеен приятел, на име Емо. Отиваме да хапнем в софийски ресторант, който се слави с чудесна градина и барбекю. Всеки си поръчва нещо. Емо – цаца, картофи и бира. Аз набутвам Бумпей да опита българска национална кухня – кюфтета и кебапчета, шопска салата. Той е впечатлен, но започва да “скубе” от чинията с цаца на Емо. Емо тактично си мълчи, а аз започвам да нервнича.

    В Япония, когато са седнали на масата, всеки си взима от всичко на всички, в един общ дух на колективност. Никой не държи порцията точно пред себе си, като своя и ниприкосновенна. Сметката пък се плаща също общо, без много-много да се влиза в детайли; освен това в ресторантите тип “Изакайя” – най-разпространеното заведение за пиене и хранене, чиниите преливат от храна и цените не са високи.

    Скарах се не Бумпей, че напада рибата на Емо и защо не ми е казал да поръчам порция и за него, като му обясних, че при нас така е прието. Японецът се изчервви – първи културен шок.

    Въпреки дванадесетчасовия полет, японецът не успя да спи в колата по пътя за Пловдив. Отворил широко очи, любопитно поглъщаше българската реалност.

    Сетне беше му странно да спи на креват. “Защо има толкова много мебели?” – ме питаше постоянно; пипаше с интерес масивните шпакловани стени. Та нали в Япония къщите са направени от леки дървени конструкции, заради честите земетресения, с цел – ако падне къщата, хората да не станат жертва на строителството. Японецът ме посъветва, че не би трябвало да пия вода от чешмата. Смеейки се, му казах: “Не бой се, ние пием без проблем. Тук не са Филипините и водата се хлорира.” Той ми отговори: “Всички японци, които пият вода от водопровода в чужбина, получава стомашно-чревни разтройства”. За жалост, по-късно разбрахме, оказа се прав. Неразположението му излекувахме с черен въглен от аптеката. В същото време на мен ми нямаше нищо, при условие, че ядяхме една и съща храна, консумирахме едни и същи течности. С други думи – малко са изнежени японците в тази насока.

     

    Българска национална кухня

    Ние, българите, се гордеем с традиционната си кухня. Това кюфтета, кебабчета да има, шишче, пържолка… салатка, ракийка – ние сме щастливи. Всичко е просто и ясно. Попита ме веднъж един готвач, японец: “Вие с какво си овкусявате храната, какво е характерно, какви вкусове са характерни по вашите земи?”. Отговорих му: “Сол и черен пипер, червен пипер, чесън лук и билки”, а той се позасмя: “Само това ли…?”. “Е, правим и доматена основа с лук, ползваме и много магданоз.” Той ме погледна деликатно-иронично, саркастично дори; за тях богатството на храната е в нюансите, в детайлите, в тях се крие красотата на блюдата. Приготвянето на ястия и консумирането им при тях са цяло изкуство, всичко в чинията трябва да е красиво като картина. Морковчето може да е нарязано като звезда, бялата ряпа да е настъргана и оформена като пирамида, киселите краставички – наредени като войничета, а оризът в купичката може да е оформен като планината Фуджи през зимния период. Нещата трябва да са приготвени и оформени с вкус, защото човек се храни преди всичко с очите.

    Сол, пипер, кимион, лук, чесън, подправки, мерудийки са абсолютно недостатъчни за изтънчения японски вкус.

    Айджо

    Хитринки

    Веднъж са един японец, на име Сузуки сан, си бъбрим. Тогава още не бях семейна, той ме наблюдаваше с любопитство и ме научи на някои японски семейни хитринки. Научи ме, че когато жената приготвя блюда за своя мъж, винаги да добавя щипка “айджо” – любов.

    Приготвеното с любов насища повече сетивата. Ръчно приготвеното специално за теб и отношението, насочено специално за теб. Това са важните неща. А не толкова какво сервираш. Дали са хайвер и миди, или просто орис със супа. Когато по-късно се омъжих и заживях с Бумпей, започнах сутрин да му приготвям “онигири” – това е оризова закуска, обвита в сушени водорасли, а в сърцето й пълнежът е от ферментирала солена слива или термичноообработена риба тон с майонеза. Сутрин му правех такава закуска за работа. И, когато всичките му колеги са сядали да обядват в почивката, всеки един от тях е изваждал своята храна, а той – приготвеното от мен “айджо”… Един ден се върна и ми каза, леко смутен:

    – Всички в службата разбраха, че съпругата ми е чужденка.

    – Е! Как разбраха…? Ти ли им каза?

    – Не, много голямо “сърце” ми правиш. – Имаше предвид “онигирито”. – И те веднага се усъмниха, че не е правено от японка.

    – Е, ама аз нарочно по-голямо го правя, за да се нахраниш по-добре, нали съм българка.

     

    Гома сури

    Гома сури означава подмазвачество, буквален превод – да стриеш сусама в мраморно хаванче, за ориза на по-висшестоящия. Същото се ползва и в преносен смисъл, като често японците го изразяват с жест, като търкат юмрук в длан. Когато искаш нещо от някого,   почти винаги е необходима да се тръгне по заобиколен път и начин, и чрез подмазвачество. Може да засвидетелстваш уважението си към повисшестоящия от теб в йерархията, например: жена към мъжа си или към по-възрастните от теб, в службата – към шефа. За целта, по време на фирмените партита, по-нискостоящият налива на шефа напитките, пали му цигарата, отстъпва му най-хубавото място, висшестоящите се канят да пеят първи на караокето, да танцуват първи. По този начин се “стрива сусамът” и се засвидетелства йерархичната структура и уважение.

     

    Джапанки

    Произход на думата е от Japan. Прототипът са традиционните японски обувки, наречени “Гета” – дървени налъми с каишки отгоре, които се носят зиме и лете, понякога със специфични бели чорапи – петопръстници.

    Японците недолюбват европейския стил на обуване със затворена обувка и при първа възможност се вмъкват в любимите си джапанки.

    Често явление е костюмиран мъж, с вратовръзка и бели чорапи, през зимата да е обут с джапанки, въпреки снега.

    В болниците, в зъболекарските кабинети и в голяма част от ресторантите, които са в традиционен японски стил, събуването е задължително, а чорапите трябва да са изрядно чисти. Може да Ви предложат чехли; в самите антрета има специални шкафове, в които можете да си заключите мръсните, напрашени отвън обувки.

    Ако желаете, обувате предоставените Ви пантофи – или оставате по чорапи.

    Уютното чувство, че сте си у дома, отпуска сетивата Ви.

    В традиционните ресторанти сядате на големи възглавници направо на татамито – дървения под, подпъхвате краката под ниска масичка, наречена “кутацу”, и така можете да консумирате спокойно и да си полегнете след храненето. Хитро, нали?

    Релаксиращият клиент, когото не го стиска чепикът, ще похарчи повече пари.

    Здравеопазване

    В Япония има национална зравна застраховка, която е задължителна и обезпечава 70-80% от разходите. Вноските се натрупват в карта (кенкохокен-шоу) и се увеличават като капитал. Когато се ползва от стойноста, се изважда цената на услугата (сякаш вадите разход от дебитна карта).

    Със здравната застраховка може да Ви обслужат и в частна, и в общинска болница. Дори в частната ще Ви обслужат по-добре, а цената е еднаква. Доверието и уважението, с което се отнася пациентът към лекаря, е огромно и взаимно.

    Веднъж ми беше много зле и се наложи да отида в малка лечебница. След като изслуша оплакванията ми, лекарят се обърна към сестрата с някакви указания. Тя стри неизвестни за мен субстанции на прахчета в съседното нам помешение и ми ги подаде в хартиени пликчета, с подробни описания за начина им на прием. Почувствах се като във филма “Матрицата”, със синьо или червено хапче.

    В Япония няма аптеки като при нас, а магазини, които се наричат “Dragstore”, но там почти не се продават лекарства. Лекарствата се правят от медицинските сестри, а се изписват от лекари при преглед.

    Същото важи и за противозачатъчните. Изписват се след обстоен преглед при генеколог.

    Линейките работят 24 часа в денонощие и по статистика – още от 1997 г. същите се отзовават на мястото на повикване за 9 секунди, като номерът на “Спешна помощ” е “119”. Подредбата на числата е обратно на американкия номер, който е “911”.

     

    Телевизия и радио

    Държавната телевизия е “NHK”. Тя е предимно с образователен характер, издържа се от данъци и от такса, събирана веднъж годишно от всяко домакинство. Останалите ТВ канали са частни, наситени с местни сапунени сериали, които заковават зрителите и най-вече домакините пред екраните. Преобладават забавни предавания, които в късните часове са с лек еротичен привкус.

    Гледах веднъж следния двубой, излъчван от една частна телевизия. Пред двама младежи бяха наредени на поставка огромно количество купички бял ориз, една върху друга. Играта беше в зала с публика, която ги окуражаваше. Зададената цел беше да се изконсумират, колкото се може повече купички, защото изяждането и премахването на всяка една откриваше част от тялото на красива японка, която стоеше зад купичките гола.

    Водещият ги предизвикваше и “оцветяваше” двубоя с реплики от рода на: “Още три купички… и лявата цица почти се показа!”. А публиката, също жадна за зрелища, им подвикваше: “Гамбатте… Гамбарозоо… Томаранайдее…” (“Кураж… Дръж се… Не спирай…”).

     

    Вестници

    Не всички японци могат да четат вестници. За да се прочете вестник, освен двете азбуки – „хирагана“ и „катагана“, е необходимо да се знаят поне три хиляди китайски йероглифа „Канджи“. Освен новини и събития, във вестниците се публикува и хайку (поезия).

     

    Книги

    Япония има древни традиции в изработката на хартия, в качеството и здравината й японците са ненадминати.

    Текстът в книгите започва отгоре надолу и върви отдясно наляво. Книгата се отваря отзад напред.

    Въпреки че телевизията и елекронните продукти са обсебили японския бит, японците все още са ентусиазирани читатели и книжарниците имат достатъчно на брой клиенти.

    Анимационни филми – Манга

    Мангата е силно застъпена, като всяко поколение е израсло с определена вълна  анимационни сериали, чиито песни са много популярни. Често ги пеят в караоке клубовете с носталгични чувства. Както ние на времето следяхме “Розовата пантера Пинко” и тананикахме неговата мелодия, така и те могат за запеят ембематичната песен от всяка манга.

    Любими анимационни герои на млади и стари, обаче, са Doraemon и Kitty chan. Произходждат от комикси, които по-късно биват анимирани.

    Дораемон – небесносин герой, от чието джобче излизат какви ли не вълшебни неща. Всички мечтаят да имат джобчето на Дораемон.

    Кити чан пък е най-популярната котка, чиято известност отдавна е излязла извън острова и покорила дори Америка и Англия. Създадена е през далечната 1975 г. от фирмата “Санрьо” и по-късно се явява спор, с претенции от агличаните, че е техен продукт. По-късно първенството се връща отново на Япония. Индустрията на Кити чан е невероятна. Тениски с лика на рисуваната котка са предпочитани от японките, макар и някои да го намират за инфантилно. Продават се в всевъзможни артикули – обици, гривнички, ключодържатели, дамски огледала, чанти, шапки и всичко, за което може да се сетите. Тъй като Дораемон е в синьо, се предпочита от момченцата, а Кити чан е в розово или в червено, и се предпочита от момичетата.

    Пикачу е съвременният популярен герой, който превзема и българския пазар. Покемон също (съкратено от „Покет монстер“ – „Джобно чудовище“).

    В денонощните магазини за хранителни стоки и неща от първа необхисимост – като “Лоусон”, “7/11”, “AMPM” – има щандове със списания и вестници. Там често стоят изправени ученици с униформи, които са се заровили и разгръщат списания с порнографско-еротична манга.

    Популярност набират автомати, от които срещу някоя банкнота от 500 йени (5 долара) се купуват употребявани гащички от ученички – присъщия за тях фетиш!

     

    Цигари

    Пушенето, поне до 2003 г., беше разрешено навсякъде. Първите пушачи, които видях, бяха в  “Макдоналдс” и ми подействаха стресиращо. “Мака” се посещава основно от бедни и малоимотни граждани, и униформени ученици с велосипеди. Един сандвич там струваше около 40 йени (120 йени = на един долар). Пепелници има навсякъде и да запалиш цигара не е никакъв проблем.

    В семейните ресторанти (Family restorants – “Густо”, “Сайздзерия”) има места, които са отделени в зона за непушачи, с красиви прегради, дървени решетки, цветя или остъклени витрини.

    Всъщност, ако климатизацията и вентилацията са добри, то в едно и също помещение не се усеща цигареният дим.

    Японците пушат като комини – и мъжете, и жените. Най-разпространената марка цигари е “Mild seven”, която е тяхно производство и я пушат с особено националистическо чувство. Инак може да закупите цяла гама американски цигари – като почнете от “Caster”, “Филип мориц”, “Парламент” и т.н.

    Кутия цигари струва около 240 йени, за един час работно време може да се купят примерно три кутии цигари.

    Цигарите често се продават от автомати “Vending mashine”, по улиците и на входовете на магазините.

    Употребата за лица под 21 години е забранена, но всеки, пъхайки монети, може да си купи цигари, независимо от възрастта си.

    Друг интиресен феномен е, че когото се върви по асфалтиран път, отдалечен от населеното място, от двете страни, например, има декари оризища с вода и изведнъж в нищото – автомат за напитки – кеф ти горещо кафе, чай, безалкохолно или студена бира. Мистерия е откъде е захранена машината с електричество.

    Уникалното е, че машината е подгряваща и охлаждаща едновременно, с червено са обозначени горещите напитки, а със синьо – студените.

    Най-новите модели от тези машини са снабдени със сензори, а заплащането може да се извършва с кредитни карти.

    Освен за цигари, в подобни Вендинг машини се продават най-разнообразни неща – топъл ориз, раци в хибернация, държани на 5 градуса, които при изваждане на топло се активират и така може да се приготвят пресни. Срещу монета от 100 йени има и бръмбари рогачи, с които се провеждат борби с други желаещи, в които борби обикновено се включват залози.

    Освен това може да си купите памперси, сутиени, презервативи, тестове за бременност, хапче-антибебе и др.

    Японката Чихаро посещава свои близки в Калифорния, свършват й цигарите и решава да слезе на улицата, за да си купи кутия от автомат. Какво е недоумението й, когато разбира, че не само такъв автомат не е осигурен, ами и, на всичко отгоре, трябва да шофира няколко километра до най-близкия денонощен супермаркет. За капак я предупреждават да не се впуска в такива нощни излизания, защото е опасно, поради увеличената престъпност в нощните часове – нещо, неприсъщо за японската действителност.

     

    Говорещи неща

    В Япония има много самотници – “Сабишининген”. Когато някой сподели, че е самотен, те разбират и проявяват съчувствие.

    Може би, за да избегнат самотата, са създали говореща функция на всички видове електроники. Обичайно е женско, сладко-кукленско гласче, на което не може да се устои, да бъде заложено в софтуера на техниките и уредите. Спомням си как през 1998 г., когато влязох в телефонна будка, за да се обадя, и вдигнах слушалката на зеления автомат, пъхайки магнитна карта и – о, чудо! – на електронен дисплей се яви човече в пола, което под формата на анимация ми се поклони и оптимистично ме поздрави с едно ведро “Конничуа”.

    Ако Ви е скучно и самотно, или сте изпили някоя и друга биричка, можете да вдигате и слагате слушалката, докато се уморите да общувате с апарата.

    След години моята свекърва започна да проявява признаци на Алцхаймер. Случваше се да да забравя включена газта, която подгрява ваната, и това можеше да доведе до сериозна авария. Предвид тези обстоятелства, мъжът ми Бумпей поръча говорещо устройство с дисплей, което бе монтирано над ваната. При достигане на определената тампература, то изключваше газта. Свекърва ми често си говореше с момическото гласче от дисплея и сама се забавляваше!

     

    Текст: Десислава Бърлатова

    Снимки: Личен архив на Любов Гълъбова

    ————————————————————————————–

    * Още от Десислава Бърлатова – вж. тук и тук.

    .

  • На ръба

    .

    Разказ от Десислава Бърлатова

    Илюстрация: Скрийншот YouTube

    Червеното зарево на августовата утрин погали нежно притихналото, сънено село, сгушено в полите на Магическата планина.

    Нищо не предвещаваше зловещия завършек на необичайния летен ден.

    Най-гадните трагедии се случват в прекрасно започващи летни и безоблачни дни.

    Петдесетгодишният, дребен и сух като клечка строител, стана преди всички, направи си кафе и, докато го пиеше на големи глътки в двора под дълбоката сянка на асмата, фотографира бебетата немски овчарки и ги обяви за продан в мрежата.

    Сетне се облече за работа, взе маламашката и шпаклата, и тръгна към обекта.

    В селската къща останаха заварената му дъщеря и червенокосата му жена Сия, които се заеха с приготовление за обяда – пиле фрикасе.

    По големия двор, потънал в зеленина, пъргаво тичаха “немците”, следвани от майка си, и дразнеха стопанката Сия, закръглена и невисока жена около 40-те, препасана с тъмносиня престилка, която прибираше изстиналите буркани с компоти от сливи.

    Обичайно кресливият птичи хор бе замрял, сякаш предчувстваше трагедията.

    Не се чуваше и кукумявката, която три нощи подред зловещо се обаждаше току пред пред прозореца на спалнята: “Ухухухууу, ухухухуууу!”.

    “Ама че тъпо – подсмихваше се Сия, – добре сме. Няма болни. Всичко е наред, никой няма да умира. Объркала си се, птицо проклета! Объркала си къщата. Върви другаде… къш!”

    Саксиите с разноцветни мушката стърчаха, напразно ошумени, без нито един цвят, а тазгодишното грозде бе покосено от незнайна болест. Преждевременно листата му пожълтяха, а по клоните виснаха изсъхнали, мъртви чепки грозде, неналяли дори плод за стафида.

    Сякаш невидима зла сила се бе настанила в този дом така, както спи змия под камък.

    Червенокосата Сия позвъни на съседа, уж за да обменят няколко празни буркана с различна вместимост. А всъщност – жадна за мъжко внимание, което не получаваше напоследък.

    Двамата се срещнаха на мрежата, представляваща ограда и синур между двата комшийски двора.

    – Много си хубава – подшушна комшията Киро и с трепереща ръка посегна да погали жената по закръглените гърди. – Ще пием ли по ракия? – предложи той и я погледна въпросително и с надежда.

    – Добре – бързо се съгласи младата жена, вече приключила със сутрешната шетня и досадната грижа за цялото семейство.

    Чукнаха едно кухо и бързо “Наздраве”, доде Ваньо го нямаше.

    Ракията – домашна гроздова, поне 45 градуса, силно опари хранопровода и зачерви страните й. Светлосините й, невинни очи блеснаха дръзко.

    “Какво пък – мислеше си тя, – мъжът ми скита с разни никаквици, спи с бившата си жена, в едно легло лягат… а аз да не мога да пофлиртувам с тоя дъртак!”

    – Ела… мъничко да те пипна – каза шейсетгодишният стар ерген, прочут земеделец на дини в селото, и се доближи още повече.

    – Не – смути се жената, – ако ме види мъжът ми, с мен е свършено! – Но добави закачливо: – Значи днес имам точка! – позасмя се с наредените си като бисери зъби. – Предизвикала съм фантазията на един мъж.

    В този момент дървената вратичка на гаража хлопна, а големият на вид Киро се сепна уплашено. В очите на този, иначе 120-килограмов, едър фермер, пробягна страх, който Сия забеляза.

    – Мъжът ти май се прибра. Не чу ли вратичката?

    – Прибрал ли се е…? – притесни се тя. – Ох, сърцето ми се сви! – рече и посегна, та тури ръка на сърдечната си област, предусещайки тежката ревност на Иван.

    – Отивай, отивай – отвърна комшията и добави приглушено: – Да не ядеш пак бой!

    Червенокосата взе недопитата чаша с ракия и, минавайки през гаража, влезе в предния двор.

    Там на външната чешма беше мъжът й Иван, който се миеше от работата, потънал в гробно мълчание.

    – Ооо, скъпи, кога се прибра? – запита жената, като се опитваше да разведри бурята, която се задаваше. – Приготвила съм ти и специален обяд, пиле фрикасе, да ти сипя ли да обядваш? – заговори го тя, с престорени нотки на радост, а всъщност със свито от страх сърце.

    Мълчание.

    Иван:

    – Какво означава “Имам точка”? – попита я той, без да я поглежда, стоейки още на чешмата, показвайки й гръб.

    Последва още по-неловка тишина. Въздухът между тях се нажежи и можеше да се реже с нож, толкова бе плътно напрежението.

    – И “Сърцето ми се сви”? – продължи злобно мъжът.

    – Подслушваш ли ме? – попита тя, вече ядосана, но и разтреперана.

    – Не, не съм подслушвал, просто влязох в гаража да си взема зарядното за телефона.

    – Няма да се оправдавам – тръсна се тя, – защото нищо нередно не съм направила!

    Ревнивият мъж, облечен все така с работни дрехи, излезе за кратко и скоро се върна с 200 гр. шишенце ракия и кутия цигари.

    Настани се на масата под чадъра и разтвори компютъра, за да разглежда снимките от балканските им пътешествия с огромния туристически мотор.

    Тя междувременно глътна на екс останалата в чашата домашна ракия, докато правеше неуспешни опити да го заговори и да го накара да хапне.

    Той сякаш се намираше в друго измерение и не я виждаше.

    Жената познаваше отлично това му състояние. Обичайно завършваше със страховити скандали по нощите, пълзене по пода в краката му и тежки юмруци върху й.

    А сутрин, заедно с махмурлука, у него удобно се явяваше амнезия за извършеното.

    Предметите се връщаха по места, мебелите се поправяха, стъклата се метяха, раните зарастваха, думите се забравяха… до следващия път, когато всичко започваше отначало.

    Дяволска работа! Омагьосан кръг.

    От тих, кротък и разумен човек през деня, по-нисък от тревата, нощем се превръщаше в неукротимо чудовище, избухливо без повод, агресивно и болезнено ревниво.

    Демоните, дремещи в него, излизаха, когато напоеното с алкохол и никотин слабо тяло отпускаше преградите пред размътеното и безконтролно съзнание.

    Уплашена и стресната от вида му, жената също си купи мастика и се качи в спалнята, и пи, за да спре паниката и тревогата, която я обземаше, пред наближаващата кавга и очакваните пестници.

    По някое време следобеда слезе долу, вече видимо спокойна, като си мислеше, че бурята ще бъде потушена, ако не словесно, то поне в леглото, както много пъти преди това се беше случвало.

    Но стъклената маса под огромния зелен чадър бе празна.

    Детето отиде да го търси и го видя, че е седнал да се налива в кръчмата отсреща, заедно с циганите.

    Циганите надушват края на смъртниците. И ги наобикалят като лешояди за финалния гърч.

    Колю Копанара и Янко Хайгъра стояха от двете му страни.

    Пиеха, без да мезят, и го насъскваха срещу червенокосата.

    “Лошо – помисли си Сия, – щом от обяд започна … и то без да се храни, до вечерта ще стане непоносимо!”

    Много пъти при такива пиянски свади тя бягаше по селото, обута само с чехли, в снежни преспи или в пороен дъжд. Тропаше отчаяно на хорските врати някой да прояви милост и да й помогне, но по тъмно никой не отваряше.

    Хората се залостваха здраво и не ги вълнуваха семейните побои, хеле пък нейните.

    Беше се случвало да се крие по плевнята, да не я намери Иван, бе спала два пъти в циганската махала, дори с детето, бе заспивала неколкократно с яке и обувки на долния етаж, в пълна готовност да бяга, макар и от собствения дом.

    Само и само да избегне юмруците му и тормоза, който се изливаше върху й.

    Преди две години, уплашена от демоните, които излизаха от него в такива моменти, тя реши да ги запре като се кръсти в близкия манастир.

    След кръщенето тормозът значително намаля, нещата се поуспокоиха и канализираха.

    Но той започна да се качва на мотора пил.

    Вместо да унищожава нея, започна самоунищожение.

    Пиян пътуваше до другата си жена, бившата, от която уж бе избягал при Сия.

    Никой не можеше да го спре.

    Него ден наближи четири часа следобед, а Иван още не се прибираше. Жената качи дъщерята на автомобила и двете запрашиха към областния град, без да му се обадят.

    Настаниха се при бабата, която напоследък беше болна, набелязаха нещата, които имаха да вършат в града, и се настаниха по леглата рано да спят.

    Мобилният на червенокосата иззвъня вечерта .

    Звънеше Славея – първата жена на Иван.

    – Какво става? Иван е бесен! Ти го изкарваш от кожата му. Върни се и го успокой. Спри го да не се качва на мотора. Разбери, че белята става един път, разбери!

    Червенокосата го набра.

    – Слушай, Ваньо, утре се прибираме по обед. Имам малко работа в града, успокой се.

    Двете жени отново проведоха разговор и се надяваха мотористът да си легне да спи. Едната каза:

    – Ние, две жени, не можем да го опазим…

    А другата допълни:

    – Сякаш дърпа дявола за опашката!… Да става, каквото ще.

    Никоя не пожела да отиде при него.

    И двете ги беше страх.

    Заваля проливен дъжд.

    Единственият от началото на лятото.

    Лятна буря.

    Сия сънуваше дълбоко.

    Видя го.

    Беше с него.

    Той дойде в съня й.

    Всичко бе истинско.

    …На другия ден следобед телефонът на червенокосата звънна. Обаждането бе от сина на Иван.

    – Да знаеш къде са документите на баща ми – лична карта, шофьорска книжка?

    – Не, не знам, в него са си.

    – Трябва да ги намериш.

    – ?

    – Снощи е починал на магистрала “Тракия”, в 2.40 сутринта. Валял е проливен дъжд. Трябват ми документите, за да го взема от моргата. Блъснал се е с висока скорост в товарен бус, мокър асфалт, починал е на място.

    Гласът бе почти безчувствен.

    Тя оглуша.

    Тишината бе пронизителна. Като непрекъснато горно “си” на пиано.

    Сякаш земното кълбо се превъртя и всичко застана с главата надолу.

    Нищо не чуваше.

    “Коя съм, къде съм?

    Къде си?

    Нали снощи беше до мен?”

    ***

    Мястото в гаража на 900-кубиковия мотор сега е празно. Инструментите, наредени по конец, стоят и чакат работливите му ръце.

    Напразно немската овчарка се ослушва напрегнато да чуе задаващия се черен звяр на две гуми с двата ауспуха.

    “На връщане от последното ни пътешествие в Сърбия и Македония, което бе най-хубаво, се отбихме за кратко в Рилския манастир.

    Необичайно Иван влезе и запали свещ за себе си и за сина си.

    Какво си казаха със светеца, не разбрах, но точно 7 дни след това сърцето му спря да бие, разкъсано от високата скорост и сблъсъка с товарния автомобил.

    А може би светецът Иван Рилски милостиво го прибра при себе си, за да го спаси и предпази да не извърши по-голяма беля…?”

    .

    ————————————————————————————-

    * Още от същата авторка – вж. тук.

    .

  • Осем такта тишина

    .

    От книгата на Марин Маринов

    „ОСЕМ ТАКТА ТИШИНА”, из цикъла „Квинтети”

    (изд. къща „Булевард” – Бургас)

     

    Ти намери цветето на светлината, като гледаше с години
    от върха на мачтата сведените облаци по хоризонта,
    тези бавни форми на мъртвите статуи, които някога обикна;
    вълните вдигат мрачно „Утринна звезда”, снишават се,
    островът наблизо тъне зад мъглата, само ударите на прибоя
    в есента подсказват нямото присъствие.
    Спомни си дългата градина край морето, терасите, извити по брега,
    призрачните сенки на дърветата и лунната тъга,
    които чезнат в тишината на побитите мрамори, тези бели пламъци, това полюшване с вятъра, докато си шепнат нещо
    в призмите на мрака.

    А ти дълбай в скалата, дълбай във пясъка, докато намериш почва,
    едно и също е, една и съща дива смес и въпрос на време е
    цветето на светлината, тромавите мрамори в пръстта, чувството,
    което се увива като свежия бръшлян и пие влага.

    2

    Отвори вратата,
    по която някой чука плахо от другата страна с години,
    докосва бравата, мълчи, понякога се чува шепот във ключалката,
    понякога въздишка, дори накъсания плач на разбудено дете,
    дори унесените напеви на бликащия вятър
    и пясъчната скръб, която може някой ден да те убие;
    други звуци, различни цезури във някое отрязано от друго
    място време, което няма как да ти принадлежи, нито
    да познаваш, само те подсеща,
    полепнало по златното сърце на есента.

    Ах, есенната меланхолия, така ме трогва,
    капка, дъжд, поточе,
    кънтеж от ехото на гарвани зад бавната мъгла,
    после тишината –
    да обичаш е красиво занимание.

    3

    Погледни сега над долината,
    любов моя, пълна с ангели до вчера по ливадите,
    които са мълчали цяла нощ под ударите на дъжда,
    преди да си отидат; погледни
    над бавната река, пресечена от пясъците до морето,
    където лятната зора разтваря цветовете си, горещината капе
    още рано по устата, напуква челото ми, както сухият ми глас
    наранява небцето, като се мъчи да излезе;
    този мъж с лице на чужденец, с чужд пясък по ботушите
    и дреха в кървав цвят, търси нещо във тръстиките,
    спомен някакъв, договор или парче от мощи,
    понякога гаси блуждаещите светлини в реката, пали други
    с шепота на друг човек от епохата на младите съзвездия,
    така старателен в молитвите си,
    така потънал в ритъма на единственото важно изречение,
    в една дума, в една буква, в охлювчето
    на препинателния знак „Защо”, докато тръстиките се свиват
    с изгрева и почерняват, цял бряг натрошени кости,
    и остава сам в пейзажа, видим, като забит за веха клон
    в смалената вода.

    4

    Така дълбока е и неотклонна болката, когато чезнат бреговете.

    Корабният нос намира по-високата вълна и се издига
    над мъглите, задържа се за миг, миг повече далечна светлина
    върху лицата ни.
    Някой ден ще се завърна, пронизан от тревога
    и тя ще има твоите замислени очи, мога да я нарека носталгия,
    но не е същото, което ме съсипва
    в протяжното разтягане на залезите.

    Вода, навсякъде вода и тих остров, осеян с кости,
    къде да стъпиш, кое да наречеш живеене и неживеене,
    сърцето се отдръпва.

    5

    Опознахме живота си с годините,
    Като потапяхме греблата в цветовете на морето,
    като натягахме платната сутрин под това небе,
    опалово по хоризонта, с прозрачни птици,
    които тръгваха към нас,
    /облачни криле, пера, дори внезапното
    проблясване на нокът/,
    и докосваха челата ни с хладната си свежест.
    След залез се закотвяхме между двата острова, извити
    като сраснали се костенурки, малък проток с плажни ивици,
    откъдето чувахме задавения лай на подивели кучета
    и в пукнатините на скалата сънното писукане на морски ястреби;
    въздухът ухаеше на сол и водорасли, провикваше се нощна птица
    в мрачината, докато гледахме звездите,
    приведени над мачтата.

    О, мое вдъхновение, какво ще ми разкажеш още
    за плача на вятъра в острите въжета!

    Младото момче от Тракия се разболя от морето
    и един ден се върна при своята река със жълти наноси
    и сладко папрат по бреговете.
    Решихме, че така е справедливо.

    Бих искал да намеря вече някакво спокойствие,
    като взема пример от полегналите мрамори
    в тази скрита долина,
    златиста и с оранжеви сияния по края,
    защото ми е лесно да се доверя на въздушните течения
    в някоя привечер, да ме отнесат, както съм оставял
    през годините платното да улавя най-фините дихания.
    Сигурно е от навика ми да поглеждам през мъглите,
    да поглеждам през тревата, където бях открил наскоро
    празното гнездо на яребица до брега,
    да поглеждам през мрежата на лунните паяци,
    които слизат ниско с нощната роса и ме търсят.

    6

    Ах, розата, която фантастично разцъфтя на хоризонта сутринта
    и цял ден беше упование, даже място за молитвен дом, високо,
    така близо до божите нозе, вече почерня в края
    на дългия ден, който все не иска да издъхне
    и листата й капят в часовете ни отмерено,
    тази точна и безлична математика в нашите отрязъци
    от време, всеки сам от своята страна, учуден,
    а аз ще паля лампата, любов моя, ще ти чета поезия,
    докато светлините се оронят, за да не виждаш
    как зад хълмите вали,
    водата се надига и приижда.

    .

  • Японияда I

    1. Японияда. За чука

    В нашето красиво и спретнато градче се случи нещо, което излизаше от представите ми за нормалност на инцидента.
    Улиците – почистени.
    Хората усмихнати.
    Спокойствие, ред и дисциплина.
    И изведнъж всички в ресторанта оживено коментират.
    – Би кришта! Не! (Изумена съм!).
    – Куай, не! Не! (Страшно!).

    Лицата на японците се опъваха в уплашено изражение.
    Какво се бе случило…
    В хипермарке със звучното наименование “Химауари” (“Слънчоглед”), в съседно нам градче, обикновен наглед младеж влязъл…
    Извадил ЧУК и започнал да налага, когото свари…
    Не помня дали имаше убити, но пострадали – със сигурност!

    Няколко години преди това, на станция “Икебукро” в Токио, друг мъж отново с чук бе успял да претрепе доста хора около себеси

    (Жоро Павето може ряпа да яде…)
    Оръжията в Япония са забранени.

     

    2. Японияда. Найн илевън (9\11)

    Паднаха небостъргачите в Америка.
    Японците са покрусени в ресторанта.
    Ама много покрусени.
    Правителството повелява подчинение и любов към братска Америка.
    Ненавиждам атомните бомби над Нагазаки и Хирошима.
    Японците страдат.
    Не обичам страданието.
    Съчувствам им. Много.
    Обичам ги.
    Те са като нас.
    Много изстрадал народ, но са се въздигнали като Феникс от пепелта, а ние – още не.
    Страдам, но не разбирам как могат да страдат за найн илевън.
    Казвам им го.
    Те ме гледат учудени.

     

    3. Японияда-ааа!

    Хай!
    Сее – но!
    Принципи.
    Първородното дете е най-важно.
    Има право да обучава по-малките си братя и сестри.
    То е “сенпай”.
    Каквото то каже – по-малките изпълняват!

     

    4. Японияда-ааа

    Защо всички искат да са красиви?
    Съществува убеждението, че ако си красива, нежна, малка, изящна, няма да има “иджиуару”.
    Всички се стремят да бъдат такива. На всяка цена!
    Малко с нещо да се различиш, отличиш от “стадото”.
    Може да си по-висока, може да си по-дебела, може да си по-кльощава.
    Може да имаш бемка на неподходящо място!
    Край!
    Тормозът започва обикновено в училищните тоалетни.
    Не забравяйте, че едни от най-добрите филми на ужасите са японски.
    Сега като прочетете това ще Ви се поизясни.
    Филмът “Ring”, например…
    Уакат-та???

     

    5. Иджиуару

    Седят в ресторанта японци.
    От един колектив.
    Фирма (Кайша).
    По-големият от теб във фирмата винаги е прав.
    Ти търпиш.
    Щото си низходящ.
    Ти си патица.
    Семпай (по-възрастният) се напива…
    Започва да забива клечки за зъби в челото на подчинения си…
    Това пред цялата фирма.
    По-нисшият мълчи, усмихва се и се кланя.
    ….
    Докато насити жаждата за “иджиуару” на по-висшия…
    Уакатта???

     

    6. Японияда-ааа. Иджиуару

    Започва задължително в училище.
    Нарочват си некоя заспала овца…
    И тормоз.
    Префинен, гаден, групов.
    Свалят й гащите и какво ли не…
    Само защото не е в “групата”.
    Честно, мислите ли ги за нормални тези японци…
    Аз се съмнявам дълбоко.
    И ние сме гадове, но чак толкоз.

     

    7. Япониядаааа. Тъмната страна на японците

    Седнала съм във влака от Токио до наше село…
    Гледам през прозореца.
    На перона стоят двама мъже в костюми.
    Единият бие шамари на другия.
    Биещият шамари е в йерархията по-висш.
    Другият, нискостепенният, мълчи…
    Търпи.
    И се кланя.
    Това е “иджиуару”.
    Уакаримас, Ка??
    Прехвалената Япония…

     

    8. Японияда-ааа!

    Сее – но!
    Хай!
    Хаджимаримасу!
    Какво е “иджиуару”…
    Любима тема…
    Само за това мога да напиша цяла глава.
    Иджиуаруто е всъщност “тормоз”.
    Префинен, гаден, гнусен, уронващ твоето достойнство, който обаче си длъжен да търпиш заради йерархията.
    Била от семейство, била в служба, била в кариера, била в училище.
    Кошмар, ви казвам…
    Да го видите на живо и да го преживеете.
    Пиша тези думи, защото авторката на сладникавото “Моши, Моши, Япония” блокира и трие всичко негативно за тази прекрасна страна…
    И мен блок, би тези, които ме харесват и четат, и те така…

    9. Япониядаааа!

    Ич, ни, сан!
    Продължаваме натам!
    За черешите… гледам, че е актуално.
    Та, това, че има много “сакура” (дървета) не означава, че японците ги отглеждат за череши (вишни).
    Отглеждат ги за… красота.
    Не да ги ядат.
    !!!
    Култура, която народ като нашия, който като види райграс в двора на някого, тъжно въздъхва: “Ееее, тука колко корена домати и краставици можеха да се боднат…
    Тюююю, зян отиде таз земя…”.

     

    9. Японияда по български

    Карам колело, слушам музика в ушите от телефона.
    Усмихвам се.
    Аз съм в дзен.
    Дзууто (постоянно).
    Хората ме гледат странно.
    Започват да се усмихват.
    К’во нещо е усмивката.
    Дзеннннн.
    Научете се да се изключвате.
    Конничуа!

    10. Япониядааааааа!

    Пълен напред!
    В ресторанта, в който работех преди много години, в град с шантавото наименование “Щастливи ръце”, всичко беше добре, дори тривиално.
    Живеех, работех, имах много приятели, които ми помагаха и ме обичаха.
    Само дето много ми течеше носът.
    Бистра вода, почти денонощно.
    Дадоха ми някакви антиалергични хапчета, защото тогава беше сезонът на майския пух от тополите.
    И понеже там всичко е бетон, асфалт и застрояване, а няма земя, в която да се преобразуват, мръсотията, прахът и майският пух започват да се търкалят по перфектните им улици на кълбета.
    Дишаш, дишаш. Инхалираш дълбоко.
    Всички поглъщат и се алергизират.
    Мислех, че е от това, но сезонът се смени, а бистрата вода от носа ми не престана.
    Бях решила да си бодна една ваксина срещу грип, защото имаше дни, в които бях неспособна да работя.
    Навсякъде рекламираха такива ваксини.
    Бунпей, мъжът ми, ми каза да не правя тая глупост.
    – Защо? – попитах. И той тогава той ми каза следното:
    – Няколко японци си поставиха “Тамифлу” ваксина срещу свински грип. (Годината е около 2000-та.) Откачиха и скочиха от небостъргачи… Други пък, възрастни пенсионери, си поставяха ваксини срещу грип.
    Започнаха странно и бързо да мрат.

     

    11. Японияда

    Уважението си е уважение.
    Да научим от тях много неща – да!
    Приветствам, но!
    Ако някой от хората, които ме четат, е решил, че ние, българите, сме някаква измет, лош материал или нещо подобно, а японците са най-великата нация в света, да ми дойде лично!
    Такова шибару ще му спретна, че свят ще му се завие!
    Баш ще види лошата!
    Дръжте се достойно, бе хора!
    Съпротивлявайте се!
    Не позволявайте да Ви унижават!

    (А желаещите – да си носят въжето и камшика сами! Доволни ще останат!)

     

    12. Японияда

    Добро утро, сутрешна доза.
    Наредила съм се на опашка в местния хранителен магазин, пазарувала съм си нещо, обмислям как да го готвя.
    Японско, естествено.
    Отнесла съм се мислено някъде, витая в дзен, докато чакам.
    Пред мен майка, с мъничко японче.
    Детето ме гледа уплашено, и току подръпва ръкава на мама и шепти:
    – Окаасан (Мамо).
    Тя му вика:
    – Шшшт. – И добавя: – Не повишавай глас, минна кийтеру зо! (Всички ни слушат!)
    Хлапето, обаче, е настоятелно.
    – Окаасан… Виж (мите)…!
    И се изцепва на опашката:
    – Тая защо има сини очи?!?!  (Каноджо но ме уа аои, зоооо!) – И гледа уплашено, сякаш е видяло извънземно.
    Окаасан ми се извинява, покланя, усмихва..
    Аз на перфектен японски казвам, че всичко е наред…
    А в душата си съм бясна, защото си въобразявах, че като съм омъжена за японец, владея езика, ям тяхната храна, интегрирана съм, то те би трябвало да ме приемат за една от тях.
    Да, ама не.
    И там чужденец, и в България чужденец.
    Това ми бе орисията.

     

    12. Японияда. Обществени тоалетни

    Вози ме едно младо гадже, интелигентно, учено дори… говори английски, о йее…
    Водим много съществен, почти снобски разговор, какъвто могат да водят само двама млади от Европа и Азия.
    Вечеряме в някакъв не скъп ресторант, на име “Сайдзерия”, в който предлагат за мое удоволствие – нещо от далечна Европа – италианска кухня!!!
    Кафе еспресо, пици и все остальное манджа. Въх.
    Водим ние, разбираш ли, разговор на високо ниво.
    Пием вино…
    За Перу, ацтеките, културата на Маите… Всички това на Еnglish.
    Обаче…
    На мен като една простосмъртна богиня ми се дохожда до… тоалетна.
    И там се заформя един ужас…
    Подгответе се, моля!
    Тези с по-слабите нерви да напуснат!
    Свърших си работата, усилие не бе потребно.
    Обаче… как да пусна водата?
    Отляво един… ъъъ, ръкавник с копчета.
    Всичките, написани с йероглифи… Бахмааму…!!!
    Кълна се.
    Натиснах ги всичките.
    Поотделно.
    Едното чуруликаше (явно да ме предразположи).
    Друго вееше вятър (да ме изсуши?).
    Третото като се подаде, брате… Една пипета хвърля вода нагоре като фонтан!
    Натискам, бърша с тоалетна хартия пода…
    Нъц.
    Продължава тоя фонтан да блика нагоре и да мокри всичко в радиус два метра около тоалетната чиния…
    По едно време се уморих да водя борба с тоалетната стихия…
    Затворих вратата внимателно и бърже казах на японския момък: “Let’s go!”.
    Повече не се срещнахме!

     

    13. Японияда. Тоалетни

    С една българка си се разхождаме из Токио.
    Мол, на който там казват “Департо” (departament).
    Гледаме новите телевизори “Aqua”.
    Тъкмо бяха излезли.
    Въртим се в тоя рай на технологични радости за сърцето и окото.
    Внезапно на мен ми се припикава.
    Добре.
    Тоалетните в Япония са в изобилие и безплатни, но…
    Тука има една уловка.
    Ако успееш да си пуснеш водата!
    Свърших там, каквото върши всеки, поне веднъж дневно.
    Добре… ама… казанче – няма.
    Копче – няма.
    Указателни табели – няма.
    Пробвах се…
    Движа се из кенефа… като русалка в плитчини…
    Викам, тия гадове нещо фотосензори са ги измайсторили, сигур…
    Ей, да не се изтървете да кажете “сензори”, щото това е мръсна дума!!!
    Означава “мастурбация” на японски!
    Шшшшт.
    Та… търся, разбираш ли… вълшебното копче.
    Но не би.
    Омърлуших се и поисках “помощ от приятел”.
    Добре, че Росица бе отвън.
    Пуснах капака на тоалетната чиния. Тя влезе.
    Огледа щателно района като полицейски инспектор и видя!!!
    Една маалка, червена стрелкичка, която сочеше до един още по-малък и незначителен педал.
    Натисна.
    И струята дружно отми всичко.

     

    14. Японияда. Завръщане в България

    След 3-годишно отсъствие най-сетне кацнах на аерогарата в София.
    13-часов полет.
    Посрещна ме мама, стопила се до неузнаваемост, и брат’чедът Цецо, пръв роднина и шофьор.
    Качиха ме на жигулката и потеглихме по окаяната магистрала към Пловдив – родния ми град.
    От двете страни се редяха омърлушени ниви, потънали в бурени. Разрушени стопанства, скелети на изоставени къщи. Коне и цигани с каруци.
    Веднага разбрах, че съм сбъркала. Не трябва да оставам за дълго.
    Мечтата ми България да се превърне в Швейцария на Балканите не се бе състояла.
    Очевидно преходът продължаваше.
    Цецо се вживя в ролята на екскурзовод:
    – Глей, глей ко стаа… Виж, виж, де! – И сочеше тъжната картинка наоколо. – Всичко изоставено на произвола на съдбата… да се руши… да се унищожи… – И махна с характерното за българина движение на ръката, която изписваше параболата “Нищо не става от тая държава!”.

    Мълчах на задната седалка на социалистическото возило. И започнах да се свивам, да се свивам… Докато стана мъничка и невидима… ако може да изчезна…
    – Ей, сегичка ще видиш апартаментчиту – обръща се към мен мама, от навигаторската седалка.
    Очите й блестят… –  Апартаментчиту, дето ти купих… (Нали й изпращах спестяванията си.)
    – Мамо – тихо надигам глас, – ама аз исках къща с цветя и с градинка…
    А мама продължава:
    – Апартаментчиту има и парно, и топла вода… – И за по-голяма тежест добавя: – И е с плочки!
    Замлъквам и се свивам.
    Отново ставам мъничка, мъничка.
    Дупките по пътя ме унасят и заспивам.
    Събуждам се.
    Колата трополи по кълдъръма на бул. “Васил Априлов”.
    Сякаш в сюреалистичен сън наблюдавам една кокона с високи токчета.
    Която е облечена като за ревю и грациозно стъпва в мръсно кафявата, непометена шума, която е почти до кокалчетата й…
    Сиви, навъсени сгради ме гледат.
    Вали ситен есенен дъжд.

     

    15. Японияда. Homesick

    Бяха минали три години, откакто не си бях ходила до България.
    Когато напуснах терминала в София, се зарекох никога повече да не се връщам в Родината си.
    С времето се адаптирах в Япония добре, обичах тази страна (и още я обичам).
    Обичам хората й.
    Лошо не съм видяла от тях.
    Работех, печелех, пращах пари на мама.
    Мислех на японски, учех трите им азбуки, общувах много с хората, най-различни и цветни.
    Ония години бяхме около 300 българи в цяла Япония.
    Жадувах да се срещна с някой нашенец…
    Открихме една Елена в Ашикага, и тя омъжена за японец.
    Направихме връзката и отидох да я видя.
    Вече се беше изнесла от провинцията, та чак в Токио.
    Дива, бясна кучка.
    Висока, със спортно телосложение и бюст с размер яйца на очи, тя беше дете на разведени родители, която беше преживяла много несгоди и умееше да се бори с живота.
    Беше дошла сама на 18 години, омъжила се и дори въртеше малък pub в Ашикага – провинциално градче с прекрасни мостове.
    Още си спомням ясно този ден.
    Срещнахме се в Токио, седнахме в Wenddys да хапнем някакви сандвичи…
    Тя говореше спокойно и почти безизразно.
    Висока, смугла, със смолисточерни, дълги коси, ослепителни зъби и изразителни кафяви очи.
    Слушах я, а в главата ми кънтеше японски.
    Разбирах всичко, което ми говореше на български, но моя български не идваше.
    Беше се задушил в гърлото с топки памук.
    Езикът ми се напрягаше да овъртили някоя дума на български…
    Стараех се да говоря само с “да”, “не”, “ахам”…
    Слушах я, гледах я… И изведнъж тя даде признаци на живот!

    Изпсува нещо.
    Ама си изпсува, ей така!
    Емоционално, по български… с неподправено чувство!
    Че като ревнах…
    Като се разтъркулиха тия сълзи на всички посоки… Стоя права в Уендис, насред центъра на Токио…
    Ревна и тя.
    Бяхме бездушни кукли, които малко по малко се очовечаваха…
    Смеехме се и плачехме едновременно…
    Разбрах, че трябва незабавно да се прибера в България.

    16. Японияда

    Немската кръчма, с американското име.
    Задържаме се доста години там.
    Дори се запознах и омъжих за японския ми съпруг – Бунпей.
    Пристига той с негов приятел, подочул, че в германския ресторант работи чужденка от Източна Европа.
    В туй село, гдето се нахождаше въпросният ресторант, на име “Камон”, в радиус от 200 км със сигурност нямаше такава като мен.
    И дошъл, да хапне, да се запознае…
    Идваше чак от Йокохама – далечен и много красив мегаполис.
    Подава си ръката, усмихва се като разбира, че говоря чудесен японски, и няма нужда да се напряга (а искаше) да говорим на английски.
    В онези далечни години, всъщност това се случва в миналия век, слушах хард рок и поп музика, също и японска музика.
    Думите, с което го плених и остана мой дълги години, звучаха горе-долу така:
    Той:
    – Каква музика слушате, госпожице?
    Аз:
    – Нирвана, Офспринг, Пърл Джем, Ролинг Стоунс, Пърпъл…
    Той:
    – Ооооооо. А коя Ви е любимата песен?
    Аз:
    – “Rape meeeee!” (“Изнасили ме!”) – и запявам.

     

    17. Японияда. За духовете

    Случи се така, че в един период работех в японски ресторант, с… немско меню, много бира, красива собственичка с изискано кимоно, и двуместно BMW, която управляваше семейния бизнес и бе турила американско наименование на заведението, което се помещаваше в собствената й къща.
    Всеки ден, докато подготвях старата кръчма за отваряне, чистех и нареждах масите, тя отиваше отвън и правеше много странен ритуал.
    Стъклени чаши с вода ги обръщаше в чинийки със сол и ги поставяше на стълбите от двете страни – успоредно по една.
    Казваше, че така лоши духове няма да влязат.
    И действително, идваха само хубави хора, задружни семейства да вечерят при нас и да пеят и се забавляват.
    Явно чашата със солта е трябвало да я тури пред спалнята, защото на съпруга й му писна и затвори бизнеса й.
    Как така тя ще управлява, печели и се вихри сред чужди мъже?
    Ще пие, ще пее, ще весели клиентите, макар и в името на парите, от които и той се хранеше?
    Мъжкото му его надделя.
    Една вечер дръпна шалтера на ел. табло и ние всички останахме без работа.

     

    18. Тъмната страна на лъскавите неща и усмихнатите хора

    Имахме една клиентка в ресторанта.
    Идваше често, не беше млада.
    Стара мома, с кучето си.
    Беше необикновена, водеше домашния си любец в заведението, шефът й разрешаваше то – голям черен пес, да седне до нея на дивана
    Весела, забавна, интелигентна, и самотна.
    Смеехме се, беше ми любимка.

    Един ден спря да идва.
    В самотата си бе решила да се се отрови с газ.

     

    19. Има още. Япониядаааа!

    Случи се така, че работех в екип с три българки, певици.
    Имаха си шоутайм.
    Едната беше Мариана, с големи бомби, което в Азия е страхотен плюс.
    Другата се казваше Мария.
    За жалост, караше японците да й викат “Мими”.
    А “Мими” на японски е уши.
    Викаха и госпожица Уши…
    Бе, не им беше лесно и на тях.
    Като ни видеха, градчето беше малко, наричаше се Ота – незнайно защо правеха странни движения с ръцете по слабините, сякаш дърпат невидими бикини нагоре и изкрещяваха: “Команечи!”.
    Команечи е румънска гимнастичка, която в техните очи е страхотен сексапил.
    Така и не можаха да запомнят, че сме от България.
    Викаха “Бру-бру-бругариа?”.
    Направо ни сапикясваха.
    След което задаваха особенно умния въпрос:
    – Букуресто ( Букурещ).
    ????
    Wtf.
    Един прекрасен ден решихме, че ще пишем писма на нашите.
    Все пак, това се случваше през далечната 1997 г.
    Написахме писмата, турихме по една сълза вътре, запечатахме ги и тръгнахме да търсим поща.
    Поща, бе, хора.
    Питахме тоя оня, мълчат гадовете, правят се на утрепани.
    А ние с езици.
    Кеф ти инглиш, кеф ти френски, немски.
    Нъц.
    Повдигат раменна безпомощно.
    Оная с големите цици се ядоса вече.
    Та ние обиколихме целия град, никой не вдява какво е “post office”.
    А си мислехме, че е интернационална дума.
    Накрая разбрахме как е на японски еквивалента й.
    “Юбинкиоку”.
    Скромно, нали.
    Пуснахме писмата, хапнахме по един биг фиш и се прибираме.
    Прибираме прането, гащите на четирите ги няма.
    Няма прашки, няма чоджум!
    Първо помислихме, че са някакви бездомници, после ни казаха, че това е някой фетишист.
    Търкат, бе, к’во да правят, нали ви казах за порното.

     

    20. Япониядаааа. Понеже порното в Япония е забранено…
    Продължаваме нататък.

    Та, тез мръсни работи са забранени в любимата ми Япония, пък то… човещинка… догледа ми се.
    6 години не са никак малко…
    Няма бе, хора.
    Няма!
    И сайтове, и мръсни филми – всичко цензура.
    И на тях им се гледа, но много трудно си купуваха мръснишки филми под тезгяха в специални магазини.
    Та, японците ме научиха на един трик.
    Понеже порното се прожектираше на мозайка, с квадратчета на половите органи… в любовните хотели само.
    Казаха ми да лепна мокра кърпичка на мозайката, щяло да се види…
    Колко съм висяла и търкала с мокра кърпичка телевизорите, ако знаете…

     

    21. Хайде сега малко за секса

    Първия ми съпруг беше японец.
    Нетрадиционен, дори го водих в България.
    Беше му много забавно и странно.
    Дори го качихме на жигулката на брат’чеда.
    Бунпей (така се казваше съпругът ми) опули очи…
    Ние се извиняваме, че нямаме друга кола за разходки, а той щастлив…
    Вика, такава руска машина само във филмите съм виждал!!!
    Смях.
    Та, за секса… ще Ви разкажа една случка от семейното ложе.
    То такива работи не се разказват, ама нали съм лошотия… та…
    Настройте ли ушите?
    Добре.
    Да правиш любов с японец си е цяла церемония, както и много други неща при тях.
    Уговарят се за кой ден, той си взима почивен ден, точно когато и ти почиваш.
    Match, разбираш ли…
    Свещи, романтична музика, тунинговани душевно и физически към сакралния акт…
    И вече наша Деса е усвоила всичко по реда си, качва се отгоре и започва въртеливи движения.
    Тъкмо се задъхах, аха… да… сещате се.
    А отдолу съпругът ми лежи с безизразно лице и ми казва:
    – Отивам!
    Спирам внезапно и се ококорвам.
    – Къде отиваш, бе??? Точно сега ли???
    А той почервеня целия, защото думата “отивам” означава и “свършвам”.

     

    22. Япониада.
    Продължаваме.

    За японката мога само да напиша един реферат, но да Ви запозная с някои характеристики.
    Съпруга се пише “оксан”.
    Сан си е дума, която приляга и за мъже, и за жени.
    Например Каваками сан.
    Преди това има “Кун” и “Чан”.
    Те са по-ниско производни.
    Та… “оку” означава отзад.
    Съпруга е онази, която стои отзад.
    Тя е винаги ЗАД Него.
    ЗАД Негово Величество Мъжът.
    Тя, онази, малката, го подкрепя, той се обляга на нея.
    Тя му е опора.
    Когато съпругът се прибира, казва: “Тада има”, в превод “Прибрах се”.
    А тя е длъжна да му отвърне с нежно и приветливо гласче: “Окайри насай!”.
    Да му се усмихне, сякаш вижда самото слънце, да коленичи (може и да лази, ако предпочита), да му донесе пантофите.
    Да му събуе обувките, да му вземе чадъра, палтото, чантата… Да ги постави на местата им, защото Господарят се е прибрал.
    Ако в БГ има някаква “нормалност”, то тя е дошла след Освобождението от Западна Европа! Иначе – Ориента, Булка!

    Да, от Западна, когато са спрели да горят вещиците? Или когато богомилите пренасят нашето разбиране… не ги разбирате тези работи.

    Начи, онова си е тяхна нормалност. Аз лично предпочитам да не се бъркам на другите, ако те не ми се бъркат на мене – нищо, че се втрещявам от разни нрави.

    Хубаво е, че Ви се иска да издигнете в култ качествата на българския мъж с неговото пословично джентълменство! Ха-ха! Вещици не са горени, заради факта, че са жени, а по други причини… Мъжете, обвинени в същото, също са били репресирани… както и Богомилите са били изхвърлени от България!… Въобще… Дайте да не смесваме факти и епохи.

    Красотата в Япония е издигната в култ.

    Жената бива наблюдавана нонстоп как се движи, как се храни, как говори, как спи дори.
    Движението, походката трябва да бъде със ситни крачки и леко да се увива като се движи.
    Няма право да крачи широко, ръкомахайки или пък да крещи.
    Това си е направо забранено.
    Когато спи, позата е важна, съпругът й я наблюдава…
    Ръцете и краката не могат да бъдат разперени, накъдето и душа сака.
    Като малки на японките са им връзвали нозете и ръцете, за да се научат да спят “правилно”.
    Това отлично се връзва със “шибаруто”.
    Ако проплаче, че я боли… отвръщат й: “Гамма! Гамма шите!”.
    Което означава: “Търпение, ще търпиш!”.
    От малки така ги учат.

     

    23. Японияда. Японската жена

    Японката е жена – мечта.
    Идеалът на тази нация е дребна, нежна, миловидната азиатка, винаги усмихната, безупречно чиста, приветлива, с перфектно поддържана коса.
    Ръцете и стъпалата при тях са особен фетиш.
    Дланите трябва да бъдат малки (за да може оная му работа на мъжа да изглежда огромна в нея).
    Палецът, вдигнат нагоре, е въпрос: “Имаш ли си мъж?”.
    Ако тя кимне, кандидатът не я закача.
    Вдигнато кутре нагоре означава “жена”.
    Или тя ми е приятелка.
    Йероглифът “жена” се изписва с преплетени краченца.
    А мъж се изписва с два йероглифа – “сила” и “оризово поле”.
    Устенцата й също трябва да бъдат малки (тука аналогии няма да правя, сещайте се сами).
    Култът към красотата и съвършенството при тях е ненадминат.
    Обичат да казват за жените, че не е важно да са умни, достатъчно е да са красиви и да правят гледката около себе си такава.
    Повечето японки се изучават в университет, но не работят.
    Работи мъжът, а тя става образована съпруга-домакиня, която се грижи за други неща.

     

    24. Продължаваме с Япония. Поговорки техни

    “Съпругата е като въздуха, без нея не можеш….
    А любовницата е като водата.
    Колко дена ще издържиш без нея?”

     

    25. Един проект за Япония

    Имах изключителния шанс и късмет да живея и работя няколко години в Япония.
    От 1997 до 2003 г.
    Когато удари жанвиденовата зима, бях решила: “Край, в тая кочина с мутрите няма да живея!”.
    Всички що-годе здрави люде се изнасяха на Запад.
    Понеже “като всички” е адски дразнещо, а и съм си бунтар по природа, рекох: “На изток!”.
    Добре, де….
    Нека да сме наобратно.
    Но къде?!?
    Уличах се от японската култура, дизайн, икебаната, привличаше ме тайнството на Азия, екзотика.
    И, не на последно място – парите!
    Газ!
    Уредих се в някаква фирма, платиха ми билета и ето.
    Кацнах на “Нарита” – тяхното летище.
    Чиновник, с дръпнати очи и блестяща от чистота фуражка, старателно, чак драматично ми разрови ръчния багаж…
    След което, с дежурната усмивка ми се извини за причиненото неудобство и ми се наклони…
    Стигнахме паркинга, а там първото нещо, което наблюдавах, бяха безупречно наредени автомобили.
    Не стига, че бяха измити до блясък, ами и тия малки япончета търкат, разбираш ли…
    Дополират ги до ослепителна чистота със снежно бели кърпи.
    “Кирей ни шитеру” – казват.
    “Чистота” и “красота” при тях е една дума.
    Носейки си мръсотията и калта от България, хаоса и мрачното съзнание, се втрещих.
    Шок.
    И някак по-малко, още от аерогарата те подхващат и те моделират волю-неволю.

    .

    Текст и снимки:

    Десислава Бърлатова

    —————————————————————————————

    * Десислава Бърлатова е родена през 1975 г. в Пловдив. Завършила е Техникум по керамика и стъкло – гара Елин Пелин, Софийско, специалност “Дизайн”, и “Операторско майсторство” в Югозападния университет “Неофит Рилски” – Благоевград. Увлича се от изкуствата от малка. Една година учи в театър “А`парт” – Пловдив. Работила е като фоторепортер във в. “Марица” и като ТВ оператор в poTV.bg. Любовта й към изкуствата и интересът й към Япония я отвеждат в Страната на изгряващото слънце, където живее от 1997 г. до 2003 г. Първият й съпруг е японец. Сега живее във Великобритания и работи там като масажен терапевт.

    .

Comments are closed.