2024-04-14

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Представяне в Чикаго на „Хореографът – културен герой“. Откъс от книгата

     

    На 25 април 2024 г., от 18 часа, в Център „Малката България“ в чикагското предградие Дес Плейнс (832 Lee St, Des Plaines, IL), ще бъде представена книгата на нашата сънародничка от Сиатъл Даниела Иванова-Найберг „Хореографът – културен герой“. Ще има и разговор с доц. Георги Гаров. Събитието е част от поредното издание на фолклорния фестивал „Верея“ – Чикаго.

    .

    .

    Ето какво пише по повод събитието авторката на книгата:

    Сред интервютата с хореографи, включени в книгата „Хореографът – културен герой“, която ще представим на 26 април, успоредно с разговора с доц. Георги Гаров в първия ден на Фестивал „Верея“ – Чикаго, има едно различно интервю. То е с Митко Иванов. Мисля си за Митко сега, защото програмата, която редим за „Верея“, е вдъхновена от общуването ми с него*.

    ***

    Из „Памет за Митко Иванов“. Митко Иванов за страстта му към българския традиционен костюм, дейността му като фолклорист и ръководител на Ансамбъла за изворен фолклор – град Плевен

    Няколко думи в предговор

    Обичах да присядам до Митко Иванов. Да вървя до него, да го слушам. Никой не знаеше повече от него за костюма. За костюма, обреда, играта и хорото, взети заедно. И знаеше всичко това не от много четене, а от много ходене по селата, многото гледане, питане и разпитване. Четенето след това. Наричаха го „Академика“. „Ама как може да си от София и така да се интересуваш от тия селски работи?“ – питаше ме и ми се дивеше на заплесията. Бях безкрайно впечатлена от неговия ансамбъл: момите, облечени като моми, булките – като булки, момците и мъжете – и те. И всеки си знае мястото на хорото. И всеки люлее по една стогодишна хубост. Един само гайдар, но като писнеше гайдата, наелектризираше въздуха. Мен със сигурност. Бях гледала няколко възстановки на обреди, направени от този състав. Едва ли някога ще видя друго такова чудо „на живо“.

    Митко имаше много хубава усмивка, топъл сърдечен човек. Когато се засмееше, трапчинките му придаваха изражение на дете. Обичаше шопските песни. От ония, дето така гърголят в гърлото, сякаш земни пластове се разместват. И отгоре едни гласища викат, като да изпращат стрели към небето. Разказвал ми беше как сутрин премита двора на селската им къща, когато не си е в Плевен. Тогава обичал да слуша фолклорните предавания на радиото.

    Нокътят на кутрето на едната му ръка беше по-дълъг от останалите и при първите ни срещи много му се чудех на този нокът. Един ден го попитах. Ами с този нокът, оказва се, той пробягвал през вътрешните ръбове на стогодишните вълненици-долакътницидорамчета, за да не би там да се загнезди нещо, дето да вземе да изяде скъпоценната направа. Това прочистване-проветряване-пренареждане се правело най-редовно.

    Костюмите Митко съхраняваше у дома си. Беше ги събирал години наред и притежаваше най-голямата частна колекция на костюми в България. Една приказна вечер, по покана на Нов български университет, Ансамбълът за изворен фолклор (или състав, както и да го наречем), беше изминал разстоянието от Плевен до София, специално за да покаже това огромно богатство от традиционни облекла в Музея на земята и хората. Станах свидетел на ревю, в което „манекените“ носеха одежди, които наистина им лежаха, а и те знаеха как да вървят с тях. Че накрая ансамбълът изигра и едни от „кривиците“ си, навърза се на леса. Очите и душата ми се напълниха с хубост. Беше така истинско, така вдъхновяващо. Искрено се надявам, че Нов български университет пази някъде запис от тази вечер.

    В годините, за които си припомням тук (1997-2000), Митко Иванов преподаваше „Костюми“ (Българско традиционно облекло) в Нов български университет, а аз имах привилегията и удоволствието да преподавам български танцов фолклор в същия университет. Часовете и на двама ни бях част от програмата „Български фолклорни изкуства“, ръководена от проф. д-р Георг Краев. Пак по това време в Копривщица, в двора на старото училище, се провеждаха т.нар. „Малки Копривщици“ – събори-прегледи, организирани от фондация „Копривщица“ в периода между „големите“ Копривщици с Националния събор за народно творчество, който се провежда веднъж на пет години. В журито на „малката“: двете живи енциклопедии – Георг и Митко; и до тях – моя милост, петимна да улови всяка дума. И как не. Митко нареждаше като стара свекърва, когато видеше, че рибите в някоя престилка не са обърнати накъдето трябва, а Георг му пригласяше с аристократично достойнство. Или обратно. Не дай си Боже някоя булка да се беше появила на сцената размъкната или невчесана. Горката, не подозираше, че това за седящите в журито е равносилно на престъпление. Нямаше шанс такова изпълнение да бъде отличено, защото костюмът сам по себе си вече беше представяне. Беше демонстрация на разбиране и отношение. Но Митко отиваше при групите след изпълненията им, говореше с хората. Неизменно се връщаше засмян до уши и с подарък – я чан, я колан.

    Хората го обичаха. Той говореше техния език. Познаваше и лицевата, и опаката страна на фолклорното проучване. Влюбен беше във фолклора ни. Отдаден беше на издирването и съхраняването му. Имаше си, разбира се, своите пристрастия и чудатости. Също крайности. Но пък то кой ли ги няма.

    От Митко научих много за фолклорното действо на сцена. За важността на костюма. За възможния начин старината да стои, пресъздадена в картина с пеенето, музицирането, играта. Да вълнува с непосредствеността на случващото се в момента. Да докосва съвременния човек. Да го храни по особен начин. Да го въодушевява. Житейски шанс, за който съм изключително благодарна.

    26 септември 2019 г., Силвър Лейк, Вашингтон

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Даниела Иванова-Найбрег пише в кратък послеслов, че Митко Иванов е напуснал този свят на 23 април 2009 г.

    .

  • Александрина Валенти представи България на събитието „Европа в стихове“

    .

     А. ВАЛЕНТИ: „КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА!“… ЧРЕЗ ЛЮБОВТА

    .

     

    „Любовта не е просто емоция, а философия, която прониква в ъглите ни и ни наставлява как да бъдем по-добри“ – казва Александрина Валенти, млада българска поетеса. Тя представи България по време на събитието „Европа в стихове“, проведено в Рим на 21 март т.г., където поети от различни европейски страни отбелязаха Световния ден на поезията.

    .

    Програмата на събитието

    Пред прага на трето хилядолетие (сл. Хр.), през 1999 г., по предложение на ЮНЕСКО е учреден Световен ден на поезията с цел „да се признае обществената ценност на поетичното изкуство като носител на езиковата красота, културата, свободния дух и творчески заряд, който ни издига над тривиалното и винаги ще бъде белег за висок човешки идеал“ (1).

    .

    Поетите участници в „Европа в стихове“

    На 21 март 2024 г. Световният ден на поезията в Европа е отбелязан по-специално – чрез събитието „Европа в стихове“. В него вземат участие 16 европейски страни чрез свои представители – автори в областта на лириката. Когато поканата за представяне на България в тази инициатива е отправена към Александрина Валенти, тя, въпреки своята младост, вече е един оформил се творец в областта на културата. Тази покана, споделя поетесата, „не е просто изява – за мен тя беше сбъдната мечта в най-любимия ми град на света, Рим, и пътешествие към нови измерения на изкуството и вдъхновението“. Може да се каже, че Александрина дълго се е „подготвяла“ за това събитие – пише от ученически си години, нейната чувствителност към заобикалящите я събития и умението й да се изразява вълнуващо я открояват: „В училище не вярваха, че едно дете може да напише такива съчинения и считаха, че майка ми ги е писала у дома, а аз само ги представям.“ (4)

    .

    Александрина Валенти на събитието в Рим

    Родена на 24.04.1992 г. в морската столица Варна, Александрина завършва средното си образование във Варна – 4. ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри” с профил испански език, след което завършва бакалавърска програма по Журналистика в София. Магистърска степен „Визуални изкуства” полага успешно в Rome University of Fine Arts, Рим, Италия. Има над 10-годишен опит като графичен дизайнер, работи като арт директор, притежава собствено дизайн студио, рисува, пише, фотографира, режисира. Нейни стихове са публикувани в редица онлайн и печатни издания за поезия. Автор е на текстове на успешни музикални проекти. С дебютната си стихосбирка „Амаркорд”* („Спомен“ в превод от ит. ез., диалектна дума) печели Специалната награда за поезия на Съюза на българските артисти в Националния литературен конкурс „Георги Черняков“ (2019). Има награда „Пурпурно перо” (2022) за кратка проза (текстът-победител присъства в края на настоящата й втора стихосбирка „Бривидо”** ( „Тръпка“ в превод от ит. ез.).
    Александрина нарича писането „своя страст, също сила“: „Искрата пламна в гимназията, когато открих испанската литература, а и българската съвременна поезия, сред чиито имена бе Елин Рахнев, и ето – няколко случайни неслучайности по-късно и имам радостта тъкмо той да бъде редактор на втората ми поетична стихосбирка „Бривидо“.“ За Александрина и стихосбирката й „Бривидо“ Е. Рахнев пише: „С меланхолично-празничен жест конструира сбъдването и несбъдването, теченията и стеченията, тъгата и възторга. Превъзмогва ги до синьо в себе си. Прави го акустично, акапелно и важно. С тотален апарт*** към света. Без да се стеснява от околните. И всичко това – за да реставрира любовта във всичките й форми. Без изключение.“

    Всяка брънка, извивка, камера на сърцата ни се взриви.
    Ти си цялото време по вътрешните ми страни.
    Ти си през цялото време, което изтича през пръстите,
    светът в миниатюра си ти.

    Младата поетеса превръща най-възвишената човешка емоция – любовта, преживяна и изстрадана през призмата на мъдрец, в изкристализирали мисли, чиято хармония и красотата докосват читателя и намаляват личното усещане за болка от самотата.

    .

    .

    Тези 27 стихотворения в „Бривидо“ нямат отделни заглавия, има само едно-единствено заглавие, с което започва книгата: „Идеята беше да вървят като една дълга любовна поема, която идва, за да те направи безмерно щастлив, и за да си отиде после, и да остави нещо голямо след себе си. Дали това е пропаст, всеки сам решава как да го приеме впоследствие.“(2)

    Не знам как заспиваш
    С толкова тежко сърце
    В гърдите си –
    Моето.

    Много са читателите, които са докоснати от емоцията в стиховете. Те се припознават и в думите на Валенти за влюбения човек: „Непосилно е да се приземи, нека го оставим да лети – толкова съвършено красив е такъв, в този иначе така несъвършен свят.“ (2)

    Искам с пръсти да играя по платното,
    искам тази нощ да не се взра в креслото…
    Искам цялата ти същност да рисувам,
    с маслени бои твойта прелест да продумам…
    Накрая рожбата ми да играе
    танго в жарта и да сияе..
    Но уви, талантът ми не липсва,
    липсваш само Ти, платното и боите…

    Оценката на Ива Спиридонова (поетеса и издател) ни насочва към открояващите се достойнства на младата поетеса: „В поезията на Александрина Валенти BRIVIDO е начин на дишане, тръпката замества пулса и напомня на сърцето, че е живо. След дебютната си стихосбирка АМАРКОРД, Валенти израства в своето писане без да губи идентичност, без да се отдалечава твърде много от морето, италианската култура и световъзприемане, както и от усещането за безвремието на обичането и вярата, че изкуството е истинската вечност. BRIVIDO е силно концептуална и наситено емоционална поетична книга, в която няма нищо излишно – и въпреки това светът е нарисуван до последната запетая, до следващото многоточие, защото никога не свършва. Точно както в теб завинаги живее и тръпката към някого или нещо. Точно както любовта.“

    .

    Във Вечния град с „Вривидо“ в ръка

    Първото представяне на стихосбирката „Бривидо“ е направено на 19 февруари в предаването „Terra Култура“, програма „Христо Ботев“ на БНР. „В света на поезията думите не са просто звуци, а скъпоценни кристали, които разкриват най-скритите ъгли на човешката душа. В този свят на естетика и емоция се вплитат животът, любовта и творчеството, като ги превръщат в нещо повече от просто думи – в произведения на изкуството“ – казва водещата Мира Христова. (2)

    На 13.03.2024 г. в Брик Порт, Морската гара, се провежда представяне на книгата във Варна. Към всички, които са съдействали, за да се случи това вълнуващо събитие, и на присъстващите в залата, за които поезията и любовта означават много, Александрина отговори със сърдечна благодарност: „Варна заваля в унисон с очите на тези, които гледаха и слушаха с чисти сърца и притаен дъх. Благодаря именно и най-специално на тези от вас, че все още ви има, цените и подкрепяте смисъла!“

    Настъпва и 21 март. На поетична вечер “Европа в стихове”, която се провежда в Гьоте Институт, Рим, Италия, поети от шестнадесет държави рецитират стиховете си на собствения си език, а преводът на италиански се прожектира. „Благодаря на организаторите, на Жана Яковлева най-специално, поради която българското изкуство живее и диша толкова години на италианска сцена; на колегите от Българския институт, които направиха престоя ми специален; на чуждестранната публика, която осмисляше атмосферата; на приятелите, които дойдоха специално да ме подкрепят, и разбира се още повече на Яна Караджова за съвършения превод на стиховете ми от български на италиански.“ За Александрина това е силно емоционално, но и отговорно преживяване – тя представя не само себе си, но и Родината си. От снимките грее една българка – красива, стилна, с осанка на човек с вътрешно съдържание, който не е позволил на страданието и несполуките, които неизбежно идат в живота, да поставят отпечатък, а с усмивка заявява: „На всички и на времето прощавам.“

    .

    .

    Покани към авторката за срещи с читатели пристигат от столицата и редица градове на страната ни.

    Да пожелаем успех на Александрина.

    Успехите на младите хора, тяхната борбеност и израстване в областта им на изява, са надежда за бъдещето на България.

     

    Мария Добрева,

    фондация „Вигория“

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * „Амаркорд“ – изд. Библиотека България, 2019
    ** „Бривидо“ – изд. Библиотека България, 2024
    ** Апарт (анг.) – настрана, отделно

    Ползвани от авторката източници:

    1. https://www.hera.bg/s.php?n=4278

    2. 19.02.2024 г. https://www.biblioteka-bulgaria.bg/alexandrina-prodalzava-na-drugo-platno-interview/?fbclid=IwAR2i4Z9QgLDdNphccteRiF878Q-xXWfAzZFH8NB3h5olRsYm-a6Gdw9AkzA_aem_AbxNDG-vICaY_vuAeB7qA8qLmqRwx2o4VjF4XVMmQi0GK5jDzKdpHUxoiRaMMrAS-qeLUvbqAj-C1mipx5urRyDL

    3. 7 март 2024 г. https://www.biblioteka-bulgaria.bg/alexandrina-prodalzava-na-drugo-platno-interview/?fbclid=IwAR2i4Z9QgLDdNphccteRiF878Q-xXWfAzZFH8NB3h5olRsYm-a6Gdw9AkzA_aem_AbxNDG-vICaY_vuAeB7qA8qLmqRwx2o4VjF4XVMmQi0GK5jDzKdpHUxoiRaMMrAS-qeLUvbqAj-C1mipx5urRyDL

    4. 29 март 2024 г. https://licatanagrada.com/aleksandrina-valenti/?fbclid=IwAR00wIAXuF2_9lqR-2JgOPWUjZ2cqJbFEMc5tr5ioPy7-aLY3r-w2Nf0jBI_aem_AatA8vsOZuEa97VUPEe8SowvJyKlan-fdgkxgKWo1xBbViOPtjHbHJaEjTgNFGzluYf_LU37lT5kQAGlQyFWoACX

    Снимки: Фейсбук

    .

  • За една трилогия на Зелазни и Шекли, талантите и световната политика

    .

    Любимото ми фентъзи за всички времена е трилогията на Зелазни и Шекли, която започва с „Донеси ми главата на принца“. Не вярвам някога да бъде написана по-добра комбинация от хумор с фентъзи. Не вярвам да бъде измислен по-симпатичен злодей от Аззи, който се скъсва задника да бъде голям зъл герой, но все не успява.

    Някои от любимите ми писатели са от еврейски произход, включително Роджър Зелазни и Роберт Шекли.

    Айзък Азимов, Робърт Хайнлайн, Бернар Вербер, Франц Кафка и да не изброявам всичките, че ще ми трябва час поне.

    Абсолютно съм сигурен, че имам повече книги на писатели от еврейски произход, отколкото на арабски.

    Казвам го това, щото ми пратиха скрийншоти от различни места, в които ме обвиняват в антисемитизъм и сигурно ме репортват в Шалом вече.

    Като се има предвид, че съм от арамейски произход, а молитвите на евреите започват с: „Моят баща (Якуб) бе скитащ арамеец“…

    Прадедите ми просто са приели християнството и са го разпространявали.

    Не, нямам нищо против евреите. Харесвам режисьори, писатели, изпълнители от такъв произход.

    Но това, което прави Израел в момента, е геноцид.

    Както нямам нищо против арабите, освен онези, които почнат да говорят за уахабизъм и джихад.

    Няма нищо против американците, напротив, велика нация, но имам против 800 бази и безграничната алчност на политиката им.

    Нямам нищо против руснаците, но не съм фен на Ленин и Сталин, както и ужасната им водка.

    Харесвам и германците, макар винаги да осират нещата политически…

     

    Дахер Ламот

    Целият коментар тук.

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Заглавието е на редакцията.

    .

  • Тодор Костадинов и неговите книги. Събитие в Ню Йорк

    .

    Лигата на българските писатели в САЩ и по света и Генералното консулство на Р България в Ню Йорк канят на специално събитие в сградата на консулството (121 E 62nd St, New York, NY). Ще бъде представен българският писател Тодор Костадинов, в момента на турне в САЩ, както и книгите му  „Софийско жителство“, „Ничия: Трите начина на Мариана“ и „Разкази против забрава. Анти-некролози“. Това съобщиха от Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

    Тодор Костадинов е роден на 4 август 1959 г. в гр. Сунгурларе, Бургаско. Животът му е свързан с Пловдив, където завършва Математическа гимназия и записва Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 1984 г. завършва същата специалност в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като учител по литература в Кремиковци. От 1986 до 1992 г. работи като журналист в различни вестници и списания. От 1990 г. е собственик на рекламна агенция и издателство. Негови творби са превеждани на руски, чешки, полски и английски езици.

    Събитието във Фейсбук ТУК

    .

  • Петя Дубарова на италиански. Български учители и ученици в Италия преведоха стиховете й

    .

    Излезе дългоочакваната книга с преводи на стихове на Петя Дубарова „Да литна високо в небето… / Volare in Alto nel Cielo…“! Специални благодарности на нашата директорка д-р Мая Падешка и на всички колеги и деца, които отговорно се заеха с нелеката задача да преведат стиховете на Петя Дубарова!

    Идеята се роди преди две години след прожекцията на филма „Петя на моята Петя“ на Седмицата на Българското кино в Рим, организирано от Българския културен институт. Тогава италианци, впечатлени от филма, попитаха къде може да бъде открита поезията на Дубарова на италиански.

    Почти инстиктивно обещахме българските училища в Италия да се заемем с нелеката задача и да преведем стиховете на Петя. Ето, две години по-късно, с не малко трудности успяхме да реализираме поетия ангажимент! Изключително благодарим на Национално издателство „Аз-буки“ и на Къща-музей „Петя Дубарова“ в Бургас, че прегърнаха нашата идея!

    В този прекрасен проект участваха нашите фантастични ученици и учители от:

    БУ „Асен и Илия Пейкови“ – Рим и Флоренция;
    БУ „Пейо Яворов“ – Милано;
    БУ „Родолюбие“ – Неапол;
    БУ „Капитан Петко войвода“ – Перуджа и Монтепулчано;
    БУ „Пенчо Славейков“ – Салерно.

     

    Текст и снимка:

    Венета Ненкова,

    БУ „Асен и Илия Пейкови “ – Рим и Флоренция

    .

  • Поредeн гост на „Глаголницата“: Йордан Славейков

    .

    Поредното събитие на Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл ще се случи на 14 април. Гост този път е Йордан Славейков. Срещата ще се проведе чрез платформата Zoom. Линк – в навечерието на събитието във Фейсбук групата и на страницата на „Глаголницата“

    Ето какво пишат за това събитие от „Глаголницата:

    В предстоящата ни среща с Йордан Славейков ще се спрем на сборника му с разкази „Празнично семейство“. Празнично ли е наистина? В оня смисъл, в който празничното, празникът се „изпразва“ откъм делничност, за да се изпълни с благодарност към „Небето“ за Небесните дарове. Или тук смисълът е друг, неочакван? Където празното всъщност е празнота в невъзможност за запълване. Защото ако празник-делник е първата асоциация/опозиция, която заглавието извиква, то следващата, много по-силната и всъщност съществената е живот-смърт.

    За разказите в „Празнично семейство“ Зорница Христова пише, че са „изпълнени с друга форма на любовен копнеж – копнежа на живия по мъртвия, копнеж, който не може да бъде осъществен и затова може да продължи до безкрай. Тяхната обща тема е сблъсъкът със смъртта в състояние на силна любов. Или не сблъсъкът, а онова състояние на живия, в което той започва да опознава новозародилия се копнеж по завинаги недостъпния друг“. (https://janet45.com/p/8130-празнично-семейство)

    Ще си поговорим за смъртта, за любовта. И, разбира се, за живота.

    ***

    Йордан Славейков е роден в гр. Враца, по образование е театрален режисьор, но пише и пиеси, преподава актьорско майсторство, води курсове по творческо и драматургично писане, бил е част от екип сценаристи на телевизионен сериал. Казва, че театърът е първата му любов, а писането – голямата, защото е разбрал, че „В началото бе Словото“. Вярва, че дори понякога смъртта да надделява, то любовта винаги побеждава. В този и във всички други светове. Тази му вяра е залегнала в сюжетите на разказите от сборника “Празнично семейство”. Сборникът е издаден от ИК “Жанет 45” през 2022 г. През 2023 г. претърпява второ издание.

    Славейков е представляван от “Sofia literally agency”. Предстои му писателска резиденция в Босна и Херцеговина, където ще работи по новия си роман.

    Снимка: Димитър Крумов

    Събитието във Фейсбук ТУК

    .

  • Да се сбогуваш

    .

    ДА СЕ СБОГУВАШ

    Да се сбогуваш със дома,
    макар и чужд,
    макар и чужд,
    където корени, листа и съчки
    са част от сетивата,
    където всеки ъгъл,
    рафт или прозорец
    е познат,
    където бил си себе си
    по пътя на съдбата.

    Да се сбогуваш със дома
    макар и чужд,
    макар и чужд,
    макар и стар,
    обрулен, непоправен,
    където имал си пристанище
    и всъщност
    друг такъв дом си нямал
    в пътя си неравен.

    Ще се събудят утре
    котките без теб,
    бездомни котки,
    спящи на терасата;
    ще се разлисти орехът
    огромен, извисен –
    и къщата
    ще се изгуби зад листата му.

    .

    Мариана Христова

    .

  • Между Охайо и Алегени

    .

    Все още пазим спомена
    още сме ние но тези
    до нас и след нас
    не ни
    разпознават

    ние сме
    чужди
    за тях

    Все още пазим кръвта
    но телата си тръгват
    заминават си

    С тях поема на път паметта –

    на очите
    на пръстите
    и милувките

    Вашата кръв се влива
    в друга река нашата бе
    пренесена в куфари
    потопена
    между Охайо и
    Алегени

    Ще знаеш ли
    .         коя съм била
    как съм стояла с дни
    край реката
    .        няма да знаеш
    как ръцете се давеха
    как копаех
    с пръстите гроб
    портретът ми
    .       няма да значи
    нищо за теб
    просто
    една непозната
    от албума със снимки

    Тъмни силуети
    край реката на
    паметта:

    Вземете си сбогом
    Вземете си сбогом

    .

    Людмила Калоянова

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. тук, туктук и тук.

    .

  • Представяне в Чикаго на сборника „Хоризонти“

    .

    На 30 март 2024 г. в Културен център „Българика“ в Маунт Проспект ще се състои представяне на литературния сборник „Хоризонти“.

    Книгата е съвместен проект на Лигата на българските писатели в САЩ и по света и Български художници зад граница, който е посветен на 120 години от установяването на дипломатически отношения между България и САЩ. В него са събрани творби на 30 български писатели и 30 български художници, живеещи в Америка.

    .

    30 март 2024 г., събота, 19:30 – 21:30 ч.

    Bulgarica Center

    120 S Elmhurst Rd, Mount Prospect, IL 60056

    .

    Желаещите да присъстват на събитието, посветено на българската литература и изкуство, могат да си запазят място, като се регистрират в сайта на „Българика“.

    Събитието във Фейсбук ТУК.

    .

  • Представяне в Тирана на „По тънката повърхност на леда“

     

    ПРОФ. ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ ПРЕДСТАВИ РОМАНА СИ
    „ПО ТЪНКАТА ПОВЪРХНОСТ НА ЛЕДА“ В ТИРАНА

    .

    Костандина Бело, 

    Радио България

    .

    .

    С нотки на артистичност, топли чувства и голям интерес премина официалното представяне на книгата „По тънката повърхност на леда“ на Златимир Коларов в едно от помещенията на Вила „София“, в албанската столица Тирана. Интересът към творбата бе голям. На приема, организиран от Почетното консулство на Република България в Албания, присъстваха представители от областта на албанската художествена литература, журналистика, политика и др.

    Събитието уважиха и представители на българското посолство в Тирана, ръководени от посланика Ивайло Киров. Гостите имаха възможност да се запознаят отблизо с автора на книгата проф. Златимир Коларов и да научат повече за неговия роман.

    .

    .

    Албанският превод е дело на Янка и Милена Селими. Пред Радио България Милена Селими сподели радостта си, че вече има албански превод на творбата на българския професор ревматолог, но също писател и сценарист Златимир Коларов. Процесът на превод обаче не е бил лек: „Да, наистина малко трудно беше, защото аз първоначално си помислих, че става въпрос за любовна история. Един мъж и жена, които се срещат, влюбват се и т.н., но не е така, защото той е един автор, който работи със схема, със структура. Така че беше трудно. Но успях, благодарение на майка ми, с която работим за втори път, и много се радвам, че ще имаме издание, в което ще има и двете ни имена. Това е един труд, който е много важен, защото има не много лесна структура. Философският възглед беше много труден за предаване, но албанският читател ще си каже думата.“

    .

    .

    На представянето на книгата в Тирана присъства и самият автор на „По тънката повърхност на леда“, който описа начина, по който създава творбите си: „Аз обичам да композирам, не механично да събирам текстове и да ги сглобявам, това си личи веднага. А функционално, логично изградено да композирам текстове според заряда, според случката, емоцията и мястото“ – каза в интервю за Радио България проф. Златимир Коларов и сподели усещанията си от срещата с албанската аудитория: „Много обгрижен, с много внимание и много приятелски и топли чувства. Специални благодарности на нашия почетен консул в Република Албания г-н Селим Ходжай, благодарение на когото издадохме книгата. Тя беше преведена, издадена, а сега направихме и една много хубава, богата премиера. Срещнахме се с приятели, хора, които познавам от предишните ми идвания тук.“

    .

    .

    Д-р Коларов успя да привлече вниманието и на албанската национална телевизия TVSH. А по време на интервюто подари мартеници на двама албански журналисти. „Казах им, че това е традиционна българска мартеница, която се дава в началото на март за късмет. Трябва да я носят и когато видят щъркел за първи път, да я закачат на цъфнало дръвче – тогава ще бъдат здрави и късметлии цяло лято.“

    .

    .

    Това не е първото посещение на проф. Златимир Коларов в Албания, но сега е забелязал още повече промени в страната. Вниманието му е привлечено от множество нови строежи, както и големия брой автомобили, което според него говори за добро благосъстояние. Но най-впечатляващото е религиозното разбирателство в страната, където православни, католици и мюсюлмани живеят в мир и любов помежду си.

    Д-р Коларов ни каза, че е имал възможност да посети Bunk’Art в Тирана и прави аналогия с отношението към останките от социалистическото минало в България:

    „Влязохме в бункера в центъра, Bunk’Art. Нещо, което нашите политици не направиха за мавзолея. Свалиха го, но трябваше да го запазят като част от историята. Има един израз: „Ако ние забравим миналото, рискуваме да го възродим“. Трябва да го помним, но като поука, а не като основа за ненавист. Не трябва да е повод за срам, нито за гордост, а просто един факт, който, осъзнавайки го, ние се издигаме на степени над това, което е било…“.

    Снимки: Аднан Беци

    Източник: bnr.bg

    .

  • Йени чери IV

    .

    Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов

    Части I, II и III – вж. тук, тук и тук.

    .

    Скоро новодошлият разтоварил каруците си в къщата на Гяур Коста, сякаш му е бащиния, купи 40 дьонюма/1/ зема, които имамът се опитваше да продаде отдавна, но все не успяваше, защото никой, освен агата, нямаше възможност да ги плати, ала изедникът се опитваше да му ги вземе на една четвърт от цената. Имамът сякаш искаше малко множко, предвид това, че земите му бяха досущ до селото, но исполинът изобщо не се пазарил, а платил толкоз, колкото му поискал имамът. Ходжата, който бе записал сделката в кютюка, разправяше после, че оня наброил направо алтъни. Ей така, просто бръкнал в пояса си и изкарал цяла кесия, пълна с истински алтъни, от които дал една жълтица дори на ходжата, затова, че е изповядал сделката и я записал в кютюка.

    Не мина много време и същият цани дюлгерите на Беньо да му построят къща върху земята, която купи. Не стига това, ами и им платил предварително. Ей тъй, изкарал отново онази прословута кесия от пояса си и им броил отново направо алтъни, сякаш сигурен, че няма да вземат жълтиците и да избягат, а ще си свършат работата, както трябва. „Като свършите и, ако ми хареса, ще ви дам още“ – даже им казал; и онези, сякаш окрилени, почнаха работа още на следващата утрин в тъмни зори.

    Не мина много време и из селото започнаха коментари. И понеже никой не знаеше нищо за новодошлия, това бяха обикновени клюки и дори клевети. Започнаха от берберницата, където обикновено около бъбривия берберин, който беше и един от най-добрите и класни клюкари в селото, винаги се събираха хайлязите и хайманите на селото.

    – Чу ли какво имало в каруците? – подхващаше той поредния нещастник, дошъл да си оформи мустака. – Злато!

    – Е как злато, бе?

    – Злато, злато… – намесваха се и потвърждава и сеирджиите наоколо.

    – Иначе откъде мислиш, че е тази пълна кесия? То, чувал да беше, щеше да свърши. Ей, на… Цялото село да бяхме се събрали, пак нямаше да можем да купим земята на имама, а той… Бръкна в пояса си и направо… с алтъните.

    – Есента ходих на панаира в Шумну/2/, разправяха, че ей, оттатък Ески Истанбуллук/3/… – започваше разказа си друг. – И там разправяха, че…

    – А бе, кога си ходил на панаира в Шумну и ти, бе? – засичаше го веднага друг. – Ходил си, когато щяха да те женят, а миналата година вече ожени дъщеря си. Приказваш и ти…

    – Е как да не съм ходил?

    – Ей тъй, не си ходил.

    – Ти ли ще знаеш по-добре, или аз?

    – Добре де, кажи какво разправяха – поощряваха го и други.

    – Ей, оттатък Ески Джумая/4/ аз не съм ходил и не съм видял, ама имало огромен боаз/5/. Пътят се виел през планината, а наоколо само канари. Разправят…

    – Какво разправят, бе?

    – Било тъмно дори през деня.

    – Е как и през деня, бе?

    – Ми, канарите закривали слънцето чак.

    – Е как? И през деня с фенер ли ходели хората, бе?

    – Ся, там не знам, казах, че не съм ходил, ама там се появил един Боаз кесян/6/. Ей тъй, изправял се на пътя на нещастниците и после келлето/7/…

    – Е как бе, ей тъй, за едното нищо ли?

    – Обирал им парите и стоката. Та този, нашият… Разправят, че обрал десетки кервани. Иначе откъде четири каруци стока? Само ограбено е това.

    Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите.

    (Следва.)

    .

    Бележки:

    1. Дьонюм (на турски dönüm) – мярка за земна повърхност. Един дьонюм е равен на 919,3 m².

    2. Шумну – Шумен.

    3. Ески Истанбуллук – Велики Преслав (старата българска столица е назована с това име в османски тимарски дефтер от XV век).

    4. Ески Джумая – Търговище.

    5. Боаз – планински проход, дефиле, пролом.

    6. Боаз кесян – „прерязващ гърлото“.

    7. Келле – глава.

     

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Бел. ред.: Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.

    .

  • Прошки и печена пуйка

    .

    Неотдавна, в един малък провинциален град, по вечерно време, стоях пред вратата на мои приятели и натиснах звънеца. Не бях ги предупредила, че ще ги посетя. Исках да ги изненадам. Не се бяхме виждали година време, но знаех, че ще се зарадват. Носех със себе си току-що излязла от печат последната ми книга. От години те бяха мои читателски фенове. В чантата си имах и бутилка водка „Smirnoff“, която ритуално съпровождаше нашите разговори при редките ни срещи. Вратата се отвори и моята приятелка радостно извика „Уауу!“. Лъхна ме замайващ аромат на печено. Къщата беше пълна с гости, за мене повечето непознати, насядали около отрупана с деликатеси трапеза. В средата току-що беше сервирана печена пуйка. Настаних се сред гостите и се оказа, че съм попаднала на американския Ден на Благодарността. Домакините напълниха чашите с домашно червено вино и преминахме към ритуала. Всички смирено сведоха глави и се започна молитва на английски, кой колкото знае. После се хванахме за ръце в кръг около масата и мълчахме. Имах чувството, че ме посвещаваха в таен орден. Очаквах отнякъде да се появи Алена и да ми постави меч на главата. Стори ми се много дълго това мълчание, защото ароматът от пуйката засилваше глада ми. Най-после разчупиха пуйката и всеки получи своето парче.

    Оттук нататък се развързаха езиците и чашите не оставаха празни. Един от гостити по някое време извади кавал и засвири с „медни звуци“, както се казва в народното творчество. По едно време запяхме в хор „Мила Родино…“ , въпреки че беше редно да запеем американския химн, но никой не го знаеше. Имаше и танци в такт 7/8 и подвиквания от рода на „И-хуу, и-хуу“, близки до тези на индианците апачи. Към края на вечерта помня, че пеехме много прочувствено и разтегливо „Моя страна, моя България“. Благодарността витаеше около нас, а от пуйката бяха останали само кокали. Един от гостите, който седеше до мен, непрекъснато ми обясняваше, че това са така наречените наши „прошки“ по американски.

    Бързо се изниза времето от тази случайна среща и ето че днес е денят на нашите Прошки. Аз се чувствам малко като вероотстъпник, защото вече бях „посветена“ в презокеанските прошки и бях се облажила от жертвената пуйка. Вярно, че не изрекох сакралната молитва, защото не я знаех. Нещо отвътре ми е шугаво и не ми иде нито да прощавам, нито да моля прошка. Трябва ми време да се пречистя някак и да си дойда на място. Не може хем пуйка яла, хем халва въртяла. Най-добре е да хвана гората, а и Пирин се е белнал на върха. Щом се изкача на високо, докъдето ми стигнат силите, ще отправя взор към небето и ще помоля Господ да ПРОСТИ на цялото човечество за лудостта, която го е обзела. Честоюбието на слабите и смъртни същества, каквито са хората днес, е стигнало до безумие. Ще се помоля тихо, но от душа: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“

    .

    Елена Пеева-Никифоридис

    .

  • Йени чери III

    .

    Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов

    Част I и част II вж. тук и тук.

    .

    Във времената, когато мъжете още бяха мъже, достойнството бе не само на приказки, думите тежаха подобно камък, а за едната чест заслужаваше смъртта си да посрещнеш. В тези времена роди се и живя. Воин! Това бе той. Безброй години воюва за султана, Падишаха на света, забравил що е родна стряха. Бойно поле три континента му бяха. В Дамаск ли не бе, в Египет ли? Въртеше калъчката подобно побеснял. Бели, черни, беше без значение за него. Посичаше наред – днес неверници, а утре като зелки политаха главите на самите правоверни. Тези, които се осмеляваха пред султана прави да застанат, родът им до девето коляно на затриване бе обречен. За назидание! За да не посмее никой повече да повдигне глава срещу Владетеля на Земята, дето от самия Всевишен е пратен. Села пред огъня се прегъваха, облаци черни се издигаха от зарана, армии падаха покосени, кръв се лееше навред. Това бе светът му. Дорде сърцето му се не превърна в тежък камък. Залепнал бе вече мечът за дланта му. Решиш ли да го отделиш, сякаш с клей споен. Погледнеш ли в очите му… Ужас от тях извира. Така и оставаха враговете му – парализирани, подобно мишки пред вида на пълзяща към тях змия отровна. За едно премигване сабята му разсичаше въздуха със свистене и поразяваше подобно мълния. Толкоз! Колкото едно премигване.

    Дълго живя с този камък, вместо своето сърце, докато един ден той се не разтопи. Дали е било от горещите пустинни пясъци, дали от топлината на кръвта, попила по него, но в този момент усети жал. Дете пред него стоеше. Уж мъж, а бе момче голобрадо още. Трепна нещо в душата на боеца. Замръзна ръката, готова да убива. Сведе сабя, досущ до нозете. Дълго гледа момчето, треперещо от страх.

    – Докъде стигна този свят? И децата, вместо да бозкат, саби награбили, Аллахъм – изрече си тогаз. В този момент осъзна, че кланетата няма никога да спрат. Щяха да следват едно след друго, младенци в тях смърт що е щяха да усетят. Всеки, още не проходил, сабя в ръцете си обречен бе да носи.

    Тръгна бавно към младенеца. Загледа го право в очите. Хванал сабя в ръка, сякащ незнаещ какво да прави с нея, той продължаваше да стои като замръзнал пред свирепия воин. Беше сигурен, че всеки един момент е готово да побегне. Трябваше само да го духне, не повече. Толкова струваше едно дете, правещо се на мъж. Можеше да се изправи срещу стотина подобни на него и докато успее да изколи половината, останалите вече щяха да са преполовили баира. Тогава изведнъж светът пред очите му се завъртя. Пясъкът, извиращ отвсякъде, изчезна и той отново видя зелените поля на родното си място. Делиорманът се бе ширнал навред. Усети дори аромата на гората. Беше пролет и всичко бе толкова реално. Птици бяха накацали по стрехите. Реката, пресъхваща през лятото, все още бе пълноводна. Видя отново и Агница, окована от сердарите на санджак бея. Виковете й дори дочу, метната на коня на субашията.

    – Помогни ми! Помогни ми! – крещяха очите й.

    Усети вика отново и в своите гърди. Вик на болка, на безсилие, на детска немощ и момчешко отчаяние. Почувства отново ножа на отмъщението в ръката си. Болката от удара на субашията с дръжката на ятагана по слепоочието. И после… Нищото и тъмнината, празнотата в душата и болката в гърдите. Майка му и баща му, приседнали пред прага. Взираха се на юг, натам, накъдето го отведоха сердарите на девширме бея. Видя се за последно пред вратника на родната къща, петнайсетгодишен, и след това, когато хвана сабя за първи път в ръка. Затова я въртеше така яростно и без жал. Беше толкова уплашен и гневът не го напусна никога.

    Ръката на момчето, забелязало нерешителността му, потрепна. Беше виждал толкова много пъти това движение. Знаеше прекрасно какво значи. По очите пред себе си винаги четеше всяка следваща стъпка на противниците си. Затова и бе оцелял толкова дълго.

    – Недей… По-добре, недей, момче – изрече с плътния си глас. – Това не е твоята война.

    Момчето се засуети за миг, сякаш чудещо се какво решение да избере.

    – Не го прави, моля те – примоли се този път с болка и надежда в гласа.

    Дали от глупост, дали от детска наивност, момчето не се вслуша в съвета му. А може би и бе повярвало в себе си, че може да съсече исполина пред себе си, закоравял от толкова битки, оставили следи в самата му душа. Не тяло, а същинска канара. Удариш ли го, най-много песъчинка да се отрони. Те, младите, са така. Сила усещат в себе си. Мислят си, че планина могат да повдигнат. Докато самата планина не се стовари на плещите им.

    Момчето вдигна сабята си. Замахваше цяла вечност. Ръката му премина над главата в засилка и продължаваше да се движи още назад. После замря и като че ли безкрайно стоя така, след което бавно тръгна надолу, към него. Всичко сякаш беше замряло, толкова бавно се случваха нещата. Без да се замисли дори, за един незначителен миг, разтегли сабята си към момчето. Дори не знаеше как го прави. Беше роден воин. Не човек, а адово изчадие, сътворено да убива. Очите на момчето премигнаха за последно. Tака си и застинаха, отворени. Ръката му остана и тя, вдигната за удар. След това главата му се наклони на една страна, политна към земята и тупна безшумно на пясъка. Чак след това тялото му залитна назад и се строполи върху дюните, пръскайки фонтани кръв.

    – Казах ти, глупако. Казах ти… – промълви, приклекнал до тялото. – За какво ти бе да го правиш? Бях те оставил да живееш.

    За пръв път проля и сълзи. Водата от очите му се пропи безследно в горещите пясъци.

    Нещо се пречупи тогава в него. Изведнъж осъзна безполезността на войната. Воюваш за някого другиго. За да има повече той. Че на теб какво ти трябва? Агница да е до теб и толкоз. Воюваш за луди, желаещи да притежават целия свят.

    – Ще убивам… Ще убивам и докога? – заповтори. – Нови глупаци идват, повярвали в себе си, че могат света да победят. Такава ли е моята съдба? Да убивам младенци, живота още не познали. За да убивам ли съм роден? Убивам и пак убивам. Само разрушавам, без нищо да градя. Нищо не съм сътворил на този свят. Само смърт. И султанът… Ще имат ли край войните му? За какво му е целият свят? О, Аллахъм, за какво му е това?

    Там си и захвърли сабята. Заби я в пясъците. Качи се на коня и препусна на север, без дори да се обърне назад. Не издържа повече на повика на родния край. И на зова на любовта, на Агница, махаща й мълчаливо с бяла кърпа. На лика на бледата луна, полегнала над склона. Такава, каквато грееше само над неговото село. Никъде после не видя такава. Звездите, мъждукащи в родния мрак. Песента на птиците, сутрин над росата, спуснала се сякаш за дрямка в долината. На повеите на милия и свиден делиормански вятър. На снежните преспи, високи по човешки бой през зимата. Там, където и навярно още го чакаха майка му и баща му, приседнали пред портата. Там, където отново щеше да зърне Агница.

    Никога повече нямаше да вземе сабя в ръка. Никога! Бе убивал за девет живота напред.

    Зарече се.

    Имаше да се вършат толкова полезни неща на този свят. Навярно щеше да се научи и да гради. Да съгради дом, челяд – там, в родния Делиорман, на хиляди аршина от този адски пек. Да се научи да държи рало в ръка, вместо тази сабя.

    – Ако наруша клетвата си, душата ми е твоя, Шейтан – закле се.

    Конят, пръхтейки, се понесе в галоп. А такъв вятър духаше от север. Ароматът на родния дом бе попил в него. И на Агница… Как можеше да се устои на този повик в северния повей?

    (Следва.)

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Бел. ред.: Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.

    .

  • Пред изгрев

    .

    Стихове от Лилия Заякова

    .

    ПРЕД ИЗГРЕВ

    тича мъглата по релсите
    в обратен каданс
    не знаех
    че толкова бърза
    докато разпилява
    мекия пух
    на сънна забрава
    опиум в морската пролет
    странен валс
    не вярваш ли
    ей така се ляга пред влака
    в извивка в която
    гърдите ти дишат
    любовната влага
    на луда земя
    и смело сърце
    когато битието е скрито
    в нова трева
    и тогава точно този влак
    те спасява
    и те понася
    към безкрая
    само се съедини
    с чистотата
    в която
    се заражда копнежът
    и се протяга мечта
    а хоризонтът е скрит
    но очаква пръстен
    от слънчев рубин
    да пробие мъглата

    .

    .

    МОРСКА ПЕПЕЛ

    потъва кораб
    с капака на рояла
    бори вятъра
    и хлипа пианистката
    но свири баркарола
    а куче
    се обръща
    на малкото ти име
    тъгата не е безпричинна
    паметта уж светла
    избледнява в залез
    и аз се връщам бавно
    в пясъка
    на мястото
    където те оставих
    прости ми татко
    не е същото
    не е
    и мама
    същата не е
    защото всеки ден
    те поздравява
    ту с първия концерт
    ту със последната симфония
    при теб дотлитат
    пръски пепел
    върху крилете
    на бетовен
    кремирани са само думите
    морето
    във което си разтворен
    не може никой
    да изпепели

     

     

    ЦВЕТЪТ НА ЧАЯ

    Спорим какъв е цветът –
    между червено и радост.
    Аз настоявам, че е шафран.
    Ето, погледни през прозореца –
    Шафранова тази нощ беше луната.
    Шафранова преди залез пустинята.
    Шафранов дъжд – ръси
    коси рими във залива.
    С каква екзотична дума
    обличам надеждата.

    ***

    Този цвят е
    непостижимо небе,
    паднало слънце,
    канела в ноздрите
    и мед по клепачите.
    Колкото едри лешници
    е онова, което не казвам,
    а диша с гърдите ми
    все по-учестено,
    когато мисля
    за цветовете на радостта,
    и порязва устната ми
    изпръхнала тичинка,
    нито корал, ни кехлибар –
    само шафран.

    ***

    Ела, ще направя чай.
    И той ще попари дланта,
    от която ще пиеш…
    за да отворят уста
    минзухарите.

    ***

    Не се отчайвай.
    Днес – не.
    От утре.
    От утре ли?
    Всеки път ли ще съм
    по-добра,
    когато кажеш,
    че захарта вече
    не сладни?
    Захарта
    по моите пръсти
    не е захар ли?
    Лепне
    медът на мислите.
    Оттатък радостта.
    Тъмен, но ароматен…
    И му личи.
    Само помириши
    цвета на чая ми.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Д-р Лилия Заякова (по-късно Заякова-Инджова) e родена в София през 1953 г. Завършила е Първа немска гимназия (тогава „Карл Либкнехт“) и Медицинска академия – Стоматологичен факултет. Пише от ученичка, но професията, на която се е посветила, е заемала много от времето й. Членувала е в литературен клуб „Димитър Димов“, после и в Свищовския литературен клуб „Алеко Константинов“, докато е живеела и работела в Свищов. Първите й публикувани стихове са в „Родна реч“. Има много участия в алманаси и сборници, публикации в периодичния печат и под псевдонима „Ресенска“, а преди това и „Божинова“, в литературни издания и списания. Първата й книга е отлежавала в изд. „Народна младеж“ няколко години. Има издадени две поетични книги – „Събличане“ (2002, изд. „ТихИвЕл“, с псевдонима Лилия Ресенска) и „Крило опалено“ (2022, изд. „Карина М“). Третата й стихосбирка „Повиване на надеждата“ ще излезе скоро. В проект е и издаването на нейна книга с къси разкази и пиеса. 

    .

  • Следата на Йордан

    .

    Два текста от поредицата на Катрин Федина

    „Разговори с премълчаното“

     

    Следата на Йордан

    Огънят се извиваше като намек за женска душа. Дебелият дъб в него му даваше сила и сам целият се превръщаше в енергия, ту лумваше да догони пламъците, ту се снишаваше и ги сграбчваше, завихряше пепелища, а после мърмореше тихо и отронваше светещи въглени. И отдаваше. Топлина.

    – Затова огънят е едно от най-големите открития на човека! – изведнъж заяви високо с гърления си глас дядо Михаил.

    – Защо? – попита стреснат Йордан, като че ли едва сега забеляза, че дядо му е в стаята.

    – Защото вика душата. Заставаш пред него и чуваш.

    – Какво чуваш?

    – Че наистина я имаш, че имаш душа. И няма къде да идеш.

    Странна беше мъжката компания. Тежка. Мъжете никога не се събират ей така. Те имат или задача, или проблем за решаване, или такъв, който е обречен. В последния случай обикновено пият и празнуват. Движенията на дядо Михаил бяха бавни, не немощни, напротив, просто в тях нямаше нищо излишно, макар Йордан да не ги разбираше. Защо му бяха например тези сушени билки, когато си имаше червено вино?

    – Ти в какво вярваш, Йордане? – попита дядо Михаил със спокоен глас.

    – Кога пък си ме питал такива неща? – опита да се измъкне внукът му с насмешка. – В много неща вярвам и в още повече не вярвам, ама вече ми се струва, че нищо не знам.

    – Аха – отегчено подхвърли дядо Михаил и си намести елечето.

    Беше го изплела тя. Той грижовно редуваше плетивата й през зимата: Понеделник – кафявия шал, вторник – черните чорапи, сряда – елека, четвъртък – шапката на една кука, петък – покривката за маса, а през уикенда изваждаше една малка декоративна възглавница на дивана, в чиято плетка имаше много пропуснати бримки и грешки, но му беше любима. Той продължи да нарежда билките на едно парче от вестник, сякаш не се трогваше особено от покъртително измъчения вид на своя внук.

    – Ами ти в какво вярваш, дядо?

    – Аз не вярвам, Йордане. Аз знам.

    Йордан гледаше дядо си, сякаш за първи път го среща. Спомни си как бе играл с него и как беше слушал чудните му приказки за величие, но тогава му беше леко, безгрижно, уверено и устремено. Сега беше объркан от този обран образ, който сякаш вече не му даваше правото да е дете. Два силуета стояха насред стаята, сякаш чакаха превъплъщение.

    – Какво знаеш? – осмели се да попита най-после Йордан.

    – Каквото имах нужда да зная и каквото се осмелих. Щом ти не знаеш, обикновено е защото не искаш да знаеш.

    – Не е вярно! – обади се характерът на Йордан, който беше наследил тъкмо от стареца, настойчив и остър.

    Дядо Михаил се засмя ритмично и тихо, и на Йордан му се стори, че мустакът му щеше да падне.

    – Гласът ти реже, но само теб. Ти да не мислиш, че като съм остарял, съм откачил? Само колкото е нужно!

    На Йордан наистина започваше да му се струва, че тази ситуация е нереална – или беше твърде уморен, или старецът наистина беше мръднал през месеците, в които не можеше да го посети. Дядо му придоби едно необяснимо излъчване, сякаш даже стана по-висок, а лудостта му респектираше до там, че беше по-безопасно човек да се подчини и слуша, вместо да плямпа. Стопли се стаята, погледът на Йордан се премрежи и предаде. Наистина беше уморен от въпросите, които напоследък го измъчваха. Дъвчеше някакъв сух ошав, оставен на масата и беше в нелепо очакване, едновременно отпуснат и напрегнат. Като пред самата смърт.

    – За малко неща се сещам, които могат да ти докарат такъв вид на бездомник – усука отново сякаш фалшивия си мустак дядо Михаил.

    – Какво пък ми е на вида? И не съм бездомник! – засегна се Йордан, както винаги в работен, елегантен стил. Риза, пуловер, дънки, кожен колан, скъп часовник и обувки в тон с останалото.

    Цяла кавалерия от светещи устройства премигваха и иззвъняваха кратко, но редовно край него, като апарат за дишане, сякаш за да не забрави, че се беше постарал така да уплътни живота си, че игла да хвърлиш, да няма къде да падне, както се казва.

    – Дом? – погледна го дядо Михаил така, сякаш погледна нахакан хлапак. После нацепените му пръсти потупаха бавно, но сигурно плетения елек, сякаш показваха нещо важно, нещо скъпо. И в изражението на дядо си, Йордан разпозна нещо, което като дете бе пропуснал – как изглежда мъжката нежност. Някои къщи криеха и такива съкровища.

    – Е, кога я срещна? – седна срещу него дядо Михаил.

    Йордан подскочи едва забележимо. За миг да хукне към вратата му се стори опция, но в следващия срещна онзи луд блясък в очите на дядо си и падна в себе си обратно.

    – Дълга история – отвърна той кратко.

    – Дълга, значи.

    Йордан започваше да се изнервя от намеците на дядо си, но после един подхвръкнал блясък от камината грабна зениците му и го уцели някъде дълбоко. Загледа се. Наистина огънят зовеше и носеше като упойка, като магия. Приспиваше мислите му, отнемаше им желязното острие, което животът бе опрял в гърлото на всички ни, стопяваше доспехите на всяка стратегия и страх. Уют му казваме, за да го смалим това преживяване до битова подробност, а то е древен ритуал, свещенодействие по търсене на себе си.

    – Как да разбера, че тя е правилната жена? Как да вярваш на любовта?

    – Колко безсмислени думи и въпроси! – поклати глава дядо Михаил. – Нито разумът, нито вярата имат нещо общо тук.

    Йордан вече беше убеден, че старчето е луд. Но неговият дом беше единственото място, на което сега му се стоеше, без да знае защо. Затова реши да продължи този абсурден разговор. Така или иначе всичко от известно време му се струваше абсурдно.

    – Вяра? Вярва се в нещо, което не знаеш, което ти се ще, което си измисляш или от което се боиш. От вярвания стават големи глупости. Например ти вярваш ли, че децата са чисти? – със строг тон попита дядо Михаил.

    – Разбира се! Само те! – не му остана длъжен Йордан.

    – Друг път! Тия, дето са в гроба, до един са по-чисти. Всеки новореден идва белязан от вярванията на ония преди него. И животът е даден, за да се очистим от много неща, а други да доизградим със собствени сили. И всеки има задача от някой преди него. Имаш и ти!

    – Каква задача имам аз?

    – Да ме надраснеш! Какво бъдеще иначе има тоя объркан свят?– замълча след тези думи дядо Михаил. Дишането му не се чуваше, само бръчките около очите му, осветени от огънят, водеха нанякъде. На Йордан му се стори, че лицето му беше цяла карта, рисувана от художник години наред. После дядо Михаил присви очи и продължи:

    – Вярвал бил, не бил вярвал! Обаче с обичта е друго, да знаеш. Никой не вярва, докато не я срещне, ако я срещне!

    – Как да разбера, че съм я срещнал? Как да съм сигурен?

    – Не можеш. То не е за разбиране. Надценяваш си мозъка, момчето ми! Помниш ли как те учих да играеш шах?

    – Помня! – наду се Йордан. Беше добър.

    – Там ти е проблемът! Продължил си твърде дълго. В обичта е друго. Идва момент, в който знаеш – продължи дядото – усещаш.

    – Какво усещаш? – подхвърли пак Йордан.

    – Че не си сам и че не е игра. И че искаш да се грижиш за това. Да си сигурен? Че ще умра скоро е сигурно, а даже това не ми се вярва.

    – Ти откъде знаеш, че тя пък ме обича?

    – Че защо иначе да си толкова потресен? И то след толкова партии шах?

    – И какво, ако знам? – изстена Йордан ядосано.

    – Избираш! – закова го дядо Михаил – Избираш своето превъплъщение! И то е като раждане. От потомствен призрак да станеш човек.

    И тези думи накараха Йордан да притихне ужасно. Стегнаха го гърдите. Душата му носеше Нея. И огънят да го опареше сега, нямаше да го усеща така ясно, както усещаше това. Знаеше…

    – Една история ще ти разкажа. Ти си полегни.

    Йордан легна на дядовото си легло, затвори очи, замириса му на маточина, свитите му преди малко мускули се отпуснаха, гласът на дядо Михаил го поведе, сякаш идваше от много отдалеч…
    Имало едно време един велик крал. Наричали го Тихият крал. Дворецът му се прочул с безмълвните си дворове и зали. Кралят бил завоевател. Водил успешно войските си и печелил битки и богатства. Имал всичко, което някога бил пожелал. Ала някак все оставал сам. Заговорел ли някого – сякаш се боели от него, а той самият не чувствал думите им, не усещал доверие в никого, предпочитал да броди сам из земите си, сам да воюва, да избира удоволствията си и да опознава нови хоризонти. Сам. Сърцето му било тъй тихо, че дори сред войските му или сред жени с красиви одежди, то продължавало своя равен ход. Единствено понякога, когато чувало птица да пее, то трепвало, забивало бързо, припомняло му живота, реките, стадата и слънцето, зелените гори и техните тайни, облаците, разперени като ангели и нощите в топлите гнезда. Ала щом трепнело сърцето му и тихият крал чуел как кръвта нахлува в главата му, той мигом се разгневявал и се оттеглял в покоите си. Намирал птиците за шарени, интересни, вдъхновяващи същества, от които можел да пие красота, но не вярвал, че могат да му бъдат верни. Не вярвал в обичта. Така всяка година той чакал по една чудна птица да кацне в двора на кралството, за да я изпита. Но щом я хванел, затварял я в клетки и тъмници, докато тя не спирала да пее, посървала, а понякога от мъка дори умирала. И след всяка птица заявявал, че е доказал отново и отново колко неблагонадеждни същества са пернатите. И колко велика е тишината. Но останел ли насаме в нея, нещо дълбоко в него мълчало така, че от ужас и настървение той поемал към следващата битка. Ала един ден, след поредното бойно поле, насред една заснежена ливада, кралят спрял да отпочине. Навел се над студената река, която течала наблизо, и не открил своето отражение. Направил крачка назад, не разбирал… Втурнал се в своя дворец и както винаги всички побягнали, опитал да разговаря с някого, а хората се пазели. Стигнал в своята кула, а там една черна врана била кацнала на прозореца му. Кралят знаел, че враните са умни и решил да я попита какво се случва с него. Разказал й всичко. Враната го погледнала изумена и отвърнала:

    – Кралю мой, всичко това се случва, защото ти си потомък на вятъра. Когато се доближиш до хората, те чуват само твоя вой и се страхуват, а ти не ги усещаш и докосваш. Твоят вихър помита всяка войска и враг, когато зафучиш, тишината настъпва. А окото на бурята – в тебе, винаги е тихо.

    Кралят не знаел за своята призрачна, ветрена същност, той живеел откъснат толкова дълго, че навикът го направил саможив и пренебрежителен даже към себе си.

    – А птиците, врано? Защо разтуптяваха сърцето ми? Защо обичта винаги ме напускаше?

    – Не бяха птиците, сине на вятъра! Макар ти да се опитваше да отблъснеш всяка песен, да забравиш порива за обич, да повярваш, че я няма. Твоята обич не е птица с шарени крила, която млъква в твоите затвори.

    – А коя е тогава, къде да я намеря, кой би обичал жестокия вятър?

    – Да я намериш? – разсмяла се враната. – Пролетта е твоята обич и всяка година се завръщаше при тебе, изпращайки ти своя птица, която да те радва, а сетне лумваше в лято, уморяваше се сред есенни листа и заспиваше под снега. Променяше се, заедно с твоята посока, когато беше топъл, цветята растяха и птиците пееха, когато ставаше студен и зъл, реките замръзваха и житата заспиваха, но тя винаги е била онова, в което ти си летял. Синовете на вятъра могат да се превърнат в истински крале, но само когато изберат своята форма сами.

    Една мъничка сълза се стичаше по бузата на Йордан. Той отвори бавно очи, а беше още тъмно. Снимката на дядо му беше в стъклената витрина на хола му. Йордановата фигура стоеше сред стаята. Беше време за превъплъщение.

    –––––––––––––––––––––––-

    .

    ***

    Доверието… Може би най-фината човешка струна, която преминава през всички нас и ни свързва. Някои я дерат с нокти, други я галят, а после внезапно я късат, трети свирят на нея само своята песен. И тая струна, толкова наранена и прекъсвана, минава през теб, през мен, през нас. И в един кратък миг се хващаш, че не я чуваш вече, понеже ехото от нейните пропуквания някъде, при някого, те е настигнало. Или се е случило точно при теб, или ти си го случил. Не може скъсаното да се кърпи. Оставаме „с едно наум“ или по-точно „без поне едно в сърцето си“. Вярна е тази приказка, но дали е истинна?…

    Да повярваш всъщност е отново и отново да избереш да следваш себе си. И с всеки следващ път изборът става все по-страшен, все по-скъп и по-дълбок. Но и далеч по-чист. И в един кратък миг се хващаш, че няма нищо скъсано, никога не е имало. Просто в болката си спираме да свирим на тази струна и тя замлъква, замлъква, докато забравим и последната нота, която някой някога ни е показвал. И едва тогава ставаме достатъчно тихи, и можем да чуем своя собствен глас – космически, интуитивен, наш. Отначало едва доловим, после все по-ясен – и макар променлив, вече знаем, че го имаме. А тази музика е най-истинското изкуство – изкуството да живеем своя собствен живот.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Катрин Федина е родена в Сливен през 1989 г. Завършила е гимназия „Захарий Стоянов“ в родния си град. Има магистратура по Право в Бургаския свободен университет и по Приложна психология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Прави дисертация в областта на „Управление на човешките ресурси“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Лектор с над 15-годишен опит в консултиране и подкрепа на служителите в различни сфери. Още от ученическите си години е доброволец към Българския червен кръст в Сливен. Автор е на стихосбирките „Гоблен от светулки“, „Спомен за същността“, „Късче живот“. Последната й стихосбирка „Безумие“ излезе наскоро.

    .

  • Йени чери II

    .

    Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов

    Част първа – вж. тук.

    .

    Вечерта субашията побърза да отиде при санджак бея, за да го осведоми за новодошлия.

    – Какво си се разтревожил толкова? – усмихна се с ехидната си усмивка санджак беят, хванал филджана с кафето в ръка и придръпвайки от наргилето си, след като го изслуша внимателно.

    – Този е савашчия/1/ – изтърси субашията, а санджак беят едва не се задави с кафето.

    – Аллах, Аллах… Какво ще търси един савашчия тук?

    – Самата истина, бей ефенди, повярвай ми. Видях го как гледа, познах походката му. Върви като каплан/2/, готов да нападне всеки момент. Тръпки ме побиха от погледа му, а знаеш ме, не съм от мекушавите. Не му е чиста работата на този.

    – Въобразяваш си, субашъ – реши отново да неглижира нещата санджак беят.

    – Бей ефенди, мога да различа един алп/3/ от селянин.

    – Аллах, Аллах… А бе, каква работа може да има един алп в този генгерлик/4/?

    – Пратил го е тайно султанът!

    – Султанът… – Санджак беят направо подскочи от мястото си този път и отново се разкашля, задавил се с кафето.

    – Да, самият султан.

    – За какво му е на султана да прати тук алп? Не съм сигурен дори, дали султана е чувал изобщо за нашия санджак. Навярно е търговец.

    – Не е търговец. Видях му каруците. В тях няма стока за продан. Да знаеш, ага…

    – Какво?

    – Колко души познаваш, които могат да напълнят четири конски каруци?

    – Малко!

    – Да знаеш, ага…

    – Какво пак?

    – Някой от раята се е оплакал… Ъхъ… Само тъй ще е, да знаеш, бей ефенди! Писали са до султана и сега той…

    – Ха-ха-ха… Че то… Ха-ха-ха… Ох, ще ме умориш, субашъ. Че то, никой не може да пише. Всички до един са неграмотни селяни.

    – Ходжата може, попът може, кадията може… Да изброявам ли още?

    – За какво им е на ходжата, попа и кадията да пишат до султана, субашъ? Не ги ли храним всички достатъчно? Кокалът държи устата на кучето затворена, така знам аз. Защо биха го направили? – Този път санджак беят се ядоса не на шега. Лицето му помръкна за миг и дори неволно изохка, прихващайки леко и нежно палеца на десния си крак. Откакто поостаря, остави почти всичката работа на субашията и затова той сега си позволяваше да се държи така. Появиха му се болежки, а най-много го мъчеха краката, подути и зачервени целите от коварна болест. Идва и хекиминът/5/, прегледа го и каза, че е болен от гут/6/, забрани му да яде куп неща и най-вече месо – и си тръгна. Не му олекна от това, че хекиминът каза, преди да си тръгне, че боледувал от султанска болест. Не стига всичко това, а сега и този другоселец се опитваше да му създава ядове.

    – Миналата година, бей ефенди, три пъти събрахме авариз/7/, уж щото война. Ако чуе султанът…

    – Сус бе, кьопек/8/! Ще ми докараш някой сакатлък на главата.

    – А бе, ще млъкна аз, бей ефенди, ама… Ще ни хвръкнат главите и на двамата. Казвах ти, бей ефенди, да не събираме от духовниците, а то и от вакъфите/9/, и от кьопрюджиите/10/, и…

    – Слушай…

    – Ами, джизието и хараджът/11/, бей ефенди! Султанът определил 70 акчета на глава, ама ние 100. Ох, ще ни хвръкнат главите, ага. Може и джеллят/12/ да е.

    – Е, как джеллят, бе?

    – Като нищо, повярвай ми, ага.

    – Черен ли е?

    – Не е!

    – Е какво тогава? Всички джелляти са арапи и от миллета/13/, бе. Къде си видял ти джеллят със сини очи?

    – Знам ли, ага…

    – Не знаеш, ама приказваш. Слушай, много те отпуснах нещо и затова почна и много да приказваш. Не забравяй, че първо твоята глава ще хвръкне.

    – Знам, ага, и затова ме е страх.

    – Страх те е, ама това не ти пречи да приказваш.

    – Само пред тебе, ага. Иначе си мълча.

    – Мълчиш си ти, ама де да знам… Виж какво, субашъ. Мен ще ме закарат до Великия град и султанът, да умножи Аллах и дните му, и имането, и…

    – Е, как да ги умножи, бей ефенди, като го крадем?

    – Сус, бе! Милостта му е безкрайна и мен може и да ме пощади, ама на теб ще ти хвръкне келлето/14/ още тук, на двора. Не забравяй това.

    – Ох…

    – Слушай! Стига си хленчил като някоя ханъма, ами се връщай да си вършиш работата. Искам да го държиш под око този. Искам да знам всичко за него и при първото съмнение… – Санджак беят направи жест с ръка, прекарвайки я през гърлото си, все едно реже с нож.

    – Е как султански човек, ага? Ако разбере падишахът…

    – Ще гледаш да не разбере. Ще разбере, каквото му кажа аз. Времената са смутни! Виждаш, навсякъде хайдуци… Убили са го те и толкоз! Ще изкараме потеря. Ще блокираме санджака. Ще хванем виновните и 5-6 души ще обесим. Може и 10 да обесим. Ади, бягай и умната. И да не те е страх, аз съм насреща.

    – Ага, само да питам нещо.

    – Питай!

    – Ага…

    – Кажи, де! – санджак беят започна да губи търпение. От всичко на света най-много мразеше някой да му мрънка, а субашията не бе спрял от идването си. Искаше да го отпрати, а той още се мотаеше. По всичко изглеждаше, че ще си има ядове с него. Сгреши жестоко като му довери доста неща. По всичко изглеждаше, че е гевшек/15/. И, както се разприказва за данъците, току го направил и на друго място. Напоследък му донесоха, че пиел вино с неверниците и после правел зулуми.

    – За Пелин, ага… – обади се накрая субашията и го изкара от унеса на мислите, които бе подкарал.

    – Какво за Пелин? А… щом съм ти обещал, ще стане. Нека само да мине Рамазана.

    – Ага…

    – Е стига, де! Казах ти вече. Знаеш, че думата ми на две не става.

    – Виждал съм много пъти и на четири да става думата ти, ага, та затуй…

    – Ти май наистина започна да си превишаваш правата.

    Субашията веднага поиска прошка, усетил, че наистина е прекалил. Санджак беят, който обикновено винаги се усмихваше на шегите му, повече не го правеше, а стоеше мрачен и го гледаше право в очите, без да млъкне.

    – Слушай, субашъ… Този, савашчията, дето му викаш. Отде ми пусна сега и тази муха в главата?

    – Наистнина е войн, ага, повярвай ми. Няма как да сбъркам един войник. Самият аз съм такъв.

    – И викаш, бил си убеден, че може да се справи с твоите войници.

    – Да, ага, усетих го.

    – Ми то, тогава… Моите гавази… – Санджак бея се огледа уплашено наоколо. – Сякаш няма да е зле да те послушам и да увелича охраната. Малко предпазливост никога не вреди, нали? Този… Твоят помощник… Мустафа ли се казваше?

    – Керим.

    – Аха, Керим. Все не мога да му запомня името. Нека тогава да остане при мен с няколко аскера, да подсилим малко охраната.

    – Нещастник! – не се стърпя санджак беят и изрече на глас, след като излезе субашията. – Дощяло му се зет да ми става. Тъкмо си мислех, на кой глупак да дам дъщеря си и на, ти ми излезе насреща.

    После отиде до прозореца и ги изчака да си тръгнат. Когато аскерите на субашията се загубиха от погледа, извика Керим.

    – Знаеш ли защо остана при мен? – започна го още от вратата, без никаква подготовка.

    – Не знам, санджак бей ефенди – отвърна оня и се изпъна като струна.

    Остави го да се притеснява и дълго не изрече нищо. През цялото време гледаше през прозореца. После изведнъж се обърна и отиде досущ до лицето на Керим.

    – Защото само на тебе имам доверие – изрече, докато го гледаше право в очите.

    Изчака да види ефекта от думите си и след като забеляза задоволството на лицето на подчинения си продължи:

    – Та си мислех… Мислех си, че много ще ти приляга да станеш един субашия.

    Керим не се стърпя и този път усмивка се разтегна на лицето му.

    – Аз… бей ефенди…

    – Мислил ли си по този въпрос? – не го остави да се доизкаже. – Цял живот така, обикновен силахдарин/16/.

    – Аз… бей ефенди…

    – Аз не оставам длъжен към тези, които ми служат вярно. Преданите ми хора литват в небесата, подобно птици, а предателите…

    Санджак беят бавно издърпа ханчера/17/ си, закачен на кръста му, и после нежно го завъртя в ръцете си.

    – За тях е този ханчер – продължи след това. – А тебе те наблюдавам от доста време. И мисля да те възнаградя. Какво смяташ ти по този въпрос? Мога ли да ти си доверя безрезервно, или…? – Отново завъртя ханчера в ръцете си. После отиде до Керим и го тикна досущ в лицето му.

    – Аз… Аз, бей ефенди… Като се налага, бих дал и живота си…

    – Никой не ти иска живота, момче. Мъртъв не ще служиш никому. А и на мен ми трябва жив субашия.

    – Ами субашията, санджак бей ефенди.

    – Той е хаин/18/ – изстреля директно в лицето му.

    – Вай, Аллах…

    – Сдушил се е с хайдуците!

    – Вай, намуссуз/19/!

    – Ние ги гоним, а той… Пиел вино с тях и снасял всичко. Представяш ли си какво ще стане, ако научи султанът? Първо моята глава ще хвръкне. И то още тук, на двора. После ще я набучат на кол и така до Великия град. Направо не мога да се побера в кожата си от яд.

    – Вай, шерефсиз/20/.

    – И аз сега какво? Да отида и да му разкажа всичко, Аллах да умножи дните и земите му.

    – Амин!

    – Амин! И няма ли да попита: „Ти сляп ли беше? Къде бяха очите ти?“?

    – И какво ще правим сега, санджак бей ефенди?

    – Ти ми знаеш знамето. Господарят на световете ми е позволил да нося една конска опашка. Миралаят/21/ има две. Бейлербеят/22/, разбира се, е с три. И само той, султанът, има право да носи знаме с четири конски опашки. Мислиш ли, че щеше да ми повери това знаме, ако знаеше, че не ще оправдая доверието му?

    – Не мисля, бейлербей… санджак бей ефенди.

    – Разбира се, не трябва да се разчува нищо. Хаинът трябва да отнесе всичко в гроба си. Повелителят на световете не трябва да има никакви съмнения за своя санджак бей. Иначе…

    Санджак беят разкопча колана си и свали канията, окачена на кръста му. После внимателно прибра ханчера в нея и с тържествен жест го подаде на Керим.

    – Един бъдещ субашия трябва да обръща повече внимание на себе си – изрече право в лицето му. Ехидната му усмивка бе се възвърнала отново. Беше от хората, които ще ти изгорят душичката, но ще го направят с усмивка. – Та… Не може да ходиш с ханчер, изчукан от селския ковач. Ето… дръж. Оръжието на възмездието! Надявам се да го заслужиш. Аллах дава, ама трябва и ти сам да се потрудиш малко. Доверие… Доверие, ама може да се загуби, докато мигнеш.

    – Слушам, санджак бей ефенди. Какво трябва да направя?

    – Не ме карай да съжалявам, че съм заложил на теб. Ако още не си разбрал… значи не ставаш за субашия.

    Следващата седмица се случиха непредвидени и нечувани по тези земи неща. Хайдуци нападнали субашията и го затрили заедно с двамата му силяхдари. Станало точно, когато тримата отивали на ифтар/23/, поканени лично от санджак бея. Разбира се, подобно посегателство срещу хората на султана и срещу самия него не можеше да остане безнаказано и санджак беят използва цялата си сила и мощ, за да открие и излови виновниците. Беше вдигнат всичкия наличен аскер на крак и заварден целият санджак. След седмица упорити блокади, убийците най-накрая бяха изловени, а след десетина дни бой в конака, единият от тях направи пълни самопризнания. Тогава го изправиха пред кадията и скоро и деветимата хайдуци виснаха на бесилото. За особени заслуги при залавянето на виновниците Керим бе възнаграден и назначен за нов субашия.

    (Следва.)

    .

    ––––––––––––––––––––––––

    Бележки:

    1. Савашчия – боец, воин.

    2. Каплан – тигър.

    3. Алп – способен, активен, компетентен.

    4. Генгерлик – запустяло място.

    5. Хекимин – лечител, знахар.

    6. Гут – подагра.

    7. Авариз – извънреден данък, събиран в Османската империя.

    8. Кьопек – куче.

    9. Вакъф, мн. вакъфи – недвижим имот или движимо имущество в Османската империя и в дружи ислямски страни, предадено от държавата или отделно лице за религиозни или благотворителни цели.

    10. Кьопрюджия, мн. кьопрюджии – мостаджии (идва от думата за мост – „köprü“ на турски).

    11. Джизие и харадж – парични данъци/налози, събирани от немюсюлманското население.

    12. Джеллят (джелат) – изпълняващ смъртни присъди, палач.

    13. Миллет – общността на изповядващите исляма поданици на Османската империя.

    14. Келле – глава.

    15. Гевшек – мекушав, отпуснат, неиздръжлив.

    16. Силахдарин – оръжейник.

    17. Ханчер – кинжал.

    18. Хаин – предател.

    19. Намуссуз – негодник, подлец.

    20. Шерефсиз – непочтен.

    21. Миралай – бригаден генерал в Османската империя.

    22. Бейлербей (бей на бейовете, военноначалник на военноначалниците) – титла, използвана първо само за военноначалник, а после и за административен управител в Османската империя.

    23. Благотворителна вечеря по случай свещения за мюсюлманите месец Рамазан.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Бел. ред.: Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.

    .

  • Йени чери I

    .

    Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов

    .

    Една сутрин селото се събуди с цял керван, спрял в двора на Гяур Коста. Кога беше дошъл, как беше влязъл в селото, без куче да излае, никой не можа да обясни, но той стоеше в цялата си прелест там, огрян от сутрешното слънце. Четири големи каруци с високи канати, покрити с плетени на шарки платнища, теглени от по два охранени коня, всичките черни и лъскави като катран. Буйните им гриви се размятаха на фона на лъчите, прорязали се през облаците, а цвиленето им разсичаше тишината, удряше се в отсрещните чукари и се повръщаше с нова сила. Дълго се чудиха амуджите и коментираха помежду си, насъбрали се пред портите на Гяур Коста, че събитието беше равносилно на все едно камък да падне от небето. Керван тук, където идваха само от време на време султански хора, за да набират голобради момчета я за аскер, я за аджемиоглани/1/ по време на някоя от безкрайните войни на Господаря на световете/2/.

    Нещата не станаха по-лесни и даже се усложниха, когато всички разбраха, че новодошлият с четирите каруци, завързани една зад друга, е правоверен. Ся, какво търсеше правоверен в къщата на един друговерец посред нощ, аз не се наемам да кажа, а и никой не можа да си обясни. Не, че не можеше, селото беше смесено и хората си ходеха на гости, но да влезе така като в дома си, посред нощ, при условие, че в селото имаше имарет и всеки пътник или странник можеше да пренощува там, а и топла манджичка да получи, ей това вече беше нечувано. Не стига другото, а точно в къщата на Гяур Коста, в която никой не стъпваше, и когото наричаха така заради проклетия му нрав, а не заради нещо друго. Проклетникът ни се караше, ни се водеше и живееше подобно анатемосан, отбягван и от българи, и от турци.

    – Не е хубава тази работа! Не е на хубаво за селото! – изпророкува и ходжата, всявайки допълнителен смут в душите на и без това обърканите амуджи.

    – Що пък да не е хубава, ходжа? – не се въздържа и берберинът. – Ти пък за всичко казваш, че не е на хубаво.

    – Шейтанска работа е това – продължи обаче ходжата, а бръснарят повече не се обади. – Самият Шейтан има пръст в тази работа. Тъй да знаете!

    След малко се домъкнаха и гавазите на санджак бея, сред облаци от прахоляк, вдигнат от копитата на конете им, навярно осведомени от някой мюзевирин/3/, побързал да се натегне.

    – Какво сте се събрали тука, като на погребение, бе? – развика се субашията/4/. – Бързо да си ходите по нивята, че ако размахам камшика…

    Обаче, когато пред портите на Гяур Коста излезе новодошлият, субашията веднага присви крилца. Оня се оказа огромен исполин, дето се казва, не човек, а канара. Беше висок навярно три аршина. Вървеше спокоен на фона на вече изгрялото слънце, а тялото му се клатеше равномерно от уверената му походка. Така можеше да върви само човек, сигурен в себе си и знаещ добре цената си. На кръста си беше препасал огромен нож. Неволно и амуджите, взели пример от субашията, се поснижиха, осъзнали добре какви поразии може да причини огромният нож, ако реши исполинът да го използва и го развърти.

    Субашията слезе от коня си и неуверено се доближи до новодошлия. Кърсердарите/5/ му веднага го обградиха. Това му вдъхна увереност и, макар и с малко треперещ глас, изрече:

    – Тескере вар /6/…?

    Гигантът отначало нищо не отговори, а само мълчаливо погледна субашията право в очите. Гледа го дълго, без да мигне, а през това време субашията усети как още малко и ще се разплаче като малко дете. Погледът му пронизваше в самата му душа – там, където са разположени и страхът, и смелостта, и поривът, и задръжките, и това дали да направиш нещо, или просто да избягаш през глава като последния страхливец. Сините му очи бяха сякаш бездънни и той усети как дори пропада в тяхната пропаст.

    – Вар… – отвърна най-накрая оня, без да е мигнал. Бавно бръкна в пояса си, продължавайки да го гледа, извади тескерето си и застина, държейки го в ръката си, без да го подаде.

    Субашията, като разбра, че оня няма да го поднесе, посегна и сам го взе от ръцете му.

    – Откъде идеш? – попита, след като разгледа тескерето и се убеди, че всичко е наред.

    – От Свещения град – отговори с плътния си глас новодошлият, този път веднага щом думите излязоха от устата на субашията.

    – Хаджия ли си?

    – Живях там.

    – Търговец ли си?

    – Не съм.

    – Защо го напусна?

    – Салгън/7/!

    – Салгън?

    – Веба/8/!

    – Веба?

    – Да, веба! Половината град измря.

    Неволно субашията отстъпи крачка назад, макар че осъзнаваше добре, че ако новодошлият беше болен, отдавна щеше да е умрял по време на дългия път от Мека.

    – Какво има в каруците?

    – Покъщнина.

    – Проверете! – обърна се и към кърсердарите си субашията.

    В този момент новодошлият обърна погледа си към тях и това беше напълно достатъчно никой от тях да не помръдне от мястото си.

    – Казах да проверите – развика се отново субашията.

    – Що не провериш сам? – заесече го исполинът и положи едната си ръка върху дръжката на ножа.

    – Колко време ще останеш? – предаде се безславно накрая пазителят на реда, извършил безброй безчинства до този момент в целия санджак. Изглежда накрая беше се кротнал. Желанието му да провери каруците беше изчезнало изведнъж.

    – Колкото е рекъл Аллах – изрече новодошлият и отиде до каруците. След това отметна едно по едно покривалата им.

    – Виж какво… Не искам да стане някой сакатлък – поде наново субашията, сякаш окрилен от това, че великанът най-накрая направи някаква крачка назад и отстъпи.

    – Нито пък аз.

    – Защо не отиде в имарета/9/?

    – Не съм свикнал да ми дават даром чорбата.

    – Откъде познаваш Коста?

    – Запознахме се по пътя.

    Накрая субашията се качи на коня си и, заобиколен от кърсердарите си, сред облаци прах препуснаха в посоката, от която бяха дошли. Преди това не пропусна да се скара на амуджите, възвърнал малко самочувствието си.

    (Следва.)

    .

    –––––––––––––––––––

    Бележки:

    1. Аджемиоглани – младежи и момчета, набирани насилствено да служат на Османската империя.

    2. Господарят на световете – има се предвид султанът.

    3. Мюзевирин – клюкар, клеветник, интригант.

    4. Субашия – полицейски началник на градче или голямо село в Османската империя, който е събирал и данъците.

    5. Кърсердари – началници на полската стража.

    6. Тескере вар? – Паспорт имаш ли?

    7. Салгън – епидемия.

    8. Веба – чума.

    9. Имарет – благотворително заведение в Османската империя. Място, в което се е раздавала безплатно храна на бедни хора, поклонници, дервиши и др.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Бел. ред.:

    Йени чери“ (yeni çeri) на турски значи „нов войник“. В заглавието на творбата авторът е използвал оригиналния израз. На български този израз се пише слято и е познат като „еничарин“. Както е известно, еничарите са били османски поданици на държавна служба, принудително набирани от християнски семейства в империята, чрез т. нар. кръвен данък (девширме). Вземаните момчета са били основно между 8 и 10 години, като са се подбирали най-здравите, умни и снажни деца. После постепенно еничарите се превръщат и в наследствена каста. 

    Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.

    .

  • Тя – Свободата

    .

    Стихове на Христо Фотев,
    подбрани специално за днешния празник
    от д-р Георги Чалдъков

    .

    БЪЛГАРИЯ

    Благодаря ти за голямото търпение
    и за голямото мълчание, Българийо!
    В прозорците на тъмните ти влакове
    душата ми се радваше на себе си…
    В прозорците живота ми приличаше
    на истински – приличаше на щастие!
    Но се разбиха в тъмното прозорците
    и вятъра ти ми разкъса дрехите..
    Студено ми е – приеми ме в своите
    обятия на селска Богородица!
    Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме
    и помогни ми да не лъжа повече!
    Не позволявай да умра –
    закриляй ме
    от страшната магия на красивите
    предмети и красивите подаръци…
    Усмихвай се на масата ми дървена –
    единствената маса на живота ми.
    Не позволявай да умра – завинаги
    да си запазя вярата в приятели…
    Закриляй ми усмивката – помагай ми
    да задържа до края добротата се!
    И извади ме от кръга на многото
    безименни жени – съпротивлявай се,
    за да заплача пред една-единствена
    и майка тя да бъде на децата ми.
    Не позволявай да умра –
    закриляй ме
    от страшното приятелство на хората,
    които те изгубиха – показвай ми
    измамата на техните ласкателства,
    не ме убивай с тяхното признание!
    Сближавай ме със болките си, вдигай ме
    с ръцете на внезапните си радости,
    аз ще докосна своите съзвездия –
    ще ги положа тихо пред нозете ти.
    И приеме ме – издържа ли дългото
    пътуване към тебе, съхранявай ме
    в унесените устни на децата си,
    за да живея – да живея истински!
    Не позволявай да умра –
    сближавай ме
    и отсега с дълбоките си корени,
    със корените плахи на цветята си,
    с дърветата си отсега сродявай ме,
    за да не мисля за смъртта – без никаква
    уплаха да се върна във земята си,
    да й прекрача прага с облекчение
    и да замлъкна в тихите обятия
    на майка ми!

    Благодаря ти за голямото търпение
    и за голямото мълчание, Българийо!

    .

     

    ТЯ – СВОБОДАТА

    Из поемата „Книга за свободата“

    На Георги Баев

    Не на площадите – а в нашите души
    Тя – Свободата – се изгражда и руши.
    По-съвършена от невинното ни детство,
    не се предава и приема Тя в наследство.
    На себе си прилича – и на любовта.
    По-неизменна и по-лична от кръвта…
    Тя е надеждата ми в действие и сила.
    Към нея се пристъпва нежно с „Мила“…

    Тя е сюжета на живота ми в една
    завършена от край до край вълна.
    Ти, в темпа й дъгообразния, по име,
    презиме и фамилия – търси ме!
    Между покрусата срещу ми – и възторга.
    Не в досието ми – в сияйната му морга.
    Не в алкохолните ми жестове – ела!
    Търси ме в спомена за бившите крила.
    В нощта пропукана от връзката интимна
    на шепота – със барабаните на химна….
    Навярно е от там – в самата си душа
    аз свойто щастие внезапно да руша.
    Вината ми пред вас – с какво да я измеря?
    Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.
    Къде съм? (Може би във мярката доколко
    си моя – смъртно моя – чужда болко.)
    Или във скока ми над думите? Къде?
    Коя от тях ще ме спаси – и предаде?
    Не зная… Но във всички ти по име,
    презиме и фамилия – търси ме!

    Изгубя ли – или любовно подаря
    от теб – о, моя Свобода, една искра,
    най-малката, срещу ми всяко огледало
    внезапно да изхвърли бившото ми тяло…
    И Ти, о, Господи, където и да си,
    за ужасените, вдигни ме, ти коси,
    хвърли ме в орбита, изваяна от сяра
    пред кулата бургаска, там на тротоара,
    и гларуса – акула твоя – да се спусне
    над спомена за мен и бившите ми устни!

    Тя – Свободата се изгражда и руши
    не в директивите – а в нашите души.
    На думите е Тя душата строга.
    Как ражда – и как бди над диалога.
    И никой няма право… Само Тя
    ми дава право да говоря – и летя!
    Тя е живота ми във действие и сила.
    В деня, когато ще пристъпя с – Мила,
    о, мила, сладка Свобода – и разбера
    високо – там в нощта – че няма да умра.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    .

    .

  • Баща ми живее в последната къща…

    .

    Баща ми живее в последната къща,
    нататък – гора и баири,
    при тях вечер тихо луната се връща,
    търкулва се и се шири.

    По някое време навлиза в съня му,
    разказва за мен и децата.
    Подробно разказва, докато се съмне,
    след това пада долу в гората.

    Денят се пробужда и татко ми с него,
    закусва, отива за мляко
    от онзи човек накрая на селото,
    минути отнема с колата.

    Прибира се с млякото, птиците пеят,
    гората ги е приютила,
    гората ухае и зеленее
    и дава на татко ми сила.

    Познава я той, всяко клонче познава
    и всяка най-тънка пътека,
    гората е свят на баща ми, забрава.
    Гората му е във сърцето.

    Баща ми живее в последната къща,
    гората живее в баща ми
    и мислено всеки ден аз я прегръщам,
    а слънцето пада към залез.

    .

    Румяна Симова

    Уелингтън, Нова Зеландия

    .

  • Из „70 въпроса – 70 отговора. Литературна анкета на Георги Николов със Златимир Коларов“

    .

    През месец май тази година известният български лекар, белетрист и кинодеец – проф. дмн Златимир Коларов ще отпразнува своята 70-годишнина. В чест на това събитие е създадена и анкетата „70 ВЪПРОСА – 70 ОТГОВОРА. Литературна анкета на Георги Николов със Златимир Коларов“.

    По-долу е представена част от нея, а ако някой прояви интрес, литературният критик Георги Николов може да му я изпрати на адрес, щом излезе от печат.

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ е лекар, професор по ревматология, писател, сценарист. Роден е на 31 май 1954 г. в гр. София, в семейство на лекари. Семеен, съпругата му е кинорежисьор, има един син.
    Има признати специалности по вътрешни болести и кардиоревматология. Бил е секретар и зам.-главен редактор на сп. „Ревматология“, секретар и зам.-председател на Българското научно дружество по ревматология, почетен председател на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза, почетен член на Асоциацията за лечение и изучаване на болката, член е на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Българския П.Е.Н.-център, Съюза на българските филмови дейци – секция „Сценаристи“ и Съюза на журалистите в България, председател на Съюза на писателите-лекари в България „Димитър Димов“, четири години Асоцииран секретар и след това Генерален секретар на Международния съюз на писателите лекари UMEM.

    Научното творчество на проф. Коларов включва над 590 научни труда.

    Автор на 35 литературни книги, от които 23 художествени (1 повест, 3 романа, 10 сборника с разкази, 1 сборник с новели, 1 сборник с басни, 1 с разсъждения за книгите и литературата, 1 разсъждения за филмите и киното, 1 с интервюта, 1 избрано – разкази и новели, 1 избрано – размисли, есета, мисли за литературата и киното, 1 седемлинвга и още 1 – настоящата анкета), 4 драматургични, 2 публицистични, 1 сборник с литературно-критични текстове и предговори на книги, 4 научнопопулярни, 1 историческа монография), на 2 сценария за игрални, 9 за документални и 9 за научнопопулярни филми, 2 пъти филмов консултант, 20 пъти филмов продуцент, 1 роля в киното и над 280 литературни публикации в хартиени и електронни издания. Разкази, интервюта, книги и новели са публикувани в специализирани литературни издания на 12 езика.

    Четири от книгите са преведени и издадени в Украйна, Германия, Албания и Сърбия. Отличен е с 64 национални и международни номинации и награди като лекар, преподавател, писател и сценарист.

    .

    РАЗГОВОР ПО ТЕЛЕФОНА (септември 2023 г.):

    – Приятелю, догодина навършваш 70 години. Съгласен ли си да направя литературна анкета с теб, като ти задам 70 въпроса с акцент върху литературната ти дейност?

    – Да, Георги. Благодаря за неочакваното предложение.

    – Идеята е да са за литературата, литературния процес, изкуството и за конкретни твои книги и сценарии, а не за пряката ти дейност като лекар.

    – Добро продължение на приятелската ти идея.

    – Разделени в две части – първата за литературата, киното и изкуството и втората – за конкретни твои книги, сценарии и филми.

    – Логично си разделил темите в две части, Георги.

    – Да започваме тогава?

    – Да започваме…

    …Започнахме – той и аз. Три месеца питахме, отговаряхме и писахме. И резултатът – в следващите страници…

    .

    Литература, изкуство, кино

    – В създаваното от тебе съзираме богато жанрово разнообразие. Ти самият как би се определил сред издадените кратки разкази, романи, повести и публицистика?

    – Вижданията ми за жанра и жанровото разнообразие най-добре съм отразил в един от текстовете от първата книга от цикъла Откровения – „За книгите и литературата“. Ще го цитирам и накрая ще допълня още нещо, за да отговоря максимално пълно на въпроса ти, Георги:

    ЗА ЖАНРА, ТВОРБАТА И НИШКИТЕ В НЕЯ

    Винаги съм приемал Словото като предизвикателство. Винаги съм искал да го овладея във всичките му форми или по-точно да се докосна до различните му форми. Защото дълбоко погрешно е да се мисли, че То е едно и също – низ от думи. То е винаги различно, дори в устата или в ръцете, докато пишат, и най-точно – в душата на различните писатели. Различно е дори при всеки писател в различните периоди от живота му, в различните му разкази, в различните му книги. Може да е като езерна вода, накъдрена от лек ветрец, като планински, игрив поток или бушуващи вълни на морски ураган. Зависи от чувството, морала, естетиката, етиката на твореца, от жанра на творбата – разказ, повест, есе, роман, пиеса, стихотворение, поема. Всеки литературен жанр има своята специфика, своята изразност, своя класическа оригинална форма, която му позволява да се разгърне и изрази намеренията на твореца най-пълноценно и най-добре. Това са онези закони, които пронизват творбата като тънки невидими нишки, хващат за гърлото читателя, изкарват сълзи от очите му и го оставят без дъх до края на разказа. Ако авторът не познава силата на тези нишки, той не би могъл пълноценно да твори и творбите му да го надживеят, което е несподеленото желание на всеки творец. Класиците владеят силата на тези нишки и неслучайно имената им са останали завинаги в световната история.

    Нишките не означават невъзможност и забрана за разчупване на формата, на робуване на закостенели жанрови закони – напротив, разчупването на формата и на творбата оплита нишките по неповторим начин и дообогатява жанра с нови изразни методи и средства, но само когато „творческото своеволие“ на автора да разруши формата е продиктувано от естетични и творческо-логични цели, а не са самоцел, за да се направи впечатление на критиката и да се изостри вниманието на публиката към твореца. Това на белия лист, белия екран или бялата изрисувана или изписана стена личи пределно ясно за познаващия силата и смисъла на нишките. В случая в пълна сила важи правилото, че „да разрушиш формата, трябва да я познаваш“, както казваше сценаристът и режисьорът Веселин Бранев; „и владееш“ – допълнено от мен. Останалото е самоцелно заиграване с формата и жанра, които опошляват творбата, принизяват твореца до нивото на подражател или графоман и не водят до никъде процеса.

    В тази насока в науката съм писал във всички възможни научни медицински жанрове и форми – от научнопопулярни статии за пациенти, научни съобщения и статии за национални и международни научни форуми и списания, монографии, учебници, рецензии, проекти, доклади, дисертации, дори сценарии за научни и научнопопулярни филми – над петстотин и осемдесет научни труда досега. Считам, че в някаква степен съм овладял различните научни жанрове и форми.

    В литературата съм писал и публикувал в почти всички възможни литературни жанрове – къси и много къси разкази, новели, романи, публицистика, критика, сценарии за игрални, документални и научнопопулярни филми, с изключение на високата есеистика, която изисква изключително богата обща култура и асоциативност, театрална драматургия, която предполага друг тип драматургично усещане и мислене и поезия, за която е нужен талант от Бога. И трите неща ги нямам в нужната степен, за да творя в съответната област пълноценно, затова не се и пробвам – веднага ще си проличи в написаното и ще ме принизи до нивото на самоцелен подражател или амбициран безкритичен графоман.

    „Заиграването“ с формата и жанра, воден от невидимите нишки, винаги е било огромно предизвикателство за мен…

    (Край на цитата.)

    И обещаното допълнение, за да е изчерпателен отговора на въпроса ти, Георги:

    Много съществен момент, който се опитвам да овладея и приложа в някои от творбите си, е съчетаването на жанровете, на жанрове с различна специфика, експресивност и въздействие. Това трябва да става много внимателно, с дълбоко познаване на същността и владеене на изразните средства на съответния жанр, в никакъв случай да не става самоцелно – това на листа личи безпогрешно, а да бъде осъзнато, логично обмислено и търсено и внимателно приложено. И тогава творбата зазвучава мащабно, полифонично, нестандартно, „невидяно и нечуто“, по-точно нечетено и ново за зрителите и читателите…

    И още нещо – не знам доколко темата избира жанра, или обратното. По-скоро темата повлича жанра и това става несъзнателно (или подсъзнателно?), преди авторът да посегне към молива – пишещата машина или компютъра понастоящем. И, като се гмурне във водите на жанра, темите изскачат една след друга и напират да изплуват на повърхността – така се получи при мен с цикъла следвоенни разкази „Отблясъци от далечни светкавици“, със сборниците с къси разкази „Приказните острови“ и „Сините канарчета“, с басните от „Zoo балканика & Хомо balcanicus“ и с други книги. В началото, когато темата пробяга пред очите ми като сянка на кошута между дърветата в гората и полъхът на вятъра навее усещането за стила, жанрът ме завладява, провокира и обсебва да се опитвам да го овладея – възможностите му, структурата, експресивността му… Надвесвам се над компютъра и се юрвам по пътеката да гоня избягалата кошута. Едновременно с писането върви и процесът на вникване в същността и уникалността, на овладяване на тънкостите и възможностите на съответния литературен жанр. В такива моменти много пъти съм имал усещането, че „проглеждам“ и надниквам зад стената, където се крият тайните на жанра, въпреки че от началото на литературния ми път съм запознат теоретично с литературните стилове и похвати с множеството посетени (и изнесени) лекции по творческо писане и теория на литературата от времето, когато бях студент.

    Когато дълго време пиша в даден литературен жанр, настъпва естествения процес на умора и изчерпване – усещам се празен, кух, изчерпан, повтарям се, нищо ново и интересно не мога да измисля, нищо ново не предлагам, имам чувството, че тъпча на едно място, или че вървя по познати, утъпкани пътеки без творческа и интелектуална провокация и изненади, които са присъщи на смислената литература. И се гмуркам на друго място в литературния океан, т.е. сменям жанра…

    И още една причина да го направя – различните проблеми, които ме вълнуват, изискват различни средства, за да се изразят по най-добрия и въздействащ начин във възможно най-сбитата и кратка форма, която е подвластна на жанра в голяма степен. А проблемите, върху които мога да разсъждавам и – без да звучи самохвално, да дам смислени съвети като лекар и писател – са много и различни – от чисто медицински, като препоръки към болни и техните близки за стила на живот на болния и поведението му спрямо болестта, през социални, етични и морални теми и проблеми, художествени и емоционални предизвикателства и много други. Това е причината да пиша научнопопулярни, публицистични и художествени книги с разкази, новели, романи, сценарии за филми… Така изразявам себе си от една страна и от друга – вижданията си по различните проблеми, които чакат да бъдат разрешени. Осъзнаването им е половината от пътя за тяхното решаване – тук е ролята на писателя да задава въпроси, да провокира, останалата половина е дело на читателя – трябва да се извърви от него.

    – Как и с какво пряката ти медицинска професия ти помага в избора на теми и жанровата им реализация?

    – Много пъти в интервюта за различни медии казах, че ние, лекарите, не сме с двата крака, а с цялото си тяло и с душата си в живота в неговите крайни и мрачни измерения, където властват болката и безнадеждността, страданието, погубените мечти, поруганите надежди, в морето от човешка мъка… И не само на болните, но и на техните близки, свидетели на страданията на любимия човек. Медицината е непресъхващ извор, неизчерпаем източник на герои, случки, съдби, теми и идеи за пишещия лекар. Преди време, по повод цикъла от четири книги с автентични лекарски истории, писателят Борислав Бойчев ми каза, че „ти не търсиш разказа, той идва при теб и те намира“. При откриването на 61-вия конгрес на UMEM (Международен съюз на писателите лекари) в Пловдив през 2017 г. казах, че „…разказът е всеки миг пред нас, трябва само да имаш очи да го видиш, сърце да го почувстваш и душа да го напишеш. Той е във възрастния човек на пейката в парка, който гледа умислено земята в краката си – тя е тази, която го очаква, в ръката на детето, протегната към отиващия си баща, който бърза да се прибере при новото си семейство, в уличната музикантка, която през зимата изпълнява на ъгъла с посинели устни „Ода на радостта“ – детайли, които съм видял и претворил в разкази…“. А в клиниката детайлите са много повече, сблъсквам се с тях при всяка визитация, при всеки преглед, всеки ден. Стаеното в тях вълнение неизбежно рефлектира в душата, въпрос на професионализъм е да не го допуснеш дълбоко в себе си, да се опазиш от разрушителното му въздействие – не може, не трябва да приемаш болката на всеки болен като своя, ще се изхабиш много скоро. Въпреки това не можеш да избягаш от емпатията, която при мен е природна духовна същност, унаследена от родителите и от многото духовни хора преди тях – всички сме наследници на нещо, втъкано в нашите гени в мига на нашето зачатие, то ни направлява и ръководи във всяка наша важна стъпка или, обобщено – не можем да избягаме от себе си до края на живота си.

    Понякога един само поглед е достатъчен да „дръпне струната в душата“, тя да затрепти и да повлече след себе си низ от думи с вграденото от погледа вълнение в тях. Въпросът е да запишеш тези първи думи, да не ги пропуснеш, те ще повлекат след себе си следващите думи, те от своя страна – по-следващите и така разказът се ражда на един дъх, като че ли от само себе си. Друг път дириш и теглиш думите от изцедената си от вълнение душа, те не те слушат, бягат и се разпиляват, ти вървиш след тях и се опитваш да ги хванеш, те се съпротивляват, накрая улавяш някоя и я заковаваш на мястото й и се оглеждаш за следващата й посестрима. И си блъскаш главата, и се нервираш, и се дразниш, докато я намериш… Нормални писателски тегоби. Мъчителни, но и сладки – работата с думите доставя неизразимо удоволствие за човека, който работи с тях, за човека, който ги обича.

    Така че, темата за разказа е в очите на хората край мен, Георги, там е и моята лекарска отговорност пред страдащия болен. В едно интервю журналистката спомена, че Хипократовата клетва задължава лекаря да бъде всеотдаен. Отговорих им, че на промоцията аз четох клетвата пред завършващите мои състуденти, но не помня от нея нито дума, имам я и като текст на плакет в кабинета си, но не съм я чел от студентските си години. Това, което ме води и държи в професията силен и изправен, са очите на болния, в които можеш всичко да съзреш – тъга, мъка, болка, плаха надежда, радостта от добра прогноза… Това са нещата, които ме държат изправен и на литературната пътека.

    Така медицината много взема, но и много дава, при мен повече от другите, си мисля – теми, идеи и сюжети за новели, разкази, романи. Благодарен съм, че я има, че я имам – не мога да си представя как бих живял без нея, в смисъл без вълненията, която тя и болните са ми подарили, вълненията, които ме карат да се чувствам пълноценен.

    .