Всичко от литература

литература

• Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов в „Глаголницата“

   

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл организира на 3 декември 2023 г., неделя, среща с Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов.

  .

  

  .

  Какво се случи в Издателство ICU през изтичащата 2023-та година? Какво и кого от света на литературата (световната литература) ICU видя и разпозна като свое? Като автор, текст, който приканва – не, а направо „изисква“ да бъдат издаден? Как работят съвместно Невена Дишлиева-Кръстева – един така чувствителен издател, редактор, преводач, от и на английски език, и Крум Крумов – един така чувствителен преводач от и на полски език, превел впечатляващо няколко от книгите на Олга Токарчук, както и редица други творби?

  За всички тези неща, а може би и за пътешествието и пътешестването (физически, но и като състояние на духа), ще си поговорим на 3 декември.

  Но накъдето ни поведе разговорът.

  За Невена Дишлиева-Кръстева:

  Невена Дишлиева-Кръстева е филолог с диплома от Софийския университет и магистърска степен по изкуствознание от НБУ. Преводач с вкус към литературата на ХХ век и особено влечение към автори, с които споделят общи ценности, свързани със съхраняването на човешкото у човека, преодоляването на травмите и протегнатата ръка към Другия. Превеждала е Капка Касабова, Крис Клийв, Пиер Мейлак, Роуз Тримейн, Джефри Мур, Джефри Юдженидис, Мохсин Хамид, Зейди Смит, Джон Ъпдайк, Филип Рот, Рана Дасгупта и още над 40 автори от САЩ, Великобритания и Канада. Живее в София, вълнува я Пътят.

  Източник: icu-bg.com

  За Крум Крумов:

  Крум Крумов е преводач от и на полски език. Завършва славянска филология с полски език в ПУ „Паисий Хилендарски“ и туризъм в Лодзкия университет. Лектор по български език в Познанския университет „Адам Мицкевич“. Носител на наградата „Проф. Ванда Смоховска-Петрова“ (2022), учредена от Института за литература към БАН и Полския институт в София, както и наградата на СПБ за ярки постижения в областта на превода на хуманитаристика (2022). Сред преведените от него книги са няколко заглавия на нобелистката Олга Токарчук в каталога на изд. ICU – „Гардеробът“, „Чувствителният разказвач“ и излязлата преди дни „Господин Изразителен“; също „Тъмно, почти нощ“ от Йоанна Батор (изд. Ciela), „По-високо от върха“ от Дариуш Кортко и Марчин Петрашевски (изд. „Вакон“) и др.

  Източник: azcheta.com

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

  „Глаголницата“

  .

• Студентът

  .

  Разказ от Георги Ников

  Мото: Трябва да сме човеци.

  1. „Индианеца“. В късния следобед странникът с прякора Индианеца търсеше милостиня в подлеза на едно кръстовище в центъра на столицата. Наскоро се завърна от една клиника за лечение на алкохолно зависими, където получи това прозвище. Молеше се на Господа – да не го види синът му, че проси. Но, ако случайно се срещне с него – да стане така, че той да може да го познае, а синът му да не може. И Господ го чу, но не напълно, както се случва в живота на всеки човек. Успя да „спечели“ пари, за да си вземе хот-дог и след като се нахрани с него, се провикна:

  – Има ли щедри хора, които да ми дадат още стотинки, за да си купя кафе и цигари?!

  Никой не му обърна внимание, докато накрая пред него не се спря един млад мъж. Той подаде на просяка една банкнота от два лева и няколко монети от по един лев, и каза:

  – Купи си чаша кафе, пакет цигари и още нещо за ядене.

  – Благодаря, млади господине, на какво дължа тази ваша щедрост?! – възкликна просякът.

  – Студент съм втори курс по право и вие ми напомняте много за мой близък, с когото отдавна не сме се срещали – усмихна се младежът и след това изтича нагоре по стълбите на подлеза. На гърба си носеше малка брезентова раница. Беше шест часа следобед и там, горе, бързо се скри сред тълпата от хора.

  Просякът приседна на едно стъпало на изхода на подлеза, извади от джоба си на сакото смачкана снимка и започна да я разглежда – от нея го гледаше мъж в разцвета на силите му, до него стоеше млада, красива жена, а между тях двамата едно момче на около десет години, което се държеше за ръцете на своите родители и изглеждаше безкрайно щастливо. „Дали това не беше синът ми?!“ – мислеше си за студента Индианеца. Прибра снимката обратно в джоба – там, където е сърцето му, и отново се провикна:

  – Днес е най-щастливият миг в живота ми! Ей хора, хора! – Разбира се, че успя да познае сина си на снимката. Разбира се, че го разпозна!

  2. Студентът. Той пресече кръстовището при Орлов мост и седна на една пейка в Борисовата градина, срещу езерото „Ариана“. От джоба на якето си, където е сърцето му, извади една добре запазена снимка и позна веднага на нея баща си, от своето детство. След това стана от пейката и тръгна да върви по една алея в парка – все по-далече от оживеното кръстовище, където до края на дните си нямаше да се върне. Вървеше по алеята – нагоре, към старата телевизионна кула, където започва гората, и плачеше… за баща си! Никога, през краткия си живот, не беше плакал толкова много за него! Това не беше чудно, защото момчето от снимката вече беше студент! На гърба на снимката, която остави на пейката, преди да си тръгне, написа с красив почерк:

  „Сбогом, татко!
  Студентът“

  .

• „За неизбежната случайност“. Иван Ланджев в „Глаголницата“

  .

  С Иван Ланджев разговаряме за последната негова книга „За неизбежната случайност“, издателство „Жанет 45“, 2023. Спираме се на негови впечатления от пребиваването му в The Slavic Department at the University of Chicago като стипендиант на „Фулбрайт“. Молим го да чете. Да свири (последното не ни се получава, поради чисто технически причини, иначе желанието е налице). Което само ни „нахъсва“ да опитаме на живо някой ден в Сиатъл. А после и в други градове. Позволяваме на разговора да се разлее от само-себе-си. За кратко. Налага се да прекъснем (заради ограниченото време). Някои от нас си остават в „градината на разклоняващите се пътеки“. Този път засадена от Ланджев.

  .

  

  .

  Акценти от срещата ни с Иван Ланджев:

  ЧИКАГО

  Занимавах се с късния Толстой, кандидатствах за “Фулбрайт”, където има различни типове програми, включително postdoc стипендии (като моята), която се води “visiting scholar”, т.е. гост лектор, гост учен. В последния момент успях да си подам документите, доста късно разбрах за конкурса, съответно не подадох на много места. Кандидатствах само в University of Chicago и Columbia University (Ню Йорк). От University of Chicago получих покана много бързо и това ми помогна да направя всичко в срок. Отидох там, в Славянския департамент, където професор Уилям Никъл (William Nickell) е водещ толстоист от световно равнище и разбира много не само от литература, но и от история и култура на Съветския съюз – неща, които може би звучат периферно на “Толстой”, но всъщност не са. Там има и българска преподавателка, Ангелина Илиева – много съм благодарен на нейната помощ в аклиматизацията. Изобщо, сериозен департамент от учени и студенти; жива кампус култура с много динамика и изобилие на ресурси (embarrassment of riches).

  Освен това, всичко се случи в контекста посред войната, така че успях да се позанимавам с руския литературния канон, на фона на актуалната агресия на Путиновия режим в Украйна. На фона на тази продължаваща агресия, знаете, че има много опорни точки в медиите от страна на защитниците на тоя режим – да речем, говори се, че на Запад има cancel култура спрямо руската литература и спрямо постиженията на руското изкуство, че не се преподават и не се изучават. Но аз исках да видя нещата “от първа ръка” и забелязах, че поне там, в нашия кампус, никой не е пречил на никого да изучава руска литература и култура. Успях да се срещна и с дисиденти от Русия – не само с украински интелектуалци, които са избягали от войната, но и с критици на Путин от Русия, които са сe видели принудени да напуснат страната, и то големи имена като Дмитрий Биков, който дойде при нас за няколко срещи и разговори.

  Успях да прекарам и доста време в читалните, включително една исторически важна читалня – Харпър (Harper), където дописвах последните части от книгата си. Изобщо, беше странна смес от възможност да се усамотя (и чета, и пиша) и възможност да общувам с толкова много хора.
  Покрай интересите си не си спестявам срещи с хора с най-различно амплоа, от най-различни социални прослойки. Нямах много възможности да отида до българското общество в Чикаго, но успях все пак няколко пъти да отида. По-голямата част от българската диаспора живее доста далече оттам, където аз бях – в South Side Чикаго. Но и там мисля, че успях да си запазя много ценни приятелства с хора, съвременни будители като Ваня Креймър, която се занимава в Българския културен център. Успях да посетя джаз клубове, театрални представления; да направя сравнение с моя любим град – Ню Йорк. Аз не обичам, пребивавайки някъде, да бъде турист. Предпочитам да заживявам с темпото на местните и доколкото мога, за периода, в който съм там, да се почувствам местен – независимо къде съм и в каква среда.

  СТЕРЕОТИПИТЕ ЗА ЩАТИТЕ

  Някои мои стереотипи за Щатите се потвърдиха, други се опровергаха. Сблъсках се с някои неща за Щатите, за които въобще не съм подозирал. Контрастите са огромни. Специално град като Чикаго е, както се казва, a tale of two cities. Първо, той е икономически много разделен между южната и северната част; второ – той има, за съжаление, дълга история на тежка сегрегация, която се усеща и днес. Ню Йорк е космополитен по дефиниция. Хората слизат от кораба там и щат, не щат, трябва да живеят заедно. Но в Midwest, в средните щати, нещата не стоят така. Чикаго е бил умишлено сегрегиран град, и въпреки това там са се случили изключително важни събития за “черната” история на Щатите (Black History), и изобщо – за политическата история на Щатите. Много важни писатели, музиканти са излезли оттам. Това, която Карл Сандбърг нарича “град с широки рамене” (работарския град), батерията на тая икономика – осъзнах, че е там. Разбрах колко много физическа работа се е вършила в този град и как тя е сменила цялата настройка на хората.

  Натрупах и други любопитни впечатления – например тоя стереотип за Съединените щати, че е млада страна, се разбива на пух и прах, когато човек поживее малко там. Да, млада страна е в сравнение с европейските страни, защото в Щатите човек няма да намери църкви на хиляда години. В същото време, обаче, що се отнася до институции – държавни, академични, това е доста стара страна. Конституцията е една от най-старите, и не е била сменяна. Да, има двайсет и седем поправки, но като документ тя не е била сменяна. Българската конституция е сменяна няколко пъти. Университетите в Щатите са по-стари от нашите, което е обяснимо, защото ние сме били под османска власт. Но всъщност, това ме изненада – че в институционално отношение тази страна е стара.

  НЮ ЙОРК

  Този път се разхождах повече из различните части на Ню Йорк. При предишното си посещение не бях успял да видя части от Харлем и други места, които сега успях да видя.

  Ходил съм до дома на Бродски, на улица Morton 44. Няма паметна плоча или нещо подобно. (Предполагам, че някой е във владение на имота.) Но се разходих из маршрутите на Бродски, из маршрутите на Одън …

  Превеждането за мене в луксозно занимание, защото трябва да си крада от времето, но когато имам лукса да го направя, изпитвам голямо удоволствие. И си събирам преводите бавно през годините. Някой ден, ако има достатъчно, мога да издам томче на Бродски или на Одън. Но заникъде не бързам и е нещо, което правя в малкото си свободно време.

  ЗА НЕИЗБЕЖНАТА СЛУЧАЙНОСТ

  В един момент си дадох сметка какво искам да кажа с тези толкова различни текстове и успях да ги вържа с рамката, която е една история на реално съществуващ персонаж. Аз пазих тази история дълго време в една папка в лаптопа си, където събирам реално случили се истории, които обаче са толкова “изчанчени”, че човек не вярва, че са реално случили се. Те често ми служат за творчески материал. Имах една такава история за един лесничей в национален парк в щата Вирджиния, на име Рой Съливан. Той отдавна не е между живите, но това не е проблем. Той е рекордьор на Гинес по брой на преживени удари от мълния. Този човек седем пъти го е удряла мълния, и аз реших да разкажа неговата история главно в първото и последното есе на книгата – по тоя начин да я използвам като рамка, и отделно от това има мотиви, свързани с тази история, на произволни места из книгата. И си дадох сметка какво искам да кажа с цялата сбирка от текстове – за свободата да не си научиш урока; да продължаваш да правиш упорито това, което обичаш, независимо от мълниите; да съществуваш на въпреки. Открих връзката с българската ситуация, с българското преживяване в света въобще: ние от самото си заселване на Балканите сме съществували на въпреки, тъй като ние идваме на територията на огромна, мащабна, агресивна империя, и е трябвало да отбиваме нейната агресия постоянно. Говоря за Византия. Веднъж сме били завладяни от нея. По-нататък – от друга голяма, още по-агресивна империя – Османската империя. По-късно – и от Съветската империя, не ще и дума. И много често е имало исторически предпоставки ние да изчезнем, тъй като в няколко от тия завладявания ние сме изчезвали от картата. И това, което ни е запазило, е българският език, и сме продължили да съществуваме на въпреки.

  ОБРАТНИТЕ РЕАКЦИИ

  Аз съм наистина трогнат. Книгата “За неизбежната случайност” излезе, когато бях в Щатите. Когато пък се прибрах в София през август, хората ги нямаше – бяха отишли на почивка и нямаше закога да правим премиера или нещо подобно. Започнахме с няколко четения из различни градове в страната, където срещнах много топъл прием. И, въпреки че нямаше закога да правим реклама, първият тираж на книгата се продаде ей така, от уста на уста. Бях трогнат и си казах, че през септември-октомври трябва да се постарая и да направя нещо публично за книгата, да направя истинска премиера в София, макар и закъсняла.

  Тогава се събрахме с мои любими актьори, с които се познавахме от работата ми като сценарист и които четат мои стихотворения в много популярния проек “Поетите Live”. Тримата, с които се събрахме, са Захари Бахаров, Теодора Духовникова и Бойко Кръстанов. Записахме видеа с тях, в които те четат части от “За неизбежната случайност”. Теодора Духовникова прочете любовен текст, Бойко Кръстанов прочете една история за моето детство през 90-те години, а “Българско селфи”, прочетен от Захари Бахаров, е силно сатиричен, остро полемичен текст, писан преди две години покрай пандемията, умишлено изпълнен в стила на Станислав Стратиев като знак на почит към него (знаете, “Българският модел” на Станислав Стратиев”). Затова и есето се казва “Българско селфи”.

  .

  .

  Това съвпадна с балотаж на кметски избори в България и “гръмна”, стана viral. Страшно много хора го харесаха, за което съм изключително благодарен, но тъй като имаше и опити да се политизира, други хора не го харесаха.и видяха в това някаква умишлена кампания. Хората много заговориха за тоя текст и ми стана любопитно – това е симптом, защото текстът трябваше да бъде морално остарял за две години. А той не е. Оказа се, че е актуален, и вината за това е в нас самите като общество – значи разделението е станало още по-голямо. Целият този шум обаче спомогна да се продаде и вторият тираж; и сега сме на трети. Не всички успяха и сега ще направим втора дата, на 23 ноември, за тях. Изненадан съм и трогнат от собствения живот, който тази книга си заживя.

  МУЗИКАТА

  Понякога пиша текстове за музиканти. Самият аз съм меломан, свиря на китара, но не съм се изкушавал да пиша авторски песни. Що се отнася до българския фолклор, той ми е дълбоко интересна тема – и по чисто културологични, и по български причини, тъй като това все пак сме ние, носим го в себе си. Колкото и някои от нас да не са имали връзка със селото, да са израснали в града и пр., все пак разпознаваме звука като го чуем. Аз не съм изследвал достатъчно българския фолклор, специално в музиката, но на база общата си култура откривам много общи неща с музиката, която съм изучавал повече – блуса и за джаза. Огромна част от българския фолклор идва от преживяването на османската власт. Огромна част от “черния” фолклор в Щатите идва от преживяването и превъзмогването на робството. Това ментално превключване чрез творчество – да вземеш нещо ужасно и да го превърнеш в нещо красиво, ми се струва доста интересно. Няма го на много места, няма го в много жанрове, няма го в много национални фолклори. Но ми се струва, че това нещо го има в българския фолклор и в блуса, тъй като идва от тази изначална позиция на превъзмогване на нещо биографично ужасно.

  ИВАН ТЕОФИЛОВ

  Голям късметлия съм и привилегирован в това отношение, че го познавам и че развихме такива отношения и на приятелство, и на учител-ученик, и на сподвижници в един духовен смисъл. Иван Теофилов ми е дал много.

  АБСУРДИСТИТЕ

  Обожавам абсурдисткия хумор! От Гогол през Даниил Хармс до хора като Уди Алън и разни съвременни сатирици и стендъп комедианти. Мисля, че има много общо с моя светоглед; с начина, по който възприемам и наблюдавам света. Това писане е близко на сетивата ми. Според мене, добрите абсурдисти са такива много повече по сетивността си, отколкото да го целят. Ако човек тръгне да конструира абсурдистки смешки, излежда натруфено, напънато и направено. Трябва да виждаш света по такъв начин.

  Видеопазис на срещата:

  .

  Общество за поезия и литературна проза Глаголницата
  към Българския културен център в Сиатъл

  .

• Първи Салон на съвременната българска детска литература

  .

  Рим даде старт на първия Салон на съвременната българска детска литература.

  .

  

  .

  Галерия „България“ във Вечния град се изпълни с деца, учители и представители на българските общности в чужбина, приятели на книгата.

  .

  

  

  .

  Писателите Петя Кокудева и Иван Раденков потопиха аудиторията в техния свят на пътешествия, музика и творчество, със забавни предизвикателства към учениците от БУ „Асен и Илия Пейкови“ – Рим.

  .

  

  

  .

  В последвалата дискусия за четенето сред българските деца в чужбина бяха засегнати теми като:

  – каква е представата ни за съвременната българска детска литература и какъв е интересът към нея;
  – допустимо ли е адаптирането на четивата с цел да бъдат по-разбираеми от малчуганите;
  – как съвременната българска литература стига до училищата зад граница и какво е присъствието й в образователните програми.

  .

  .

  Вторият ден на форума, посветен на съвременната детска литература в Рим, предложи на аудиторията от представители на българските училища в чужбина дискусия, от която се родиха идеи, дадоха се практични насоки за поощряване към четенето и за това как да запалим любовта към книгата у децата, обсъди се и ролята на съвременната детска литература, която е ценна, защото е най-близка като светоусещане до днешните малчовци.

  .

  

  .

  Доц. д. н. Огняна Георгиева-Тенева съобщи любопитна новина. Съвсем скоро, по проект „Българската литература за деца и юноши XX – XXI в.“, ще тръгне сайт с дигитално хранилище. В него ще могат да се открият книги, публикации, христоматии и антологии на наши автори на художествени текстове за деца и юноши. Ще бъдат качени популярни периодични детски списания от началото на XX в. до днес, както и научни изследвания за детската литература.

  .

  

  .

  Юлия Йорданова, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, по увлекателен начин ни хвърли в задълбочен размисъл за силата на езика, който преди всичко трябва да вълнува, за да посегнем към книгата, и разгърна дискусията за детската литература и образователните контексти.

  .

  

  .

  Как с поезия и в рими можем да обясним на едно дете какво е войната и какво мирът? Направи го писателят Румен Иванчев и дълбоко бръкна в душите на присъстващите със стиховете си, с теми, станали актуални в нашето съвремие.

  .

  

  .

  Свои книги представиха Ваня Чернева, Юлия Йорданова и нейният син Павел (за детската мъдрост и претворяването й в литература).

  .

  

  .

  Галерия „България“, в която се вълнувахме и разговаряхме за съвременното четиво за деца, се намира на хвърлей от Тибър. На реката Иван Вазов е посветил стихотворение, написано още през 19 век. Не знам, но може би Патриарха отново ни дава някакъв културен знак да продължаваме да браним словото ни.

  .

  

  .

  Arrivederci Roma!

  Тръгваме си с надеждата форумът да се разрасне и от Италия да тръгне разпространението на съвременната българска детска литература по света.

  Събитието се проведе с подкрепата на Асоциация на българските училища в чужбина и Българския културен институт в Рим. Благодарности на организаторите от Асоциация „Паралел 43“ и БУ „Асен и Илия Пейкови“.

  .

  

  .

  Текст, снимки, видео:

  Мария Димитрова,

  БУ „Васил Левски“ – Саарбрюкен-Кайзерслаутерн

  .

• „Тъгата е винаги с по-голям сбор“. За „Хабитат“ на Недялко Славов

  .

  „…Където пушим на сантиметри от линиите…
  Засега оцеляваме. Оцеляваме ли?…“

  Из „Хабитат“

  Преди години имах радостта да прочета първия, познат за мен, текст на Недялко Славов. Днес още се връщам към този текст. Когато има глад за въздух. В тези деликатни форми на неназованoто. Изящен, безстрофен текст. Додишване на вечност, локирана в разлива между дисциплината на поезията и „свободната“ интерпретация на прозата. И ме връщаха тези думи към змията и лилията на Казандзакис, към нетипичната за българския ни изказ широта, вдигнала поглед в бездъхната устременост към синьото в небето, под чиято разхвърляност козица и облак дърпат връвчиците си. Към синьото в небето и към нищо друго! Поезия, проза? Разбира се, ненужността на това питане…

  .

  

  В последния си роман „Хабитат“ Недялко Славов твори реалността на нашия „uninhabitable” човешки сън (опитност). След словесния праг на встъплението е сън… „помня, събудих се с вик“. Сън. „Решенията са две – да вляза в този сън и да се събудя. Или да вляза в този сън и да го следвам до изхода му.“

  Нека бъдем с автора до изхода на съня му. До изхода на съня ни.

  „Хабитат“ е не-людското, не-наше пространство, ограничено с междите на отнетото време, подчинено на механичнoто око на „Тhe Big Brother“, който „is watching you (us)”. Словесното провождане и превеждане е в абсолюта на без-изхода, без-изходието, втъкано във фрагментарността на „the stream of (un)consciousness“.

  Да, „Хабитат“ (по дефиниция) не е човешка обител. „Хабитат“ изисква и дарява фрагментарност, поетично разсичане, сънотворения. И многовлентност. Припомням си казаното от Елиът тук:
  „And I hinted, by an analogy, that the mind of the mature poet (автор) /(„Поетите никога не грешат.“) е последният ред, с който книгата завършва/ – is not necessarily in having „more to say”, but rather by being a more finely perfected medium in which special or very varied feelings are at liberty to enter into new combinations.“ – T.S. Eliot.

  Неслучайно насочвам внимание към цитирано от Т.С. Елиът. Струва ми се, че Достоевски („A nоvel is a work of poetry. In order to write it, one must have the tranquility of spirit and of impression.” – Достоевски) и Т.С. Елиът осезаемо присъстват в естетиката на Недялко Славов. Лишени от отправност ние, с героите от „Хабитат“, живеем „in a society that ceased to be Christian because our behavior is not regulated by the reference to Christian principles” („Christianity and Culture“ – T. S. Eliot). Защото новият ни Хабитат е маркиран от „an apathetic decline: without faith, and therefore without faith in ourselves; without a philosophy of life, either Christian or pagan; and without art… the puritanism of a hygienic morality in the interest of efficiency; uniformity of opinion through propaganda, and art only encouraged when it flatters the official doctrines of the time. (ibid.)

  Недялко Славов отказва да толерира официалните доктрини и наложени „толерантности“ от времето ни, от неолиберализма и негативната му теология, от нихилизма в отхвърлянето на традиция и преживяно, от новопродуцираната анархия и неконтролируема людска стръвност. „Liberalism is fundamentally negative in its teleology. Its inherent purpose is to liberate individuals from constraints of tradition, social structure, and cultural context, producing anarchy and brutal responses to that anarchy.“ (ibid.)

  Фрагментарно структуриран (силно емоционално наситен), „Хабитат“ е пример за тази възможност за влизане в нови пространства (enter into new combinations) на съпреживяване, тълкувание, където аз (читателят) имам свободата, чрез свое усещане и прочит да споделя, преживея и интерпретирам текста. Да разговарям с текста.

  Разчитам последната книга на Недялко Славов като продължение на романа му „И станах река“. Разчитам тази книга като поезия в проза (без необходимите уговорки тук).

  Тъгата в „Хабитат“ е с „по-голям сбор“, усещане за неоправданост на битието ни е тя, „защото ние не заслужаваме битието си“; тъга, която хвърля мрежите си в обреченост, защото „неучастието в греха озверява човека“. Лета? Може би Лета, може би само Лета (обич, любов) осмисля пребиваването ни…

  („Тръгна си, тръгна Лета. Направи го преди първата луна.“)

  След което остава… празност. Неучастието в живота озверява човека. Текстът пренася мен – читателя, в недокосване, по-скоро прозиране на реалност. Защото реални, „tangible” са единствено спомените. Дори тези, които отиват на смърт и „te salutant”, обитават единствено камерното око на Камерата на Големия брат… Когато „лястовиците блокираха камерите с гнездото си“.

  Memento Mori!

  И забрави смъртта. Някъде там, до Бавната река, забрави смъртта!

  Времето налага себе си и руши. А кое е времето на „Хабитат“? Съществуване в една „distorted reality”, лишена от отправност и висок смисъл.

  „Our point of departure is more real to us than our destination. By destroying traditional social habits of the people, by dissolving their natural collective consciousness into individual constituents, by licensing the opinions of the most foolish… by fostering a notion of getting on to which the alternative is a hopeless apathy. Liberalism can prepare the way for that which is its own negative: the artificial, mechanized or brutalized control which is a desperate remedy for its chaos.“ („Christianity and Culture”)

  А, ако запазим Бог, не запазваме ли и (поета) поезията? Защото „God is the perfect Poet” (R. Browning). А в една оцеляла поезия трябва да има брод. И Недялко Славов намира своето, нашето там…

  …Може би само Там, до Бавната река, Недялко Славов търси и назовава останалото за героите си и за нас слънце. До Бавната река и на Улицата на патината „с вратите, лоджиите, верандите, дърветата, металните им решетки“, там, където „гърмят ролетките на шапкарницата, растат гласовете на златарите, на сладкарите, на утринните жени…“ Защото там е тя – „А това е тя, моята любима улица“ и само там може да изречеш, да извикаш: „Добро утро свят! Добро утро слънце!“ – до Бавната река, където още „камбаните бият, гълъбите по улиците гукат…“. Защото трябва да има едно място. Едно. Поне. Защото като поет Недялко Славов назовава мястото си. Което запазва и пренася слънце. Което запазва и пренася нас… А сетне…

  „Зимата вика. Уморените от живота. Вика ги да си тръгнат.“

  Модернистично (post) разсичане на текст, предизвикателство и онази огледалност, в която регистрираме образите си без да може да ги познаем, усет за задъхване, което не назовава смисъл, но натъжава и пречиства. Усет за обреченост.

  „На записа имаше само това. Един случаен пътник в един случаен вагон. Това бях аз и бях абсолютно сам.“

  Ненужност, отчуждение (прекъснати до корен са Цветан-Стояновите нишки, прекъснати, разсечени до корен), което авторът въздига до сетното акордиране на съдбата –
  „Смъртоносно ненужен си им.“

  Или сюрреалистичното видение на „Викащата Хани (която) застава на балкона си, разкрачва като питон челюстта си и поглъща на спазми луната.“

  Болезнен и красив е текстът на „Хабитат“. Изисква съпричастието ни и дарява откровението си. Поезия? Проза? Колко абсолютно без значение е това. И кoлко близки за нас, читателите, са тръгналите сенки-репери на този самодеконструиращ се, самовъздигащ се на кръстовете си свят, свят, който все по-трудно артикулира смисъл. Смисъл, който може да бъде съграден и изказан от перото на един талантлив и достоен творец.

  Радост за мен бе срещата с последния роман на Недялко Славов.

  Нека прочетем и споделим тази книга.

  Защото „Поетите никога не грешат.“

  Четири думи. Четирите думи, които Недялко Славов избира за финал на книгата си.

   

  Васил Славов

  .

• Крака

  .

  Въжето беше приготвено отдавна и висеше свободно на една грубо издялана греда, от здрави, почернели дъбови нишки, оплетени във възлести чапове по цялата му дължина.

  Тук наричаме дъба “миша”,
  в множествено число “миши”.

  По тези мишови греди и лете, но особено зиме, когато и да влезеш в хамбара или в обора, висяха голи, по около педя дълги, опашки.

  На плъхове.
  Висят и чакат, както кожените висулки, вързани за краката на опитомени ловни соколи.

  Само смелост трябва.

  Висеше си въжето, няколко дни и нощи, и си чакаше момента.

  И моментът дойде.

  И знаеш, че е дошъл,
  когато видиш крачетата.

  Когато се покажат крачетата
  и раждането не напредва с предвидените темпове.

  Копитцата са мекички, имат тънки шийки,
  и над тях, над перфектните глезенчетата, ще вържем въжето,
  за да помогнем на родилката.

  Първо са предните крачета, после главата. Както в живота, първо страдат краката, докато главата се научи. Тя после много внимава,
  краката да не я блъснат в нещо.

  Ако погледнете кравата в очите в този момент, никога няма да ги забравите.
  По-точно, няма да забравите как кравата Ви гледа.

  След няколко дни баба ще заколи младо петле и с брат ми ще търсим първо краката в яхнията.

  Но въпреки че ги харесвахме,
  те отиваха при кучето,
  преди да влязат в тенджерата.

  То ги облизваше, после изяждаше всичко друго, а тях ги оставяше за последно. Костите накрая.

  Краката са много важни неща.

  Навярно помните Балета на Берлинската телевизия.

  За Мулен руж може и да сте чували също. Може да сте чували и за Рокетс на Радиосити.

  А може да сте били и на класически балет. Там краката са на голяма почит. Ако питате мен, преди ръцете.

  И то не е само за това, че те изнасят цялата тежест на спектакъла.

  Може би ще си спомните и ножиците, излизащи от водата на синхроните плувкини. Навярно вече мнозинството не знае, че има такъв спорт.

  Опитвал съм се и аз да стоя вертикално, с главата надолу във водата, и да си показвам краката като тях. Не, че моите крака са толкова красиви. Или обезкосмени. Напротив. Правех го за спорта.

  За разбирането. За съпричастието.

  Разбрах, че е много, ама много трудно. Всичко ти е на обратно и объркано. Спасението не е над главата ти,
  а над краката ти.

  Няма за какво да се хванеш.
  Няма какво да дишаш.
  Нещо като края на света.

  И само синхроните плувкини знаят как се излиза с достойнство от това положение,
  с краката напред.

  Показването на краката винаги е било много модерно.

  Повечето го правят с такава гордост,
  сякаш те са си направили краката,
  а не Творецът. Точно тук е подходящо да споменем, че краката имат колена.

  И от време на време да стоим на тях.
  Като наказани. Ако можем. Ако си спомняме.

  Представям си, ако трябваше всички жени сами да си направят крака.
  Колко ли от тях щяха да бъдат достатъчно смели да ги изложат на показ.

  Тогава щяха наистина да повярват,
  че красотата ще спаси света.

  Макар този, който го е казал,
  да не е визирал конкретно крака.
  Нито друга конкретна видима част.

  Аз съм проходил с шест крака.
  Два мои и четири дървени – на едно малко столче.

  Колкото повече, толкова по-сигурно. Колкото по-рано, толкова по-добре.
  Толкова по-надалеч ще стигнеш.

  До колелото.

  Ще откриеш колелото и така ще ги остържеш, че ще откриеш и асфалта.
  Ще разбереш, че краката също могат да плачат, също като теб.

  И росят, и плачат.

  Ако ги изпуснеш от поглед,
  краката се втурват да тичат по детелини. Добре че са трилистните.

  Краката могат да събират тръни.

  Татко събрал много за едно лято, докато пасял агнета бос. Разбрал, когато го пременили и обули наесен за училище. Тогава го заболели краката. Баба извадила 26 тръна.

  Какъв праг на болката,
  какви състояния.

  Краката могат и да треперят,
  когато, вместо да ви придържат солидно към земята,
  ги обуете насила в стари кънки
  и завлачите по замръзнал язовир.

  Краката могат да лекуват и хрема.
  Ако ги напарите на границата на търпимост в много гореща и солена вода.

  Краката незаменимо могат да объркват кал и слама за кирпичи.

  Могат и да мачкат грозде.
  Женските мачкат незабравимо.
  И се изпръскат с червен сок,
  още по-незабравимо.

  Краката могат да прескачат и заговезни огньове.

  Могат да се движат в такт с музика.

  Състояние, чийто произход е все още мистерия. Копирвачите обаче са безкрай. Копирвачите си мислят, че ако спазват ритъма и се потят, това е достатъчно. За едни ендорфини може би е. “Да, ама не”, както казваше г-н Бочаров. Но кажи им да си измислят танц – и гледай какво ще стане. По-точно не гледай, защото ще няма нищо за гледане. Само ще се самоизвинят с някое друго клише.

  За да създадеш, трябва да си преживял.

  Някой не харесвал народните танци.

  Кой си ти, за да не харесваш, да не зачиташ преживяното от цял народ?
  Да не говорим, че би трябвало да принадлежиш на него.

  Бих препоръчал да се копира
  танц в жарава. Нестинарски танц.
  Нестинарски транс.

  Тогава разбираш, че има хора, родени за точно определени неща.

  И най-добре всеки да открие
  кои са неговите, и въпреки материалните несгоди, да полага усилия да развива тези неща.

  Колкото са по-отвеяни и по-налудничави, толкова по-добре.

  Монотонното безгрижие е станало такава безкрайна дебела черта,
  че всяко налудничаво отклонение от нея ще е сигурен признак на някакъв живот.

  Но нека не се отклоняваме, нека си крачим по темата. Да, за краката.

  Едно време краката и гърдите били толкова ценни, че са ги криели и пазели, до жестокост.

  Сега не са ценни.
  Станали са на килограм.
  Предлагат ги под път и над път.

  Някои крака могат да крият тайни.
  Ако си бил малък и си доплувал тайно до някой нудистки плаж, ще знаеш.

  Може и преди това, ако в селото ви е имало обществена баня.
  Или ако в библиотеката ви е имало Атласи по анатомия.

  Тайно искаш да разбереш това сирени ли са, русалки ли са, какво са.

  И си казваш – дано не са, защото ако са, ще отплуват с тайните си и няма да можеш да ги стигнеш.

  А ако не са, ще имаш шанс да ги догониш.

  И един ден ще си мислиш, че си стигнал твоята.

  Краката остават следи в пясъка,
  по които много точно можеш да предвидиш възраст, тегло, структура.

  Колкото по-плитки следите, с високи арки, толкова по-тънки в глезените, толкова по-лесно се отделят от земята.

  Сякаш са направени за летене.

  И един ден, без да се усетиш,
  си станал следотърсач.
  Ходилно-глезенен любител.

  И в един друг специален ден ще си убеден, че си открил и стигнал твоята.

  А то не е това, че ти си я стигнал,
  а това, че тя се е оставила да я стигнеш.

  И така излиза, че краката вършат една незаменима част в процеса търсене-намиране.

  Ако ми бяха казали, че ще се оженя заради усмивка и глезени, нямаше да повярвам. После разбрах, че съм имал късмет да се оженя и за още много неща.

  Но сляпата неделя идва и не пита.
  Аз не съм бил толкова сляп, защото видях две неща все пак, нали така.

  Преди мислех, че женските крака са изключително красиви.

  Мислех си: Дайте ми следата
  и аз ще Ви дам жената.

  А сега при разминаване с женска крачка се разтрепервам като есенен лист срещу ножица.

  Че може, когато си поиска,
  да ми вземе скалпа.

  Сега съм убеден,
  че женските крака са Божествени.

  Имам дъщеря.
  Такива крака, да се утрепя,
  не мога да направя.

  А някои бащи имат по две, три или дори повече дъщери.

   

  Пейчо Пеев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Пейчо Пеев е роден през 1971 г. От малък е обичал да рецитираха стихове и това е помогнало да бъде приет в първи клас на 6-годишна възраст. Завършил е Строителен техникум и по-късно Хуманитарна медицина в Тракийския университет в Стара Загора. Работил е като лекар в Очен амбулаторен кабинет и Очно отделение в Нова Загора. От 1998 г. живее в САЩ, от 1999 г. работи във Вирусология в Ню Йорк. Има съпруга и две деца, родени в САЩ, които родителите им кръщават по-късно в Родината, в Рилския манастир. За своя талант да пише Пейчо казва, че: „Автор е Творецът, а аз се чувствам пред него като някой несигурен хлапак, който се опитва да налучка това, което той е замислял, докато ме е създавал.“

  .

• Из „Щрихи от Ню Йорк“

  .

  Откъси от книгата на Филип Геров „Щрихи от Ню Йорк“
  

  (изд. Беллопринт, 2008)

  .

  

  .

  ХЕЛОУИН Е (ДЕН НА ВСИ СВЕТИИ)

  На него се гонят злите духове и сили. Прилича на нашия Сирни заговезни, на който преди години като деца ние също се предрешвахме. В цяла Америка къщите се украсяват седмици по-рано. На видно място се мъдри голяма узряла оранжева тиква, изрязана подобно на фенерите, които ние майсторим, а до нея, по прозорците и вратите, навсякъде – специално избрани, чорлави сламени кукли, баби Яги с метли и яки паяжини. Вечерта забавлението започва – облечените като зловещи грозни магьосници и вещици, еднооки пирати, разбойници, дракони, змейове и други страшилища хлопат по вратите, заканват се, че ако не им отворят и не им дадат нещо сладко за ядене, ще направят беля. Отбиват се в сладкарниците и магазините, където също ги даряват с вкуснотии.

  Miriam Stella: В България маските на Хелоуин не изтриват паметта, нито сърцето. А бонбоните са радост за всички деца…

  Българското е като обичането – не може да е по-малко или повече. Или го има, или не. Затова, мисля аз, е по – добре да си гледаме работата – в буквалния смисъл на думата, да бъдем наистина отговорни, вместо да съскаме „с любов“ и да използваме мили детски личица с гугли, фустани и мартеници за „родолюбивите“ ни манипулации.

  Емелия Томова: Единият/Хелоуин не пречи на другия/Денят на народните будители. Оставете децата да ядат бонбони…

  .

  

   

  * * *

  КОГАТО СТЪПИХ ЗА ПРЪВ ПЪТ В НЮ ЙОРК, СИ КАЗАХ: ТОЗИ СЪН СЪМ ГО СЪНУВАЛ. Всеки има представа за него още преди да го е видял. Много го харесах. Поразителен град, от съвременните може би най-световният. Архитектурата – космическа, смайваща. Такива сполучливи хрумвания едва ли има другаде. Използвано е всяко ъгълче, всяко местенце. Отвън някои от сградите малко стряскат, но като влезеш вътре, особено в хотелите, изглежда по-различно.

  Удоволствието няма да бъде пълно, ако не се разходиш до високия 87 метра ФЛАТАЙРЪН БИЛДИНГ – първият небостъргач в Ню Йорк, построен през 1902 г. Намира се в близост до МАДИСЪН СКУЕЪР ГАРДЪН – вклинил се е в триъгълника, който се образува от пресичането на ПЕТО АВЕНЮ и БРОДУЕЙ. Прилича на гигантска плоска ютия, откъдето идва и името му. Украсен е с готически ренесансови елементи, антични гръцки изображения и цветя от теракота. Толкова добре го поддържат, че годините въобще не му личат. Удовлетворен, че си видял това уникално творение на архитектурата, потегляш заинтригуван към нови улици и площади…

  .

  

   

  * * *

  НА 31 ДЕКЕМВРИ (1996) – СЕДЕМЧАСОВА РАЗХОДКА ИЗ ЦЕНТРАЛНАТА ЧАСТ НА НЮ ЙОРК

  Толкова много хора по улиците едва ли друг път могат да се видят – шумни, възбудени, весели, с новогодишни шапки, балони, свирки, кречетала. Преобладават туристите. Най-оживено е на РОКФЕЛЕР ЦЕНТЪР. Пристигаме малко късно вечерта, та едва се провираме между хората на известното ларго ПРОМЕНЕЙД. На фона на многоетажните сгради, дар на общината от известния супербогаташ, се откроява известната скулптура на Прометей. Зад нея – великолепно коледно дърво с голяма звезда и хиляди лампички, а под тях – пързалката със стотици кънкьори. По протежение на цялото ларго привличат погледа фантастичните светещи въздушни фигури – ангели, звезди, галактики и спътници. Магазините наоколо – приказни. Така е пренаселено, че едва намираме малко ъгълче да се снимаме на фона на елхата.

  .

  

  .

  * * *

  Много сгради на това изискано авеню са забележителни, но безспорно най-великолепна е катедралата СЕЙНТ ПАТРИК, построена през 1879 г. Най-голямата в Щатите, духовен дом на огромната католическа общност в града. Висока е 122 метра, широка е 53 метра. Двете й кули са стометрови. Моделирана е по подобие на прочутата катедрала в Кьолн, в готически стил, но са включени френски и английски елементи. Близостта на фасадата със съседните бляскави модерни сгради и намиращия се отсреща РОКФЕЛЕР ЦЕНТЪР я прави още по-интересна. Впечатляващи са бронзовите й врати откъм ПЕТО АВЕНЮ. В нея има 2500 места за сядане. Уникални са скулптурните изображения на различните светци – като това на Дева Мария, което приковава вниманието с изяществото си. Галерията за органа е огромна. Неповторими са шестдесетте многобагрени витражи, внесени от Франция, и вътрешните параклиси, осветени от стотици свещи.

  .

  

  .

  * * *

  След тази шеметна разходка можеш да отдъхнеш в превъзходния през всички сезони Сентрал парк. Големият правоъгълник от зеленина в сърцето на най-гъстонаселената част на Манхатън се забелязва отдалече. Мащабите му са внушителни – изпълва 340 хектара (843 акра) и се простира по дължината на 50 улици – между горната източна и горната западна част на известния район.

  Още през 1850 г. нюйоркските управници единодушно решават, че има необходимост от голям обществен парк – такъв, за какъвто мечтаят журналистите и градските първенци. Плащат 5,5 милиона за парче земя в северната част на града, която по това време е застроена със свинарници и се ползва като сметище. Две години по-късно започва облагородяването на мястото. Засадени са 5 милиона дървета. Мостове съединяват вътрешността му. Трафикът през парка е намален, за да се запази непокътната пасторалната гледка. Създадени са алеите с колони от дървета – за богатите, които да се разхождат в карети, водени от коне, а също и предназначените за париите пътеки.

  .

  

  .

  Макар че днес изцяло е обграден от небостъргачи и солидни музейни сгради, с неговите 167 забележителности той е като оазис сред градските улици, а да се загубиш в него е учудващо лесно.

  За да напомни романтичната селска идилия, в южната част се намира построената през 1870 г. в готически стил Млекарна (Dairy) – мястото, където традиционно облечени жени сервирали прясно мляко на майките и децата. В нея сега е основният център за посетители. На север, върху 9 хектара площ, е Овчата поляна (Sheep Meadow), където през първите години винаги е имало овце. Източно от нея започва The Mall. През 19 век много нюйоркчани, копирайки европейския стил, се разхождат по обградените с дървета алеи, а някои пък изживяват удоволствието да се возят в каруци с впряг от коза или магаре – нещо, което се предлага на посетителите тогава.

  Първоначално е решено да няма статуи, но по-късно са поставени мемориали на писатели като Уилям Шекспир, Ханс Кристиан Андерсен, Робърт Бърнс и Сър Уолтър Ралей, които са групирани около южната част на Mall, за да образуват така наречената Литературна алея. Има я и Алиса в страната на чудесата. Скулптурните фигури са над 70. Интересен е паметникът на кучето Балто, проявило силен дух, издържливост и интелигентност при спасяването на много хора през тежката зима на 1925 г.

  Като се продължи на север, се стига до Площадката за концерти – мястото, където през летните уикенди може да се чуе жива музика. Ако се пресече 72 улица, се навлиза в Bethesde Terrase, в чийто център се намира Bethesda Fountani с елегантната статуя Ангел на водите, вдъхновена от библейската история на Bethasda Pool в Йерусалим. Направена е през 1873 г. специално за парка, за да увековечи откриването на първия водопровод, който снабдява Ню Йорк с прясна вода.

  Ако се влезе през входа на западната страна на същата улица, се достига до Ягодовите полета, които заемат площ от 1,2 хектара и се поддържат от дарения на Йоко Оно – в памет на починалия й съпруг Джон Ленън. С изглед към сградата, в която семейството е живяло, в тях са засадени 161 вида растения, олицетворяващи 161 нации в света. Властите не са единодушни, когато се обсъжда как да се изрази почит към легендарния Бийтълс. Някои по-консервативно настроени са искали да се направи паметник на Bing Crosby.

  По-нататък е Delacorte Theater, след който се стига до Great Lawn, където всяка година през лятото Нюйоркската филхармония изнася концерти на открито. До 79 улица се намира копие на шотландски замък Белведере. Наляво една пътека води до градината на Шекспир, засадена с дървета и растения, споменати в творбите му.

  Все едно си сред природата. Теренът е нагънат. На няколко места има огромни скали. В осемте езера и в резервоара на името на Жаклин Кенеди Онасис, където зеленеят тръстика и други водолюбиви растения, плуват лебеди, чапли, диви патици, безброй малки и големи риби – златни и други видове. Идиличност внасят красивите дъговидни мостчета. Зоологическата градина привлича безброй посетители. През лятото пързалката е преустроена в лунапарк. Почти всеки ден се изнасят концерти. Спортните площадки, местата за развлечение и хранене също са препълнени. От поставените табелки личи, че всички пейки са подарени, а има и алеи, постлани с възпоменателни стъклени плочи. Тревата е в безупречен вид, макар че през горещите дни нюйоркчани сядат върху нея, за да похапнат или се препичат (но не по бански), а патиците се разхождат върху тях (В Браянт, Мадисън и другите паркове върху моравата поставят столове и масички). Много пъти се възхищавах на пенсионери, облекли красиви фланелки с надпис доброволец, които се грижеха за чистотата в парка. Фризираните, гримирани, с красиви дрехи и ръкавици, 70-75 и повече годишни дами… метяха с ентусиазъм. Мъжете – също.

  Един начин да се полюбуваш на парка в ретро стил е от карета в конски впряг. Купуваш си билет на ъгъла на 59 улица и Пето авеню и се качваш, ако можеш да си го позволиш. Защото за 25 минутна разходка цената е над 30 долара. Напоследък са много на мода велорикшите, чиито водачи са и добри екскурзоводи. Наред с американците, сред тези млади хора има представители от цял свят, включително и българи.

  Известната градина има запазено място в огласяваните престъпления, но като цяло не е по-опасна от която и да е друга средна улица на мегаполиса. Има обаче изолирани райони, където наистина не е разумно човек да се движи сам, когато се смрачи. Освен ако не е на някоя важна проява, организирана там.

  .

  

  .

  * * *

  В навечерието му (б.р. – на Великден) украсата навсякъде е подобаваща – преобладават веселите зайчета и боядисаните с багрите на дъгата яйца. Приятен е ароматът, който се носи от ширналите се алеи на централните авенюта, засадени с жълти, сини и бели минзухари, лалета, нарциси и зюмбюли.

  Традиционното великденско шоу в „Мейсис“, открито в деня, когато у нас се празнува Лазаровден и което продължи две седмици, е неописуемо. Витрините, подобно на коледните, предизвикват такъв интерес, че се редим на опашка, за да видим разкошните миниградини и сияйните манекенки, чиито стройни тела, бижута и колоритни, съчетаващи от бялото до тъмносиньото, тоалети, са изваяни от свежи цветя. Първият етаж, който на площ е колкото малък стадион, е превърнат в кътче от рая, където има всичко – от разцъфналите в розово и бяло съвсем натурални дървета, кактуси – големи и малки, гигантски палми, бонзаи и икебани, до разноцветните теменужки, стрелиции, антуриуми, мушката и какви ли не други видове, подредени умело над и около щандовете. Сред огромната градина „пасат“ или се „разхождат“ зебри, жирафи, слонове и слончета… от цветя. За да е още по-автентично, шуртят водоскоци и фонтани, а в короните на дърветата има красиви клетки с пойни птици. Уханията са истински – консултираме се с продавачката за подаръка на Надя – бъдещата ни снаха, а през това време до нас достига мирисът на току-що цъфнали нарциси, които жълтеят в горната част на щанда. Всички работещи в огромния магазин са заболи цвете на ревера си. Специално подготвени ексурзоводи развеждат неуморни групи от цял свят.

  .

  

  .

  International магазините, чиито собственици са от Балканите, са препълнени с месо, яйца – сурови и великденски, десетки видове козунаци и сладкиши.През последните дни, главно от гърците, се купуват цели агнета. Разпродажбите са фантастични.

  В баровете и клубовете има интересни програми, а многобройните ресторанти, съобразявайки се с приоритетите на Великден, са готови да задоволят всеки вкус.

  .

  

  .

  * * *

  В събота боядисваме яйцата. Цветово разнообразие внасят подарените ни тези дни от московско семейство пасхални лепенки с красиви орнаменти и това е повод да се пошегуваме, че на празника трима българи ще се чукнат с американски яйца, вапцани по гръцки – такъв е произходът на боите, и украсени по руски. Мариана и Ани са избрали интересни на вид козунаци – единият е кръгъл, другият – с плетеници, посипани с ядки, а третият – с вградени, боядисани в червено и синьо, яйца – подобен на него сме виждали в някои от нашите етнографски музеи. Харесват ни, но не са така ароматни и толкова вкусни като българските.

  Поканени сме на обяд у наши приятели. Уговорката е да занесем дузина великденски яйца, защото те не боядисват, сирене, кашкавал, баклава и червено вино. Доволни сме, че тези качествени български продукти допадат на вкуса им.

  И този път, хванати за ръце, заставаме в кръг, за да чуем произнесената от домакинята кратка молитва. Сядаме на масата, където, както казва Карълайн, има агнешко краче. По едно време Джефри дава знак да погледнем през голямата стъклена врата и, приятно сюрпризирани, забелязваме, че в задния двор са дошли на посещение седем тънкокраки сърни – възрастни и по-млади, които всеки ден по това време се разхождат между къщите. Нерядко по моравата могат да се видят зайци, диви пуйки и други животни. Лошото е, че понякога нахълтват и койоти.

  Събеседниците ни, запознали се, някои повече, други по-малко, с публикации за България, ни питат за климата й, за планинските и черноморските курорти, за манастирите и вероизповеданията. А двама възрастни съпрузи споделят, че са слушали наша фолклорна група. Споменават също, че ходят веднъж годишно при омъжената си дъщеря в Лондон. Питаме ги дали харесват английската столица, а те без колебание заявяват, че отдаде ли им се възможност, ще отидат там за по-дълго време, защото европейската атмосфера – доста по-различна от американската, автентичната култура, старините, традициите и други несрещащи се тук неща, много им допадат…

  Още при предишните ни гостувания почувствахме спокойствието и задушевната атмосфера, които царят в този дом, възхитиха ни роднинските отношения, отличаващи се с взаимно зачитане, привързаност и сплотеност. Впечатленията от тези интересни хора ме карат за последен път да си помисля, че представата ни за характера на янките не е много точна… благодарение на повърхностни филми като „Далас“, „Дързост и красота“ и други подобни. А да не говорим за онези… с пушкалата и за новите им събратя, излъчвани днес по нюйоркските телевизионни канали, преди да бъдат показани утре по БНТ. Потвърждение на този извод са думите на наша позната – американка, чиито синове имат по две деца. Тя твърди, че в САЩ „роднините и приятелите играят важна роля за формирането на отделната личност и не, че няма изключения, но от този интимен кръг най-много зависи по кой път ще се тръгне.“ Явно, че са хора като нас. Е, има и едно важно различие – от време оно у нас се твърди, че сме малки и зависими, а тях ги учат, че на света от американците по-силни няма…

  .

  

  .

  Снимки: ФБ профил на Филип Геров

  .

• Заминаващите

   

  Една трета обмисляли да заминават. Прав им път. Защо ли не се стреснах, че ще остана сам? Иска ли някой да се обзаложим, че България никога няма да опустее?

  Един не срещнах, заминал от любов към Америка. Останали от любов към България виждам всеки ден. И завърнали се от любов съм срещал доста.

  Знаете ли? Най-накрая е спокойно вече в България. Що бандити се изнесоха! А още колко има!
  Равновесието! Равновесието е нарушено в природата. Водата от езерото е събрана в единия край. Така и си стои – запряна без стена, без бент, без бариера, без препятствие някакво дори. Държи се само от парите! Но някой ден водата ще заеме своето място. Проста вода няма. Прости инженери, колкото искаш.

  Заминаващите! Заминаващи и идващи. Това е равновесието. Водата тече и в двете посоки. Накрая застива върху дъното, укротена.

  Заминават стадата по посока на тучната трева. Следват гръмотевиците и дъждовете. Толкова е лесно. След време се завръщат с прегладняла по зелените родни поля душа. Хищниците дебнат дирите им. Помага им миризмата на жива плът.

  Заминават птиците. Толкова им липсва топлината на черното африканско слънце. Но напролет отново накацват по пустите си гнезда. Сухите съчки по острите им клюнове ги издават. Какво чувстват? Те си знаят. Вслушайте се в лудата им симфония сутрин, на фона на росата, и може би ще разберете. Легнете по гръб и вперете взор към небесата привечер. Тогава, на фона на залязващото небесно светило, ще зърнете хиляди черни стрелкащи се изтребители, носещи се по теченията на топлия зефир. Шумът от крилете им, прорязващи небето, говори. Ако имате душа, може и да чуете вълшебните слова.

  Заминава и слънцето вечер, но сутрин отново блести и топли, завърнало се, още преди да сте се събудили. Поглеждате към него с гурлясали очи. То отново е там. Това е толкова естествено.
  Заминават и звездите сутрин, загробени в своя звезден покров, но вечер отново водят мореплаватели по безкрайния океан на човешката душа. Поетите така се захласват по тях.
  Заминава и вятърът. Поема на запад, а се завръща с топъл повей от юг. Вижте само откачения южняк.

  Облаци черни понякога прииждат. Обвиват целия простор. Изглежда, че ще са вечни. Вали с дни, безспир. Очите, подлъгани, им пригласят и те. Всичко подгизва от сълзи. Проникват без пречка и в душата дори. Краката жвакат в соления океан. Сърцето ерозира. Надеждата се свлича по набраздените му склонове, поема надолу там, където са низините. Докато оголени не се белнат студените каменни скали. Тогава вече може да вали вечно. Та какво биха направили някакви си солени сълзи на каменно сърце? Но, изсипали злокобния си товар, облаците накрая изчезват, незнайно къде. Никой повече не ги помни. Цветя поникват първо в низините. Там, където надеждата е попила в калта. За да поникнат по полирания камък на сърцето трябва време.
  Заминава и животът. По терлици се изнизва. Адската му машина безмилостно тиктака. Сняг по косите навалява. Накрая чистият снежен покров прегръща всеки. Но някъде дете проплаква. И с надежда в плътта към света се втурва.

  Това е! Толкова е просто.

  Заминават всички, търсещи нещо. Завърналите се опипом по земята душите си дирят, с очи късогледи. Почакайте само да станете достатъчно късоглед. Животът все още е вечен, според вас.
  Що народ е заминал. И що е дошъл. Та хилядолетия са това. Земята е тук и ще бъде вечно. За нея е все едно кой ще живее и ще се смее по нея. Тя етноси и религии не признава. И пуста няма да остане никога.

  Заминаващите! Нека всеки щастието подири, кой както го разбира. Не е важно дали ще заминете. Важното е някой тук да ви чака. Ако ви дочака. Някой ден без това ще заминем всички.

  Приятен път и добре дошли.

  .

  Хасан Ефраимов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Из подготвяната нова книга на автора „Хвърлячът на ножове“.

  .

• Андрешковците

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  .

  Никога не сте се запитвали, какво се е случило със съдията, след като Андрешко го изоставя в блатото, нали?

  Но аз ще ви кажа, за да се замислите за някои неща в живота.

  Андрешко пришпори коня, докато виковете на съдията не увиснаха далеч във вече падналия мрак. Скоро настигна и Дорчо, който, скрит в мъглата и видимо успокоен, беше почнал да пасе върховете на тревата, пожълтяла от зимния студ.

  Такава беше тази година зимата. Да речеш, да падне сняг, а то, като начена една киша. Преди това, в късна есен удариха няколко слани, а след това като се прокъса това небе, не спря да вали дъжд и суграшица.

  Газеха и селяните в калта и скоро тя се настани и в самите им души. Не, че беше ги напускала някога, но тази година плуваха в кал, дишаха кал, докато не прогизнаха целите и замязаха на кални и парцаливи дрипльовци, каквито всъщност си бяха.

  Както си беше на коня, Андрешко се наведе и подхвана дизгините на Дорчо, а той послушно и покорно тръгна след тях. Скоро ускориха ход и не след дълго навлязоха в първите светлини на селото.

  В далечината отново изграчи гарванът, кацнал на онзи сух клон. Гласът му се разнесе в тишината и сякаш с нож разкъса падналия вече мрак.

  – Уж разправяха, че гарваните били умни птици – изрече Андрешко като че ли на себе си. – А този баш у кишата.

  Не след дълго се озова пред кръчмата. Ръждивите й светлини се разпръскваха на снопове в околната мъгла.

  – Тюх, подгизнах целия – изпсува, изсекна си носа с два пръста и влезе през вратата.

  Веднага го удари познатият аромат на тютюн, мръсна селска пот, лук и чесън, а също и на сланина, поставена в хартийки над печката, и отново, както хиляди пъти досега, му залютя на очите. Не обръщайки внимание на подвикванията на съселяните си, Андрешко се отправи към масата на Станойчо. Проклетникът сякаш беше закован за стола. Когато и да влезеше, все си клечеше на същото място. Случваше се сутрин да мине за цигари, по обяд, късно вечер, а нашият, прихванал здраво чашата с една ръка, с другата блъскаше по масата и крещеше:

  – Мамито му и живот. Мамито му и мизерия.

  – Станойчо… – изтърси на пресекулки Андрешко, след като си придърпа стол и седна близо до него. – Съдията… Идва да ти измете хамбара.

  – Че к’во ще го мете? Той е празен – обади се някой от съседната маса и скоро цялата кръчма избухна в смях.

  Без да се усети, Андрешко бе изрекъл всичко на висок глас.

  Станойчо, сякаш не разбиращ какво му е съобщил Андрешко, отначало вдигна чашата и отпи голяма глътка. После избърса устата си с опакото на мръсния си ръкав и си взе парче сланина, поставена върху подгизнал вестник на масата.

  – Ще ми вземе ли и душата? – процеди с пиянски блясък в очите.

  За момент се видяха мръсните му зъби с жълтеникави налепи по тях. След това замляска сланината и скоро тя се разлетя на парчета от устата му, завлечена от гърления му смях. Както беше седнал, си личеше отдалеч, че е пиян и едвам се крепеше на стола.

  – Андрешко, ти ли го доведе? – започнаха подмятания от масите. Изведнъж се бе възцарила гробна тишина.

  – Доведох го, но го оставих в блатото.

  – Как така го остави в блатото?

  – Ей тъй, разпрегнах Дорчо, качих се на другия кон и изчезнах.

  – Че той не беше ли си платил човекът.

  – Беше… Ама, уж да помогна на Станойчо.

  – То на него и Господ не може да му помогне вече. Дано поне някой път да изтрезнее.

  – Ще умре в студа, бе момче – започнаха да се обаждат и други.

  – Изедници, нямат наяждане.

  – Данъци, та данъци… Нямат край.

  – Такова нещо и по турско не е било. Платиш си там десятъка и…

  – Налей на Андрешко! – извиси се и гласът на Станойчо над останалите.

  – Да налея, ама не си плащал знаеш ли от кога? – намеси се и кръчмаринът. – За съдията не знам, но аз вече трябва да ти взема къщата.

  – Тя пък една къща – изкикоти се някой от дъното на кръчмата.

  – Ще трябва и Станойчовица да вземеш.

  Скоро, забравили за съдията в блатото, селяните подхванаха разговор за държавата-изедник, за данъците, които събира, за кредитите на банките, за съдия-изпълнителите, които през ден, през два наобикаляха, за да съберат взиманията, които все се просрочваха, а така и не обелиха и дума за безкрайните си пиянски вечери.

  – Една седмица ако не пиете, ще си платите данъците – опита да се обади по едно време и кръчмаринът, но гласът му потъна във всеобщата глъч.

  В ъгъла на кръчмата беше седнал даскалът. Един такъв дребосък, с очила, които му даваха вид да прилича сякаш на съсел.

  – То така, ако никой не си плаща данъците, държавата… – опита се да каже нещо.

  Дружно селяците се нахвърлиха върху му и той скоро съвсем съжали, че си е позволил да се обади. Така беше по тези географски ширини – на училите и недоучилите, както наричаха даскала селяните, не даваха много-много да се обаждат. В тази държава и последният селяк беше цар, седне ли на чаша в кръчмата. Пък и малко поет си падаше даскалът, а поетите в тази държава, всеки знае, се познават само по стъкленото око, изскачащо от някой масов гроб. Друг път, на зазоряване ги изправят до стената в някое гарнизонно стрелбище и…

  – Войската… пътища, мостове… – все пак не се предаде нашият, свикнал да се надвиква с децата. – Всичкото това пари чини. Де ще му се види краят?

  Потекоха ракии и вина, както всяка вечер, забравили за дом, деца и челяд. И тъй няма, и инак – философията на бедняка, която винаги вършеше работа, за да успокои гузната съвест.

  – Станойчо, тръгвай си вече ! – дотътри се по едно време кръчмаринът. – Пил си достатъчно. Децата ти гладни, жадни, а ти всяка вечер…

  Отнякъде някой изкара кларинет. Звукът му се понесе жално-жално над повсеместната мизерия, настанила се в селото. Хора без планове и амбиции, без бъдеще, обречени на вечна сиромашия и забвение. Изключени от историята и без никакво значение за нея. Хора, интересуващи се единствено от това как да се напият.

  Дълго плака кларинетът с прегракнал от сиромашията вой, а заедно с него плакаха и селяците, блъскайки по масите и проклинайки сиромашията.

  – Мамито му и живот. Мамито му и мизерия – се извисяваше над всички и гласът на вечно пияния Станойчо.

  – Ей, съдията – присети се някой на зазоряване. – Ще кажат, че сме го убили.

  Изведнъж настана тишина. Като по зададен сигнал всички хукнаха по посока на блатото.
  А той, завалията, оставен в кишата, дълго плака и проклина съдбата. Краката му бяха подгизнали още с навлизането в мочурището. Водата бе покрила дъсчения под на каруцата и стигнала почти до коленете му. Дълго вика и зова за помощ, но такава отникъде не идеше.

  Не мина много време и заваля ситен дъжд. Чулът, с който се бе заметнал, не след дълго подгизна и като че ли под него стана по-мокро, отколкото в мъглата, ширнала се навред. Завя леден вятър и съдията, с треперещи зъби, многократно се провикна в тъмата:

  – Защо? Но защо?

  Добряк си беше, въпреки че се правеше на лош. Беше виждал вече всякакви номера с тази професия. Всевъзможни дрипльовци го гледаха с хитри очички и лъжеха най-нахално и безочливо. Ако проявеше някаква мекушавост, едва ли щеше да успее да вкара и лев в хазната. Затова се научи да се държи грубо с тях, защото само от това разбираха. Уважението го смятаха за проява на глупост; и така и най-големите им обещания скоро се удавяха в чашата с алкохол. А и началството… Всекидневни отчети, обяснения, натиск и заплахи за уволнение.

  Младата държава, едва проходила, беше впрегнала целия си ресурс, за да научи крадливите и пияни селяни да си плащат данъците, от които имаше толкова голяма нужда. Войска, армия… Отвсякъде бяха надвиснали черни облаци и беше въпрос на време доскорошните съюзници да се нахвърлят като ято побеснели лешояди и да почнат да късат плът от снагата й.

  Към полунощ дъждът се усили и се превърна почти в порой, но съдията, вече целият премръзнал, дори не забеляза това. Усети, че се унася, и от това като че ли му стана по-малко студено, затова се остави на студа да затвори клепачите му.

  – Децата… Децата… – едвам успя да промълви за последно.

  Така и го свариха сутринта – със замръзналите сълзи на лицето му. Най-накрая времето бе стегнало и бе завалял истински сняг. Уж голям човек, богаташ, а бе плакал като невръстно пеленаче.

  Стигнаха до него по леда, който бе покрил блатото, и изведнъж установиха, че е все още жив. Качиха до на една каруца и още двайсет километра го лашкаха до града, вместо да го постоплят.
  Вкараха го вкъщи, а дрехи имаше ли на гърба си, не се забелязваше – всичко се бе превърнало в огромна ледена топка. Отнякъде намериха ножица за стригане на овце и с нея лека-полека успяха да ги нарежат и да ги махнат от изстиналото вече тяло.

  Дълго лежа човечецът на легло – корава душа се оказа. Постоянно бълнуваше в треската си:

  – Децата… Децата…

  Но не му било писано да ги види отново. Не успя да пребори леда и студа, които си бяха взели своето, и на третия ден привечер се помина.

  Погребаха го и скоро на вратата застанаха банките. Гледаш го, уж човек на положение, пък дори къщата му не била негова, а взета с кредит от банка. Дадоха ден-два отсрочка на вдовицата, ала скоро я изритаха на улицата с трите й невръстни дечица.

  Прислони се в съседи жената, но в чужди хора живее ли се?

  Скоро момчето го отнесоха някакви селяни за ратайче в чифлик и тя повече нито го чу, нито го видя.

  Голямото момиче го цаниха за слугинче в една богаташка къща и то, горкото, от този момент нататък бял ден не видя. По цял ден бе принудено да търпи непрестанния тормоз на алчните си господари.

  На няколко пъти попът се опита да говори с тях.

  – Лоши слухове се носят. Не са хубави тези работи – им изрече, но намериха начин да му затворят устата.

  Не след дълго момичето видимо наедря.

  – Сатана… Иди си, Сатана – започнаха да се кръстят тогава бабите по улиците и в един прекрасен ден детето, носещо дете в утробата си, наистина изчезна. Дали го дадоха в манастир, дали го затриха някъде, така и никой не каза, а и нямаше кой да попита.

  Почернената още веднъж вдовица, от немай къде беше принудена да влезе в дома на някакъв търговец, а той, нечестивецът, по седем кожи й съдираше всеки ден от бой.

  – Отивай за вода! – натирваше я, гледайки с кръвожаден поглед невръстното й още момиченце.
  Друг път я пращаше на реката, за да пере, или някъде по друг повод, мъчейки се да остане насаме с детето. Награбваше клетото и невръстно още момиче в скута си вдовицата и така, прегърнала го, отнасяше поредния бой. То затова я и биеше май, нечестивецът.

  Един ден просто не се завърнаха от реката. Дали самодивите от водата нещо си ги прибраха и двете, за да изцерят болката им най-накрая, дали хванаха къра нанякъде, така и никога не се разбра.

  Разправят, че оттогава вечер, по пълнолуние, се носел вълчи вой откъм реката. Аз не съм го чувал и нямам никаква представа откъде са се появили тези вълци там и вият подобно на подивяла вдовица, но някои са виждали жена с дете в скута. Изниквали си така, сякаш от нищото, изпречвали се на пътя на закъснелите минувачи на фона на лунната светлина и само питали:

  – Защо? Защо?

  После тръгвали след уплашените пътници и така ги следвали до първите къщи, сякаш търсели помощ, но в града не влизали никога.

  Андрешко продължи да дърпа дизгините на конската си каруца между града и селото. Беше обичайна гледка да се появи по прашния път, подвиквайки на конете:

  – Дий, господа, дий.

  С годините очичките му станаха още по-хитри и като че ли и душата му също още изхитря. За съдията повече не се сети. Само вечер като се напиеха в кръчмата, някой се обаждаше от съседна маса:

  – Хитрец си ти, Андрешко. Хитрец си. Ама и този съдия, как го прецака само.

  – Прост човек съм аз, прост – отвръщаше винаги, награбил чашата, седнал до Станойчо.

  Така с годините се нароиха още Адрешковци, докато не се превърнахме в държава на Андрешковците.

  Не сте ги виждали ли? Погледнете пред който решите квартален магазин, седнали са там, превърнали го в квартална кръчма. Седят над бутилката бира, удрят с юмрук по някоя празна каса и крещят:

  – Мамито му и живот. Мамито му и мизерия.

  Обсъждат всичко, но най-обичат да плюят крадливата държава, забравяйки факта, че държавата е такава, каквито са те самите.

  Андрешковци, изключени от хода на цивилизацията, наврени в апендикса на Европа, неспособни да променят, каквото и да било в живота си.

  Като се напсуват по властта, започват да обсъждат докторите, търсейки всевъзможни варианти да ги прецакат и да се прегледат безплатно. Понякога и ги бият, но ако това не се случи, всички наоколо разбират, че докторите са просто едни обикновени търгаши в бели престилки. И много често не са далеч от истината, защото доста и от докторите са също Андрешковци като тях, както и управниците, а и по-голямата част от хората по тези земи, защото ние сме страната на Андрешковците.

  Ако не изхитрим държавата, съседа, приятелите и случайните минувачи, всеки тогава би ни взел просто за обикновени глупаци. Така се прецакваме по тези земи, но най-често го прави държавата. Как иначе? Нали и тя е управлявана от Андрешковци. Наврели са се по канцеларии и кантори, връзкари, всеки човек на някого, седят по цял ден и умуват как да свалят и последната кожа от гърба на бедняците – Андрешковци.

  И, ако се чудите защо сме такива, аз ще ви кажа. Защото сме така възпитани да подражаваме на саботьора на държавата Андрешко. Защото за нас е чест да оставим бирника в блатото. Защото държавата е изедническа. Учеха ни дори в училище на това. Който смее, да го отрече.

  Какви да сме тогава?

  .

• Всички подкрепят Васко!

  .

  Някъде в отвъдното. 9.00 ч.

  Петър Младенов звъни на Тодор Живков.

  – Другарю Живков, сутринта прегледах нашите телевизионни канали. Всички хвалят Васко!

  – Кой бе, Петре?

  – Племенника!

  – Аааа, хубаво! А кой го хвали?!

  – Всички, другарю Живков! На архитект Лозанов синът, Агов от Първа програма, той много е остарял, прилича на Милан Дренчев.

  – Стига бе! ХА-ХА-ХА! И кой друг?

  – Интересното е, че имаме пробив сред младежта! Едно момче от комсомола, Генов се казва. Много хубаво говори и един другар от творческите съюзи, Пумпалов ли беше, не запомних. Добре е да му дадем една пералня, беше написал много остра, социална сатира по темата.

  – Идеологическите работници с нас ли са?

  – Разбира се, другарю Живков. Трудовите колективи на Бтв и Нтв обещаха ударна подкрепа. Синът на Дайнов вече писа по темата. И другарят Инджев от службите пусна антрефиле.

  – Айде холан! Не ми се вярва той да е пуснАл филето!

  – Не се изразих правилно, другарю Живков. Статия е публикувал.

  – Петрееее, нали ти казвАх, снишаване му е майката, ама вие избързАхте с Андрей и Добри тогава.

  – Такива бяха времената, другарю Живков.

  – Такива беха. А некой останА ли от онея, неформалите?

  – Само внукът на Пеко, другарю Живков. Иван. И едно момиче от профсъюзите. Другите всички са с Васко.

  – Петре, профсъюзите и вътрешната опозиция не са страшни. Ти кажи на наш’те да внимават с броенето.

  – Ще предам, другарю Живков.

   

  Иво Христов

  .

• Видението

  .

  Разказ от Калина Томова

  .

  Заваля. Като тъжна поличба от небесата.
  Сълзите на Бога. Попили плача на душите…

  * * *

  Небето днес беше толкова красиво! Отдавна забравени естествени облаци рисуваха в захлас причудливи картини. Слънцето, заредено с нови вибрации, надничаше срамежливо зад контурите на поредната облачна мечта. Да й вдъхне живот. Да й влее енергия, да засвети. Така че да може да я види всеки. Който има очи.

  * * *

  Огънят пращеше и езиците му се изтегляха все по-високо. В опит да достигнат небето. Мечтата на огъня. Да се превърне в светкавица, пътуваща из небесата. Да стане господар на стихиите. И чрез тях да владее света.

  * * *

  Гърлото й пареше. Нещо я душеше. Едва си поемаше дъх. Беше горещо. Много горещо. Стигаше дълбоко в същността й. До изпепеляване. И тогава… разбра. Беше завързана с дебело въже. Косата, полепнала по лицето, й пречеше да вижда. Но светлината на огъня се промъкваше през нея. Огънят, издигащ се под краката й.

  – Отричаш ли се? – ехтеше в ушите й дрезгав глас.

  Спомни си. Коя е и какво се случваше. Беше една от тях. Охулените. Преследваните. Опасните. Очерняните. Белязаните. Докоснатите от Светлината. Огънят пълзеше към нея, опиянен от властта си. Опипваше с горещия си дъх тялото й. Стремежът му беше душата. И той по свой начин усещаше, че там е същността. На всичкото. Гласът й се беше скрил. Искаше да отговори, ала от устата й излизаше само прегорял дъх. Но мисълта все още работеше.

  „Да се отрека? От себе си… След като се намерих. След като познах истината. След като открих същинското лице на Всевишния. След прегръдката Христова. Защо? Как бих могла да се отрека от същността си?“

  Мислите й се обърнаха в сила. Сила, чиято енергия извади гласа. До вик, който разтърси небето. Но и душата на тълпата, която съзерцаваше с мъртви очи безумието на огъня. И на хората, обърнали го срещу себеподобни. Всъщност, подобие нямаше. Защото… те не бяха хора. Отдавна. Гласът, събуден от своя кошмар, намери оръжие. И го извади. Чрез песен. Тя пееше. В песента й беше отговорът. На всички въпроси. Песента й беше живот. Във вечността. Там я чакаше спасението.

  Огънят пълзеше по краката й. Обгръщаше тялото й, радвайки се на мощта си. Да изгаря до пепел. Но дори тогава, когато всичко от нея стана на огън, звучеше песента. И думите…

  „Какво е животът, ако не познаваш душата си?
  Ако не знаеш защо си дошъл?
  Ако си само един незадоволен консуматор,
  безсърдечен, загубен в плътта?
  Разпознал Светлината, откриваш вселените,
  сътворени от мъдър Творец
  Преоткриваш в душата си частица от Него
  и Спасителя слива се с теб…“

  * * *

  Болеше я всичко. Въртеше се безпомощна. Нещо натискаше гърдите й. Въздухът се бореше за пространство. А очите й виждаха страшни картини…

  Църква, пълна с народ. Но вместо със запалени свещи, с вдигнати юмруци. Срещу кого? Пред олтара смутени свещеници. В опит да внесат успокоение. Иконите гледаха в уморено безмълвие. Очите им блестяха от сълзи. Икони, зографисани също от хора. С огромни сърца. Не като крещящите в Божия храм, незнайно от кого променени. Избутващи грубо навън Божиите служители. С почернели от омраза лица. Но защо?

  Тя стенеше и гърчеше тяло. Чувстваше се притисната. Една от прокудените. Обвинените. Отхвърлените. Болката в гърдите стана непоносима. Това ли са днешните хора? Това ли е нейният народ? Защо изгоряха на кладите толкова невинни души? Защо все още тлееха въглените на онова Свещено учение, разляло се като лава по целия свят? Умираше ли Светлината? Опитваха да убият безсмъртието ли? Какво се случваше, какво? От устните й се късаха, като откъртени камъни, тежки вопли. Задушаваше се… Изгаряше… Тогава видя пламъците. Огънят, който поглъщаше тялото й. И си спомни… Онова, което се беше случило. Някога… А сега? Отново ли трябваше да го преживее? Плачеше. Виеше. От безсилие да спре задаващото се…

  * * *

  Някой разтърсваше тялото й. До съзнанието се промъкнаха думи. Тъмнината леко повдигна воала си.

  – Майко! Майко! – видя ужасено мъжко лице. – Какво става? Добре ли си?

  Гледа го дълго. Като непознат, напомнящ й за някого. Сърцето й прескачаше бясно. От провидяното ли? Или от опита да разпознае лицето му?

  – Майко, моля те, кажи нещо.

  “Майко… Майко…“ – тази дума я отключи от видението. Съзнанието й се върна в реалността. Позна сина си. Хвана ръката му.

  – Успокой се, момчето ми – погали го с поглед. Очите й гледаха с непозната светлина.

  – Но какво ти е? Изглеждаш различно. Измъчена, немощна, изтощена. Зле ли ти е? Или нещо сънува? Да извикаме лекар?

  – Не, не, няма нужда. Имах… видение.

  – Видение? Или някакъв кошмар? Ти стенеше. Викаше. Никога не се е случвало да те видя така.

  Замълча. Пред очите й се изредиха всички видяни картини. Всяко усещане. Всяко чувство, попило в сърцето. Долови смисъла. На преживяното. Нещо се случваше. Днес. Точно сега. Нещо много важно, което трябваше да предаде. На хората. Докато все още имаше надежда.

  * * *
  – Имах видение. Не беше сън. Всичко се случи като реално. Видях се… през времето.

  – Но, майко, какви ги говориш? – недоумяващо я гледаше синът й.

  – Замълчи… И слушай. Запомняй. Нужно е. Щом ми беше показано.

  Заговори. Равно и бавно. Като наизустен урок. Знаеше, че това е задача – да предаде, което й беше възложено. Като мисия на живота й. Настоящия.

  – Случило се е отдавна. Много отдавна. По времето на големите вселенски войни. Когато земята и много други планети били завладени. Оттогава хората са като пленници на злонамерени същности. Много различни от нас. Липсва им божествеността, която притежаваме. И душата. Целта им е тя, душата. Но все още не са я разгадали. И от ревност, злоба, безсилие се разпореждат с живота ни. С телата ни. С енергията, която притежаваме. Ползват ни като зарядни устройства. Заради липсата на душа, няма как да се зареждат от енергиите на космоса. Трябват им донори. И ги намират. Технологично са много, много напред. Там им е силата. Да манипулират хората, без те да разберат. Да ги противопоставят едни на други и да се възползват от битките помежду им. Битки за чужда кауза. Можеш ли да си представиш какво количество негативна енергия им е нужна, за да живеят? Трудно е. Да го провиди човек. Оттам и безконечните войни на Земята. Откакто се помним. Но най-главното за тях си остава битката за душите ни. Тя е толкова стара, колкото е времето от завладяването на Земята. И да не вярваш, те са господарите тук. Достатъчно дълго, за да владеят и ползват ресурсите й, понякога до изчерпване. Но Земята също е жива и има своите начини на защита. Дори да се крият в недрата й, не са пощадени. И понякога плащат достатъчно скъпо. Но, за съжаление, най-големите данъкоплатци си остават хората. Така минават години, столетия, хилядолетия… Постигнали са много. Отнели са ни и друго – единството. Разделили са ни достатъчно. За да се унищожаваме помежду си. Без през ум да ни мине коя е причината. За всички тези войни. Но най-вече за битката за душите ни. Това не беше сън… Видях се в различни животи. Тук, на тази земя. Измислили са и как да ни връщат чрез прераждането обратно – пак и пак. Не толкова заради еволюцията на душите ни, колкото да продължим да ги зареждаме енергийно. И да унищожават, доколкото успеят, човешки души.

  – Но нали не могат да разчетат кода на душите ни… Защо тогава искат да ги унищожат? Не разбирам…

  – Защото само така ще имат гарантирано оръжие срещу нас. Като малко по малко заличават божествената искра у повече хора. А изчезне ли тя, изчезва човекът. Превръща се в биоробот. Не от изкуствените. Естествен. Но също като тях става смъртен.

  – А нима сега не сме смъртни? Нали всеки един ден умира?

  – Физически да, но душата остава. Точно заради това е битката. За душите. Тя продължава да живее из други измерения, в други светове. Да се развива, да еволюира. Чрез опита, който събира в различните си проявления.

  – Но ние не помним това… Не знаем нищо за предишните си опитности. Това не пречи ли да надграждаме себе си? Като не помним нищо, не трупаме ли нови грешки?

  – Всичко си има причина. Било е време, когато душите са можели да прочетат другите си проявления. Всяка душа има запис на живота си, на всеки един, където е бил проявен. Точно поради недобронамерени въздействия сме загубили много от способностите си. Това ни прави по-лесни за манипулиране. Дълго е за обяснение. Една отворена врата води към друга. Затова човек трябва да търси. Да чете. И да мисли, много да мисли. По най-нетипичния начин. За да вникне поне малко в генезиса на нещата. В случващото се. Защото то произлиза от намеренията на нечовеци. Всичко в историята се повтаря. Циклично или не, като се стигне до една определена точка и се започва отново.

  – А коя е тази точка?

  – Пробуждането… на хората. Идва момент, когато прозрението им подсказва. Започват да сглобяват парчета от пъзела. И да стигат до истини, които стават опасни. За тези, които ги крият отдавна и така дълбоко, че отнема време да се стигне до тях.

  – Искаш да кажеш…

  – Че за пореден път идва такова време. Вече сме в него. Видях го. Безумието на всичко, което се случва. И границата, която е почти премината. Към мястото, откъдето е трудно връщането. Много трудно и с цената на много жертви. И погубени души. Които повече не могат да се съберат… със себе си.

  – А къде е Бог? Защо не се намесва?

  – Бог е началото на всичко. Проявен в творенията си. По частица във всяка душа. Дал е на всеки свободния избор, как да прояви същността си. Да опита от всичко. От нас зависи да съберем Божествените си искри, да ги обединим в едно цяло. И решенията ни ще бъдат единни. Бог чака… да се събудим. И да проявим същността си. По своя воля. Да се обединим с Него. Както е било изначално.
  Моля те, сине, не отхвърляй думите ми. Помисли върху тях. Нахвърли ги като карти пред себе си и чети. Знаците. Всичко в този свят е показано чрез знаци. Научи се да ги откриваш, да ги тълкуваш. И споделяй с други прозренията си. Хората трябва да знаят. Особено днес.

  * * *

  Пожела да остане сама. Чувстваше се много уморена. Трябваше й време да се побере в себе си. Да подреди мислите и усещанията си. Дълъг път извървя, през различни животи. Отпусна се и постепенно тялото й намери покой. Почувства се лека като перце. Перце, понесено от вятъра над тази прекрасна Земя. Приказна гледка! Как може да не забелязва човек тази красота? Да се увлича в толкова дребнави безсмислени неща, а да не вижда видимото край себе си? Летеше, летеше… И усещаше само едно – любов, която се разлива от нея. Онази същинска любов, която притежаваме, а не умеем да изразим докрай. Равна на Светлината…

  * * *

  Така я намери синът й – усмихната, спокойна и някак прозрачна, като осветена отвътре. Беше тежко, много тежко. За него. Останаха думите. Като спомен, запечатан в душата му. Душата… За която всъщност беше целият разговор. Врече се. Да търси отговори. Знаеше, че ще успее. Усещаше го. И ще сподели с другите. Отговорите.

  * * *
  Четеше и не вярваше на очите си. На това, което виждаше. Макар да изглеждаше невъзможно в абсурда си, предреченото се случваше. Думите на майка му наистина звучаха пророчески. И видението й се оказа реално. Дали хората този път ще успеят да проумеят истината? Погледна небето. Беше натежало от облаци.

  * * *
  Заваля. Ангелите плачеха. За душите човешки…
  Бог гледаше. И чакаше. Пробуждането…

  22 септември 2023 г.

  –––––-

  Случи се в един слънчев есенен Чикагски ден. Когато небето беше истинско. Чисто, прозрачно и синьо. Дотолкова, че долових посланията… На ангелите. Попивах в себе си думи. Чрез мисли. Думи, които се редяха сами. На болка и тежки прозрения. Но и на надежда. Че въпреки всичко, има пробудени хора. И ще стават повече. Още и още. Независимо от нечии пъклени планове.
  Денят беше особен. Празничен. За България. Нищо не идва случайно в този свят. Почти месец не посмях да публикувам разказа. Заради усещането, че е особен. Не знаех как ще бъде приет.

  Но ето, на прага на месеца, след като е написан, се случиха толкова невъзможни неща. И усетих, че не трябва да премълча видението. Че съм длъжна да го споделя. Който е готов, ще разбере. Който се отегчи, да прощава. Всеки е на точното място от Пътя си. И никой на никого не трябва да се сърди. По-добре да се научим да се приемаме. И най-вече да се обичаме. По човешки. И истински. Тогава ще имаме силата да променим този свят. Прегръщам ви. Ще се радвам на коментари.

  20 октомври 2023 г., Чикаго

  .

• Мадагаскар

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  Навремето имах съученик. Беше царят на тениса на маса. По цял ден играеше тенис, без да прави нищо друго. Стоеше непрекъснато до масата и само повтаряше:

  – Следващият цървул.

  Така наричаше всички, които биеше на тенис. А, понеже биеше всички, затова за него всички бяха цървули.

  Заставаше поредният цървул срещу него силен-вилен и не след дълго играта приключваше без да е взел и точка.

  – Хилката нещо не е хубава – оправдаваше се обикновено победеният.

  – Ей, цървул, ще те бия с чепика – изричаше моят съученик с ехидна усмивка на лице и наистина си събуваше чепика. Подхващаха нова игра, а вместо хилка, държеше вече в ръка чепика си и играеше с него. Естествено, побеждаваше отново.

  – За да ти докажа, че си цървул, сега ще те бия и с левия чепик – хилеше се дълго след играта и събуваше и другия си чепик.

  Третия път поредния цървул винаги го биеше с едно око. Нахлузваше си шапката над едното око и с чепика в ръка нанасяше незабравим бой на осмелилия се да играе с него.

  Не мина много време и из града всички започнаха да го наричат Чепика, заради коронния му номер да играе тенис на маса с чепик.

  Всъщност, Чепика можеше да бие на тенис на маса с всичко. Ако го ядосаше някой много, понякога играеше и с лопатата за смет. Вземаше я в ръка и така си дрънчеше с нея. Не бяха редки случаите, когато изкарваше една обувалка от джоба си и с нея дънеше цървулите. Наистина нямаше нещо, с което той да не може да играе, и най-важното – да победи. Но най-обичаше да играе с учебника по литература, за ужас на учителката. Тогава винаги даваше и десет точки преднина на опонента си.

  Учителката не го обичаше изобщо, а и нямаше как да го обича, защото Чепика, освен от тенис на маса, не чаткаше от нищо друго.

  – К’ъв беше оня конник, ве брато? – ме подбутваше много често в час.

  – Мадарският конник – изричах тихомълком, сложил ръка пред устата си.

  – Мадагаскарският конник – изричаше вместо това на учителката.

  Тя, горката, отначало се зачервяваше цялата. После позеленяваше, поморавяваше, нюансите й се сменяха поред, докато не изредеше всички цветове на дъгата. След това започваше да диша дълбоко и накрая завърташе някоя мазна двойка на Чепика.

  – Ама, моля ви се, не ми пишете двойка, ще ставам президент – възмущаваше се винаги Чепика.

  – Ти, ако станеш президент, аз ще емигрирам в Мадагаскар – не му оставаше длъжна и даскалицата ми.

  – Ще ви се обадя лично, за да си стегнете куфарите – хилеше се отново Чепика.

  Свършваше часът и нашият, забравил за двойката, се изтипосаше отново пред масата за тенис в очакване на поредния цървул, който обикновено не закъсняваше. Сядах и аз отстрани и дълго го гледах и му се възхищавах. Да, доставяше ми истинско удоволствие да го съзерцавам как блъска с чепика топчето за тенис. Беше като един виртуоз. Наистина талантът му беше безграничен. Бях абсолютно сигурен, че го очаква световна слава. Много пъти даже си го представях, как на финала на някоя Олимпиада побеждава противника си с чепик в ръка. Иначе не можеше и да бъде. Едва ли щеше да го прави с хилка.

  Световна слава – да, ама ако беше поне малко трудолюбив. Чепика не си даваше зор за нищо и като че ли, освен да мачка самочувствието на останалите с чепик в ръка, не искаше друго от света. Една по една изреди всички хубавици от училището. Излизаше седмица-две с някоя, а веднага след това я захвърляше и заменяше с някоя друга. Покрай хубавиците забрави за тениса и талантът му така си и залиня и накрая изчезна безславно. Чепика не направи проблем от това, а наблегна на хубавиците. Пък и нямаше за какво да се мъчи – баща му беше най-големият човек на града и всички лазеха в краката му. Освен учителката по български език и литература. Цяла година препускаше Чепика – като оня конник от Мадагаскар, но така и оценка, по-различна от двойка, не виждаше. В края на срока тя винаги се смиляваше и накрая му врътваше някоя келява тройка, колкото да не остане на поправителен. Явно не искаше да се мъчи с него и на поправка. Безплодни останаха усилията на директора да накара учителката да напише някоя шестица на Чепика. Не помогнаха молбите и на инспекторите, които през ден, през два идваха да я натискат. Безславно дойде и си замина дори бащата на Чепика.

  – Да седне и да чете… Ако заслужи, дори седмица ще му напиша – отговаряше винаги дребната ми учителка, невъзприемчива и на увещания, и на обещания, че и на заплахи даже.

  Накрая един ден просто я уволниха и пратиха да работи в някакво село.

  Дойде нова даскалица и изведнъж Чепика заглади косъма. Неусетно как се превърна в отличник, а аз вече се радвах, ако успеех да изкарам някоя четворка.

  – Посочи ми наследство, останало от прабългарите? – питаше новата даскалица Чепика.

  – Конникът от Мадагаскара – отвръщаше, без да се замисли той.

  – Браво… браво… Браво, моето момче. Отлично – възхищаваше му се новата учителка и после продължаваше: – Ето, това са малко известни факти, които много малко хора ги знаят. Нашите деди са били толкова велики, че са стигнали чак до Мадагаскар.

  Отваряхме атласите по някое време, измервахме колко е разстоянието до Мадагаскар и после пресмятахме времето, необходимо на прабългарите да стигнат до там. Търсехме им различни маршрути, по които да ги прекараме до острова, но до някакъв отговор не успявахме да стигнем. Мълчеше и учителката по история.

  Към края на гимназията ученолюбието на Чепика стигна до такава степен, че той се яви на изпити, за да повиши оценките си по литература от предните две години. Естествено се справи чудесно – и директорът, и някакъв плешив и мазен инспектор, които също присъстваха на изпитите, удостовериха това.

  Мина абитурентският бал и повече нито видях, нито срещнах Чепика, докато онази вечер не останах с отворена уста пред телевизора. Чепика беше там. Участваше в предизборен дебат. За президент. Дълго време нищо не можах да изрека. Поотърках си очите, но оня продължаваше да виси на екрана и накрая успях само да промълвя:

  – А стига, ве…!

  Чепика се усмихваше. Познавах добре тази усмивка. „С чепика ще ви бия, цървули такива“ – сякаш казваше и аз бях абсолютно сигурен, че ще го изрече, но не познах.

  По време на дебата, който слушах с огромен интерес, Чепика поразмени местата на няколко столици, преначерта отново геополитическата карта на света, обърквайки няколко държави, намеси се дори в геологическата карта, преобръщайки наопаки местата на континентите, но до Мадагаскар така и не стигна. Бях сигурен, че ще обърка дори планетите, но за щастие такъв въпрос не му зададоха. Все пак поста, който щеше да заема, разпростираше влиянието си само върху нашия свят.

  Момент… Звъни телефонът.

  Беше госпожата ми по литература. Праз цялото време плачеше, та едва я разбирах какво говори. Обадил й се някакъв по телефона и й казал да си стяга куфарите за Мадагаскар. Гласът й звучал страшно познат.

  – Не се притеснявайте, госпожо, и мен постоянно всякакви ме пращат в Анадола – опитах се да я успокоя, но не успях.

  – Дали ще ми спрат и пенсията? Та 230 лева са това! Какво ще правя без тях? – проплака отново учителката ми.

  – Тях държавата ви ги дава. Не Чепика…! – опитах се отново да я успокоя.

  – Не… Не ги дава държавата! Ако ги даваше тя, щяха да са повече… Та аз работих толкова много за тази държава! Възпитах хиляди деца за тази страна! Само един Чепик не успях! И сега този Чепик става президент. Чепика ми дава пенсията…

  – Е, още не е станал… Може да не успее пък.

  – Повярвай ми, ще успее. Такива като него винаги успяват. Зад тях винаги стоят други. За това са го и изтипосали там. „Вижте… даже с един чепик може да ви бием, цървули такива“ – ни казват. Толкова са сигурни в себе си.

  Да, май е така. Учителката, от която научих толкова много, отново е права. Колко ли още неща мога да науча от нея?

  Чепиците са там и ни управляват даже. До тях гордо се нареждат нацапаните с мръсна и лепкава кал галоши, ботуши, гамаши и партенки. Не остават назад и им пригласят прокъсани от многократната употреба, от миризливи крака, ботини, ботинки, токове, джапанки и сандалки. Естествено има и разчекнати, и килнати на една страна калцуни, терлици и пантофи. Тук-таме се забелязват и платненки, кецове, мокасини и маратонки дори.

  Че как иначе! Кой мислите, че трябва да управлява такива цървули като нас?

  – Дали в Мадагаскар ще мога да работя отново? Та аз се чувствам толкова жизнена още – чувам като в просъница гласа на старата си учителка.

  – Естествено. Че кой иначе ще учи децата и внуците ни там, в Мадагаскар – изричам, без да се замисля.

  – Моля…?

  – Идваме с вас, госпожо… Омръзна ми да съм цървул и да ме управляват чепици. Нека да пробваме и в Мадагаскар. Там навярно е топло и едва ли има чепици…

  .

• Съвременната българска литература за деца и младежи. Събитие в Рим

   

  На 18 и 19 ноември 2023 г., в Галерия „България“ в Рим (Via Monte Brianzo 60), ще се проведе Салон на съвременната българска литература за деца и младежи.

  Организатори са Културна асоциация „Паралел 43“ – Рим и Българско училище „Асен и Илия Пейкови“. Съорганизатор – Асоциацията на българските училища в чужбина. По време на Салона ще има две кръгли маси, озаглавени съответно: „Книга за всяко дете: политики за разпространение на българската детска литература и насърчаване на четенето“ и „Детската литература и образователните контексти: по желание и по задължение“.

  .

  

  .

  В събитието ще участват българският посланик в Италия Тодор Стоянов, директорът на Българския културен институт в Рим Жана Яковлева, членът на УС на АБУЧ Мая Падешка, председателят на Културна асоциация „Паралел 43“ Венета Ненкова, както и Петя Кукудева, Иван Раденков, Ваня Чернева, Димитър Камбуров, Гергана Христова, Огняна Георгиева-Тенева, Юлия Йорданова, Румен Иванчев и др.

  Български учители зад граница могат да се включат във форума, в търсене на отговори на въпроси, свързани с българската литература за деца и младежи, като изпратят информация на имейл: [email protected] .

  Програмата на събитието тук  – Салон Рим

  .

• Бягство

  .

  Ще взема някой път да събера
  багажа си внезапно и да тръгна.
  Ключа безшумно пак ще превъртя
  и както всеки ден ще го изтръгна.

  Ще имам време и ще съм сама.
  По стълбището ще се спусна късно.
  Ще проверя по навик за писма,
  в един акорд от Моцарт ще се блъсна.

  Ще чакам четвърт час за автобус.
  По пътя стари нишки ще разкъсам.
  Ще скрия своя глад във хлебен вкус,
  попътните трошици ще се пръснат…

  И после в своя есенен сонет,
  зад потното стъкло на моя полет,
  ще гледам как кипи живот без ред,
  но няма да съм там. Ще съм отгоре.

   

  Петя Цонева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Венчавката на Цурето

  .

  Разказ от Мира Папо*

  Реши Цурето да се жени. То тя по паспорт се казваше Цветанка, ама всички й викахме Цура. Годинките й за женене бяха попреминали, но като реши и го направи. Намери си един стар ерген, горе-долу на нейните години, та да са си лика-прилика, и се взеха. Направиха набързо бракосъчетанието в ритуалната зала и дойде ред на венчавката. В църква искаха да се венчаят, та Господ да ги благослови с дом и челяд, дето се вика. И един ден, Петровите заговезни тъкмо бяха свършили, Цурето се намъкна в църквата, свела скромно поглед надолу, закръсти се на всяка крачка, уж много набожна, и запристъпя към олтара. Спрях я в последния миг да не влезе.

  – Къде, къде си тръгнала, ма? В олтара само отчето влиза, я се спри! – И я дръпнах за ръката да се върне обратно.

  – Ох, крахтинке, отчето търся – смутено промълви Цурето.

  – За какво ти е притрябвал отецът, а?

  – За венчавка ми трябва, да ни венчае с Иван, както си му е редът.

  Щом ставаше дума за венчавка, разбира се, веднага омекнах и широко се усмихнах:

  – Добре, като е такава работата, сега ще го извикам по телефона. Ама, вие готови ли сте за днес или да ви запиша за утре?

  – Готови сме, готови сме! Ей ги, всичките са отвън, пушат и затова не влязоха. И мъжът ми е тук, и кумовете, и сватовете. Бабите и дядовците и те са тук, нищо че са пред умиралка, но да ни уважат, дойдоха. Да ги извикам ли?

  – Чакай сега. То не става толкова бързо. Нека първо да дойде отец Константин, после да извадим масата, да наредим отгоре евангелието и короните. Ами, вие питка, вино и бонбони носите ли си?

  – Всичко сме взели. Нали ти казах, приготвили сме се. Викай отчето, че после сме на ресторант.

  Веднага се разбързах. Обадих се на отеца, издърпах масата под големия купол и като я застлах с нова покривка, бързо наредих всичко отгоре. През това време цялата фамилия на Цурето се изсипа в храма. То не бяха кумове, сватове, чичовци, лели, стринки, баби и дядовци с внучетата… И вдигаха врява до небето.

  Дойде най-накрая и отец Константин. Поздрави всички и влезе в олтара. Там свали расото, облече одеждите и се подаде на Северните врати, като повика младоженците. Той беше стриктен свещеник. Всичко караше по каноните и наредбите и нищо не пропускаше. Неговите литургии бяха най-дългите и най-хубавите в целия град. Но последната година изживя голяма мъка и нещо се повреди. Стана занесен, занесен, та не е за разправяне. И сега, като събра молитвено ръце, отец Константин благосклонно сведе поглед към младоженците. Изпитото, восъчножълто лице на отеца сякаш излъчваше мека светлина, страдалческите му очи се напълниха със сълзи и започна да задава въпроси:

  – Първо венчило ли ви е и на двамата?

  – Да, отче! – обадиха се в един глас Цурето и Иван.

  – Добрее! Ами, християни ли сте, кръстени ли сте в светата православна вяра?

  – Православни сме и двамата – обади се този път само Цурето.

  Мъжът й реши да не се обажда – то тя по ги разбираше църковните работи.

  – А кумовете кръстени ли са? Имат ли църковен брак? – продължи да пита отец Константин, без да погледне дори към кумовете.

  – Еее, отец, не помниш ли, че преди петнайсет години ти ни венча? И децата ти ни кръсти – обади се кумата.

  – Ясно, ясно, значи, хъм, да, какво исках да кажа? – отецът разтърка силно челото си. – А, да сетих се. Сега ще ви венчая. Хайде, подредете се. Първо младоженците, после кумовете зад тях, а гостите да запалят свещите.

  Нахлузи епитрахила и започна венчавката. В храма настъпи тишина. Чуваше се само гласът на отеца:

  – Венчава се божият раб Иван за божията рабиня Цветанка. Венчава се божият раб Иван за божията рабиня Цветанка…

  Към края на венчавката, след като изпя „Исайя ликуй“, отец Константин се сети още нещо и се обърна към младоженците:

  – Да се обичате много, чада мои, и да си прощавате грешките един другиму. И ти, младоженецо, да гледаш жена си, така както Авраам е гледал Сара, Яков – Рахил, Исаак – Ревека…

  Младоженецът Иван се прозя широко и взе да се върти на едно място.

  – Да гледаш жена си – продължаваше отец Константин. – Да гледаш жена си и да й даваш пари…

  Младоженката го погледна радостно, а младоженецът изведнъж спря да се върти.

  – …че да не вземе да избяга жена ти от тебе – редеше, като в несвяст, отчето. – Така е, синко, ще вземе да избяга от теб и чааак в Америка ще отиде.

  Отец Константин се просълзи. Беше си спомнил за жена си, дето избяга в Щатите, хубостницата – повече пари плащали там и най-вече щото в долари ги давали. А свещеническата заплата била малка и нередовна, така му казала. Един ден тя подбрала детето и айдеее, на кораба. Отец Константин, ако не искал да стои сам, да зареже църквата и той да отивал в Америка, долари и за него щяло да има. Така му казала и си заминала. А отецът продължаваше да говори и да си ги реди, като прокоба:

  – Така е, синко, ще избяга в Щатите и детето ти ще вземе, и… Ще останеш съвсем сам на света! Само търпение, невесто! – неочаквано отчето се обърна към младоженката. – Само търпение се иска! Ще вземе да умре някой и хоп, 50 лева за погребението, друг ще се разболее и тук 50 лева за маслосвета. А и владиката след някой месец ще се сети и ще даде заплата…

  Цурето и мъжът й го гледаха като хипнотизирани, а в църквата настъпи раздвижване, като тук-там се чуваше и смях, заглушен в шепа.

  – И ти, невесто, бъди вярна на мъжа си! Недей бяга по чужбини и чак в Щатите да ходиш, че и детето да вземеш със себе си. Не са хубави тия работи, ааа! Грехота и мъка голяма е мъжът да остане сам, като куче, немил-недраг. Да няма кой манджа да му сготви и да го опере и закърпи.

  Отец Константин продължи да си нарежда… като оплаквачка, а Цурето и мъжът й взеха да се гледат накриво. Първа се обади Цурето:

  – Иване, ако мислиш да не носиш пари вкъщи, кажи ми отсега, докато венчавката не е свършила!

  – А ти, ако мислиш да ми бягаш и детето да ми вземеш, по-добре отецът още отсега да развали венчавката.

  – Иване, много си прост! Разбира се, че ще взема детето със себе си. Няма да го оставя на стиснат баща, дето е некадърен пари да изкарва.

  – Ще ми вземеш детето, ама като ти перна един зад врата! – младоженецът Иван вдигна ръка. – Много бързо ще разбереш кой е мъжът тука!

  – Ти кой ще биеш, бе! – Цурето не му остана длъжна. – Знаеш ли, че ще те вкарам в затвора за домашно насилие?

  – В затвора ли?!? – Иван изблещи страшно очи. – Аз да се мъча и да ви храня с детето, тя в затвора ще ме праща! Ай, взимай си копелето и се пръждосвай!

  – Ако знаеш каква издръжка ще ти тръсне адвокатът ми, само почакай! За нови гащи няма да имаш пари!

  Младоженецът Иван я изгледа страшно и взе да свива и разпуска юмруци, а Цурето побърза да се скрие зад гърба на отеца.

  – Ех, колко сте долни вие, жените! – през зъби процеди Иван. – Хубаво ми казваха приятелите да не се женя, ама аз, проста глава, не ги послушах!

  – Успокой се, синко – взе да нарежда отец Константин. – Успокой се, да не стане беля. Прав си, не ти трябва да се жениш. Това жените са разтурена работа, съсипват мъжа, а после на Дева Мария се правят.

  На Цурето вече много й се насъбра. Показа се иззад гърба на отеца и страшно го изгледа, като заканително размаха ръка:

  – Отче, не се месете в нашите работи! Вашето задължение е да ни венчаете, не да подкокоросвате мъжете да се развеждат!

  – Да ви венчая, булка – отец Константин се разплака. – Но като бягате жените от мъжете си, за какво да ви венчавам? Няма ли пари един мъж и жените го не щат. Голям грях е това!

  – Като е некадърник и не може да изкарва пари, за какво ми е, а? Развод искам! Иначе на владиката ще се оплача.

  Като чу за развод, на младоженеца нещо му стана. Сви се целия, като заек пред ловец, чак ушите му клепнаха надолу и взе да мига бързо-бързо. После бръкна в джоба си, извади едно снопче банкноти, намачкани и овлажнени от потните му ръце, и жално каза:

  – Недей така, ма Цуре! Имам пари, гледай! – И тикна под носа й една банкнота от двайсет лева. – Ето, иди си купи нещо… Чакай, малко са! Ето ти още петдесет лева… абе, всичките ги вземи и си купи, каквото искаш.

  – Ох, Иване, така кажи. Аз пък си помислих, че си пройдоха и нехранимайко. Той отец Константин е виновен, такива приказки наприказва.

  Иван вече усилено тикаше парите в ръцете й и с подсмърчане каза:

  – Само не се развеждай с мене, умолявам те! И детето недей да взимаш!

  – Иване, много те обичам!

  – И аз, Цуре! Дай една целувка сега и отец Константин да довърши венчавката, че после и на ресторант ще ходим.

  Церемонията се довърши при пълно мълчание в църквата. За пръв път присъствахме на такава странна венчавка.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Из сборника на Мира Папо „Отец Константин се бори с дявола“
  (изд. „Библиотека България“, 2022).

  .

• С ледена душа

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  Априлският ден бе ветровит, макар и слънчев. На открития кей, където Алекс ловеше попчета, си бе направо студено. Той вдигна яката на якето и се сгуши. Рибата не кълвеше. От сутринта до обяд бе хванал само две попчета. Няколко крачки встрани от него, около петдесетгодишен мъж непрекъснато вадеше риба. Изглежда им бе намерил дупката, защото кофата му бе наполовина пълна с попчета.

  – Колега! – обърна се мъжът към Алекс. – Ако искате, елате да ловите до мен! Тук каята кълве постоянно.

  – Добре! Сега ще се преместя. – Алекс събра такъмите, раницата и застана до рибаря. Още докато спусна стръвта, влакното се опъна рязко и той извади едро попче.

  – Нали ви казах! Тук им е църквата на попчетата!

  – Да, добро е мястото! И не всеки би поканил друг рибар до себе си, за което ви благодаря!

  – Че да не е мое морето! – отвърна мъжът, извади машинка и сръчно си сви цигара. Запали я, дръпна и въздъхна:

  – Човешкото око е ненаситно! Това ще ни изяде главата накрая!

  Двамата мълчаливо продължиха риболова. Едно след друго, попчетата пълнеха живарника на Алекс и по някое време той предложи бира на другия рибар:

  – Вярно, евтина е, но за по-хубава няма пари!

  – Защо не? – засмя се мъжът. – И без това вятърът ми пресуши гърлото! А евтината бира също е бира!

  Алекс извади двете бутилки, които носеше в раницата, и двамата отпиха. Мъжът си сви нова цигара и посочи към пълната си с улов кофа:

  – Ние се радваме на тия рибета, а по света какви риби има…! Преди да се пенсионирам, бях главен механик на кораб. Случвало се е да ходя по най-красивите острови в Тихия океан. Стъпваш на брега, а то все едно влизаш в рая! Широка, тиха лагуна, кристално бистра вода, в която се вижда всичко по дъното! Чист пясък и най-важното, почти няма хора наоколо! Абе, все едно сънуваш, ти казвам! И на едно такова място реших да ловя риба! Други рибари, освен мен, нямаше, рибите се виждаха ясно, при това бяха доста големи. Само няколко младежи се къпеха наблизо. Заметнах спининга и още с хвърлянето улових едра, пъстроцветна риба. Понеже не знаех става ли за ядене, попитах едно от момчетата, дето плуваха. То вдигна ръце, защото също не знаеше. Били туристи от Швейцария. Прибрах рибата и продължих да ловя. За кратко време хванах двайсетина килограма от същия вид риба. И вече бях решил да си тръгвам, когато изведнъж влакното се опъна рязко и после отпусна. Реших да видя останала ли е стръв, навивам макарата и какво да видя…! На куката ми закачен чисто нов мъжки „Ролекс”! Откачих го, гледам, работи си часовникът и правилно показва часа и датата. Почесах се по главата в пълно недоумение, щото такова нещо не ми се бе случвало, и гледам как на няколко метра встрани, зад една дъска за сърф, едно от момчетата, дето плуваха, ме снима с камера. Разбрах аз, че нещо не е наред, а той започна да се смее. Събраха се и останалите, и всички дойдоха при мен. Поздравиха ме за оригиналния улов и ми показаха запис от камерата. Тя бе от тия, скъпите, и можеше да снима под вода. Видях как един от тия хаймани закача на куката ми „Ролекса”, дърпа влакното и се оттегля. После видът ми бе ужасно смешен, особено когато виждам часовника. Абе… просто си бяха направили майтап момчетата! Подадох им часовника, а те отвръщат, че си е мой. Да съм го пазел за спомен. Аз обяснявам, че не мога да приема такава скъпа вещ, а те се смеят, че струвал по-малко от сто долара. За тях сто долара просто не бяха пари! Представи си как живеят хората по света, какви са им шегите и каква мизерия теглим ние!

  – Да, интересна случка! – въздъхна Алекс. – А какво направихте после с часовника?

  – Нищо! Дадох го на сина си. И до днес го носи и върви много точно. Абе, един „Ролекс” дори да е менте, си струва! На нас целият ни живот е менте и пет пари не струва! Какво да се прави, такава ни е орисията!

  – Не орисията е виновна! Акълът ни е малко, куражът също! Това е! Трябва да се срамуваме, че се наричаме българи! Дедите ни някога са владели половината свят! А сега… – не довърши Алекс, събра си нещата и се сбогува с мъжа. Вече не му се ловеше риба. Беше сърдит на себе си, на света и ня лошия си късмет, да се роди в тази дива, все по-изоставаща държавица. Искаше да се прибере у дома, да си налее голяма чаша ракия и като казак да я изпие наведнъж. От години вече безработен, без пари, рискуваше иначе да полудее. И все пак добре, че успя да налови малко риба! За ден – два щеше да има с какво да се храни. Докато вървеше, иронично се усмихна на жалката си утеха: „Щом само за оцеляване мисля, значи съм роб!” – прошепна. Но от направения извод не му стана по-леко. Вятърът се усили още и пръстите на ръцете му започнаха да замръзват. Още малко и щяха да се вледенят като душата му.

  .

• Нови заглавия на ИК „Жанет 45“. Краси Лозанов в „Глаголницата“

  .

  На 22 октомври отново посрещаме в „Глаголницата“ Краси Лозанов (ИК „Жанет 45“).

  Всичките негови предходни гостувания помним не само с представените от него заглавия, но и с впечатляващото Красимирлозаново дар слово.

  Линк към срещата – в навечерието на събитието.

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

  

   

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
  към Българския културен център в Сиатъл

  .

• Премиерата на „Зов за вяра“ в Чикаго

  .

  „Аз търся споделеност в тези рими,
  отсреща нечие сърце да разтуптя.
  Надежда да запаля в очи незрими,
  да видят истината с моята душа.“

  (Елена Субашов, „Противоречие“)

  .

  

  .

  На 1 октомври – Световния ден на музиката и поезията, в Чикаго се състоя премиера на стихосбирката на Елена Субашов „Зов за вяра“. Есенен ден, който прегърна лятото и пусна слънцето да топли на воля с усмивките си „ветровития“ град. Вероятно е имал причина. Приятна, вълнуваща среща, съкровени думи, поезия и откровения. Сред гостите бяха и членове на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, Салона за българска култура и духовност и Сдружение Български художници зад граница – Чикаго.

  .

  

  .

  След представянето на авторката и стихосбирката от Добри Карабонев и Калина Томова, Елена сподели с присъстващите процеса на раждането на книгата и благотворната съвместна работа с художничката на корицата и илюстрациите в книгата Вили Пещерска и с издателство „Буквите“. А също и чувствата, които са я подтикнали да напише стихотворения на такава тематика и надеждата, че нейният зов ще бъде чут от някого в момент, имащ нужда точно от вяра. Малък букет от подбрани стихове – „Аз търся споделеност в тези рими…“ поднесоха двамата водещи, след което срещата протече в разговор с авторката. Такива събития оставят следа – светла и чиста, запомняща се. Заради онази хубава енергия, която докосва човека на други нива. Заради мислите, които стигат до дълбочина, където попиват. Събитието имаше и благотворителна цел – събраните средства от продажбата на книгата бяха дарени за лечението на наш сънародник.

  .

  

  .

  В новата книга на Елена „Зов за вяра“, която по нейни думи е „едно малко бижу“ заради джобния й формат, тя ни отваря врати към душата си. Изповядвайки най-съкровените кътчета в нея. Защото вярата е нещо интимно, сакрално. И е много трудно да допуснеш външни хора там, където се събираш с Бога. Би трябвало да усетим привилегията на поканени. И да се вслушаме. Всеки в подходящ момент, на точното място, откъснат от суетата на всичко заобикалящо го. За да усетим следите на думите. Картините на посланията. Ръката на Този, за който Елена нашепва в душите ни. Всичко е много лично и се преживява индивидуално. Дали ще доловим зова на вярата е в усета, в желанието ни да го допуснем в същността си.

  .

  

  .

  Поезията, особено в „Зов за вяра“, се чете в усамотение. Нека всеки сам избере кога и как да го направи. По неравния път на живота, най-вече по време на трудни и тежки преходи, имаме нужда точно от това – да ни бъде напомнено, че преодоляването на всички невъзможни неща се случва чрез вяра. Заслужава си да благодарим на Елена за нейния зов, с който пробужда и нашата вяра. Ако сме я приспали неволно. Или още по-страшното, ако не сме я открили… все още.

  .

  

   

  На добър път на стихосбирката и на авторката!

  .

  

   

  Текст и снимки:

  Калина Томова

  .

• Навлизам кротко в есента…

  .

  Стихове от Даниела Иванова-Найберг

  .

  *  *  *

  Навлизам кротко
  В есента
  Без грам тъга
  Без съпротива
  Посрещам прехода
  Красив
  И се усещам
  Жива

  7 септември 2021 г., Созопол

  .

  

  .

  *  *  *

  Връщам се празна
  Без стих
  Но с очи пълни догоре
  Със звуци
  Разстлани в картина

  25 септември 2019 г., Силвър Лейк

  .

  

  .

  *  *  *

  Всичките мои революции
  Бури
  В чаша вода
  Която пия
  Преди лягане

  .

  Снимки: Авторката

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от и за Даниела Иванова-Найберг – вж. тук, тук и тук.

  .

• Хоризонти

  .

  Вървя по затворени улици
  с надежда да намеря пролука –
  вид изход, макар и прозоречен…
  Мога да се измъкна чрез чудо.

  Вървя и провиждам из бъдното.
  А то е тъй различно от днеска.
  Широки и светли са друмите,
  магистрали към пътища звездни.

  И хората някак запалени
  от мощни космични енергии,
  понесли таланта си в дланите,
  изваждат доброто от себе си.

  Но питам се днес в криволиците,
  които преграждат живота ми,
  кое ни задържа в различие
  от същинските, будните хора?

  Защо не отвържем талантите,
  приспани дълбоко в сърцата ни,
  и чрез творчество път да направим
  за мечтите, чужди на граници.

  Вървя по затворени улици…
  Но чрез мисъл градя хоризонти,
  из които животът танцува
  и с човека е в пълна синхронност.

  .

  Калина Томова

  .

• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
...
• 71
• >>