2022-05-26

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Нова книга на Радослав Бимбалов

    .

    Излезе от печат нова книга на Радослав Бимбалов, сборникът с разкази „МЛЪК“ (изд. „Сиела“, София, 2022). Ето какво пише по този повод авторът, който изказва благодарност на редакционния екип и се обръща накрая и към читателите.

    .

    .

    „След няколко месеца тежък труд… „МЛЪК“ е в книжарниците.

    Благодаря на редакторския екип Силвия Недкова и Мирослав Александров, на коректора Мария Венедикова, на автора на корицата Мартин Марков, на PR-а на проекта Темз Арабаджиева, на целия екип на СИЕЛА, начело със Захари Карабашлиев.

    От тук насетне всичко е в ръцете на най-важните хора.

    Ще очаквам Вашите отзиви, критики и мнения. Благодаря Ви, че пазите думите ми.“

    .

    Радослав Бимбалов е роден и израснал в Пловдив. Живее в София. Започва кариерата си първоначално в радио. Работи като копирайтър на свободна практика, после и като творчески директор. През 2008 г. става съосновател на рекламна агенция „The Smarts“, която, след създаването на медийната агенция „IQM“, PR агенцията „Paragraph 42“ и продуцентската компания „SHOOT“, прераства в една от най-големите комуникационни групи в България. Бимбалов е и изявен блогър, публицист, автор на разкази и памфлети. Има две издадени книги, втората от които е настоящият сборник „Млък“. Негови творби са част от сборниците „Пощенска кутия за мръсни приказки“ (2016), „Нистинари“ (2021) и „Любовта за напреднали“ (т. 2, 2022).

    Желаем успех на новата му книга.

    .

    Снимки: ФБ профил на Радослав Бимбалов

    .

  • Закумът ми цъфна

    .

    Закумът ми цъфна.
    Видях такъв, на плажа
    в Неа Вресна –
    до ядливи кактуси.
    Знаеш ли как боли
    от бодлите им?
    И имат вкус на ягоди с алое —
    толкова са красиви, когато цъфтят!
    Закумът ми цъфна!
    Нощта не умира, просто е тихо.
    Ако морето не е самотно
    без мен, ми кажи.
    Закумът ми цъфна.

     

    Галина Янчева Ангелова

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Галина Ангелова е родена във Враца през 1968 г. Завършила е „Икономика в социално-културната сфера“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. Преди това ИПЗКССО – Враца. Първата й книга с детски стихове „Слънчице прекрасно“ излиза през 2019 г., изд. „Лунна светлина 13“. Нейни текстове и картини са включени в редица сборници на това издателство. Има собствен сайт, спечелил първо място за най-посещаван през 2003 г. – www.bgverses.free.bg. Отличена с трета награда в национален конкурс за любовта. Нейни стихове са включени в международен поетичен блог, както и разкази – в сборници на Литературен клуб „Многоточие“.

    .

  • Българска сватба

    .

    Тъпани, тъпани! Крачи женихът начело.
    Сватба е. Страшно е. Сбира се цялото село.
    Пукат се гайдите, тъжна е булката в бяло.
    Псуват мъжете, жените кълнат на умряло.

    Котки и кучета в тъмните ъгли се крият.
    Сватба е, казват ни. А пък гъдулките вият.
    Тропат сватбарите, блъскат се зли и неверни.
    Попът е в църквата. Попът е целият в черно.

    Моя Българийо, влизаш от клетка във клетка.
    Пак те продадоха, пак те венчават по сметка.
    Плачеш под булото. Храмът е пълен със кости.
    Твойте търговчета нямат ли срама от Господ!

    „Имат! Простете им!” – всичко пред Бога отричаш.
    Ти си ги раждала. Ти и сега ги обичаш.
    Пийте до пръсване!
    Ад и небе да се кърти!
    Вият гъдулките.
    Мама се жени посмъртно.

     

    Ники Комедвенска

    .

  • Пенсионерски разчети

    .

    Разказ от Савчо Савов

    .

    От десетина години съм пенсионер. Това май е най-доброто време от живота ми. Нищо не работиш, а ти плащат. Ставаш, когато искаш, правиш, каквото искаш, и никой не те проверява на портала дали си пил студена бира или греяна ракия. И понеже повечето ми стаж е от Бай-Тошово време, то и пенсията ми е сносна. Виж, жената, е работила по време на демокрацията. А то демокрацията нали е това – всеки прави, каквото си иска. Та по тая логика нейните работодатели не съвсем редовно са й внасяли осигурителни вноски, а и тая минимална заплата… Та затова и пенсията й е малка. Ама нищо. Нейната и моята стигат за всичко. И най-важното, дават я навреме. Добре че не е по демократичен начин, както заплатите, щото на комшията някой месец му дадат заплата, но по-често го прескачат. А и аз, нали си падам малко математик, та съм направил точен разчет на разходите: ток, вода, кисело мляко, хляб, телефон и цигари за жената, 10 лв. непредвидени разходи и даже остават пари. Аз телефон нямам, защото жената ми го прибра. Било излишен разход, пък и съм говорел само с бивши колежки. И цигари не пуша, но си слагам в сметките по 5 лв. на ден за цигари. Това са 150 лв. на месец, т. е. 70 литра нафта, значи 1000 км на месец. Та затова редовно ходим на разходки. Където каже жената, аз я разхождам. Аз и портфейл не нося, откакто се пенсионирах. За какво ми е, да ми тежи по джобовете? Чантата на жената е голяма, има място за всичко. Тя там и кредитната ми карта носи, заедно с останалите ми документи. На един стар риболовен билет до името ми е написала и адреса ни. Поставила го е в един найлонов плик и с безопасна игла го е прикачила във вътрешния джоб на якето ми. Ей така, да ме намерят, ако се изгубя някъде. Аз никога не се губя. Е, веднъж отидох на реката, легнах край брега и гледам реката. Риба няма, но гледам как плуват листа. Така съм се увлякъл, че не съм забелязал кога се е стъмнило, а и мъгла паднала. Викам си: „Къде ще ходя в тая мъгла, я да полегна тук на топлата трева, пък утре ще се прибирам.“ Да, ама на сутринта един полицай ме дърпа за крачола и иска документи. Подавам му риболовния билет и обяснявам, че не ловя риба. Подкара ме пред себе си и право у дома. А там жената ме чака и пустосва. Оттогава не излизам навън от портичката.

    От дома, накъдето и да тръгнеш, все трябва да излезеш по пътя за областния център и оттам да ходиш, където ти е казано. Друг път няма. Та, на този път от две години на една от отбивките се е настанила проститутка. Старичка, закръгленичка, ама жена. И много съвестна. Слънце, пек, вятър, дъжд, виелица – тя винаги си е на мястото. Стои и чака. Не сме виждали да спира някой, ама тя си знае.

    Веднъж, бяхме ходили в някаква пещера да разхождам жената, а вътре едно приятно, хладно. Да имаше и по една студена бира… Седя си аз на един камък и чакам жената да се разхожда. А тя скача от камък на камък, все поглежда тавана (мисля си – търси паяжини) и от време на време се спира на приказки с някакви мъже. После се оказа, че се познавали от други пещери. Ядосвам се и търся начин да й го върна. И мълча. То с жена не се спори. С радиоточката ми беше лесно, отрязах жиците и готово. Ама какво да правя с жената?

    На връщане, като наближихме проститутката, аз намалявам скоростта и спирам пред нея. Отварям прозореца откъм жената и питам:

    – Колко пари ще искаш да оправиш и двамата ни ей тук и сега?

    Жена ми е навела глава изненадана, ама мълчи. А проститутката се хили и казва:

    – То парите лесно, ами кажи как искаш, вътре в колата или, както обикновено, на онова одеяло в тревата?

    Аз се чудя за какво одеяло става дума, а жена ми ме поглежда и виждам, че така се е наежила, та седалката й става тясна. И добре че колата е на нафта. А то, ако беше бензин, сигурно щеше да се възпламени от искрите в очите й. Казва през зъби „Тръгвай!“ и аз потеглям. Спирам пред гаража у дома и тя първо отваря багажника. Изважда едно войнишко платнище и го размахва пред очите ми.

    – За какво ти е това тук?

    – Ами то там си стои, откакто сме купили колата, ако намерим нещо да натоварим, да го сложа отдолу, че да не се цапа багажникът – смънквам тихо. Изобщо не ми повярва.

    Оттогава не нося и ключовете за колата. Стоят в чантата на жената и ми ги дава, като седне и тя на седалката до мене.

     

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Савчо Савов е роден през 1947 г. в с. Бутан, Врачанско. Завършил е 
    „Техническа кибернетика“ във ВМЕИ (сега Технически университ) в София. Офицер от БНА. Работил е 32 години на различни ръководни длъжности в АЕЦ „Козлодуй“. Член на Конфедерацията на българските писатели. Председател на литературен клуб „Нашето слово“. Пише публицистика и разкази, които са публикувани в областен алманах „Под лъчите на слънцето“ и в алманах „Думите“ на Конфедерацията на българските писатели. Носител на първа награда за разказ от международен хумористичен конкурс във Варна.

    .

  • Босия: Една моя поема отпреди 33 години

    .

    От блога на Николай Колев – Босия, който вчера навърши 71 години.

    .

    Редакционният ни екип му пожелава много здраве, щастие, признание, благослов.

     

    НА ТОЛКОВА ГОДИНИ Е БИЛ И ИСУС, КОГАТО ГО ПРИКОВАВАТ НА КРЪСТА

    НОВО РАЗПЯТИЕ

    „Когато лишеният от свобода откаже да приема „„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„` храна и това създава опасност за живото или за „„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„`здравето му, по предписание на лекаря се „„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„`взимат необходимите медицински мерки”

    „„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„„`Чл. 86 от ЗИН

     

    Кап, кап, кап-капе бавно глюкозата,

    равнодушно и скучно до втръсване.

    Разпъване на кръст е диагнозата.

    Терапия: „Без смърт – няма възкръсване.”

    Лежи голото тяло Иисусово,

    на вечна слабост орисано,

    мачкано,

    кълцано,

    мършаво,

    тръпнещо.

    Без смърт – няма възкръсване.

    Над него знахарите

    потриват

    доволно ръце

    и ловят

    слабия пулс на пробитите длани.

    Със сатанински

    усмивки.

    Пилат стои

    зад бюрото и шепне

    магичните думи:

    – Без смърт –

    няма възкръсване?

    Системата съвършена

    бавно капе.

    Кап, кап –

    и дарява агония.

    Пилат е с каскет и шинел.

    Пилат е скромен.

    Пилат е човек от народа.

    Пилат е народа.

    Народът е тор!

    Странно?

    Защо

    не еква мощният хор за възмездие?

    Къде се е скрил

    диригентът на правдата?

    Къде се изгуби

    малката

    палка,

    наречена съвест

    на презрения роб,

    плюл

    в своя гроб?

    Къде

    е

    Той?

    Робът-герой,

    надигащ се гневно

    от топката кал,

    презрял

    трийсетте сребърни гроша?

    – Кажи, Гео! –

    Мълчиш. – Защо удушените не говорят?

    – А ти, бачо Никола?

    Не навеждай виновно глава.

    Това

    не решава въпроса!

    Зад дебелите бели стени

    Пилат

    елегантно повръща.

    Преял и препил

    на поредния пир,

    далеч от очите

    на презрения плебс

    с гуреливите слепи

    очи.

    Пилат помни най важното:

    – Без смърт –

    Няма възкръсване!

    Учителю!

    Защо те свалиха от кръста

    и лекуват кървящата плът?

    Та нима

    някой наистина смята,

    че смъртта те превръща във Бог?

    И затуй ли преливат глюкоза

    и бинтоват пробитите длани?

    Това са брътвежи

    на безумните книжници,

    недочакали

    последния вопъл:

    „Елои! Лама сабатхани!”

    И се надяват

    да те лишат от

    безсмъртие?

    Пилат,

    главният лекар

    на моргата,

    декизиран комично

    в костюм на мъдрец,

    разиграва главната роля

    в анатомичен

    някакъв театър.

    Учителю!

    Чуваш ли?

    Кап, кап, кап.

    Преливат ти злоба,

    Вместо глюкоза.

    Надяват се,

    че сърцето разбито

    не ще разбере дребната разлика

    и ще приеме измамата.

    Прости им, Учителю!

    Аз им простих.

    Те не разбират,

    че Бог

    не означава възкръсване.

    Те не усещат

    как твоите токове

    ще накарат

    предателя Юда

    да намери дърво

    и въже.

    Без смърт – Няма възкръсване!

    Не възкръсва правдата никога!

    Смъртта

    Е безсилна пред нея!

    Сечи

    и хвърляй в кюмбето

    на битието

    вековните ялови храсти.

    Илюзиите

    на червените мухоморки,

    Черния

    привлекателен мицел.

    Безплодните диви лози,

    задушаващи бялата роза

    в твоята

    буренясяла тъжна градина.

    Събери сили,

    воля и мисъл.

    Прочети

    собствените си спомени

    и сечи

    в яростен пристъп

    карциномите в своето тяло.

    Намери

    онова

    малко парченце

    жива плът.

    Полей го

    със истина.

    Кап, кап, кап –

    капе отровната плът

    и превръща

    земята в пустиня.

    Кап, кап, кап.

    Кръвта християнска

    вместо глюкоза

    подхранва пустинния пясък.

    Защото

    не арена –

    човешка пустиня

    е ограденият римски площад.

    Очите молещи

    виждат

    палците

    безразлично и вяло

    увисват

    с нокти надолу.

    Това са

    нокти на хищник,

    излязъл

    за плячка от скука.

    Кап, кап, кап.

    Тази земна глюкоза

    Създава

    Безценния хумус

    За безмълвното

    Страшно проклятие

    На червената роза.

    Творец на благата е плебсът!

    Сеяч на благата е плебсът!

    На живота генът е плебсът!

    Пролетарии от всички страни…

    Извинете…

    Проба… проба… проба…

    По трибуните театрални,

    обгърнати

    с пурпурни тоги,

    седят

    фарисеи и книжници,

    обградени

    от здравите мускули

    на пленени тракийски наследници.

    Отегчено

    разказват си клюките

    за последните подвизи

    на Месалиноподобните.

    А в клетките

    с тигри и лъвове

    християните влизат със псалми.

    Правят

    няколко крачки във въздуха,

    за да достигнат небето,

    освободени

    от слабото тяло и болката.

    Възкръсват,

    възкръсват

    възкръсват,

    приели смъртта

    като нафора.

    – Не убивай! Безпощадно убивай врага си!

    – Кой е враг? С нас ли си?

    – Не прелюбодействай! Да живее комуната!

    – Не лъжи! Пролетарии от всички страни…

    Пилат

    знае как да тълкува

    мъдрите мисли

    кратко

    и ясно,

    Пилат

    знае на кого да заложи,

    за да получи

    това дребно нещо,

    наречено власт,

    страх

    и безумие.

    Отмъщението

    бе глътката изворна,

    привлякла из римските улици

    огромна маса плебейска,

    до вчера

    очаквала от властния Юпитер

    да им дари

    щедрите кръгли монети

    с цвят

    на узряла пшеница.

    И не получили нищо,

    плъзна нашир и

    надлъж.

    Това бе

    гръбнакът стоманен

    на великото

    войнство Пилатово.

    – Бог е плебей! –

    ревна първият гладен плебей.

    – Бог е плебей! –

    ехото

    многократно отвърна,

    отразено

    от хиляди кухи пространства.

    – Бог е плебей! –

    заплашително

    копие вдигнала,

    крещеше пияна

    тълпата,

    обладана от някаква лудост

    за равенство.

    – Бог е плебей!

    Да живее Пилат! –

    шепнешком

    подстрекаваше някой,

    който приличаше

    досущ на Пилат,

    защото

    наистина беше Пилат.

    – От днес

    всеки,

    който си позволява

    да се съмнява

    даже за миг

    в този мит,

    ще бъде бит,

    ще бъде убит,

    ще бъде смит! –

    Това е

    безпощадната

    класова логика.

    Това е

    новата

    расова логика

    на времето в Рим

    – Хляб и зрелища!

    – Хляб и зрелища!

    Кап, кап, кап –

    капят

    сълзите майчини

    и превръщат в енергия

    мъката.

    Кап, кап, кап –

    сипе се пясъкът

    от пирамидите.

    Кап, кап, кап –

    капе бавно глюкозата

    и ражда

    надеждата.

    Кап, кап, кап –

    отброява секундите

    древната

    водна клепсидра.

    За да се сети

    Атила

    да донесе

    на върха на стрелите си

    неумолимата

    истина

    на времето.

    Няма време за проба!

    Няма време за проба!

     

    Август 1989 г.

    Централен софийски затвор

    .

  • Двукраките отворковци на Земята

    .

    Представете си годишния доклад на някое извънземно за Земята на някой Планетарен форум.

    – Какво правят тия двукраки отворковци от Земята?

    – Ми, православни славяни се бият с други православни славяни, араби мюсюлмани се бият с други араби мюсюлмани, американски евреи (магнати) налагат санкции на руски евреи (олигарси), латиноси се стрелят с други латиноси за трева, африканци се стрелят помежду си за опали за белите… Същите са си.

    Даже има едни православни славяни, които си даряват заплатите, за да може други православни славяни да бият трети православни славяни, макар първите едва да връзват двата края.

    Всички си правят мръсно един на друг, а после са си направили социални мрежи, в които възхваляват морала си.

    – Оле, рестартирай, пращай им комета и на тия. Те са по-зле и от динозаврите, които изпонасраха планетата с големите им говна.

    – Няма нужда да хабим, комета. Споменах ли, че двукраките сами ще се изпотрепят за тези динозавърски говна?

     

    Дахер Фарид,

    Фейсбук

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Заглавието е на редакцията.

    .

  • Поглед към бъдещето…

    .

    „Поглед към бъдещето…“ е къс хумористичен разказ, който може да се види в рубликата „Смешни вицове“ на сайта Ritnikotkata.com, в сайта Vicove.biz, в групи във Фейсбук като „Голям майтап“ и на различни стени в социалната мрежа. За съжаление, никъде не е посочено кой е неговият автор. Може би той би се зарадвал, че написаният от него текст е толкова споделян и че е надхвърлил жанра виц. Ако някой в Ritnikotkata.com или Vicove.biz знае името на автора, ще се радваме да го оповести.

     

    Годината е 2099-а. На прага на новия век. Планът на Бил отдавна е сработил и на планетата са останали една шепа хора – българи, малко румънци и талибаните от Афганистан. Всички са се събрали и са заживели заедно в родопското село Малък Лешпер – доят козички, садят кромид лук, българите варят ракия, няма вече акциз по селските казани, румънците правят нек’ва медовина, талибаните там, заради религията, не правят таквиз неща, но пък варят една чудна чаена отвара с макови семенца и цветчета, за бистрота на ума, по стара рецепта на некой си Бин Ладен, когото само Лили Иванова помни кой е и какви ги е вършил. Въобще, пълна идилия, липсват само Иван и Андрей, които да ги накарат да се състезават за това кой ще закове 250 пирона в дървена греда за най-кратко време.

    Няма телевизия, няма интернет, даже 5G няма, защото няма телефони и гълъбите са започнали да се връщат по родните си места. И зелен сертификат няма, защото в Малък Лешпер са чували що е то мол само от историите на най-старите в селото, в чиито гардероби още може да бъде намерено по някое яке от намаленията в Zara. Новините пристигат всеки петък с гарван, точно както в Game of Thrones, но никой не знае кой ги праща.

    И ето, петък е… гарванът лети с бясна скорост, а отдолу малкият Грунчо Сертификатов (интересната фамилия е наследена от прадядо му, който е получил прякора „Сертификата“ след участието си в битката за свободен достъп до евтини маратонки от SportDepot в мол „Сердика“ през 2021-а) чака с нетърпение да прочете листчето от крачето на гарвана и цялото село да научи новините от последната седмица. Гарванът каца, Грунчо хваща листчето и чете пред всички:

    – Поради ремонтни дейности по магистрала „Хемус“, тунел „Ечемишка“ в посока Варна ще бъде затворен до края на годината.

    .

  • Родена на Цветница

    .

    Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

    На баба ми Невена

    Минали са безброй лета оттогава, но мълвата за баира още е жива. Прадядо ми, комит Никола, в началото на април 1912 г. бил вече на пристанището в Саутхемптън и чакал да отплува с кораба “Титаник“ за Америка. Билетът бил в джоба му. Само преди няколко години се завърнал от Чикаго, където по поръчение на ВМОРО, комитите набирали средства за освободителната борба. Сега причината да замине била друга. Знаел за поверието, че ако пресече голяма вода, мъката напускала душата и потъвала на дъното. Неотдавна се споминал най-малкият му син, Асен. Бил охтичав. Другите му двама паликаря вече се справяли сами с имота, а изтърсачето Невена, която се родила преди година навръх Цветница, растяла здрава и за радост на всички. Два дни до отпътуването с кораба, в хотела се получила телеграма за Никола: “Върни се веднага. Синовете ти паднаха с каруцата в дерето. Погребението е след два дни“. Тръгнал Никола една скръб да утеши, а сега се връщал с три.

    Дълго пътувал с „Ориент експрес“, много дълго. Някъде в Унгария влезла в купето циганка. Усетила мъката на Никола и извадила тесте олющени карти за врачуване: “Черна е душата ти, чорбаджи. Там, където си мислил една смърт за заровиш, твоята си щял да срещнеш. Спасили са те две ангелски души, които курбан от обич за теб са сторили.” Настръхнал от чутото Никола, а циганката продължила: “Заможен си. Пари имаш. Купи едни голи чукари, ама на баир да са. Посади баш на върха бор и му вържи червен конец. Дордето той расте здрав и прав, и щерката ти ще е жива.”

    Не обърнал много внимание Никола. Старият комита на циганки не вярвал. Преди да слезе от трена, тя казала още: “Не вярваш, чорбаджи, ама и жена ти скоро ще те напусне.” Така и станало. За няколко месеца Мария се стопила като восък и се преселила при синовете си. Когато прочел в газетата за съдбата на “Титаник”, Никола разбрал, че тя можела да бъде и негова съдба. Сетил се за унгарската циганка.

    Един ден Никола повел Невена към отсрещния гол баир. Носил мотика и младо борче. Посадил го на върха, вързал на един клон червен конец и седнал да изпуши един тютюн. Тогава рекъл на щерка си: “Ще ти купя, Невено, утре на Цветница, тоз баир за теб, а това е твоят бор. Тъй да знаеш. И да помниш, че и теб, и него бури ще ви брулят и слънце ще ви пече. Докато той е здрав и расте, не се страхувай от нищо.” После Никола отишъл в кметсвото да брои жълтици за каменяци.

    Невена станала красавица и дошло време да се задоми. Един румънски пикьор по това време бил командирован в града. Прехласнал се от нейната хубост и написал песен, която разказвала как ще я отведе в Букурещ и там шапки с воал ще носи. Не било писано. Една нощ Невена сънувала как висок мъж, със син поглед, отворил портата й и поднесъл увити в копринена кърпа сребърни гривни. Невена ги сложила на ръката. Хубави били, но не от злато.

    По някое време Никола наел един дюлгерин, да му подмени счупените керамиди на покрива. От Трънско бил майсторът и обикалял със занаята си страната. Харесал го старият комита, че е здравеняк и работлив. Такъв човек му трябвал за имотите.

    Никола заръчал на щерка си да приготви софра. Извадил и шише с блага ракия. Щом Невена срещнала синия поглед на другоселеца, разбрала каква е работата. Този й бил посочен от съдбата в съня й, макар сиромах, тя го приела в живота си. След седмица вдигнали сватба. Всичко вървяло, както Бог го е предвидил. Невена родила първата си рожба мъртва. Второто дете умряло на годинка от някаква болест. Когато чакала третата рожба, тя си спомнила за баира и за нейния бор. Отишла и на южния скат засадила борче със завързан червен конец, за здраве на още нероденото. Така направила и за четвъртото отроче. Децата й растели здрави, а мълвата за чудото на баира се разнесла надлъж и шир. Хората я молели да засадят и те борчета за здраве на своите близки. Когато избухнала войната, изпращали синовете и мъжете си с китка здравец на фронта, а после засаждали и борове, да пазят живота им. Така постепенно едната страна на баира позеленяла.

    Невена сполучила с работлив мъж и скоро се захванали с търговия. Отворили единствената в града голяма бакалницата, близо до гарата. По време на войната всички влакови ешелони за южния фронт минавали през тази гара. Немските офицери слизали за провизии и, придружавани от кмета, товарили от бабината бакалница пити кашкавал, цигари и шоколади. Не плащали нищо, нали сме били съюзници. Научили затова партизаните от местния отряд и тайно идвали с чували, да ги пълнят с храна. Бакалницата вървяла към фалит. Дядо започнал да пие.

    През онази съдбовна вечер бил пил повече от обикновено, когато пак се появили партизаните. Развикал се, колкото му глас държи: “Ваш’та мамка, шумкарска. Да не съм ви пратил аз в гората, та да ви храня? Хайдуци, ще ми подпалите чергата. Махайте се!“ – и ги изгонил с празните чували. Това се случило два месеца преди 9-и септември 1944 година. Новата власт започнала да търси сметка от враговете. Дядо бил обявен за фашист по много проста логика: на германците давал, а на борците за народна свобода – не. Осъдили го и го изпратили в Белене. Бакалницата била конфискувана, а нивите баба “доброволно” предала на ТКЗС-то. Кметът я срещнал веднъж случайно и насред улицата издърпал златните й обеци от ушите. Баба имаше красива коса и с нея цял живот умело прикриваше разцепените й на две долни краища на ушите.

    Дядо ми си го спомням в два случая. Веднъж ми носи голяма кутия с бисквити, покрити с шоколад, защото съм болна и лежа с температура. Другият път е като го върнаха от Белене. Всъщност, баба го е докарала с каруца, в ковчег. Бяха сложили ковчега върху два стола, в средата на стаята. Лежеше дядо със затворени очи, покрит с бял чаршаф. До главата му, на ниско столче, седеше баба. Черна забрадка закриваше лицето й. Отсреща седеше комшийката нана Боча, която беше много стара. Други хора не смеели да се сбогуват с враг на народа, а тя имала страх вече само от Бога.

    Аз още не ходя на училище. Казват ми, че дядо е заспал, а аз се оглеждам за кутията с бисквити. Викам го да се събуди, но той не ме чува. Някой ме повежда към вратата. Неочаквано баба става, хваща ме за двете плитки и ме тегли обратно към дядо. Боли ме, но се надявам, че е за бисквитите. Тогава тя го обръща леко и аз виждам гърба му – черен и страшен. Като порасна ще ми разкаже, че са го горили с нажежено желязо в Белене. Гледа ме строго право в очите и казва: “Това никога да не го забравиш! И никога да не простиш!“. Тогава не разбирам за какво говори, но ми остава мрачен спомен за цял живот. Помня гласа на баба, черния гръб на дядо и това, че нямаше кутия с бисквити.

    Властите предупредили комитската щерка, че ако поп опее мъртвеца, ще я изселят и ще й вземат къщата. Тръгнали за гробището само няколко роднини, баба, нана Боча и ходжата – Мехмед ефенди, който живееше в съседната къща. Положили дядо в изкопания гроб така, както го е майка родила. Докато циганинът хвърлял пръст отгоре, баба отишла до реката, която е до самото гробище. Извадила от водата един голям валчест камък и го поставила от страната на главата на мъртвеца. Целунала ръка на ходжата и казала: “Хайде, ходжа, прочети от Корана, каквото се полага на мъртвец.” Мехмед ефенди обърнал длани към небето и отправил молитва към Аллах. Така Невена погребала мъжа си като турчин, но не и по комунистически, като безбожник.

    След 40 дни, когато според писанията душата напуска земята, Невена се качила на онзи баир и седнала под нейния бор, който с върха си вече сякаш гъделичкал преминаващите облаци. Никога не отронила и една сълза. В жилите й течала комитската кръв на баща й. Борчето, което носила сега, засадила на другия, северния склон, който бил гол, каменист и ветровит. Накрая свалила черната шамия и я вързала със здрав възел по средата на ствола. Когато духал вятър, краищата се развявали встрани и се получавало кръст. Така душата на дядо била изпратена към небесата по християнски. Започнали хората да засаждат и северния склон, за Бог да прости починалите им близки. Целият баир станал зелен и потайнствен.

    Един ден дойде една жена и донесе на баба две златни обици: “Голям грях е сторил мъжът ми, Невено. Връщам ти ги и ни прости.” Баба помълча, а после рече: “Няма къде да ги закача, Дафино. – И показва разцепените си уши. – Давам ти ги от сърце. Детето ти е болно от паралич. Продайте ги и му намерете доктор и лек.“ Жената на партизанския кмет понечва да целуне ръка на баба, но тя не й позволява. “А може ли и ние да засадим бор за здраве?”. “Не – отвръща баба. – Няма да помогне. Това е наказание за вас и трябва да го изтърпите.“. Жената си тръгна, а баба се помоли пред иконата за здравето на детето.

    Минаха още няколко лета, когато след кратко боледуване баба се прости с този несправедлив свят. Навън бушуваше буря, гърмеше и трещеше цяла нощ. Аз седях до леглото и държах ръката й, докато тя агонизираше. На сутринта всичко утихна, баба се успокои и с усмивка пое към отвъдното. Удари празничната камбана на черквата. Беше Цветница. Отворих прозореца с изглед към отсрещния баир. Най-високият бор на върха беше ударен от гръм и разсечен на две.

    Минали бяха незабелязано и други лета. Без да знам съм станала собственик на бабиния баир. Поканена съм от кмета, мой приятел от детството, да си оформя документите по собствеността: ”Някога е бил пустееща земя – казва ми той, – но сега е гора и законът я пази. Че е твой, твой е, но не можеш с него нищо да правиш. Ако искаш, подари го на общината и да стане парк.” “Не мога. Този баир има фамилна история. Не си ли я чувал?“ – питам аз. „Нещо знам, но не всичко“ – отвръща той. “Тогава поръчай кафе и ще ти я разкажа от начало до край.” Накрая кметът казва: “Щом е така, нека си е само твой. Ти много си писала за нашия град и за хората му. Защо това, което ми разказа, не го напишеш, за да се помни, ако мълвата някога секне. Така ще има от този баир и някаква файда.”

    Тръгнах си, а в главата ми като свредел се въртеше думата “файда“. Боже, мислех си аз, в какво време живеем? Толкова мъка, злини, прекършени и заплетени съдби, скърби, болки и всичко това за една файда, разказана на бял лист.

    .

  • Коцето Кюркчиев

     

    Из книгата „БУРГАС. Сантиментални истории“ (2012)

    .

    Константин Кюркчиев – Коцето е наш съученик и приятел, роден на 21 май 1939 г. в Бургас. Наричахме го още Големия бивол, брат му беше Малкия бивол, защото двамата са синове на бай Димитър – Бивола – голям колоездач и известен морски агент в Бургас. Коцето от дете пълнееше и другият му прякор стана Дебелия – когато се ожени за една чаровна лекарка от София, тя гальовно го наричаше Ragazzo dell‘ Burgas obesus.

    Ако кажеш за него „стояхме на един чин“, ще предизвикаш учудване, защото самият той трудно се сместваше на чина. За него имаше по-голям чин, по-големи дрехи и обувки, дори тетрадките и учебниците му бяха по-големи. Навярно в тях е пишело повече, отколкото в нашите учебници, защото Коцето разказваше истории, които ние въобще не знаехме. Беше ученолюбив, завърши гимназия с почти отличен успех. Като пораснахме и тръгнахме по кафенета и кръчми, той винаги сядаше с гръб към стената на масата в ъгъла – да няма никой зад него и да вижда всичко пред себе си. Преди да налее уискито си, обръщаше чашата и с отсечени движения изтърсваше „праха, който му бяха сложили шпионите“ (тази защитна реакция беше научил от Благой Тодоров – Билито – другата бургаска легенда).

    Разказваше историите си на висок глас, жестикулираше енергично, ръцете му описваха невероятни лупинги и параболи във въздуха, понякога втренчено гледаше нагоре и изричаше звуци, подобни на „ух“, „уф“, „ах“, „ау“. Обикновено завършваше разказите си с тревожно повтаряне на: „Фурна, фурна (на бургаски жаргон – мълчи, мълчи)! Всички ни гледат, всички ни подслушват.“

    Историите с преследването бяха оцветени с много метафори, хиперболи, алегории, уникални жестове и възклицания, но беше трудно да се разбере, доколко това се дължи на „опитомяване на фактите“, както той казваше, и доколко историите му бяха реални събития. Както казват италианците: „Se non è vero, è ben trovato.“ („Може да не е верно, но е добре направено.“) В края на 50-те години на миналия век, когато сомалийските пирати не бяха още родени, колумбийци, опиянени от латинореволюциите, плениха екипажа на португалския пасажер „Санта Мария“ – тогава комунистическата пропаганда започна да възхвалява революционерите и дори нарече пасажера „Кораб на мира“. Това обаче въодушеви моряците на стражевия кораб „БО“ („Большой охотник“), в екипажа на който бил и Коцето. Те решили да убият капитана, да преминат Босфора и да акустират в някое пристанище на Запад. Малко преди река Ропотамо, обаче, били дешифрирани и върнати в Бургас. Привикали Коцето в комендантството и го запитали: „Ти ли щеше да убиваш капитана с аварийната брадва?“, и Коцето отговорил, че дори не е виждал такава брадва. Тогава следователят го запитал дали си спомня, че като ученик ударил учителя си по математика с обувка по главата и Коцето отговорил: „Това си спомням, но за аварийната брадва не знам нищо“. „Щом си признаваш за учителя, значи отдавна те тегли тая работа; като дете – с обувка, сега – с брадва!“ – казал следователят и оставил пистолета си на масата с дуло, обърнато точно към Коцето. След това отишъл до прозореца и оставил Коцето да мисли. Коцето обърнал посоката на дулото на срещуположната страна, следователят идвал към масата и пак насочил дулото точно към него. Разминал му се затворът, но насоченото към него дуло хвърлило котва дълбоко в душата на спомените му, превърнало се в хипохондрия – мисълта, че някой го следи, не искаше да го напуска.

    С годините Коцето се изучи във Варна и стана капитан на кораби в океанския риболов. Един ден Билито му изпрати радиограма със следното съдържание: „Коце, убий капитана, продай рибата, чакаме те в Бавария – в Гармиш-Партенкирхен. Пушките са раздадени, носи куфара с медалите“. Извикал го първият баро, дошъл и политическият капитан и застанал зад гърба му – пак имало пистолет и пак дулото било насочено точно към Коцето.

    Затова сяда винаги с гръб към стената на масата в ъгъла на кафенето и, преди да налее уискито си, обръща чашата и с отсечени движения изтърсва „праха, който му бяха сложили шпионите“. И често казва на турски: „Чок шпионларлъ бурда вар.“ („Има много шпиони край нас.“) Толкова много, че преди 30 години един бургаски приятел го срещнал на площад „Славейков“ в София и му казвал: „Здравей, Коце!“, а той се огледал подозрително наляво и надясно и с приглушен глас го запитал: „Кой ти каза, че съм в София?“

     

    Георги Чалдъков

    .

  • Агенция „София“ за представяне на български автори зад граница

     

    Издателят Манол Пейков, собственик на „Жанет 45“ и бивш депутат, съобщи вчера на своята ФБ страница за създадената Sofia Literary Agency – Литературна агенция „София“, която ще представя български автори зад граница. Ето какво е написал той:

    Скъпи приятели,

    Преди точно шест месеца, от 32-рия етаж на хотела си във Франкфурт, тържествено обещах, че започвам работа по създаването на литературна агенция, представяща български автори зад граница.

    Днес – ден преди началото на Лондонския панаир на книгата – агенцията вече е факт. За което свидетелства стегнатият, но ефективен уебсайт на адрес www.sofialitag.com.

    Да, точно така – агенцията се казва „София“ (макар щабквартирата й по същество да се намира в Пловдив). „София“ – като мъдрост. И „София“ – като ясно разпознаваем маркер за България и българската литература.

    За делата на агенцията ще се грижи сърцатата Gergana PaNcheva – на която тепърва предстои да трупа опит и контакти, но затова пък разполага с всички необходими качества, за да се възползва от тях по най-добрия начин.

    Не зная дали е нужно да го казвам, но агенцията ще бъде изключително внимателна и селективна при привличането на автори – най-малкото защото капацитетът ни на този етап е силно ограничен, а последното, което бихме искали, е да създаваме фалшиви очаквания у хората.

    Амбициите ни засега са повече от умерени – и те не се измерват в числа, а се изразяват в следното: да има някой, който (да се опитва) да представя българската литература зад граница по подобаващ начин.

    (Това в никой случай не бива да бъде считано като знак за неуважение към онези, които са се опитвали, под една или друга форма, да го правят през годините – просто нито един от всички правени до момента опити не е успял да прехвърли траен мост между съвременната българска литература и чуждестранния издател. А дали ние ще успеем да го сторим – ако не друго, да сковем поне едно дъсчено мостче, по което да минат първо най-големите смелчаци – ще покаже само времето.)

    Накрая – минутка, в която да изкажа специалната си благодарност.

    Отнася се за създателя на нашия уебсайт.

    Казва се Влад Грунковский и преди по-малко от месец пристигна в България с цялото си семейство, прогонен от войната, бушуваща в родната му Украйна – само два месеца преди да завърши гимназия.

    Въпреки липсата на какъвто и да е опит, въпреки небивалия стрес от новото място и езиковата бариера, Влад конструира, програмира и вдигна сайта за броени седмици.

    Влад е моят герой днес.

    Ако някой от Вас има малък или средноголям онлайн проект и има нужда от помощ за реализирането му – можете да се доверите на Влад. Уверен съм, че му предстои славно бъдеще.

     

    Снимки: Манол Пейков, Фейсбук

    .

  • Яна

    .

    Разказ от Боян Боев

    .

    Яна, даскалската дъщеря, беше силна жена. За всичките кахъри, с които се бе борила в живота си, мислеше, докато вървеше в снежните преспи. Виелицата се извиваше над селото вече втори ден, а от небето сякаш не се сипеха меки снежинки, а малки ледени късчета, дето можеха да порежат лицето ти. С присвити очи, увита в мъжки ямурлук и стискайки крайчетата на забрадката си, та да не я отнесе вятърът, Яна сякаш беше единствената жива душа, тръгнала из улиците в туй време.

    Стигна до една висока порта и почна да хлопа с мандалото. Чака, чака, пък накрая чу ключът да се превърта отвътре. Мъж на около петдесет години се показа учуден навънка и, потреперващ от студа, запита под мустак:

    – Какво правиш тука ма, Яно? Станало ли е нещо?

    – Не, не, чичо Иване. Ама искам да купя малко козе сирене, че да направя питка на децата.

    Мъжът я изгледа учуден, пък я подкани накрая да влезе вътре.

    В огнището бумтеше огън, който беше затоплил хубаво цялата одая. Яна остана до вратата, че беше цялата покрита със сняг и не искаше да оставя мокри следи по чистия килим. Докато чакаше Иваница да й отреже от сиренето, тя се загледа в двете момченца, дето си играеха на миндера до огнището. Бяха почти на годините на нейните синове. Доволни и безгрижни изглеждаха децата и сякаш хич не обърнаха внимание, че някой беше дошъл в къщата. Тоз дом дълги години бе чакал да чуе бебешки плач, но Иваница все не можеше да зачене. Вече губеше надежда, че ще дари с рожба мъжа си, когато забременя и роди здраво момче, пък след година още едно.

    – Големи палавници са тез момчета – рече й Иван през смях, виждайки накъде се бе загледала гостенката. – Все някаква беля им е в главата.

    – Такива са и моите – рече с пресипнал глас Яна, усещайки как тялото й почваше да се отпуска на топлото.

    В тоз момент дойде стопанката и, увила сиренето в една бохча, го подаде на Яна.

    – Туй е от прясното, че е по-хубаво – рече тя.

    – А от онуй месо, дето сушите всяка година, имаш ли да ми дадеш? Аз и него ще си платя.

    Иваница погледна към мъжа си и сякаш диреше позволението му. Той кимна с глава и тя пак се изгуби в другата одая, че да донесе от месото. През туй време Яна изкара от пазвата си една кесия и почна да наброява пари.

    – Пу! Що си тръгнала с толкоз пари ма, Яно? – запита я Иван.

    – Аз сега ги взех, чичо Иване. Ходих при кмета Вълчо, че му продадох нивата ни, дето е до реката. Половината пари исках да ми наплати сега, пък другата – в жито като ожъне.

    – Димитър знае ли, че си продала нивата? – учуди се мъжът. – Че туй място е много хубаво. На мене да беше казала, че го продаваш, щях да го взема. Сигурно кметът по-малко пари ти е дал, отколкото струва… – Пък после додаде, загледан към огнището: – Ама то жените какво ли разбират от продан…

    Яна го изгледа с присвити очи, щото го беше чула добре какво каза под носа си, ама нищо не му отговори. Изброи парите, колкото трябваше да плати за сиренето и месото, та ги даде на Иваница, щом се върна с още един вързоп в одаята.

    – Твоят Димитър още ли го няма ма, Яно? – запита тя. – Колко време стана вече?

    – Няма го – рече Яна, увивайки се пак хубаво в мъжкия ямурлук, че се готвеше да си отива. – Шест месеца вече, откак тръгна на път.

    – Ама жив ли е, здрав ли е?

    – Добре е, хабер ми прати миналата седмица. Още малко кожи има да продаде в София и ще си дойде.

    – Е, хубаво тогаз! Че сама жена да се оправяш, хич не ти е лесно.

    Яна не отвърна с думи, а само се подсмихна на Иваница. Пожела на семейството много здраве и излезе пак в зимната виелица да се прибира към дома си.

    Двете момченца бяха заспали, сгушили се едно в друго на миндера. Огнището отдавна беше притихнало и само жарта бе останала да тлее в него. Къщата беше студена, а на софричката още се търкаляха двете ябълки, дето Яна даде на децата да ядат сутринта. Тя беше вече много уморена, ама нямаше време за почивка. Затуй бързо си съблече мокрите от снега дрехи, опретна си ръкавите, запали огъня и почна да меси питка. Децата се разбудиха от аромата на печивото и се хвърлиха радостни да прегръщат майка си.

    После Яна отиде до зимника. Остави там месото, дето беше купила, и останалото сирене. Огледа продуктите, дето имаше скътани. Видя картофите, лука, зелето, брашното… Пък и парите, дето беше взела от продажбата на нивата бяха още в нея. Тя ги докосна с напуканата си от студа ръка, сякаш за да се увери, че са още в пазвата й. По нейните сметки, с туй, с което разполагаха, щяха с децата да изкарат остатъка от зимата. Пък после… щеше да му мисли пак.

    На другия ден виелицата си беше отишла. Снегът бе покрил цялото село с бялото си одеяло и сякаш искаше да скрие къщите. Ама слънцето се беше показало днеска и като че се бе решило скоро да го разтопи.

    Яна беше отворила прозорците на втория кат на къщата и тупаше килими, губери. Беше се разшетала толкоз много, че страните й се бяха изчервили от работата, без да усеща ни студ, ни умора. По едно време видя по снега да се задава комшийката Петкана. Тя беше към тридесет години – на годините на Яна. Двете бяха дружки от едно време. Още като се момееха, ходеха заедно на седянките и после в една година се омъжиха. Пък туй, че на една и съща улица заживяха, още повече ги радваше, щото пак щяха да се събират често наедно.

    – Какво си се разшетала толкоз, Яно? – запита гостенката, когато домакинята отиде да я посрещне. – Да не си идва вече Димитър?

    – Не, не си идва още. Ама викам, че таз работа, дето имам да я свърша, мене чака, не друг.

    – Ми той кога ще си дойде? – с по-тих глас запита Петкана. – Отдавна ги натовари на каруцата си тез кожи, дето тръгна да ги продава към София. Много време се мина. – Искаше й се сякаш да каже, че из селото хората вече бяха почнали да говорят разни неща, ама се спря, щото не щеше да товари с още кахъри приятелката си.

    – Е, нали го знаеш, че Димитър си е такъв! Докато не ги продаде всичките, вкъщи няма да се върне – с по-весел глас рече Яна. – Ела с мене горе! Искам да сваля един сандък в зимника, ама сама не мога.

    Двете жени се качиха на втория кат и Петкана огледа как всичко светеше от чистота. Яна затвори прозорците, че вече достатъчно се беше проветрило, и посочи на приятелката си един стар сандък, толкоз голям, че сякаш цял човек можеше да се побере в него.

    – Натрупала съм вътре много вехтории, дето не искам още да изхвърлям. Ама тука само ми пречат. Та затуй викам, да ги прибера в зимника.

    Тръгнаха двете да вдигат сандъка, ама той беше толкоз тежък, че с усилие успяха да го завлекат до стълбището. Там се спряха да си починат и Яна видя капчиците пот, дето бяха избили вече по челото на Петкана.

    – Пу! Не очаквах толкоз да тежи пущината! Гаче някой умрял си скрила вътре.

    – Ми то много неща съм натъпкала вътре. Затуй е толкоз тежко.

    Мъчиха се те, пъшкаха от умора, ръцете ги заболяха, ама накрая го закараха сандъка в зимника. Задъхани, отидоха край огнището при децата да си починат. След туй Яна свари кафе и до следобед с Петкана си говореха на топло край огъня.

    Спомняха си с умиление за моминството си, за безгрижните дни. Бащата на Яна беше даскал в селото. Беше я изучил на четмо и писмо, пък тя беше предала знанията си на Петкана. Двете обичаха да излизат сред полята край селото и да четат книги, далече от всички. Понякога си представяха, че са като героините в романите, омъжени за богати мъже, с които ще пътуват по света.

    Бракът на Петкана бе уреден от домашните й, ама Яна се омъжи по любов. Отдавна го заглеждаше Димитър по седенките, като извиваха весели хорà на мегдана, тя се хващаше все до него. Ама той гаче не я щеше. Не, че не я харесваше, напротив! Ама тя беше по-начетена от него, умна девойка. А той… прост овчар. Чичо му Иван го беше отгледал, че сирак остана от малък. Затуй не щеше да се хваща с таз жена, беше чувал какви дяволи се раждали в главите на образованите жени. Ама Яна вече му беше хвърлила око. Хубав момък беше Димитър, силен, веселяк. Буйни къдри коси имаше, а някои кичури падаха пред сините му като небето очи. Тоз момък Яна искаше за неин мъж! Затуй беше почнала да сяда все до него на забавите, диреше го понякога по къра, правейки се, че чете някоя книга, само за да я види той. Разхождаха се с Петкана по икиндия до края на селото, отдето знаеше, че той ще се върне от паша с овцете. И накрая вече Димитър се предаде пред черните й очи, кръшната снага и плътните, сладки устни с цвят на локум. Влюбил се беше в нея и се реши да я поиска за жена.

    Малко след венчавката, бащата на Яна се разболя и се спомина. Не мина много време, майка й се поболя от мъка и самотия, та и тя си отиде без време. От тез домашни трагедии, Яна пометна с първата си рожба. Ама никой даже не беше разбрал, че бе бременна. Таз тайна тя беше решила да си отнесе в гроба. Когато се роди Манчо, годината беше лоша. Голяма суша беше настанала и реколтата не беше добра. Парите не стигаха. Та от тогаз Димитър беше почнал да прави търговия с овчи кожи. Нареждаше ги на дувара да се сушат на слънце, пък после ги товареше в колата и тръгваше на път за големите пазари по градовете. Понякога седмица-две го нямаше, ама се връщаше доволен, че всичко е продал. Като си лягаха в постелята с Яна след дълго отсъствие, тя се сгушваше в него и му думаше тихо:

    – Толкоз те обичам, Димитре! Без тебе не мога да живея. Ако някога ме оставиш, ще погубя или мене си, или тебе.

    Той се засмиваше в тъмата, целуваше я и не знаеше колко силно вярваше Яна в тез изречени от нея думи.

    Точно таз нейна закана изскочи в мислите й и я изкара от съня, в който бе потънала блажено след уморителния ден. Скочи тя от одъра и се заозърта като уплашена кошута. Отдавна вече беше свикнала мястото до нея в постелята да бъде празно и студено. Стана тя, взе в ръка запаления газеник и тръгна босонога по скърцащото дюшеме. На пръсти вървеше, та да не събуди спящите деца в другата одая. Слезе бавно по стълбата на първия кат и тръгна към зимника. Студен въздух я прегърна, щом отвори вратата. Огледа пак запасите, дето бе сметнала, че до края на зимата ще стигнат. Тогаз видя в кьошето сандъка, дето с Петкана докараха тука. Отиде и седна върху него. До себе си остави газеника и почна да гали капака на сандъка, все едно беше някое живо същество.

    – Обичах те, Димитре… – рече Яна тихо в студения зимник. – Много те обичах… – Сълзи потекоха като две поточета по студените й страни. Тя прехапа устните си, за да не заплаче с глас. – Още те обичам!

    Следващата седмица малкият син на Яна – Маринчо, нещо се беше поболял. Легна болно детето, цялото гореше като въглен и очичките си трудно можеше да задържи отворени. Тревожеше се Яна, не знаеше какво да стори. Компреси му прави на Маринчо, вика една стара билкарка от селото, баячка даже помоли да му побае, ама момченцето не се оправяше. Пет дена лежа полуживо, пък накрая Яна помоли Иван да я закара в града, че лекар да прегледа детето.

    Пак беше валял сняг нощес и дълбоки преспи покриваха всички коларски пътища. Ама Иван впрегна едрата кобила и тръгнаха към града. Яна беше увила Маринчо в дебели кожи, че да му е топло на детето, и през целия път не спираше да реди молитви през сълзи, та Господ да опази рожбата й. В болница трябваше момченцето да лежи седмица, та да оздравее. До него неотлъчно остана майка му, докато Иван се върна в селото и взе у тях другия син на Яна. Беше й обещал, че ще го гледат като свое дете, докато Маринчо се оправи, та за туй поне тя да не се тревожи.

    Минаха се няколко дена и болното момченце вече оздравяваше. Пак на крака стана и все питаше майка си кога ще се върнат вкъщи, че да си играе с братчето си. Черни кръгове се бяха появили под очите на Яна, а лицето й стана едно изпито, състарено. Ама усмивката веднага грейваше на лицето й като виждаше Маринчо, че е по-добре. А колко много пари трябваше да остави в болницата! По пътя към селото челото й се беше сбърчило от кахърни мисли, докъде ще изкарат с туй, дето им остана след боледуването на момченцето…

    – Тежка беше таз зима за тебе, Яно – рече й по пътя Иван. – Мъжът ти никакъв го няма, пък ти и къщата въртиш сама, за децата се грижиш непрестанно, пари за всичко намираш… Понякога у тебе повече мъжка сила виждам, отколкото женска крехкост, каквато повечето булки имат.

    Яна мълчеше. Не знаеше туй дали беше хубаво или не. Тя никога не бе искала да изкарва таз мъжка сила от себе си. Не искаше да ги върши всичките тез неща, с които сама й се бе наложило да се справя през цялата зима. Ама знаеше, че тез думи от устата на Иван бяха похвала за нея.

    Запролетяваше се вече. Март беше дошъл и кокичета красяха дворовете на селските къщи. Слънцето все повече напичаше и прогонваше купчинките сняг, спотаили се под сенчестите стрехи. Хората все повече се застояваха навънка, щото сякаш много дълго бяха чакали таз зима да си отиде, та да дойде по-хубаво време.

    Цял ден Манчо и Маринчо тичаха да си играят из двора, та рано им се доспа тая вечер. Като се наядоха, се търкулнаха на миндера до запаленото огнище и заспаха. Яна постоя малко край тях, гледаше ги притихнала, с насълзени очи. Една буца беше застанала на гърлото й и сякаш я душеше, та ако трябваше да изрече нещо в тоз момент, тя не би могла. После стана, че да разтреби софрата, на която се бяха хранили с момчетата. Видя, че огънят в огнището скоро щеше да угасне. Пролетните дни бяха слънчеви и топли, но вечерите още бяха студени. Затуй Яна реши да излезе на двора, та да донесе още малко дръвца, за да поддържа огъня.

    Отиде тя до навеса, дето бяха останали още малко дърва. Надяваше се повече студът да не се връща, че иначе нямаше да има с какво да отоплява къщата скоро. Прибра в престилката си малко съчки и една по-дебела цепеница, та да държи топло през нощта. И като тръгна да се прибира вътре, тя видя един силует да стърчи вънка пред вратника. Престори се, че не го е забелязала, и си продължи по пътя, ама тогаз чу глас в мрака:

    – Яно!

    Тя изтръпна. Спря се. Остави дръвцата на прага и се обърна към портата.

    – Яно, аз съм.

    Позна го. Нямаше как да не го познае. Толкоз време беше чакала да чуе гласа му, че неведнъж си го представяше как я вика, как радостно й казва, че вече си е дошъл. Погледа го малко от мястото си. Виждаше само тъмна мъжка фигура, дето стоеше отвънка и не знаеше дали да влезе или да си отиде пак. Яна затрепери. Направи няколко плахи крачки към вратника, пък накрая отвори.

    – Яно, тука съм.

    Гледаше го и не можеше да повярва на очите си. Къдрите му коси бяха станали по-дълги. Тя преди му ги режеше на месец-два веднъж, ама сега никой не бе вършил тая работа, вместо нея. Сините му очи я пронизваха сякаш и й се струваше, че светеха в мрака. А лицето му й се стори чисто, гладко, подмладено…

    Яна се разплака.

    – Прости ми, Яно! Сглупих! Прощавай!

    Тя мълчеше и не му казваше нищо. Той не знаеше какво да стори. Чудеше се дали да я прегърне или да чака тя да му рече нещо.

    – Не знам какво ми стана. Аз много те обичам. И децата също. Глупав бях, да тръгна след оная покварена жена. Оставих дом, семейство… Прощавай! Аз искам пак при вас да си дойда.

    Тя бършеше сълзите си с престилката, ама те пак рукваха от очите й. Дъх сякаш не можеше да си поеме. Помъчи се да му каже нещо, ама сякаш думите я задавиха. Подсмръкна веднъж-дваж, пък му рече после:

    – Сбрах ти вещите в един сандък. Прибрах го в зимника и си мислех да го изхвърля напролет, ако не си дойдеш.

    – Ама си дойдох – помъчи се да се усмихне Димитър. – И искам да остана. Завинаги искам да съм с тебе, Яно! Ще ме приемеш ли?

    Яна се взря пак в очите му. В тях се помъчи да види отражението си. И се видя. Видя се друга, сякаш не можеше даже да се познае. Беше станала по-силна жена, по-устойчива на всички бури, дето животът й пращаше. За една зима се беше състарила, беше изгубила младежкия си живец, наивността си. Не беше вече тъй крехка, както мислеше, дето всеки повей на вятъра да може да я скърши. Беше като топола, дето се превиваше от мъката и пак се изправяше накрая горда, несломима. Достатъчно силна, за да прости…

    Яна се отмести настрани. Направи път на Димитър, та да влезе през вратника. После заключи и го поведе по пътеката към къщата, дето децата им спяха край огнището.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    * Още от същия автор – вж. тук и тук.

    .

  • Агенцията на Горно Лъжене

    .

    Разказ от Ники Комедвенска*

    .

    Разбира се, че се сещам за баба Троцка – беше най-дебелият и проклет бабишкел в цялото село. По цял ден се припичаше на една паянтова пейчица пред още по-паянтовата си къща и попържаше като каруцар. Ако става дума за демокрацията, баба Троцка беше открила нейните принципи много преди 1989-а – тя мразеше целия свят по равно и без изключения. Първо псуваше царя, защото редовно съсипвал с данъци мандрата на баща й, после псуваше партизаните, задето всяка неделя слизали от гората да ядат на аванта кашкавал от мандрата на баща й, и най-накрая завършваше с комунистите, които национализирали проклетата мандра, та до ден днешен да не помирише истински кашкавал.

    Заради дебелите си крака, които приличаха на дънери и сякаш също като дънери бяха пуснали тлъсти корени под цялата пейчица, баба Троцка почти не ставаше от нея. Съседите се редуваха да й купуват хляб и мляко, тя друго не ядеше, а два пъти на ден сама се изправяше и с мъка извървяваше няколкото крачки до входната врата на къщата си. Нито юлските горещници, нито страховитите януарски виелици бяха в състояние да променят графика на баба Троцка – беше като жив паметник на селото и знаеше всяка кокошка колко яйца снася, кога се разгонва магарицата на бай Динко от Горната махала и муцуните на всички келеши, дето се събират в задния двор на училището да пушат крадени цигари.

    Не знам някога да е била млада, май никой в селото не знаеше, но тя имаше един син – отдавна потънал в неизвестност. Говореше се, че това дете било непорочно заченато, защото кой нормален мъж ще се навие да смъкне кюлотите на такъв злобен караконджул, но Господ, като видял отрочето, моментално отрекъл да има нещо общо с тази работа.

    Така си живееше баба Троцка – на пейката. Само появата на нова учителка можеше да я накара да се надигне тромаво и да запухти тежко като бетоновоз към фурната, уж да си купи хляб. Обаче фурната се намираше точно срещу училището, то беше доста голямо и спретнато начално училище, и цялото село знаеше, че баба Троцка отива да види новата даскалица, да я претегли на око като опитен касапин и да й сложи печата. Някога беше работила като санитарка в акушеро-гинекологичното отделение на градската болница и можеше с един поглед да каже коя жена е бременна, в кой месец е и какъв пол ще се пръкне изтърсакът. А новите учителки ги разчиташе като вестници още преди някой да си помисли да им свали гащите. И макар че от селото бяха излезли цели петима доктори, от които между другото и един акушер-гинеколог, и две медицински сестри, Бабин ден беше станал личен празник на баба Троцка, която в живота си не беше изродила даже и едно пиле. Но пък за познаването – познаваше с точност до три-четири дена, най-много седмица. Само един път объркала сметките баба Троцка – огледала момичето и отсякла:

    – Туй кьопавото не ша зачене нивгаш, от’ е дефектно у ф кокалите и не оди кага е жена, ами гаче се лъзга по пътя кат некоя патка от онез, дека им думат лабади.

    Лебедът обаче не се съобразил изобщо с диагнозата на баба Троцка и само след месец се оженили с едно местно момче, направили си близнаци и се изнесли от селото.

    Знам тази история, защото двата „лабада” бяха майка ми и баща ми. Когато ходехме през ваканциите на село с брат ми, баба Троцка веднага ни познаваше и ни попържаше поименно, а по това време склерозата вече яко я переше, та не помнеше и кучето си как е кръстила, а му казваше гальовно: „Яла тука да рупаш леба бе, мастийо черна, да та евам у ф дъртите кокали, да та евам!”

    През лятото на село работеха всички – от бабите с бастуните до последното сополиво хлапе. Само градските тарикати като нас, дошли за един-два месеца да се поохранят на чист въздух, се чудеха по цял ден какви мискинлъци да направят. В това отношение баба Троцка беше редовно на прицел, но пък и тя никога не ни пропускаше и след като напопържаше хубаво царя, партизаните и комунистите, идваше наш ред. И понеже само пощаджийката знаеше истинското име на баба Троцка, ние, „разнояйчните запъртъци на двата лабада”, я кръщавахме от баба Трицка до баба Пръцка, като с това й давахме повод да ни псува с още по-голям ентусиазъм.

    Обичах тия лета… Бяха толкова чисти и спокойни. Време, в което най-лошото нещо беше да те ухапе някое куче, докато крадеш сини сливи от чуждите дворове, или да те ритне комшийското магаре, ако имаш глупостта да му се навреш в краката, за да търсиш откъде излиза оная му работа.

    След това баба и дядо умряха кротичко един след друг, както кротичко бяха и живели, и поеха към Оня свят, натоварени на пряснобоядисаното ремарке на един текезесарски трактор. Нашите продадоха къщата и всички забравихме за село. Човек не може цял живот да живее с миналото, колкото и да му е мъчно, все се надява, че хубавото е там някъде, напред. И моето светло бъдеще зарови в дълбините на спомените и дядо, и баба, и хубавите лета заедно с цялото село. Навярно никога нямаше да се сетя за тях, ако не беше баба Троцка. Но тя си е такава – когато най не я търсиш, ще налетиш на нея и, колкото и да си й свикнал, винаги ще те изненада с нещо. Изтъпанчи ми се оня ден, докато преглеждах едни стари списъци в архива на ДС:

    „Теменуга Слав-Христозова от с. Горно Лъжене (баба Троцка) точка
    Статус – активен точка
    Заведена в архива като агент Троцки точка”

    Вот тебе и баба Троцка, да го евам у ф дъртите кокали, да го евам!

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Из сборника с разкази на авторката „Целият скапан свят“ (изд. „Астарта“, Пловдив, 2018).

    .

  • Преплетените пътища на душите

     

    Разказ от Калина Томова

    .

    Тя нямаше очи. Така се беше родила. Всъщност имаше, но това не бяха очи. Само два бездънни кладенеца, в които не се виждаше нищо, безводни. Защо се е родила сляпа, никой не знаеше.

    Родителите й бяха благи хора, тихи и скромни. Обичаха се негласно, помагаха си, галеха се с поглед, дори когато им беше тежко. Нямаха друго чедо. Не се осмелиха. Страхуваха се да не създадат още една ранена душа. Обичаха безмерно дъщеря си, отдадоха й живота си. Къде не я водиха – при лекари, врачки, екстрасенси… Резултат никакъв. Нито причина откриха. Нищо. Накрая се примириха. Приеха факта като родова карма, макар да не знаеха какво точно означава. И продължиха да живеят с болката си.

    Научиха дъщеря си на всичко: да готви, да шета, да бъде грижовна. Знаеше историята на своя народ, толкова подробно, че понякога учителите се допитваха до нея. Математиката разбираше с лекота и умееше да пресмята наум сложни задачи. Но най-много обичаше родния си език и литературата. От слушане, още от малка, беше научила много приказки, много легенди. Сякаш ги записваше с таен шрифт в главата си и при нужда ги четеше, както само тя умееше. А какви истории измисляше сама! Да ти грабне сърцето! Душата ти да разтърси! И веднъж разказани, ги подреждаше там, в невидимата за другите библиотека, скрита незнайно къде в същността й. А запееше ли, даже птиците млъкваха. Откъде идваше този самороден глас, тя самата не знаеше. Не се и питаше. Просто пееше. Имаше дарбата да съчинява и думите, и мелодията. Песните й бяха като живи, движеха се, лудуваха. Понякога се бавеха като дълбоки води, понесли на раменете си тежестта на безкрая. Такава беше тя. Различна.

    Минаваха годините. Порасна красиво момиче. Лицето й бяло, озарено. Сякаш слънцето имаше таен път до душата й, откъдето се прераждаше върху лика й. Приятелките една по една се задомиха, деца народиха. А тя продължаваше да си живее в нейния свят. И да помага. На всеки, който я помолеше. Така, както можеше. Най-вече с любовта си – към света и всичко в него. С времето прояви дарбата да „вижда“, но по друг начин. Трудно й беше да го изрази с думи – как става така. Но пък „видяното“ от нея, странно защо, другите не го виждаха. Не говореше много за това, смяташе го за естествено. Така възможността й да помага на хората се разшири. Чувстваше се полезна.

    Интересното беше, че за другите можеше да „види“ много неща, да премине по неведоми пътища, за да открие лек за проблема им, за да помогне. Но за себе си не. Беше опитвала, но разбра, че не й е дадено, и се отказа. Докато не я споходи сънят. Странен сън, по-скоро нещо като пътуване в друг свят, в друго измерение. Където успя да види живота си напред или някъде другаде. Тези детайли бяха обвити като в пелена, но виденията останаха завинаги живи.

    Потърсиха я за помощ непознати хора, от далечен край. Самата тя рядко бе излизала навън от градчето, където живееше. Предимно, когато родителите й преди години търсеха за нея помощ и лек, но не откриха. Явно с времето се беше разчуло за дарбата й да помага с нейния начин на „виждане“. Посрещна ги като всички останали – с внимание и топлота. Ставаше дума за сина им – млад човек, който от няколко години се разболял, залинял, изгубил интерес към всичко, затворил се в себе си. Лекарите се оказали безсилни да открият причината. Накрая определили проблема като психически. Знахари опитвали да помогнат, но също безуспешно. Не въздействали лекарствата, билките, нищо. Изолиран от всичко, загубил интерес към живота, синът им бавно и видимо гаснел пред очите им.

    Докато ги слушаше, тя се пренесе в онзи свят, където преди време я беше отвел сънят й. Защото точно там беше видяла живота си или го беше изживяла наяве. Това, чието начало започваше тук, в този момент. Слушаше, а същността й беше пренесена някъде другаде, в друго време, където всичко вече се бе случило. Знаеше, че това е съдба, предопределение – начертано, преживяно и отново повтарящо се. Беше разтърсващо, най-вече за нея. Да приеме, че изсънуваното е отключено и се случва наяве, в настоящата реалност. Като излязла от транс, тя гледаше с широко отворени очи, които в този момент изглеждаха като живи. В стаята се беше възцарила тишина. Усещаше се нещо особено, неизразимо с думи и никой не смееше да заговори. Беше неин ред. Надеждата, като невидим ангел, беше простряла длани над всички.

    Тогава тя заговори. С онзи дълбок, завладяващ глас, който попиваше директно в сърцето. Все едно разказваше приказка, от онези, най-древните, забравени днес. За връзката между хората и световете. За преплетените пътища на душите, за срещите и разделите, за причините и следствията. Думите й материализираха надеждата, че няма непоправими неща – в този свят или в другия. Защото световете са свързани, а душите безсмъртни. И често, макар виждащи, хората преминават през живота си като слепци, като спящи с отворени очи или будни със затворени очи.

    Постепенно приказката се вмести в реалността и тя продължи да разказва с приглушен глас:

    – Има шанс да оздравее синът ви. Един единствен. Свързан е с мен. Както и моят шанс е свързан с него. Ние се срещнахме, преди време. Не тук, беше в един сън. А може би не. Може би изживяхме предварително част от живота си заедно. Някъде другаде, в друга реалност. Където пак бяхме себе си. Здрави, щастливи и влюбени. Такъв живот не се забравя. Когато се върнах от съня или от онова другаде, където преживяхме заедно най-красивите мигове, аз също не бях на себе си. Но моят живот тук е белязан с трудности и съм се закалила, някак по-устойчива съм и успях да го преодолея. И да съхраня спомена като много скъп подарък за душата ми. При него е било по-трудно. Не е могъл да се върне безболезнено обратно, да се съхрани. Разбирам го. Само аз мога да му помогна. А той на мен. Ако разрешите. Ако желаете.

    Когато спря да говори, сякаш никой не дишаше. Родителите на момчето, заедно с нейните, които бяха също в стаята, изглеждаха като восъчни фигури – пребледнели, онемели, само очи, вперени в нея. Усещаше ги по своя неизразим начин. Беше се сляла с ритъма на сърцата им.

    – Как? – прошепна майката на момчето.

    – Какво ще стане? – промълви майка й.

    – Когато ме види, той ще ме познае. Аз още сега го „видях“ и познах. Разбрах за кого става дума от мига, в който ми разказвахте. Всички хора сме по някакъв начин свързани. И понякога една дума е способна да отключи спомена, за да видим, да прозрем връзката.

    – Но как така сте били заедно? – притеснено попита бащата на момчето.

    – Защо не си споделила с нас? – плахо попита баща й.

    – Сложно е за обяснение. Такива неща трудно могат да се изразят гласно. Звучат неубедително, налудничаво за другите. Човек трябва да ги преживее, да ги усети. И пак понякога му е трудно да повярва. Но въпреки това, с душата си знае, че са истина. Както аз знам сега, че срещнем ли се, той ще ме познае. Ще бъдем отново заедно, тук – в този живот, в тази реалност. И ще оздравее на мига, а аз, раждайки първото ни дете, ще мога да го видя с очите си. Както и вас. И всичко в този живот.

    Мълчанието в стаята крещеше: „Да! Да! Съгласни сме! Макар да не разбираме докрай всичко чуто, молим те, да тръгваме час по-скоро!“

    Тя имаше най-красивите очи на света – като дълбоки бездънни кладенци, пълни с вода и живот, проникнали във всемира. Прегръщаше най-щастливото дете, белязано с кода на истинската любов, намерила проявление в безкрая на световете. Надничаше усмихната в очите на най-влюбения мъж и палеше огньове в сърцето му – да осветяват общия им път тук и навсякъде, където ще разпознаят душите си.

    Този живот е малко парченце от голямото приключение на душите. Нека го изживеем осъзнато, смело, без страх! Да проумеем, че всички сме свързани в едно общо цяло, както клетките в телата ни. И от всеки един зависи цялото, животът ни поотделно и заедно. Особено важно е да го осмислим днес – заради себе си, земята ни и всички нас. Само така плановете на нечовеците нямат шанс да се сбъднат.

    .

  • Обичайте тревите

    .

    Стихове от Емил Стоянов

    .

    ОБИЧАЙТЕ ТРЕВИТЕ

    Вали! Полето диша. Диша!
    И пее вятърът студен.
    И само аз ли го разбирам,
    че пее именно за мен?

    Представяте ли си?
    Това е чудо!
    Каква мелодия звъни!
    Не спирай, ветре! Аз те слушам!
    Не спирай, дъжд! Вали! Вали…

    Такава чистота… такава песен
    усетих сред зеленото поле…
    От дъжд окъпан и от вятъра понесен,
    отново се превърнах във дете.

    Тревите пак ми стигаха до кръста,
    но вместо с пръчка аз да ги сека,
    сега ги милвах с длани и ги вдишвах…
    Вий можете ли да обичате трева?

    А някой ден… Дано да е дъждовен
    и ветровит да бъде този ден –
    ще ме изпратите и, вместо спомен,
    обичайте тревите като мен!

     

     

    КЪЩИЧКА С ДВОР

    Да имам къщичка със двор
    и дива круша в двора.
    Под нея масичка и стол,
    над нея само Бога!

    Край къщичката да минава път!
    Прашасал, див, широкоплещест!
    И щом ме види, да поспре –
    да ми разкаже нещо!

    И аз ще стана глух и сляп
    за плитката житейска драма!
    Ще слушам пътя във захлас,
    тъй както слушах мама!

    Времето ще ме пожали, може би…
    Ще тръгне колелото наобратно.
    На пътя в дрезгавият глас,
    ще позная и гласът на татко!

    Животът бързо изтъня…
    И майка ми от тук ще си отиде!
    „Когато станеш много стар,
    ела да те прегърнем, сине!“

    Така ще каже тя, преди
    да се венчае за баща ми!
    Това ще каже тя…
    и ще ме погали!

    Как искам къщичка със двор,
    когато вече никой няма.
    На двора – масичка и стол,
    над къщичката – мама!

     

     

    СЪН

    Под нощното небе,
    на хълма сгушено,
    трепери малкото селце
    и вярвам, ако се заслушаш,
    ще чуеш как тупти сърце…

    Как плачат къщите ще чуеш –
    те плачат тихичко, без глас,
    отворени са като рани
    и чакат нас… Те чакат нас…

    Но нас ни няма. Сред панелите
    изтича нашият живот…
    Селце, селце,
    ти чакаш хората,
    а те превърнаха те в гроб.

    Под нощното небе – на хълма
    заспива малкото селце
    и сънува, че възкръсва,
    а ний сънуваме, че мрем!

     

     

    * * *

    Греховете и трапа
    няма кой да ни вземе!
    За какво ни е тази
    чернилка и злост?!

    Ще живея с любов,
    докато Дявол ме вземе
    или Христовата риба
    прободе ме със кост!

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    * Още от същия автор – вж. тук, тук, туктуктук и тук.

    .

  • Муза

    .

    Стихове от Дарина Проданова

     

    МЪГЛА

    Като мъгла в душата ми нахлуваш,
    бездънна… есенна мъгла;
    и сънищата ми целуваш –
    орел във свойта самота.

    Като слана покриваш раменете ми,
    оголени от скъсани мечти.
    И вечер скриваш в световете ми
    дълбоко стенещи очи.

    Безименна, без очертания,
    край мене сянката ти нежно проси.
    Един миг вечност още ще те нося
    в сърцето си – без никакви въпроси.

    А после ще нахлуват стълкновения.
    А после ще ни спъват дръзновения.
    А после…. ще залязваме отделни,
    изгубени във времето-отшелник.

    И сигурно ръцете, набраздените,
    ще се протягат пак назад неистово.
    И може би аз тайно ще се взирам
    за предпоследен изгрев във очите ти.

    Но днес – не. Днес сме още диви,
    две литнали насън поверия.
    Безименните винаги са живи
    във своя храм с безсмъртно суеверие.

    Безименните пеят в мрака,
    разплитат древни тайни, малки истини.
    А спи онази – най-голямата
    и се събужда само на раздяла.

    Заспи, любов… заспи във мойте устни.
    Заспи и ме сънувай без остатък,
    че утре… утре улиците ще са пусти
    и ще ме няма там,
    при теб,
    оттатък.

     

     

    МУЗА

    Ти си човекът, изваян от кал.
    От ерозия. От сън и нищета.
    От предишни любови
    и следващи стъпки.
    От внезапно политане…
    и размазване в нищото.
    Ти си този, когото аз търся,
    намирам, събирам, разплитам,
    проклинам… обричам.
    Ти си този,
    за чиято усмивка аз пак ще разцъфна.
    И ще си върна правото
    да те преоткривам.

    Ти не можеш без моята вечност.

    Аз съм твоята муза, човече от кал. МУЗА,
    родена от първите викове
    на душата ти древна и плачеща.
    Аз съм тръгвала с толкова плам
    към ранените твои мечти,
    към съдраните твои нозе
    и маскарадните ти костюми,
    случайно захвърлени
    по тротоарите на безвремието.

    Аз съм кърпила твоите скъсани блянове
    тихомълком, когато не знаеш
    как съм сгушена в теб като песен,
    като миг,
    като спомен,
    като единственото ти спасение.

    Не отпивай живота без мен!
    Не заспивай без моята вечност!

    Всеки миг аз се втурвам
    с последните капки вяра
    да превзема космоса за теб,
    да издишвам твоето малко
    взривено самочувствие.
    Да те измислям и пресъздавам –
    единствен мой смисъл…

    Мой кръст.
    Моя късна пролет. Безименна душа.
    Ще крещя в нищото… докато ме чуеш!
    Ще те храня с лъжи, за да родиш истината!
    Ще те хвърлям в ураган, когато заспиваш дълбоко.
    За да видиш как се вярва в тъмното,
    как се свети с мисъл
    и как се прекосява пустиня
    на ИНАТ.

    *
    Всеки миг… аз се раждам от нищото,
    за да ти дам целия твой бленуван космос.
    Ала ти все още не знаеш
    как се пътува из космоса, Хамлет.

    Бос.
    По мисъл.
    По вяра.
    По спомен.
    Без карта.

    И компас ти е само безкраят.

    Ти, човече, си моята истина.
    Ти, човече, си моята вяра…
    всеки миг ще те връщам там,
    където намери мечтите си.
    Всеки ден ще те пращам далеч,
    за да има къде да се връщаш.
    За да ме откриваш – тайно
    по инстинкт, докато преплуваш моретата.
    За да светиш на ъгъла – вечният поет,
    укротител на морски сирени.

    Но никога, никога няма да ти покажа
    целия смисъл.
    Аз съм тук само миг… улови ме!
    Аз говоря с вятърен шепот – чуй ме!

    И не ме изоставяй…
    не ми давай никога да си тръгна!
    Аз… твоята МУЗА
    от теб.

    Не отпивай живота без мене…
    Не заспивай без моята вечност…

    Ти си моят изгубен човек…
    Нека аз да съм твойта безбрежност.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същата авторка – вж. тук, тук, туктук и тук.

    .

  • Как се продава подарена любов

    .

    Наскоро екипът ни от съмишленици и приятели, успял да събере и издаде през последните години шест литературни сборника с творби на български автори от различни страни („Черга пъстроцветна“ /2016/, „Часовниковата кула“ /2017/, „Хоро над Тирол“ /2018/, „Читател до поискване“ /2019/, „Възвръщенци“ /2020/ и „Нистинари“ /2021/) и готвещ се да направи и седми,  установи с голямо огорчение, че някои от тези книги се предлагат за продан. А всъщност средствата за тези сборници са събирани с дарения и книгите се разпространяват безплатно, което изрично е посочено на няколко места в текста, включително и на корицата.

    Шестте издадени досега сборници с творби от литературната рубрика на Еврочикаго

    В борсата „Книжен пазар“ например, срещу сумата от 34 лв., се предлага за продажба първият ни литературен сборник „Черга пъстроцветна“. Книгата се предлага в тази борса от щанд „Ангелов 75“.

    Също в „Книжен пазар“ първият ни сборник се продава и от друг продавач – щанд „Nestor Sensini“, срещу сумата от 35 лв. За продаваната книга „Черга пъстроцветна“ пише, че е Чисто нова, имало е само лепенка от вътрешната страна на предната корица.“

    В „Книжен пазар“е изложен за продан и екзепляр от третия ни литературен сборник „Читател до поискване“. Продавач на този сборник е щанд „Bookshop“. За продавания екзепляр пише, че има „Петна по първата страница. Писано с химикал на страница 273. Може да се ползва без проблем.“. Може би затова тук цената е по-ниска, 20 лв.

    Третият ни литературен сборник, „Читател до поискване“ е изложен и в books.google.bg. Там няма снимка на корицата на сборника, нито посочена цена.

    .

    Припомняме, че издадените досега шест сборника с разкази и стихотворения на български автори от различни страни и континенти съдържат творби, публикувани през годините в литературната рубрика на Еврочикаго, който се поддържа на доброволни начала. Че средствата за издаването на книгите са събрани с дарения, като най-голям, постоянен дарител за издаването им е д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, който е инициатор за тази поредица и е част от екипа, създал всички сборници. Че за издаването на тези книги са давали лични средства и други наши сънародници и автори, живеещи в различни страни. Че на кориците на всички сборници има изричен надпис, че те са създадени с некомерсиална цел и се разпространяват безплатно.

    Припомняме също така, че авторите, чиито творби са включени в съответните сборници, не получават материални приходи от тези дарявани на читателите книги. Че те не са дали съгласие от техните творби, събрани в сборници без корична цена, някой да си позволява да печели. Че авторските права на творбите, които се съдържат в тези книги, са на самите автори и това също е написано изрично във всеки един сборник.

    И, ако някой днес, който и да е  – бил той щанд „Ангелов 75“, щанд „Nestor Sensini“, щанд „Bookshop“ или хората, които стоят зад тези т.нар. щандове в борсата „Книжен пазар“, както и самата борса „Книжен пазар“, която си е позволила да има такива оферти на нейния сайт – за продажба на книги, които се разпространяват безплатно, си мисли, че има право да печели от сборници, създадени с дарени средства, дарен труд, дарени таланти – то нека този някой каже това на всички дарители, платили с лични средства издаването им, както и на многобройните автори, чиито творби са в самите книги. Независимо дали става дума и за книги, които са т.нар. вторична употреба, това не са книги, които са били купени, за да бъдат продавани после. И, ако това се допуска, то е в някакъв смисъл продажба на подарена на читателите любов – от дарители, съставители, автори. Любов към българското слово и съвременната българската литература, създавана днес на шест континента, любов към езика, идентичността, родината. И тази подарена любов не може да се продава.

    Призоваваме борсата „Книжен пазар“, която си е позволила качването на подобни обяви на сайта си, да свали веднага офертите за продажби на създадените от нас сборници и да не качва повече подобни обяви. Ако държи разбира се на собствения си обществен образ и не иска съзнателно да гаси „туй, що не гасне“.

    Надяваме се, че хората, стоящи зад щанд „Ангелов 75“, щанд „Nestor Sensini“, щанд „Bookshop“, ще осъзнаят некрасивостта на поведението си и ще престанат да предлагат за продажба, който и да било от създадените от нас сборници, на която и да било книжна борса. А, ако не го направят, призоваме всички автори в предлаганите за продажба „Черга пъстроцветна“ и „Читател до поискване“ да разгласят навсякъде, където могат, за това некрасиво поведение и да поискат от „Книжен пазар“ да огласи техните имена.

    Призоваваме също всеки читател или автор, който би се изкушил да тръгне да продава, който и да било от издадените досега шест литературни сборника, да си даде сметка, че няма никакво право на това. Ако някой иска да сподели прочетена вече от него книга от тази поредица, може просто на свой ред да я подари – на друг читател или на някоя библиотека.

    Накрая ще си позволим да отбележим, че първият сборник е издаден от издателство „Симолини“, вторият, третият, четвъртият и петият – от „ДиМакс“, а шестият е самиздат и негов издател е Виктор Хинов. И, макар че за първите пет сборника има издателства, тези издателства получиха готови за предпечат и печат книги, и на практика изиграха ролята по-скоро на печатници.

    От името на екипа, създал литературните сборници:

    Мариана Христова – редактор и съставител на сборниците, автор

    Виктор Хинов – основен дарител за сборниците, съставител, автор

    Петър Стаматов – създател на Еврочикаго, съставител на сборниците

    Андрей Ненов – създател на онлайн книжарницата към Еврочикаго, част от екипа на сайта, автор

    Катя Донкова – участник в създаването на първите три сборника и в оформянето на кориците на всички сфорници

    .

  • Горещи стъпки в Аляска

    .

    Пътепис от Ангел Колев

    .

    Когато тръгнеш за далечна страна…

    “Има една велика истина за тази планета: независимо кой си и с какво се занимаваш, щом много силно желаеш нещо, това означава, че желанието се е родило в Душата на Вселената. То е твоята мисия на Земята. А, когато силно искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си.”

    Паулу Коелю

    ТРЪГВАМ ЗА АЛЯСКА. Заради Джек Лондон? И заради себе си.

    На летището наши баби изпращат внуците за Америка. За първия учебен ден. След ваканцията. Майките и татковците нямат много време за ваканция. Работят. Какво странно ли? Странното е после. Че им плащат.

    Цял клас кажи-речи се е подредил в средния салон на „Еърбъс“-а. Всеки с билет в найлонче през шията, за по-сигурно. Сашо или Алекс от Маями, Борислав, ама вече и Боб от Финикс, Стефан или Стийв от Чикаго… На „Джей-Еф-Кей“ сменят самолета – всеки за своя дом. Дали наистина е техен? Подробности, те точно от това най-малко се интересуват. Има кой да му мисли.

    Бързо забравям дългото кандилкане над Атлантика, ослепяван от яркото слънце на 12 000 метра отстояние от Кърмилицата. И бързам за терминала на Грейхаунд, най-голямата автобусна компания в Америка. Два дни и три нощи до Западния бряг! Седемдесет и четири часа неспирно препускане със Сивата хрътка през четиринадесет щата. Някои си носят и възглавници. Не може, без да дремнеш. И истории, истории… За тях – друг път. От там, от града на францисканците, наричан гальовно Фриско с Аляска Еърлайнс над цяла Канада, все на север, до базовите ми лагери в студената земя – Анкоридж, Феърбанкс, Форт Юкон зад Полярния кръг.

    – ВЯРВАШ ЛИ В ПРЕРАЖДАНЕТО? – пита предпазливо Марвин, без увод. Седнал е до мен на коженото диванче в малкото помещение на спомагателното летище във Феърбанкс. От тук на север, за пръснатите нарядко селца излитат малките самолетчета на „Лари’с Флайинг“, местна компания.

    Марвин е от Нулато – селище, приютено все от тази дружелюбна, дълбока долина на Юкон ривър. Американски индианец. Топчесто лице, редки, едва наболи, четинести мустачки, леко дръпнати назад, и в двата си края тъмни очички; трепкат немирни зад стъклата на възголеми кръгли очила с диоптър. Толкова за физическия портрет на младия мъж. Приемам чистосърдечно предложената тема за разговор и двамата запушваме дружелюбно “лулата на мира”.

    Дядото на Марвин е медиум, можел да извика душите на мъртвите и да разговаря с тях. Всеки смелчак от племето на атабаските, който искал да попита, все едно за какво, свой починал роднина или близък приятел, можел да го помоли за това. И чудото ставало пред очите на молителя.

    Марвин това не може да го прави. И не е опитвал дори. Да не разсърди боговете, защото това не става по прищявка. Боговете сами избират с кого да се срещат и дават знак. Той такъв знак не е получавал, но, ако това се случи, все едно кога, Марвин ще приеме кръста. Всеки е длъжен да го направи, ако дойде знак отгоре. И Марвин вдига поглед към небето.

    В рода им има и друг медиум, разкрива семейната тайна младият мъж. Жена му Норийн. Преди години боговете я подложили на истинско изпитание, за да се уверят в нейната магическа сила. Била сама в малкия кебин, захвърлен далеч от селото в равнината, който бил тяхната ловна хижа. На смрачаване, дървената къщица се затресла с пукот и покривът сякаш се отворил. В процепа се показала огромната гривеста глава на полярен вълк. В очите му горели червени пламъци. Той протягал лапи към самотната жена. Тя отначало се уплашила, но бързо се овладяла, грабнала тежката брадва, подпряна до печката, и с няколко бързи движения ранила смъртоносно звяра, който изчезнал за миг от очите й. Сякаш се изпарил. Прочел недоверието в погледа ми, Марвин бърза да изясни сложната ситуация. Това не било истински вълк, а видение, с което боговете искали да изпитат силата на духа на Норийн. Божия поличба, знак от небето, че те са направили своя избор.

    Норийн е на трийсет и четири години, двамата имат малко магазинче за всичко в Нулато и четири деца. Най-малкото е на две, а най-голямото на десет години.

    С Марвин вече сме приятели. Пита за цигара. „Не пуша“ – казвам му и в очите му се изписва съжаление. Извикват пасажерите за техния полет на „Лари’с“. След това и за Бивър, и Стивън вилидж. Моят още се бави, но аз съм спокоен, защото Патриша, нашата диспечерка, ми беше казала, че Форт Юкон ще има закъснение от 3 часа. Заради вездесъщата мъгла, която е най-прецизният и строг диспечер в малката самолетна компания за далечния север на Аляска. Марвин се изправя с неохота, сбогуваме се с кимане, без да си подаваме ръка. Не познавам обичаите на атабаските и не искам да налагам европейските си маниери. Индианецът се обръща малко дървено и се отправя с къса крачка към изхода. И в този момент аз се опитвам да си го представя с традиционните разноцветни пера на племенните одежди и ситните, пружиниращи стъпки край пламъците на пукащия огън, като неговите сега, под звуците на ритуалните танци. И сякаш до ушите ми достигат нестройните изрази и думички на древния език, с който те си служат и днес в разговорите помежду си. Някои от тях се промъкват и в странния им английски език, дори и в разговорите с пришълци, или на мен така ми се е сторило. Толкова за езика на Шекспир!

    САМ, пилотът на малката четириместна “Чесна”, пръв си казва името, аз също се представям.

    – Ангел… – И, като правя кратка пауза, допълвам сериозно: – Всеки ден. – Засмива се, обхваща ме дружелюбно през рамо и ме води към пистата. Това е моят пилот. Аз съм единственият му пасажер за днешния полет Феърбанкс – Бивър, с междинно кацане във Форт Юкон. Моята цел.

    Зад нас остават едноетажните сгради на малкото летище в града на реката Чина. Напомнят ми пръснатите варосани постройки на стопански двор в края на всяко българско селце. Летището на един от големите градове, което приема боингите на „Аляска Еърлайн“, с изрисувания на опашката ескимос, е съвсем близо, все в същия район, който свързва Феърбанкс с останалия свят. Пътища тук няма, дългата зима затваря всички земни връзки, а в краткото лято огромният полуостров е залят от хиляди, хиляди езера, малки и големи реки, което не дава възможност на тази откъсната точка от света да развива пътно строителство.

    Железницата свършва някъде далеч на юг и малките крилати птици, заедно с речната армада пътнически корабчета, са единствената жива артерия в северните части на Ледения щат на Америка, който по площ се равнява на десет наши Българии! Някъде бях чел, че в този откъснат северен щат има три милиона езера!

    Пред нас се е изправила с цялото си достолепие и строгост планинската верига с името на щата Аляска, където се намира и най-високият връх в Америка със същото име. Нашето трасе е точно над тези плещести великани, а аз няма как да скрия почудата и респекта си пред моя героичен пилот. Дръж се, Ачо!..

    Сам ме оставя отстрани на „Чесна“-та, заобикаля с бърза крачка тумбестото тяло на самолета и минава от другата страна. Нещо прищраква отвътре, подготвя за полет пилотските ръчки в кабината, след което, изненадващо за мен, отваря рязко вратата на радиста и почти като заповед се разпорежда:

    – Седни до мен, днес съм без радист.

    Изпълнявам. Още не съм се настанил на седалката до него и се оглеждам за колана, а той вече ми подава слушалките и, без да казва нищо, зает със своите задължения, мълчешката само с жест ме подканя да ги сложа на главата си. Ще слушам командите от кулата за полети, мисля си и дори се чувствам малко объркан от прекаленото му доверие. Междувременно съм огледал пасажерския отсек – четири кресла, зад които в нещо като багажно отделение се издигат купчини от каси с безалкохолно, малки бутилки вода, кашони с картинки върху тях, където ясно се различава стоката – банани, портокали, ябълки. Зарежда малките селища, “хванали се” покрай реката. Ама това си го мисля аз. Не го питам, пък и какво значение има това за моята експедиция. Къде-къде по-важни са нещата, които ще срещна в земята, където се е разразила треската за злато, описана в книгите на Джек Лондон. Той нито за миг не ми излиза от главата. И една тайна – доста дебело томче с негови разкази съм сложил в багажа си. Ще търся местата на тези случки и това ме ободрява, зарежда ме с енергия.

    Двигателите набират скорост, Сам ми прави задължителния в тези случаи инструктаж. “Ако се случи нещо с машината и аз не съм в състояние да ти помогна – предавам по памет думите му, – гасиш двигателите от тези няколко ключа, вземаш металното чукче над теб (показва го), разбиваш със силни удари стъклото и се евакуираш по крилото. Лягаш с гръб към машината, поне на десетина ярда, защото твърде вероятно е тя да експлоадира от горивото.”

    „Ами да се връщаме“ – иска ми се да му кажа, въпреки приятелския тон на недотам любезния му инструктаж, но… Няма да се излагам, я!..

    Летим ниско над нагънатата планинска верига, дълбоки скалисти оврази прорязват сиво-кафявата й плът. На места проблясват начупените ленти на малки реки. Сам поглежда от време на време уредите на таблото пред себе си, писукащите в слушалките ни диалози с кулата са отминали, аз не откъсвам очи от пейзажа. Всеки със своите грижи. Мълчим. Поглеждам часовника си – вече час сме във въздуха, пресмятам и точно в този момент той се обръща към мен и като сочи камерата ми – държа я в скута и от време на време правя по един дълъг откос към земята под нас, ще правя филм за моята експедиция – оживено отсича:

    – Снимай!… Сега!

    Правим плавно малка маневра, като се снишаваме съвсем, ама съвсем близо до планината. Вече сме позиционирани над една дълбока пропаст, с остри скални ръбове от двете й страни, като стени на средновековна крепост. Аз малко страхливо измервам на око отстоянието на моето крило до близкия хребет, после бързо поглеждам и към неговата страна. Ами ако…Нямам време за размисъл, фантазии и излишни тревоги, защото вече съм разкрил причината за неговия заход и натискам червеното копче “старт” с насочен към скалния масив под нас обектив. Сцената под мен се прояснява и вече съвсем ясно виждам пръсналите се по зъбатите бели чукари диви кози. Стадото. Е сега, ако стане нещо със самолета, и нашите кости също така ще останат да се белеят по тия диви места…

    Следващите отмерени движения на Сам бързо прогонват мрачните ми мисли. Пилотът изтегля плавно щурвала към себе си, както всеки път по време на нашия двучасов полет, и ние отново се издигаме на зададената височина. Машината послушно ляга на отбелязания в картата на полета ни курс. Под нас вече е равно. Планината остава далече, а аз мога спокойно да се усмихна, изпълнен с благодарност към висшия пилотаж на Сам. Още повече, че попадението ми за филма – стадото диви кози – е “прибрано” опитомено в камерата. Вдишвам дълбоко и се разполагам удобно в креслото на радиста… Колев. Чак се повдигам на пръсти от гордост.

    Снимаме се за спомен пред самолета и се разделяме с братска прегръдка досами пистата на нещо като летище във Форт Юкон.

    „Осем мили над Полярния кръг“ – прочитам известието, изписано с едри букви на един плакет пред малката сграда, изпълняваща ролята на офис и чакалня, в която бумти висока печка. Вече е хладно, макар че е началото на септември. Високите места на планините са заснежени. Дали някога свалят белите си калпаци?

    Вече съм прегледал кратките биографични бележки в книжката, която взех от Феърбанс. Правя го винаги на път. Жители – 500, ескимоси и индианци от племето табаски… Културни забележителности – големият кебин, в превод за туристите – културния дом, където се провеждат всички официални и културни събития в селцето, като най-голямата изява е фестивалът, на който се представят певчески и танцови трупи, местни обичаи, театрални сценки и рецитации, и народни занаяти – сувенири с разнообразна гама и от всякакви местни материали, платна на местни художници, домашно приготвени храни и напитки. Голямо народно веселие, с една дума.

    По-късно научавам и за най-голямата изненада, която ме очаква в селцето на завоя на Юкон ривър. Белите нощи. Да си призная честно, това наистина е неочаквано за мен. И веднага казвам, чудото не е чак толкова голямо, може би на други места по света е по-интересно. Нощите просто са свити в няколко часа, но тъмно не става през цялата нощ. Светлосиво-синкави простори, без небе, мъглата тук е ежедневие, което затруднява полетите. Разписанията тук са плаващи. Чакаш да се вдигне мъглата, за да излетиш поне до следващата точка. И после пак чакаш.

    Но сега тук, във Форт Юкон, вече ме чака “хотелиерката”. Не си направих труда дори да запомня името, ако ми го е казала, мятам се отзад на четириколесния мотор – “Хонда”, мернал съм марката и изпушваме към моя кебин от веригата “Бред енд брекфаст”.

    От “хотела”, гредоред – такива са къщите във Форт Юкон, дори големият кебин е издържан в същия архитектурен стил, съм запомнил един детайл, който после винаги ме кара да се усмихвам, дори когато съм сам. Във всекидневната на постройката с три спални, баня и кухня има телевизор и видео. В гнездото е заредена касета. Натискам “старт” и чакам с любопитство. Филм. На екрана се появява заглавието: “Последният мохикан”…

    „Чесна“-та на обратния ми път към Феърбанкс, препълнен от емоции и впечатления от срещите си край Юкон ривър, връщането, е осемместна. Чакам я почти целия ден, преди да се вдигне мъглата. Този път аз, а компания ми правят двама младоженци. Връщат се след медения си месец в някакво друго селце по поречието на майката река. Стивън вилидж ли беше, не си спомням, пък и не е толкова важно. Виж, меден месец зад Полярния кръг във времето на белите нощи е наистина екзотично преживяване. Не са много приказливи. Момичето отвръща едносрично на досадните ми въпроси и аз бързо и предвидливо се отказвам да обогатявам разказа си с младоженческия сюжет. Какво да им досаждам, някакъв чужденец от неизвестно кой далечен край на света. Приемам го без капчица обида. Пък и едва ли е загадка за някого, как е протекла едноседмичната им ваканция, това ми го казват в дълбоките дебри на Аляска…

    ЛИЦЕТО МУ – изпръхналата пореста земя на Юкон в дните на краткото лято. Тъмен карамел. Веждите – същински криле на полярен сокол, реещ се високо в бездънния свод на небето над нас. Дебне жертвата си. От тънките прорези на тъмните му очи струят и самота, и болка, и едва доловимо желание за живот. Тъжно.

    – Живея сам – казва, а аз сега не си спомням аз ли го попитах, или той сам начена разговора. Ако няколкото изречения, които размени скъпернически с госта, това съм аз, могат да се определят за разговор. Предварително знаех, че индианците, където и да се намират в Америка, не се доверяват на пришълци от други земи. В техните очи твърде вероятно е да сме чужденци и днес. И бях се приготвил да се браня, не с томахавка в ръка, по-скоро да се опитам да стопя ледената корица на вековна отчужденост и между нас сега, изправени един срещу друг – тихи и предпазливи в първия миг на нашата непредвидена, а може би и нежелана среща.

    Не сваля очи от мен. Изучава ме през едва забележимата си “амбразура”. Аз продължавам да се усмихвам неутрално, изчаквам търпеливо да завърши думите си, преди да кажа нещо. В същото време прехвърлям в ума си как точно да завържа разговор с индианеца, за да науча повече за живота му тук. Безименната хотелиерка от „Бед енд брекфъст“ ми беше казала, че местните хора са големи скъперници на думи и много трудно допускат външни хора близо до себе си. Тя и съпруга й, който е шеф на местния “парламент”, според длъжностната му характеристика – председател на племенния съвет – точно така се изписва длъжността му, са преселници от материка. Което е станало преди много години от техните праотци. Малкото хотелче е техен фамилен бизнес, имало още няколко такива кебина за гости, други хотели в селцето няма. В него има всичко, според изискванията на съвременния туризъм; аз съм запленен от закуските, които изпълват хладилника, особено ме стоплят киселите краставички и сирената – изпитано мезе за шишето водка, несменен енергиен източник в багажа ми. И още нещо интересно и доста странно поне за мен. Когато си тръгвах, звъннах по телефона.

    – Какво ви дължа за хотела? – попитах накрая, след като й благодарих за гостоприемството и казах, че Форт Юкон е едно прекрасно място за почивка и разходки – банални, но знакови неща за туриста.

    – Оставете пари на масичката до телевизора! – бе краткият й отговор…

    Около малката дървена къщица безразборно се търкалят късо нарязани, не много дебели борови дръвчета. Върху тях съзирам килната на едната си страна брадва. Приготвя отоплението си за нощта.

    – Всички тези къщи… на нашата улица са от съвета… Тук живеем… Социални… Стари хора…Хубави са… Топли… – Уловил е погледа ми и описва с ръка редицата еднотипни кебини. –  Джонсън. – Леко навежда глава, представя се кратко.

    – Идвам от България – опитвам се да завържа разговор, след като сговорчиво съм казал и своето име. – От Европа… Оттам са петнайсет хиляди мили… – Това свърши работа. Малко, почти незабележимо пламъче политна в погледа му, очите му се съживиха, без да променят сериозния си вид. Показвам му апарата си и го питам за снимка. Ей тук, пред къщата.

    Приема го равнодушно. Поразговори се след снимката, спечелих го. Ходел за риба в реката, своя лодка няма, но негови приятели го канели с тях. На лов почти не излизал, краката му се уморявали лесно вече. Очите му трудно виждали надалече и все по-трудно уцелвал по нещо със старата си пушка. Към небето поглед почти не вдигал, по-рано, преди години, стрелял по диви патици и соколи. Мълчи. Питам го за роднини. Жена не е имал, в семейството са няколко братя и сестри, но те живеят отделно и с тях се вижда много рядко. На Тенксгивинг и Коледа. Те имат семейства. – Живея сам – казва и пак мълчи дълго. И съвсем неочаквано за мен се извръща към къщата и като сочи с ръка, кимва към оставената отворена врата и ме повежда към дома си. Следвам го послушно.

    Влизаме.

    Застоял въздух, примесен с миризми на кожи, на лепило, на пара. Полутъмно, от малките изрязани прозорчета скептично се промъква дрезгава светлина. Предметите едва се различават, сякаш с хвърлени отгоре им защитни платна. Малко легло, наподобяващо нашите миндери от селските къщи, до стената в единия край, непокрита до него дървена маса и стол. На другата страна – нещо като дърводелски тезгях, отрупан с всякакви инструменти, кутии, парчета от дърво и други неизвестно от какъв материал парчета. Почти в средата на стаята – ниска метална печка. Джонсън се навежда над тезгяха, отваря някаква потъмняла дървена кутия и бавно изважда отвътре нещо. Изправя се, прави една крачка да се доближи до госта и ми подава две малки изсушени крачета от сокол. Да направя обеци на жена си. И все така, с тих равен глас захваща да ми обяснява как да ги направя.

    Дълго време след тази мистична среща с Джонсън (сякаш никога не е била) ми се случи сън. Малко по-различен от неизтъняващия ми спомен за индианеца от племето на табаските. Този път той беше някак си по-бодър, движенията му бяха живи, от мускулите му (не си спомням такива мускули в изтънялото, съсухрено, превито на две тяло на сякаш нереалния човек пред мен – беше си същински сън) искреше енергия. Стягаше се за лов, разказваше оживено къде точно ще ходим – този път далече от селото, гората там не била толкова гъста и имало открити места, където дивечът излизал нощем на паша. Нощен лов. Ама всичко се виждало, защото сега са полярните нощи. Но защо не се виждаше лицето му, заставаше все така, все така някак си особено се завърташе в последния момент, че не успявах да видя нито лицето му, нито пък да срещна погледа му. По едно време се обърна рязко към мен и точно в този момент лицето му се озари от ярка светлина. Бях се събудил. След този сън се сетих и за крачетата от сокола, от които така и не се наканих да направя обеци за жена ми. Много пъти след това, колчем се сетя за Джонсън, се заравях в нещата си да ги намеря. Къде ли не рових, завирах се и в най-тайните си места вкъщи и в мазето, навсякъде, където бих могъл да ги смушкам, без резултат. Те и до ден-днешен за мен си остават като някаква магия…

    ИЗСКАЧАМ НАВЪН веднага, щом си оставям багажа. Огледал съм набързо разположението на стаите. Три спални, кухненски бокс, хол, който тук наричат всекидневна, с телевизор в единия край, баня със завеска, наместо врата. Комфорт. Хващам първата пряка. Пестеливо чакълирана, тясна уличка, която според картата води към голямата река Юкон.

    Тихо. Никакъв шум. Като след евакуация. Ни звук, ни тропот, нито въздишка дори. Стъпките ми хрущят във влажната от мъглата настилка, сякаш ходя по мидени черупки. Това все пак е някакво присъствие на живот. Оглеждам се, без да спирам. Встрани от пътя – прави като свещи, невисоки иглолистни дървеса. С оскъдните си знания по ботаника не мога да реша какви са тези видове, но то не е важно сега. Любопитството от неизвестното расте като търкулнала се снежна топка.

    Лавна куче. Спрях за миг. Пак лавна, ама това беше от друга посока. И пак първото. Говорят си. Дано да са вързани. Тръгвам пак и се опитвам да събера кураж. Излизам от гората. Пред очите ми се ширва голямо празно място. Изведнъж става по-светло. Изправям поглед точно пред себе си. На хоризонта съвсем изсветлява. Сияние! После разбирам от какво е. От реката. Преди да я стигна се разминавам с две огромни стоманени кули. Оградени. Глухи и неми. Оглеждам ги. Петрол? Виждам надпис: “Преминаването забранено!”. Подминавам ги. Усилил съм ход, нещо отвътре ми подсказва, че реката е някъде наблизо. На високо съм. Трябва да е в ниското. Сиянието извира сякаш отдолу. Привлича като магнит. От изсветлялото в този обеден час на деня небе. Отражения…

    Избледнялата, ширнала се в ниското светла лента на Юкон ривър, опитомена от недавнашното лято, диша едва-едва. Смирената сега майка на всички реки на полуострова Юкон се е отдръпнала, засрамена от хората. Някаква неописуема, едва доловима скръб е надвиснала над цялата местност, шири се и зад отвъдния бряг, чак до хоризонта.

    Тръгвам по спеченото каменисто дъно на един от ръкавите на реката. Тук разливът е най-широк, това е привлякло и местните хора преди години. Пред всеки кебин е вързана лодка, някъде по две, по три корита. Тогава основната храна е била рибата и дивеч в ширналите се на всички посоки гори. По-късно вече са се захванали и с опитомените растителни култури. За плодове не може и да се мисли в мразовитата земя, с едва тримесечно прохладно лято и деветмесечна зима.

    Какво ли е в началото на лятото, когато тръгне ледоходът и водите от разтопения сняг, затрупал полуострова, се разлеят и напълнят всяка долчинка, когато всеки спуснал се от високото ручей и поточе намери утеха в макар и хладната, но дружелюбна прегръдка на майката-река…

    Охранен черен гарван крачи лениво по дъното. Поклаща се като стар гостилничар, спира за миг и заравя здравия си подвит клюн в тинята. Богата гощавка в този сезон, когато всяка живинка се е събудила за живот. Наближавам го, изправя глава, мърмори нещо под нос, бавно се отдалечава на безопасно разстояние.

    Свечерява. Аз съм вече на новия си маршрут от днешната обиколка, посока югозапад. В картата ми са посочени училище, културен дом, поща, магазин с хранителни стоки. Вниманието ми привличат човешки подвиквания, накъсано, напомнят команди. Все по-близо и по-оживено. Играят нещо… Трима мъже подтичват край баскетболен кош на нещо като игрище и обстрелват самотния ринг, мрежичка няма. Единият ме забелязва, хванал е топката и ме кани да се приближа с ръка, но не спира играта и се втурва към целта. Спират. Гледат ме, как ли им се струвам тук сам, по това време и защо точно на тяхното място! Не са изненадани, не им правя впечатление, съсед, току-що слязъл пред блока да изхвърли боклука.  – Идвай, почваме… – Не довършва. „Тъкмо по двама“, пресмятам и спирам зад таблото. Другият се навежда под коша и виждам в ръката му отворена, преполовена бутилка червено вино. Приближава ме и мълчаливо ми я подава. Отпивам. Тук стимулантите явно не са забранени. Резултатът едва ли е от значение.

    Аз се извинявам дипломатично и с усмивка казвам, че трябва да тръгвам. Проявяват разбиране, но по лицата им се изписва гримаса на разочарование и пропуснат златен шанс да допълнят “отборите”. Дълго още след това до ушите ми долитат техните подвиквания…

    Селището надвечер оживява. До пришълеца от различни посоки достигат разноезични звуци. Накъсан, трудно разбираем диалог – мъж и жена, джафка куче, някаква нервна и уморена резачка вие на умряло (защо пък на умряло?), подвикване на нещо като петел…Всичко това потъва в избухналата неочаквано детска гълчава – многоцветна, жизнерадостна. Надига се, подскача по каменистата улица като огромна гумена топка. Пуснаха школото…

    От завоя изскачат двама малчугани. Тичат, заливат се от смях, мургавите им лица греят в усмивки. От късо подстриганите черни остри косици се издига пара. Загръщам се в дебелото яке, потръпвам, температурата е някъде около нулата. Края на краткото лято.

    “Свети Стефан” – прочитам отпред пред входа на местната черква, боядисана в червено. Същият, познат ми вече гредоред, като всички околно сгради. Постепенно започва да се стъмва. Загръщам се отново в моята дреха и, мислейки си вече какво ще вечерям в първата си нощ във Форт Юкон, бързам, все по картата си към моя хотел. И вече съм решил, че ще си пусна “Последният мохикан”…

    БИЛ, господарят на малката писта във Форд Юкон, трудно ми е да нарека “летище” мястото, където кацат и излитат спортните четириместни и осемместни “Чесни”, които заедно с малките пътнически корабчета са единствената транспортна връзка в полуострова, ми каза в деня, когато пристигнах:

    – Намини около 10 сутринта като се връщаш, за да разбереш кога ще излетите. Сезонът е с много тежки мъгли, разписанието го правим ден за ден.

    „Ама, че весело“ – помислих си, но тук, в суровата земя, нямаш друг избор.

    А той:

    – Ако ме няма в офиса, ела до вкъщи – на две преки съм оттук, лесно ще ме откриеш. – Това вече е сериозно…

    …Сутрините във Форт Юкон идват бързо. Небето, което през цялата полярна нощ някак особено сивее, като наметнат с шинел нощен пазач, сякаш се раздвижва на разсъмване да се постопли, постепенно изсветлява, издига се нависоко и все по-отчетливо пред погледа ни се подреждат реалните очертания на пътя и гората околовръст. Светът в този откъснат северен край е смълчан под малко мръсния памук на мъглата. На десет метра вече не се вижда. Познатите от първите ми дни на престоя в страната на ескимосите и индианците местни шумове “пробиват” въздуха, наслагват се един на друг, сякаш някой развива нощната завивка, хвърлена отгоре върху селцето. Малките дървени къщурки потракват с вратите си, от разхвърляните от двете страни на пътя отворени дворчета достигат откъслечни гласове, някак си приглушени, сякаш слепени от боровата смола. Ослушвам се продължително за гъргоренето на кацащи и излитащи самолети откъм летището, без резултат. Не съм забравил, че Бил ми каза предния ден за мъгливата прогноза тия дни. “Наминавай – рече съвсем спокойно, – аз съм тук. Да ти кажа кога ще има машина за Феърбанкс”. И аз съм спокоен. А на летището вече ме очаква случка. Минути преди да се появя, на пистата е кацнал специален ловен самолет. Като моята „Чесна“. Докарал е малка ловна дружинка от огромните ловни полета на Юкон ривър. Пасажерите – трима ловци – са насядали край малка полирана масичка в единия край на салона за пътници на “Лари’с” и тихичко нещо си говорят. Прав до тях стои и Бил. Посреща ме все така спокоен, както прави всеки път, и изстрелва метеорологичната сводка за деня. Мъглата ще се вдигне по обяд и полетът ми ще се изпълни. А сега мога да изпия чаша кафе с компанията, ако не съм зает с други неща. И като получава моя отговор, ме представя пред тримата ловци.

    – Това е първият ми трофей! – казва с видимо задоволство Кевин. Стоим край пистата, вече сме напуснали топлия салон, пред едно разгърнато платнище, върху което лежи самият трофей – огромни, разклонени рога на лос, с кървави следи по тях.

    И ловкият стрелец разказва за себе си. Вече съм го попитал. Кевин Брадли, лекар във военновъздушната база във Феърбанкс. Пристигнали предния ден със същия този самолет, с него ще се върнат, само да се вдигне мъглата и ще поискат коридор от кулата. Този самолет каца на всякакви терени, с него са летели и до техния ловен район, на около час от Форт Юкон. Показва ми и цялото им снаряжение – всичко необходимо, за да оцелеят в суровия Север при рязко влошаване на времето. Палатка, надувна лодка с два комплекта гребла, резервни високи боти, санитарна чанта, раници с провизии за няколко дни. Признавам си, потръпнах, докато слушах интересния му, доста суров за мен разказ.

    – Над хиляда паунда е този екземпляр. Месото? Разфасовано е в чували, то се предава в базата.

    Все по-често поглеждам часовника си. Погледът ми тропосва целия хоризонт на север. От там ще дойде моят самолет. Сам съм отвън. Ловната компания и господарят на летището не бързат заникъде. Те всички чакат своя час – хората с пушките ловния си самолет, а авиодиспечерът е в своята кула – приема и предава сигнали и съобщения в ефира за въздушния трафик на „Лари’с“.

    МЕГЪН, малкото светлокосо момиченце, на 11 години, както самата тя се представя, четвъртокласничка, не можа да каже кое от охранените едри кучета харесва повече – Шиви или Юкон. Това са кучетата – водачи в екипажа. Шейната, с която се придвижват в дните на дългата зима тук. Впрягът-шампион от последните няколко години на състезанието с шейни. Не се разделяше преди години с черногривестия, с медени отблясъци на козината си Юкон. Едва го удържаше на дебелия синджир с кожена верижка през силния му врат, щом се разиграе. Заради това често беше с ожулени колена и лакти, теглеше я като играчка. Каквото и да му извика, сякаш не я чуваше, пък и как да има респект от слабото, писукащо момичешко гласче! После обаче точно това бълбукащо гласче го опитоми. Чуеше ли я, заставаше на едно място като закован, очите му право в русата й главица, с наострени уши, тихичко подсвиркваше с нос. Любовта им не остана скрита за баща й, който въртеше нещата с малката фамилна ферма за впрегатни кучета. И всички оферти за покупка на първенеца Юкон получаваха категоричен отказ.

    После се появи Шиви. Като го свалиха първия път от самолета, бяха го купили от друга кучешка ферма от Стивън вилидж – с неравна разрошена козина, без определен цвят, сякаш надраскан с различни боички, много се разочароваха от прибързаната си покупка по снимката, която получиха от партньора им. Но, още докато помагаше на майка си да го настанят в пикапа, неочаквано за самата нея, той сви послушно глава в краката й, като изви тялото си на кравай. Търсеше близост с новите стопани. И още в първите му дни в тяхната ферма се сприятелиха. Накрая и тримата станаха приятели, с общи права в дружината. До днес. И побеждаваха.

    Пикапът е приютил новите кучета за екипажите, които отначало се дърпат на звънкащите хладни синджири, но бързо се примиряват от властните подвиквания на Мегънови и лягат послушно върху дървения под на каросерията. Едрите грайфери на високите, малко несъразмерни окръжности на колелетата изпращяват върху чакъла, с който е покрито шосето край пистата, правят пълен завой встрани от ниската постройка на летището и дръпват нагоре през широко отворения портал с бариерата към селцето. И точно тук идва северната одисея на писателя…

    …Плазовете пеят несекващата си монотонна плачевна песен, съпроводена от скърцането на хамутите и дрънкането на звънчетата на водачите. Пъртината е засипана с прясно навалял сняг, но претъпканите със станали на камък едри късове замръзнало еленско месо шейни се впиват неотстъпчиво в неутъпкания път и дърпат назад. В неподвижния въздух тихо вали сняг – мънички, нежни като дантела кристалчета скреж. Пред кучешкия впряг ситни момиче. Оттук не може да се различи чия е дребната фигурка на водача. Ей сега ще се обърне и малко разлати зад тънката снежна пелена на виелицата, ще се видят зачервените бузки, стиснатите от напрежение устни, които издишват малки облачета пара.

    Иска ми се да извикам: “Мегън!”, излитаме срещу вятъра и сега трябва да се развърнем в посока Юг, по обратния път към Феърбанкс. Под нас някъде, бавно и величествено пъплят водите на реката, затиснати от мъглата, която за наше щастие отвори небето над Форт Юкон за минутки, което позволи на пилота на „Лари’с“ да вдигне самолета.

    Отпуснал съм се назад в седалката, но мисълта ми вече е завъртяла безразборно всичките ми срещи с хората, които останаха на Земята в този откъснат свят. Време трябва, зная го от опит, за да подредя всичко и всеки да заеме своето си място в спомените. Не трябва да пропускам и кратката ми среща с Ричард, записан разкривено в моя бележник като Лъвското сърце, на коляно. Златните ръце на Форт Юкон. Той е всичко тук в бита на местните. Електричар, хладилен техник, телевизия, радио, магнетофони… Кани ме да пояздя неговия вихрогон – „Хонда“, стъпила здраво на пътя с четирите си колела. Не можеш да откажеш на такава покана. После ще ме яд, че не съм карал мотор в Аляска. И Сам… И Кевън… И Мегън… И учудените, широко отворени очи на децата от местното училище, които са се накачулили на ниската ограда в училището да разгледат отблизо странника с раница и камера. Просто гледат, мълчаливи, малко смутени, докато познатият звънец не извести следващия учебен час. Отблъсват се от каменния зид като речна вълна и през глава се устремяват обратно към малкото школо…

    И, необяснимо за мен самия, всеки път, когато се разровя в спомените си за онова далечно пътуване до студената земя Аляска, пред очите ми отново се люшват пламъците на маковете, избуяли край дълбокия залив на Анкоридж в дните на големия отлив.

    Макове!..

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    * Още от същия автор – вж. тук.

    .

  • Троя

    .

    Стихове от Георги Барбаров

    .

    ТРОЯ

    Троя и не подозира,
    че вече е страница
    от кървавата история.
    Тя се вслушва
    в онемелите камбани.
    Тя се радва на огромния дървен кон,
    претъпкан с войнишки кураж и страх,
    съживили мъртвата плът на дявола.
    Пътят осигурява линия,
    свързваща живота и смъртта.
    Усмихват се камъните –
    усещат, че след малко
    ще ги местят на гробището.
    Завинаги.

     

     

    ПРЕСЕЛНИЦИ

    На Олга Барбаров,
    посланик на Уругвай в България

    Някога биле деца на земята си.
    Сега са камъни на чуждите гробища.
    Сега са облаци в чуждите небеса.
    Сега са ангели в далечните църкви.
    Откривали дълги години
    пътечки към слънцето
    не за себе си – за нас.
    И ние, свикнали да бъдем
    чужди навред,
    не забравяме да благодарим
    прадедите си за тези мъки.

     

     

    БУДЖАК

    Хълмове.
    Реки.
    Градини и
    лозя.
    Слънцето, весело претъркулило се,
    не може да стигне орача
    в полето.

     

     

    ОТДАЛЕЧАВАНЕ

    Все по-рядко мама хляб пече…
    Огладняваме ние за хляб,
    замесен с майчинска топлина.
    Заглеждат се тежките й години
    в овехтялото огледало –
    необратим е светът единствен…
    Все по-малко пиленца отглежда
    мама на пролет.
    Все по-дълга пътека
    към утрото води.
    И често пъти до късно
    гори лампата на спомените
    в селската къща –
    синовете си очаква, внуците…
    Все по-рядко мама хляб пече…

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Георги Барбаров е роден през 1955 г. в с. Кортен, Тараклийски район на Молдова. По образование е журналист, завършил е Кишиневския държавен университет. Редактор на българското радиопредаване “Мегдан” в Кишинев. Автор на стихосбирките “Събудена тишина”, “Продължение на делниците”, “Реалност от сънищата ми”, “Плът на радостта ти”, “Жива вода”, “Настроения”, “В сянката на Мацуо Башо”, на книгите за деца “Годинки на радостта”, “Слънчева Дарина”, на книгата за възрастни “Било е неделя”, на книгите с афоризми “Едва втасали барбаризми”, “Докато има будали”, “Избистрени барбаризми” и др. Носител на специална награда на Издателска къща “Жажда” (Сливен, 1988). Отличен с Орден на Републиката – висша награда на Молдова, за бесарабски българин – поет, журналист, преводач на български език. Заслужил деятел на Р Молдова. Негови творби са част от антологията „Български поети от Бесарабия и Таврия“ (2005) със съставител проф. Елена Налбантова. Има публикувани стихове в превод на руски, румънски, украински и унгарски език. Членува в писателските съюзи на Молдова и България. Живее в Кишинев.

    .

  • Не се живее с този паметник

    .

    Разказ от Николай Милчев

    .

    Имахме една комшийка, леля Павуна. Дойдеше ли у нас, още от вратата почваше да се оплаква на майка от мъжа си:

    – Не се живее с този паметник, какичка! Не се живее с този паметник…

    Сваляше си забрадката, опипваше си обеците и гердана и грееше, едновременно и красива, и ядосана. Голяма красавица е била някога леля Павуна, личи си и досега.

    Когато се оплакват от нещо, хората създават особено пространство около себе си. Оплакванията им се превръщат в живи същества. Всяко оплакване се сдобива със собствено име, с характер и с физиономия.

    В това пространство на страдания и оплаквания останалите хора – слушателите, имат различни роли. Едни, като мене, изчезваха изобщо – в тия минути леля Павуна едва ли ме е брояла и за пет стотинки, докато майка ми получаваше централната роля.

    Още оттогава обаче ето тая приказка – не се живее с паметник, ми е останала в главата.
    „Паметникът“ беше доста издигнато лице, заместник-директор на местно предприятие, стабилен и уважаван човек. Но „паметник“ според жена му.

    Обличаше се много добре за онези години. Панталонът му – доста широчък, с маншет и винаги с колан. Коланът – над кръста. Обувките – кожени, с бомбета и дупчици, отдолу с гьон и налчета. Ризата – натъпкана в панталона. Понякога слагаше и връзка, късичка – нечувано.

    Не пиеше, не пушеше, говореше средно тихо, с много лек фалцет. Каквото да го питаш – знае, информиран. Като се нареди за хляб или за нещо друго на опашка, стои малко встрани, да не притеснява хората. Гладко избръснат, макар че беше нещо като кьосе, не се потеше – никога не се потеше и очите му – сини, сини, та чак зелени.

    Прекрасен човек направо, а леля Павуна му вика паметник.

    – Как пък един път ма, Марче – казваше тя на майка ми, – не ме е прегърнал – ей така, да ме прегърне, да ми пипне косата и да ми поприказва нещо. Паметник, какичка, паметник.

    Според мен, си живееха идеално и леля Павуна прекаляваше. Какво повече да искаш от един мъж – да е началник, да изкарва пари, да не пие, да не пуши и, доколкото знам официално – не я биеше. А тя не иска да живее с паметник.

    Сещам се за тези отминали работи, докато вървя из Борисовата градина. В София, ако не вървиш из Борисовата градина, няма къде да вървиш изобщо, освен ако не решиш да си вървиш по главата или по сърцето. Мъчно се върви из тая София много.

    Гледам паметниците на Славейкови – баща и син, на Каравелов, на Алеко, на Бенковски, на Вазов, на Яворов, на Ботев и на Левски. И още, и още…

    Много паметници, голяма концентрация на камък и гранит. Нито един от тях обаче не помръдва.

    Вазовият паметник се белее като пряспа, леко тебеширен.

    На Левски вратът му – дебел, та дебел.

    Ботевият прилича на литография.

    На Бенковски са му юначни главно мустаците. Добре, че е като гвардеец.

    Алеко едва се познава, а на Йовков – един от най-новите паметници, по-добре да не го бяха слагали – не е никакъв Йовков.

    Харесват ми най-много паметниците на Яворов и на Емилиян Станев. Яворовият е хубав и заради върбата зад него, и заради носталгията и умората, която го обвива, а Емилиян Станев се е прегърбил и гледа доста хитро – това му е хубавото.

    Преди много години с двама-трима приятели се явихме в Борисовата една нощ, ама много пияни, да се черпим с паметниците. Седим до паметника, пием, па току станем и му предложим и на него. Но паметниците не употребяват алкохол, те са история…

    Голяма глупост; добре, че не ни арестуваха за хулиганство.

    Мисля си и друго – с колко живи паметници ме срещна животът. Гранитни, уверени, непоколебими в убежденията си, верни и предани на Партията, после на другата Партия, после на третата, после – на дясното и лявото, на източното и западното. Хора паметници. Влюбени в „знанията“ си – единствените знания на света. Величествени и непоклатими.

    Майчице мила, с колко живи паметници ме срещна животът – живо обезсмъртени и безсмъртни приживе.

    Паметници от радиа и телевизори, от издания, сайтове и сайтчета – истинска теракотена китайска армия.

    А леля Павуна още на времето не щеше да живее с нейния паметник. Искаше да я пипне по косата и да си поприказват.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Още от същия автор – вж. тук.

    .

  • Въздишката на баба

    .

    Стихове от Димитър Пейчев

     

    ВЪЗДИШКАТА НА БАБА

    През черните врати
    изведоха овцата
    и двата тъмни мълчаливи силуета
    посече бавно
    есенният дъжд.
    Прозорчето ни малко,
    замъждено,
    изтривах петгодишен аз.
    И взирах се в покорната земя.
    И чух зад себе си
    въздишката на баба.
    Избля овцата.
    И силуетът й черен
    отдалечи се тихо,
    слят с нощта.

     

     

    *  *  *

    Цветя не рисувам, рисувам пейзажи –
    небето високо и сини води.

    Зелена, горичката, искам да кажа,
    със сенките нежни добре си стои.
    Ще лъхне ветреца, ще лъсне тревата
    и конят далечен глава ще изправи,
    пътеката крива ще хлътне нататък
    и селянка млада по нея върви.
    Над нея припряно я облак преследва,
    ту в слънце оставя я, ту в сянка милува я…

    Баири далечни, ту тъмни, ту светли,
    със багри игриви римувам.

     

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Димитър Пейчев е роден през 1943 г. в с. Бургуджи (Виноградовка), Одеска област на Украйна. Учи в Кишиневската художествена гимназия и в Московския полиграфически институт, специалност „Графика на книгата“. Един от големите художници на Молдова, организирал свои изложби в България, Русия и Румъния; негови картини се съхраняват в частни колекции в различни страни по света. Член на Съюза на художниците на СССР и на Съюза на молдовските художници. Като поет дебютира през 1982 г. Досега са излезли три негови стихосбирки, отпечатани във Велико Търново – „Завръщане“ (2004), „И светят спомените“ (2005), „Питайте вятъра“ (2011). Негови творби са част от антологията „Български поети от Бесарабия и Таврия“ (2005) със съставител проф. Елена Налбантова.

    .