литература
- Вместо обяснение в любов
.
Честит празник на буквите ни!
ВСЕ ОТНЯКЪДЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОЧНЕ
Дребосък бях, когато чух някой да казва: „Горката, прегърбила се е на ер голям“. Тези думи бяха отправени към една бабичка, която минаваше често по нашата улица. Мъчно ми ставаше за нея, като ги чуех. Дребничка – цялата в черно, превита в кръста, креташе с бастунчето си. Чудех се какво е това ер голям. Щом има голям, дали има и малък? Та взех да си въобразявам, че до жената върви детенце – и то прегърбено. Е как да не ти стане жал за тези ерове!
Друг път пък дочух, но изречено със сърдит глас: „Започваш наново, от „а“ до „я“, разбра ли?“ Как така от „а“ до „я“?! И какво има помежду им? Сигурно е нещо страшно и тъмно като пропаст. Ами ако няма по какво да преминеш от а-то към я-то… направо ти е спукана работата.
Блъсках си детската главица и като не измислих нищо, което да ми даде отговор, попитах дядо:
— Дядо, нали е страшно да си ер голям? А как се преминава от „а“ до „я“? Има ли мостче?
Явно въпросите ми го изненадаха, защото рече:
— Я ела с мен!
Остави работата си. Той рисуваше, а аз се мотаех около него. Хвана ме за ръка и тръгнахме.
След малко потропа на една синя порта.
— Ти ме чакай тука.
Чаках го и се чудех какво ли има зад тази порта, нямаше друга такава в селото.
Върна се с книжка – шарена, с твърди корици.
Седнахме на пейката отпред и дядо я разтвори:
— Виж, това е букварче, а това са букви. До всяка буква има картинка. Научиш ли ги как се казват, ще знаеш всичко.
Да, букви бяха, кой не е виждал букви! И наистина, до всяка се подаваше животинче, цвете, птица, барабанче, кубче…
Тръгнахме си. Аз така стисках книжката, като че ли пазех да не се изсипят картинките й на улицата.
Прибрахме се и отново я разгърнах:
— Дядо, къде е ер голям?
— В тази книжка няма ер голям, защото е руска, учителят нямаше наше букварче. Но това си е нашата азбука, само че малко по-различна. Нали ние сме я дали на руснаците…
— Как е наша, пък по-различна?
— Сега ти научи тази… някой ден ще ти кажа защо.
И той изписа всичките букви на бели картончета, заедно с двата ера. Но ме научи да чета на руското букварче.
Ей така си вървят хорските приказки, наедно с буквите, от памтивека. А човекът е измислял тези приказки за своя угода и употреба. Освен че са светлинките в прозореца на душата му, те са му станали образ и подобие.
Смали ли се нещото до човешкия ни аршин, изведнъж става по-разбираемо, превръща се във фолклор, а това народът ни го умее.
И все пак, добре е да се знаят буквите – откъде са дошли, чии са…
.
(из “Ключ за синя врата” – „Факел“, 2022)
.
- Делбата
.
Разказ от Ибрахим Бялев
.
Аго Мустафа, загледан в нищото, почти механично извади табакерата с цигарите и припали една от тях. Обичаше да ги реди в кутията като „млади невести“, както обичаше да казва. Мирисът на цигарата се разнесе около него и подлуди другите старци от селото, които като лястовици наесен бяха насядали, както всеки божи ден, в центъра на селото. Аго Мустафа охотно дръпна от „младата си булка“ още един-два пъти и я подаде на първия му и неразделим приятел Кольо Пантата, с когото заедно бяха изкарали казармата. Другите старци почти не говореха, защото всичко помежду си бяха почти изказали; само гайдарят не стоеше мирно като тях на едно място, а се въртеше като ужилен от дива пчела. Аго Мустафа не се стърпя и пак извади от табакерата още една „млада невеста“, припали я пак така охотно като първата и подаде табакерата на лявостоящата „лястовица“, дядо Хасан Бирника. Той я пое така, сякаш за първи път от години не бе виждал „млада булка“. Взе една от табакерата и една закичи като китка на ухото. След това я подаде на приятеля му до него, бай Спиро Плячката. Той също я пое с голяма охота и му се прииска да я сложи в джоба си, но това сега нямаше как да стане, затова я подаде на седящия редом аго Изер и след това се провикна към аго Мустафа:
– Мустафа бе, ти като умреш тази табакера защо не я дадеш на мен? Много ми харесва бе, пък и все е пълна с млади невести, както ти обичаш да казваш. – Всички старци избухнаха в смях.
– За какво ти е на тебе вече младо булче, като вече миришеш на пръст – го смъмри аго Изер до него. Но останалите подхванаха пак мухабета за младите булки, който ги задържаше с часове на мегдана. Така табакерата се върна обратно до аго Мустафа, той я погледна и видя, че в нея са останали само две „невести“. Той прибра табакерата във вътрешния джоб на елека си и – не, че не знаеше, но попита:
– Кой от юнаците ги няма пак?
– Молаалията го няма пак – провикна се бай Атанас, така че да го чуят всичките „лястовици“. – Пак е на гробищата. И какво като ходи там всеки ден? И какво като ходи? Той, докато беше жива, не я тачеше като човек, та сега се е сетил. Абе, за бой си беше този човек от малък, някак беше един такъв скръндза и никой не го обичаше.
– Хайде, хайде… Пак подхвана стария мухабет – го смъмри аго Мустафа. Защото нямаше от селото някой, който да не знае, че бай Атанас още от младини беше залитал по хубавата Зейнепа, жената на Молаалията. Но така и не му я дадоха, защото бай Атанас беше дошъл от Гръцко и, въпреки че заради голямата си любов не влизаше в черква, той за цяло село си остана от другата вяра.
– Абе, аго Мустафа, недей така бе, поне ти недей. Нима сега за нея вече има някакво значение, дали някой плаче над гроба й, или от коя вяра е бил мъжът й? – опита да се оправдае бай Атанас.
– Но миналия ден и теб са те видели да плачеш над гроба й. И нима това е достойно за тебе? Погледни се само на колко си години, а все още живееш в онова време.
В този момент откъм гробищата се зададе Молаалията. Въпреки че беше свел глава към черната земя, не гледаше къде стъпва. Вече бе научил с големи подробности къде има локва, пълна с вода, и къде има камък, за да го спъва. Механично даде селям на „лястовиците“, те също механично се размърдаха и му направиха място да седне до аго Мустафа. Той също така механично бръкна в пазвата си и оттам извади табакерата с „младите невести“. Подаде я на Молаалията и зачака да му я върне. През това време бай Атанас стана от мястото си и, без да каже нищо, се запъти за вкъщи.
– Този ще го убия. Този вече ще го убия. Цял живот съм се канил и заканвал, но този път вече ще го убия – ядосано рече Молаалията.
– Ти какво пак само за него говориш? Какво ти е сторил толкова човекът? Пък и няма я вече Зейнепа. Няма я, разбери го един път завинаги. Няма вече от какво да я каскандисваш* – опита се да го успокои аго Мустафа.
– Вчера пак е бил на гробището. Пак е бил, мамка му и копелето гръцко. Като гладен вълк цял живот е тичал по петите й. Заради него жената си отиде млада и зелена.
– Защо заради него? Защо? Пък и Зейнепа си поживя до осемдесет. Е, раничко й беше, но така Аллах е отредил. Ти сега не се сърди на никого заради това, че Аллах отгоре всичко вижда, а и нашето време наближава – ето, още един липсва от нас, знае ли се, може и той да е заминал при него. – След това аго Мустафа се провикна към бай Атанас:
– Атанасе, Атанасе…
И бай Атанас като ударен от гръм се закова на мястото си. И първата мисъл, която премина през ума му, беше: “За какво ли ще ме съдят?“. Поиска му се да се направи, че не е чул, но ако го направеше, ще трябваше да се отлъчи един път завинаги от стадото. Пък и много добре знаеше, че дори и вълк да си, единак ли си, участта ти е ясна. Затова събра сетни сили, разтърси старата снага и се върна при тайфата, която го очакваше с голямо нетърпение.
– Какво има, Мустафа? Какво си се развикал, сякаш имам да ти давам връв турски пендари? Хайде бързо казвай, че си имам много работа.
– Доволен ли си вече, изеднико? Доволен ли си вече, че е в черната земя? – закрещя на бай Атанас Молаалията.
– Ти поне имаш шанса да бъдеш погребан до нея! Докато аз и този шанс го нямам. Но, хайде със здраве, че си имам работа – опита се да побегне пак бай Атанас.
– Работата ще почака. Постой сега за малко, за да решим едно важно меселе** между вас двамата, че така повече не може да продължава – спря го аго Мустафа.
През това време Молаалията стана и също като бай Атанас се опита да побегне, но и той като пирон беше прикован от думите на аго Мустафа.
– Мола-а-а… ако си отидеш, един път завинаги забрави и за мен. Стой, еле почакай.
Вече Молаали и Атанас стояха лице в лице и се гледаха така, сякаш бяха на мурабето и всеки момент щяха да се хванат шия за шия. За да не стане по-голяма беля, стана и аго Мустафа и застана между двамата юнаци, които имаха една и съща цел – да унищожат врага.
– Хе-е-е-й гиди, юнаци, хей! Не остарявате, бе, и не поумнявате, все същите щури глави, щури мисли… Та се питам, сега ако тук между вас е хубавата Зейнепа, какво ли би ви казала и това, което си мислите, дали би го одобрила? Молаали, ти си турчин, Атанасе, ти си българин, а аз съм помак, но това не ни пречеше на всички тук да обикнем Зейнепа! Защото тя беше хубава, а хубавото се обича, хубавото се помни и тачи. Вижте се сега и вие двамата – затова, че обичате хубавото, сте готови да се избиете. Тогава ние как да ви обичаме, помним и тачим? Прегърнете се като братя, които са обичали хубавото, които тачат хубавото и искат от нас да ги запомним с хубаво.
От почти пресъхналите вече очи на Молаали се търкулнаха две едри, невинни сълзи. А краката му се разкършиха като покосени от брадва и той политна към земята. Тогава бай Атанас го сграбчи така, сякаш искаше да му даде живот, да му даде всичко онова, от което имаше нужда един близък приятел или брат.
В тази прегръдка Молаали се разнежени до неузнаваемост. Сякаш беше попаднал пак в нейните ръце и зарида като малко дете на глас за своята майка.
След това, като родни братя, без да кажат нищо на „лястовиците“, те се запътиха за гробището, за там, където лежеше обичта им, животът им, мечтите им и всичко онова, което деляха и мечтаха един цял живот.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Каскандисваш – ревнуваш.
** Меселе – проблем.
.
- Женско стихотворение
.
”Носете си новите дрехи, момчета!”
Стефан Цанев
.
Носете си новите дрехи, момичета!
Главите високо вдигнете!
Плачете, усмихвайте се, обичайте!
Тревогите погребете!Зашийте сърцата си с тънък бод.
Сложете си грим и червило.
Живейте го този единствен живот!
Живейте го шеметно, диво!Не следвайте чуждите правила
и вехти представи за щастие!
Създавайте собствени чудеса!
Изпийте до дъно чашите!Бъдете такива, каквито сте –
раними, но трижди по-силни
от вашите смели на думи мъже,
които сте закърмили…Живейте го този живот, напук
на всеки свой удар сърдечен!
Това, дето знам е, че днес си тук,
а изгревът е… далечен.Обичайте себе си! Себе си, да!
Не вярвайте в принцове, приказки…
Със своята вътрешна красота
повярвайте, че сте ИСТИНСКИ!Пазете от тъмното свойте души,
сърцата си – верни доспехи!
И даже край вас всичко да се руши…
носете си новите дрехи!Павлина Соколова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Павлина Соколова е родена през 1983 г. Израства в София, но споделя в едно интервю, че душата й живее далеч от шумния и забързан град. Майка на две деца. Автор на книгите „Колко малко е нужно“, „Луностишия“, „Между редовете“, „Странички от дневника“, „Римуване на Самотата“ – съдържащи нейни стихотворения и разкази, написани в периода 2005-2018 г. Редактор в издателство “LitDeSign”. (Снимката е от Фейсбук профила на авторката.)
.
- Втори диалог за кризата
.
Владо Трифонов, из „Диалози за кризата“
.
– ГЛЕЙ СЕГА, БАТЕ. Мое и да има неква криза, обаче неам време да я мисля.
– Какво работиш?
– Аз ли? Доставчик съм, що питаш? Зареждам магазини. Сутрин като почна в 6 и повече не ме търси. Обаче иначе съм актьорче, НАТФИЗ, тва-онва. Още една годинка да гепим дипломата и си набивам шута в Холивуд, бате. Ше ги изгърбим яко ония шматки, казвам ти. Свят ше им се завие от мен, казвам ти. Мастъра ми вика – мноо си добър, вика, моя школа си, иди ги изгърби яко ония холивудски шматки.
– А с английския как си?
– С английския ли? Ами глей сеа, знам го английския, нали, обаче мастъра вика те да били учили български, нема кво ние да учим английски, щото ние сме мноо по-талантливи от тях, разбираш ли.
Криза, мриза, аз от глад няма да умра, щото съм отворен, бате, а те са задръстени, ше пукнат. Четири годинки в НАТФИЗ – ти кво мислиш, пълен съм с номера. Къфто номер ми кажеш, ше ти го изиграя.– Криза можеш ли да изиграеш?
– Криза ли? Немаш грижа. Глей сеа…
Пъргаво нави крачоли до колената, изхлузи маратонките и ги завърза на шията си. После седна на земята, свали шапката-идиотка, сложи я отпред и взе да си удря челото в земята, повтаряйки драматично: „Да бъдеш или да не бъдеш, да бъдеш или да не бъдеш…”. Хората минаваха, поглеждаха го с любопитство, някои пускаха дребни стотинки, а една жена на възраст, видимо обезпокоена от звуците, които издаваше главата на студента, остави в шапката му цяло левче.
– Стига, приятел, вярвам ти – опитвах се да го спра, но той не преставаше да задава актуалния хамлетовски въпрос, блъскайки съвсем „по Станиславски” главата си в асфалта.
– Виде ли, бате? – спря най-сетне убийствения си етюд бъдещият актьор и ме погледна с невиждащ поглед. Отпред му беше излязла огромна моравочервена буца. – Моа ти изиграя и земетресение, и глобално затопляне моа, обаче аре некой друг път, като съм във форма.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Владо Трифонов е завършил Философския факултет на Карловия университет в Прага. Автор е на книгите „Куци ангели”, „Суета, суета” и „Писателката – 15 дни с Фани Попова-Мутафова”; на пиесите „Играч” и „Нещастен син на некадърно време”, публикувани в сборниците „Пиеси за справедливостта“ и „Пиеси за свободата“ на НБУ. Сценарист и режисьор на документални филми с международни участия и признания. Преводач на „Летни размишления” от Вацлав Хавел и пиеси на Павел Кохоут. Разказът му The Barrister from Doli Bar е селектиран за публикация в американското литературно сп. Words Without Borders. Носител на национални и международни награди за поезия, проза и кинодокументалистика; на отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing for Central and Eastern Europe.
.
- Старата тенджера
.
Разказ от Красимир Бачков
.
Баба Куна бе дребна, прегърбена женица, способна непрекъснато да върши нещо по двора или вкъщи. Като една мравка тя не се спираше по цял ден къщната си работа. Живееше сама на село и, само когато синът й Нешо докараше двете си дъщери и жена си с колата, тя светваше като слънчоглед. Веднага колеше пиле, попарваше го, оскубваше го и от дреболиите правеше най-вкусната чорба на света, а пилето запичаше във фурната с краве масло и чесън. Макар да прехвърляха вече тринадесетата си година, внучките пищяха и се гонеха, а Нешо важно сядаше на масата. Чакаше майка му да направи салата с много магданоз, лук, нарязан на лунички и крехка, току-що скъсана от градината краставица. Салатата винаги бе поръсена отгоре с домашно сирене, мазно като масло, не много солено и залято с испански зехтин, който старицата пазеше само за скъпите си гости. Ракийката, която пийваше, бе обикновена гроздова, но кой знае защо му се струваше особено вкусна и пивка. Винаги, когато хапнеше и пийнеше, Нешо се излягаше на миндера и кратко придрямваше. У дома си в града страдаше от безсъние, а тук на село заспиваше като упоен от въздуха или нещо друго.
Тази събота по пътя имаше задръстване заради катастрофа и Нешо закъсня. Паркира колата около два следобед, гладен и изнервен като вълк. Жена му и децата слязоха от колата, а баба им ги посрещна, както винаги засмяна. Беше малко смутена, защото не ги бе очаквала и не бе приготвила нищо за обяд.
– Нешо, мама! Нали снощи по телефона каза, че ще ходите на Шумен днес? При някакви приятели?
– Казах, но промених решението си! По пътя имаше преобърнат ТИР и километрично задръстване. Чакахме два часа тия хайвани от КАТ да направят нещо и, когато накрая отвориха някакъв обходен път, разбрах, че ще пристигнем в Шумен чак късно следобед. Затова реших да ти дойдем на гости!
Той отвори малкия стар хладилник и, като видя само кофичка кисело мляко и половин хляб, запита:
– Ти какво ядеш, бе мамо? Хладилникът ти е абсолютно празен!
– А долу погледна ли? Я виж колко яйчица съм събрала в кутията! Искаш ли да ви изпържа, за по-бързо?
– Давай, пържи! – отпусна се тежко на масата Нешо и зачака традиционната салата и ракия.
Баба Куна тури няколко съчки в печката, махна колелото и капачето отгоре и сложи големия, опушен тиган да се нагрява. Когато олиото запуши в него, тя счупи двайсетина яйца и ги разбърка с лук и сирене. Замириса апетитно и всички започнаха да се облизват.
– Ще почакаш малко да ида до Киро, да взема малко ракия, че тази в шишето свърши! – виновно сплете пръсти старицата.
– Добре! Върви! – кимна Нешо и след като майка му излезе, отиде до печката и вдигна една стара, с очукан, зелен емайл тенджера, сложена да се суши с дъното нагоре. Опита се да провре пръст в дупката на единия край на дъното, но като не успя се ядоса и хвърли тенджерата в кофата за боклук. След малко баба Куна се върна и тропна на масата пълно шише с ракия. Приготви и салата за сина си, а в това време внучките и жената на Нешо изядоха яйцата. Неговата порция яйца стоеше на края на печката, за да е топла.
Баба Куна се завъртя край кофата за боклук и скрито вдигна тенджерата. Тръгна да я носи някъде, но Нешо я спря:
– Мамо, веднъж вече хвърлих тази пробита тенджера! Защо го държиш в къщи този боклук, не знам!
– Пролетта си садя разсад в нея! – оправда се старицата.
– Нали ти носим празни кофички от кисело мляко за разсада? Хвърли я веднага!
Бабичката направи тъжна физиономия и неочаквано отвърна:
– Няма пък! Тя си е в мойта къща и ще си я държа, щом искам! Ти нареждай в блока си, в града!
Двете внучки се засмяха, а жената на Нешо отбеляза:
– Той и блокът в града е купен от вас, бабо Куне!
Нешо глътна на екс ракията, напълни отново чашата и изръмжа:
– Вие все много знаете! И защо ти е тази пробита тенджера, мале? И циганите не държат такъв боклук в къщите си!
Старицата сърдито го изгледа, седна на края на един дървен стол и тихо рече:
– Когато се взехме с баща ти, нямахме нищо! На сватбата единственият ни подарък бе тази тенджера. Живяхме на квартира, работихме, събирахме и успяхме да си купим къща, на тебе апартамент – и все в тая тенджера съм ви готвила! Като я хвърляш на боклука, все едно мене хвърляш, сине!
Нешо стана, отиде до бюфета и започна да изкарва тенджери и тави. Нареди няколко и ги посочи:
– Погледни! Това са все здрави съдове! Тях не използваш, а пробитата тенджера все наредена като паметник някъде! Съвсем си изкрейзила, мамо!
Баба Куна наклони на една страна глава и се съгласи:
– Изкрейзила съм, зер! Цял живот едно пръстенче не съм получила за подарък! Обичките, дето са ми на ушите, са от мама! Като бях още дете ми ги сложиха! Една тенджера имам за спомен от младостта си и ти искаш да я джасна на боклука! Какъв си се променил, Нешо? Станал си суров като баща си, лека му пръст!
Почувствал се виновен, Нешо стана, хвърли вилицата на масата и излезе на двора. Старицата внимателно свали златните малки обички от ушите си и уви всяка една поотделно в книжна салфетка. Извика двете си внучки и им ги подаде:
– Вземете, баби! На мен за какво ли са ми! Те не са тежки, но все нещо може да си направите от тях!
Момичетата взеха обичките и седнаха до бабата. Едната я прегърна и се опита да я успокои:
– Ти нали го знаеш тати! Все намира за какво да се кара! Изобщо не го слушай него! Дръж си тенджерата и дори си насей китка в нея! Така ще си я гледаш всеки ден и ще те радва!
– Искаш ли другия път като идваме, да ти донесем орхидея, бабо? – запита другата внучка.
– Не носете орхидея, че не знам как да я гледам! Ама за цветето сте прави! Ще взема да си насадя едно мушкато! И хубаво цвете, и полезно!
Едното момиче прошепна нещо на ухото на другото. Двете подскочиха, взеха тенджерата и обещаха на бабата, че ще я върнат след малко. До вечерта нещо правиха в малката гостна стая, а къщата се изпълни с миризма на ацетон. Когато Нешо ги подкани да тръгват вече, двете момичета излязоха, като криеха нещо зад себе си. Баба Куна, майка им и баща им ги гледаха с очакване, а децата внимателно изкараха старата тенджера и я поставиха на масата. Върху зеления емайл с червен лак за нокти бяха изрисували разни шарки и тенджерата се бе превърнала в странна саксия.
– Сега вече може да си засадиш мушкато! – рече едното момиче, а другото допълни:
– И никой вече няма да хвърля тенджерата, защото сега е нещо като ваза! Почти произведение на изкуството! Разбра ли, тате?
Нешо кимна, засрамен от децата си, а баба Куна дойде при тях и, както си бе по-дребна от тях, им събра главите до лицето си. Целуна ги и продума:
– Живи да сте, рожби мили! Заради вас съм още на този свят!
Гостите отдавна бяха заминали, а баба Куна седеше и не можеше да откъсне поглед от изрисуваната стара тенджера. Залезът надникна през малкия прозорец, погали с един последен лъч старицата и се скри усмихнат.
.
- На този кораб не му се говори
.
Отмина бурята,
на две разполовила времето,
и то застина в циферблата на часовника.Дъждът отми, каквото бе донесъл приливът,
и само стъпките на птиците
пулсираха по пясъка със йероглифите си недописани.Въздишаше дълбоко океанът, възвръщаше си силите.
И в дрезгавите гласове на китовете
долавях нещо много древно и отминало.Такъв апокалипсис беше се развихрил,
а нямаше следа от разрушение,
освен заседналият кораб в плиткото.Какъв си ти, ръждясъл пътнико,
къде са капитанът, юнгите –
къде са ти товарите!Каква тъга се е пропила в перилата ти,
които силните ръце на оцелелите са сграбчвали,
дали усещаш дланите ми по ръждата си…Мълчиш,
със мен ли точно трябва да говориш –
та аз съм само песъчинка някаква,
след бурята заседнала в окото ти.Юлия Дивизиева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Властта
.
Властта отдавна не чете поети!
И нищичко във рими не чете!
На нея дай й рози и конфети,
та само в апетити да расте!Властта, за жалост, мъката не чува.
Ослушва се за химни и амвон.
От болката народна се лекува
единствено с поклони пред Мамон.Властта не иска тежкото да носи.
Самата тя достатъчно тежи.
Притиснат ли я в ъгъла с въпроси
изплъзва се с премерени лъжи.Властта яде и все не се насища.
И с вакуум засмуква всеки грош.
След себе си оставя пепелища,
но пак си пази всичкия разкош.Властта е като камък безсърдечна.
Медуза – всеки жив да вкамени.
Изменчива и винаги далечна.
Виновна… Без осъдени вини.Властта е пропаст. В пъклото пропада.
Жесток портрет на някой лъскав Грей…
И даже да те лъже, че е млада,
не я приемай никога… Недей!Ясен Ведрин
.
- Среща-разговор в Хамбург за съвременната българска литература
Българското училище в Хамбург организира на 26 май 2023 г., от 18.30 часа местно време, среща-разговор под надслов „Съвременна българска литература“.
Събитието, което ще е под формата на свободна дискусия, ще се състои с участието на Красимир Проданов (журналист и преводач) и Деница Проданова (преводач), на адрес: Ditmar-Koel-Str. 6, 20459 Hamburg.
Теми и автори на фокус:
Българските бестселъри – какво и кой определя читателските вкусове;
Литература с български корени – родопското минало на Бианка Белова;
Нова вълна – талантливият Боян Боев;
Българските медии зад граница – сп. „Българи“.Вход: Свободен
Събитието във Фейсбук – ТУК
.
- Дъждовни размисли
.
Дъждът заваля… И вали, и вали, и вали…
В пространства незрими небесните ангели плачат.
За нашите крехки човешки души ги боли,
в капан уловени от злите слуги на палача.Камшиците водни плющят през пороя от скръб.
Светкавици бронята облачна гневно разсичат.
Въздигнал е клони молитвено старият дъб.
Притихват в гнездата си мокри гласчетата птичи.Дъждът безпощадно забива отвесни игли
в мечтите суетни за власт, за пари и за слава.
А всъщност за друго създадени бяхме, нали?
Как толкова лесно успя да ни впримчи лукавият?! …Дъждът не престава… Земята омекна съвсем.
Но не и сърцата корави, по-твърди от камък.
Нима сме забравили? – всички сме тлен, ще умрем!
Единствено снимки в албума са татко и мама.„Животът борба е – ми казваха – дъще, дерзай!
Лети нависоко, превземай с възторг необята!“
Но аз и до днес съм все същата плаха бреза,
чиито листенца трептят от най-лекия вятър…Понякога идват среднощ и ме милват насън…
А после внезапно си тръгват незнайно далече…
Отдавна прибра ги пръстта… Но сираче не съм!
И кой би могъл да ми вземе Отеца предвечен?!Албена Димитрова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Стихотворението е отличено с трета награда в конкурса конкурса за съвременна християнска творба „Емпирей“ – 2023. Още творби от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Фуга за клавиолии
.
Краткият разказ, публикуван по-долу, е написан на 4 юли 1966 г., когато авторът му е бил на 19 години. Той ще стане по-късно известен журналист, редактор и преводач, но през лятото на 1966-а година е само един младеж, наскоро завършил Френската гимназия в София, с отворени сетива и недоказан още потенциал. Този текст не е бил публикуван и едва ли би могъл да бъде в онези години. Намерен е в архива на автора след неговата кончина. Публикуваме го в памет на родения на 9 май, преди 76 години, Христо Буцев. И като свидетелство за светоусещане, неподвластно на времето, нито на идеологии или политически системи.
Христо Буцев (1947-2021). Снимка: Special.bg Не можехме да попитаме автора дали е съгласен този негов много ранен текст, намерен в стар кашон с архивни листове в дома му, да види бял свят. Но се надяваме, че той би ни простил и би се усмихнал някъде там, в небесните селения – заради това, че го помним.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
ФУГА ЗА КЛАВИОЛИИ*
Слънце. Град под него. Може би я има една от улиците… И на тази може би улица има може би една скамейка на тротоар до градинка. На тази може би скамейка седим.
Слънцето пече. Дърветата в парка и къщите, и хората трептят разслоени. Събувам си обувките и чувствам под краката си лепкавия асфалт. Странните хора с оранжеви очи и бели дрехи вървят прегърбени… Казват, че слънчевата светлина имала маса.
Премествам ръка от голото рамо – на главата в скута ми. Косите й сигурно имат цвят на разтопено желязо. Поглаждам ги.
– Иди и вземи една оранжада – май казва тя.
Какви гърди като портокал имаше онази. Сок от голям портокал, изтискан и прецеден, с парче лед…
Тя ми се е обидила, защото се надига.
Обичам си я аз нея.
„Слънцето пече ли, пече.“
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бел. ред.: Музикалният инструмент клавиолиа (claviolia), споменат в мн. ч. в заглавието, е проектиран от немския инженер и дизайнер Ернст Захариас по времето, когато е писан горният текст – 60-те години на ХХ век.
- Шоково начало в АЕЦ
.
Спомени от първите години на атомната централа в Козлодуй
1974 година. Извършен е физически пуск на първи реактор на АЕЦ „Козлодуй”, реакторът е поставен под товар с първа турбина, а аз завършвам специалност „Техническа кибернетика”. Преди това съм учил в техникум „Радио и телевизия” – все слаботокови специалности, за които 380 волта напрежение е висока стойност.
Лятото беше горещо. Рядко валеше дъжд и улиците бяха покрити с пепел, по която колите оставяха видими следи. И лек вятър беше достатъчен да направи прашна завеса в целия район. Лесозащитните пояси, които спират поривите на вятъра, бяха изсечени. Като тръгнат от Видин, ветровете стигат чак до Плевен.
Продължава изграждането на втори блок на централата и потокът от камиони с материали за строителството беше ежедневие. Автобуси с работници пристигаха от всички села наоколо, от Михайловград, Враца, Лом и Плевен.
А градът Козлодуй? Козлодуй беше събрал млади специалисти и строители от България, Куба, Виетнам, Камбоджа… Интернационални младежки бригади строяха най-важния за страната обект. Живееха във временни селища: селище 1700, виетнамското селище. Изградено беше и младежкото общежитие със стаи тип „хотел” за двама. Особена забележителност за града бяха детските колички. По тротоарите се разхождаха цели кервани от колички с малки деца. Младежки град.
По мое желание бях разпределен на работа в АЕЦ като ново, модерно и перспективно предприятие. На 26 август се явих в личен състав, където веднага бях назначен и ми беше посочен склад, от който да получа работно облекло. Очаквах риза, вратовръзка и поне костюм, все пак – атомна централа. В склада бай Марин ми зачисли гумени ботуши и ватенка – от тези, военните, с ромбчета. Оказа се, че централата има портал, но няма ограда. То тя и не й трябваше на този етап. Централата беше построена върху хърлешкото блато и движението извън бетонираните пътеки криеше опасност от затъване в „кал до уши”.
По пътя от портала до Инженерно-лабораторния корпус отидох в електроцеха, където съм назначен на работа, а там ме посрещна Коко Захариев с въпрос от вратата:
– Ти топка риташ ли?
– Ритам, разбира се – отговорих учуден.
– Добре. Утре в 8 да си на игрището, а сега си върви. (А игрището беше две грубо сковани врати насред поляната.)
– Чакай – казах, – аз съм на работа.
– Има време, до пенсия все ще работиш.
А то наистина работа нямаше. Ново оборудване, оперативен персонал за един блок вече беше назначен. Половината бяха руснаци. Ритахме 3-4 дни по 2 часа и накрая ме включиха в смяна за обучение по длъжността – дежурен главно ел. табло. Когато ми дадоха заповедта в личен състав, си помислих, че ще ме сложат на един шалтер и аз ще включвам и изключвам тока, хабер си нямах от централа. Камо ли атомна. Преди това само бях влизал в ТЕЦ-а на Кремиковци, за да си вържа антената на радиото за комина.
Наближаваше 4 септември. Вече течеше усилена подготовка за официалното откриване на Първа атомна в присъствието на Бай Тошо. Аз, като офицер, бях включен в екипа за подготовка на срещата – стая, легло, лекар, охрана, маршрут за движение до площада пред портала, маршрут за аварийно изнасяне и т.н. Пред портала беше издигната трибуна за официалните гости, около нея бяха постовете на охраната, а на площада бяха поставени маси с пейки за почти всичките около двеста работници в централата. Банкет щеше има като си заминат официалните лица. Масите и пейките бяха истинска импровизация – сковани кофражни дъски, покрити с амбалажна хартия. Но банкетът беше истински. Приветствия, похвали, певици, бира и храна на корем.
Както казах, централата за мен беше „черна кутия” – термин от кибернетиката. Онези 380 волта, които смятах преди за високо напрежение, в централата ги нямаха за нищо. Тук порядъкът е киловолти и стотици киловолти. Стаята на дежурните електричари беше в преддверието на кота „0” между електрическите секции, разположени „Г“-образно. Маса, няколко стола и етажерка с инструкции и схеми. В смяната, в която ме назначиха, имаше стари (около 35-годишни) колеги, дошли от тецовете в страната, и млади момичета и момчета, завършили същата година техникума в Михайловград – специалност „Мрежи и централи”. Като слушах от тях оперативните съкращения на секции и съоръжения и като разгледах някои от схемите, реших, че съм попаднал на съвсем непознато място. Както си и беше.
Помолих едно от момичетата да ми донесе специалните си учебници от техникума и за една седмица изчетох всичко по начин, по който не съм чел дори за изпити в института. За себе си реших, че на това ниво вече знам всичко и се почувствах по-уверен. Но още не бях сдал изпитите за длъжност и ходех с колегите да се уча, когато трябваше да се правят някакви манипулации. Следващия месец бях отделил за учебниците по Мрежи и Релейна защита от МЕИ. Едва след това можех да кажа, че съм близко до нужните знания. Експлоатирахме атомна електроцентрала, а в тези първи години ядрена физика всички учехме по циклостилни записки от експерименталния реактор в София. Сегашните студенти не знаят що за машинка е това циклостил с ръчен валяк. На обекта нямаше ксерокси, а и в страната бяха рядкост. Виждал бях такива само в Народна библиотека.
Нещастието дойде на 7 септември. Бяхме дневна смяна. Събота беше, спокоен ден без много задачи, защото ремонтният и лабораторният персонал са в почивка. Само оперативните бяха на смяна. Пиехме кафе, което лавкаджийката вареше в една голяма тенджера, а най-новият дежурен го разнасяше с чайник по работните места. Тази тенджера вреше денонощно, а ние имахме усещането, че кафе в нея се добавя, но никога не се изхвърля утайката.
По наряд за работа трябваше да се включи заземление на едно от съоръженията в 6-киловолтова секция. За да извърши манипулацията отиде Марин, инженер, който беше мобилизиран в трудови войски и изпратен на работа в АЕЦ. В тези първи години на АЕЦ много инженери отбиваха по този начин военната си служба и едновременно работеха по специалността си. Включително завършилите в Москва.
Останалите дежурни бяха по задачи, а аз, като още не сдал изпити, останах в дежурната стая. По едно време се разнесе звук като от възпламеняване на огромно количество бензин. Отворих вратата на секцията и видях картина, която няма да забравя до края на живота си. В целия обем на помещението въздухът гореше. Нямаше дим. В рамката на междинната врата от огъня се показа Марин и тръгна към мен, като само повтаряше: „Направих грешка, направих гаф…”. Косата му беше станала на въглен, от дрехите само раменните подплънките на военната куртка стояха и част от гащетата му, висящи на ластика. Обувките му приличаха на безформена изкривена маса. Кожата по цялото му тяло беше овъглена. Марин дойде при мен в дежурната стая и седна на стол, а аз се обадих по разговорната уредба в БЩУ – блочния щит за управление. Дежурната линейка дойде много бързо и откараха Марин в Оряховската болница. В Козлодуй още нямаше болница.
Какво се беше случило? Вместо да включи заземление в килията по наряда, Марин беше включил заземление в съседната килия под напрежение 6 хиляди волта. Дъгата направо беше изпарила ламарините на килията, а мазилката на стените се беше стопила и пясъкът в нея беше станал на стъкло.
Дойдоха дежурните от ремонта и започнаха възстановяване на повредите по секцията. Всички от смяната бяхме в шок, неспособни да приемем случилото се. Около седмица Марин лежа в болницата, докато почина от изгарянията. Лекарите казаха, че 80% от кожата му е изгоряла, а белите дробове са се сварили от горещия въздух и пламъка, който е вдишал. През тази седмица, освен вода, аз не можех да сложа никаква храна в устата си. Всичко ми миришеше на изгоряло човешко месо. За първи път ядох на погребението на Марин…
Работата продължаваше, ние постепенно излизахме от шока, но всички избягваха да споменават за случилото се.
Около седмица след този нещастен случай бяхме пак дневна смяна. Делничен ден беше и в повечето секции имаше работници от ремонта и лабораторията. Ние бяхме четирима човека електричари на смяна. Към обяд от горялата секция се чу силен шум и се усетиха вибрации. След няколко секунди и нещо гръмна. Все още под впечатление от пожара, ние и четиримата панически хукнахме навън от стаята. Толкова едновременно сме тръгнали, че се запречихме на вратата и доста време ни трябваше да излезем. Едва навън се сетихме, че в тази секция има човек от лабораторията. Влязохме всички през аварийния изход и срещнахме лаборанта да излиза невредим. Оказа се, че един от вентилаторите на тавана е пропаднал, перката е задрала в решетката и от вибрациите се е откачила луминесцентна лампа, а при падане на пода, е гръмнала. Това беше гърмът, който ни беше стреснал.
Когато станах началник смяна в електроцеха, всички нови дежурни подлагах на психически тест и обучение за психическа устойчивост. Истина е, че няма електричар, който да не е усещал действието на тока от домашната мрежа, но в централата напреженията са други.
Известно е, че стотинаметров кабел под 6 киловолтово напрежение има достатъчен капацитет, за да съхрани голямо количество енергия. Това използвах за моите тестове. Обяснявах на дежурния, че при изключване на разединител под напрежение се образува устойчива дъга на трите фази и затова е необходимо бързо извършване на манипулацията, за да се разкъса дъгата и да не нарани контактните повърхности. Разединителят се изключваше с манивела, която беше сравнително близко до контактните челюсти и усещането на близост до дъгите никак не беше приятно. Помня един от вече старите дежурни как реагира на този тест. Въпреки инструктажа, започна бавно да върти манивелата и, когато дъгите се разгоряха около 30-40 сантиметра, Марго пусна манивелата и хукна навън. Беше се уплашил. Аз изключих разединителя и излязох в машинна зала да го търся. На връщане влязохме заедно в секцията и видяхме една дървена пейка, поставена напряко между прекъсвачите. Питам го:
– Марго́, ти как мина през тази пейка?
– Не знам, началник. Не съм я видял. Сигурно съм я прескочил…
Много се майтапихме с тази случка, но Марго́ стана много добър и уверен електричар.
Тестът с разединителя всъщност не беше самоцел. Освен, че дежурните свикваха с манипулацията, предотвратяваше се опасността от оставяне на дъгите за дълго време, което можеше да предизвика пожар. А електрическата дъга е нещо красиво и величествено. Само електричар и Господ се радват на голяма дъга – казвахме ние.Времето минаваше, строежът растеше, а заедно с него растяхме по знания и опит и всички ние. Първопроходниците винаги и навсякъде са се срещали с трудни и опасни ситуации, някои са се отказвали, повечето са продължавали и строежът е вървял. В институтите определени дисциплини изучавахме по един или два семестъра, сдавахме изпити и смятахме, че знаем материала. Нищо подобно! Институтът дава само основата по определени дисциплини. Истинското обучение беше в цеховете и отделите, където с години работиш и изучаваш всичко за професията.
32 години минаха като сън. Имах щастието да участвам в строежа и пуска на втори, трети, четвърти, пети и шести атомен блок.
И… нещастието… – да преживея спирането на първите четири блока.
Само човек, който е участвал в изграждането на всяка схема и всяко съоръжение, който е викан през нощите за отстраняване на повреди и аварии, който е обучавал нови работници и се е радвал на постиженията им, може да разбере мъката при унищожаването на всичко това. Защото думата инженер е с латински корени, произлиза от ingeniare („измислям, изобретявам“) и ingenium („интелигентност, умение“). Ние, инженерите, сме избрали призванието да изобретяваме, а не да рушим…
.
Инж. С. Савов
Февруари 2023 г.,
Козлодуй.
- Локал
.
В безсънна нощ
над мен часовникът е спрял –
в задимения салон
на кварталния локал.През запотеното стъкло
се вижда пътят уморен, блеснал на дъжда.
По него преминава пътник закъснял
и дълго стопля моята душа.Отвън небето за миг дава светлина –
отсреща на тъмните стъкла.Зад тях, със своите безброй съдби,
пред утрешния напрегнат ден
почиват хора мили –
едновременно добри и зли.За тях – за всички тях
времето тече. А за мен?!За мен в дъждовен ден
часовникът е спрял
в задимения салон
на кварталния локал.Георги Ников
.
- Бялата ми къща
.
Свети над моята къща черна луна.
Пие я – сякаш е стомна.
Вика ме къщата бяла да се прибера.
Късно е – аз съм бездомна.Все ми помахва подканящо с бяло перде –
нещо ли да ми разкаже?
Толкова много далеч съм – самотно щурче
нейде, под шумка, в боаза.Свети над моята къща черна луна.
Мръква я – бялото пие.
Орехът, свъсил коруба, чак мен отмълча –
стръкче под черна синия.Тъмно е. Вече забравям, не виждам назад.
Късно е, за да се връщам.
В трън калдаръмът обрасна и черна луна
глътна ми бялата къща..
Радост Даскалова
.
- Козунакът на попадията
.
Разказ от Юлия Дивизиева
.
– Прапрабаба ви е била попадия, но попът й умрял и тя останала сама с четири дечица. Роднините й, балканджии, се хванали да й дирят мъж. А била учена — четяла Библията. Знаела лекове за всяка болест. Познавала билките и тревите. Можела да шие и да плете. Всичко й идвало отръки. Но никой тогава не искал учена жена, че и с цяла сюрия деца отгоре. Такава е и дошла в нашето село — с дечурлига и още толкова бохчи багаж. Докарали я братята й при прапрадядо ви Петър. И той вдовец, с три деца. После си природили още две, та станали девет. Защо ли ви го разправям всичко това? — питаше се баба и продължаваше: — Ами защото и досега се чудя как са отчували толкова челяд. Но друго искам да ви разкажа… Тази баба попадия, на която вече никой не помни името, освен с деца, е дошла в равнината и със знания, и умения. Научила жените да шият долни дрехи за себе си и мъжете, научила ги и да се мият ката ден. „Хигиената – им викала, – е най-важното лекарство. Чист ли си, болестите бягат от теб.“
Тя донесла и рецептата за козунака. Дотогава тукашните не били виждали такова чудо. По Великден жените месили колачета и други хлябове, но за козунак никой не бил чувал. А козунакът е тялото на Христос, както виното е кръвта му, и затова трябва да го има във всяка къща на празника.
Баба не беше набожна, но спазваше традициите.
Така ни приказваше тя, докато месеше нашите козунаци. Свършеше ли с едната история, започваше друга. А знаеше и много приказки, и песни. Сега разбирам защо го е правила, за да не щъкаме насам-натам, че топлото ще излезе от стаята и тестото ще спадне.
От Велики четвъртък започваше с подготовката. Изчистваше нощвите с огрибка. Измиваше съдовете до блясък. Дядо внасяше цяла камара дърва до печката и се запиляваше някъде. Мъжете в тази работа не се бъркаха.
В събота баба ставаше рано, изкъпваше се, обличаше непременно нова дреха и започваше. Разбиваше яйцата със захарта, за да се превърнат в гъста течност. Все едно слънцето се е разтопило и е влязло в купата. Маята в млякото вече правеше шапка. През това време пресяваше брашното. Питала съм я защо толкова пъти го минава през ситото, а тя ми отвръщаше, че така вкарва вятъра в него и то става въздушно. Мислех си, какъв е този вятър, дето само на баба се дава. Опитвала съм се да хващам вятър в калъфка от възглавница. Кача се на терасата, отворя калъфката и загреба вятър. Тя се издуе и тъкмо реша, че съм го уловила и я стисна с две ръце, и хоп, вятърът се измушил. А на баба се подчинява. Тук следваше приказката за момчето, дето гонело вятъра.
Помагахме й, докато месеше. Аз подавах едно, сестра ми — друго. Пречкахме се из ръцете й, но така беше по-добре, отколкото да претваряме вратите, че пустото топло щяло да излезе. А в стаята ставаше направо баня. И баба започваше да се съблича. Най-напред елечето, после блузата, накрая — оставаше по комбинезон. Махаше и кърпата от главата си. Заприличваше на жената от плаката при бръснаря. Много красива ми се струваше онази нарисувана мадама.
Месеше баба и вир вода ставаше. По пет килограма брашно омесваше. Да има за нас, но да има и за раздаване. Непрекъснато бършех челото й. И, когато тестото станеше на голяма жълта топка, тя го оставяше да почива. Завиваше го с месал, над него одеяло и го слагаше на миндера до печката. Преобличахме се и хуквахме да видим дали леля Лозана е омесила нейните козунаци. Беше важно, защото щяха да ги пекат заедно. Всяка следваща стъпка двете правеха в синхрон, по часовник. Трябваше да са точни, че след тях ще пекат другите жени, а фурната е една, в двора на дядо Митко. Той цяла сутрин я опалваше, та като наближи обед да е готова за първите козунаци. Щеще да пече до вечерта. По три-четири пъти я зареждаше.
Майстор беше в печенето. Живееше сам. Бабичката му беше умряла и той се радваше, че може да помогне с нещо на жените. Те пък му оставяха по една пита козунак и всички бяха доволни.
Втасаше ли тестото, баба се провикваше над оградата:
— Лозано, започвам да ги слагам по съдовете, да знаеш.
Така викна и този път, но леля Лозана не се обади.
— Я идете да видите какво става!
Заварихме я над тестото. Гледаше го, пипаше го, а то не мърда, разляло се и посивяло. А бабиното вече излизаше от нощвите.
Хукнахме обратно, за да кажем на баба.
— Какво е направила, нали рецептата е една, още от попадията е. И всяка година все по нея месим?! Ще ида да видя.
Веднага й стана ясно какво е направила съседката.
— Ти колко захар сложи?
А онази мънка:
— Ами исках да са по-сладички.
— Е, като искаш да са по-сладички, сега ги дай на прасето. От това козунак не става. Тестото ти е на глеч! — И баба, мърморейки, излезе:
— Хитруша, ама хитрата сврака с давата крака!
— Бабо, разкажи ни за свраката.
И, докато сплиташе козуначените плитки, тя ни разказваше приказка за свраката. Тази май беше нейна измислица. После в никоя книжка не я намерих.
Хайде пак втасване в тавите и чак тогава печене. Пораснеше ли тестото двойно, а то растеше като живо, мажехме с жълтък отгоре му и поръсвахме със захар. „Най-важната работа е тази – казваше баба, – защото трябва питите да са красиви.“ Бутахме се със сестра ми коя повече да намаже, та накрая и баба се намесваше… и идваше време да ги носим на фурната.
Стотина метра да бяха дотам, но ми се струваха хиляди. Ние носехме по една тава, пък тежеше! Баба носеше — две. Как само стъпваше тя, същинска мадона от картина на Майстора, ама това го разбрах след доста време. Тогава само си мислех, че и нашата баба е красива като онази от бръснарницата.
Помагаха и другите жени с дечурлигата си, а после ние — на тях. Цяла Великденска процесия бяхме.
Дядо Митко ни чакаше засмян и зачервен от огъня. Мяташе козунаците в пещта и слагаше отпред металния капак. След десетина минути ги поглеждаше, а след още толкова ги разместваше с дървена лопата с дълга дръжка.
И махалата започваше да живее друг, нов живот. Кукуригаха петли, блееха агнета, надпяваха се птици. Люляците ръсеха цветчета и аромат. Пъстри лалета поклащаха одобрително главици. Ухание на козунаци се носеше из въздуха. Стигаше до цъфналите дървета. Ветрецът го подхващаше и го подкарваше по улиците, по дворовете, та чак до площада. А там седяха старците и поп Цветан. Приказваха си. Пък като стигнеше миризмата до тях, попът неизменно ще рече:
— Козунакът на попадията, усещате ли го, ех! Нали съм издънка от нейния род, познавам си го!
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Из книгата “Хора, птици и ангели” (изд. „Факел“, 2020)
.
- Притча
.
С лукава усмивка луната офейка.
Просветна зора, изчервена от срам.
Пред моргата спря запъхтяна линейка.
Дали пък и аз не съм вече за там?Градът все така равномерно похърква,
захвърлил проклетите грижи и злост.
В полуразрушената, гърбава църква
след дълги митарства се връща Христос.Почакай, приятел, да имаш цигара?
Ей, вярно, забравих, че ти си светец…
А мен ако питаш – изобщо не вярвам
във твоя измислен и смешен венец!Как мога да вярвам във приказни феи,
как мога да вярвам в пророци добри,
когато край мене сноват фарисеи,
готови да стъпчат честта си дори…Не ризата – кожата с нож ще ти смъкнат.
Ще пият кръвта като ябълков сок!
А ти ми говориш неясно и смътно
за време, когато човек ще е Бог…Почакай, приятел, недей да си тръгваш!
Дузина вълшебства и приказки знам.
Линейката спря пред смълчаната църква.
Отново е тихо, отново съм сам…Ивайло Диманов
.
- Скелет в гардероба
.
Разказ от Радост Даскалова
.
Плътният, намусен облак над главата ù се разпръсна на рехави парцалчета. Дъждът се размина, но въздухът беше все така напрегнат. Мила приклекна до тухлената ограда, където си беше направила леха, надяна ръкавиците и зачопли пръстта.
Бяха купили къщата преди две години и все не оставаше ред да се направи на градинарка. Нямаше никакъв опит, но твърдо беше решила да сее нещо. Харесваше храстите на съседите и си представяше вече лъскавите листа на своите камелии, окичени с цветове. Предния ден беше опъвала канап, беше натискала сапа на правата лопата, беше се потила здраво, обръщайки клисавата пръст. Сега оставаше само да почисти троскота, камъчетата, боклуците и тържествено да посади купените вече растения.
А боклуци се намираха… Никой не беше градинарствал в този двор – подстригването на тревата бе единственото, което бяха правили. Следите от някогашни градински партита и домашни ремонти сега тропваха една след друга в кофата до Мила. Ръждясали ножове за хранене, парчета от чаши, чинии, бутилки, найлони, парчета тел, стар крик, начупен фаянс, болтчета, пирони…
Мила се беше отпуснала, беше предала всичко на очите и ръцете си, а духът й се рееше. Може да не беше кой знае какъв двор, но зеленината и въздухът й действаха успокояващо. Ръцете й, сякаш сами, прехвърляха боклуците и камъчетата, сами бодикаха с малката лопатка, сменяха я с тесличката – разбиваха буците пръст, заравняваха, разтрошаваха, ровеха… А Мила се рееше отнесено, потънала в първичното – в гласа на птичето, което пееше на дървото в двора на съседите, в полъха на слабия вятър, в миризмите на пръст и трева.
Нещо се запъна в тесличката. „Пак някое голямо желязо, като оня крик!“ – помисли си Мила и упорито започна да рови на това място. След няколко тегави удара теслата изхвърли на повърхността парченце плат. „Само това оставаше!“ – вбеси се Мила – „И парцалите да сте си заровили…“
Тя стана и се запъти към бараката, където бяха нахвърляни инструментите на мъжа ù, машинката за косене, кутиите латекс, останал от боядисването и лопатата. Отвори рязко и в носа я блъсна миризма на мухъл.
„Ей, сега ще ви изровя парцалите аз!“ – Тя грабна нетърпеливо лопатата и, връщайки се до лехата, я заби с все сила в мястото. Натискаше и вадеше пръст, натискаше и вадеше, но проклетият парцал не се предаваше лесно…
Мила се изхитри и пое с острието на лопатата две педи по-натам от дупката. „Същински археолог съм!“ – усмихна се наум тя и пак закопа настървено…
Камъчета скърцаха под лопатата, купчината пръст стигна до коляното ù, а дупката зейна срещу ù. Мила грабна теслата, приклекна пак и, като се надвеси, закопа около инатия парцал. Поде го с върха на теслата и дръпна силно. Той се разпра с жално пращене, а под него белна кост.
Мила изхълца и отскочи назад. Костта, която ù се мерна в дупката, беше прекалено дебела, за да е на животно… Кръвта нахлу в главата ù, ръцете ù, и без това разтреперани от усилието, се затресоха, коленете ù се подкосиха. Тя тупна заднишком на тревата, с очи, вперени в дупката със зловещата находка.
„Господи! Това е човек! – Труп на човек!“
Трескави мисли се замятаха в главата на Мила… Как ще се обади, как ще обясни, как полицията ще пристигне с екипите си, как ще разровят двора ù, как ще сложат палатка на входа на къщата – както беше виждала по телевизията при разследване… Тя си представи разпитите, детективите, въпросите, обясненията, целия шум по медиите, нахалните журналисти, снимките, дните и нощите на семейството си… Ужасът, през който ще минат децата и мъжът ù. Представи си какво ще говорят съседите, погледите им зад пердетата, налепът чужда вина върху си. Представи си в какво ще се превърне животът им… И как никога няма да могат да продадат тази къща… на никого няма да могат да продадат проклетата къща! Кой ще купи имот с такава слава?
Мобифонът ù изсвирука и звукът му я извади от вцепенението. С треперещи още ръце, тя смъкна ръкавиците, измъкна го от джоба си и натисна бутона – беше мъжът ù…
Имала ли да му поръча нещо, защото вече се прибирал. – Не, тя няма какво да му поръча, освен бутилка безалкохолно…и да си идва вече, че ù се пие кафе! Не даде на гласа си да трепне! Намери най-спокойния му тон и заваля в слушалката с ежедневните си думи – топла и ласкава, каквато винаги е била. Дори се позасмя накрая…
Приключи разговора, затвори внимателно мобифона си, мушна го пак в джоба, надигна се от тревата и, като грабна решително лопатата, засипа част от дупката. После извади от пластмасовата саксия храстчето камелия, от сорта Нобелисима, постави я в плиткия вече отвор, притисна силно в пръстта и затрупа корените ù. Хвана пистолета на маркуча за поливане и щедро поля малкото растение.
То закапа бистри капки наоколо си и лъсна със зелените си листица, доволно, че има свое място под небето – в малката леха на Мила.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Това, за което е
.
Тя прави точно това, за което е,
но няма дом и хляб, и здраве вече няма,
тъгува под продраното небе
и стъпките й изорават целината.Ще бухнат семената и ще спре,
ще се смили над нея може би съдбата.
Незримия си свят ще отнесе,
ще падне покосена в здрачината.Не я корете, че не може да върви
по пътищата щедри на благата,
че удря се в невидими стени
и носи кръст от въглени в душата.Ще бухнат семената и ще спре.
Ще се качи по стволовете им зората.
Тя прави точно това, за което е,
и ще угасне като свещ в земята..
Мариана Христова
.
- Обрати
.
Разказ от Десислава Стоянова
.
Историите започват по един начин и често завършват по съвсем друг. Понякога изобщо не завършват, а друг път дори не започват. За доброто и злото няма време, има хора. Всеки човек носи в себе си и едното, и другото. Така стояха нещата и в семейство Владиславови. Времето у тях често беше като застояло, сякаш блатисто. Връщаха се от работа по едно и също време. Всеки беше хапнал нещо преди да си дойде. Анжела правеше нещо за детето и после всеки от тях мълчешком сядаше на двата противоположни края на общото легло. Тя потъваше в своя свят, той – в своя, а детето – в неговия. Светът на детето беше най-шумен. Малкият Мартин нямаше десет години и непрекъснато играеше на игри и разговаряше в конферентен разговор с поне още две-три деца. Викове, сумтене и звуци от игрите огласяха общата за всички стая, разделена с един голям гардероб. Анжела вече не обръщаше внимание на това. Тя си гледаше романтични комедии или си пишеше някой разказ, четеше книга или чатеше в месинджър с приятелки. Добромир, съпругът й, седеше на другия край на кревата до малка масичка, пийваше водка с кола и той правеше нещо на лаптопа си. Сложил големите слушалки на ушите, или слушаше комични скечове, или чалга, и често играеше на някаква игра, свързана с футболни стратегии. Уж семейство, а изобщо не общуваха помежду си. Всеки живееше в собствената си реалност и от време на време се разминаваха в коридора. Анжела искаше от него от време на време да разговарят. Той искаше от време на време от нея да се любят, но тъй като той не й даваше това, от което тя имаше нужда и нея често я болеше глава, и тя не му даваше онова, от което той има нужда. Всеки по своята същност беше добър, но в такава среда всяко чувство замираше и потъваше като в тресавище. Едно привидно спокойствие и идилия събираше прах в този дом.
Така минаваха дните и нощите в семейство Владиславови. Анжела и Добромир спяха с гръб един към друг. Анжела още като се омъжи за него не го обичаше, а той пък я обичаше много, за компенсация. С годините това, че тя не го обича, му натежаваше. Усещаше се, че тя не е загрижена за него, както е загрижена за детето и за кучето им дори. Да, семейство Владиславови имаха дребна порода куче на име Лъки. Не се знаеше кой беше късметлията, дали кучето или стопаните му. Мартин често дърпаше горкото животно за опашката и обичаше да му пречи, когато се храни.
Тази неделя следобед изобщо не изглеждаше, че ще бъде съдбоносна. Семейство Владиславови решиха за излязат на разходка в парка и с хиляди уговорки навиха и сина си Мартин.
– Хайде де, после ще те водим да гледаш „Аватар“! – подкупваше го майка му.
– Какво ще правя в парка, там е много скучно? – тръшкаше се Мартин.
– Добре де, ще ти купя и сандвич от МакДоналдс.
– Добре, но ако не ми хареса, ще се прибираме.
– Е, ще видим…
– Ти все така казваш, после ме лъжеш.
Добромир никога не се намесваше в спора. Той и никога не участваше дейно нито в отглеждането, нито във възпитанието на детето си, сякаш го нямаше изобщо. По природа беше леко флегматик, докато Анжела със сигурност беше холеричка. Тя често се чувстваше като мъжа в семейството. Добромир мрънкаше за нещата като жена, а тя все оправяше положението с твърдост и постоянство.
След дълги увещания и уговорки излязоха на разходка към единадесет преди обяд. Мартин непрекъснато пуфтеше и се мръщеше. Мрънкаше си под носа:
– Защо тръгнах, толкова е скучно…
Анжела се правеше, че не го чува, за да не започне да се дърпа и да не тръгне да се връща сам. Синът й имаше характер, на който тя не можеше да надделее. Добромир пък изобщо не се намесваше в ситуациите и тя го беше приела като някакво необходимо присъствие.
Както си вървяха мълчаливо, всеки замислен за нещо свое, изведнъж пред тях застана едно мърляво и почти голо дете. Те бяха на пътечка в гората и наоколо нямаше други хора в момента.
Детето се приближи и протегна ръка:
– Моля, помогнете! – каза то жалостиво.
Анжела и друг път беше виждала раздърпани циганчета да просят жалостиво, но не и в гората. Тя се наведе към детето и го погледна в очите. Тогава с ужас откри, че очите нямат зеници и са неподвижни. Тя се стресна и леко се отдръпна, а през това време Мартин се приближи до детето и го хвана за ръка:
– Къде искаш да отидеш? – каза той, явно забелязал, че детето е сляпо, преди майка си.
– Да отида… Аз не знам къде съм. Искам да отида там, където ще ме обичат – каза детето с още по-жалостив глас.
– Откъде идваш, дете? – попита Анжела, въпреки че знаеше, че няма да получи насочващ отговор.
– Избягах от едно място, където ми беше студено и някой ме биеше. Биеше ме, не ми даваше много-много да ям и ме изхвърляше навън с нещо на врата. Хората ми пускаха пари. Така поне казваха и по някое време този някой ме намираше и ме връщаше на студеното място.
Анжела се разплака и извади мобилния. Позвъни на 112 и съобщи за детето. После Мартин каза:
– Мамо, хайде да заведем това дете и да му купим храна и дрехи. Нека да го заведем и вкъщи да се изкъпе?
Анжела се съгласи, а Добромир нищо не каза, просто ги последва. Семейството се прибра и се заеха да помогнат на детето. Анжела съблече мръсните му дрипи и видя доста синини по тялото му. Взе лекарства за тези синини и първо изкъпа хубаво детето. Детето първоначално се изплаши, но тя го успокои:
– Не се притеснявай, милото ми! Това е вода, с нея ще отмия мърсотията от теб. После ще ти намажа синките с едни лекарства, а после ще дойдеш да хапнеш в кухнята.
– На какво така вкусно мирише? – попита детето.
– Правих пиле с ориз – каза Анжела, доволна от това, че детето нямаше да се мръщи на нейните гозби.
След като изкъпаха и облякоха момиченцето, което изглеждаше на възраст колкото Мартин, го заведоха в кухнята да хапне. То се нахвърли върху порцията и за малко да не изяде и кокала.
– Ти как се казваш? – попита Мартин, който като видя момичето с бухнали къдри, я хареса някак си. Стана му мила.
– Не знам. Този човек, който ме биеше, ме наричаше Парцаланка.
– Аз ще ти викам Добродушка, става ли? – предложи Мартин.
– Както искаш, така ме наричай – каза Добродушка и се усмихна щастливо. После й се доспа и я сложиха да поспи.
През това време дойдоха от социални грижи. Анжела ги покани да влязат и им каза да изчакат детето да се събуди.
– Нямаме време за това! – тросна се служителката. – Събуждайте това дете, че и други адреси ни чакат.
– Как се казвате, госпожо? – попита Анжела, за да знае от кого да се оплаче.
– Добре, ще изчакаме малко – каза жената, видимо притеснена да не загуби работата си. Анжела ги почерпи с кафе и бисквити. Отивайки към стаята, където бе детето, тя без да иска чу Добромир да говори с някого по телефона:
– Добре, скъпа! Да, мила! Ще ти звънна по-късно, че моята се прави на самарянка. Мм, нямам търпение да се разведа с нея.
Анжела остана известно време като вцепенена, но после се замисли над думите на Добромир. Всъщност, той беше прав. Тя не го обичаше. Живееше с него заради детето, а преди това защото беше пострадала от предишна връзка. Той й даваше едно спокойствие и нищо повече.
Момиченцето се събуди и Анжела понечи да го предаде на служителките.
– Не, не искам. Лельо, нека остана тук!
– Нека остане, мамо! Моля те! – примоли се и Мартин.
– Сега не може, мили деца. Нито знаем нещо за момичето, нито имаме право да го задържаме.
– Така е – каза служителката.
– А как може да разберем какво се случва с нея и, ако има възможност, можем ли да й станем приемни родители? – попита Анжела, виждайки за пръв път в очите на сина си живот и желание да помогне на друго човешко същество. Тя беше способна да даде грижи и любов на това момиченце. Тя знаеше какво е баща ти да те бие. Знаеше какво е приятелят ти да те бие и знаеше какво е да си жертва в този така сложен свят. Служителката видя тази тъга в очите на Анжела и сякаш се пречупи.
– Ще Ви дам личния си номер и ще се погрижа да разберете кое е това дете и дали можете да му станете приемни родители. – После й стисна ръката и едва откъсна Добродушка от Мартин. Двете деца се бяха прегърнали трогателно.
Тази вечер в апартамента на семейство Владиславови беше пълно мъртвило. Въздухът мълчеше и сякаш очакваше поне една муха, за да създаде настроение. Мартин си лежеше на кревата и мълчеше намръщен. Анжела също лежеше вцепенена и разсъждаваше върху обратите, които неминуемо размътват блатата. Добромир най-вероятно си мислеше как да й каже, че иска развод.
На следващата сутрин животът тръгна по обичайния начин. Ставане, миене, тоалет, закуска, дежурни целувки по бузата с пожелания за успешна седмица и всичкото това… Една фалшива рутина се срути. Анжела беше изкрещяла точно, когато всички бяха на вратата, готови да тръгват.
– Не може така – се чу да излиза от устата й.
Добромир и Мартин се спогледаха.
– Кое не може така, скъпа? – попита Добромир.
– Не може, не може. Трябва да поговорим с теб след работа. Навит ли си да се срещнем? Даже може в обедната почивка. Важно ми е да говорим за нещо.
– За Добродушка ли? Ще я осиновите, ураа! – Мартин нищо не подозираше. Анжела въздъхна и само поклати глава. Всички защъкаха, кой накъдето му беше пътят.
– Здравейте.
– Здравейте?
– Обажда се Стаматова, социалната работничка от вчера.
– Да, кажете какво става с детето? – Анжела се зарадва, че ще разбере повече.
– Детето не е регистрирано. Няма име и се води ничие. Не е раждано в болница. Родителите му не могат да бъдат издирени. Въпросът е, че трябва да се изчака до седмица, подаден е сигнал, че е намерено. Ще бъде съобщено и в новините и до седмица ще знаем повече за него.
– Това е интересна новина. Ще почакам седмица, разбира се.
Дойде време за обяд и Анжела се срещна с Добромир. Тя седеше на масата в едно заведение и оправяше невидими ръбчета по покривката, когато Добромир дойде. Известно време седяха и мълчаха. Тя изчакваше той да започне пръв, но той не го направи.
– Чух разговора ти по телефона снощи.
– Да, така е, искам развод! – каза Добромир, като стана някак си неестествено рязко от стола, после пак седна.
– Най-сетне. Виж се, дори смелост нямаш – каза Анжела и стана и тя на свой ред. – Давам ти развод! Така или иначе това не е брак, а една пародия.
– Всичко е, защото не ме обичаш.
– Знам, знам… – каза Анжела по-скоро на себе си.
Двамата се разделиха в противоположни посоки, сякаш сцената свърши и завесата падна. Край! Нямаше аплодисменти, само студенина. Напук на всичко, слънцето проби изпод облаците, които до преди малко затулваха небето.
Мина една седмица и Стаматова удържа на обещанието си. Макар че Анжела вече знаеше от новините, че това дете е прецедент. Сякаш не е родено, никъде не съществува и по тази логика няма как да бъде заведено в институция. Тогава й хрумна. Анжела отиде в полицията и най-безотговорно излъга:
– Детето е на сестра ми. Тя почина от рак миналата година. – Анжела каза полуистината със свито сърце. Тя не се беше омъжвала, но живееше с един ром. Ромът я напусна, когато разбра за диагнозата й. Аз отдавна търся това дете. Радвам се, че е намерено!
Целият разказ на Анжела беше полуистина. Сестра й наистина роди в дома си едно дете, но то беше мъртвородено. Роди го от ром, който наистина я изостави, когато разбра диагнозата й. Така че не можеше да се докаже, че детето не е на сестра й. Нямаше как да е изровят. Анжела се разплака за сестра си. Разбира се, че й разрешиха да осинови Добродушка.
– Госпожо, това променя нещата. Радвам се, че детето най-сетне ще има дом. Това дете има нужда от много грижа. То е изцяло сляпо, но вие изглеждате добра и отговорна жена.
– Такава съм – уверяваше сама себе си Анжела.
След всички обрати светът стана по-добро място. В дома на Анжела Симеонова се чуваше детска глъч. Две деца се намериха и обикнаха. Едното намери дом и майка, а другото разбра какво значи да те е грижа за някого. Анжела, тя най-сетне изми стените на сърцето си и оттам се отлепи всичката полепнала кал. Може би един ден щеше да обича не само децата си!
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Десислава Стоянова e родена на 1978 г. в Сандански, живее в София. Икономист по образование и по професия. Пише от дете; започва да публикува в интернет пространството през 2004 г. Има награди от литературния конкурс „Състояние на полет“ – Сопот и участия в „Джобен фестивал“ – София. В сайта „Hulite“ са публикувани много нейни произведения под псевдонима liulina. През 2021 г. излиза първият й сборник с разкази „Теоретична мултивселена“. Романът й „Обикновен живот“ е издаден от изд. „Многоточие“. Нейни творби са включени в сборници и алманаси – „Хумор и сатира“ (2021, изд. „Буквите“); „Първа антология на българската апева 2020“, „Втора антология на българската апева 2021“, „Трета антология на българската апева 2022“; „Сърдечни струни“ (2021); „Космически искри“ (2022); „Език мой роден мил, в себе си магия скрил“ (изд. „Лунна светлина 13″); „Под лъчите на слънцето“ (изд. от Конфедерация на българските писатели – Бургас, филиал Враца); „Изкуство по време на пандимия 2“; „Моята Коледа“ (2021); „Нарисувай ми любов и вино 3“, „Много живей, дълго се смей“, „Благодаря ти, мамо 2“ (изд. „Лунна светлина 13“) и др. Член на Конфедерацията на българските писатели – Бургас.
.
- Класиците на ХХ век. Артър Хейли
.
„Такава е човешката природа – ощетеният понася нещастието си по-лесно, когато знае, че и останалите страдат…“ – пише в „Окончателна диагноза“роденият на днешния ден Артър Хейли – англичанинът, който стана класик на американската литература. Книгите му са издадени на 38 езика в 170-милионен тираж, в 40 страни по света. За него ни разказва Стефка Цветанова*.
Той е роден на 5 април 1920 г. в Лутън, Англия. Служи в Кралските военновъздушни сили, от началото на Втората световна война през 1939 г. до 1947 г. Опитът му като пилот го навежда на идеята за самолетен екипаж, който се приземява с хранително отравяне. Така се ражда първата от поредицата му успешни книги – „Полет в опасност“. През 1947 г. писателят напуска Англия и се установява в Канада. Там той по-късно получава гражданство, но запазва и британското си поданство. Преди да започне да се занимава с журналистика, Артър Хейли работи като мениджър по продажбите в компания за трактори в Торонто. „Умът ми винаги е бил като склад за истории“, споделя Хейли в интервю за АП. Първият му роман, публикуван през 1959 г., „Окончателна диагноза“, е провокиран от историята на лекар, който причинява смъртта на дете по погрешка. Холивудски продуценти купуват правата върху няколко негови книги, докато самият Артър Хейли се пробва като сценарист, но открива, че силната му страна са романите. „Колела“, „Летище“, „Банкери“, „Опасно лекарство“ са сред произведенията на Хейли, които са филмирани. Хейли признава, че никога не пише повече от 600 думи на ден. На 77-годишна възраст той написва „Детективи“ и решава да се оттегли.
Преди да започне да работи върху произведенията си, писателят си води подробни бележки и събира достоверни материали и източници. Така например, преди да напише романа „Хотел“, Хейли изчита цялата информация, посветена на хотелската индустрия, която успява да намери, стараейки се да предаде по-реалистично и автентично атмосферата в хотелиерския бранш.
Романите му „Летище“, „Окончателна диагноза“, „Колела“, „Банкери“, „Вечерни новини“ описват живота на обикновените хора, трудностите, с които се сблъскват в ежедневието си, и героичния начин, по който преодоляват несгодите, които съдбата им поднася.
В последната му книга, написана през 1997 г., „Детективи“, главният герой, който е сериен убиец, решава преди да седне на електрическия стол да разголи душата си пред детектив Малкълм, вместо да отнесе тъмните си тайни в отвъдното.
Критиците му отхвърлят творбите му – като сковани, с накъсана сюжетна линия – но неговите почитатели ги опровергават, класирайки произведенията му като № 1 по продажби.
След успеха на книгата му „Хотел“, през 1965 г. той се премества да живее в Калифорния, а през 1969 г. заминава за Бахамските острови, за да избегне високите канадски и американски данъци. Там умира на 84 годишна възраст, покосен от инсулт.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*
Стефка Цветанова е работила като преподавател по литература и руски език във Велико Търново. Още от дете обича литературата, рисуването и другите изкуства и решава да се посвети на преподаването. През целия си живот е била учител. И днес нейните текстове ни учат на добро и показват ценното около нас. Благодарим й за приятелството с Еврочикаго!.
- Вън търговците от храма
.
Стихове от Вихрен Михайлов
.
ТИШИНА –
. проста, бяла, обладаваща.
Прошумолява,
. застива
. и присъства, присъства…
Пълзя между редовете и в стенанията на съвремието.
И изравям срички от ехото й.
А тя крещи,
. крещи за въздух.
.
2
Избликва в мен отхвърленото, застлано с спомени начало –
отсъствие, отложено в напуканите струни, сковани в страх от скъсване.
Да бе опънато поне едно осиротяло намерение;
да бе един акорд, самотно изтрещял в гмежта от лепкаво съмнение!
Да бе, да бе…
Да бе в сурово откровение отекнала една мечта, поне една!
.
3
Оставям яростта във мен,
да рови с лапи всеки ден,
да кърши подлости безчет,
додето лъснат ред по ред,
илюзиите ръкотворни –
тъй пищни, хищни и безплодни.
.
4
И сред илюзии навред,
в лъжовност сива – все напред,
не спира моят дух да се провира,
в отломките Човечност, без да спира.
.
5
Разлютена е самотата ми чепата –
разравя и поглъща с мъст рогата,
отчаяното мое вдъхновение,
безспир, без думи, без съмнение.
.
6
Да знаех как с душата разнолика,
да вмъкна лесно дързостта в езика,
сред толкова безлични същества,
потъващи без дъно в глупостта.
Нима е подлостта изригнала от пъкъла,
от адски заговор и строфи сатанински;
нима е в люлка отлюлявана,
в кроежи мрачни, захласнати в безчестие!?
О, не! Та тя посята е във всяко лекомислие,
в душевния отбой, в безлика абдикация.
Нима предателят е тих злодей, закърмен в безпощада,
издебващ всеки миг удобна безизходица!?
О, не! Подлецът спи до нас, във нас –
от страх пробуден, призован от гняв,
неволно хлътнал в бунта на срама от своето нищожество.
.
7
Разминахме се с времето – аз по моя път, а то по своя.
Когато се огледах – покълваше отвъд, а аз отвътре.
В белезите ни проглеждаше Животът,
в дълбочината на бръчките израстваше Характерът ни.
.
8
Познавах слънчев Човек – вечно усмихнат.
Сгази го шофьор с тъмни очила.
.
9
ЗАКОНОМЕРНОСТ
Искам да съм полу,
искам да съм помежду.
Със Самочувствието на Човек
и с оправданието на получовек.
С Богоподобно изражение
и дяволито извинение.
С високопарна идентичност
и с тихичка безличност.
Да ръкополагам фасона си
и да потулям себе си.
Гръмогласно да скандирам,
тихомълком да заспивам.
Да размахвам щедро знамената,
да чакам кротко Свободата.
С разхищение да плискам обещания,
грижовно да предъвквам отчаяния.
Да искам меч от кръст да блесне в зной
и леко да потъвам във покой.
Да искам… да не ща
и тъй, по две неща да влача вечно в ориста.
.
10
ВЪН ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА
(За народа и народните представители)
Към всички интелигенти, промрънкващи с акценти –
философско извисени и клиширано обезсърчени,
псевдоетични, бездушно безразлични,
със сметки, заплатки и цинични препрадки,
с осребрено съзнание, но отскочили в звание.
Към всички патриоти, протестиращи по ноти –
след залез – юнаци, след изгрев – хлапаци,
с пагони различни и еднакво безлични,
с хитроумни основания и нелепи оправдания,
формално фиксирани – превантивно балсамирани.
Към всички блеещи и компромисно живеещи.
Съвсем просто, без драма – вън търговците от храма!
.
11
Листа на водопади ме заливат в есенна омая,
кротко и напоително попива моята жажда.
.
12
Огнени дипли разстилят хоризонта,
облаци сгъват мекотата си и дълбаят своята безплътност.
.
13
Как сипят думи картините омайни,
подреждат гладко в ритъм бликащи слова.
.
14
Свити в безвремието, останките поеха настоящето.
.
15
В градината на твойте очертания аз съм анонимен градинар.
Прилежно сгъвам тревожните ти гънки
с търпение до кръв опънато.
Разплитам хаос от емоции и влача смисъла си на буксир,
оттатък, в друго някое пространство помежду ни.
Оттатък твоето и моето е нашето,
заклещено в прелюдия от сенки и представи,
пред прага на дълбоката любовна оран.
Общество, което приема намордника,
преди да си е показало зъбите –
не е общество.
.
16
Чело, оголено в Истина.
Очи безпощадно добри, беззащитни.
Залитнала походка с ветровете.
И думи, смели думи,
внимателно търсещи отговори.
.
17
Погледнахме се, някак кратко.
И засилихме времето,
за да превъртим живота си.
.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
