Home » Всичко от литература

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Кажете на тревата

    .

    Стихове от Иван Есенски

    Илюстрация: Wallhere.com

    .

    КАЖЕТЕ НА ТРЕВАТА

    .

    Кажете на тревата да почака!
    Кажете ù:
    – Готов е той, но трябва
    да свърши със сеитбата на хляба,
    за да получи прошка преди мрака.
    – Бъди по-търпелива – ù кажете, –
    съгласен е дори да се покае.
    Сега налива вино на мъжете,
    с които пиха смях и скръб до края.
    Кажете ù:
    – Синът му се завръща,
    поне почакай прага да прекрачи
    и в стаята да помълчат по мъжки,
    преди да лумне синьото на здрача!
    Кажете ù:
    – Сега започва валса,
    дръпни се със зелените си нокти!
    Той вече е прегърнал дъщеря си
    и тя сияе в сватбената рокля.
    Кажете на тревата:
    – Той те моли,
    не бързай със зелените си свещи!
    Сега ръка в ръка поемат с Пролет
    към мястото на първата им среща…
    сега звъни снегът и боров вятър
    косите ù разграбва с нежни шепи…
    сега ще се повтори тишината…
    сега се връща есенният шепот…
    Кажете ù:
    – Почакай да повтори
    живота от самото му начало
    и в края – щом полегне от умора –
    завий го със зеленото си тяло!

    Кажете на тревата да почака

     

     

    .

    ГРОЗДОБЕР

    На Виолета Станиславова

    .

    И за какво тъгува  –
    за всемира?!
    Загърната с прибързалия сняг,
    лозата чак до корена умира…
    И се събужда в корените пак.
    Когато се развихри резедата
    и заблещука меденият грозд,
    спомнете си отново за лозата.
    Какъв бе, впрочем,
    вашият въпрос?

     

     

    .

    БАЛАДА 1913

    На Воймир Асенов

    .

    Хайде ставайте, рицари мои, че славата чака!
    Да заколим петлите, да стегнем навуща – и в път,
    докато без гръклян долу хърка предателски мрака,
    докато боговете им горе нажертвени спят!

    Че отново върлува безумното диво гъмжило
    и размахва желязо, и гази поля и гори;
    че земята ни пак като бито дете се е свила,
    че опасан в синджири и дим хлябът днешен гори.

    Налетяха, натрупаха мъки, сираци и сажди,
    закопитиха нагло
    из нашите свети места –
    сякаш в тая земя само чесън и баби се раждат…
    Ще е страшен денят, но ще е справедлива нощта.

    Покрай нашите Вардари, Струми, Марици, Огости –
    дето грабиха, биха и клаха без жалост поред –
    да засеем земята догоре с проклетите кости
    на крале, балдуини, султани и всякаква смет!

    Хайде, рицари мои, нарамете копралите гордо,
    разтворете земята, в която легендите спят!
    Няма вече позор след най-висшето звание – „Одрин”.
    А подир Булаир няма вече изобщо и смърт.

     

    .

    ———————————————————————————————————-

    Иван Есенски е роден през 1949 г. в с. Мухово, Софийско. Завършил е гимназия в Пазарджик, след което Философия и Българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работил е като строител, редактор в РТЦ – Пловдив, главен редактор на военна редакция в БНР, директор на издателство “Народна култура”, изпълнителен секретар на Академията за европейска култура “Орфеева лира”. В момента е редактор в печатния орган на СБП „Словото днес“. Публикувал е редица сборници с поезия и есеистика. Създал е няколко документални филма, автор е и на две пиеси. Негови книги и отделни творби са преведени на 17 езика, носител е на български и чуждестранни награди. Публикуваните тук стихотворения са от най-новата му книга „Доземи”.

    .

  • Ave, Горане

    .

    Разказ от Златна Колева

    Илюстрация: Forgottenbulgaria.com

    Караконджулът се роди в нечистите дни по залез, изяде майка си и се настани в плевнята на дядо Горан. Слънцето все така анемично висеше на хоризонта, в очакване да бъде погълнато от голия баир над селото и всичко следваше своя ритъм на смърт и новорождение, плавно и незабелязано с просто око, но точно и отривисто като строга математика. Природата, макар и да обича болката, си устройва забави и се шегува с тварите на тая земя, така че никой не разбра защо караконджулът се пръхна на света бял-белиничък, досущ като брашното, с което бабите замесваха мекици за задушница. Албиносите сред караконджулите бяха рядкост и майка му, преди да издъхне, обясни провала си с тежката химия, с която хората пръскаха посевите си. Нищо – утеши се тя – важно е какво пише в душата на чедото й, дала му бе кода на няколко рода поганци, тъй че никой да не смее да спре злото, защото пред числата не ти остава друго, освен да вдигнеш рамене и да простиш. Караконджулът изтика криво-ляво зимата като караше на кокошки и дребен добитък, но с пролетта и лятото меракът му се засили, и той взе да се задява със стареца, чиято плевня обитаваше.

    Дядо Горан живееше кротко, календарът стискаше дните му, увиснали между този и онзи свят. Все чакаше ли, чакаше – ангел ли, демон ли, все едно му беше, стига да го вземеха със себе си, далеч от сляпата коруба, която трудно можеше да се нарече къща. Откакто остана един, на врата му увисна мъката и, щом задремеше старецът, тя бързаше да се вмъкне в него и да излюпи пилци в душата му. Затова дядо Горан не спеше, обикаляше нощем и тропаше, пъдеше лисици и невестулки, чакаше гости от отвъдното и все нея държеше под око, мъката. Полепнала бе тя по селото, покорно и тихо гаснеха вечерите по разхвърляните тук и там изкорубени къщурки, и малкото останали старци чакаха утрото да се преброят.

    Дядо Горан въздъхна. Претъркули и тая зима, превали и тази нощ. Утре, като съмне, ще отиде право в кметството, ще напише жалба ли, просба ли, ще напише едно уведомление до ловната дружинка в околията, ще помоли младите мъже за помощ, да дойдат и пообиколят пущинака, защото кокошките взеха да се топят, овцете осиротяваха. И пак затропа с тоягата, да не би тоя звяр, мъката, да изскочи от тъмното и да го стегне за гушата.

    Слънцето едва се отклещи от баира, трудно се раждаше денят по тия места. Едно беше разбрал дядо Горан в своя живот – лошото идва като крадец, ще ти изяде първо кокошките, ще убие погледа ти, ще те спаружи като изсъхнала джанка.

    – Тука ли си, бай Горане? – прекъсна мислите му женски глас. – Всички са отвън, само теб те няма.

    Кметицата на селото носеше пощата, защото улиците отдавна бяха забравили имената си и децата на безпаметните улици пращаха хабери, пари и бонбони до кметството.

    – Я, виж какво ти нося – продължи кметицата. – Колет имаш от дъщеря си, от Мила.

    Мила. Усмивка напука лицето на стареца, пръстите му заиграха като млади мъже, които не се боят от зверове и върколаци, смело отвориха кутията, победиха най-сетне тъгата му. Какво нещо беше талантът – зачуди се дядо Горан – не можеш като магаре да го вържеш за родното; или ще се отбучи и ще избяга, или ще умре, вързан за нищото. Той, талантът, направо си беше като времето, не му ли се подчинява човек, ще го погуби. Талантлива беше неговата Мила, в гласа й бяха поникнали тукашните слънчогледи, които събираха слънца от други светове.

    „Тате – пишеше му тя, – изпращам ти запис от концерта. Лесно е, тате, ще се справиш, натисни голямото копче, цялата зала беше на крака.“ Времето обръщаше хора и случки. И той й беше казал същото, сякаш съвсем скоро: “Ще се справиш.”

    Той прегърна малкото сребърно нещо с голямото копче, като малък космически кораб, долетял незнайно откъде за него, за стареца. Гласът на Мила повдигна корубата, събра листата от двора и се понесе над улиците, за да си спомнят кои са.

    Ave Maria, Gratia plena
    Maria, Gratia plena
    Maria, Gratia plena…

    Имаше късмет старият човек, орисан беше да лекува селото, защото песента лесно си играе с математиката, ще умножава, ще дели и ще гравира код в душата ти, тогава и само тогава, ще отстъпи злото от себе си, ще заплаче то за майка си и ще те помоли за чаша мляко.

    Нещо дърпаше стареца за крака, задяваше се нещо с него, ни звяр, ни човек, бяло-белиничко, досущ като брашното, с което се замесва питка за новородено. Съдбата ги обича тия работи, да се шегува с видимото и невидимото, да присажда лошо към добро.

    Дядо Горан сипа паничка мляко на белия караконджул и зарея очи далече. Погледът му се блъсна в баира и падна в ниското.

     

    ——————————————————————————————-

    Златна Колева е родена през 1971 г. в гр. Чирпан. Завършила e Българска филология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”, има втора магистратура по Психология. Работила е като репортер, учител, педагогически съветник, психолог по проекти, свързани с домашното насилие и работа с деца със специални образователни потребности. През 2018 г. организира издаването на първата книга за най-стария манастир в Европа – “Св. Атанасий Велики” край с. Златна ливада, с редактор акад. Росен Милев. Още текстове на Златка Колева – тук.

    .

  • Oh, English language, what have they done to you!

    by Sergey Boyadzhiev

    Illustration: ihjournal.com

    .

    Oh, English Language, your glory’s in the past,
    The pages you produce today won’t last.
    You favor lenders, dodgy politicians;
    You’re now the tongue of business and ambition.
    Once proud language of letters and of culture
    But fallen prey to bureaucrats and vultures,
    An instrument for endless, vulgar ads,
    The foggy speak of clever legal rats;
    Political correctness creeps about
    And Kipling who made English people proud
    Is undesirable, a writer now obscure…
    Oh, English language, for you there is no cure!
    And Byron’s fiery tongue, alas, is torn.
    A second Shakespeare will be never born –
    He’s being forever used and desecrated
    In tasteless musicals and shows overrated
    With hoodie Hamlet, cockney for Macbeth
    A pub or night club where the play is set.

    And while in Britain often I have heard:
    The English language has conquered all the world!
    You’ve made America the menace it is now –
    The world wants out but always wonders how.
    You have become the symbol of the West
    Destroying other cultures like a pest
    And there’s no end to you abroad these days,
    But people slaughter you in different ways,
    The Scots dislike your clipped sound in the South
    And speak you with a tattie in their mouth.

    They can arrest me and someone is next
    So, squeeze the juices out of every text!

    .

    —————————————————————————————–

    * Sergey Boyadzhiev is a doctor, poet, writer, translator. He was born in 1952 in Sofia, Bulgaria, in a family of doctors-teachers. He finished eighth grade in East Germany and ninth in Algeria. He graduated from the French high school in Sofia, after which he graduated in Medicine. He worked as a psychiatrist in the hospital in Karlukovo and in the Medical Academy – Sofia. In 1983, Dr. Boyadzhiev left for Ethiopia, where he worked for several years, including as a consultant at a leprosy hospital; he also worked for the Red Cross. In 1993, he left for London for a while, but remained in Britain with his children. He also worked on a small Scottish island in the Atlantic Ocean. He has been writing poems, short stories, feuilletons since his school years. Two of his poetry books have been published in Bulgaria, the second of which is called “No Return”.

    .

  • Какво ти сториха, език английски?!

    Илюстрация: Thejakartapost.com

    .

    Език английски, мина твойта слава,
    това, което пишат днес – не става.
    Поезия на английски не звучи.
    Ти служиш на коварни политици,
    лихвари, на Мамона ученици;
    ти, горд език на бившата култура,
    а днес на борсова номенклатура.
    Използват те за глупави реклами
    и на английски адвокат ни мами.
    Да, с Ръдиард Киплинг, майсторът, бе горд
    в Империята и бедняк, и лорд,
    но либерал-фашист със зли закони
    от словото свободно го прогони.
    Език английски, кой да те лекува?
    Такава висота не се купува –
    да станеш пак на музите език;
    да, Шекспир беше някога велик.
    Днес Хамлет е по тениска и дънки
    в модерни постановки пошли, гръмки.
    Аз често чувах в Лондон да ми казват,
    светът как се предал и те приказва.
    Създаде ти Америка опасна
    и как да я закрием не е ясно.
    На Запада ти символ си жесток,
    затриваш всеки друг език и Бог.
    В Европа с теб устата си усукват,
    но, както могат, все ти го зачукват –
    за бунт и смут шотландецът готов,
    те произнася, лапнал цял картоф.

    Сега ме арестуват, а може би и вас,
    не искат те да чуват свободния ни глас!

     

     Сергей Бояджиев

    —————————————————————————————–

    * Още от същия автор – вж. тук.

    .

  • Учителко любима, добър ден!

    УЧИТЕЛКО ЛЮБИМА, ДОБЪР ДЕН!*

    Вратата на резервния изход на магазин „Билла“ се отвори автоматично. На първо време се показа ръка, облечена в износен шлифер, държаща бастун. След нея крак – затропа по земята и като се увери, че е на твърдо, жената прекрачи прага.

    Беше достатъчно възрастна, години около 90 – после разбрах, че е на 88. Обърна се с гръб към улицата, наведе се и със свободната си ръка извади една след друга две пълни догоре найлонови творби с продукти. Взе ги и изправи тяло.

    Познах я веднага. Хванах пакетите и се опитах леко, без сила да ги взема. Старицата вдигна поглед, изгледа ме учудено, но стоката си не пусна. Напротив – вкопчи пръсти в торбите.

    -Дайте да Ви помогна, другарко Иванова! – рекох аз.

    -Ти кой си?! – изстреля на скорост с дрезгавия си глас.

    Същата, познах я, няма грешка, тя е. Зарадвах се, не съм сгрешил.

    -Как кой, другарко Иванова?! Ваш ученик съм, випуск 1965-а. Вие ни бяхте директор в Начално училище „Димитър Полянов“-град Толбухин.

    Учителката разхлаби захвата на торбите, вторачи поглед и ме заоглежда. Рекох да продължа, да и́ вдъхна кураж.

    -Пенчо ми викат, от класа на Мария Иванова по Математика, после на Тонова, пак по Математика. Всяка година на 31-и декември играех Дядо Мраз пред децата на училището. Още от четвърти, та и до осми клас, бях достатъчно дълъг…

    -Че ти и сега си дълъг! – отсече учителката и пусна торбите в моите ръце. –Онзи, спортиста, нали? –  продължаваше да боботи и на скорост да приказва ръководителката на някогашното ми училище.

    -Да вървим, другарко. Знам къде живеете, в блокчето до Общината, ще Ви помогна.

    Поехме към главната улица на града. Недка Иванова, така се казва някогашният директор на Начално училище „Димитър Полянов“-град Толбухин, затътрузи крака след мен. Подадох и́ ръка, изкачихме няколкото стъпала между пощата и магазина, стъпихме на равното.

    -Как така ме помниш, че и да ме познаеш на туй отгоре?! – рече учителката, – беше спряла да си поеме дъх. Гледаше ме по старчески в очите, дишаше често.

    -Как няма да Ви помня, другарко Иванова! Аз и Панайотова по Физика, и Орешарова по Химия, съпруга и́ Тодоров по География, Дафинка Иванова по Руски помня. За Иван Стоянов по Физкултура да не говорим, че и за бай Мильо, училищния прислужник, онзи грамаден и строг човек…

    -Е-е-й, гледай ти, – рече другарката Иванова и пусна усмивка. Всичките ги знаеш! – и заклати глава.

    -И заместник-директорката Тончева, ама Вас най-вече. Имам мил и същевременно стресиращ спомен.

    -Тъй ли?! – удиви се другарката, спря се и ме загледа. Нямаше как, припомних и́.

    -Аз бях физкултурник на училището.

    -Знам! Помня толкоз…

    -Всяка заран показвах упражненията и ръководех физзарядката на учениците. Този ден и Вие присъствахте. Помня, училищният звънец предупреди да се готвим за влизане в класните стаи, началото на учебния ден бе след няколко минути. Вие дойдохте до мен, положихте ръка на рамото ми и рекохте с онзи властнически, респектиращ глас, който впрочем и към ден-днешен не сте загубили:

    -Почакай малко! – заповядахте ми тогава. Останах, къде ще ида, но сърцето ми заигра. Предусещах нещо, което ще ме развълнува, изплаши. Държахте в ръка един пощенски плик, разтворихте го и извадихте писмо. В главата ми забръмчаха кошер пчели. Зачетохте строго:

    „-До директора на Основно училище „Димитър Полянов“- град Толбухин. Окръжно управление на МВР Ви уведомява, че на… ученикът от шести клас Пенчо Иванов…“ Оттук нататък къде чувах, къде не, бях готов да напълня гащите от притеснение, но все пак дочух да казвате „… ученикът Пенчо Иванов намерил на улицата пълния размер на месечната заплата на служителка от „Български пощи“-град Толбухин и я предал на кварталния отговорник, капитан Стайков. МВР-град Толбухин, в лицето на неговия Началник изказва похвала към ученика за доблестната му постъпка.“

    Наближавахме блокчето на Недка Иванова. На мен ми бе особено приятно да си бъбря с нея; усещах, че и тя нямаше нищо против.

    -Да седнем ей на тази пейка, другарко Иванова. Да си побъбрим, да си припомним миналото… Ето тук, до някогашната сладкарница „Москва“ – рекох и посочих с ръка.

    -Ама ти, може и работа да имаш, пък аз те задържам.

    -Тя, работата, няма къде да ми избяга, другарко, пък и аз съм си началник, нямам над мене.

    -Адвокат чувах, че си бил.

    -Тъй вярно, – отвърнах аз и седнахме.

    И ги отворихме. Спомените един след друг се нижеха в главата ми, топла вълна на умиление се надигаше бавно, но сигурно в гърдите, сега пък аз зачестих дихание, гласът ми затрепери.

    -Помня Панайотова по Физика… висока, стройна красавица. Веднъж без основание ми шибна един шамар в час. Досрамя ме, момче голямо бях, другите се засмяха. В изблик на бунт скочих бързо от чина, бръкнах с две ръце в джобовете си и рекох:

    -Ще се оплача в Просветата, да знаете!

    Що ми трябваше?! На баир лозе… Дали се изплаши или не Панайотова не знам, но аз се озовах в дирекцията, изправен до вратата и пред строгия Ви, смръщен поглед. И физичката започна да се оплаква от мен, не и́ бяха верни обвиненията. Ама резултат имаше. Трябваше да кажа на татко, че го викате в училище. И казах, и му разказах всичко едно към едно. Като резултат ми бяха зашити и двата джоба на панталона. За два месеца, по един на джоб, по причина на това, че съм си държал ръцете в тях, като съм разговарял с Панайотова, неуважение един вид. Децата бая ми се смяха тогава, ама не и́ се сърдя, връщайки се назад в спомените ми е мило и смешно.

    Помня и Орешарова много добре, по Химия. Нея как може да я забрави човек! Като викнеше в коридора на училището да се прибираме по класните стаи, половината от децата се напикаваха от страх. В час същото. Изпита ме. От притеснение вместо да напиша на дъската желязо „Fe“, написах флуор „F“, малкото „е“ забравих. Пръстите ми трепереха, тебеширът играеше в тях, на два пъти го изтървах на пода. Писа ми петица, скара ми се и си седнах обиден… на себе си. Защото много добре знаех как се пише желязо, но от страх се шашардисах. Да, ама краят на учебната година наближаваше, а аз исках да съм отличник, да се пъча с лентата на гърди на 24-и май, целият град да ме види, най-вече татко, мама и баба… Отивам при другаря Тодоров, съпруга на Орешарова. Усещах симпатията му към мен – заради спортните успехи по баскетбол, които носех на училището. Викам му, тъй и тъй другарю Тодоров, ако може да помолите другарката Орешарова да ме изпита за шестица, все пак съпруга Ви е. А той ме изгледа, намуси се и ми вика: „Ти що не я помолиш?“ „Страх ме е!“ – отвърнах аз. „И мен ме е страх!“ – рече твърдо Тодоров. Стори ми се, че казва истината. Така си останах с петицата…

    -Да-а-а, Орешарова си беше доста строга. Понякога съм и́ правила забележка, но характер, какво да се прави… Затуй пък учениците слушаха в час, бяха дисциплинирани, не като сега, – рече Иванова.

    -Другарката Йолова видях онзи ден, по български език. Един мъж на средна възраст я водеше за ръка, вероятно внук и́. И с нея имам мил спомен, да Ви го разкажа ли?

    -Разбира се, ама не бързаш ли бре, човек?

    -Не бързам, другарко Иванова. Хубаво ми е да се ровя в спомените от детството. Но, ако не Ви се слуша, моля, ще Ви занеса торбите до входа и си тръгвам.

    -Ти чуваш ли се, бре?! – сопна ми се по директорски. На стар човек като мене, приказка му дай… Разказвай! – отсече властнически старицата. Ти знаеш ли, че Дафинка Иванова умря отдавна?

    -Знам, – отвърнах аз. И съжалявам. Макар и да не ми беше класна, макар че предмета  и́ не ми се отдаваше. И за нея ще Ви разкажа, може ли?

    -Може! Давай…

    -Ама предупреждавам, случката е весела, смешна, но и цинична.

    -Може, сега не съм директор, – рече слушателката моя и аз започнах:

    -Помня, имахме контролно по руски език. Трябваше да преведем следното изречение: „Момчето грубо бръкна с ръка в джоба на момичето.“ Имахме една съученичка, умна, отличничка. Руският много и́ вървеше, но „много хубаво не е на хубаво“, казва народът. Няма да споменавам името и́, уважавана днес лекар-пенсионер. Та, идвайки до това изречение, момичето написало: „Мальчик грубо сунул свою руку в джопу девочки“. Учителката носи тетрадките с контролните, но забелязваме, че още от вратата на стаята се подсмихва неудържимо. Разбрахме я и попитахме за причината, помолихме да сподели смеха си с нас. Учителката дълго мисли, после запита:

    -Кой ще каже как е „джоб“ на руски?

    Всички мълчим, не знаем. Тогава се обади Ивелин Марков, много възпитано и прилежно момче беше. Бъдещ доктор кардиолог, един от първите демократи от СДС, после пенсионирал се като шеф на Първа градска поликлиника-Добрич, ама продължава да работи.

    -Ако не се лъжа, другарко, джоб на руски е карман.

    -Точно така, Ивелине! – отвърна учителката доволно.

    -А знаете ли как е на руски „дупе“, ама грубо казано?

    Целият клас избухна в неудържим смях. Да чуем такова нещо от устата на тази моралистка и истинска възпитателка за нас беше върхът.

    -Ще ви кажа, за да не изпадате в неловка ситуация, като една ваша съученичка, името на която няма да споменавам. Думата „дупе“, или грубо „задник“,  на руски е „жопа“. Превеждайки изречението, накрая момичето се заблудило, предполагайки, че думата е близка до българската „джоб“, и е написало, че момчето грубо бръкнало в дупето на момичето…

    -Ха-ха-ха-а-а, хахаааа… – гласовете на 35 ученици изпълниха с гръм и трясък цялата стая. Някои наставаха от местата си, заблъскаха по чиновете, други се бутахме от кеф, трети… а учителката – в ужас. Едва ни успокои и помоли да си седнем на местата. Тогава, воден от правилото „На всяко гърне мерудия!“ се обади моя милост:

    -Няма нищо смешно, другарко Иванова, напротив! – заковах съвсем сериозно. Рекох го със силно дрезгавия си, все още пубертетски глас, та се получи хептен респектиращо.

    Иванова не очакваше, съучениците ми също, дойде в близост.

    -Ами, защото аз смятам, че момчето е трябвало нежно да и́ бръкне в дупето, другарко – рекох.

    В следващия миг се чу едно „чат“, последвано от по-силно „шляп“, и вратът ми беше зачервен от пестниците на иначе уважаваната от мен моя учителка, другарката Дафинка Иванова. Царство и́ небесно.

    -Ти знаеш ли, че дъщеря и́ е директор на Езиковата гимназия-Добрич? – прекъсна ме Недка Иванова.

    -Знам и се познаваме, малкият ми син завърши при нея. Но аз наистина вече трябва да вървя, другарко Иванова. И за да запомните нашата среща, ще Ви подаря една моя книга, претенции нямам. Романът за Добруджа „Болката любов“ – рекох, бръкнах в чантата си и подадох книгата в ръцете на учителката. Изпратих я до блокчето.

    Година по-късно, през лятото на 2017-а видях Недка Иванова да тътрузи крака по главната улица на града, този път без товар в ръцете си, само с бастун. Беше облечена в същия наряд дрехи. Нарочно се изпречих пред нея така, че да се блъсне отгоре ми. Спря се и вдигна глава.

    -Учителко любима, добър ден! Ха сега да видим, ще ли ме познаеш? – рекох усмихнато.

    -Пенчо! Ти, дето ми подари книга… За чорбаджи Ганю Алтънов и вдовицата Злата…

    Рече и сложи старческата си ръка върху сърцето ми. Стана ми топло, мило и болно. Директорката, онази респектиращата, както и много наши истински будители заслужават по-достоен живот. Срам за държавата и обществото, срам!

    Пенчо Иванов

     

    СРАМ

    Бушува болка в моите гърди
    и ще заплача всеки миг. Защо ли?
    Една жена насред града седи,
    протегнала ръка за помощ, моли.

    Мирише на изпечено тесто.
    До баничарницата тя е седнала –
    оклюмала, попарено листо –
    измъчена, съсухрена и бледа.

    Очите и́ – угаснали слънца…
    Самичка е, без време остаряла –
    а сигурно е раждала деца
    и песни над креватчето им пяла.

    Ръка със нокът черен, овъглен,
    във празна шепа свита. Нищо няма.
    Все същото е. Всеки Божи ден
    не свършва тази нечовешка драма.

    Расте срамът, превръща се във грях.
    Градът е сякаш празна трапезария.
    С душата си погледнах и видях,
    че вместо нея, там седи България…

    Генчо Златев**

    ________________________________
    *Откъс от книгата на Пенчо Иванов „Тандемът Генчо-Пенчо“ /Добрич, 2019.-160 с./, с.81-88.

    **От същата книга, с.88.

  • БАСТА!

    Отечеството ни е срутен храм.
    Живеем като чужди в нашта къща.
    Потънали сме в бедност и във срам.
    И дякон Левски в гроба се обръща.

    Какъв ти гроб! Провесен на въже.
    Обесен пак, но със вързоп въжета.
    Страната ни – в плачевно дередже –
    осеяна, покрита с минарета…

    Уж патриот е, а и демократ –
    но всичко въздух, долнопробна мента –
    със двете лапа и гради палат,
    докопал власт. Закотвен в парламента.

    Като овце ни стриже и дои.
    Седлае ни до кръв, до поразия.
    Омешал идеали и бои –
    две свещи пали – в църква и в джамия…

    Достатъчно е! Кой не ни е крал?!
    Достатъчно сме ровили в боклука.
    Отокът много гной е насъбрал
    и този цирей трябва да се спука!

    Лишения, мизерия… дотук!
    В живота и по тялото ни – краста.
    Да хлопнем върху масата с юмрук!
    Да се провикнем с пълно гърло: БАСТА!

    Генчо ЗЛАТЕВ

  • Слушайте България…

    * *  *

    Слушайте България! Тя надава писък,
    не защото включена е в оня черен списък,
    не защото още на вратата хлопа,
    сякаш е във Азия, а не във Европа,

    не защото днеска чуждите търговци
    идат като тигри. Бягат като овци,
    не защото вече слагат ни намордник –
    вместо хляб – инфлация, вместо борд – набордник,

    даже не защото бедната държава
    всеки я купува и я препродава…
    А защото бавно и без съпротива
    малката ни нация почва да загива.

    Мъките не свършват. Бягствата не спират,
    младите не раждат, старите умират,
    няма го отдавна българският трепет,
    чужди ни командват, своите ни трепят.

    Сякаш озверя човешката природа,
    где е покаянието, где е милостта,
    едни чрез властта ограбиха народа,
    други чрез народа заграбиха властта.

    Затова да махнем всичките бездария
    и не Бог, а ние да пазим България!

     

    Недялко Йорданов

    ——————————————————————————–

    * Стихотворението е написано няколко години. Още от същия автор – вж. тук.

    .

  • Сърцето ми се пръска, о, приятел…

    Сър Чарлз Сидли. Източник: en.wikipedia.org

    *   *   *

    .

    Сърцето ми се пръска, о, приятел!

    Не вярвам аз, че нашият Създател

    за нас друг вечен свят е отредил,

    на мене този свят ми е най-мил.

     

    Страхливецът не смей да съгреши.

    Боя се само да не надвиши

    пиянството ми дозата разврат –

    тогава ще напусна този свят!

     

    Чарлз Сидли

     

    Превод от английски: Сергей Бояджиев

    ———————————————————————————–

    * Сър Чарлз Сидли (Sir Charles Sedley, 4-ти баронет, 1639-1971) е английски благородник, поет, драматург, законодател и придворен, известен с остроумието си. Наричан е английският Омар Хаям. Публикуваното тук негово стихотворение е преведено от оригинала си на английски, поместен в книга, наречена “Resauration poets”. Друг превод на Сергей Бояджиев, на стихотворение на друг английски автор, може да се види тук.

    .

  • Ахан

    .

    Разказ от Симеон Коев

    Ахан беше на 12 години и живееше в селце, само на 15 часа, изкачвайки се и вървейки нормално от Катманду. В Непал има бързи потоци, които се превръщат в буйни, тъмни реки по време на мусоните, когато вали всеки ден. Красивите и чисти езера се намират по-високо, затова, когато случайно намери преди три години едно езерце, той го почувства като нещо свое, обикна го като своя дълбока тайна и започна все по-често да го посещава. Водата му беше синя, въпреки че не беше дълбоко, но най-много му харесваше, че беше чисто като сълза.

    Децата в Непал са безгрижни и родителите освен, че ги обичат, не им се бъркат много в живота. Всички си мислеха, че когато Ахан го няма, то той се подготвя за шерп – професия, за която много непалски деца мечтаят.

    Ахан реши, като истински шерп, да стане посред нощ и да отиде преди изгрев слънце на своето езеро. Измъкна се незабелязано и, само с помощта на лунната светлина, забърза нагоре по планинския масив.

    Стоеше безмълвен и наблюдаваше как светът се променя бързо покрай него, как от тъмните петна започват да се очертават красивите и познати скали, и рехавата растителност. Когато стигна езерцето, погледна водата и се запита, дали това тъмносиньото пред него е синята вода, която той знаеше?

    Не можа да си отговори на въпроса, защото в този момент първият розов лъч на слънцето се показа над скалата. Ахан отново погледна езерото и се втрещи. Беше се получила някаква магия, защото розовите лъчи, стигайки синята повърхност, се отразяваха и пристигаха при него на талази, но нямаше помен нито от розовия цвят на слънцето, нито от синия цвят на водата. Това, което виждаха очите му, беше някакъв непознат цвят, който не беше виждал никога преди. Ако трябваше да го нарече по някакъв начин, щеше простичко да каже:
    “Много светъл, със зелен отенък цвят, пълен с живот”.

    Защото през няколкото секунди, докато го наблюдаваше, той чувстваше, че се изпълва с доброта, с радост, даже и със сила. Видя се някак отстрани, но това не беше Ахан, както, когато се виждаше от огледалото и миг след това съжаляваше, че има криви зъби, грозни уши и неподходящ нос, и всичко това правеше лицето му смешно. Беше някакво ново определение за самия него.

    Това беше едно същество, на което се възлагаха огромни надежди. Не знаеше от кого, но знаеше, че го гледат в този миг хиляди очи с любов – и, както той се радваше на някое красиво цвете, така сега и на него някой му се радва. Почувства се много значим, и не само това. Почувства, че някой трепери над него така, както майка му трепереше, когато беше болен, и нито за миг не заспиваше, докато температурата му не спаднеше и той не започнеше отново да диша бавно и уверено.

    Ахан не стана шерп. Стана търговец на платове, някак много странно и бързо. Зареждаше около 20 магазина в Катманду, но бързото му прогресиране се дължеше на лесното усвояване на езиците и познанието му за цветовете. В началото, когато се запознаваха с него, шефовете на производствените фирми изричаха снизходително:

    – Някакъв си непалец проявява интерес към нашите платове.

    Но само след няколко месеца със затаен дъх попиваха всяка негова дума, като например:

    – Тази година навсякъде по света ще има мир, затова не залагайте на тъмните цветове. Даже аз бих наблегнал на розовото, което е цветът на радостта.

    Само миг след като излезеше, директорът вдигаше телефона и нареждаше:

    – Изберете 25 нюанса на розовото и увеличете двойно производството!

    Ахан беше ходил много пъти до Пакистан, Индия, Китай и дори няколко пъти до Южна Корея и Япония, но никога до Тибет, с който Непал граничеше. И, когато веднъж присъстваше на разговор, как в някакъв стар манастир има изписани сцени преди стотици години, а цветовете си стояли все така същите, той реши да си даде почивка и да посети този манастир.

    Разглеждаше стенописите и подсъзнателно търсеше един цвят. Вече 26 години го търсеше, както в каталозите на фирмите, с които работеше, така и десетките пъти, посрещайки изгрева на своето езерце, но никога не го видя отново.

    Беше изучил цветовете и знаеше техния скрит смисъл. Знаеше, че цветовете способстват и носят на тези, които ги харесват, определени блага.

    Сините оттенъци носеха чистота и мир.

    Червените – любов и живот.

    Жълтите – разумност.

    Оранжевите – мъдрост и здраве.

    Виолетовите – сила.

    Зелените – благословение и израстване.

    Но този цвят, който срещна на 12-годишна възраст, сред планината, никога след това повече не го видя.

    Така разсъждавайки, се беше доближил до една разнородна групичка от туристи, която беше наобиколила един възрастен монах, облечен в оранжево. Монахът нещо обясняваше, но в един момент млъкна, обърна се и се вгледа в него. Гледаше го няколко секунди съсредоточено, така, че и туристите се обърнаха по неговия поглед и започнах да го гледат.

    – Ти ли си Ахан? – попита монахът на хинди, защото може би нямаше нито един индиец.

    – Да, аз съм! – учудено отвърна.

    – Каквото и да търсиш, знай, че то е вътре в тебе. Ако имаш белия цвят, ти имаш всички цветове.

    Две прости изречения, но точно те му трябваха.

    Никога не беше целувал ръка на монах, но сега му се прииска. Туристите гледаха с изненада насълзените му очи и се питаха, какво ли се случва.

    Може би и те като него ще търсят отговорите дълго и далеч от себе си.

    Но все някога ще стигнат дотам, че да знаят, че всички отговори се намират в нас самите.

    Само трябва да се научим да слушаме внимателно нашата душа.

    .

  • Той, човекът…

    Илюстрация: Картина на автора

    .

    Той, човекът,

    живее между нищото и нещото.

    Винаги умислен,

    упорито търсещ нещо,

    приличащо на нищо.

     

    Владимир Стан

    —————————————————————————–

    * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

    .

  • Трябва да се съхраним

    Из предстоящата за издаване книга
    на Мария Герасова “Размисъл

    Илюстрация: Вeinsadouno.org

    Да, красив е животът, но времето, времето… Накъде сме тръгнали и вървим ли, вървим. Вървим към бъдещето. А то къде е? Можем ли да си отговорим на този въпрос? Навярно не. Но отговорът е един. Там, където е нашето вечно пристанище. Там, откъдето няма да се върнем в това си тяло.

    Сега живеем на Земята, която ни дава своите блага. Дава ни, нали? А какво й даваме ние? Оголихме я цялата. Изсякохме горите й, пресушихме езерата й, натровихме я с нашата нечиста мисъл и действия. А какви са нашите дейсвия? Войни, бунтове, убийства, грабежи, катастрофи, наркомания и още, още…

    И като отговор на всичко това, разбунтувахме природата. Тя ни отвръща със същото. Ние я унищожаваме и тя ни причинява същото. Ето ти примерът: Гръм паднал някъде и убил човек. Някой се подхлъзнал и се удавил в язовира. Наводнения, пожари градушки… Нима това не са следствия от нашите действия! Натровихме въздуха около нас. Вече не можем да дишаме. Замисляме ли се накъде отиваме? И пак стигаме до: Да променим съзнанието си, и то незабавно! Да мислим преди да предприемем всяко действие. И най-вече за добро. А какво значи за добро?

    Отговорът е: Да не пречим на другите. Да се научим да мислим правилно. Любовта и Истината да станат наша градивна единица, и да станем еталон на подражание, на който всеки да се възхищава и да се замисли. Ето, това ни е нужно. Нима тази ПАНДЕМИЯ не е следствие на нашите мисли и дела? Тя е един материализиран вирус, който ни дебне на всяка крачка. Всява Страх и Ужас у нас. Страхът, който се таи в нас, за да не ни сполети най-лошото. Да си отидем от този свят. Светът е един с хилядите му обитатели. Едните видими, другите невидими за нашето око. Но трябва да преобразим този свят.

    Ние сами решаваме. Дали да живеем в този кошмар или в СВЕТЛИНА? Ако ли не, ние се самоунищожаваме и загиваме. Животът и здравето са най-скъпи и трябва да ги съхраним!

     

    ————————————————————————————————-

    Мария Герасова е родена в Казанлък. Живее в Пловдив. Издател и главен редактор на международен електронен вестник „Сияние“. Председател на Съюз “Духовно възраждане – България”. Член на Съюза на независимите български писател и на Съюза на българските  журналисти – Европрес. Пише стихове, проза, сатира, сценарии, пиеси, хумор, духовна литература. Издала е книгите “Истините за живота“ – част първа, “Нерешеният ребус“, „Грешен свят“, сборник с разкази „Съвременен човек“, „Кайлас. Градът на Светлината“, „Моят живот, мое верую“, “Новото учение БВС“, Национален алманах на литературните творци ‘2019. Има публикации в местната, националната и задграничната преса, в сайтовете “Откровения” и “Спиралата”. Била е сътрудник на Радио Пловдив, както и член на Клуба на здравните работници, “Весели пера” и “Младост”. Пише под собственото си име и с псевдомите Весела Будилкова и Мари Шуан.

    .

  • Над Ню Йорк

    Илюстрация: Петър Георгиев, БНТ

    .

    Над Ню Йорк небето не гасне.
    Не му трябват звезди,
    неони си има — безброй.
    Прекосяват асфалта съдби —
    дъга от пъстри съцветия.

    Тази сутрин, след схватка,
    завършила с бой,
    блести още не засъхнала локва кръв.
    И в нея
    се ражда денят.

    Ти си пръв
    на реда за кроасани.
    Стъпките ти не виждат кръвта,
    вървиш — свободата е стръв,
    а за някои — страдание.

    Тя те води по чужди следи,
    нагодил си обувките —
    чакат извървени от едни,
    а от други — незапочнати пътища.

    Делиш измерения от тротоарни абсурди,
    с чуждоземни очи,
    пълни с възторг и мъничко хаос,
    с плаха надежда,
    че си отчупил парче от света,
    и в джоба прибрал си го тайно,
    до парче кроасан,
    до билет от метрото
    и до карта на Манхатън, защото
    ще се върнеш някой ден —
    дали наяве,
    дали насън…

    Ти няма да си същият,
    а навън пак ще гъмжи от илюзии.
    Но вече знаеш,
    как да не падаш в капан от заблуди —
    този град е град на абсурди.

    И ставаш Алиса в огледалния свят,
    в измислена приказка за някакъв град.
    Реалност,
    измислица,
    в която светът е дошъл на парад.

     

    Юлия Дивизиева

    2015 г.

    ———————————————————————————————–

    Юлия Дивизиева живее в София. Завършила е Библиография и Кинопедагогика. Работи като редактор и рецензент. Пише поезия и проза. Автор е на книгите: „Кукувича прежда” – разкази /2015/; „Полутон, полусянка” – поезия /2016/; „Двайсет и пети кадър” – повести и разкази /2017/; “И малките неща” – поезия /2018/; “Ана от острова” – роман /2019/, издадени от издателство „Факел”. И на книгата за деца “Заза и Фин” /2020/ на ИК “Знаци”. Под печат е новият ѝ сборник с разкази и есета “Хора, птици и ангели”. Публикувала е в различни електронни и печатни издания. Има участие в сборници и алманаси. Член е на СБП и на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

    .

  • Саламандър

    Снимка: Epicenter.bg

    .

    Свободата е църква –
    ситна стъпка към Бога,
    не е градски мегдан, не е мандра.
    Невредим, на борбата
    през адския огън
    той премина,
    досущ саламандър.

    Сякаш в тази минута,
    от кръвта осветена,
    заредена с мълчание свято,
    всички негови четници
    караулите сменят
    и целуват земята,
    и целуват земята…

     

    Ивайло Терзийски

    2 юни 2020 г.

    —————————————————————————

    * Още от събия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук

    .

  • Джон Уилмот, “Осакатеният сваляч”

    ОСАКАТЕНИЯТ СВАЛЯЧ

    от Джон Уилмот, граф на Рочестър

    (1647-1680)

    Портрет на Джон Уилмот, 1677 г. Източник: en.wikipedia.org

     

    The Maimed Debauchee

    By John Wilmot, Earl of Rochester

    Превод от английски: Сергей Бояджиев

     

    Тъй както стар, но храбър адмирал,
    лишен от сила, но все още смел,
    в миг вражеска флотилия съзрял,
    на близък хълм позиция заел,

    сам гледа със загрижено лице
    как се развива трескавият бой,
    атака чака старото сърце,
    с предишна слава се изпълва той.

    Щом време импотентно наближи
    и щом се падне лошият късмет,
    изхвърлен от играта, сам лежи
    на скучен бряг, с приличие проклет.

    О, болката ми нека облекчи
    на битките ви сладостния шум
    и буря във виното да бучи,
    със залп шеги да стреля моя ум.

    И белезите ми да не смутят
    бойците млади, чест са те за мен,
    новаците напред да полетят,
    а спомени ще топлят моя ден.

    Ако глупак бохемите добри
    нападне изведнъж с морал студен,
    от разкази кръвта му ще заври,
    за мен, когато бях въоръжен.

    Ще чуй за прелъстените жени,
    дори и със съпрузи у дома,
    с прозорци и врати в развалини,
    нападах ги по светло и в тъма.

    С безпомощен, лъстив авторитет,
    аз флиртове ще зяпам отдалеч
    и винаги ще дам добър съвет,
    за друго щом като не ставам веч.

    .

    ———————————————————————–

    * Бел. ред.:

    Джон Уилмот (1647 -1680), 2-ри граф на Рочестър, е един от най-значимите английски поети от епохата на Реставрацията. Известен е като оригинален и силен сатирик, и като автор на лирични текстове. Поезията му е била подложена на цензура през Викторианската епоха. От 20-те години на ХХ век насам тя се радва на внимание и възраждане.

    Сергей Бояджиев е български емигрант – лекар, поет, преводач, наш съвременник, който живее във Великобритания. Друг превод на Сергей Бояджиев, както и негови авторски творби, могат да се видят тук и тук.

    Стихотворението “Осакатеният сваляч” в оригинал може да се види тук – The Disabled Debauchee.

    .

  • You’re beautiful, oh forest mine

    Illustration: en.calameo.com

    You’re beautiful, oh forest mine

    Lyuben Karavelov

     

    You’re beautiful, oh forest mine,
    So youthful is your scent
    But why the hearts for you that pine
    You fill with such lament?

    And all who cast their eyes on you
    They will forever cry
    That in your shade and in your dew
    They can not sweetly die.

    And all who don’t have time to spend,
    Who have to go away
    Will not forget you to the end,
    Will always want to stay.

    A wall of green your secret screens
    Your oaks and your beech trees
    And all your flowers, all your streams,
    The fattened lambs, the bees,

    The luscious grass, the peony smart,
    Your deep and shady cool –
    They like a bullet pierce my heart
    And by some crystal pool

    My heart that is forever keen
    To shed some joyful tears
    Beholding leaves of baby green
    And how all nature cheers

    Is crying when the gleeful spring
    Sad old age sends away,
    Is crying when the new life springs
    And over us holds sway.

     

    Translation from Bulgarian to English:

    Sergey Boyadjiev

    ——————————————————————————–

    Editor’s note:

    Lyuben Karavelov (1834-1879) is a Bulgarian poet, writer, encyclopedist, journalist, ethnographer; national hero, fighter for the liberation of Bulgaria from Ottoman rule.

    Sergey Boyadzhiev is a Bulgarian doctor, poet, writer and translator, our contemporary. He lives in Great Britain. His poems in Bulgarian can be seen here.

    .

  • Непредвиден дъжд

    .

    Стихове от Георги Константинов

    Илюстрация: Рiqsels.com

    .

    НЕПРЕДВИДЕН ДЪЖД

    Този дъжд
    не е просто
    течаща вода.
    Това са сълзите
    на подранилия юни,
    разбрал, че си отива пролетта.
    Това е поздрав
    от просторното море,
    потупал града по рамената
    с милиони
    дребни капки.
    Това е щедро пръскане
    със светена вода
    пред твоите и
    моите стъпки
    от някой ангел невидим –
    като небесен благослов…

    А може би това е нашата
    непредвидена любов,
    дошла да прошуми
    и да си отиде.

     

     

    ПЛАНИНСКИ СПЕКТАКЪЛ

    Тя кръжеше плавно над скалите.
    Щом видя ме –
    стори два-три лупинга…
    Нищо чудно!
    И на птицата и трябват зрители,
    както на артиста – публика.

     

     

    ЗА ЛЮБОВТА – НАКРАТКО

    Тя възпира всяка твоя наглост.
    Заличава всяка мисъл зла.
    И човекът, който не е ангел,
    придобива
    ангелски крила.

     

    Май 2020 г.

    ————————————————————————–

    * Още от същия автор – вж. тук.

    .

  • Дявол на върха на игла

    Разказ от Георги Стойков

    Илюстрация: Рetelawrieblog.com

    Защо ли си мисля, че каквото си наумя, се получава? Може би е така, защото като затворя очи, мислите ми се материализират. Е, не мога да ги пипна, но всичко е така реално, че понякога се обърквам от нереалните неща в реалното, а пък тази реалност обърква всичките ми възприятия, откачена работа. Днес отново забърках един микс от нереални реалности, но знае ли човек кога ще му се усмихне щастието?…

    Още малко, още малко, стискам зъби и с последни сили се покатервам на една бръчка. Провирам се между две мигли, заставам на края на клепача, а пред мен огромното бяло море на окото разлива в душата ми еуфория на чувствата и усещам как кръвта започва да ври във вените ми. По средата на морето, кафявото заискри като звездно небе и ме примамва с блясъка си. Свел съм поглед надолу. Не е прилично да зяпам медицинската сестра, докато ми взима кръв. Е, за разлика от всичките ми недостатъци, фантазията може да ме превърне в “малечко” и, необезпокояван от никого, да обследвам човека срещу мен. Да гледам отблизо очите на жената, да ровя в косите й, да вдъхвам приятния женски аромат. После да сляза до устните й. Да Ви кажа, когато си малък, ги виждаш като разорана нива, изобщо не могат да те въодушевят, а колко са сладки, когато ги целуваш…? Тогава е съвсем друго нещо. О-о, една целувка може да те накара да полетиш, а може и в затвор да те вкара. Говоря за оня затвор, когато те пренебрегват и заключваш душата си. Страшно е в този затвор, много е страшно, трудно е измъкването от него.

    – Господине, добре ли сте? – приятният женски глас на медицинската сестрата ме кара бързо да скоча от нейния клепач обратно в тялото си. Гледам я в очите. Отблизо те приличат на бурно море, а сега от метър разстояние са сякаш огромен космос, който ме поглъща и разбълбуква още повече кръвта във вените ми. – Но какво става с тази ваша кръв? Такова чудо досега не съм видяла, та тя ври!

    Очите й се разширяват. Кичурче руса коса надвисва над тях и те стават още по-красиви. Боже, а зъбите й едни бели, хубави като портали, с извити арки за душевния ми мир. Ох, как да не премина под тях? Ще се смаля и ще премина.

    – Но, господине, какво е това изражение от Вас? – Поглеждам я изненадан. Тонът й е като на класна, хванала те да преписваш на контролно. Изтръпвам.

    – Какво изражение? – питам, но вече съм сигурен, че тя е прочела всичко в очите ми, а те, глупавите, си записват каквото им прошепнат чувствата и забравят да го изтрият.

    Неловкото мълчание се възцарява в лабораторията, надвисва над мен и медицинската сестра като тъмен облак, в който проблясват светкавици, а мислите ми като гръмоотвод искат да ги прихванат. Изложих се. Искам гръм да ме удари. Изведнъж усещам нежната й ръка върху моята.

    – Спокойно, всичко ще се оправи, не се притеснявайте! – Милувката, спокойният й глас ме размекват. Струва ми се, че вече ще се разтеча като пихтия на пода.

    Тя изважда от вената иглата с контейнера, в който няма кръв, пълен е с пяна.

    – Дайте другата ръка! – нарежда ми заповеднически, докато напипва с пръст вената, и ме бодва бързо. Изохквам от болка:

    – Но защо?

    – Извинявайте! – казва ми и вади иглата от вената, слага памук със спирт и ми заповядва: – Натискайте! Извадих дяволчето.

    – Кое дяволче извадихте? – питам учуден и притискам памука с пръст на мястото на убождането.

    – Ето това, виждате ли го, на върха на иглата? – показва ми иглата и усмивка озарява лицето й. – Виждате ли го колко е малко, а знаете ли какви поразии може да направи, ако си остане вътре във Вас? Извинете, ще Ви попитам, имахте ли намерение да ми кажете нещо днес като дойдохте при мен или просто сте си такъв, да зяпате нахално жените?

    – Да, исках да Ви поканя на кафе, но… – Взирам се, да си призная честно, не виждам никакъв дявол на върха на иглата, но какво мога да кажа, съгласявам се. Разбирам, че тя ми дава урок. А понеже аз съм голям професор по всички въпроси, за успокоение дръпвам една от моите лекции за човешките отношения, която изглежда горе-долу в този вид: Интересни същества сме ние, хората. Иска ни се, но не знаем как да си го вземем. Взимаме го, но не знаем как да благодарим. Благодарим, но отново не вярваме. Все търсим вината в някого другиго, а като го посочим с пръст, се успокояваме. Но има моменти, когато нас посочват. Тогава…?

    – Дяволчето е виновно – засмива се сестрата. – Дяволът може само да обърква нещата, нали затова е дявол. И затова го вадя с иглата. – Приятна усмивка грейва на лицето й. – След два часа елате да си вземете резултата и не си въобразявайте някои неща, моля Ви!

    Тръгвам с наведена глава към вратата. Преди да я отворя, сестрата ме спира.

    – Така ли ще си тръгнете, без да ми кажете нищо?

    Обръщам се.

    – Извинете ме за всички неудобства, които Ви създадох днес, но мога ли да послушам сърцето си и да Ви попитам нещо? – някак си като с половин уста виновно проговарям.

    – Послушайте го! – дяволитото пламъче, което присвятква в очите й, сякаш ми казва: “Ще дойде, ще дойде!”

    – След работа Ви каня да пием по кафе, ще приемете ли? – Пот пропълзява по гърба ми, а една мисъл се завърта като конска муха вътре в мен: “Ами, ако откаже?”

    – След два часа като дойдете за резултатите ще Ви отговоря, ще трябва да премисля, това е неочаквано за мен – накланя непринудено глава към едното си рамо сестрата, после се усмихва загадъчно. – Защо така посърнахте, та два часа не са два века? Без дяволчето във Вас това време ще мине много бързо. Хайде доскоро! И горе главата, млади човече, животът е прекрасен!

    Гледам сестрата с широко отворени очи. С такъв глас го казва, че чак аурата й засиява с необикновена виолетова светлина. Откъсвам си едно парче и го слагам във вътрешния джоб, до сърцето. Ако знаете как весело затуптя то? Така ще мога да изчакам търпеливо и най-после да поставя реалните си мисли в реалния живот.

    – Доскоро! – махвам с ръка и излизам обнадежден от лабораторията.

     

    —————————————————————————–

    * Още от същия автор – вж. тук и тук.

    .

  • Молитва за България

    Стихове от Димитър Христов

    Илюстрация: Informiran.net

     

    МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

    Боже, дай на България слънчеви дни,
    дай на децата ни бъдеще светло –
    вярата в нас и след нас да кълни,
    както пшеницата расне в полето.

    Боже, дай ни надежда, залък хляб, щипка сол,
    дай ни мъдрост и сила, глъбина и простори –
    да забравим омраза, завист, гняв и разкол,
    да надмогнем, пречистени, своята горест.

    Боже, дай ни нелек, но достоен живот,
    дай на вси простосмъртни искрицата вечност,
    дай на целия български праведен род
    висота, красота, доброта и сърдечност…

    Боже наш, нечестивите ти накажи,
    а страдалците горди духом подкрепяй,
    развенчавай притворства, коварства, лъжи…
    И до храма да стигат всички пътеки.

    Боже, дай на България и на света
    бъдеще ведро, мир, благоденствие –
    нека ни води благовестта,
    за да възкръснем след всяко пришествие.

    Отче наш, любовта ни навек съхрани,
    възвиси съвестта, идеалите святи –
    Боже, дай на България слънчеви дни,
    НЕКА БЪДЕМ НА ДУХ И НА ВЯРА БОГАТИ!

     

     

    ЛЮБИМА

    На А. Б.

    Аз те обичам повече от себе си,
    готов съм вместо тебе да умра.
    Бих предизвикал смут,
    скандал,
    безредици,
    ако не те докосна и не те съзра.

    Без теб не зная как да оцелявам…
    Раздялата би разрушила в миг
    хармонията,
    нежността,
    представата,
    че любовта превръща мрака във светлик.

    Ако не съществуваш, аз ще те измисля,
    ако изчезнеш, ще те пресъздам
    единствена,
    от мен дори
    по-истинска.
    Аз богомолец съм – Ти – моят храм.

    И любовта ни – любовта е сън божествен,
    ранимо щастие, което в нас боли,
    цъфти
    напролет
    като майски кестен,
    за да разпука с ядка острите бодли…

    Аз те обичам повече от себе си
    и знам, че времето ще приюти
    безсмъртието
    свято
    на вселената
    в прегръдката ни страстна – Аз и Ти.

     

    —————————————————————————-

    * Още от същия автор – вж. тук.

    .

  • Албум със стихове на българи в Украйна

    .

    ДУШАТА БЪЛГАРСКА – ДУМА И МИГ

    “Идеята на този албум е да събира тук стиховете на нашите украински поети, които мислят и пишат на родния си български език, като тези стихове да бъдат допълнени с моите снимки по темата.” – пише нашият сънародник Александър Барон, който е роден и израснал в Украйна.

    Албумът на Барон във Фейсбук – ТУК

    ТАМ, В СКУТА НА ТАТЕ

    Мариана Иванова Чепразова

    Там, в скута на тате,
    най-топлото място е там,
    където живее думата “щастие”,
    където да плача не ме е срам.

    Ухае на родно, в скута на тате,
    и сила със сигурност нося от там.
    От там съм пораснала и съм богата…
    Обичам те, тате, обичаш ме, знам!

    15.04.2020 г.
    Одеса, Украйна

    * Авторката е родена в с. Горо́днє (старо име Чийшия). Живее в Одеса.

    * * *

    Марианна Иванова Чепразова

    Назад, из детските баири,
    по кална улица към стар дувар,
    откъснатото куче от синджиря
    пак се завърна в дома стар.

    А портите, съвсем поовехтели,
    запяха стара песен на субат.
    Стените, цепнати, отдавна не видели
    киреч, мълчаха сякаш от инат.

    Семейната икона избеляла,
    във ъгъла оставена сама,
    от паяжина май се не видяла,
    напомняше за стари времена.

    Софрата, милата, изтъркана и стара,
    трикрака, боса, суха от покой,
    опряна беше нейде до дувара
    и пазеше следи от овча лой.

    И кучето, застанало на прага,
    с очи, забулени от старост и мъгла,
    погледна към звездите плахо,
    излая към небето от тъга.

    Къщата на дядота и бабата на Александр Барон в с. Весела Долина (немска колония Клястиц), Тарутински район, Одеска област. Снимката е от 2017 г.

    СТАРАТА КЪЩА

    Анна Митева (Анна Чолак)

    Старата къща –
    тя не е една.
    Съдбата й също:
    до края – сама.
    Дали се събуди
    потомъкът млад?
    Остават ни само
    надежди и мечти
    с рамо до рамо
    помагай и ти!

    * Авторката е родена в с. Виноградовка (старо име Чумлекиой), Тарутински район на Одеска област.

    Снимка на Барон от 2018 г. Модел: Томочка Николова. Снимката е направена в с. Виноградовка (Бургуджи), Арцизски район на Одеска област.

    * * *

    Алиса Стериополо

    Родена съм в Украйна, обичам тоз народ,
    но мисля за България, през целия живот.
    Обичам аз Балканите и Царевеца-град,
    там всичко ми е мило, прекрасно е за мен.
    И Христо Ботев също, поетът, там роден.
    Макар че цял живот живея във Украйна,
    но моето сърце живее във България.

    * Авторката е родена в с. Ровное (старо име Купоран), Тарутински район на Одеска област.

    Възстановеният храм „Свето Преображение Господне“ в Болград, 2017 г. (На 25 срещу 26 януари 2012 г. в храма избухва пожар и куполът се срутва. Това се случва пред очите на жителите на града. Същият ден е написаното стихотворението, което следва.)

    ПОЖАР

    Антонина Узун

    Гори съборът… Горят душите..
    Ехтят молитви… Горят свещи…
    Гори съборът… Защо – не питай,
    а редом с него се помоли.

    Гори съборът – светиня, символ
    на буден, жив български дух…
    Дали сега той ще застине??
    Как ще стои този град над Ялпуг?

    Дали ще остане с българско име?
    Или ще секне с последния звън?
    Или, напротив, ще станем по-силни,
    отново си спомняйки онзи свят ден,

    когато открит бе съборът, издигнат
    с десетките хиляди силни мъже!
    Дано тази жертва така я приемем,
    Дано си протегнем взаимно ръце
    и станем по-силни!

    26.01.2012 г.,
    Одеса, Украйна

    .

  • Милуш

    Разказ от Иван Христов

    Илюстрация: Finansirane.eu

    Милуш лежеше на дървения одър в голямата стая и гледаше струйките вода, които се стичаха по прозореца. Навън продължаваше дълъг ред от тъжни и кални дни. Вятърът непрекъснато извиваше и дъждът тихо ромолеше, като обръщаше в блато селото.

    Милуш погледна към дъното на стаята, където се намираха дървеният шкаф и долапите, боядисани в синьо. Погледът му се плъзна по наредените на полиците – овчарска гега, десетина чана и тюмбелеци. Лицето му беше избледняло, а очите му хлътнали и загубили предишната сила и живост. Устата му горчеше от билките, които бе пил за лек. Дробовете му хъркаха задавено и проточено свиреха. Гърбът му бе като изгнил. Болката не му даваше покой. Вече не си спомняше кой ден беше легнал и кой идеше.

    Буковите дърва пукаха в огнището и по тавана се отразяваха и гонеха сенки. Милуш отвори очи, загледа се в тавана и се унесе в миналото. Болката в гърдите не замъгляваше съзнанието му и спомените му бяха тъй чисти и хубави… В болното му съзнание изплува отново образът на стария. Такъв, какъвто си го спомняше – висок, вечно брадясал, със сини, много сини очи.

    Овцете са издоени и прибрани в кошарата. Над Чернатица припада мрак и в синкава здрачина се губят нейните върхове и била. Двамата стоят край запаления огън, греят се и си говорят. Стою Сивков запалва лулата, всмуква жадно от тютюна и отваря дума пак за овцете. Каквото му е на сърцето – това му е на устата. “Овчарлъкът, синко, е тънка работа… – казва той. – Трябва да караш овцете полека, да не ги подпираш и назорваш, кога пасат. Сами да си поемат пътя, сами да си лягат на пладнишка. Сбъркаш ли ги, крият млекото и току виж, че пет оки във ведрото по-малко си надоил.” Догаря огънят, изчезва и ликът на Стою Сивков, който преди да умре, завеща овцете и малкото земя на Милуш, едничкия син.

    Наскоро след смъртта на стария Милуш повика Ташо Кисьов, направи го ортак и подкараха овцете към Петльов чукал. Направиха егрек, оградиха и сая. На Петльов чукал паша, колкото щеш, ама и много вълци се бяха навъдили тогава на това място. Милуш имаше големи каракачански кучета, без които не можеше крачка да направи. Но веднъж по бял ден вълк му отнесе коч и кучетата въобще не джафнаха.

    Отдавнашна случка и сега вълнуваше сърцето на Милуш. Беше през една мартенска нощ. Затвориха овцете в саята, събраха дърва и накладоха огън. Постоплиха се. Ташо сух, но жилав и здрав човек, взе да се стяга за село.

    – Отивам – казва – да пременя ризата на жената в село, пък ти варди да не изколи мечка овцете…

    – Щом е такава работата, то върви със здраве – съгласи се Милуш.

    Милуш остана сам. Нагледа овцете. Те лежаха вкупом и преживяха. След това се прибра в саята и уморен заспа в сеното. По едно време силен шум го събуди. Чу се тропане на вратата и пукане на дъски. Кучетата лаеха. Овцете се разшаваха и заблеяха. Милуш стана бързо, запали фенера, грабна пушката и отърча навън. Но какво да види? Натъркаляни двайсет брава овце. Вратата разбита. Дебелото дървено серкме, с което затваряше саята, бе пречупено. “Дръж, Перчо!” – викна сънено Милуш на най-хубавото куче. Но като се обърна, видя го да лежи проснато на земята. Мечката не бе пощадила и него. Подплашени се разбягаха и останалите овце. Два дена след това ги търсиха и събираха с Ташо по камънаците. Намериха и една овца, заровена близо до саята в един мравуняк. Същата вечер на това място се появи голяма, рунтава и стара мечка, но когато започна да рови, Милуш, който познаваше хитростта на това животно, я причака и уби.

    После я занесоха с Ташо в селото и я побиха на мегдана, за да я видят всички селяни.

    На тоя мегдан в празник ставаше голямо хоро, по два-три ката, краят му се не вижда. В такива дни Милуш слизаше в селото. Той слагаше големия овчи калпак на главата си, обличаше нова долама до коленете и се хващаше на хорото. Стройното му тяло, сините очи и мъжествените черти на лицето караха момите да се изчервяват, щом ги срещнеше с поглед.

    На един такъв празник Милуш се глави за Севда – работно и здраво селско момиче. Наскоро след това вдигна сватба. Млад беше тогава Милуш, с буйна кръв. Нищо не можеше да го задържи вкъщи, когато овцете му пасяха по Петльов чукал. Един ден нарами торбата и тръгна пеш за Неврокоп, за да поръча чанове по мерак. След седмица се завърна с цяла дузина. Ама да видиш чанове! По три оки единият, а отвънка изписани. Залюлееш ли ги, пеят като камбани…

    Остра болка като с нож отново прободе гърдите му. Пред очите на Милуш се залюляват чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее.

    В стаята влезе на пръсти Севда, състарена млада жена с разплакани черни очи и заплетена до кръста коса. Тя пристъпи плахо, за да не безпокои болния. Притури дърва в огъня и се приближи до Милуш. Севда отметна халището и допря студените си пръсти до челото му. Болният спря да бълнува. Отвори очи и я погледна.

    – Да хапнеш малко, Милуш – тихо продума тя, като едва скриваше сълзите си.

    Милуш закашля сухо и като протегна треперещата си ръка към Севда, бавно заговори:

    – Севдо, то се е видяло, че скоро ще ми се кратят дните… Ама ми се иска да умра с отворени очи. Извикай утре Ташовия син Никола да натовари чановете на две мулета и отиде при Ташо. Нека му каже да навърже чановете и прекарат стадото през Голо бърдо. Искам още веднъж да чуя песента на чановете… – като каза това, той отпусна главата си, загледа се в огъня и дълго нищо не продума.

    На сутринта Севда изпълни заръката му и като се върна, видя, че Милуш е станал от одъра. За голяма изненада, той беше се пременил сам като за черква. Болният се чувстваше по-добре и тъпаше по стаята. Той вървеше бавно, с тежки къси стъпки, но главата си държеше изправена високо и гордо. Някаква невидима сила сякаш му помогна да се изправи на крака. Мисълта, че ще види отново стадото, го караше да се държи за живота.

    След обед овцете превалиха билото и се спуснаха през зелените поляни на Голо бърдо. Милуш беше седнал до прозореца и с ръце, облегнати на пармаците, гледаше натам, откъдето като бял облак се разточи стадото. Разстоянието не е много – половин хвърлей на пушка. Очите на Милуш блясват, заиграва сърцето му в болните гърди. Той вижда добре. Най-напред върви еркичът и води стадото. На врата му се разлюлява най-големият чан. След него с равна крачка вървят другите два еркича. Чановете им бият като камбани – бодро и тържествено. След тях с бърз ход вървят кочовете, които разлюляват на шиите си тревожно каба-чановете. След кочовете като широка река се люлее и точи стадото. Тук-там подскачат бели агънца около майките си и блеят.

    Кучетата лаят отстрани. Най-отзад върви Ташо и размята гегата. Тази музика залива като вълна нивите и ливадите. Цялата земя кънти. Песента на чановете се люлее на талази и ехото я отнася надалече. Пред очите на Милуш се залюляват светли кръгове, люлеят се чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее…

    Същият ден Милуш излезе сам отвън на двора. Болката като че ли го напусна. След малко Севда го намери край градината, опрян на оградата. Тя се приближи до него и тръпки я побиха. Севда погледна с въздишка, прегърна го, като че ли искаше да го задържи. Но Милуш все повече и повече изстиваше. Очите му бяха полуотворени и сякаш гледаха към Голо бърдо. Тогава тя скочи като луда, вдигна престилката към очите си, заплака и със задавен глас завика по двора.

     

    ——————————————————————————-

    * Още от същия автор – вж. тук.

    .

Comments are closed.