литература
- Наградени творби от „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025. Теодор Дечев и Виктор Филипов
Публикацията съдържа две наградени творби от Националния ученически конкурс за есе и разказ „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025, организиран от Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.
Творбите са съответно на Теодор Дечев (9. клас, Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“ – София) и Виктор Филипов (11. клас, 32-ро СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ – София), отличени с големи награди във възрастовата група 8.-12. клас.
Наградените текстове, както и снимките, са предоставени от Божана Богданова, председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.
.
Обща снимка на наградени участници в конкурса. София, 11 юни 2025 г. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Теодор Теодоров Дечев, 9. клас,
Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“ – гр. София.
Теодор Дечев „СЕМЕЙНАТА САГА“,
КОЯТО ПАЗИМ, НО НЕ РАЗМАХВАМЕ
.
В моето семейство темата за предците, родовата памет и за помненето на миналото се коментира много. Разказват се подробности, събират се книги, в които има сведения за наши прародители. От друга страна, родителите ми избягват да излагат на показ публично историята на рода ни, защото очевидно смятат, че това може да бъде прието за самохвалство.
Действително, доста трудно е да се намери „златното сечение“ – степента, до която разказването на родовата история не е преминало в безвкусно самоизтъкване, още повече, че ние самите нямаме никаква заслуга за това кои са нашите предци. Тяхна е заслугата, че нас ни има.
Всъщност, струва ми се, че е важно да знаем откъде идваме и кои са били нашите предшественици, без значение дали те са били изтъкнати личности или хора, които днес наричаме „средно статистически“. Дори и да са били нелицеприятни хора и обект на историческо отричане, пак не можем и не бива да отричаме родствената си връзка с тях. Напълно сме в правото си да не сме съгласни с това, което са правили, и да не приемаме възгледите им, но би било глупаво, а и малко подло, да се отказваме от чисто генетичната си връзка с тях.
В историята на рода ни присъстват всички елементи на една пълноценна семейна сага. Когато бях в началните класове, учителката ни поиска да занесем в училище родословните си дървета. Оказа се, че става дума за много „клонато“ родословно дърво, с дълбоки корени и драматична история.
В тази история има преселение и бягство. Родът на баща ми по негова майчина линия, още през седемнадесети век са избягали от Костурско. Бягали са вкупом много родове, много от тях свързани с роднински връзки. Очевидно причината за преселението е било някакво голямо насилие, защото бегълците са прекосили голямо разстояние и са спрели чак в Сопот.
Тук е мястото да направим разликата между позоваването на родовата памет и научното изследване. В нашата семейна история, случаят с бягството от Костурско е разказван от бабата на прабаба ми. Тя се е казвала Слава, а прабаба ми – Славка. Баба Слава е разказвала с доста големи подробности, но не е можела добре да определи географски откъде е тръгнал бъдещият сопотски клон на нашия род. На упоритото разпитване от страна на внучка й, отговорът е бил – „от Нямско“.
Дълго време този отговор е будил недоумение и различни хипотези, вариращи от Албания до Банат, но в крайна сметка известната изследователка Милена Цанева, проследявайки историята и произхода на Вазовия род, открива точното име на селото в Костурско, откъдето е започнало голямото бягство към Сопот. Да, но бабата на прабаба ми – баба Слава и майката на Вазов са били и приятелки, и роднини. Факт, с който мнозина биха се хвалили, но не и моите родители, защото те си дават сметка, че нямат заслуга за това.
Всъщност, в онези времена жителите на подбалканските градчета са били свързани в сложна мрежа от родства и формулата „всички сме братовчеди“ е била напълно в сила. Парадоксалното е, че родовете на Ботев и Вазов са роднини. Родовете на Евлоги и Христо Георгиеви, от една страна, и на Христо Ботев от друга, също са били свързани, като връзката е минавала точно през сопотския клон на нашия род.
Знаем, че в Румъния Христо Ботев и Евлоги Георгиев не са били в най-добри отношения и е любопитно дали са знаели, че са рода…
За сметка на бежанския сопотски клон, етрополският клон на рода ни (пак бащиният ми род по майчина линия) не е изпитал подобни премеждия. Етрополците са били силно привилегировани в Отоманската империя, заради задълженията им да охраняват няколко старопланински прохода и заради това, че са се занимавали с добив на желязо. Саксонски рудари са донесли в Етрополе технологията за добив на желязо с примитивни доменни пещи, наричани „видни“. Властта е имала голяма нужда от етрополската металургия и затова турчин не е можел да мине на кон през Етрополе, нито пък да се засели там.
До Освобождението българин в Етрополе не е похващал земеделска работа. Ливадите са се давали под наем на каракачаните, които пасели там многохилядните си овчи стада. Впрочем, веднъж каракачаните се измъкнали без да платят, а за договора с тях отговарял един мой прародител. Човекът продал един от дюкяните си и възстановил сумата в общинската хазна.
Интересното е, че турци се заселват в Етрополе чак след като завоеванията на Отоманската империя секват и владенията на султана в Унгария са загубени. В Етрополе се заселват турци, които са… бежанци от Будапеща. Те се заемат със земеделие, защото българите нямат никакъв интерес към него. Двата етноса живели в мир и разбирателство чак до Освободителната война, когато турците предпочели да не се срещат очи в очи с армията на генерал Гурко и поели към поредното си преселение. Но дотогава в Етрополе всички въпроси от общ интерес се решавали в „Парламенто – Межлиси“, общ съвет на двете народности.
Моите етрополски предци принадлежат към прочутия Хаджи-Христов род. Хаджи Христо бил хаджия, защото се случило така, че се родил в Йерусалим и бил кръстен в река Йордан, по време на хаджилъка на родителите си. Тогава до Светите земи се пътувало с месеци и такова пътешествие често било смисълът и кулминацията на живота на по-заможните българи. Бащата на Хаджи Христо – Хаджи Пейо Стоянов е успял да изпълни тази мисия и дори се завърнал с наследник от хаджилъка.
Братът на Хаджи Христо е Тодор Пеев – съратник на Васил Левски, създател на комитета в Етрополе, съавтор на устава на БРЦК и един от секретарите на Българското книжовно дружество. Съавтор, защото уставът е написан от Любен Каравелов, Васил Левски и него самия. И тук се досещате защо моите родители не се хвалят с предците си – направеното от Тодор Пеев е негова заслуга, а не тяхна.
Самият Тодор Пеев е бил изключително колоритна фигура. Когато Хаджи Пейо Стоянов напуска този грешен свят, Тодор Пеев поисква своята част от наследството изцяло в пари и отива да учи в Цариград. Там учи в католическия колеж на отец Йожен Боре – човек, който според някои историци е изпълнявал длъжност, която днес биха нарекли „резидент“ на разузнаването на Ватикана в Отоманската империя. Тодор Пеев със сигурност е научил от него много неща.
За съжаление, малко преди да завърши, бъдещият съратник на Левски и Каравелов свършил парите. По онова време не се държало толкова на дипломата и добрият отец Йожен намерил работа на Тодор Пеев като учител в Силистра. От този момент той дълго време ще бъде „даскал Тодор“. Поради почти незабавното си включване в църковните борби, даскал Тодор ще трябва скоро да напусне и след известно даскалуване в Кюстендил да се завърне в Етрополе.
В Етрополе ще го намери Левски и ще започне революционната му кариера. В Български исторически архив са запазени изключително интересни писма от Тодор Пеев до Васил Левски. От тях се разбира, че двамата са обмисляли обиколка на днешната Вардарска Македония.
Обирът на султановата хазна в Арабаконак довежда до изпращането на Тодор Пеев във Влашко. Изпраща го „Парламенто – Меджлиси“, защото етрополци – и българи, и турци – са били заплашени от властта, че ще бъдат задължени да възстановят ограбеното. Тогава той е бил младоженец – от сватбата му са били минали около двадесет дни. Турците тържествено му обещали, че ще пазят жена му, докато той с още двама души търси обирджиите в Румъния. Интересното е, че турците спазили обещанието си, дори и след като станало ясно, че Тодор Пеев е бил председател на революционния комитет.
В Румъния, след като става ясно, че няма как да се върне у дома, Тодор Пеев става втория по ред секретар на Българското книжовно дружество, след Васил Д. Стоянов. Става дума за същото дружество, което по-късно ще стане Българска академия на науките. Пак там, Тодор Пеев другарува с Христо Ботев. Едно от най-хубавите писма на Христо Ботев, което се цитира в нашите учебници, е адресирано до Тодор Пеев. То започва с думите „Драгинко Пейов“. В него е и репликата: „Ще направя кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите“.
Тодор Пеев е човекът, изпратил Христо Ботев на пристанището, където той ще се качи на кораба „Радецки“, за да потегли към безсмъртието. След Освобождението Тодор Пеев ще продължи с революционната си и политическа дейност, за да бъде накрая „самоубит“ по мистериозен начин.
Всичко това е малка част от „семейната сага“. Ние я пазим, защото е важно човек да знае произхода си. Човек трябва да обича и Родината, и рода си. Но това не значи, че това може да ни даде основание да се смятаме за нещо повече от останалите хора. Къде ще се озовем в общественото одобрение, зависи изцяло от нас. То може да бъде резултат само на нашите дела.
––––––––––––––––––––––––-
Виктор Светославов Филипов, 11. клас,
32-ро СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ – гр. София
Консултант: Малинка Цветкова (баба на автора).
Виктор Филипов представя творбата си на церемонията по награждаването на участници в конкурса. София, 11 юни 2025 г. До него са Малинка Цветкова и Божана Богданова. .
КОРЕНИ, ВРЕМЕ И СЪДБА
.
Нашето минало в нашето съвремие. Нещо, което аз изпитах и ми се случи в един прекрасен учебен ден. Навярно винаги съм имал интерес към историята – дали заради семейни истории, които съм слушал като дете, или просто сладкото чувство на гордост от моята родина бавно ме е завладяло през годините, през които съм пораствал, научавайки все повече и повече за България.
– Запишете: Христо Смирненски, заглавие „Зимни вечери“.
Това са думите, които отекват в ума ми, когато започвам тази история. Аз знаех името на Христо Смирненски и познавах част от творчеството му. Понятни за мен бяха негови творби като „Братчетата на Гаврош“, „Горчиво кафе“, „Приказка за стълбата“ и „Старият музикант“.
– Сега накратко неговата биография – каза моята любима, изключително уважавана от мен учителка по български и литература, която винаги ми е помагала и ме е вдъхновявала да пиша!
Христо Димитров Измирлиев, познат на поколения българи под литературния псевдоним Христо Смирненски, е едно от най-светлите имена в българската поезия. Роден е в град Кукуш през 1898 г.
Само това изречение ми беше достатъчно, за да се сетя. Аз бях чувал името на този град. Знаех, че имам прадеди, които са били оттам – българи! Но не знаех подробности. Моята баба и дядо са ми разказвали за тях, когато бях малък, но навярно сега не беше останало много от тези така ценни родови истории в моята памет. Усетих чувство, което ме накара да изпитам нужда да науча повече. Усещане за нещо познато и странно уютно, примамващо. Сякаш това име на града беше част от мен и моята същност. За Смирненски вече знаех на какви теми обръща внимание и какво описва от онази тогавашна България. Сцени на мъка, скръб и неволи на изпадналите в нищета в обществото. Тягостната съдба в бедните квартали на града.
Но ми се искаше да разбера повече и за моето семейство.
Училищният ден свърши. На прибиране аз мислех и размишлявах за онова време – първите няколко десетилетия на 20-и век, които познавах, но не в дълбочина, особено в социален план. (Проверих и града в интернет – Кукуш днес е град недалеч от Солун, в регион Егейска Македония, в Гърция.) За мен беше истинско щастие да мога да видя, познавам и говоря с моята прабаба, която е родена през 1927-ма година. Тя почина на 90 през 2018-а, когато аз бях на 11 години. Бях останал с много скъпи спомени за нея – една толкова усмихната, възпитана и сърдечна жена – и тя сама също ми разказваше за нейния баща, който е от Кукуш! Тя олицетворяваше духа на онова поколение – с топлина в сърцето, скромност в думите и уважение към хората.
Още през същия ден звъннах на баба и дядо и се разбрахме през уикенда да се видим, и да остана при тях. За мен това беше най-голямата и ценна възможност. Времето мина бързо и събота и неделя дойдоха – пристигнах при баба и дядо. Бях посрещнат с най-мили прегръдки, думи и усмивки! Разказах им за училище, за урока по литература, както и за чутото от мен за Христо Смирненски.
– Бабо, може ли да ми разкажеш за корените ни? Твоят дядо ли беше също от Кукуш? Забравил съм.
Баба се усмихна.
– Ооо, да. Той е бил от Кукуш! Роден е там през 1894-та година и завършва прогимназиалното си образование в българското училище. Бил е много добър математик и е бил от род на столетници. Семейството му е било сравнително заможно.
– Еха… Това е толкова интересно, бабо! – казах аз, седейки до нея. Сякаш държах в ръцете си албум със стари снимки, които никога не бях виждал, но в ума си ясно си представях всичко, за което тя ми разказваше.
– Какво още? Разкажи ми – поисках аз.
– Кукуш е бил почти изцяло български град! Както и целият район там – Егейска Македония! Твоят прапрадядо се е казвал Иванчо и със семейството му са живеели там до Междусъюзническата война през 1913 година, когато градът е изцяло опожарен от гърците! Всички семейства бягат в България, за да се спасят. А той тогава е бил само на 19 години! И така, Иванчо и неговите близки се заселват в Кюстендилско. Там те купуват земя, където създават разкошни овощни градини, с невероятни сортове круши, ябълки и череши. Строят къща и там той се жени и създава семейство с 4 деца, сред които е и баба Цеца (Цветана) – моята майка. Той е бил много добър търговец и е пътувал до съседните страни. Работил е с банки и е помагал на своите братя да си построят къщи, като дори е взимал заеми и за тях! Бил е душата на компанията. В къщата му често са идвали гости. Той е бил много добър приятел с учителя в селото и любимото им занимание е било да се състезават по решаване на задачи, при което прапрадядо ти винаги го е побеждавал! Децата са виждали това и е повлияло после за тяхното образование. Той успява да образова децата си и неговото семейство за пример! През 1930-те години той е искал и е имал възможност да купи жилище в София, но за неговата съпруга Гюргена това било немислимо. Жена от селото да отиде в големия град! Животът в София, макар и привлекателен, й изглеждал далечен и чужд, а те вече си били осигурили добър и спокоен живот.
Аз слушах нейните думи, опитвайки се да запомня всичко, което казваше. Беше ми много интересно и бях истински щастлив, че можех да слушам тази история и да се пренеса в онова време. Този разказ ме научи, че дори да си загубил всичко и да започнеш отначало на друго място, не трябва да губиш вяра, а чрез максимален труд и усилия да продължиш напред и да сбъдваш това, което искаш да постигнеш в живота си.
За мен това беше не само завръщане в миналото, но и досег до борбения дух на българите от Кукуш, които, въпреки трудностите, никога не се предават. Това са истински българи, които са се борили за своята свобода и независимост (включително църковна), изградили буден български град и се стремели да запазят своята култура, традиции и национална идентичност.
През цялото това време се вълнувах много и изпитах гордост, възхищение и дълбоко уважение към тези хора и техния дух, който бих искал да предам някога и на моите деца!
.
.
- За книгата на Ангел Колев „Хъш“
Нашият сънародник от Филаделфия, Пенсилвания, и председател на Лигата на българските писатели в САЩ и по света Ангел Колев е представил в началото на лятото новата си книга “ХЪШ. Седем плюс седем” в Генералното консулство на Р България в Ню Йорк. Водещ на събитието е бил генералният ни консул Ангел Ангелов.
.
Ангел Колев по време на събитието в Генералното консулство Сборникът с разкази и пътеписи „ХЪШ“ (изд. „Потайниче“, София, 2024) е излязъл по известния проект „За буквите“ на Ангел Колев и съпругата му Мария Колева.
.
„Дошлите на представянето попътуваха с мен по най-любопитните ми маршрути, места, държави, разпънах ги по всичките четири континента. Имаше въпроси, дискутира се и проблемът за запазване на езика и културните ни ценности в българската диаспора зад граница и особено на родените далеч от България деца и внуци.“ – пише авторът за премиерата на „Хъш“ в Ню Йорк.
.
.
А ето какво пише за новата книга на Ангел Колев Владимир Шумелов:
„Хъш. Седем плюс седем по Рихтер“ обединява разкази и пътеписни текстове, но по същество това е травелогия през времена и пространства, изпълнена със завидна наблюдателност за света около нас и житейското всекидневие, но най-вече със социално чувство, състрадание и любов към описваните от него персонажи, в основата на които стои неизчерпаемото му родолюбие. Ангел е от старата школа журналисти в България, вече на изчезване, и това личи отчетливо в наративната му прозаическа техника (той сам се определя като „силно документален автор“). В основата е, естествено, са паметта, рециклирана през спомена, и фрагментираният сюжет, роден от биографичното и автофикцията. […]
Ангел Колев умее да скъсява времевите дистанции – когато четеш рибарските му истории от Финския залив срещу Кронщад от 70-те години, го виждаш ясно и днес в Атлантика на вездесъщите си риболовни подвизи като един Хемингуей („Два пъти печеля състезания за най-голяма уловена риба в Северния Атлантик. Българин! Блуфиш – атлантически лефер“). И сред купища интересни преживявания от кое ли не кътче по света – Калифорния, Аляска, Перу, Колумбия, Патагония, Пенсилвания със споменни отклонения към Австралия, Амазония, Япония, и най-вече „отвъд“ – към паметта за миналото и родината). Особено показателен за тези „отвъдни“ реминисценции е последният текст „Записки по Пенсилвания и… отвъд“. […]
„Хъш“ е сложна книга, прозаичен синтез от жанрове и наративни техники, в които съзирам нещо от писането на „преоткрития“ в родината си Георги Божинов, но и от приятеля на автора Йото Пацов (красив български език, богата и характерна образна система в развитие, уникално представена природа); едновременно с това в текстовете са вплетени неимоверно много информация, наблюдателност и любопитство (все пак Ачо е и първокласен журналист). Но преди всичко тази травелогия е книга за търсенето и намирането на себе си през историите на другите, които срещаш по пътя, през любовта към природата и всяко живо същество, хуманизма и родолюбието.
А Ангел Колев наистина е Хъш – един съвременен български хъш от Фили, Пенсилвания.“(„Литературен вестник“, бр. 22/2025 г., под заглавие „Един съвременен български хъш от Фили, Пенсилвания“. Цялата статия, поместена на 3 стр. на вестника, вж. тук: LV-22/2025)
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел. ред: Снимките в публикацията са на Мария (Мери) Колева.
.
- Гложенският сбор
.
Разказ от Николай Милчев*
На втори август в Гложене е сборът. Казват, че някога освен за търговия, сборовете ги правели и за да има за кого да се ожениш. Живееш по колибите като вълк и като див гълъб и няма за кого да се ожениш. Около тебе само сестри и братовчедки, но виж, на сбора – тогава идват моми и от други колиби и села.
Като наближеше втори август, и чувах:
– Голямо нещо е сборът, да знаеш! Дядо ти Дико Ошава чак от Букурещ си е дошъл пеша за сбора. И е домъкнал една наковалня на гръб.
Или:
– Видяло се е, че ще трябва да се къпя. Азе тука се къпя по веднъж в годината – във Вита за сбора.
Или:
– Падне ли един дъжд след сбора, и лятото се свърши.
Такива работи чувах.
Не зная кой за какво е чакал сбора някога, откъде се е връщал, кой се е къпал във Вита и кой се е женил, но откакто се помня, сборът си беше за преяждане, препиване и убиване на майка ми от готвене и слугуване.
Голяма подготовка падаше, голямо чудо.
Аз и баща ми ходехме с колата за бира чак в Мездра. Една година стигнахме до Шумен за бомбички. Веднъж шофьорът на рейса Ловеч – Стара Загора ни докара четири – пет каси „Загорка“.
Точехме по шест – седем кила сливова от черничево буре и я изстудявахме в кофи с вода. Бирата – в корита.
Майка ми ставаше в три през нощта, режеше един баир домати, висок от селото до манастира. Вареше рибена чорба от дребни мренки и кленчета в казан – мора чорба, толкова люта, че като я опитвах, падах в безсъзнание и не си чувствах езика с дни.
Пържеше кюфтета, поне двеста, агнешко на пара, малки сармички като напръстник – четири-петстотин, баници, баклави, щрудели, пити. Предлагаше мед, конфитюр, бяло сладко, кафета и така нататък, и така нататък.
Да й помагат идваха сестра й от Тетевен и майка й от Голяма Брестница. Когато накрая към десет часа сутринта свършваха с готвенето и щъкането, и трите жени бяха жълти като джанки от умора, но щастливи.
Ръцете на майка ми трепереха от умора, но и от притеснение, че могат да дойдат по-малко хора от предната година. Много обичаше да брои гостите – казваше им имената едно по едно и броеше: осемдесет, деветдесет, сто и петнайсет. Веднъж ги изкара сто и деветнайсет и се плескаше по престилката от радост. Колкото повече сборяни, толкова повече уважение за къщата.
Баща ми беше началник и го обичаха, а нея – медицинската сестра, уважаваха, че ги урежда в болницата, че им бие инжекции и им мери кръвното.
И сборяните почваха да идват – от Гложене и от колибите, от Тетевен и Рибарица, от Етрополе, Ботевград и Лопян, от Брестниците, от Луковит и Ловеч, от Плевен, от Ъглен и Лазар Станево, от Градешница и Глогово. Идваше и един приятел на баща ми от Казанлък, идваха от Троян и Севлиево, от Априлци и Българене.
Сега ако ме питате – идвали са и от Париж, от Лондон, Киев и от Ню Йорк, но аз не съм ги виждал от умора, а и те са говорели само на български.
И майка, леля и баба слугуваха, въртяха се като чекръци в една въртележка от приказки, викове, чаши, чинии, манджи и жега.
Веднъж майка така се беше уморила, че изчезна. Намерих я заспала в килера на втория етаж, с глава, опряна на гардероба – като войник.
В този ден – втори август, през къщата ни минаваха големци, генерали, братовчеди, лели и стринки до девето коляно. Много непознати хора, приятели, бивши и бъдещи затворници, болни и здрави. Минаваше и един мечкар с мечка и гъдулка.
Гостите бяха във вихъра си. Един, който непрекъснато ревеше, че има голям капацитет на ядене, излапа дванайсет кюфтета и си търсеше дървени трупчета, та като си легнел после, да си подпира корема. Горският от Рибарица, слаб като глист, ядеше по половин кило мед и непрекъснато ръсеше меда с пудра захар, че му бил кисел. Комшията ни Дако, като видеше мечката и гъдулката, се събличаше гол до кръста и свиреше с пръсти по акордеона на ребрата си.
Баща ми беше в разгара си – разправяше вицове и смешки, правеше и обещаваше добрини, псуваше и прощаваше, хвалеше се с ловните си трофеи и сипваше, сипваше ракия. Аз мъкнех бира.
Баща ми не пиеше капка, но понякога ме караше да правя глупости. Вземаше от някой сборянин цигара, захапваше я насред двора и аз с една въздушна пушка късах цигарата в устата му на две. Нещо като Вилхелм Тел наобратно.
Един път обаче надмина себе си. Беше накарал своя приятел от Лопян бай Ганчо Киното да донесе на ролки филма „Слонът, моят приятел“. И късно вечерта уреди за гостите ни нещо като частна прожекция в салона на читалището от девет до дванайсет часа през нощта. Добре, ама се разчу и се наложи „Слонът, моят приятел“ да се върти още веднъж за други посетители – от дванайсет до три. Те също бяха гладни за култура.Какво ми е било на мене през този ден ли? – Замаяно ми беше, отнесено и отлетяло. И бях там, и не бях.
Но едно е сигурно – цял ден не слагах и троха в устата. Просто не можех да преглътна – от любов и от вцепенение.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* От сборника „Разтуряй, Злато моме, магиите“
(ИК „Име“, София, 2021).
- Излезе книга 14/2025 на „Любослов“
.
Горди сме да съобщим, че излезе от печат книга 14/2025 на Алманах „ЛЮБОСЛОВ“, издание на Лигата на българските писатели в САЩ и по света!
Съставители и редактори – Ангел Колев и Людмила Калоянова.
Поздравления за авторите и всички, допринесли за успешното реализиране на новия брой, Христо Пацов, Калина Томова.
Поради многобройните запитвания, прилагаме и списък на включените в броя автори.
.
.
Текст и снимки:
Лига на българските писатели в САЩ и по света
.
- Липов цвят
.
Едва ли за някого вече е тайна, че аз съм син на овчар, който не можеше да пише и да чете. Но лаврите са за баща ми – овчаря! Не аз извърших скока в поколенията, а именно той! Работеше почти денонощно, за да има за мен. И наистина, имах! Разполагах с толкова много мангизи в джоба си, за които инженерите със семейства само мечтаеха и се трепеха по три месеца, а аз бях още току-що проходил ерген.
Навремето… Той… Всъщност е бил строител. Обучили го българите в казармата.
– Ако ги нямаше българите, моето момче – викаше ми често след това, – не знам как щях да ви отгледам. Ние по цял ден сме чели Свещената книга само, ама повечето май само сме я гледали, защото не можем и да я четем дори и сега.
– Е как бе, тате?
– Защото е на арабски! Ми, аз не исках да чета на арабски! Защо християните са си превели Библията на десетки езици, създали са си и десетки Библии дори, а ние…? Ми, аз искам на тюркски да чета! Да разбирам за какво се моля. Какво ме интересува езика на арабите? Да, ама те ме караха да уча на арабски. От мен да знаеш – няма по-прости от амуджите на този свят – дори се молят на език, който не разбират. Затова отказах да уча, защото по мое време учехме на арабски.
– Е как бе, тате?
– Ми, проста работа… Селяния! Елиф-Бе-Те-Ся… Какво ме интересува мене азбуката на арабите? Протестирах по мой си начин. Така разбирах тогава нещата в моето Делиорманско село. Много по-полезна е азбуката на българите – поне ще ти послужи за нещо. Затова – чети!
Та, оттам е и у мен неприязънта към арабския език. И сега, докато го чуя и… Даже съм решил да забраня на гроба ми да четат неразбираеми арабски молитви, а само на тюркски – езика, който наистина го усещам.
Та… Отишъл лично председателят на ТКЗС-то при баща ми. Той тогава работел в СМК-то в Шумен, ако знаете още, какво означава. За тези, които не знаят – Строително-монтажен комбинат – тези, които ви изградиха панелките, в които и днес още живеете и ще живеете, докато пукнете, защото не сте в състояние да изградите нищо друго, защото сте лузъри, ама ако ви го кажа в лицето, се сърдите, а ТКЗС-то е – Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Там са наврели всички селяни навремето комунистите, когато им взели земята.
– Аман-заман, Ефраимче – рекъл председателят. – Ти майка, ти баща! Ела, моля те, да спасиш положението, че кооперацията заминава. Нямай съмнения – ще ме пратят в Белене! Върни се в селото си. Знам, че си на „ти“ с животните! Сред тях си израснал. Разбираш им езика дори. Мисли и за детето си, син имаш… За Хасанчето мисли! Пък някой ден…
– Какво?
– И доктор може да стане!
– Да бе!
– Защо пък не? Може и писател дори!
– Писател?
– Защо не! Като го гледам какво е очочорено! А и мечтите са безплатни!
– Аз мошеници в къщата си не ща!
– Що пък? Може пък да не пише, каквото му диктуват!
– Аз не искам детето ми да ходи босо и гладно.
– Е, може пък…
Ся… председателят не се е доизказал и баща ми така и не разбрал никога, какво е искал да каже. Навярно още тогава е намекнал за падането на комунизма дори, ама това е само в предположенията.
– Ефраимче… Ще ти дам заплата, за която докторите и писателите само мечтаят – изхвърлил се накрая председателят.
И баща ми се съгласил, и се върнал, пък и искал да е близо до мама, а не само да се прибира в края на седмицата. Инак как ли е щяла да се роди сестра ми? Взимал е заплата 450 лв. тати, и то по комунизма, когато докторите са получавали по 180 лв., а дори председателят само 280. На всичкото отгоре му плащали за прираст на килограмите на овцете, за млеконадой, за всеки килограм вълна, а за 10 предадени агнета над плана получавал по едно агне, което да занесе в собствената си кошара. Така една пролет осъмнахме с 7 агнета в нашия двор, защото татко наистина разбираше езика на животните и бе израснал сред тях, но само аз знаех, че той почти не се прибираше вкъщи и живееше в кошарата, сред овцете.
Аз пък научих езика на… мацките! Ох, какви ги говоря пак? На дамите, исках да кажа! Как инак, с толкоз много мангизи в джоба! Още докато ме зърнат и… пликчетата им падаха сами. Тогава все още нямаше прашки и гащичките им бяха памучни, но това не ми пречеше по никакъв начин да ги смъквам, без никакъв свян, а и те нямаха нищо против, въпреки че и много прашки свалих по-късно.
Мама пък…
– Събирай липов цвят, докато пасеш овцете в гората, мами – повтаряше ми постоянно. – Че… Ей де е зимата.
И аз събирах.
Гарантирам, че не знаете как се бере липов цвят!
Липов цвят се бере с брадва! Качваш се на дървото и бам-бам… Събаряш няколко клона и после… Сядаш на сянка с тях и… Едно по едно! Липата е дървото, което се възстановява още следващата година. Защитниците на природата да мълчат, защото и повечето от тях са глупаци, както и мнозинството на този свят!
Ох… защо ви разпрявям сега всичко това?
Започна преди няколко години.
Отначало бе лек задух през пролетта. Сякаш някой бе оковал гърдите ми със синджир. Не го приех насериозно – пролетна умора, слабост, претоварване. После усетих парене по бузите си. С всяка година нещата се влошаваха. Поглеждах се в огледалото – червени, нажежени до блясък, все едно някой ме бе пляснал с невидима ръкавица, напоена с коприва.
После дойдоха игличките. Появиха се изневиделица и започнаха да ме боцкат навсякъде по тялото. Като електрически мравки. Странно усещане – чувствал съм ги в дупето си дори, не се шегувам. Беше като внезапен удар на ток. Като изтръпване и гъдел, но и болка едновременно. Първо мислех, че си въобразявам. Чувствах се унесен. Не исках нищо – нито да говоря, нито да виждам хора, нито да живея дори. Само да спя. Да лежа и най-накрая да се махне всичко. А то не минаваше. Паренето се разливаше по цялото ми тяло. Очите ми сълзяха, гърлото ми сякаш се затваряше. Усещах се като в капан.
По дяволите, та аз съм лекар! Как не се усетих? Как не предположих дори? Как не се усъмних поне малко?
Ако аз, човекът, на когото се доверяват болни и отчаяни, не съм успял да се разпозная… какъв шанс имате вие?
Това е толкова коварно!
Докато… един ден не паднах под липите.
Да, под тези прекрасни и благоуханни дървета, които обичах с цялото си сърце. Толкова много са в нашия град – човек не може да направи и крачка, без да усети сладникавата им миризма. А аз… не можех да си поема дъх. Стоях и се задушавах, сякаш небето се бе свлякло върху гърдите ми. После нищо.
Предадох се.
Склоних глава, затворих очи.
Блаженството настъпи мигновено.
Това, което помня след това, е болничната светлина, сивите стени и ритъмът на мониторите.
После всичко си дойде на мястото. Алергия към липов прашец, усложнена от анафилактичен шок. Случва се. При мен – бавно и мъчително, защото съм бил глупав.
Толкова години събирах липов цвят и прашец. Всяка пролет, още от почти дете. С брадва в ръка! Правех го през зимата дори! Седнал пред чашата с неземния аромат.
С всеки един откъснат цвят съм поемал вътре в мен алергена. Години наред – малко по малко. Доза с натрупване. За да се превърне всичко в супер алергия. Тялото ми, уморено от толкова много… „любов“, най-накрая навярно е изрекло: „Стига“. И затова е паднало точно под липите.
И ето ме – лекар, неуспял да си постави диагноза, жертва на липовата тишина.
Но и научих нещо:
Не всичко, което мирише на младост, е безопасно.
Не всеки аромат е безвреден.
Понякога най-сладкото ухание крие и бодли — невидими, но дълбоки, оставящи следи в самата ти душа.
И понякога – това, което си обичал най-силно, може да те изгори отвътре… и то, без дори да разбереш.
То се вмъква тихо, като лятна мараня. Топли те, носи ти усещане за живот. А после се изпарява и остават само пустота и тишина.
Ала най-странното е, че отново бих поел в мен аромата, дори с риска да умра.
Защото обичта те убива не защото е зла, а защото си й се отдал напълно. Без защита. Без подозрение. Без капка разум. А когато обичаш нещо толкова силно, че дори не допускаш, че може да ти навреди – и то точно тогава те удари, и те превърне в своя жертва…И к’во от това?
Аз обичам липов цвят!
.
Хасан Ефраимов
17.07.2025 г.
.
- Творчески терминал България-Израел 2025
.
За 22 юли т.г. в София е насрочено събитие, наречено „Творчески терминал България-Израел 2025“. То се организира по повод 10 години Международен фестивал „Българска душа на Святата земя“.
За твое предстоящо събитие информира Снежана Галчева, президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и председател на Салона за българска култура и духовност в Чикаго.
Организатори са Арт салон „Сели“ – Израел към Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина, Съюзът на българските писатели, Общество „Димчо Дебелянов“ и Български културен център в София.
По време на събитието ще бъдат наградени участници в Международния фестивал на изкуствата „Българска душа на Святата земя“ – 2025. Ще има среща с екипа на Арт салон „Сели“ – гр. Бат Ям, Израел. Поезия и музика.
Водеща на събитието, което ще бъде с участието на председателя на СБП Боян Ангелов и на Снежана Галчева, ще бъде Весела (Сели) Райчинова – директор на Арт салон „Сели“ и вицепрезидент на Конфедерацията.
Мястото е Български културен център в София – ул. „Веслец“ № 13. Началният час на събитието, насрочено за 22 юли, вторник, е 17:30 местно време. Входът е свободен.
.
- Васил Славов удостоен с Националната литературна награда „Милош Зяпков“
.
„Новият носител на Националната литературна награда „Милош Зяпков“ в тазгодишното издание на конкурса, за високо постижение в областта на прозата, поезията и сатирата, е ВАСИЛ СЛАВОВ, за книгите „Строфи на кръвта“ и „Ахав“ – обяви на 13 юли поетесата Маргарита Петкова.
„От мое име, от името на колегите ми, членове на журито – Васил Лазаров, Деян Енев, Красимир Димовски и Катя Ташева, както и от името на организаторите, Община Ракитово и Читалище Будилник – гр. Ракитово, честитим заслуженото отличие на г-н Славов, като му желаем да е здрав и да разкрива нови хоризонти в съвременната българска литература!
Достойно ест!“ – написа още тя.
Както и: „Всички, които по някакъв начин и с дружни сили осъществихме тазгодишното издание на тази висока награда, споделихме помежу си радостта, че тя е вече именно Ваше притежание, г-н Славов! Бяхте сред нас посредством стиховете си, които прочете Мариус Донкин и получиха заслужени аплодисменти от залата в читалището, чрез думите Ви, които сме прочели и преживяли и които ще намерят свои нови читатели. Защото са истински, изстрадани и подарени на всички, които жадуват за стойностна литература, а не за ерзаци, с които пространството на българската съвременна книжнина е позатлачена. В този смисъл – радва ни чистотата на словото и на плътността, която чрез него давате на своите творби. Българският читател има необходимост от истинското, от преживяното, от осмисленото, за да може да види ясната картина на битието, което Вие споделяте с него. Да, точно това има значение точно днес!“
От своя страна удостоеният с престижната литературна награда Васил Славов, който е наш сънародник в САЩ, благодари за отличието със следните думи:
„Уважаема г-жо Петкова,
Дълбока е благодарността ми към Вас – организаторите на Национална литературна награда „Милош Зяпков“, към литературните общности в Ракитово и Пазарджик, към уважаемото жури, към семейство Зяпкови, към приятелите на словото. За мен получаването на Литературната награда на името на творец и личност като Милош Зяпков е радост и висока отговорност.
Мисля си, че точно днес, в тези времена, в тези видни човешки колебания, в бесувания на арогантност и претенциозна посредственост – да, точно днес – трябва да се върнем към талантливите и достойните си творци, към тези, които минаха през Голготата си.
Благодаря Ви. От сърце. Днес съм с Вас, дори през всички тези океани. Въпреки всички тези океани. И ми се иска да пожелая на тези, които идват след нас, да познават, да носят в сърцата си спомен за таланта и високото човешко достойнство на един прекрасен творец, Милош Зяпков.
Защото това е, което има значение днес. За което си струва и си струваше. Всичкото!“
.
Честито на Васил Славов за заслуженото отличие!
.
- Ирина Папанчева в Глаголницата
.
Ирина Папанчева е автор на шест романа, илюстрирана детска книга и разкази. Дебютният й роман „Почти интимно“ получава Наградата на публиката в националния литературен конкурс „Южна пролет“ (2008). Романът й „Анабел“ е финалист в конкурса „Съвременен български роман ‘2014“, организиран от Фондация „Елизабет Костова“ и Open Letter Books. През 2022 г. „Брюксел, разголен“ е класиран на второ място в същия конкурс (от общо шестдесет подадени творби).
„Брюксел, разголен“ е и сред избраните заглавия за лятната кампания „1 град, 19 книги“ на обществените библиотеки в Брюксел. Ръкописът е включен и в краткия списък за награда „Орфей“ ‘2022, но впоследствие бива дисквалифициран поради публикуването му.
Романът първоначално е написан на английски език, а на български е издаден през 2022 г. от Издателска къща „Знаци“. Преведен е и на персийски език и се очаква да бъде публикуван от издателство Sibesorth, когато политическата ситуация го позволи. Отзиви и рецензии за „Брюксел, разголен“ могат да бъдат намерени тук.
През 2023 г. Министерството на културата отпуска стипендия на Ирина Папанчева за написването на сборник с разкази. А тази година община Скарбеек (Брюксел) финансира съвместен проект на Ирина Папанчева с Българската културна асоциация, в рамките на който тя проведе два уъркшопа на тема „Пространството в литературната творба“. Писателката ще води сесия на същата тема на Салона на европейските писатели в Брюксел през септември. Нейни творби са преведени на английски, френски, испански, арабски и персийски език, включвани са в различни антологии и литературни списания. Родена е в Бургас, живее в Брюксел, където ръководи застъпничеството към европейските институции на международната организация Hope and Homes for Children.
Фотограф: Янчо Събев
Срещата е проведена чрез платформата Zoom.
.
.
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
към Българския културен център в Сиатъл.
- Спомен
.
Няма ги вече прашните друми,
черните цигани с конете бели.
Следа не оставиха. Корени пуснаха.
Къщи направиха. И ги забравихме.А в моя род баба на внучка предава,
че я орисали някога врачките
с песен и хубост света да радва
и да остава все сама – като вятъра.Колко лета оттогава са минали
не съм броила – чета ги на вяра.
Чакам да видя дали ще ме стигне
прокобата нявгашна и си повтарям…че младост и хубост не са до века,
че разум и мъдрост хората тачат,
а в душата ми черните цигани
пеят, пътуват, пият и плачат..
Таня Панова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
- Среща в София с Антонина Дуриданова
.
Заповядайте на вълнуваща среща с писателката Антонина Дуриданова!
26 юни 2025 г., четвъртък, от 19 часа
FOX book café
София, ул. „Уилям Гладстон“ 32
Антонина Дуриданова е известна в Америка и България с книгите си „Бягство от желязната завеса” и „Магия за дълголетие”. Антонина е родом от София и израства в семейството на проф. Дуриданов, където от ранна възраст обиква книгите и пътуването. Завършва английската гимназия през 1968 г. и след една година студентство в Белград, прекосява нелегално границата за Австрия.
Нейният живот в Америка започва от нула, като преодолявайки всякакви трудности, писателката се образова с три университетски дипломи. Кариерата й в Американската данъчна администрация я връща в България през 1992 г., по покана на българското правителство, като данъчен съветник, за да помогне с изграждането на българска данъчна администрация.
След пенсионирането си Антонина се отдава на писателска дейност като в книгата мемоар „Бягство от желязната завеса” тя описва историята на България по време и след комунизма, както и разказва за пътя на изграждане и растеж на един човек. „Магия за дълголетие” е книга с подробни описания за осмислен и здрав живот и е в помощ на всеки човек, който избира да живее до дълга старост и да се радва на здраве и щастие. Антонина има три деца и шест внуци. Живее в Тексас, но прекарва част от времето си в България.
В Америка преподава български език на деца от българското училище в Южна Каролина и поддържа връзка с български общности и училища в различни щати. Съветът й към хората е да не спират да четат и да се образоват.
Срещата ще започне в 19:00 часа!
Вход свободен!
Събитието във Фейсбук ТУК
.
.
- Представяме Ви Роси Крамен
.
Роси Иванова Крамен е родена в София през 1958 г. Завършила е художествена гимназия и художествена академия – ВИИИ “Николай Павлович”. Многостранният й талант се изразява в различни жанрове, като живопис, скулптура, графичен дизайн, моден дизайн, монументална скулптура, журналистика и писане на разкази. През 1990 г. пребивава във Франция, където участва в изложби в Рен, Бордо и Париж. Духът и вдъхновението на живота й в Франция оставят дълбока следа в нейното изкуство. През 1997 г. се премества в САЩ и до ден днешен живее в Лос Анджелис. През 2013 г. публикува първата си книга с разкази „Любов на тротоара“. Участвала е в изложби, сред които и самостоятелни, в различни краища на света: България, Франция, Вашингтон, Ню Йорк, Пасадина и др. Роси Крамен е дъщеря на известната българска писателка Весела Люцканова.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
.
ИЛЮЗИЯ ЗА ЛЮБОВ
.
Той беше невероятно добър в продаването на тази илюзия. Правеше го непрекъснато и навсякъде, и на всеки. Успяваше да накара почти всички да повярват в илюзията. Всеки поглед, всяка усмивка бяха като обещание. Обещание за любов, за безкрайна, всеобхващаща любов. Ще те обичам, ще те обичам завинаги.
Неговите сини очи бяха толкова дълбоки и привличащи, но в същото време топли и убеждаващи. Те мечтаеха за любов. Чистата безусловна любов, която всеки желае. Очи, който бяха неустоими, като океан от любов, който те придърпва навътре. Тя не се опита да устои. Знаеше, че няма да успее. Както толкова много други жени, който се бяха предали на неговия чар по същия начин. Но в момента това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше да направи така, че това да се случи. Тя искаше да бъде с него и да живее с илюзията. Тя искаше да живее в неговия свят от илюзии завинаги и да забрави за действителността.
Всеки път, когато отиваше да го види, не чувстваше земята под краката си и тичаше към дома му. Не можеше да се удържи, искаше да лети.
Сърцето й биеше с всичка сила в гърдите й. Имаше твърде много любов да сподели, а също и някои малки подаръци, които беше направила за него. Винаги мислейки за всеки малък детайл, който може да го зарадва. Може би този път ще почувства радостта да бъде обичана. Но вместо това всеки път си тръгваше от дома му разплакана. Всеки път беше наранена.
Независимо колко много го обичаше и колко пъти успяваше да преодолее болката, нещата не се променяха.
Тя беше закотвена в този кръг. Хваната в клопката на илюзията за любов. Желанието за любов беше толкова силно и всеобхващащо. Нямаше значение дали беше илюзия или не, тя не можеше да го превъзмогне. Не можеше да се откаже от илюзията.
Тя вече знаеше, че той не може да обича. Майка му го беше зарязала още като дете. Години наред той се бе надявал, че тя ще го вземе обратно в новото си семейство, но това никога не бе станало.
Всичко това го беше направило много силен и независим, но дълбоко в сърцето му съществуваше тази огромна празнина от нужда за любов. Той неудържимо излъчваше любов и копнееше за любов. Любов, която подсъзнателно никога нямаше да позволи да се осъществи. Очите му бяха обещание за любов. Любов, която никога не беше имал.
Тя не можеше да му даде това, което му липсваше. Никой не можеше да му даде миналото. Любовта й беше безгранична. Той й казваше всеки ден, че я обича, дори когато я нараняваше. Тя искаше да му повярва. Тя искаше илюзията. Не е ли всичко в живота една илюзия? Илюзията, че ти си различен. Че ще се справиш в живота по-добре от другите. Че няма да направиш същите грешки. Че ако даваш любов, ще получиш любов.
Тя знаеше, че животът е пълен с илюзии. Но все още не можеше да го приеме. Въпреки че той беше в залеза на живота си, тя искаше да спре времето, да го спаси и да спаси илюзията, която той създаваше. Обичаше го толкова силно. Тя отчаяно се нуждаеше от тази илюзия. Какво би бил животът без илюзии? И има ли по-голяма илюзия от любовта?
.
ТАНЦ СЪС СМЪРТТА
.
Това е моят живот. Още от момента, в който се родих, смъртта стоеше точно срещу мен, гледаше ме право в очите, усмихвайки се, готова веднага да ме грабне. „Ела с мен, животът ти ще бъде невероятно труден.“
В отговор тялото ми моментално започна да се свива и да потъмнява от обезводняване. Аз съм родена на осмия месец. Хората казват, че седмачетата обикновено оживяват, но родените на осмия месец почти никога. Като по чудо аз оживях, но смъртта винаги се криеше наблизо.
За първи път през живота ми започнах да мисля за смъртта, когато бях само на четири години. Родителите ми ме бяха записали на детска градина с по-голямата ми сестра в нейната възрастова група, така че всички деца бяха много по-големи от мен. Те ме щипеха или бодяха с игли, наранявайки ме, с каквото можеха да намерят, и ми се подиграваха. Аз търпях мълчаливо, без да споделям мъката си с никого. И тогава започнах да си мисля, че ако умра, ще бъде по-добре. Всички ще плачат за мене. Започнах да виждам смъртта като спасение. Няма да има повече терор и повече страдание. Тогава си представях, че когато умреш, хората започват да те оценяват и може би дори да те обичат. Смъртта изобщо не ми се виждаше като нещо лошо.
Дори в тази ранна възраст аз усещах присъствието на смъртта и не се страхувах. Мисълта да не съществувам не ме плашеше. Исках никога да не се бях раждала. Може би тези мисли направиха тялото ми много болно. И понеже аз не се страхувах да умра, смъртта започна да се превръща в познат приятел, който ще ме спаси от страдание и живот без любов.
И тогава, точно когато навърших петнайсет години, смъртта получи истински шанс да ме отнесе. Апендиксът ми се спука и получих перитонит. Още си спомням как скочих от операционната маса, опитвайки се да избягам, и след това как докторите сложиха маска на лицето ми. Помня пропадането в дълбок, черен тунел и крясъците, идващи от всички страни, а после пълната тишина. Връщането обратно не беше лесно. Докторите се опитваха да ме събудят, задавайки глупави въпроси. Аз знаех, че умирам. Понеже бях художничка, в този момент единствено съжалявах, че не успях да нарисувам повече картини.
Но все пак оживях. Смъртта ме остави да поживея още малко, винаги напомняйки ми за съществуването си.
По-късно, обаче, когато колата ми се преобърна надолу по хълма, смъртта отново ми каза здрасти и след това продължи да идва и да си отива в сънищата ми, оставяйки ме обляна в пот. Това беше ясно предупреждение, но този път аз не съжалявах за творбите, които не бях успяла да създам. Този път съжалявах за всички мъже, с които бих могла да се любя. Съжалявах за цялата любов, която можех да преживея.
Всичко това, чувствайки смъртта толкова близко, ме накара да оценявам красивите моменти в живота още повече. Научих се в един момент да гледам в лицето на смъртта и веднага в следващия да се радвам изцяло на живота. Станах пристрастена към рискове. Започнах да пътувам на автостоп като четиринайсетгодишно момиче. Излизах в открито море посред нощ със сърф.
Скачах от високи места със ски през зимата. И всичките рискове, които поемах, ме правеха по-силна и по-мъдра. Достатъчно мъдра да знам колко временно е всичко на този свят.
Но винаги държах смъртта под око и смъртта никога не ме изпускаше от очи.
И както можеше да се очаква, здравето ми отново ме предаде. Изкарах цяла година в болница с пневмония след пневмония, отново и отново. Смъртта пак ми се усмихна: „Ти си моя.“ И след болницата, аз и смъртта станахме доживотни партньори. Развих астма. Започнах да се задушавам всяка нощ, чувствайки, че това е краят. После ставах по-добре сутрин, но след това се задушавах през нощта отново и отново. Знаех, че съм близо до края. Но този път съжалявах само за нещата в живота, които не се бях осмелила да направя. Нещата, които не бях опитала.Бях много болна и страдах неописуемо. Исках да умра. Молех се да умра. Смъртта беше като обещание. Като край на страдание. Като мечта. Като несбъднато желание. Смъртта се превърна в неразделна част от живота ми. Аз можех да почувствам дъха й във врата си. Можех да почувствам присъствието й. Но въпреки това успявах да й се изплъзна отново и отново. Като в танц, стъпка напред, стъпка назад, стъпка напред, стъпка назад. Можех да чуя музиката. Можех да се насладя на красотата на танца.
Никога не се опитвах да го спра. Никога не се страхувах, че умирам.
Никога не бях уплашена.
Но сега съм.
Сега съм ужасена, защото смъртта иска да вземе човека, когото обичам най-много.
.
- Разговор с преводачите на „Случаят Джем“
.
На 19 юни 2025 г., от 18:30 часа бг време, на живо във Фейсбук страницата на Къща за литература и превод, ще се проведе разговор с преводачите на романа на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“ на английски, хърватски, украински, словенски и испански език.
Ето какво пишат организаторите на събитието:
„Срещаме ви с Анджела Родел, Ксения Банович, Олга Сорока, Борут Омерзел и Мария Вутова, за да говорим за процеса по превода, за предизвикателствата, възможните компромиси и находките в преводите им. Разговорът ще модерира Ангел Игов.
Участват преводачите:
Анджела Родел — английски език: The Case of Cem, Sandorf Passage, 2024
Ксения Банович — хърватски език: Slučaj Džem, Sandorf, 2016
Олга Сорока — украински език: Випадок Джем
Борут Омерзел — словенски език: Primer Džem, Goga, 2024
Мария Вутова — испански език: El caso Cem, Automática, 2026Разговорът ще се води на български език.“
Повече информация за събитието и участниците в него ТУК
.
- Жабешката река
.
Така седеше… Преди сто години.
Бутилка… пейката… до него
– есен;
реката – Жабешката му – отсреща,
а той загубен, в мислите унесен.И килната скованата барака –
оцапана –
петно безир… смола…
И всеки, който мине, вдига капка,
но тъй и името му никой не узна.Отде ли идеше, какъв бе пътят,
защо ли толкова празно зад очите.
Човек в небето си и…
тишина,
и болка някаква, дълбоко скрита.Додрасква с поглед облака отсреща,
въпрос задава –
сам си отговаря,
забързан вече в тъмното се спъва
и с тихи стъпки тръгва по тротоара.Завърнал се е – да –
но е забравил
къде е бил и кой го приюти,
в кои от тези сипеи бе падал,
под тези срутени, пропаднали звезди.… И пак седи сега – след сто години –
реката – Жабешката му
– отсреща!
Палтото му – огладено до светло –
за тази толкова безсветла среща..
Васил Славов
.
- Жертвоприношение
.
Разказ от Ибрахим Бялев
И тази година се изниза някак неустно. На късметлиите Аллах им даде рожби, на други – невести или зетьове. На трети – здраве и щастие… Имаше и такива, които пострадаха от коварни болести. Не бяха малко и ония, на които стрехата им жадуваше за радост и поминък. Но, както казваше бучу* ми: „Всичко е в ръцете на Аллах. Той решава. Той прощава. Той дарява.“ Именно заради това всички в селото ни с голямо вълнение очакваха Байрама, в който към Всемогъщия щяха да отправят жертвоприношение.
Селото ни, в което се бях родил и живеех, колкото беше малко, толкова беше и древно. В него много мъдреци и дервиши бяха живели. Но в съвремието ни само моят бучу бе наследил от тяхната мъдрост. Много хора опираха до него, когато бяха в беда, и искаха от него съвети. Аз често сядах до него и винаги се наслаждавах на мъдростите му. А той всеки ден отделяше време за мен и, както обичаше да казва, да сложи върху основите ми още един камък. Още помня думите му:
„Заради другия Рай, много хора пропускат този тук, на Земята.“
„Човек огън не го гори. Горят го греховете му.“
„Неукият нищо не харесва в другите. А на себе си гледа със слепи очи.“
„Който се качи на магарето, трябва да приеме и последиците.“
„Търговията – намръщеното лице, а семейството невъзпитаното дете и пропадналата жена ги провалят.“В деня преди празника не можах да се стърпя и аз го попитах:
– Буче, как трябва да съхраним месото на курбана, за да не се развали?
– Като го раздадем на нуждаещите, сине. По този начин и до съдния ни ден няма да се развали.
На портата ни, както винаги, почукаха цяла дузина изпаднали в беда хора. И, както винаги, той и в този ден на всички успя да помогне. На някои от тях даде бащини съвети. Други пък ги изпрати с упреци, че са се отклонили от човещината и заради лакомията си неусетно са се превърнали в чудовища. На един от тях пък с въже завърза единия крак и едната ръка и така го изпрати за вкъщи като му каза, че това ще е животът му, когато остане без семейството и без обичта към близките.
Надвечер, когато остана свободен, баща ми с голямо вълнение се приближи до бучу и с още по-голямо вълнение го попита:
– Буба**, утре е Байрям! Кажи ми какво да заколя на него? Знаеш, животните ни са в изобилие. Имаме и хубави кочове и още по-хубави телета. Но тъй като всичките ги обичам като мои чеда, така и не мога да реша, кое да заколя.
Бучу ми този въпрос сякаш го беше чакал цяло столетие и като малко дете му се зарадва. И след като погали брадата си, както никога досега, сериозно му отговори:
– На този толкова велик празник за нас, сине, първо заколи лъжата. След това заколи и изневярата. С гордост заколи и кражбата. След това недей да щадиш и немотията. Заколи и нея. Заколи и нечовечността в себе си. И накрая в себе си заколи и омразата. И чак след тях, каквото искаш, това коли.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бучу – дядо.
** Буба – татко.
.
- Представяне на българската съвременна литература в Аржентина
.
Родната общност в латиноамериканската страна не пропуска да чества всеки път най-лъчезарния от празниците в календара – 24 май, Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност.
Тази година празникът беше отбелязан достойно в Буенос Айрес, с организирания от Гражданската асоциация „Българите в Аржентина“ форум на актуалното родно писателско творчество. На него бяха представени произведения на наши автори, отпечатани неотдавна на испански език със съдействието на организацията.
.
.
Събитието се състоя на 23 май т.г. в салона на Editorial Dunken, издателската къща на някои от творбите. Отзоваха се любители на четенето, жадни да се докоснат до българската словесност и духовност.
Сред присъстващите се открояваха българският посланик Н. Пр. Стоян Михайлов, новоназначеният консул Оля Огнянова, чужди дипломати, дейци на културата и сънародници от диаспората.
Водеща на конференцията беше Аксиния Иванова, председател на Гражданската асоциация „Българите в Аржентина“, адвокат, писател и член на Съюза на аржентинските писатели (S.A.D.E.).
.
.
Последователно, с експозета и кратки видеоматериали, бяха представени три издания.
„Преди сътворението“ – изключително оригинална творба. По език и структура можем да я оприличим на епическа поема, приказно слово от 12 изложения, вид алегория, която отделя голямо внимание на детайлите. Проникновеният автор Христо Славов успешно надниква в скритите кътчета на човешката душа и кара читателя да осмисли собственото си битие.
.
.
Произведението „70/15“, излязло изпод майсторското перо на проф. Златимир Коларов, д.м.н., се състои от 15 автентични разкази, почерпани от нелекото битие на лекаря и ежедневните му срещи с различни герои, съдби, мечти, болки и надежди. Всяка една от историите е своеобразна вселена.
.
.
Книгата „Българите в Аржентина – културната дипломация на новата емиграция“ с автори Аксиния Иванова и Иван Цанков – хронологично повествование за живота и активността на българското сдружение. Разказва за събития, отпътували в историята, но също така представя вече изградения фундамент, на който стъпват други неща: случващи се или предстоящи да се случат.
.
.
След запознаването с българските автори и техните съчинения, думата беше дадена на специално поканени литератори:
– Рубен Толоса, писател, автор на най-пълната биография на поета с български корени Марио Несторофф (1936-1980), родом от провинция Чако, където се намира най-старата и най-голяма българска общност;
– Еухенио Лопес Ариасу, писател, преводач и славист, ръководител на Катедрата по славянски литератури на Университета в Буенос Айрес, превел и издал на испански език Христо Ботев и Константин Павлов.
.
.
Двамата познавачи на писаното слово говориха за своеобразния интеркултурен мост, създаден от Асоциацията с проведения форум на родното творчество, който затвърждава връзките между двата ни народа.
Вълнуващата среща продължи и по време на коктейла, даден за гостите на събитието, с разговори за съвременната българска литература, за която може да се каже, че вече уверено стъпва на южноамериканския континент.
.
.
Текст и снимки:
Гражданска асоциация „Българите в Аржентина“
.
- Литературен конкурс „Език свещен“ – 2025
ТРЕТИ МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС НА ЛБПСС
„ЕЗИК СВЕЩЕН“ 2025.
ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА (ЛБПСС)
обявява
Международен литературен конкурс за поезия и проза „Език свещен“,
посветен на 15-годишния юбилей на организацията.
УСЛОВИЯ ЗА УЧАСТИЕ:
· В конкурса могат да участват български творци от цял свят, навършили 18 години. Лигата отправя специален апел за участие към авторите, които живеят в чужбина, но творят на родния език.
· Произведенията трябва да са на български език и непубликувани под каквато и да било форма.
· Темата е свободна.
· Конкурсът е анонимен. Авторите ще изпращат по два файла – един с творбите, и втори – с творбите, името на автора и информация за контакт (име, възраст, адрес, телефон и имейл).
· До конкурса няма да бъдат допускани творби, които не отговарят на посочените условия.
.
РЕГЛАМЕНТ:
· Раздел поезия: Всеки автор може да участва с не повече от три поетични творби.
· Раздел проза (разказ): Всеки автор може да участва с не повече от едно белетристично произведение до 5 страници (Times New Roman, 12 pt., line spacing 1.5, PDF или Word).
· Творбите се изпращат електронно на следния адрес: [email protected]
· Срок за изпращане: 31 юли 2025 г.
· Произведенията ще се оценяват от тричленно жури.
· Журито ще обяви имената на победителите на сайта на ЛБПСС на 1-ви октомври 2025 г.
· Организаторите си запазват правото на промени в регламента.
.
НАГРАДИ:
· Във всяка категория ще бъдат връчени по три награди за първо, второ и трето място, както и по три поощрителни награди.
· Първа, втора и трета награда във всеки раздел получават материални награди и грамоти: първо място – $300, второ място – $200, трето място – $100.
· Трите поощрителни награди във всеки раздел получават грамоти.
· В допълнение, всички отличени произведения ще бъдат публикувани в алманах Любослов 2026, издание на ЛБПСС.
· Наградите ще бъдат връчени в началото на месец ноември в Чикаго, САЩ, по време на тържествата по случай 15-годишния юбилей на ЛБПСС; предвижда се и церемония по награждаването в България.
.
Лига на българските писатели в САЩ и по света
.
- Ин и Ян
.
На спирката на рейса в село има пейка. На пейката има люспи от семки. И под пейката също, че и на пътя има люспи от семки. Народът чака рейса и люпи семки. Каква красота има само в тия люспи – половината са бели, половината – черни.
Белите са по-големи и са от тикви, а черните – от слънчоглед. Ето ти я цялостната философия на живота – спирка, път, рейс и люспи от бели и черни семки. Ин и ян.
Когато за пръв път видях медальон с белите и черните риби, които са си захапали опашките, не си помислих, че са вечно движение и че са ин и ян. Заприличаха ми на бяла и черна мряна от Вита, които скачат и се гонят една друга, а то се оказа, че било ин и ян, смисълът на живота.
В село семките са на голяма почит. Те заместват думите, общуването, те убиват времето, правят така, че в устата вкусът на сол да иска бира, те затрупват пейката на спирката, те препречват в края на краищата и пътя на автобуса.
Преди „сто века“ братът на баба ми Дона – Кольо Княза, от време на време ходел в София и с парите, спечелени от обущарския си занаят, гуляел по няколко дена. Страшен пияница и любовник е бил този обущар Кольо Княза и не нещо друго, а именно слънчогледовите семки са спасявали живота му в София. Свършел ли парите за пиене и жени, минавал на печени слънчогледови семки, които му докарали в края на краищата язва и разбито любовно сърце.
Ще ми се да добавя, че Кольо Княза неслучайно е ял слънчогледови семки, ще ми се да кажа и, че е бил слънчоглед в живота си – някакъв слънчоглед – че се е въртял и гледал към слънцето. Но той се беше въртял единствено около обущарския тезгях, около шишето с ракия, жените и луната. И слънчогледовите семки са му отмъстили.
Веднъж попитах баба защо Кольо Княза не е ял тиквени семки – хем са по-големи, хем са по-хранителни и полезни. Бях чел, че тиквените семки укрепват организма, че помагат на зрението, че в известен смисъл променят представите ти за живота – окръглят ги. Но баба ме отряза:
– На Кольо му ставаше лошо от тиквени семки, а и ние тука с тикви си храним само прасетата.
Сега в село рядко има прасета и тиквите са по-скоро екзотика. Според мен са нещо като по-голямо киви и като ги видиш в някоя царевица или на някой дувар, тичаш да ги снимаш за спомен. И слънчоглед много не се сее, по тая причина намаляха гугутките и гривеците, слънцето почна по-бързо да минава над долината. Няма ли слънчогледи, на слънцето не му е интересно и бърза да се скрие, а ето че сме се заринали с люспи от тиквени и слънчогледови семки. И на всичко отгоре те ми приличат на ин и ян.
Ами ако са денят и нощта, ами ако са бели пера и черни пера от бели врани и черни врани? Ами ако са сажди и снежинки?
Всичко може да са тия люспи от семки. Само дето няма да е лошо някой да ги помете.
Не се надявам да се приеме Закон срещу яденето на семки в България. Че ние, ако не люпим семки, какво друго да правим? Забраниха ни да пушим, но засега ни оставиха люпенето на семки. И това напълно отговаря на очакванията ни, че рано или късно оттук ще мине рейс – закъдето и да е, важното е да мине.
.
.
- Среща с Людмила Калоянова и Васил Славов, „Американски триптих“ и „Ахав“
.
УВАЖАЕМИ СЪНАРОДНИЦИ, СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ!
Лигата на българските писатели в САЩ и по света и Българският културен център в Пенсилвания, Ню Джързи и Делауеър Ви канят на среща-разговор с писателите ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА И ВАСИЛ СЛАВОВ и представянето на книгите им „АМЕРИКАНСКИ ТРИПТИХ“ и „АХАВ“.
МОДЕРАТОР: АНГЕЛ КОЛЕВ, президент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
.
Събота, 10 май, от 20:00 до 22:00 EEST
582 Upper Gulph Rd, Wayne, PA 19087-2096, United States
Вход свободен
Събитието във Фейсбук ТУК
.
ЗАЩО СИ ЗАСЛУЖАВА ДА ПРИСЪСТВАТЕ?
– „Американски триптих“на Людмила Калоянова е продукт на ИК „Жанет“ (редактор Георги Цанков, художник Иво Рафаилов);
– Романът бе наречен от критиката „философски“ и „многопластов“;
– Читателите го определиха като „изключително забавен“ и „четящ се на един дъх“;
– Книгата изчерпа първия си тираж за по-малко от шест месеца;
– „В стиховете на Васил Славов ще открием един високо културен, деликатен и раним творец. Класическият му и свободен стих са модерни и безупречни.“
– Васил Славов бе определен от критиката като един от „най-надарените поети на своето поколение, но с неподражаем силует, с различен, магнетичен профил и с респектираща модерна душевност.“
– Поетичният сборник „Ахав“ е илюстриран с картините на великолепния художник Станислав Памукчиев.И ОЩЕ…
Гостите ще имат възможност да се запознаят с авторите, да задават въпроси, както и да участват в неформалната част от представянето. Заповядайте и доведете приятел или член на семейството, за да се запознаете с авторите и да си вземете автограф; за да се включите в разговори с хора, които намират четенето смислено и приятно.
.
ЗА РОМАНА „АМЕРИКАНСКИ ТРИПТИХ“ (2024):
„Американски триптих“, на пръв поглед леко и забавно четиво, е книга за търсенето на корените, за възможното или невъзможно изкупление. Романът запълва едно останало незаето пространство в съвременната българска литература като поставя ударението върху съдбата на няколко поколения емигранти в Америка.
ОТЗИВИ ЗА „АМЕРИКАНСКИ ТРИПТИХ“:
• Наталия Недялкова
“Тази необикновена книга се чете на един дъх, но и се препрочита със затаен дъх, защото всеки прочит разкрива нови пластове и нови послания.”• Палми Ранчев
“Отдавна на бях чел толкова увлекателен роман. Богат език, наситен със събития сюжет и калейдоскоп от човешки персонажи. Използваният материал е наистина богат.”• Гергина Дворецка
“Харесвам книги, които не само дават отговори, но карат слушателя да си задава въпроси и да мисли над тях. Такава е „Американски триптих“. Като прибавим умението на авторката да рисува с няколко щриха запомнящи се образи и деликатното вплитане в повествованието на красива любовна история, романът е наистина впечатляващо четиво.”• Диана Саватева
“Опитното перо се усеща не само в лекотата на разказа, но и в умението да се заплете интрига и да се държи буден интересът към нея от първата до последната страница. Отвъд увлекателния разказ е лиричният поглед на Калоянова, както и философската зрялост на творец, избрал да дели живота си между две доста различни реалности.”• Росица Чернокожева
Това е полифоничен роман – и исторически, и философски, и екзистенциален, и модерен като фабула и наративност, който въздейства на чувствата ни в широкия диапазон от родова памет и религиозна памет до усещането за космополитност и (пост)модерност..
ЗА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА
Людмила Калоянова е поет и писател, доктор на филологическите науки (University of Pittsburgh). От 1990 г. живее в САЩ. Един от инициаторите на идеята за обединение на българските културни центрове извън България. Президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина (2021-2023). Вицепрезидент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Автор на книгите „Uebergangsgeschoepfe” (1998), „Аnadromous“ (2017), „Между лавъра и кръста“ (2020), „Номад“ (2022) и „Американски триптих“ (2024). Съставител и редактор на сборника „Дъщерите на България по света“ (ЛБПСС, 2021), първата антология на съвременна българска женска поезия, в която са включени български авторки от американската, европейската и австралийската диаспора.
Удостоена с наградата „Нике” на Лигата на българските писатели в САЩ (2023). Високото отличие е връчено във връзка с цялостната й дейност за популяризиране на българската култура и отстояване на българската идентичност в и извън пределите на България. Носител на наградата „Нова социална поезия“ (2018). Стихосбирката й „Номад“ е номинирана за националната литературна награда „Иван Пейчев“ (2023) и в националния поетичен конкурс „Христо Фотев“ (2024)..
ОТЗИВИ ЗА „АХАВ“ (2024):
• Димитър Христов:
Васил Славов се утвърди в българската поезия в последните години с отстояване на дръзкия си и специфичен стил, с експериментаторските си умения да борави с поетическото слово, с метриката и с нюансите на многопластовата метафоричност.• Никола Иванов:
Новата стихосбирка на Васил Славов „Ахав“ е поредното потвърждение, че той категорично е част от „Балната зала“ на съвременната българска поезия и литература. Неговите стихове са сред най-доброто, сътворено в българската национална лирика през последните десетилетия.• Недялко Славов
Емиграцията е странен феномен. Тялото се изнася, за да се спаси, а духът, чрез носталгията, е в непрекъснато състояние на обратна емиграция към Родината. И това състояние пази възвишената представата за родното. То пази и Логоса в неговата чистота и близост до оригинала. Това си мисля, докато чета прекрасните стихове на Васил Славов, един от знаковите ни съвременни поети, които съдбата разпиля по света.• Румен Леонидов
Поетиката на Славов е поетика на катарзиса, на пречистването на съвестта, на обновеното доверие към живота, на превъзходството на вътрешния свят пред външния. В издирването на себе си Славов се преоткри като „Ням“, в онемяването от несъгласията си, но сега излиза с цялата си мощ на повърхността на космическия океан с виденията си в „Ахав“.• Валентина Радинска
Каква великолепна книга! Какво пиршество на мощния талант, какво вдъхновено Слово! Душевност с толкова силни криле, че не се побира нито в страниците, нито в тесните дрехи на думите! Сила, дълбочина, съкровеност и много, много Поезия от най-висше качество!.
ЗА ВАСИЛ СЛАВОВ
Васил Славов е роден в София. Завършва английска филология в СУ
„Климент Охридски“. Първата му стихосбика излиза от печат през 1989г.
Същата година заминава за САЩ, където специализира литература,
литературна критика и креативно писане в Pennsylvania State University. До заминаването си публикува поезия, преводи и критически материали в повечето литературни издания в България. Автор на няколко поетични и белетристини книги. Представян е с авторски стихове на английски в САЩ и Великобритания.
Награди в национален конкурс за поезия „Биньо Иванов“, съпътстваща награда и номинации в национален конкурс за поезия „Христо Фотев“, номинация в национален конкурс за поезия „Иван Николов“, лауреат на национален конкурс за поезия „Дамян Дамянов“, специална награда в национален конкурс за поезия „Йордан Кръчмаров“, номинации в годишна награда за проза – „Портал Култура“, в годишна награда за проза „Перото“ през 2024 г. и др. През 2024 г., съвмвестно с Румен Леонидов и Станислав Памукчиев, реализира сборник стихове „Ахав“, публикуван в издателство „Факел“..
Лига на българските писатели в САЩ и по света
и Български културен център в Пенсилвания, Ню Джързи и Делауеър.
- Великден
.
С „Осанна!“ градът Го посрещнал тогава.
Тълпата размахвала клонки зелени…
Защото „Осанна!“ не значело Слава –
на древен еврейски
означава Спасение.Спасение искали бедните хорица
от чуждото робство, от своите грижи…
Очаквали чудо от чудотвореца –
да грейнат от щастие
техните хижи.Но Божият син им говорел за друго:
че Бог е любов, че лъжата е робство,
че обич към ближния е тихото чудо,
което превръща
бедността в благородство.Такова Спасение – иди, разбери го…
И ето: от зли фарисеи насъскана,
тълпата след ден закрещяла: „Разпни го!“.
И Божият син
увиснал на кръста…И днес пак гадаем небесното слово,
спасено навеки от смърт и от тление.
И всеки Великден възкръсва отново
онази човешка мечта
за Спасение..
Георги Константинов
Из стихосбирката „Неделен човек“ (2017)
.
- Козуначената лейди
.
Тези дни си спомних за филма „Лимонаденият Джо“ – една музикална уестърн комедия, която получи „Сребърен ритон“ през 1964 г., на филмовия фестивал в Сан Себастиян. Главният герой се опитва през цялото време да забрани пиенето на алкохол в Дивия запад, за да може да продава своята безалкохолна лимонада.
.
.
Тези дни, през Страстната седмица, по нашите диви Балкани се появи Козуначената лейди. Тя не прекосила девет морета, а цял океан. Лордът, който я довел тук, се занимавал с непосилна за него работа, да оправя бакиите на дивите балканци, въпреки че бил доста неграмотен. Лейди трябвало да се справя сама в тази непонятна географска ширина. Препасала готварска престилка и започнала да пече козунаци за народа. Снимала се с тях като древногръцката богиня Естия (богиня на семейното огнище), като във всяка ръка държала по един кръгъл пай, наречен от нея козунак. Сложила му и една антинародна цена, вместо червено великденско яйце, и зачакала народния юруш към сладкарницата.
По този повод се сетих за няколко „козуначени“ истории. Какво ли не се изприказва за социализма и неговото поражение върху нашите яки балкански души! Как пък един не написа и два реда за козунаците? Още нямаше заводи и те се месеха ръчно, и се печаха по фурните. В нашата училищна лавка се продаваха по 12 стотинки. Ухаеха на козунаци! Изобщо за мене социализмът си беше козуначен! Имаше обаче една подробност. Седмица преди Великден, по нареждане „ОТГОРЕ“, изчезваха козунаците. И се започваше тайното месене на домашните козунаци. Баба пристигаше при нас в големия град специално с тази мисия.
Веднъж решила да опече козунак в дома си. Заключила входната врата, за да не я разконспирира властта, че се приготвя за Великден. Кухнята й беше вътрешна и имаше само едно малко прозорче, към двора на съседите. През него се понесъл навън вълшебният аромат на козунака, докато бил още във фурната. Не минало много време и на вратата се почукало. Бил кварталният ОФ-отговорник, изпратен да конфискува козунака и да порицае баба. Срещу бабината къща имало детска градина и децата играели в двора. Баба набързо нарязала още топлия козунак на филийки, взела подноса и по чехли тръгнала пред кварталния. Влязла в двора при децата и ги приканила да си вземат по парче козунак, а на офето казала: „Не може да отнемеш радостта и залъка на децата.“
След тази случка тя не можеше да пече козунаци вкъщи и идваше при нас. На Разпети петък с мама се захващаха за работа от зори. На този ден се спазваше пълен пост. В тестото се слагаше обезателно и светена вода. Преди да започнеше месенето се казваше молитва. Готовото тесто се подхвърляше нависоко четиридесет пъти. Когато се плетеше козунакът, той се благославяше. Готовите плитки се прекръстваха от баба, нареждаха се в една голяма тепсия и татко я носеше в кварталната фурна. И т.н, и т.н… козуначените истории са без край.
До ден-днешен не знам в Дивия запад да са престанали да пият алкохол и да налитат на лимонадите на Джо. Надявам се и на Балканите да не заменим великденските козунаци с пай. За да омесиш великденски козунак, трябва да знаеш и да спазваш традицията. Точно за тази традиция са думите на Г. Саферис (Нобел 1963 г.):
„Най-висшият израз на пролетта, който познавам,
е гръцката Страстна седмица.“.
Елена Пеева-Никифоридис
.
