Илюстрация: Jenatadnes.com
.
Едва ли за някого вече е тайна, че аз съм син на овчар, който не можеше да пише и да чете. Но лаврите са за баща ми – овчаря! Не аз извърших скока в поколенията, а именно той! Работеше почти денонощно, за да има за мен. И наистина, имах! Разполагах с толкова много мангизи в джоба си, за които инженерите със семейства само мечтаеха и се трепеха по три месеца, а аз бях още току-що проходил ерген.
Навремето… Той… Всъщност е бил строител. Обучили го българите в казармата.
– Ако ги нямаше българите, моето момче – викаше ми често след това, – не знам как щях да ви отгледам. Ние по цял ден сме чели Свещената книга само, ама повечето май само сме я гледали, защото не можем и да я четем дори и сега.
– Е как бе, тате?
– Защото е на арабски! Ми, аз не исках да чета на арабски! Защо християните са си превели Библията на десетки езици, създали са си и десетки Библии дори, а ние…? Ми, аз искам на тюркски да чета! Да разбирам за какво се моля. Какво ме интересува езика на арабите? Да, ама те ме караха да уча на арабски. От мен да знаеш – няма по-прости от амуджите на този свят – дори се молят на език, който не разбират. Затова отказах да уча, защото по мое време учехме на арабски.
– Е как бе, тате?
– Ми, проста работа… Селяния! Елиф-Бе-Те-Ся… Какво ме интересува мене азбуката на арабите? Протестирах по мой си начин. Така разбирах тогава нещата в моето Делиорманско село. Много по-полезна е азбуката на българите – поне ще ти послужи за нещо. Затова – чети!
Та, оттам е и у мен неприязънта към арабския език. И сега, докато го чуя и… Даже съм решил да забраня на гроба ми да четат неразбираеми арабски молитви, а само на тюркски – езика, който наистина го усещам.
Та… Отишъл лично председателят на ТКЗС-то при баща ми. Той тогава работел в СМК-то в Шумен, ако знаете още, какво означава. За тези, които не знаят – Строително-монтажен комбинат – тези, които ви изградиха панелките, в които и днес още живеете и ще живеете, докато пукнете, защото не сте в състояние да изградите нищо друго, защото сте лузъри, ама ако ви го кажа в лицето, се сърдите, а ТКЗС-то е – Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Там са наврели всички селяни навремето комунистите, когато им взели земята.
– Аман-заман, Ефраимче – рекъл председателят. – Ти майка, ти баща! Ела, моля те, да спасиш положението, че кооперацията заминава. Нямай съмнения – ще ме пратят в Белене! Върни се в селото си. Знам, че си на „ти“ с животните! Сред тях си израснал. Разбираш им езика дори. Мисли и за детето си, син имаш… За Хасанчето мисли! Пък някой ден…
– Какво?
– И доктор може да стане!
– Да бе!
– Защо пък не? Може и писател дори!
– Писател?
– Защо не! Като го гледам какво е очочорено! А и мечтите са безплатни!
– Аз мошеници в къщата си не ща!
– Що пък? Може пък да не пише, каквото му диктуват!
– Аз не искам детето ми да ходи босо и гладно.
– Е, може пък…
Ся… председателят не се е доизказал и баща ми така и не разбрал никога, какво е искал да каже. Навярно още тогава е намекнал за падането на комунизма дори, ама това е само в предположенията.
– Ефраимче… Ще ти дам заплата, за която докторите и писателите само мечтаят – изхвърлил се накрая председателят.
И баща ми се съгласил, и се върнал, пък и искал да е близо до мама, а не само да се прибира в края на седмицата. Инак как ли е щяла да се роди сестра ми? Взимал е заплата 450 лв. тати, и то по комунизма, когато докторите са получавали по 180 лв., а дори председателят само 280. На всичкото отгоре му плащали за прираст на килограмите на овцете, за млеконадой, за всеки килограм вълна, а за 10 предадени агнета над плана получавал по едно агне, което да занесе в собствената си кошара. Така една пролет осъмнахме с 7 агнета в нашия двор, защото татко наистина разбираше езика на животните и бе израснал сред тях, но само аз знаех, че той почти не се прибираше вкъщи и живееше в кошарата, сред овцете.
Аз пък научих езика на… мацките! Ох, какви ги говоря пак? На дамите, исках да кажа! Как инак, с толкоз много мангизи в джоба! Още докато ме зърнат и… пликчетата им падаха сами. Тогава все още нямаше прашки и гащичките им бяха памучни, но това не ми пречеше по никакъв начин да ги смъквам, без никакъв свян, а и те нямаха нищо против, въпреки че и много прашки свалих по-късно.
Мама пък…
– Събирай липов цвят, докато пасеш овцете в гората, мами – повтаряше ми постоянно. – Че… Ей де е зимата.
И аз събирах.
Гарантирам, че не знаете как се бере липов цвят!
Липов цвят се бере с брадва! Качваш се на дървото и бам-бам… Събаряш няколко клона и после… Сядаш на сянка с тях и… Едно по едно! Липата е дървото, което се възстановява още следващата година. Защитниците на природата да мълчат, защото и повечето от тях са глупаци, както и мнозинството на този свят!
Ох… защо ви разпрявям сега всичко това?
Започна преди няколко години.
Отначало бе лек задух през пролетта. Сякаш някой бе оковал гърдите ми със синджир. Не го приех насериозно – пролетна умора, слабост, претоварване. После усетих парене по бузите си. С всяка година нещата се влошаваха. Поглеждах се в огледалото – червени, нажежени до блясък, все едно някой ме бе пляснал с невидима ръкавица, напоена с коприва.
После дойдоха игличките. Появиха се изневиделица и започнаха да ме боцкат навсякъде по тялото. Като електрически мравки. Странно усещане – чувствал съм ги в дупето си дори, не се шегувам. Беше като внезапен удар на ток. Като изтръпване и гъдел, но и болка едновременно. Първо мислех, че си въобразявам. Чувствах се унесен. Не исках нищо – нито да говоря, нито да виждам хора, нито да живея дори. Само да спя. Да лежа и най-накрая да се махне всичко. А то не минаваше. Паренето се разливаше по цялото ми тяло. Очите ми сълзяха, гърлото ми сякаш се затваряше. Усещах се като в капан.
По дяволите, та аз съм лекар! Как не се усетих? Как не предположих дори? Как не се усъмних поне малко?
Ако аз, човекът, на когото се доверяват болни и отчаяни, не съм успял да се разпозная… какъв шанс имате вие?
Това е толкова коварно!
Докато… един ден не паднах под липите.
Да, под тези прекрасни и благоуханни дървета, които обичах с цялото си сърце. Толкова много са в нашия град – човек не може да направи и крачка, без да усети сладникавата им миризма. А аз… не можех да си поема дъх. Стоях и се задушавах, сякаш небето се бе свлякло върху гърдите ми. После нищо.
Предадох се.
Склоних глава, затворих очи.
Блаженството настъпи мигновено.
Това, което помня след това, е болничната светлина, сивите стени и ритъмът на мониторите.
После всичко си дойде на мястото. Алергия към липов прашец, усложнена от анафилактичен шок. Случва се. При мен – бавно и мъчително, защото съм бил глупав.
Толкова години събирах липов цвят и прашец. Всяка пролет, още от почти дете. С брадва в ръка! Правех го през зимата дори! Седнал пред чашата с неземния аромат.
С всеки един откъснат цвят съм поемал вътре в мен алергена. Години наред – малко по малко. Доза с натрупване. За да се превърне всичко в супер алергия. Тялото ми, уморено от толкова много… „любов“, най-накрая навярно е изрекло: „Стига“. И затова е паднало точно под липите.
И ето ме – лекар, неуспял да си постави диагноза, жертва на липовата тишина.
Но и научих нещо:
Не всичко, което мирише на младост, е безопасно.
Не всеки аромат е безвреден.
Понякога най-сладкото ухание крие и бодли — невидими, но дълбоки, оставящи следи в самата ти душа.
И понякога – това, което си обичал най-силно, може да те изгори отвътре… и то, без дори да разбереш.
То се вмъква тихо, като лятна мараня. Топли те, носи ти усещане за живот. А после се изпарява и остават само пустота и тишина.
Ала най-странното е, че отново бих поел в мен аромата, дори с риска да умра.
Защото обичта те убива не защото е зла, а защото си й се отдал напълно. Без защита. Без подозрение. Без капка разум. А когато обичаш нещо толкова силно, че дори не допускаш, че може да ти навреди – и то точно тогава те удари, и те превърне в своя жертва…
И к’во от това?
Аз обичам липов цвят!
.
Хасан Ефраимов
17.07.2025 г.
.
