Наградени творби от „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025. Анжела Цанева

.

Публикацията съдържа отличена с голяма награда творба от Националния ученически конкурс на тема „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025, организиран от Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“. Творбата е на Анжела Цанева, 10. клас, ПГТ „Асен Златаров“ – Бургас, възрастова група 8.-12. клас.

.

Награденият текст, както и снимките, са предоставени от Божана Богданова, председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.

.

Друи наградени творби от конкурса „Завръщане към корените“ – 2025 може да се видят тук и тук и тук.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

.

Анжела Димчева Цанева,
10. клас, ПГТ „Асен Златаров“ – гр. Бургас
Консултант: Калина Атанасова (баба на авторката)

.

„ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ КОРЕНИТЕ‘“
(Родовата памет е жива)

.

Понякога днес ни е трудно да намираме своята пътечка в живота. Често се лутаме, тръгваме, връщаме се… и пак отново. Но в даден момент неизменно стигаме до своите корени и постепенно научаваме уроците на живота. Така откриваме смисъла на нашето съществуване и осъзнаваме най-важното – да оставим следа след себе си.

Казват, че нашето поколение е прагматично и консуматорско. Но аз искам да вярвам, че Добротата у хората все още е жива. Стоя пред вече малко избелелите портрети на моите прародители… Замислям се за живота им.

Какво всъщност е един човешки живот! И тръгвам по нишката на моите корени… в спомените и разказите за техния живот. Как в онези трудни години на войни, глад и лишения те са дарявали обич и доброта. В ума ми не се побира как тези хора от Македония и Одринска Тракия, останали извън границите на Отечеството, са започнали живота си отново от нулата в изстрадалата си Родина. Тогава те като хиляди други българи са принудени с жестоки насилия от страна на турските власти да напуснат родните си места и, изоставяйки родните къщи, нивите, градините и спомените от детството и младостта си, да потърсят спасение в пределите на Майка България

Губя се в спомените на родителите и своите… Спомените избледняват като снимките… Някои от моите предци са само имена… Тези хора са били откъснати от домовете си. Тръгнали са с души, обзети от страх и ужас, без никаква представа за това какво ги очаква – и в същото време изпълнени с решителност, надежда и вяра за едно ново начало. Българският силен дух, оцелял през вековното робство, им давал сили и им вдъхвал смелост да посрещнат и преодолеят всички пречки по пътя им.

Когато бях малка, прекарвах всяко лято с моята баба при нейната майка – баба Руска в Айтос. Тя често разказваше интересни случки за нейното детство и за историята на нейния род, чиито корени са от Източна Тракия в Турция. Моята баба Калинка, както и нейния брат – дядо Наско я разпитваха, защото искаха да научат повече за миналото на рода и да запишат историята му, за да може ние, потомците на този род, да я познаваме. Баба Руска разказваше как нейните родители и близки роднини, родом от Синекли, близо до Силиври на Мраморно море, са били прогонени, както тя казваше „само с ризата на гърба си“, защото е имало опасност за живота им.

По-късно прочетох разказа на моята прабаба Руска, който баба и дядо Наско бяха записали. Не мога да опиша вълнението, което изпитвах, докато го четях и се опитвах да си представя всичко, сякаш мислено се пренасях далеч във времето назад.

Прадядото и прабабата на моята прабаба Руска – Христо и Аргира са родени около 1835-1840 г. и са живели в Синекли, Лозенградско. Имали са трима синове: Вълко, дядото на баба Руска, Тодор и Никола, и една дъщеря Ставрина. Тя била омъжена за грък и живеела в Истанбул. Съпругът й, гъркът, по-късно откраднал баба Хриса, бабата на баба Руска, за дядо Вълко. Тя не го искала, защото си имала друг на сърце. Но след като пренощувала при него, по принуда, останала, нямала друг избор. Такъв бил тогава адетът (обичаят). Оженили се 1884-1885 г. След брака дядо Вълко като пренасял чували с жито изтървал един чувал и счупил крака си. Затова куцал до края на живота си.

Сестрата на дядо Вълко, Ставрина, през 1936 г. успяла да се размени със семейството на един турчин. Той отишъл в Истанбул, а тя със съпруга си и единият си син пристигнали в България и се установили в Търговище. Другият им син Никола (Николаки, както сам се наричал) бил женен за гъркиня и останал в Истанбул.

Баба Хриса и дядо Вълко – родители на Тодор, бащата на баба Руска, създали с обич девет деца:

Първото било момченце, много красиво, бузесто и беличко. Майка му, баба Хриса, била млада и много скопосна. Изплела му хубава премяна, нагласила го и го извела на хорото, когато направило 40 дни. Всички много го харесали и много му се радвали. Може би някой го е погледнал с лоши очи и го е урочасал, както казали бабите. А може пък някой да не е харесал името му – Мустакли, турско име, на дете в изцяло българско село. Не се знае кой го е избрал и каква била истината, но скоро след това детето залиняло и починало. Майка му много плакала и скърбила. Нареждала следващото й детенце да е черно и грозно, та никой да не го харесва, но да е здравичко и живо.

Така и станало. През 1886г се родил Тодор, бащата на моята прабаба Руска – твърде мургав, но, както казвали по-късно, бил здрав и силен българин, устоял на не една война и битка.

След Тодор са имали две момчета-близнаци, Христо и Христак. Те починали и двамата на осемгодишна възраст. Били много буйни деца и баба Хриса често в яда си им казвала: „Да се не видите дано!“. По-късно, заради смъртта им, заклела децата си никога да не проклинат децата си.

После се родила Марийка. Тя починала на възраст 5-6 годинки, по много нелеп начин. В селото всички сеели и гледали коноп, основно за да го използват за влакна. Те се добивали чрез изчукване на снопчета коноп. Отпадъкът изхвърляли на купи пред дворовете. Децата често си играели, като се катерели по тях. Твърде сухи, обаче, те били лесно запалими. При една такава игра в един миг избухнали пламъци и близнали рокличката на слабичкото момиченце. Другите деца се разпищели, но докато дойдат възрастните, Марийка изгоряла пред очите им. Какво е имала да преживее тази майка, каква сила е имала, за да не се удави в тази голяма мъка!

Другите деца на дядо Вълко и баба Хриса били: Иван, по-малък брат на дядо Тодор, роден 1896 г.; Кальопа, родена 1899 г. Последни са две момичета-близначки Яна (Янула) и Стефка (Ставрина), родени 1900 г.

Чичото на дядо Тодор, брат на дядо Вълко, е работел в Омурча, близо до Чорлу, на северното крайбрежие на Мраморно море, при някакъв турски бей. Работел много, представял се много добре и бил негово доверено лице. При този свой чичо Тодор, на когото е бил кръстен, е работел и бащата на баба Руска, Тодор. Тогава е бил 20-годишен, преди да отиде в турската армия. Този брат на дядо Вълко останал вдовец млад и децата му били отгледани от баба им Аргира и жената на брат му, баба Хриса.

През 1912 година, изгонени от Турция, цялото семейство се изселило и пристигнало в Айтос. Тук били приети от Майка България голяма част от бежанците от Източна Тракия. По време на бягството от Турция хората оглеждали многобройните убити по пътя със свито сърце, да не е някои близък, а баба Хриса обръщала труповете на турските войници, за да види дали не е синът й. Отдавна го били отписали, но все пак дълбоко в дущата й мъждукала малка надежда, че е жив…

Дядо Тодор говорел перфектно гръцки и турски език. Докато служел в турската войска като редовен войник, се представял за грък и имал покой. Служил три години. През 1909 г. избягал от армията и отишъл в Истанбул при леля си – сестрата на дядо Вълко. Съпругът й и братовчедите му го скрили. Като гърци – турците не ги закачали и тормозели. Тук, в дома на леля си, той престоял няколко години. Че е българин, на турците го издал някакъв българин. Заловили го и го измъчвали. До последно отричал българския си произход, твърдял, че е грък, и го освободили.

Друг грък, приятел на братовчедите и свако му, го приели в дома си. Хранили го, лекували го от побоите в кауша (затвора). След възстановяването му го отвели в руското консулство. Издали му виза за Одеса. Качили го на кораб за там. По пътя корабът спрял на порт Бургас. На пристанището видял да работят като хамали негови приятели от детинството му. Слязъл от кораба. Те не вярвали на очите си, отдавна го били прежалили. Отвели го в Айтос при майка му, баба Хриса. Тя била слисана. Започнала да търси по тялото му нишани (белези) и бенки, които е запомнила от детството му. Не можела да повярва, че е жив. Отдавна го била оплакала. Нямали са никаква вест от него от отиването му в армията и през войната, около 6-7 години. След завръщането си в България дядо Тодор служил и в българската войска през годините на войните още около 3-4 години.

След края на войните, след една тежка зима през 1918 г., семейството на дядо Вълко напуснало Айтос и се заселило в с. Черешак – на около 20 км южно от село (сега град) Любимец, по пътя за Ивайловград. Близо била новата граница с Турция. Жива била надеждата да се върнат в родните си места, където са оставили имотите си. Така и не дочакали…

На мястото, където се установили, имало преди време турско село. От колко време е било изоставено не знаели, но когато отишли, имало коприва да се скриеш в нея, т.е. поне две-три години не било обитавано. Не се знаело нищо за бившите жители, нито къде са отишли. Абсолютно всички сгради били опожарени и разрушени. Казвало се Керезли. Името Черешак било от по-късно. Нямало никакви плодни дръвчета, освен сливи и върбинки, които ядели с голямо удоволствие. Вероятно името не е свързано с череши, а има друг смисъл. Останали били десетина кладенци, но не ги използвали от страх да не са отровени. В началото носели вода от реката, а по-късно си изкопали нови кладенци. Всички си помагали. В селото имало три кладенеца, 18-20 м дълбоки, и чешма.

Първата зима изкарали в землянки, но през пролетта бързо си спретнали малки къщички от замазан с кал плет и слама. Имали дупка в покрива, вместо комин, и огнище в средата. После вече си построили кирпичени къщи и често ги разширявали и благоустроявали. В новото българско село имало 32 къщи.

В Черешак през 1918 г. дядо Тодор, вече в тридесет и втората си година, за да получи земя (да бъде оземлен), е трябвало да бъде семеен. По поръка на дядо Вълко отишли в Айтос, за да му вземат булка. Накрая харесали Калиопа (Клио, както са я наричали), майката на баба Руска, дъщеря на дядо Яни, роден 1876 /77 г. Те били гърци. Майката на Калиопа умряла млада. Дядо Яни, вдовец, се оженил повторно за баба Милка. Тя била много вита жена. Калиопа, заварена дъщеря, почти не е живяла с тях, била е слугиня още от малка. Тя не знаела нито дума български. Била с 10 години по-млада от дядо Тодор, 20-21 годишна – родена 1896/97 г. Баба Калиопа и дядо Тодор се оженили през 1918 г. Имали четири деца: моята прабаба Руска, род. 1925 г., нейната сестра Мария и двама братя – Васил и Яни. Майка им Калиопа (Клио) също умряла твърде млада, през 1930 г., едва на 33 години. След смъртта й дядо Тодор не се е женил повторно. За осиротелите му деца на две, четири, осем и десет години, грижите поели баба им Хриса и жената на брат му, чина Елена. Те ги отгледали, заедно с нейните пет деца. До края на живота си баба Руска и нейните братя и сестра я боготворели заради грижите и обичта, с която ги е отгледала. Днес ние само можем да се удивляваме на силата, издръжливостта и благородството на българите от онова време.

.

.

През няколко години потомците на Вълковия род организират родови среши в с. Черешак. На една такава среща ходих и аз. От селото няма и следа, само по спомените на някои живи потомци, които са живели там, можахме да добием представа за живота им в него. На тази среща една от внучките на баба Елена – Бойка Радева показа много снимки на хора от рода. Други разказаха различни случки от живота на техни роднини, които вече не са живи. Беше много вълнуващо да се пренесем сто години назад и да си представим живота на нашите предци в селото тогава.

.

.

Даскал Драганов бил емблематична фигура в историята на селото. Той бил първият учител, назначен в новопостроеното през 1930 г. училище. Фотографията най-вероятно е направена при откриването на учебната година на четвъртата година от построяването на сградата.

За мен беше много интересно да науча толкова неща за живота на българите, мои роднини, предци от рода през тези минали години. Все едно се срещах на живо с историята.

Обещах си да ходя на всички срещи, на които ще се запозная с още братовчеди от рода. Заедно ще продължим да допълваме родословното дърво.

.

.

Този стенопис (б.р.: на снимката вляво) е направен от един художник от Вълковия род – Димитър Скарлатов.

През септември 2015 г. моята баба, заедно с брат си и техни братовчеди, потомци от Вълковия род от Бургас, Пловдив, Русе, Хасково, Любимец, решиха да посетят родните места в Турция. Отишли са на мястото, където са били църквата и къщите на някои от семействата, от които не било останало нищо, само част от дуварите (каменните огради). Срещнали се със жители на Силиври, близо до Синекли, на брега на Мраморно море.

.

.

Баба беше много доволна, изпълнена с много впечатления, не спираше да ми разказва и аз си помислих, че непременно ще отида и аз някой ден, за да пия от извора на корените си.

.

.