Илюстрация: stela50.blog.bg
.
Автор: Проф. Георги Н. Чалдъков, MD, PhD
.
1. Рanta rhei, panta kineitai е гениална мисъл (идея, концепция) на големия древногръцки философ Хераклит (535–475 г. пр. Христа). Тя подчертава, че „нищо не е постоянно, освен промяната“. Всички неща възникват и изчезват в резултат от сблъсък на противоположностите, които постоянно създават и рушат. Друга подобна мисъл е „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река“. С други думи, в Майката Природица няма неизменни и неразрушими неща. Сега можем да измислим едно подзаглавие на настоящото есе: „Хераклит versus (срещу) Ницше“.
Известните мисли на Хераклит са от единствената съхранена негова книга „За природата“. Философията му е била много напрeдничева и някои от неговите мисли остават неясни и до днес – затова Хераклит е наричан „Неясният философ“. Друго нарицателно за него е „Плачещият философ“ – заради вглъбеността му, възприемана като меланхолия. За разлика от Буда, който винаги се усмихвал (американцията изглежда от Него са научили keep smiling – „поддържай усмивката“).
Хераклит е „античен основоположник на биологията“. В трите тома на книгата „От Хераклит до Дарвин, история на биологията“ проф. Валериан Лункевич описва на развитието на биологията в течение на 2500 години.
Афоризми от Хераклит
Природата обича да се крие – означава, че истината за природата е различна от нашите представи за нея. До проникване в същността й пътят е дълъг, не защото е далече, а защото се променя твърде бързо за нас, бавните хора.
Пътят нагоре и надолу е един и същ – пътят нагоре е път на вражди, борби и разделяне. Пътят надолу е на любовта, той съединява различните неща в едно. Сезиф обаче няма да е съгласен с това определение за надолу, защото с такава „любов“, никога няма да може да качи скалата на върха на планината.**
Невежите, дори и след като чуят, остават глупци. Въпреки че присъстват, те отсъстват.
2. Фридрих Ницше представя идеята си за „вечното повтаряне/завръщане“ (eternal recurrence) като мисловен експеримент в афоризъм 341 от книгата „Веселата наука“ – там демон казва на човека, че ще трябва да изживее живота си отново и отново – всяка болка, всяка радост, всяка мисъл – безкрайно. Ницше използва идеята и като етичен тест: Amor fati (Любов към съдбата) – ако трябва да живееш живота си отново и отново, би ли го приел с радост? Или би се ужасил? Като приемаме amor fati, ние признаваме, че животът е непредсказуем и че не можем да контролираме всичко, което се случва. Вместо да се поддаваме на разочарование, ние избираме да виждаме всяко преживяване като възможност за растеж и себепознание. Това е път към вътрешен мир, който ни позволява да намерим смисъл и цел дори пред несгодите. Amor fati ни кани да променим перспективата си от съпротива към приемане, от оплакване към благодарност. Amor fati ни дава възможност да намерим сила във всяка ситуация, да се адаптираме към житейските предизвикателства.
„Живей днес, не отлагай за утре“ (Carpe diem quam minimum credula postero) – латинска мъдрост, част от поема на Хораций. Amor fati и Carpe diem са начин на живот, насърчаващ ни да приемаме, както успехите, така и загубите. Тази фраза има съществено значиние в американския филм „Общество на мъртвите поети“, за който сега само накратко ще спомена.***
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* „Вечната липса“, описана от знаменития английски писател Джон Фаулс (1926–2005), е едно от философските му понятия в някои от неговите романи. Това е фундаментално човешко усещане, че винаги ни липсва нещо, че каквото и да постигнем, остава празнота, която ни тласка да търсим още. Фаулс разглежда човека като същество, вечно разделено между реалността и идеала, между социалните норми и личната свобода. „Вечната липса“ е именно това състояние на неудовлетвореност и търсене, което кара човека да се опитва да преодолее ограниченията на живота.
** Сизиф е герой от древногръцката митология, известен с мита да бъде осъден да качи камък до върха на планината, който всеки път се претъркулва обратно. Това е абсурдността на живота и непреодолимостта на трудностите. В неговото eсе „Митът за Сизиф“, Албер Камю сравнява човешкото състояние с този мит, подчертавайки, че някои усилия не са възнаградени, но човек все пак се стреми да извърши неща, които никога не успява да извърши – това е вечното започване отначало.
*** „Обществото на мъртвите поети“ (Dead Poets Society) е американски филм (1989), награден с Оскар за най-добър сценарий. Действието се развива през 1959-а в престижно училище, когато седем момчета се срещат с новия си учител по английска литература. Който не преподава по стандартите на училището и казва на учениците да го наричат „Капитане, мой капитане“. Според момчетата, училищната традиция се е превърнала в декадентство, честта в нереалистични очаквания, дисциплината в терор, а съвършенството в отпадъчен материал. (Този филм ми напомни за българския „Вчера“ (1987) на Владо Даверов – сценарист и Иван Антонов – режисьор. Действието се развива около 1959-та в престижно училище.)
.
