Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Богородица и каймакамът

2020.08.14 Няма коментари
Spread the love

.

Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

Като дете много се радвах на празника на Богородица. Той се тачеше в рода ни, защото името Мария носеха баби, лели, ако щете и стринки. Ние, децата, обикаляхме къщите и се тъпчехме със сладкишите, които щедро ни даваха. Нямам спомен за литургията в черквата, която на този ден се пукаше по шевовете си от насъбралия се народ. За мен Богородица си беше сладкарски празник. Събирахме се роднините, както се казваше на “честито”, в къщата на някоя наша Мария. На Богородица ми разрешаваха да обуя официалните лачени обувки и цял ден да се фръцкам с тях. Към края на деня вече много ме убиваха, но си траех. Възрастните пееха и се веселяха до зори, а аз заспивах в скута на стара майка или на някоя комшийка, барабар с лачените обувки.

После пораснах и, като по чудо, всички онези Марии изчезнаха от живота ми. Богородица за мен идваше и си отиваше календарно. Бяха се появили нови Марии, но те по време на празника се намираха или на море, или в Дубай. Аз пък отидох да живея в една друга държава, където Голяма Богородица е не само много църковен, но и национален празник. Всъщност, цялата седмица около тази дата е празник. И като хукнат всички гърци по четирите посоки на света, само и само да се съберат с родата и да са заедно на Богородица. Настъпва една еуфория, един отработен с времето балкански хаос по летища, пристанища и магистрали, сякаш Богородица се е скрила някъде и цял един народ е тръгнал да я търси. Това са последните истински летни дни и всеки иска с най-близките му хора, да ги отпразнува и изпрати. Навсякъде е пълно с Марии, които на този ден разнасят насам-натам големи кутии със сладкиши и цяла една държава мирише на празник. На мене те не са ми нито лели, нито вуйни, но ми е празнично като в детството.

Преди няколко години се случи на Богородица да съм в Банско. Щом чух рано сутринта камбаната, тръгнах към черквата. Местните жени и те тръгнали натам, и всяка държи букетче от здравец или кичести гергини. Палят свещ и редят китките около иконата на Божията майка. От едната страна в черквата са седнали местните баби, пременени, сякаш ще снимат филм за живота им. С кадифени сукмани, ушити по стари кройки, копринени шамии и препасани с ръчно тъкани прескутници. Това са празничните им престилки и се наричат така, защото шарките са хоризонтално и минават през скута. Седят си те тихо, смирено и си мислят за Бога. Не ги броя колко са от страх да не предизвикам съдбата. Тя си има тефтер с точната сметка и само тя знае кога, коя и защо. Това и е работата – да знае. Искам да ги запомня тези жени, изморени от живота и работата, превити от годините, но нагиздени за празника. Искам да запомня светлинката на малко останалия им живот в очите. Иска ми се винаги, когато дойда в банската църква, тези баби да са все тук. Те са живи икони, все още с ореола на живота и с блага усмивка, чакащи края на земните си дни със смирение. Който влезе, им целува ръка и после пали свещ.

От тези размисли ме откъсва мъжкият църковен хор. Хубаво пеят пустите му банскалии – пеят и отпяват, пеят и отпяват… Вибрацията от гласовете им гали иконите, издига се до купола и се връща обратно с мирис на тамян. По средата на църквата е поставен епитаф. Само тук, в Банско, се прави епитаф на Богородица, както на Христос по Великден. Банскалии са си чешити открай време. Събрали се местните свещеници и решили да уважат и Божията майка по същия начин, както сина й. Някога черквата била построена и тя по “бански“. Отишли местните големци при каймакама* с торба злато и омайни приказки. По онова време в цяла поробена България църквите се вкопавали в земята, за да са по-ниски от джамиите. Банскалии построили висока църква, а и нямало в града джамия, с която да се съизмерва, защото те направили уговорка с каймакама, че върху камъка на главната порта ще издялат и кръст, и полумесец. Така получили тапия за право на строеж на християнска църква, висока, колкото им душа сака, в пределите на Османската империя, във време, когато глави са сечени за много по-дребни своеволия. Днес това звучи по европейски и му се казва верска толерантност. По онова време му се е викало – банскалийска дипломация.

По средата на черквата, върху маса е поставен епитаф: покров с лика на Богородица, икона, кръст, Библия и посребрена тава за дарения. И започва народът да се ”промушва”, както казват по бански, под масата, да се кръстят под нея, да се белеят дебели крайници, обути в къси панталони, да се запретват поли с волани и да охкат, и пъшкат, докато се ”измушат” на бял свят. Свещеникът ги причаква след тези мъки да ги благослови със светена вода и следи искосо да не забравят лептата за подноса. Като гледам всичко това ми иде да го хвана онзи каймакам и да му изкрещя: “Защо, бе, взе жълтиците и се подигра с вярата ни?”. Кръст и полумесец има, ама вяра няма! Само фолклорно изпълнение на църковни ритуали: “Дрън, дрън, дрън…” – отпява тенекията на подноса.

И тогава забелязвам, че е останала само една бабичка. С мъка се надига и отива да се поклони на епитафа. Поставя китката здравец, прекръства се и дълго гледа иконата на Божията майка, сякаш това и е последната среща с нея на земята. С треперещи ръце развързва възел на една кърпичка и вади оттам няколко стотинки. Те падат на земята и позорно дрънкат с евтината си номинална стойност. Жената се усмихва виновно и се притеснява, че всички са видели каква скромна лепта е отделила. Отивам и бързо събирам разпилените по пода стотинки. Бабичката се оглежда и плахо ми подава всичките си стотинки. Отвеждам я до мястото й и тя сяда със сведена глава. Целувам й ръка.

Свещениците повеждат хората на литийно шествие около черквата. Вътре остава седнала само бабичката, със запалена свещ в ръката, превита, отдавна готова да поеме по вечния път. Обикалям и аз около черквата отвън. Наближава полунощ. Звездите са си на мястото, всеки държи запалена свещ със здравец, той празнично ухае, а на камбанарията като нощен страж се очертава на тъмния небосвод щъркел. Мисля си, че е гипсов, но на следващия ден ще се уверя, че е бил истински, просто защото ще е вече отлетял нанякъде. Изведнъж зад черквата шествието спира, където са трите гроба на свещеници, които някога са служили в храма. Днешните четиримата свещеници държат по един списък с имената на починалите банскалии, които още се помнят. И о, чудо! – всеки от тях чете свой списък, с имената на различни покойници и в различна тоналност, но и четиримата вършат това едновременно. И се получава нещо като мелодия, долетяла от Вселената. Камбаната леко бие на умряло. Затварям очи и си представям онези достойни банскалии, събрали жълтиците за каймакама. Колко време трая този унес, не знам, но знам как се събудих от него.

Зад каменния дувар на църквата има механа. И като писна една гайда, като задумкаха тъпани и се извисиха яки бански песни, та подгониха магията вдън горите тилилейски. Кого прочели и почели, другите остават за следващата година. Шествието тръгва и спира отново пред главната врата на храма. Там се изрича молитва за здравето на живите банскалии. После свещениците опъват покрова високо над главите си. Всеки първо оставя отгоре книжни пари, а после минава изправен под него и влизат хората в църквата, вече спокойни, че Божията майка им е простила срещу десетолевка или петолевка това, което всеки сам си знае, но тя, Богородица, дали знае?

Тя даже не е там и не брои книжните пари. Седнала е до бабичката вътре в черквата, която сякаш е задрямала и чака да догори последната светлинка на живота й, за да я придружи и да я представи на сина си. А беше платила само с жълти стотинки.

 

Снимки: Авторката

——————————————————————————————

* Каймакам или каймакамин (на турски: kaymakam, от арабски със значение на „наместник“) – първоначално титла в Османската империя, давана на заместник на великия везир или на заместник на валията, когато те отсъстват. След реформите при султаните Махмуд II и Абдул Меджид става гражданска административна титла за управител на кааза.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.