Home » история, любопитно

Две мнения за робството/”робството”

2019.04.21 7 коментара

ЗА РОБСТВОТО /СЪЖИТЕЛСТВОТО ПО НАШИТЕ ЗЕМИ 

 

Петко Симеонов: ЗА ТУРСКОТО РОБСТВО

 

В Дойче веле, откъдето системно ни възпитават, отново ни обясняват, че не трябва да се казва “турско робство”. Такова не било имало!

Думата “роб” в българския език се употребява в различни значения за несвободен човек, пленник, заложник, а “робство” отбелязва “положение на роб”: 1. роб, робство – човекът като пазарен продукт, равен с добитък, по социално положение лишен от индивидуалност и субектност; 2. робство – човек в тежка социална зависимост, несвободен (въпреки волята си роб на господаря си); 3. турско (османско) робство – периодът, в който България е унищожена като държава, а българите са гяури (неверници) в произволна зависимост, включително на живот и имущество, от мюсюлмани и османски институции. Плащат – кръвен данък (девшерме) до началото на 18 век, робски данък джизие до средата на 19 век. До 1870 г. нямат право и на своя църква.; 4. роб – човек, поставен в голяма битова зависимост (роб на жена си, роб на мъжа си, роб на децата си, роб на родителите си…); 5. роб – зависим човек от алкохол (роб на чашката), наркотици, комар, лекарства; 6. робробуване на хоби (яростен привърженик на футболен отбор, колекционерска страст, моделизми и пр.); 7. робробуване на професията си; 8. робуване на дълга и задълженията (екстремния случай на Гюро Михайлов и на всеки краен педантизъм); 9. робуване на вещ – роб на колата си, роб на телевизора си…; 10. доброволно робуване на началство (отказ от свободна воля заради кариера, за пари); 11. роб на амбицията си; 12. роб на х.., п…, з… (половия си орган – мъж, жена…). Човек с невъздържано, демонстративно сексуално поведение.; 13. роби, пленници – несвободни жени, заставени да проституират; 14. робски живот – човек/група хора, намиращи се в тежки условия на живот; 15. робски, робувам – работя тежка работа при ниско заплащане и грубо отношение; 16. робия, робство синоним на затвор, затворник; 17. заробване на длъжници от лихвари или банки;  18. съвременно робство – търговия с хора…

Роб, робство имат десетки различни употреби в книжовния език и диалектите. “Роби” например е име на игра (Вакарелски, Етнография на България, 1977, стр. 466). Могат да се дадат десетки примери .

Турско робство е имало! В българския език има ясно разбиране какво е представлявало. То не може да се сравнява с други употреби на думата робство… Все едно някой да започне да протестира, че думата “глава” (тя има над сто значения) се използва в оформление на книга, докато явно това не е “глава”. Главата има очи, нос и пр… Или думата “движа”. Не може да се каже, че някой движи някакъв въпрос, защото движи значи да мърда…

Дедите им не били роби. Те не били “роби”. Роби сте, драги, на едно от многото значения на думата роб

Може ли за някой човек да се каже, че е тъп, след като е ясно, че човек не е ъгъл?

 

Източник: Facebook

—————————————————————————


Иво Беров: За ТУРСКОТО “РОБСТВО”

.

– Не съм историк. Аз съм човек, който чете, съпоставя, мисли, преценява и пак чете. Нещо, които не се среща често измежду хората от моето поколение и никак измежду хората през това поколение.

Използвал съм данни и сведения от следните източници и прочетени книги :

– “История на османската империя” от Робер Мантран – най-познатото и най-уважаваното в Европа писание за империята.

– “История на Балканите” от Жорж Кастелан.

– “История на руската империя” – вече не помня автора, беше французин.

– Всички книги на Вера Мутафчиева – може би най-видната европейска османистка.

– Средновековни летописи от османския султански двор.

– Всички пътеписи на западни пътешественици, минали през империята. (Е, може случайно да съм изпуснал някои.)

– Всичко, написано от нашите възрожденци и будители. (Това не е малко. Мнозина, например, са чували за Софроний Врачански, единици са чели “житието и страданието” му.)

– Всичко, написано от Захари Стоянов – между другото малцина знаят, че той има два тома публицистика.

– Всичко, написано от Ботев (и той има много непознати за хората писания), а също от Петко Славейков, Никола Обретенов и останалите възрожденци. Нека добавя и непознатия Иван Богров, той има великолепни и поучителни неща.

И тук спирам с изброяването, защото има опасност то да стане по-дълго от самото изложение. Но ще подхвана един друг въпрос. Този за справедливостта.

Това, което обнародвам (малко надуто е като израз, но пък е по-точно от “публикувам”), действително е труд, основан върху множество прочетени страници и продължителното им осмисляне.

Той е несъизмеримо по-смислен и по-ценен от махленските плиткоумици, написани от полуобразовани, обкичени незнайно как и поради что със звания като “професор” и “доцент” люде.

Плиткоумици от рода на “Ботев е велик, искат да унищожат нашата култура”, или пък по-лошото “Световният ционизъм, начело с Америка и Израел, искат да съсипят България и да я заселят с юдеи”.

Работата е там, че подобни кръчмарски изблици, превъплътени във вестникарски писания, са добре платени и широко разпространявани.

Докато писание като моето ще бъде оценено и оценявано единствено от малцината мислещи хора от мрежата и от една тълпа полуграмотници и необразовани хейтъри (омрази), чиято оценка ще се движи между “Такива глупости не бяха чел” и “Ти си майцепродавец, подкупен от Сион (Анкара, Вашингтон)”.

Въпреки това смятам, че читателите на това писание биха били достатъчно, за да осигурят скромен приход от написаното, ако имаше в мрежата някакъв сгоден чалъм за разплащане: смятам, че както аз бих платил, за да чуя “Откакто съм те заобичал” на Лед Цепелин и Петия концерт за пиано на Бетовен, примерно, или пък написаното от определени хора, така и другите биха платили за написаното от мен, ако имаше такъв сгоден начин.

И все някога такъв чалъм ще се намери, защото наистина не е справедливо махленски плиткоумици по важни въпроси, отпечатани в полужълти и жълти вестници, да бъдат добре платени, а премислени статии – никак.

Край на встъплението.

Левски, Ботев, робството и присъствието

Съществува едно привидно противоречие, което всъщност не е никакво противоречие.

Или, ако все пак го има, то по никакъв начин не е там, където повечето българи го виждат.

Ботев пише срещу турското робство и турците. И ги проклина. И робството и турците.

Турско робство, обаче, не е имало. Нито в буквалния, нито в историческия смисъл на думата. Имало е в иносказателния смисъл. Иго.

Но не става въпрос и за присъствие, както го наричат някои.

Може би най-точната дума за тия петстотин години, които наричаме робство, е турско владичество. Така най-големият български историк Васил Златарски е нарекъл годините на ромейско управление в България – Византийско владичество.

Откъде се появява изкуственото противоречие. И защо?

Ами от там, откъдето се появяват повечето противоречия. От глупост, от недобронамереност, от невежество и всякакви подобни. (А също от подлост и алчност).

Поначало турското владичество в България въобще не се изучава. Сякаш през тези пет века България не е съществувала.

Или е съществувала само, доколкото е трябвало да се освободи.

И само защото е щяла да се освободи.

И се е освободила.

От турското робство, което въобще не е било робство. Само че през тия петстотин години за въстание и освобождение българите са мислели сравнително рядко. Живели са някак и без подобни помисли. С всекидневие, неописано в читанки и летописи. Петстотин години.

Някак необяснимо и дори извратено е желанието на доста хора в България, всъщност на повечето, да настояват, че петстотин години сме роби. Да смятат робството за свое национално своеобразие. Нещо, с което могат да се гордеят едва ли не. Нещо, което са длъжни да изтъкват. И пред свои, и пред чужди. Като оправдание. Като утеха. Като обяснение. Като желание да предизвикат съжаление. Като довод, че светът им е длъжен с нещо.

И да го използват като цяр срещу нежелани духовни и душевни, тоест психически своеобразия.

На такива не би било толкова страшно, нито укоримо да се рече:

“Нямате повод за гордост, милички. Нито за оплакване или оправдание. Нито пък можете да обясните с робството сегашните си и бъдещи неволи и злополуки. Нито пък някой нещо ви дължи, защото предците ви са били роби.”

Робство в България не е имало.

Робство е имало във Франция. Във Френската империя.

В края на 18-ти и началото на 19-ти век Наполеон разпространява из цяла Европа основните начала на новия граждански договор със защитата на човешките права. В същото време воините му се издържат и от търговията с африкански роби.

Робство, както се знае, е имало в Америка. В истинския смисъл на думата. Чак до Гражданската война. Робство е имало и в Англия до началото на 19 век чак. Пак в истинския смисъл на думата. In the United Kingdom, trading in slaves was made illegal by an Act of Parliament, “An Act for the Abolition of the Slave Trade” passed on 25th March 1807. Обединеното кралство обявява за незаконна търговията с роби чак на 25 март 1807- ма година.

Робство в истинския смисъл на думата е имало и в Руската империя.

Дали си дават сметка радетелите и почитателите на турското робство в България, че руските селяни, тоест деветдесет процента от руското население, не са имали право да се женят без разрешението и одобрението на помешчика? Дали си дават сметка радетелите и почитателите на турското робство в България, че руските мужици са били съвсем законно бити, продавани, изселвани и местени от място на място като добитък. Хиляди хора, цели села са били произволно натирвани от губерния в губерния, по прищявка на господарите – дворяни и помешчици.

Дали знаят радетелите и почитателите на турското робство в България, че колкото статии е написал Ботев срещу турците – двойно, че и тройно повече е написал срещу Русия.

Ами откъде ще знаят. Те Ботев не четат. Само му се прекланят. И декламират стиховете му. Само някои от тях, обаче. Две-три само. И не целите. Само първите редове.

Защото и Ботев използват като лек срещу лични и обществени безпокойства. А също за прикритие за невежеството си и умствения си мързел.

А доста руснаци напоследък усилено обясняват, че въобще не са били под татарско иго. Били им само съюзници. Дори татарите им се подчинявали. Пък и Чингиз хан май бил руснак (има такова предположение в Ютюба).

Докога продължава руското робство в Русия? Някой казват – до 1861-а година, когато Александър II премахва крепостничеството. Само че руските крепостни, прекоросани век по-късно на колхозници, не са имали право да напускат селата си без разрешение на властите чак до средата на 80-те години на 20-ти век.

Всъщност те не са имали право на нищо чак до 90-те години на 20-ти век. (При турците всеки селянин е имал право, като си плати глобата, да се мести и да живее, където си ще – ако ще в Цариград, ако ще в Солун. И селяните са се местили и са живели там. В Цариград и Солун).

Обстоятелства, които би трябвало да припомнят друго едно робство, под което попадат българите. Робство в истинския смисъл на думата. Робство, при което робите не са имали право нито до говорят, нито да мислят, нито да разсъждават, нито да се сдружават, нито да пътуват, нито да вярват свободно в Господа-Бога, нито свободно да възпитават децата си дори.

Защо ли за това робство никой не говори? Защо ли не се празнува тържествено освобождението на България от българското комунистическо робство? Може би защото си е наше. Българско и родно.

Което по никакъв начин не го прави по-малко гадно, отблъскващо, срамно и унизително. Напротив, прави го още по-гадно, отблъскващо, срамно и унизително.

В книгата на поп Минчо Кънчев “Видрица” има една прелюбопитна преживелица.

Поп Минчо е поборник, радетел за освобождението на България от “турско робство” и като такъв е бил заточен в Анадола и нейните страшни зандани. В книгата му това заточение е описано с надлежните и неизбежни оплаквания от турските зверства, включително и от жестокостта на тъмничарите, които не позволявали на една ханъма да му носи сутрин мляко срещу заплащане.

Какво ли би си казал горкият изтерзан поп, ако можеше да прочете “Записки от мъртвия дом”, например. (“Записки от мъртвия дом” е книга. Написал я е Достоевски след преживелиците си в сибирската каторга).

А с какво е плащал поп Минчо Кънчев сутрешното си мляко? Онова, дето проклетите турци забранявали на ханъмата да му носи ?

И тук идва изненадата.

Той тръгва на заточение с един кемер жълтици, опасан под дрехите около кръста.

След няколко години заточение се връща в родното си село пак със същия тоя кемер жълтици. Непокътнат. С една жълтица повече дори. Щото успял да позавърти и търговийка на заточение.

Ха сега кажете и дайте пример за една единствена съвременна страна и за един единствен съвременен зандан, където затворника няма да бъде съблечен гол, където няма да му бъдат преровени всички дупки и на който няма да бъде иззето всичко без изключение.

Един кемер жълтици – цяло богатство. И сега, и тогава…

Историята ни не се изучава и тайните й остават неразкрити, сякаш са нещо срамно.

Няма обаче нищо особено срамно или странно в това, че българите не са оказали особена съпротива на турските нашественици и дори нещо повече – помагали са им. В битката на Косово поле са участвали и българи. Ама не на страната на християните. Хич не се дивете, нито подскачайте от възмущение или изненада – българите са се били срещу обединеното християнско войнство на сърби, албанци, унгарци, власи и други (малко италианци и поляци). На страната на турците са се били. Начело с болярина Константин от Велбъжд.

А Шишман наистина е водил войските си – кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака. Само че не срещу турските завоеватели, а на тяхна страна. Шишман е водил кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака, срещу враговете на султана – анадолския род на Караманите. Защото е бил негов васал. А как се е държал Шишман при няколкодневната обсада на Търново, по-добре да не знаете. Както е рекъл Един: “Аз още много мога да ви разкажа, ама можете ли го понесе…”

Всъщност най-упорита, най-продължителна и най-юнашка съпротива срещу турците са оказали албанците. Това също е слабо известно, обикновено ги смятат за турски съюзници, защото са мюсюлмани (такива стават по-късно). Турски съюзници са били българите, не албанците. А по-късно и сърбите са им били съюзници.

В това, че българите са помагали на турците (е, има няколко малки крепости, оказали съпротива) при завладяването на Балканския полуостров, няма нищо срамно. Никой не е могъл да предвиди бъдещето. Нито да направи едно по-смислено и по умно тълкуване на това, което се случва (геополитически анализ му викат). Българската държава е имала един отколешен враг – Византийската империя. И се появява племе, което има друга вяра, но иначе си е по-скоро като нас, не като ромеите. Това племе също е враг на Византия. Воюва успешно срещу нея. Ми дайте да му помогнем, какво толкова. Пък после ще му мислим.

Това “пък после ще му мислим” и “леле каква я мислехме, пък каква стана” не е някогашна особеност на българския разсъдък. Сегашна си е.

Освен това има и друго.

Когато един болярин не окаже съпротива на турците и приеме да бъде султански васал, той запазва всичките си права и предимства на велможа. По-късно е трябвало да избира – да изгуби тия права и предимства, или да приеме чуждата вяра. Ако я приеме – всички врати пред него са отворени. Включително към най-висшите длъжности на империята.

За тогавашните, пък и за сегашните нрави, изборът е ясен и недвусмислен. Особено за сегашните нрави. Които са следствие на тогавашните, разбира се…

А има и друго. Нещо основно.

То се пренебрегва. Подминава се. Не се изучава. Не се познава.

Как са живели хората

Селяните, които са били 99, 99% от тогавашното население. Народът тоест. Какво е било всекидневието му. Как са изтърпели игото на тия проклети турци толкова години не, ами векове.

Всъщност е нямало какво толкова да изтърпяват. Доста от тях са прекарвали целия си живот без да видят нито един турчин. Или са го виждали само отдалеч.

Работата е там, че в Османската империя различните народности са живели отделно една от друга. В различни села, а при градовете – в различни махали. По българските села, някъде в края на есента са идвали турци – спахията и дружината му от катили да си приберат десятъка. Толкоз. Това е бил досегът на народа със злодеите и потисниците.

Спахията не е имал право да остане в едно село повече от три дена, най-много седмица. Ако остане повече или вземе повече отколкото му се полага, селяните са се оплаквали на кадията. А кадиите – хич не се дивете, тук няма никакви чудеса, обикновено са вземали страната са селяните.

Защото българските селяни, също както и турските, са били рая на султана. А рая, това ще рече не някакви потиснати и унизени роби, а чисто и просто данъкоплатци. И кадията, ако е бил почтен (“криво седи, право съди стар кадия” – не е случаен този израз в народните песни) е защитавал данъкоплатците на султана срещу произвола на спахията – нищо чудно и поразително няма тук.

Та това е. Идва веднъж годишно страшния поробител да си прибере десятъка.

А сега какво е? Платихте ли си този месец тока, парното, водата, осигуровките, пътния данък, данъка смет, имотния данък и глобите?

Можете ли, като по турско, да скриете половината си овце в гората, та беглика да ви излезе двойно и тройно по-малък? Възмущавате ли се от изедниците кръвопийци? Или ходите покорно, като овце и роби в “ийзи пей” да си платите колкото ви кажат?…

Страшният кръвен данък. Отнемането на млади момчета от семействата им за еничарската войска и за султанските служби. Данъкът, който бил една от причините за народното недоволство и въстанията против турците.

Народното недоволство (отделен е въпросът доколко е общонародно това недоволство), национализмът и бунтовете против турците се случват главно през втората половина на 19-ти век. “Кръвният” данък е отменен през 1637 година – два века по-рано.

С този данък били събирани около три хиляди момчета годишно. От цялата Османска империя. Цялата. От всичките Балкани, от цяла Мала Азия и от Египет. Което показва, че отнетите от турската власт деца тогава не са били повече на брой от тези, които майките изоставят по домовете за сираци сега.

Освен това, когато едно семейство отглежда средно от пет до седем деца, по-лесно може да се разделиш с едно. И да храни едно гърло по-малко.

Още повече, когато знае, че детето не само ще оцелее, но ще бъде осигурено откъм битови удобства и рахаталъци цял живот.

Нещо повече – като знае, че това е единственият начин това дете да се издигне. Да станеш богаташ, управник, велможа. Да достигне до най-високия сан в империята – велик везир. Нещо като министър председател тоест.

Между 1453 и 1623 година от 47 последователни велики везири 37 са били от християнски произход и почти всички са били събрани от “кръвния” данък -девширме.

И в това пак няма нищо чудно. Да избере султанът за служители и сановници хора от старите турски родове значи да си сложи таралеж в гащите. Да храни заговорници и душмани. А виж – събраните от християнските села придворни имат само една опора и само един благодетел-султана.

Вярата…

Първото нещо, което прави Мехмед Втори Завоевателят, след като превзема Цариград и след като дава за три дена града на развилнялата се войска (световен адет още от римско време), е да възстанови християнската Църква като институция (учреждение) и да назначи патриарх. (Назначава Генадий. Ех, цялото писание става много дълго, но ще си позволя да вмъкна и една странична смешка. Настояват православните, че патриарсите им са несменяеми, защото са помазани, тоест защото носят светия дух, който им се предал бил чрез ръкополагане от патриарх на патриарх още от времената на светите апостоли. Е да, ама не. Първият патриарх от турските времена е назначен и “ръкоположен” от турския мюсюлмански султан Мехмед Втори.)

При турското владичество висшите християнски свещeници са имали правата на висшите турски велможи – на пашите, на бейовете, на спахиите и тимариотите. Имали са право да притежават земя и да събират данъци, например. Без да имат отговорностите на турските велможи. Не са ходили на война, например.

Затова християнската църква като учреждение (институция) е била сътрудник и помагач на турските власти. Била е част от тогавашната олигархия, на тогавашната управленска върхушка.

Паисий не е бил част от тази олигархия. Той, както точно го описва Вазов, е бил монах тъмен, непознат и бледен. Софроний Врачански е бил гонен и преследван колкото от турците, толкова и от християнската църковна върхушка.

А що се отнася до селските попчета – поп Груйо Бански, поп Минчо Кънчев, Иларион Макариополски (като изключение) и още мнозина други, които въстават заедно с народа си през 1876-та година, те са на толкова ниско стъпало в църковните зависимости и толкова отдалечени от големите й началници, че действията им по никакъв начин не могат да свидетелстват за някаква църковна подкрепа на българските стремежи към независимост. (Четете Ботев бе, хора, ама всичко негово, не само откъсите в читанките. Абе, защо ли тоя човек нарича някои хора “православни скотове”).

Църквата била допринесла за националното, племенното и езиково оцеляване на българите.

Да, разбира се. Толкова, колкото и Ахмед Втори завоевателят, който я възражда. Църквата де. Християнската. Колкото и турското законодателство, което допуска съществуването на всички вери от “Книгата” – тоест и на християнството, и на юдаизма.

Потурчването

Сега ще ви кажа кой е бил най-страшният потурчител. Оня, който е накарал най-много християни да сменят вярата си с “поганската” вяра.

Казва се джизие.

Джизието не е турски злодей, чер арап, кожодер и главорез.

Това е данък.

Хората в Османската империя по никакъв начин не са били равнопоставени. Били са неравнопоставени по вяра. Християнството е било позволено, но това, че християните са били задължени да строят църквите си по определен начин и че са им били забранени определен вид дрехи, е вярно.

Освен това са плащали данък джизие за това, че са християни. И това е причина мнозина да сменят вярата си с турска. Имало е и насилствено потурчване в Родопите. То става по време на Критската война, когато в империята се разпалва верският фанатизъм. Но това потурчване е изключение. И никак не е било така масово, както го описват по читанките и както показват по филмите.

“Време разделно”, например, е поръчков филм, направен въз основа на следното свидетелство от летописа поп Методи Драгинов от село Корова:

“И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье…Нашите се турчиха до Богородица (августа). Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите”

Една подробност: Потурчването започва след един донос, направен от “пловдивския митрополит проклет Гаврил”, както го нарича отец Методи. А Гаврил обвинява селяните, че “не му давали”. Ето какво пише отчето :

И пашата каза: “Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе (Пловдивски митрополит проклет Гаврил –б.а).” И тье казаха: “Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети.”

Какво ли не се му дали селяните на митрополита, та да се почне потурчването?… – това във фила “Време разделно” не е обяснено, разбира се.

Но това потурчване в Родопите по никакъв начин не може да бъде показател и свидетелство за някаква цялостна, целенасочена, постоянна и принудителна смяна на вярата. А доказателство, че такава принуда не е имало, е самото запазване на вярата.

На султана му трябват и християни. Иначе кой ще плаща проклетото джизие…

Геноцид

Тоест целенасочено изтребление на една народност, на един човешки вид, на един ген.

Е, това вече са съвсем празни приказки. Няма такова нещо при турското (османското) владичество.

Султанът не избива своите християнски поданици. Пази ги. Ясно защо. Че нали от тях идва всичко. Нали те му произвеждат всичко.

През турското робство се получава тъкмо обратното на геноцида. Българите се увеличават по брой. Дори казано грубо, но точно и по научному, те се размножават много по-бързо от турците. Причината е пак данъкът джизие. Християните го плащат за това, че не ходят на война. Джизието е всъщност кръвен данък с обратен знак.

Времето от 15 до 18 век, а и след това, е било време на войни. Из цяла Европа са се водили войни. Без прекъсване Не се побират в читанките, толкова са много. И хората са измирали. От войни, глад и болести – най-вече чума.

През всичките тези векове българите не са ходили на война. Не са умирали от глад – по нашенско гладни гробища няма. Чумата е косяла най-вече градовете, българите са живели по селата.

И са се увеличавали по брой.

Клането в Батак е жестоко, но няма как да надмине по брой жертвите от постоянните войни и кланета в християнска Европа. (Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко негово, не се само това, което пише в читанките.)

Е, да стигнем и до най-важното. Най-същностното. Онова за което никой не се сеща и за което никой не говори. Пълното и цялостното самоуправление на българските общини по време на турското владичество.

В Османската империя действа един адет, един закон, наложен от още от византийския император Лъв Трети Исавър . Този закон е бил съобразен със славянския начин на живот и е имал за цел да привлече славяните към Ромейската държава, за да не бягат те при българите на Тервел. Според този закон (номос георгикос) селските общини, които обхващат едно, или няколко села отговарят общо пред държавата за данъците и действията си, като техен представител е кметът или чорбаджията. И се самоуправляват. Живеят по своите си закони. По обичайното си право.

В Османската империя цялата земя принадлежи на султана, това е отглас от чергарското минало на турците. Чергарите нямат нужда от своя земя, земята принадлежи на Господа и на неговия земен представител – хана или султана.

На общините се предоставя султанска земя, в замяна на което те са длъжни да си плащат данъците. А какво ще правят със земята, как ще я обработват, как ще я разпределят – това си е тяхна, общинска работа и никой не им се меси.

Животновъдството и земеделието е последното нещо, с което един спахия би се занимавал. И селяните обработват и разпределят земята така, както са го правили от неолита още.

Земята бива частна – купува се, продава се и се предава по наследство (вътре в общината, между селяните). Земята е и общинска – горите, реките и пашата. Като цяло земевладението е такова, каквото винаги е било при славяните и каквото е общо взето и сега в развития свят.

И както става по целия свят, нещата се променят при появата на едри земевладения – в случая с Турската империя – при появата на чифлиците. Когато бейовете и спахиите решават, че султанската (господювата) земя трябва да бъде тяхна. В България това става чак през18- 19 век и само в някои области като Добруджа.

Важното е друго.

Получава се значи, нещо причудливо. Получава се така, че по време на турското “робство” общините имат пълно, цялостно и неоспорвано от никого самоуправление. Те живеят така, както винаги са живели и както са искали да живеят.

Турците са дали на българските земевладелци онова, което те винаги са искали да имат, което винаги са имали и което не друг а някои български царе (Симеон) и някой български велможи (тези от края на Второто българско царство) са се опитвали да им отнемат. Свободата при общинското самоуправление до голяма степен обяснява липсата на всенародна съпротива срещу турското нашествие. Обяснява също и липсата на някакви по-забележителни въстанически пориви през вековете на турско владичество.

Въстания вдига по-често турските селяни – чергари от Анадола, нежели българските.

Априлското въстание го прави нововъзникналата българска гражданственост. Селяните са били по- склонни да предават въстаниците, нежели да им помагат. (Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко което е написал, не това, което читанките преразказват).

Защо за тези неща историците ни нищо не пишат и нищо не казват? Дали защото не им е изгодно ? Или пък защото не ги знаят?

Ще излезе май, че Вера Мутафчиева, Бога да я прости, е последната познавачка на тази част от историята ни .

Общинско самоуправление е разковниче и обяснение за много неща. В доста отношения то е било благословия за земеделците. За народа тоест. Но е било и проклятие. Както и цялото турско присъствие, или владичество, или робство – както искате го наричайте. То, робството или присъствието, е било проклятие не заради причините, описани в читанките – тежкото положение на народа, непосилните данъци, еничарството, потурчването, изтреблението на хиляди хора, или пък геноцида срещу българите – това последното твърдение се дължи на въпиющо невежество.

Турското владичество е било проклятие за България поради други причини

Заради турското владичество България пропуска европейското развитие. Цялото. Пропуска основни, решителни, съдбоносни достижения на европейската и човешка цивилизация. Пропуска Възраждането, пропуска Великите географски открития и отварянето към света, пропуска научните открития – Коперник, Бруно, Нютон, пропуска реформацията, църковните преобразувания), пропуска забележителни достиженията на музиката, живописта, литературата, театъра и философията. Пропуска печата, книгоиздаването и книгоразпространението. Пропуска готиката, барока и класицизма. Пропуска века на разума и века на просвещението. Пропуска индустриализацията. Пропуска големите обществените борби и преобразувания, пропуска великите идеи за правата на човека, за гражданските (не селските) свободи и равенството пред закона.

Ето за това бива да се съжалява и да се проклина (в иносказателния или в буквалния смисъл) турското присъствие, турското владичество, или турското робство, не заради глупостите в читанките. (В читанките тия пропуски не се споменават, там се казва че европейското възраждане не е започнало с незначителните открития на Колумб, а с величествените стенописи на Боянската църква.)

Не бива да се забравя, че заедно с българите, всичко това пропускат и турците. И турците, и гърците, и румънците, и сърбите, и албанците, и босненците, и херцеговците, и черногорците.

Ботев и няколкото десетки възрожденци, будители и просветители него е трябвало да наваксват всичко.

През своя живот, за десетина години само, Ботев е трябвало да навакса пропуснатото от българите през всичките тeзи четири-пет века. И пропуснатото през реформацията (“православните скотове”), и пропуснатото през века на разума (“и ти, Боже, на разума”), и пропуснатото в поезията и литературата, наваксвал е изоставането в обществените отношения свобода, равенство и човешките права (“плачете за Париж”), наваксвал е пропуснатата ренесансова представа за силата на личността и човешкия дух, наваксвал е изоставането в книгоиздаването и печатарството, писал е вестници, превеждал е от френски и е съставял задачи дори.

За десетина години само Ботев се е опитал и в много отношения е успял да извлече, да събере, да представи, да изрази, да предложи и да разпространи непознати за България и Балканите достижения на европейската и световната цивилизация.

Отделен е въпросът, че от целия му възрожденски дух и непомерна дейност българите почитат само въстаническо-хайдушките му скитнИ и неизбежните (а също смислени и величави за времето си) националистически пориви.

Затова от всичко, което е написал, не бива да се променя нито дума или запетая.

Нито пък бива да се притулват същностни страни на творчеството, както се прави сега. Да се прикриват писанията му срещу руския (казашки) ботуш, например.

Ами писал е срещу “миризливия казашки ботуш”, както определя образно тогавашното руско общество, защото това общество е било робско и мракобесно. (В много отношения то и сега си е такова.)

Ами писал е че, турците са проклети, защото наистина са били такива. (В много отношения те вече не са такива.)

Ами писал е, че българите се идиоти, защото наистина са били такива. (В много отношения и сега са такива.)

Представете си само на какво невежо, захлупено, назадничаво, затъпяло природонаселение е трябвало Ботев да натрапва 500 века европейско и световно развитие.

Все едно Айнщайн да направи във фейсбук страница за Общата теория на относителността, посещавана предимно, ако не и само от малоумни хейтъри (Омрази, както им викат на Северозапад), които по никакъв начин не могат да бъдат убедени, че земята е кръгла, след като нощем, бидейки с главата надолу, не изпопадат в бездната на пространство-времевите кривини. (А бе, защо ли това състояние на неразбиране ми е познато?)…

През всичките тези векове на турско владичество българите си живеят в своите общини – далеч от обществените бури, стълкновения и достижения. Живеят като чушки в буркан безметежното си живуркане – сгушено, битово, земно, без пориви, възходи или падения, без войни и достижения.

Без възможността да влияят върху обществения и държавния живот на света, в който живеят.

Нещо повече. Без надеждата, че биха могли да влияят.

Нещо повече. Без представата, че биха могли да влияят.

Тази представа се посъбужда едва през втората половина на 19 век /църковните борби/, след четири века и половина сън. Сън дълбок, както се пее и в бунтовническите песни.

Това състояния, тези адети, привички и обичаи предопределят завинаги общественото и гражданското поведение на българите. Робската психика не е празно понятие.

Ние тук ще си живеем с хитрости и далавери (ще крием добитъка в гората, за да пестим от данъка), кметът ще си прокара джаде до къщата, щото ни представя пред властите, а пък, когато дойде пашата, ще му целунем ръка, белким ни направи някой себап – къде чешма (построена от НДСВ), къде спортна зала, къде магистрала….

Не преди триста или четиристотин години, а преди три месеца селяните от Сапарева баня (нарочно пиша селяните), паднаха на колене пред портрета на Бойко Борисов, белким им уреди нещо си там. Наистина изпопадаха на колене – случката я даваха по телевизора, има я и в Мрежата.

Дойдат ли пък нашите на власт, дошло му е значи времето да уредим нашата община, нашата махала, нашата рода и въобще нашите си хора. За държавата има кой да мисли. Пашата, беят, великия везир и султанът. Или продължителят на тяхното дело – Бойко Борисов. Нали това им е работата – да мислят вместо нас.

И така е във всичките страни на Балканския полуостров, били под османско владичество. Включително и в Турция.

Казват, че Левски бил закононарушител.

Естествено, че е бил закононарушител. Сега ще ви кажа още трима закононарушители.

Султан Селим Трети, решил да направи някои преобразувания и да замени еничерския корпус (той вече не се попълва с кръвен данък) с редовна армия по западен образец. Удушен.

Султан Абдул Азис (по негово време избухва Априлското въстание), обявил финансовия крах на империята и по тази причина решил да направи преобразувания по западен образец. Убит.

И третият – най-големият. Кемал Ататюрк.

Всъщност най-големият закононарушител и душманин на османската империя, най-големият рушител и губител на нейните адети и на нейното наследство е не Васил Левски, а бащата на всички турци Кемал Ататюрк.

В преобразувателското си ровене и в желанието си да изстърже османското наследство от родината си той стига до там, че забранява отколешната турско-арабска писменост и я замени с латиница. Дотам, че изгаря голяма част от архивите на империята. Като шега на съдбата част от тези архиви са спасени от български офицери и тайно прекарани в България с камион – това е сравнително известна случка.

Хайде да си въобразим невъобразимото – султан Селим Трети, Васил Левски, султан Абдул Азис, Христо Ботев и Кемал Ататюрк като съратници.

А всъщност защо пък да е чак толкова невъобразимо?

Четиримата действително са имали някои общи разбирания. Имали са и едно общо виждане (идеал).

Страните им да се отърват от назадничавите, овехтели и пагубни за народите им османски табиети, да догонят Европа и да бъдат част от развития свят.

Разбира се, на Турция й е най-трудно да се отърси от това наследство. Тя все още не се е отърсила.

Но и България не се е отърсила. Не съвсем.

Взаимната омраза, раздухвана по примера на националните пориви от втората половина на 19 век, е част от това наследство.

Едни хора предложиха да се построи огромен, ама много огромен паметник на Левски и да се забучи някъде при турската граница, та Левски да гледа строго към турчолята, да ги плаши като едно време джингибито както ги е плашил, а пък ние, българите, да се гордеем национално.

Турците пък, ако решат и те да се покажат ербап, могат и те на границата, баш срещу паметника на Левски да издигнат един свои си огромен, ама още по-огромен паметник, примерно на Сюлейман от “при Шипка” или на адаша му Сюлейман Великолепни.

Пък ние да не им се дадем и да издигнем нов, още по-огромен паметник на Левски.

Пък те, ако щат да се покажат още по-ербап, да издигнат един още по-нов, още по-огромен паметника на Сюлейман.

И така нататък, докато…

Изследователите вече разбраха защо са изчезнали племената от Великденските острови. Изчезнали са заради огромните каменни истукани. За да изправят тези истукани близо до брега на морето, на местните хора са им били нужни много дървени трупи (подлагали са трупите отдолу, та да търкалят истуканите). И затова са изсекли всички дървета. Като следствие изворите пресъхват и островът опустява.

А за какво са им били тези истукани, не е съвсем сигурно.

Може би за да ги види откъм морето някое божество или някой баш юнак, та да дойде и да им оправи бакиите.

А може би истуканите са били издигнати, за да се види, че племето на дългоухите е било по-велико от племето на късоухите. (Или обратното, няма значение, но такива две племена е имало на острова.)

Но каквито и съмнения да има по въпроса паметник на какво са тия истукани, няма съмнения за това паметник на какво са станали.

На човешката глупост, разбира се.

Ама ще кажете, че това е било много отдавна, било е много далеч, някъде по средата на Тихия океан и сега такива щуротии не стават.

Ами не ходете чак в средата на Тихия океан, идете в съседно Скопие и ще видите дали не стават такива щуротии.

То не си оправило водопроводите, кръстовищата и транспорта, то не си е изнесло боклука, ами строи каменни истукани на кой ли не, включително на император Юстиниан (sic), та да си повдигне самочувствието.

А сега да ви кажа какъв би бил най-подходящият паметник и за България, за Османската империя, и за българо-турските взаимоотношения.

Двама души от бронз. Ама не големи, малки, като ония на площад “Славейков”, дето децата им викат “чичковците”, а Симеон СакскКобургготски “братя Славейкови”.

Да седят кротко един до друг някъде на българо-турската или на турско-българската граница, да си приказват, да разтягат локуми и да се наддумват.

Настрадин Ходжа и Хитър Петър, разбира се. А може също Хитър Петър и Настрадин Ходжа. А може Настрадин Петър и Хитър Ходжа. Само да не е Левски и палачите му. Те вече си имат паметници, където трябва.

Преди време вековните врагове Франция и Германия, по предложение на съответните министрите на културата и образованието и с благословията на Франсоа Митеран и Хелмут Кол, направиха общи изложби за миналото на двете страни, за това как едните си представят другите, за заблудите и недоразуменията, за глупавите предубеждения и предразсъдъци, както и за откровените лъжи.

И хората не се хванаха за гушите, когато видяха, че в немската част на изложбата Карл Велики е представен като велик германски император, а във френската – велик френски император. Смяха се.

Преди време двамата големи държавници Франсоа Митеран и Хелмут Кол заедно, хванати за ръце, отдадоха почит на загиналите при Вердюн.

Сега Франция и Германия не са вековни врагове. За омраза между французи и германци е смешно да се говори дори. Сега Франция и Германия са двете водещи европейски държави, които имат най-голямо влияние при определяне политиката на Съюза.

А толкова ли е страшно и невъобразимо българският и турският държавен глава заедно, хванати за ръце, да отдадат почит на загиналите при Шипка. На всички загинали – и българи, и турци.

Ами в края на краищата на “турчолята”, пратени да се бият при Шипка, им е било внушавано, че се бият за царщината си, тоест за султанщината си, и изпълняват свещения си дълг.

Ами толкова ли е страшно и невъобразимо българският и турският държавен глава заедно, хванати за ръце, да отдадат почит на загиналите при Чаталджа?

Ами в края на краищата на “българята”, пратени от Кобурггота да завладяват Цариград, е било внушавано, че се бият за родината си.

Ами толкова ли е страшно и невъобразимо да се напише една обща история на турското владичество по нашите земи. Най-малкото поради това, че тази история наистина е обща. Не за да се преподава по училищата, това скоро няма да стане. Но като опит за взаимно разбиране поне.

Ами изглежда чак толкова. Страшно и невъобразимо.

Защото вместо умни, образовани и далновидни държавни мъже, вместо истински водачи, способни да осмислят миналото и да осветлят бъдещето, народът си е избрал за властници (по свой образ и подобие) полуобразовани тарикати, чиито умствени и държавнически способности се изчерпват предимно със способността им да се възползват от хорските предразсъдъци и заблуди. Да ръсят тъпни от рода на тази, че всякакви изказвания за Ботев и Левски, извън общоприетите, ще се приемат като заплаха за националната сигурност – Боже, каква посредственост и първичност. И то не от министър на войната или полицията, а от министър на образованието.

Но, както е рекъл Оня – “Млъкни сърце”.

 

Източник: ivo.bg

.

7 коментара »

  • Писма от ада said:

    Да припомним „Писма от ада“ на военния журналист Дженюариъс Макгахан. Репортажи, публикувани в лондонския вестник „Дейли Нюз“, които се оказват камъчето, което преобръща колата, натоварена с политическите кроежи на Великите сили по време на Априлското въстание и Руско-турската война от 1877-1878 г. Европа разбира истината за турското робство у нас. Прочетете и преценете сами – под турско робство ли е била България 500 години, или под „чуждо управление“ и дали зверствата, на които е било подложено населението на страната ни са били…“турско присъствие“.
    Ние вярваме, че историята не може да бъде променена, тя не е слугиня на политиката и едно общество може да бъде „излекувано” само с истина.

    Писма от ада: Батак – Долината на смъртта и хората без сълзи
    izlojba-macgahan3jpg
    Няма нещо казано за турците, което да не вярвам сега. Нищо не би могло да се каже за тях, което аз да не сметна за вероятно и правдоподобно. Човек би помислил, че съществува известна граница за жестокостите, за които всяка дискриминация е невъзможна, където обикновеното сравнение, пресмятане и мярка са поставени извън всякакъв въпрос. Но тази граница турците са вече преминали. Човек не може да ги следва повече. По пътя се издигат планини от страшни факти, зад които нищо не може да се види и безсмислено е всяко усилие да се върви по-нататък. Човек чувствува, че е излишно да продължава да мери тези планини и да решава дали те са с няколко метра по-високи или по-ниски, или да търси къртичини между тях. Човек чувствува, че е видял достатъчно, че е време да отстъпи назад.

    Но нека ви разкажа какво видяхме в Батак: Ние имахме известни трудности при напускането на Пещера. Представителите на властта бяха обидени поради това, че г. Скайлер отказа да вземе турски чиновник с него, и заповядаха на жителите да ни кажат, че тук няма коне, а ние трябваше да оставим нашите каруци и продължим на седло. Но хората бяха толкова загрижени да отидем, че сами ни доставиха коне въпреки забраната, като ги докараха първо без седла, за да покажат уж, че вършат това без охота. Ние попитахме дали биха могли да ни донесат и няколко седла. С голяма готовност и с известна насмешка за начина, по който заповедите на мюдюрина бяха потъпкани, те донесоха и седлата. Най-после възседнахме конете и се приготвихме да потеглим. Цяла сутрин ние бяхме обсадени от същите хора, които предната нощ ни бяха блокирали. Или поне те изглеждаха да бъдат същите, тъй като техните разкази бяха много сходни помежду си.

    magahanНие не можехме да направим нищо, освен да изслушаме със съжаление няколко от тях — цял ден не би стигнал, за да се изслуша всяка отделна история на нещастия и страдания — и да дадем неясни обещания, че при нашето завръщане в Константинопол ще направим всичко, което е по силите ни, за да облекчим тяхното нещастие. Но дипломатическата помощ — уви! — е много бавна. Докато посланиците разменят ноти и вежливости и се канят един друг на обеди, докато изпращат представители при Високата порта и получават обещания, в които никой не вярва, нещастният народ тук гладуваше и умираше. Мнозина от обкръжаващите ни решиха да се възползуват от случая и ни придружат до Батак, за да посетят своите разорани домове, а други задържаха юздите на конете ни, решени да ни накарат да ги изслушаме, преди да тръгнем. Една жена хвана моя кон и го държа, докато не ми показа мястото, където куршум е пробол ръката й, сега напълно неспособна за работа. И това беше най-малката от нейните горести. Мъжът й беше убит, а нейните малки дечица очакваха хляб от тази счупена ръка. Всичко това беше разказано на език, толкова сходен с руски, че аз можах да разбера голяма част направо, без преводач. Българският език е така близък с руския, че аз можех лесно да си въобразя, че се намирам между селяните на Волга или жителите на Гостиний двор в Москва. Сходството е поразително и затова не е чудно защо руснаците съчувствуват на тези хора.

    Човек забелязва подобно семейно приличие и в очите, такова каквото може винаги да се види между братя и сестри, които са изцяло различни един от друг по черти. Приличието изпъква в особеностите на изражението, в движенията на ръцете, в тоновете на гласа, дори в този странен, неопределен израз на лицето, който често при руския селянин прави невъзможно да се определи дали той се смее, или плаче. Руснак, българин, сърбин, черногорец и чех могат да се срещнат и разговарят, всеки на своя собствен език, и да се разберат един друг. Не може да не се очаква англичаните северно от Темза да не съчувствуват на тези южно от реката, ако последните бяха под турско господство, така както нищо не може да спре тези славянски народи да си помагат един на друг, когато един от тях пъшка под чужд деспотизъм.

    Батак е разположен на около тридесет мили от Пазарджик, по права линия, високо в разклоненията на Родопите, които се простират южно от главната верига на Балкана. Пътят представляваше стръмна планинска пътека, проходима на места само с ловкостта на дива коза. При завръщането си научихме, че има по-хубав път, но нашият водач със своето ориенталско своенравие беше избрал лошия. Ние образувахме странна, но малко тъжна процесия, когато се запъхтяхме по стръмното. Първи вървяха нашите две заптиета в техните живописни костюми, наежени с ножове и пищови, нашият водач, също така въоръжен до зъби, след това петте души, които съставяха нашата група, възседнали мулета и коне, покрити отгоре с неописуеми седла и парадни конски сбруи, последвани от процесията на петдесет или шестдесет жени и деца, които се бяха решили да ни придружат до Батак. Много от жените носеха малки деца и тежък допълнителен товар, съдържащ провизии, облекло, готварски съдове или жътварски прибори, които те бяха изпросили или взели на заем в Пещера. Даже децата — малки момиченца, девет и десетгодишни — едва се мъкнеха по стръмната планина, превити под прекалено тежкия за тях товар. А трябва пет или шест часа, за да достигнем до нашето предназначение.

    След три часа пълзене по пътеките, които бяха толкова стръмни, че ние се видяхме принудени да слезем от конете и да вървим половината от времето пеша, не съвсем безопасно от пропадане в някоя пропаст, ние се изкачвахме все по-високо и по-високо, докато ни се стори, че влизаме в самите облаци. Най-после се измъкнахме от гъстата гора и попаднахме в прекрасна долина, която простря богат килим от зеленина пред очите ни. Малка рекичка шумолеше и се провираше през нея, а над водата се очертаваше миниатюрна дъскорезница. Изглежда, че жителите на Батак са водели значителна търговия с дървен материал, който те обработвали от горите на околните планини. По-късно ние срещнахме голям брой такива малки бичкиджийници и дори ни казаха, че те били около двеста в самото градче и околността.

    Дъскорезниците са мълчаливи сега. Малката долина и нейните богати, сочни склонове са били сигурно покрити с многобройни стада от овце и добитък. Нищо живо не се виждаше сега. Това малко красиво място беше самотно като гробище, сякаш с години живо същество не е стъпвало по неговия богат чим. Изкачихме се по склона надясно и когато стигнахме до върха на хребета, който го отделяше от съседната долина, пред нас се откри красива панорама. Планините тук се простират в кръг, затварят парче земя около осем до десет мили в диаметър, значително по-ниска долу и набраздена с голям брой па-дини и долове, които я прекосяват по всяко направление, като че ли се кръстосват и пресичат едни други, без ни най-малката проява на вододел. Тоя кръг изглеждаше по-скоро увеличена снимка на планините от Луната, отколкото каквото и да е друго, което би могло да мине през ума ми.

    Долу, на дъното на една от тези падини, зърнахме селище, до което нашият водач ни уведоми, че ще трябва още час и половина път, за да го достигнем. Наистина то изглеждаше да бъде съвсем близко. Това беше Батак, който търсехме. Склоновете бяха покрити с малки ниви пшеница и ръж, позлатени от зрелост. Въпреки че нивите бяха узрели и презрели, въпреки че на много места пълните класове бяха прекършили стъбла и сега лежеха на земята, нямаше никакъв признак от жътвари, които да правят опит да ги спасят. Нивите бяха опустели, както и малката долина. Реколтата гниеше в земята. След един час път ние се приближихме до градчето.

    Щом приближихме, нашето внимание бе привлечено от хайка кучета по наклона към градчето. Отбихме се настрана от пътя, минахме през развалините на две-три стени, през няколко градини, пришпорихме конете по нанагорното към кучетата. Разярено те излаяха по нас и избягаха в съседните ниви. От седлото аз не забелязвах нищо особено, докато моят кон не се запъна. Погледнах надолу и видях, че е стъпил върху човешки череп, отчасти скрит в тревата. Черепът беше напълно изсъхнал и оглозгай, сякаш е бил там от две или три години, така добре бяха свършили своята работа кучетата. Няколко крачки по-нататък имаше друг череп, а до него част от скелет — също така бял и изсъхнал. Колкото се изкачвахме по-нагоре, толкова повече намирахме кости, скелети и черепи. Но тук те не бяха така добре оглозгани, тъй като парчета полуизсъхнала, полуизгнила човешка плът прилепваше още по тях. Най-после пристигнахме на малко плато или площадка върху хълма, където земята беше почти равна с изключение на малко вдълбаване, където се показваше начало на падина. Насочихме се натам с намерение да пресечем, но изведнъж дръпнахме юзди с възклицание на ужас: точно пред нас, почти под краката на конете ни, се показваше картина, от която изтръпнахме. Грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети, почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, събрано на мръсна купчина, около която тревата растеше обилно. Заразяваща миризма, подобна на тази от умрял кон, се разнасяше наоколо. Тук кучетата намираха бързо храна и нашето неочаквано приближаване ги прекъсна.

    По средата на тази грамада можах да различа малка форма на скелет, все още облечен в женска риза, черепа обвит с цветна забрадка, а кокалите на глезените обути в изплетени чорапи, без стъпала, каквито носят българските девойки. Ние погледнахме наоколо. Земята беше постлана с кости по всяко направление, където кучетата ги бяха замъкнали, за да ги глождат на спокойствие. Градчето лежеше на разстояние от стотина ярда по-долу от нас. Гледано от нашето място, то напомняше нещо сходно с развалините на Херкулан или Помпей.

    Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко бе маса от развалини, сред които се издигаше и достигаше до нас дълбок, оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци. Стонът изпълваше малката долина и се внасяше във вой. По-късно, когато влязохме в градчето, ние разбрахме този звук. Отново погледнахме грамадата от черепи и скелети пред нас. Забелязахме, че всичките са малки, и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички те са били жени и момичета. От седлото на коня аз преброих над сто черепа, без да включвам тези, скрити под другите кости на страхотната грамада, нито тези, разпилени надалеч и нашироко из нивите. Почти всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Ние се спуснахме към града. Сред разрушените стени на първата къща, до която дойдохме, видяхме жена, седнала върху купчина боклук, да се люлее насам-натам, да изплаква някаква монотонна песен, половината изпята, половината изридана, с някаква дива раздирателна мелодия. В своя скут тя държеше бебе, а край нея друго дете стоеше мълчаливо и търпеливо. С учудени очички то погледна към нас, когато минавахме, но жената не ни обръщаше внимание. Ние наострихме ухо да чуем какво говори тя и нашият преводач ни предаде следното: «Къщата ми, къщата ми, бедната ми къщица; мъжа ми, мъжа ми, горкия ми мъж, скъпия ми мъж; къщата ми, милата ми къщица» и така нататък. Тя повтаряше същите думи отново и отново, хиляди пъти. В съседната къща имаше две жени, които се вайкаха по същия начин — едната възрастна, другата млада. Те повтаряха думи почти идентични: «Имах къща. а сега нямам нищо; имах мъж, а сега съм вдовица; имах син, а сега нямам утеха; имах пет деца, а сега нямам никого.» В същото време те се клатеха насам-натам, удряха се по главите и кършеха ръце. Жените се спасили от клането и току-що за пръв път се бяха завърнали у дома, възползувайки се от нашето посещение или това на г. Беринг. Те са могли да се завърнат много по-рано, но ужасът е бил толкова голям, че без присъствието и покровителството на чужденец, те не са посмели да сторят това. Сега те ще продължават с часове да оплакват своите опепелени домове с тази странна погребална песен. Това беше обяснението на извиващия се вой, който бяхме чули горе на хълма. Колкото повече напредвахме, толкова повече плачът се увеличаваше. Някои от жените бяха седнали на купчините камъни, срутени върху подовете на къщите им. Други ходеха нагоре-надолу пред портите, кършеха ръце и повтаряха същите вопли на отчаяние. Малко сълзи имаше в тази всеобща скръб. Това беше суха, тежка, отчаяна скръб. Изворът на сълзите беше пресъхнал преди седмици, но приливът на мъката и нищетата беше по-голям от всякога и търсеше да намери отдушник без тяхна помощ. Както се придвижвахме,, повечето от хората се събираха на върволица след нас. Накрая се образува шествие от четиристотин или петстотин души. Скръбните плачове на жените и децата ни следваха навсякъде, където отивахме. Аз вярвам, че никога вече няма да чуя такъв стон от техните обединени гласове, плач, който се издигаше чак до небето.

    Може би ще бъде добре, преди да продължа по-нататък, да кажа нещо за Батак, така че читателят да си състави по-добра идея за това, което е станало тук. Батак е бил селище от деветстотин къщи и с около 8000 или 9000 жители. Тъй като липсват статистически данни от преброяване на населението и каквито и да е други достоверни статистически сведения в Турция, невъзможно е да се каже точно броят на населението в което и да е селище. Обикновеното правило обаче да се смятат пет души на къща едва ли е валидно за България. Българите подобно на руските селяни принадлежат на старата патриархална традиция — бащи, женени синове.деца и внуци живеят заедно, под един и същ покрив, докато дядото умре. При всяка женитба на един от синовете нова соба се пристройва към старата къща. Заедно с новото поколение семейството достига често двадесет или тридесет души, живеещи под същия покрив, всички послушни и уважаващи главата на семейството.

    Следователно при определяне броя на населението по броя на къщите редно е да се смятат средно осем или десет души на къща. Един ефенди твърди в своя доклад, че имало всичко на всичко само 1400 жители в Батак. По-голяма безсрамна лъжа от тази никога не е била изричана дори от турчин. Г.Скайлер успя да се сдобие с данъчния списък за текущата година и установи, че 1421 работоспособни мъже са подложени да плащат освободителен военен данък. Този брой на мъжете във всяка друга европейска страна би означавал население от около 15 000, но тук не може да се даде повече от общо 8000 до 9000 души. Такъв е броят на населението в Батак, приет от самите местни жители, както и от тези в Пещера.

    Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Трябва да си призная, че самият аз, и то не много отдавна, не бях далеч от поддържане на същото мнение. Аз бях учуден и вярвам, че повечето от моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от турците, са в цъфтящо състояние. Те се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички — бедни и богати — се ползуват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише. И накрая процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция. Питам се дали европейците, които говорят, че българите били диваци, са уведомени за тези факти? И друго, аз мислех, че изгарянето на български села означава изгарянето на няколко колиби, направени от кал, които нямат голяма стойност в действителност и които могат да бъдат възстановени. Бях особено много учуден да установя, че множеството от тези села са наистина добре построени градове, със здрави каменни къщи, че в много от тях живееха сравнително значителен брой хора, които бяха достигнали нивото на всички удобства, и че някои от тези села могат да служат за пример на много английски и френски села. Истината е, че българите наместо диваци, за каквито ги смятаме, са в действителност трудолюбиви, упорити в работата, честни, образовани и мирни хора. Що се касае до въстанието, слаб опит за такова е имало в три или четири града, но в Батак не е имало никакви прояви и дори се вижда, че нито един турчин не е бил убит тук.

    Турските власти не претендират да е имало убити турци или пък жителите да са оказали някаква съпротива. Ахмед ага, който е ръководил клането, пристигнал с башибозуците и поискал да бъде предадено оръжието. Жителите отначало отказали, но все пак предложили да го предадат на редовните войски или на каймакамина в Пазарджик. Ахмед ага отказал да позволи това и продължил да настоява оръжието да му бъде предадено на него и неговите башибозуци. След значително колебание и преговори това било направено. Не трябва обаче да се предполага, че това оръжие е било специално приготвено от жителите за въстание. Оръжието е обикновено и всеки християнин или турчин го носи открито. Такъв е обичаят тук. Какво е последвало предаването на оръжието, ще бъде разбрано най-добре с продължение на разказа за виденото вчера. На мястото, където слязохме по главната улица на селището, насъбралите се около нас хора ни показаха край пътя купчина от пепел. В нея можеха да се различат голям брой калцинирани кости. Тая купчина от изгорени убити тела показва, че турците са правели празни и неуспешни опити да изгарят труповете.

    Малко по-нататък стигнахме до предмет, който ни изпълни с ужас и жалост. Това бе скелетът на младо момиче, не повече от петнадесетгодишно, захвърлено в хендека край пътя и отчасти покрито с отломките на разрушена стена. То беше все още облечено в женска риза. Глезените — обути с чорапи без стъпала, но малките крака, от които обувките са били смъкнати, бяха голи и поради това, че месото беше изсъхнало, наместо да се разложи, изглеждаха съвършени. На черепа имаше дълбока рана. Богата кестенява коса, дълга почти ярд, висеше все още повлечена в праха. Трябва да се отбележи, че всички скелети на жени, намерени тук, са облечени само в женски ризи. Това нещастно дете очевидно е било съблечено по риза, за да бъде претърсено за пари и скъпоценности или от чиста бруталност, след това изнасилено и убито. Ние говорихме с много жени, преминали всички етапи на мъчението, без последния. Процедурата, изглежда, е била следната: турците хващали жена, събличали я внимателно по риза, оставяли настрана ония дрехи, които са били ценни, и всички украшения и скъпоценности, които тя би могла да носи със себе си. Много от турците поемали грижата да я изнасилят, а последният от тях я убивал или не, съобразно какво му е настроението.

    На следващата къща ни спря мъж, за да ни покаже останките на своя малък сляп брат, жив изгорен. Видяхме купчинка от изгорени и калцинирани кости. Грубият селянин с мъжествено лице се свлече на земята и зарида като дете. Обезумял, изглежда, той не разбираше, че нещастното сляпо момче е по-добре сега и че той би трябвало да благодари на турците, наместо да плаче за брат си.

    От другата страна на пътя имаше два скелета на деца. Те лежаха едно до друго, отчасти покрити с камъни и с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи. Броят на децата, убити в тези кланета, е повече от огромен. Те са били често набождани на байонети. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета, набучени на байонети и разнасяни по улиците в Батак и Панагюрище. Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това предписание в много по-широк смисъл и брои също така жените и децата. С цел да надуят бройката тук, в Батак, башибозуците са удряли открито бременни жени и убивали неродени деца. С приближаването към центъра на града костите, скелетите и черепите ставаха все по-многобройни. Няма къща, под чиито развалини да не сме открили човешки останки. Улиците покрай тях бяха също така покрити с кости. Пред много от портите жените ходеха нагоре-надолу и провличаха погребална песен. Една от тях ме хвана за ръка и отведе вътре между стените; там, в един ъгъл, наполовина покрити с камъни, лежаха останките на друго младо момиче, с дълги коси, безредно разпуснати между камъни и прах. А майката просто пищеше в агония и биеше безумно главата си в стената. Аз можах само да се обърна и с разбито сърце да излезна навън, да я оставя сама с нейния скелет. Няколко крачки по-нататък друга жена седеше на прага, превиваше се и издаваше сърцераздирателни стенания, които прехвърляха границите на моето въображение. Нейната глава бе скрита в ръцете й, докато пръстите несъзнателно намотаваха и скубеха косите й, щом погледнеше в нейния скут, където лежеха три малки черепа с все още полепнала потях коса. Как е могла майката да се спаси, а децата й да бъдат изклани? Кой знае? Може би тя е била извън градчето, когато е станало клането. Може би тя е оцеляла с бебе в ръцете, като е оставила трите малки да бъдат спасени от бащата. Или може би, най-ужасното от всичко, тя е била толкова поразена от уплахата, че е оставила своите три малки на съдбата и е спасила своя собствен живот чрез бягство. Ако това е така, не е чудно, че тя скубе косите си по такъв ужасен, несъзнателен начин, когато погледне трите малки главици, лежащи в нейния скут.

    Сега вече се приближавахме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали от дрехи и парчета изгнило месо. Въздухът е тежък, с омайваща до припадък миризма, която се увеличава все повече с нашето придвижване напред. Всичко започва да става ужасно. Училището е от едната страна на пътя, черквата — от другата. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е било обширна хубава сграда, годна да приеме двеста или триста деца. Под камъните и боклука, които покриват пода на височина от няколко фута, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени. Точно край училищната сграда има широка, недълбока яма. Две седмици след клането в нея били погребани сто тела. Но кучетата са ги изровили отчасти. Вода е напълнила ямата и сега тя се е превърнала в ужасен резервоар за утайките от канализационната система, с плуващи наоколо или наполовина стърчащи в калта човешки останки. Наблизо, върху брега на малка рекичка, която прекосява селото, има дъскорезница. Вирът под нейното колело беше пълен с мъртви тела, които плаваха из водата. Бреговете на рекичката са били по едно време буквално покрити с трупове на мъже и жени, млади момичета и деца, които са лежали там, разкапващи се на слънцето, изяждани от кучетата. Но милостивото небе изляло пороен дъжд над тях, малката рекичка придошла, отвлякла телата и ги разпиляла далеч надолу по своите брегове, през тесните канали и тъмните дефилета, под добелите храсти и сенчестите гори, на четиридесет мили разстояние, чак до Пещера и дори до Пазарджик. Влязохме в черковния двор. Миризмата тук беше толкова лоша, че беше почти невъзможно да се пристъпи. Взехме тютюн в шепите си и като го държехме до носовете си, продължихме нашето разследване.

    Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор, около петдесет ярда широк и седемдесет и пет ярда дълъг. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас. Видяхме, че мястото е затрупано с камъни и боклук на височина от пет до шест фута по-високо от нивото на улицата, и след инспекция открихме, че това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, е в действителност огромна грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни. Целият черковен двор е изпълнен с тях на дълбочина от три до четири фута и ужасната миризма идва именно оттам. Няколко седмици след клането била получена заповед да бъдат погребани мъртвите. Но зловонието по това време станало толкова смъртоносно, че е било невъзможно да се изпълни заповедта или дори да се остане в съседство до селото. Хората, изпратени да свършат тази работа, се задоволили с погребването на няколко тела, хвърлили малко пръст върху други, така както са ги намерили, а тук, в черковния двор, те направили опит да покрият безкрайната грамада от разкапани човешки тела с хвърляне на камъни и боклук през оградната стена, без да посмеят да влезнат вътре. Те са постигнали това само частично. Оттогава кучетата са били на работа там и от тази чудовищна гробница сега можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце — в ужасна безредица. Казаха ни, че тук, само в този малък черковен двор, лежат три хиляди души и ние можем добре да го повярваме. Това беше ужасяващо зрелище — зрелище, което ще ни преследва цял живот. Малки къдрави главици се показваха там, в разкапващата се маса, смазани под тежките камъни; малко краче, дълго колкото пръст, на което месото, преди да има време да се разложи, бе силно изсъхнало от ужасната горещина; малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали; деца, които са умрели сред писъци от уплаха и ужас; млади момичета, погинали в плач, ридания и молби за милост; майки, умрели в усилие да заслонят със слабите си тела своите малки дечица. . . Всички те лежат тук заедно, разпадащи се в една ужасна маса. Сеге те са млъкнали завинаги. Няма сълзи, нито викове, нито писъци от ужас, нито молби за милост. Житото изгнива по нивите, а жътварите гният тук — в черковния двор.

    Погледнахме вътре в черквата, почерняла от изгарянето на дървените резби, но все още запазена, без особени повреди. Ниска постройка с нисък покрив, подпрян с тежки и неравномерни арки, които изглеждаха високи само колкото едър човек да може да мине под тях. Това, което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед. Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и изпълваха до половина самата черква, чиито ниски и мрачни арки изглеждаха още по-снизени и по-тъмни. Тяхната картина избождаше окото. Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата. Обходихме селището и видяхме същите зверства стотици и стотици пъти. Навсякъде — скелети на мъже заедно с дрехите и плътта по тях да гният в безпорядък; черепи на жени с коси, провлечени в праха; кости на деца и бебета. Тук ни показват къща, в която двадесет души са били изгорени; там — друга, в която дузина девойки се прикрили, били открити и до една изклани, както предостатъчно го удостоверят техните кости. Навсякъде — ужаси след ужаси.

    В селището нямаше кучета. Когато жителите започнали да се завръщат, кучетата били откарани и избесени в покрайнините. Но аз видях една-две котки, угоени и мазни, да лежат самодоволно по стените и да гледат на нас със сънливи очи. Човек би попитал защо хората, които са сега в градчето, не погребват тези скелети и кости, наместо кучета и котки да ги глождат. Там, където селяните са успели да разпознаят костите на свои близки, те са направили известни опити да ги погребат. Но те нямат лопати да копаят гробове, а и сили не достигат от настъпилия глад. Освен това, повечето от останалите живи са жени; те правят безплодни усилия да запазят телата на своите любими близки, като ги покрият с малко земя. Ние намирахме обилни доказателства, че там, където костите са разпознати, за тях се полагаха нежни грижи. Видяхме много добре поддържани гробове, украсени с цветя. Видяхме и други гробове, разкрити от дъжда и кучетата, да показват части от скелета, все още украсен с цветя. Видяхме черепи, положени на земята, на прага или върху оградите на градините, с букети цветя върху тях. Това показваше, че някой се грижеше за тях и че този някой нямаше желание да ги погребе, да ги скрие от погледа си. Аз видях мъртвец, наполовина погребан, с изправено нагоре лице, празните му очи укорително втренчени към слънчевото небе, с букет, грижливо поставен в устата. Но повечето от скелетите и костите нямаше кой да се погрижи за тях. От осем или девет хиляди души, които са съставлявали населението на селището, само хиляда и двеста, хиляда и петстотин са останали живи и те нямат нито сечива да копаят гробове, нито сили да използуват лопатите, ако имаха такива. Но защо турските власти не са ги погребали? Турските власти ще ви отговорят, че са ги погребали и че са останали само няколко за погребване. От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните.

    От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично: «Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата.»

    Ние говорихме с много от хората, но нямахме сърце да изслушаме в подробности историите на много от тях. Ограничавахме се просто да ги питаме за броя на загиналите от всяко семейство. Никой друг метод не би могъл вероятно да даде по-добра представа за ужасния характер на клането и начина, по който цели семейства са били унищожени. «Колко души имаше вашето семейство?» — питахме ние. — «Десет» — беше може би отговорът. — «Колко са останали живи?» — «Двама». — «Колко бяхте вие?» — «Осем.» —«Колко» са останали?» — «Трима.» — Колко души бяхте вие?» — «Петнайсет. — «Колко са останали?» — «Пет.»И така нататък за семейства, които са наброявали от пет до двадесет души и от които са останали по един до пет души. Стара жена дойде при нас, кършеше ръце и плачеше по същия безумен начин, без сълзи, за който вече говорих. Когато успяхме да я успокоим, за да чуем нейната история, тя ни разказа, че имала трима стройни хубави синове — Георги, Иванчо и Стоян. Те били оженени за добри и работни невести — Райка, Стоянка и Анка — и имали дванайсет хубави дечица: Ангел, Драган, Георги, Иванчо, Петко, Асен, Богдан, Стоян, Тонка, Гинка, Марийка и Райка. Така че семейството е наброявало всичко деветнадесет души, живеещи под един покрив. От цялото това цъфтящо семейство, от стройните и хубави синове, от работните невести и от дванайсетте хубави дечица останала е само тази стара, нещастна баба. Всички до един били жестоко изклани. От цъфтящото семейно дърво е останало само това безжизнено и изсъхнало стъбло и горката стара жена падаше на земята, биеше се по главата и пищеше в отчаяние. Възрастен мъж ни разказа за своя вуйчо Благой Христов, уважаван старейшина. Той имал пет женени синове, които имали двадесет и седем деца. Семейството наброявало общо с жените тридесет и девет души, събрани под един и същ покрив. От това голямо семейство останали живи само осем души.

    Ако имахме време, можехме с часове да слушаме такива истории. В друго семейство от двадесет и пет души останали седем; в трето, двадесетчленно семейство, останали осем души. В много семейства, от десет до петнадесет души, останали от един до пет души. Множество са семействата, унищожени изцяло с нито един останал жив. Палачите, които са извършили това поголовно клане, не са черкези, както се предполагаше, а турци от съседните села, ръководени от Ахмед ага, за когото вече говорих. Батак е бил сравнително богат и преуспяващ. Той възбуждал завист и ревност у своите турски съседи и появилата се възможност за плячка, съчетана с религиозен фанатизъм и претекста за въстание в друга част на страната, изкушили турците. Ахмед ага е ръководил кланетата, но не е бил наказан и няма да бъде наказан. Напротив, той е бил възпроизведен в чин юзбашия и награден с ордени.

    Казаха ни, че голям брой деца и млади момичета били отвлечени. Знаеше се в кои турски села те са задържани, но турците отказваха да ги върнат на родителите. Господин Скайлер получи впоследствие списък на осемдесет и седем отвлечени момичета и момчета с указание на имената и възрастта им и с указание на селата, в които те се намираха.

    А що се касае до сегашните условия за живот на хората, прибрали се отново тук, просто е ужасно да се помисли. В покрайнините на градчето турските власти са построили няколко дървени навеса, под които завърналите се българи спят, но те нямат за препитание нищо друго освен това, което изпросят или заемат от своите съседи. В допълнение на това с дързък цинизъм и пълно пренебрежение към европейските искания идват заповедите на турските власти да се събират редовните данъци и военни облагания точно така, както това е ставало преди събитията. Ако поставите въпроса пред Високата порта в Цариград там ще отрекат този факт с най-благовидните протести и ще дадат най-дълбоки уверения и обещания, че всичко ще бъде направено, за да се помогне на пострадалите. Но навсякъде хората от изгорените селища идваха при г. Скайлер, за да засвидетелствуват един и същ факт: ако те не платят данъците и военните вноски, над тях надвисва заплаха да бъдат изгонени от заслоните и ъглите на съборените стени, където те са намерили временен приют. За тях е просто невъзможно да платят данъците, а какъв ще бъде резултатът от тези искания, трудно е да се предвиди. Правителството има голяма нужда от пари и трябва да ги намери. Всяко село трябва да изпълни своя редовен наряд от данъци. Живият трябва да плаща за мъртвите.

    Ние попитахме за историята на черепите и костите, които видяхме горе на хълма при нашето пристигане в градчето, там, където кучетата лаяха по нас. Казаха ни, че това са костите на около 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба, по-лоша от смъртта. Те били на разположение на своите поробители в продължение на няколко дни — изгарянето и ограбването на града не е могло да бъде извършено за един ден — и през цялото това време до последния ден те са били подлагани на всичко възможно, което горките, безпомощни и треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на брутални диваци. Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки изклани, тези нещастни млади създания, чиито най-големи грехове би трябвало да им осигурят спасение, чиито най-долни унижения би трябвало да им осигурят покровителство, са били откарани посред бял ден на хълма, под усмихващия се небесен свод, и там безмилостно обезглавени и захвърлени да гният на грамада.

    Мистер Дизраели беше прав, когато си изпробваше остроумието с твърдение, че турците обикновено приключвали връзката си с хората, попаднали в ръцете им, по много експедитивен начин. По-експедитивен от затвора. Наистина турците са експедитивни. Мистер Дизраели, вие сте прав. Откакто направихте вашата остроумна забележка, тези млади момичета лежат вече много дни тук, на грамадата.

    Писма от ада: Панагюрище
    Панагюрище. Градчето е толкова лесно достъпно от всички страни, че турската пехота би могла спокойно да се придвижи напред, като излезе от пътя и заобиколи тези укрепления.

    Десетте дни, през които панагюрци изкопавали гореописаните укрепления, не минали без инциденти. Пред първото укрепление се появили двама бегликчии на път за селището. Те получили заповед да предадат оръжието си и след като отказали да сторят това, били обстрелвани и убити. Тези бирници не били в тесния смисъл на думата служители на правителството, а по-скоро агенти на селския откупвач, който възбудил омразата на народа чрез своите грабежи. Скоро след това други седем турци идвали в градчето. Те получили заповед да се предадат и веднага се подчинили. Двама от тях били заптиета, двама — бирници, един чиновник и двама.помаци, или българомохамедани. Всичките били настанени в българска къща и добре третирани с изключение па едно от заптиетата. Това заптие било известно с голям брой деяния на жестокости и варварство и въстаниците решили, че заслужава смърт, осъдили го и го разстреляли. Ден или два по-късно други хора, в затворен файтон се приближавали по пътя към укрепленията. На поканата да се предадат те отговорили с опит за бягство. Последвало обстрелване. Файтонът бил пленен и се установило, че в него имало двама мъже и три жени. Мъжете и една от жените били убити при обстрелването. Една от останалите жени грабнала сабя и промушила един от въстаниците, за което била убита. Третата жена била пленена, отведена в градчето и третирана добре до идването на турците и нейното освобождение. Доколкото ни беше възможно да установим досега, това са единствените две жени, убити от въстаниците, и едната от тях, както току-що разказах, е била застреляна по случайност.

    Турските власти в Пловдив твърдят, че общо били убити дванадесет жени, но те не можаха да дадат на Г.Скайлер нито имената на жените, нито имената на селата където са станали убийствата, следователно той няма да приеме заявлението, докато не получи нови доказателства.

    Киани паша, изпратен да разследва кланетата, извършени от башибозуците, заяви с най-безсрамно нахалство пред г. Скайлер че жената и дъщерята на мюдюрина в Копривщица били убити. Господ Скайлер установи по време н анкетата, че жената на мюдюрина не е бита и че мюдюринът никога не е имал дъщеря . Говореше се също така, че жената на мюдюрина в Панагюрище юила уюита. Както вече казах, в това градче не е имало мюдюрин по време на въстанието и следователно неговата съпруга не е била убита. От дванайсетте случая на убити турски жени ние обследвахме пет и установихме, че три от обжалванията са без ни най-малкото основание Без имената на селата, където другите седем жени били убити, ние не можем да проведем обследване затова ще си позволим да се усъмним в тяхната истинност.

    Историята, разказана от Едип ефенди, за едно турско момиче, убито и обезобразено по най-отвратителен начин, е чиста измислица. Никой турчин или християнин от Пазарджик в близост до мястото, където се говори, че станала случката, не е дори чул за нея. Не са чули за нея и различните консули в Пловдив а те са получавали ежедневни доклади за всичко, което е ставало в цялата област, до момента, в който са прочели доклада на Едип ефенди Истината е, че тази история, измислена от Едип ефенди, представлява най-безсрамна лъжа, лишена от приличие и достоверност. Изключителното положение в Панагюрище продължило в течение на девет или десет дни, през което време били убити девет турци и две туркини. Всички те с изключение на двете жени и едно заптие били убити с оръжие в ръце. За същото време паднали двадесет пленници, към които въстаниците показали добри обноски и грижи, докато турската войска дошла да ги освободи. Трябва да се напомни, че като правя тези изявления, аз не предавам разказаното само от едно лице. След моя разговор с учителката аз посетих Панагюрище, сравних нейните думи с разказите на други хора и установих тяхното потвърждение във всяка подробност, тъй като самите турци нито тук, нито в Пловдив не предявяват претенции за повече убити от броя, посочен по-горе.

    Въстанието избухнало на 2 май. На 12 май Хафъз паша пристигнал на мястото с цял полк редовна войска, с две или три артилерийски части и голям брой башибозуци. Изглежда, че въстаналият град разполагал само с 250 мъже, въоръжени с къси гладкоцевни пушки и карабини. Останалата част от въстаниците носели ножове или пищови, така както всеки един от тях носел обикновено преди вълнението. Сто и петдесет от най-добре въоръжените въстаници излезли да бранят пътя по посока към Пазарджик, а останалите сто отишли по другия път, тъй като разузнавачите не могли да установят по кой път идва войската. Когато Хафъз паша пристигнал, той намерил срещу себе си само 100 души и те, уплашени, от голямото превъзходство на силите,изпратени срещу тях, избягали след първата престрелка. Не се вижда дали въстаниците са изпразнили своето оръжие, тъй като нито един турчин не е бил убит или ранен. Поразени от тревога, жителите на селището се опитали междувременно да се изтеглят, но градът бил вече обграден и те били върнати назад или избити по къра. Пропуснах да допълня, че при появата на башибозуците жителите на осем или девет съседни села, иа брой от пет до шест хиляди души, напуснали ужасени своите домове и избягали в Панагюрище. 1е изпълвали улиците на града сред плач и писъци от ужас. След като съпротивата престанала или по-скоро, след като никаква реална съпротива не била оказана, за Хафъз паша не оставало нищо друго, освен да влезе в града, да арестува ръководителите на въстанието и да въдвори ред. Наместо това той приготвил артилерията и без да предупреждава селището да се предаде, започнал да го обстрелва, като безмилостно хвърлял избухващите снаряди сред тълпите от крещящи жени и деца. До полунощ гърмежите от оръдията тътнели сред улиците. Едва тогава гръмогласните кучета на войната замлъкнали. Те свършили своята работа. Сега идвал ред на сабята.

    През нощта и на другата сутрин войските и башибозуците нахълтали в селището. Започнала сцена на грабежи, насилие и кланета които могат да се сравнят единствено с тези в Батак. Нито възраст, нито пол били пожалени. Градът бил ограбен, а след това опожарен. Една четвърт от къщите били изгорени, хората изклани по улиците, по техните собствени прагове, върху родните им огнища. Стари мъже и жени, молещи за милост, деца и пеленачета, пищящи от ужас, загивали под бързата и сигурна сеч на сабята. Смята се, че само в това селище са убити над 3000 души, от които около 400 са били жители на града, а останалите — от съседните села, потърсили убежище в. Панагюрище. Но тук ние не видяхме ужасните сцени, които ни очакваха в Батак. За разлика от Ахмед ага Хафъз паша е имал достатъчно здрав смисъл, за да погребе телата през следващите три дни и по такъв начин да прикрие

    следите си.

    Не един път бе повтаряно, че тези деяния били извършени само от башибозуците, а не от редовната войска. Голям шум се вдигна по заявлението, в което се твърди, че кланетата били извършени без съгласието на властите. Ако подобно заявление притежава някаква стойност, обратното на него би следвало да бъде вярно — т. е. ако кланетата са извършени от редовни войски, тогава властите са отговорни. Истината е, че там, където има кланета, дело на редовни войски, те съперничат по зверство на башибозуците. В това отношение — и г. Скайлер ще го изтъкне в своя доклад — редовни и нередовни войски са били еднакво жестоки, безмилостни и свирепи. Хафъз паша е не по-малко виновен от Ахмед ага. Причината е ясна. Всички те са турци и между тях няма подбор. Кланетата са извършени по заповед на властите. Ето защо палачите са били повишени и наградени с ордени.

    В Панагюрище ни показаха развалините на черквата и на мястото, където е стоял олтарът, видяхме черна и нечиста купчина от калцинирани кости, с букет цветя върху тях. Това бяха останките на свещеника Тодор Пеев, 85-годишен, заловен и измъчван с надежда да се изтръгнат от него пари, обезобразен и насечен по начин, който само дивашкото въображение на турчин може да измисли, след това убит и изгорен пред олтара. На друго място ни показаха друга черна купчина с останките на стар сляп човек, Дончо Стрегльов, пребит до полусмърт, след това, в несвяст, хвърлен върху клада дърва и жив изгорен.

    Тук имало един стар човек на име Цвятко Бояджиев, обществен добродетел, щедър вносител в училищния фонд, известен за своите милосърдия еднакво към християни и турци, който издържал през зимата половината от вдовиците и сираците на селището. Той бил също така заловен, изтезаван и разсечен. Неговите очи били избодени и след провеждане на най-ужасни мъчения той бил хвърлен върху клада дърва и припаднал или мъртъв, хората не знаят в какво състояние, изгорен. Те заловили поп Нестор, изрязали пръстите му един по един, за да изтръгнат пари, и тъй като горкият човек нямал никакви средства да им даде, те продължили изстъплението, като му отсекли ръцете а накрая — главата му. Показаха ни в двора на малка, скрита между дървета селска къща пресен гроб, над който,когато минавахме,беше коленичила жена-Това беше гробът на осемнадесетгодишен младеж, току-що завърнал се от училище у дома след две години отсъствие, в момента на започването на вълненията, и който не взел участие във въстанието. Турците го заловили и — все едно спортно упражнение — в присъствието на майка му отсекли ръцете му една по една и накрая го убили.

    Това, което прави престъпленията още по-ужасни, е фактът, че много от тях са били извършени в присъствието на плачещи роднини — съпруга, майка, братя, сестри на жертвата. И това се е повтаряло стократно. Томове са необходими, за да се опишат всички истории, които чухме. Не само стари и млади мъже пострадали: жени, млади момичета, деца и пеленачета били безмилостно изклани. Турците нямали нито милост, нито състрадание, нито съжаление. Те нямали дори жалостта на дивите зверове. Дори тигърът няма да убие малкото от своя собствен род. Но турците, тези силни брадати мъже, забождали върху щиковете си пеленачета от люлките, подмятали ги във въздуха, набождали ги отново и ги захвърляли върху главите на пищящите майки. Те разнасяли по улиците малки бебета, набучени на щикове, с жалки главички и ръчички, увиснали върху цевите на пушките, а кръвта се стичала на струи по ръцете на убийците. Те режели главите на деца и принуждавали други деца да носят върху турското оръжие все още кървящите главички. Бих желал да напомня на читателя, че фактите, които изнасям, бяха спокойно и прецизно записани в мое присъствие от г. Скайлер и ще бъдат изложени в неговия доклад. Това са факти, разказани от хора, които плачеха, оплакваха, кършеха ръце и скубеха косите си само при простото спомняне на сцените, които са изживели.

    Стотици жени дойдоха да ни разкажат какво са видели и изстрадали. Изглежда, че нито една жена от селището не успяла да избегне насилието. Всичките го изповядваха открито. На други места, където същите жестокости бяха станали, жените се колебаеха да говорят. В някои случаи те отричаха да са били изнасилени, а по-късно научавахме, че те признали пред други за своето злочестие. В Копривщица делегация от жени се яви пред г. Скайлер, за да изрази своите оплаквания, и той бе до известна степен учуден, че те му говореха твърде малко. Но като си отиваха, те му оставиха писмо, подписано от всички, в което се казваше, че почти никоя жена от селището не е избягнала насилието. Те не можеха да доведат всички жени, за да му го кажат с vivo voce, но като сметнали, че той разследва тук в качеството на официално упълномощено лице и че трябва всичко да знае, решили да му напишат писмото. В Панагюрище жените не се колебаеха да говорят открито. Изнасилването било толкова публично и общо, че те чувствуваха безполезен всеки опит да прикрият своя позор и открито го изповядваха. Тези актове на изстъпление били засвидетелствувани не само в къщите, но и по улиците, в градините» в дворовете, тъй като турците са лишени дори от елементарно приличие, което би съпроводило порока. Те нямат нито стеснението на низостта, нито пък знаят какво значи поне капка природен срам. Майки били изнасилени пред дъщерите си; млади момичета — в присъствието на майките си, на сестрите си,, на братята си. Една жена ни разказа, като кършеше ръце и плачеше в отчаяние, че тя и дъщеря й, петнадесетгодишно момиче, били изнасилени в една и съща стая; друга — че била изнасилена в присъствието на нейните деца. Осемнадесетгодишно момиче ни призна с потреперващо и скрито в ръцете лице, че била изнасилена от десет войници. Жена, която дойде при нас с патерици и с куршум все още в глезена, заяви, че била изнасилена от трима войници, когато лежала ранена на земята в стон и агония. Млади, нежни и крехки малки създания, десет- и дванадесетгодишни, били третирани по същия брутален начин. Друга жена ни разказа как дъщеря й, нежно и слабичко дванадесетгодишно момиче, било грабнато и изнасилено от башибозук, въпреки че тя му предложила всички свои пари, които имала на тоя свят — тя предложила и самата себе си — само да би могла да запази детето. Друга ни разказа за малко деветгодишно момиче, изнасилено в нейно присъствие заедно с други момичета. Друга свидетелка ни разказа как група млади момичета, дванадесет до петнадесетгодишни, се приютили в нейната къща с надежда да се укрият, как те били открити, как две от тях били изнасилени и убити, защото се съпротивявали, и как другите се подчинили на своята съдба, пребледнели, целите в треска и с тракащи от страх зъби.

    И при всичко това сър Хенри Елиот и г. Дизраели продължават да ни бръщолевят за преувеличения. Несъмнено. Извършените тук престъпления преминават границата на всяко преувеличение. Зверските истории, които чухме, подлудяват. Те карат сърцето да се пръска в изблик на безпомощен гняв, който може да намери отдушник само в състрадание и безполезни сълзи.

    Разказаха ни случката с младо шестнадесетгодишно момиче, изнасилено от трима или четирима башибозуци в присъствието на нейния стар и сляп баща Изведнъж тя видяла, че един от башибозуците се готви да убие бедния стар човечец. Тя се хвърлила напред с писък, обгърнала баща си с ръце през шията в плач,опитвайки да го прикрие със своето нежно тяло. Всичко било напразно. Куршумът пролетял по своя път и бащата и дъщерята — сладкото младо момиче и старият сляп човек, — прегърнати, паднали мъртви на земята. Аз може би трябва да моля за извинение моите читатели, че представям такива измъчващи подробности. Но аз не пиша за деца или млади момичета, а за мъже и жени. Навсякъде тук аз виждам турците да гледат на англичаните като на свои съюзници и приятели, да очакват помощ от нас срещу техните неприятели и да вярват — а това е най-обезкуражаващото, — че те имат нашата подкрепа във всички техни деяния.

    Аз говоря това, което съм видял и чул, защото искам английският народ да разбере какво представляват турците и сам да реши дали ще поддържаме този клатещ се деспотизъм. Ако ще поемем тази ненавистна и пропита с пороци проказа върху нашите плещи, нека го направим с отворени очи и знание на фактите. Нека видим страшното чудовище, което носим, Господин Скайлер получи обилни доказателства за други престъпления, прекалено безумни, за да бъдат названи. Предполагам, че г. Беринг не е получил информация и не вярва в тях. Аз съвсем не се учудвам на това. Съществуват престъпления, които отхвърлят всяка анкета и помрачават всяка светлина. Теса подобни на долните и отблъскващи факти, прикрити под разваленото месо, в дълбоките канали, останали в тъмните дупки и ъгли. Те избягват всяка инспекция. С хладнокръвието на хирург, изпробващ нечистотата на гноясалата язва, г. Скайлер проучи до дъно тези тъмни дълбочини. Но аз не смятам, че той ще може да изложи фактите в своя доклад. Те излизат извън изразните възможности на английския език и аз на свой ред няма повече да ги споменавам.

    А какво станало с младата учителка, «Княгинята на българите»? Уви. Нейната съдба е тази на стотици други. Не бих могъл да я моля да ни разкаже цялата история на нейните нещастия. Всичко беше напълно изписано върху нейното бледо, убито, но все още нежно и симпатично лице. Ние разговаряхме с една жена в Панагюрище, която присъствувала в момента, когато учителката паднала в ръцете на трима или четирима башибозуци. Да, тази образована, интелигентна и чувствителна млада девойка била грабната и в присъствието на шест нейни другарки и съседи изнасилена от трима или четирима брутални типове, които все още мърсят земята с долното си съществуване. Сър Хенри, наистина преувеличено, нали. Ако вашата собствена дъщеря беше третирана по същия начин, вие бихте ли продължили да бръщолевите за преувеличения? Но това не било достатъчно. Нейният баща бил застрелян в собствената му къща и тя, и майка й сами копали гроб в градината, за да го погребат. И все още горкото момиче не изстрадало достатъчно. Две седмици след като въстанието било напълно разбито, турските власти научили, че тя е ушила знамето и дали заповед за нейния арест. Междувременно в града бил изпратен мюдюрин. В десет часа вечерта той я закарал в своята къща заедно с жената, в чиято къща било работено знамето — високата и едра жена, за която говорих в началото на настоящото писмо. Тя ни разказа какво се е случило през нощта в къщата на мюдюрина. Горкото момиче, въпреки сълзите и молбите, които биха омилостивили тигър, била съблечена гола, пребита, оплювана и отново изнасилена. Тогава тя получила прякора «Княгиня на българите», а на следващия ден тя и другата жена, която била също така малтретирана, дори по още по-ужасен начин, били изпратени в Пазарджик. Тук, обградена от турското население, тя била освиркана, подигравана, замеряна с кал, оплювана и обиждана с най-мръсните епитети, които една турска сган може да намери. Нямало значение, че тя била едно бедно плачещо момиче, само сред тълпа от врагове — по-скоро зли духове, отколкото хора. Няма съжаление в гърдите на тези диваци. Паднала в несвяст и загубила чувства, тя била захвърлена в една талига и откарана в Пловдив, заключена в местния затвор и държана на хляб и вода до идването на г. Скайлер. Тогава болна, с разклатено здраве и разбито сърце тя бе пусната на свобода.

    По време на нашето посещение в Панагюрище ние видяхме същия мюдюрин. Господин Беринг говори за него като за най-долния брутален тип, какъвто е виждал досега. През същата нощ, когато г. Беринг е бил там, като неуважение към неговото присъствие в селището мюдюринът изпратил заптиета да доведат в неговата къща две млади жени, чиито съпрузи били убити през боевете. Жените отказали. На следващата нощ, когато г. Скайлер беше там, той отново изпратил заптиетата и жените отново отказали. На сутринта отчаяните жени дойдоха при г. Скайлер и изразиха своя страх, че веднага след като ние напуснем селището, заптиетата ще ги арестуват. Господин СкайлеР разказа на губернатора в Пловдив за този мюдюрин, а губернаторът просто отговори, че знаел за него да е лош човек, но нямал по-добър подбор, за Да го замести. Този местен управител няма да бъде наказан. Няма да бъдат наказани нито Ахмед ага, главорезът на Батак, нито другият Ахмед ага еднакво известен, който разори Перущица, нито Тосун бей, който изгори Клисура, нито Шефкет паша, разбит като генерал в Босна и Херцеговина, а успял да излее своето отмъщение върху мирния народ на Пазарджик, където неговото генералство добило пълен размах. Напротив, тези турски герои бяха повишени, възнаградени и обкичени с ордени. А ние стоим със скръстени ръце. Аз съм сигурен, че нищо няма да бъде направено. Дипломацията е безпомощна. Ако сър Хенри Елиот остане в Константинопол, той ще отправи няколко кротки ноти до Високата порта, последната ще ги приеме с възможно най-голяма грация и — това е всичко. Как би могло да бъде другояче? Сър Хенри не вярва абсолютно в никакви зверства. Как би могло тогава да се очаква от него да изяви силен протест по този въпрос? Впрочем на мястото на сър Хенри може да бъде изпратен човек със силен характер, който веднага да представи спешни ноти до Високата порта и дори да разбере до какво биха довели силните протести. Турското правителство ще обещае всичко. То ще даде уверения за най-добри намерения, ще произнесе най-филантропичните протести, ще издаде нови фермани, дипломатите ще останат удовлетворени и това ще бъде всичко.

    Не може да бъде другояче. В империята няма дори шепа турци, които да разбират необходимостта от реформи. Не съществува сила, която да проведе реформите. Мутесерифът в Пловдив казваше самата истина, когато заяви, че няма друг, по-добър мюдюрин, когото да изпрати в Панагюрище на мястото на пияното животно, което е сега там. Ако се остави на турците, те не ще изпълнят никакви реформи. Същият губернатор се славеше, че бил твърде благосклонен към българите, и турците шумно искаха неговото уволнение. Той изглеждаше честен и съзнателен човек, с добра воля, готов да върши това, което е справедливо. Заедно с г. Скайлер и г. Беринг той разгледа по най-сериозен начин въпроса за бедственото положение на хората, чиито къщи бяха опожарени, което ни убеди, че той наистина работеше за облекчаване на техните страдания. Той заяви, че следва пари да им се дадат, добитъкът да им се възвърне, къщите им да бъдат възстановени и всичко възможно да бъде на-правено за тях. Той беше толкова усърден, толкова сериозен, толкова дълбоко убеден в необходимостта от тези мерки, че човек не би се усъмнил в неговите добри намерения. И какво, не само че добитъкът не е върнат, не само че къщите не са поправени, но г. Скайлер установи, че същият този сериозен и съзнателен губернатор в самия момент, в който ни заявяваше обещанията, издаваше строги заповеди за принудително събиране на редовните данъци от населението в Батак и другите изгорени селища. И това е един от добрите мъже, толкова приятелски настроен към българите, че турците искаха неговото отзоваване.

    Писма на Джaнюариъс А. Макгахан, публикувани в „Дейли нюз“

  • Andrey Nenov said:

    Отвратителна словесна диария на беров, апогей на която е

    “От всичките Балкани, от цяла Мала Азия и от Египет. Което показва, че отнетите от турската власт деца тогава не са били повече на брой от тези, които майките изоставят по домовете за сираци сега.

    Освен това, когато едно семейство отглежда средно от пет до седем деца, по-лесно може да се разделиш с едно. И да храни едно гърло по-малко.

    Още повече, когато знае, че детето не само ще оцелее, но ще бъде осигурено откъм битови удобства и рахаталъци цял живот.”

    Такава гнусотия може да напише или потурчен болен мозък, или индивид нямащ деца.. Повръща ми се..

  • Andrey Nenov said:

    и освен това – на Петко Симеонов – 1/2 страничка, на берво -10 страници.. за диарията му.

  • Mariana said:

    Още по темата – вж. тук – https://www.eurochicago.com/2019/04/pismo-ban/

  • Andrey said:

    Марияна,
    Въобще не ми рекламирай други статии..
    Този материал, ако имаш елементарно достойнство, няма да го пускаш тук изобщо.. пропагандирането на болни мозъци, не е за хвалба и показване..

  • Mariana said:

    Ако това има значение за теб, Андрей, това не е материал, пуснат от мен.
    А линкът към другия материал го сложих тук, за да види, който не е видял, че по темата са отразени различни мнения.

  • Петров said:

    Искам да добавя, че по въпроса за робството може да се натрупат огромни данни, но се пренебрегват няакои основни истини.

    Робството е когато хората са задържани в един затворен кръг и са принудени да извършват определена работа. Като такава дейност надали може да се намерят данни да е същетвувала в Турция и България. Но дейност като принудителен труд в временни граници е съществувала и съществуваше и сега. И надали може да е само турско или българско. Като че ли сме забравили “доброволните бригади” и други подобни “доброволни изяви”.

    Така нареченото “робство” се разглежда много опростено исторически, като положение между така наречените “турци” и хората наречени “българи”. Като пръв претекс, за който не се пита е, колко от тях имат наистина кръвна връзка с истинските турци или българи, които са дали имената на групите. През Балканите са минали най различни групи с съвсем други имена, но са станали “турци” или “българи”, в забисимост от зоната в която живеят. И в тези зони езиците не са били хомогенни. Те са били пръснати в малки групи по махали. Тези групи са ползвали като общ език главно турски, но в групите се е говорело различно. Гръцки е бил популярен преди това. Даже в западните области на Турския султанат се е говорело предимно гръцки а на изток кюрдски.

    И за всичко това знаем по мнгобройните исторически данни.

    Днес, радиото, телевизията, печата, колите, самолетите замазват картината на миналото. Езиковото единство днес е определено и хомогенно. Махали няма. Много малко други езици се практикуват в него като местна изява.

    Второто опростяване е с приемането на само две имена на “турци” и “българ”и. И двете групи имат много малко кръвна връзка с тези племена, които са им дали имената. И двете групи са огромна смесица на хора с най различен произход. Нещо подобно на САЩ с английски език и имена, които са вторични .Колко турски имена са побългарени и колко гръцки са изчезнали. Но същото е и в Турция и Гърция с българските и други имена. Една смесица, в която никой не може да определи с сигурност кой какъв е..

    И на края какво да кажем, за претендентите за българските имена и свибодата от Търция, когато те същите си избраха два немски царе с небългарски съпруги и деца, но плачат за страданията им от турските султани. И не само в България. Доколко и предишните балкански царе са били родени местни или внесени, се знае малко.

    Балканската картина е много пъстра, но изглежда че хората тук могат да съществуват само като един придатък в една по голяма система. Взаимното гонене и претенции на малки групи, винаги е обхващало въображението за лесни печалби, но винаги е стигало до огромни страдания и загуби.
    Изглежда парадоксално, но мирът на Балканите може да се подържа с сила отвън и най малко от тези, които са заинтересовани да го имат.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.