Home » Авторски страници, политика

ГЕРБ срещу БСП. Бунтът на червения плебс срещу червените патриции

2019.01.29 Няма коментари

Илюстрация: Рolitikata.net

Знаете ли, какво е да си личен шофьор на нечие номенклатурно величие? Да си 24 часа в денонощието на разположение? Да си глух и ням свидетел на всичките му делови разговори, радости, гадости, ядове, изцепки, лични и служебни тайни? Да си бодигард, ординарец, слуга, компаньон на скучаеща съпруга, детегледач и какво ли не още? Да го возиш и придружаваш по запои в ресторанти, барове и хижи, и на почивки заедно със семейството му в правителствени резиденции, като Евксинаград например. И по безкрайна милост на величието, дори да ти позволи да вземеш семейството си, за което е осигурено място в пристройките за прислугата. И мислите, че въпросният многофункционален слуга се чувства унижен? О-о-о, хиляди пъти не. Та той е допуснат в тези времена на тотален дефицит до част от благините на обслужвания. Има дори и чин в службите. Както планета, светеща с отразената от слънцето светлина, така и той блести сред простолюдието, огрян от авторитета на Величието, и е обект на незаслужена почит и респект. Но това си има цена. И тя е безпрекословна вярност, и всяка измяна сред тези кръгове се наказваше безпощадно.

Покрай родителите си, децата им, играещи като малки заедно и общуващи по-късно помежду си, също по някакъв начин се чувстваха съпричастни и участващи в този спектакъл. Но, както навсякъде по света, кастата на недосегаемите, както маслото и оцетът в бутилката, не се смесваше с обслужващия ги плебс и младите им издънки се каращисваха със себеподобни, или с такива от тежкарски, стари буржоазни фамилии, или със светски знаменитости. А това поражда завист, а тя е един от седемте смъртни гряха. Завижда Яго на Отело, завижда Салиери на Моцарт, слабия на силния, бедния на богатия. Съществуват всякакви форми на завист, но най-лошата се нарича „черна завист”. На пренебрегнатия, на непризнатия според способностите, на унижавания, озлобения. Завистникът мъти водата, пречи на добрите обноски, създава дрязги, сее смут, клевети, злепоставя. Черната завист не може да се прикрие и не се лекува. Както казва Молиер: „Завистникът умира, но не и завистта.”

И така, докато дойде времето разделно. „Демократичният” 10-ти ноември, низвергнал червения 9-ти септември. И, о, чудо, самосвален от клана на същите „Недосегаеми”, получили благослов от прегърналите се през океана двама Големи. Цветът на властта е черният и си остана същият. Черната „Чайка”, следвана от черните „Волги” на УБО. Днес заменени от Мерцедеси, или БМВ-та, последен модел, следвани от черните джипове, също Мерцедес, на неостаряващото и постоянно модернизирано „кубче” на охраната, със задължително с четири еднакви цифри на номерата, са символите на държавната и олигархична власт, за да се отличават от тези на простосмъртните.

Всъщност, професията „охранител” не е непознато явление в новата ни история. Охранителят под различни имена се е подвизавал като пазвантин, пъдар, пазач, портиер, бодигард и т.н. Както и днес, винаги е вардил имота и личността на чорбаджията си. Впрочем, така модерната сега дума „бодигард” просто липсваше в „Речник на чуждите думи в българския език”, издаден през 1970 г. Тогава „всенародната социалистическа собственост” се пазеше от самата държава и то твърде строго, а за телесата на богопомазаните от ЦК и Политбюро бдеше вездесъщото УБО. Преходът към уж „пазарна икономика”, а всъщност пладнешки грабеж, бе съпроводен от огромен „бум” на охранителния „бизнес”. Та нали набързо заграбеното трябваше да се опази от чужди апетити и набезите на конкурентни, криминални, ромски и други банди. Отначало бизнес с мутренско лице, но постепенно лустросано до сегашния, уж законосъобразен и законопослушен „фейс”, но запазил рождените си петна.

Постепенно изметеният от службите слугинаж, преквалифицирал се в охрана и изпълнител на волята на „червените бонзи”, осъзна, че всъщност те са напълно в ръцете им, и си рече: „Ах, гадове, та ние да не сме по-малко способни и умни от вас? Ще ви вземем всичко и ще отговаряте за всичките ни унижения!”. Настъпи времето вече просветената им завист да възтържествува. Защото бяха свидетели и изучили всички явни и тайни механизми и хватки на властта, които жадно поглъщаха през годините. Осъзнаха, че за да вземат властта, трябва да стъпят на широка и привилигирована, дори в малка степен основа. Както навремето прамайката БКП се опираше на над милион членове, назоваващи се и задоволяващи се само с гордото звание „комунист”. Но сега времената бяха други и подкрепата изискваше материална основа и означаваше да си осигурен с работа и постоянен доход. А по-изявените и кресливите – с постове и привилегии. Така започна внедряването и завладяването със свои хора на държавния и общински административен апарат, и чрез него подчиняването и на бизнеса. Защото и най-могъщия олигарх е принуден да са съобразява с властта на държавата.

Така се пръкна ГЕРБ, в който, според безстрастната статистиката, има повече бивши партийни членове, отколкото в самата БСП. Той бавно и неумолимо започна да издърпва чергата изпод краката на опиянената от заграбеното и предоставено на верните си хранени хора БСП. Идеалът на тази амбициозна групичка на “Позитано” бе обратен – малка, елитарна, „лява”, но не комунистическа, бяла и пухкава, евросоциалистическа партийка, която максимално е освободена от членска маса. Партия, бедна на членове, но богата откъм банкови сметки, с лозунг „По-добре ляв и богат, отколкото беден и десен”. А вкуса на свободата най-добре го усещат ситите. За тях най-главното в театъра на живота е бюфетът. Първанов и особено Станишев реализираха напълно този замисъл. Партийните членове за тях бяха нещо крайно неудобно, защото те искат да контролират ръководството си. Допуснеш ли членска маса, трябва да им даваш отчет и някакви демократични права. За това я превърнаха в малък елитарен клуб за избраните, родени в тежкарски номенклатурни семейства и в също такива столични квартали, че и на Запад дори. Но който е забравил заветите на червените си деди, се налага да плаща. Цената е вече 10 години да стоят извън яслата на властта и да преглъщат слюнки, наблюдавайки пируващия си бивш слугинаж. И започнаха една, поне до момента безрезултатна битка, защото липсва идеология, с която да завладеят и поведат масите, а битката е само за едната власт. Изразяваща се във взаимни обвинения в корупция, и всякакви управленски грехове, присъщи и за тях самите в близкото им минало. И така сме свидетели на комични единоборства на жалките им медийни гладиатори.

Проблемът на отчаяната лоялност се състои в това, че силните на деня може и да не я забележат. А да забележат лоялността ти, трябва силно да се разлаят опозиционните кучета. Да лаят, колкото се може по-силно. Нека да негодуват във Фейсбук, нека се озлобят толкова силно, че да донесат на тепсия компромата в прокуратурата. Такъв компромат е безопасен, защото нито един представител на властта няма да даде ход на компроментиращите материали, предоставени от опозицията. Просто защото до тях се е добрала именно тя. Преброяват се апартаменти и бутикови луксозни автомобили, твърде скъпи за чиновнически доходи, показват се снимки на поотраснали отрочета, учещи в реномирани западни колежи и университети, и назначавани на отговорни длъжности без дори ден трудов стаж. Опозиционерите са нужни, за да изравят компромати за чиновниците и да обезвреждат въпросния компромат, точно защото е изровен от тях.

Често за това се използват журналисти, които просто са високоплатени и разглезени щатни доносници. Плащат им, хранят ги, обличат ги и ги водят по екскурзии и почивки в екзотични дестинации. При стечение на обстоятелствата някои особи от женски пол могат дори да се оженят изгодно, а тези от мъжки пол да се включат изгодно в бизнеса на обектите им на разследване. И това ги примамва. Очарованието на повечето компромати е в това, че бързо губят стойността си. Често това не са престъпления, а моментни скандали – нова любовница, скъп часовник или непристойна реплика към някое величие. Ако началството не се възползва от компромата, след седмица вече е забравен, заменен от друг.

И така, сагата продължава. Проблемът е, че БСП иска да е анонимна във властта, а не реална. Защото властта е отговорност. А тя отдавна е отвикнала на носи камъни в малката си гиздава раничка на изнеженото гръбче…

 

Светослав Атаджанов

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.