Анно пумаче е тарнало на училище. Истории на Сашо Сариев

Сашо Сариев е самобитен автор, поет и разказвач на истории, които трудно могат да ви оставят безучастни. Роден е през октомври 1953 г. в едно помашко село. Учил е в Пловдив, живее в Асеновград. Той не обича да говори за себе си, да разказва за живота си, но неговото самобитно творчество, част от което е написано на родопски диалект, казва достатъчно и за самия автор. Сашо споделя свои творби с приятелите си във Фейсбук, но неговото творчество е непознато за широката публика. Какви истории пише Сариев, за какво и как разказва негово перо, можете да се види в тази публикация. Скоро, в друга публикация, нашето издание, което не за първи път представя в литературната си рубрика непознати за читателите автори, ще представи и поетични творби на Сашо Сариев.

––––––––––––––––––––––––––––––––

АННО ПУМАЧЕ Е ТАРНАЛУ НА УЧИЛИЩЕ

17 септември 2015 г.

Та, гудината ше да била 1959-1960, та оти ни са знае точната гудина, по-натак ше стане белли. Парвуту училище в махала Ряката било уткрито приз айсе гудини, а те са били парвите ученици, пак то са находалу в каща, дену людене си живовали, а класнана одае е била на вторен кат. Та, збрали тугава дицана от кашлине – махалине и са тарнала на училище. Убаву, ама нашну пумаче ни са гу пурукала нах училищену, пак негвине другарчета ут махалана дену са били увчерчета кату лету, тарнали и ката день на пать за училищену, миновали приз дворан на нашну пумаче. А то е жвалу при ана и деду му, оти било устаналу сираче.

Тугава адин день то са мерекландисалу и утишло нах училищену с дицана ваннаш, зам да види кина е айнва училище. И ага даскален гу пупитал: „Ти на колку си гудини, копельче?“, то рекло: „Ни знам“; та айтувань трева да ви кажем, че то гальба е било на 6 г. и некав месец. „Ами ищеш ли да учиш?“ Пак то малчелу, ама си личелу, че му е било мерак. Тугава даскален рекал: „Яла утре и донеси 2 лава за учебници и ше си ученик.“ То за зарадвалу еце и тарчешкум утишло у дума му, ка казалу на ана му, кина рекал даскален. Убаву, ама ут каде да найде тя 2 лв.? Тугава нашну пумаче са разплакалу, пак на ана му сарце ни давалу да гледа детену да плаче, станала и утишла, та зела на заем парине ут нехин брат ут Караминискана махала. И анай нашну пумаче тарлу на училище, след 20 дене по-назать ут другине дица. И айтува да ви кажем, чи ду сига то не е знаелу ниту кина е кинига, ниту татрадка, камо ли нещу другу ут сичкине рабути, дену треват за писане и учене.

И анай без да знае нищичку, без да знае кина е приказка дори, стана най-добрият ученик и мина за втору оделение с успех отличен – 5,65. Ката лето пасеше животните, а есен тарнуваше на училище, немаше чента, кинигине носеше в турбичка, чак в четварту уделение му зеха чента – ученическа. Немаше си дрипи, дуизносваше айнакива на уйцине, пак те беха врить пузакарпени. А пак нели нашну пумаче бе най-вазприемчиву, треваше в трету уделение да каже стихотворениету „Жив е той, жив е“, и то на 24-ти май, в селуну дену ше са празнува, на сцена пред камара народ.

Приз денен дицана са набрали китки – кинкилишки и са тарнали нах селуну ут сички махали, барабар сaс сичкине люде. Нашну пумаче сaс закарпени пантолькуве са пукачилу на сценана, дену била направена ут даски и четуна, и кина да са разбере…! То ни можелу да са види ут хорана, оти та не била сторена за дица, а за гулеми люде. И пумачену, а да са пуварне, ама некав чилек гу спрел, пуразстранил упреш нега будацине и анай то казалу стихотворениену. И ага сваршил, сичкине люде пумаци пляскали, оти за парви пать чували некои да казва толкова длегу стихотворение на изус.

А след това му дали награда транзистор, който и в момента си го пазел, оти бил от парвите такива произведени в България. И нали е бил природно талантливу копельче, зелу да учи сичку ут радиуну, та заповнел и цали хора на тугавашнине свирачи. Ималу дарба музикална, тананикал хората на дицана, а те му давали стутинки, затва имал гулем мерак да му купет акордрон, ама ут каде пари в айнва време? И анай си устанал саму меракан, а по-сетне, чак приз 1973 г., си купил не акордрон, а китара, и сам сa научил да свири и пее.

Но да са варнеме в училищену и да ви кажем как нашну пумаче, в трету ли било или четварту уделение, е скрилу топката на даскален. Адин ден то удрилу ано дете момиче, оти му рекло „Вашлю“, пак та са уплакала на даскален и тугава за наказание в часан пу аритметика гу наказал и гу накарал да напише на даскана цалата таблица от 1 до 10. Убаву, ама ду айно день ни кутро дете ни е било научилу таблицата с умнoжениену, ниту и нашну пумаче. То зелу да писва, пак даскален седел на столан и си четел кинига, и ни пуглевал кам нега. Нашну пумаче знаелу таблицана саму ду 5 горе-долу. И тугава кина да направи, си рекло: „Ами то, ага, примерну 2 пу 2 е 4, то 3 пу 2 е 6, оти турваме още 2 към 4…“ – и анай нашну пумаче написалу цалана таблица не с умнужение, ами със събиране. И ага сваршил, даскален проверил и ни вервал на очине си.

Убаву, ама ималу анна грешка не съзнателна, нашну пумаче написал, чи 5 по 8 е 80, и тугава той го пупитал колко е 5 по 8, а нашен умник малчи, оти ни знае в мументан, а даскален пак гу пита сащуну: „Колку е, бе?…“ Нашен малчи… И даскален ни знаел кина станва, ама си пумислил, чи детену му е сардиту, затва ни дума и му рекло…! „Седай и друг пать да ни удриваш мумиче…!“… И анай нашну пумаче надхитрил даскален, коину и не разбрал номеран.

Е, за сига стига толкува, пак друг пат ше ви расправем как нашну пумаче нарисувалу барс като истински и как в 4-ти клас е утишло чак в с. Душанци – Пирдопско, и как учило там – ходило пеша до училището 8 км от горскостопански обект с „куфарите'“ до селото и било единственото пумаче в цалуто училище.

.

ИСТОРИЯТА НА МОЯТА УСМИВКА

13 декември 2013 г.

В него ден през 1962-ра, в края на август ще да е било, реших да тръгна и да отида „при Господ“ а бях само на 9. Това мое хрумване беше се зародило по-отдавна, благодарение на приказките, разправяни от баба ми, при която живеех. Немотията и тежкият ми живот – без родители, ме накараха да направя тази отчаяна постъпка. Един ден, когато нямаше никой в къщи, взех една торбичка, сложих в нея половин ръжен хляб, една манерка с айран и тръгнах. За целта трябваше да отида на една скала, която се наричаше по нашему Равнен камен или още Дюс-кая. Скалата се намираше на около 5-6 км от нас, но понеже бях ходил там десетки пъти, знаех точно къде се намира. Но тук трябва да спомена, че ние живеехме почти в гората – махала „Реката“ и пътят беше само през гора.

Стигнах до скалата, но тъй като се бях залисвал по пътя да бера дренки и лешници, беше станало вече обяд, нямах часовник, но познавах по слънцето. Седнах на ръба и се загледах надолу, чудейки се какво да правя, а височината е около 40-50 метра и, ако човек идва от север, въобще няма да разбере, че тук има скала. Затова и сигурно се нарича Равен камък. Помня, че когато тук се събирахме доста деца, никой не смееше да отиде до ръба на скалата, освен мен. И, както се разглеждах в далечината, забелязах човек, тръгнах към него и, когато го наближих, разбрах, че е доста възрастен, с вехти дрехи и с брада. Срещнахме се, но нищо не казах от притеснение, продължих още няколко метра и седнах, понеже наблизо имаше кайнак с малко вода, той също седна, но на около 20 метра от мен.

Бях огладнял и реших да хапна, извадих хляба и започнах да ям. Но, когато погледнах към човека, видях, че ме гледаше и сякаш преглъщаше нещо, а всъщност пред него нямаше нищо за ядене. Погледите ни се срещнаха, но той мигом се обърна настрани. Но този поглед ме прониза и нещо вътрешно ми каза – гладен е я няма нищо за ядене. Тогава аз станах, отчупих от хляба и му го занесох, той го взе, но нищо не каза, аз също… Само ме погледна и се усмихна, а ръцете му трепереха. Върнах се на мястото си, пак го погледнах, той отхапваше от хляба, като държеше едната си ръка под другата, сякаш не искаше и троха да падне на земята. Ядяхме така мълчешком, поглеждайки се един друг. След това изкарах манерката, пих и пак погледнах към него, той едва преглъщаше хляба. Тогава аз пак станах и му занесох манерката. Той ме погледна, усмихна се и отпи няколко глътки, но така, сякаш пиеше нещо много ценно. Поседяхме още известно време така, без да си кажем и дума. Дори реших да отида до кайнака, за да си напълня манерката, но в него имаше само малко вода с тиня и няколко жаби, а наоколо нямаше друго място с вода, и то на доста километри.

И тъкмо, когато се обърнах, за да си тръгвам, той се приближи до мен, погледна към тинята, а после към мен, усмихна се пак и бръкна в джоба си, извади една монета, хвана ръката ми, сложи монетата в нея и ми затвори пръстите. Аз също се усмихнах, а той ме прегърна и, когато ме пусна, го погледнах в очите, а от тях капеха сълзи. В онзи момент всичко в мен се преобърна, недоумявах какво става. Той си тръгна, бършейки сълзите си, без да продума; аз също си тръгнах, но разбрах, че и моите очи са насълзени, и то без да съм го искал.

Когато се отдалечих, отворих ръката си и видях, че държа в нея жълта монета, но такава досега не бях виждал. Прибрах се вечерта, но бях толкова щастлив, че влизайки и смеейки се с глас, влетях у нас. Баба ми, както си беше разтревожена, веднага ме попита: „Къде ходи и защо се смееш бе, ханзърино?“, а аз отговорих без да се замислям: „Ходих при бог, ядохме с него и ми даде това“ – подавайки й монетата. Тя я взе и като я обръщаше ту на едната, ту на другата страна, ме погледна и попита: „Намери ли я бе, кой ще ти даде такава пара, знаеш ли, че тя е златна…?“ Аз само цъкнах с език и нищо. „Казвай откъде е тази пара?“ – викна и дядо и му я показах. И той също ме пита, а аз същото си казвам, и като разказах цялата случка от игла до конец, ме оставиха на мира. И понеже бях много уморен, си легнах и веднага заспах, след което и не разбрах какво стана с монетата. Само помня, че на другия ден ми купиха гуменки, каквито дотогава не бях и сънувал дори. А тях много години наред ги свързвах с „Господ'“ в съзнанието си.

А, след като пораснах, разбрах кой и какъв е бил този човек. Първо, не е бил от България. Второ, не е знаел български. Трето, дошъл е в тази местност и с карта намерил съкровище – глинена купа, събираща около 30 монети, в една малка пещера, в която дори бях влизал, намира се на около 1 км от Равния камък. Но тъй като човекът дошъл инкогнито по тази непозната местност и, от дългото търсене, останал без храна и вода, едва ли не аз съм се оказал спасител, така да го наречем. Та, именно тогава той може би е разбрал цената на хляба и златото, и затова се е разплакал. Също така разбрах, че е имал син, който е починал на моята възраст. Затова и после е отишъл на Инихан, където е направил курбан.

Това е краят на тази история, но знам, че именно оттогава започнах да се усмихвам все повече и повече.

.

НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

5 май 2018 г.

…А някой помни ли, когато тръпката беше истинска – реална?

Когато, за да докажеш на някого, че го харесваш, трябва просто да му се усмихнеш.
А, за да се запознаем, едно „Здравей“ и да подадеш ръка, а не да изпращаме покани за приятелство във Фейсбук.

Как се превърна тръпката в статус, а човекът – в профил?!

„Колко е важно да имаш търпение, без да настояваш.
Да имаш надежда, без да имаш очаквания“.

Прекрасно…! Но ще добавя – само човек с далновидно мислене може да постъпи именно така. И в този контекст, един абзац от емблематична песен: „Аз те чакам за среща, аз те чакам, но моля те, ти да минеш по другият бряг…“

А що се касае за чакането, реката и брега… – ето я и случката, която остави един незабравим спомен в съзнанието ми.

Годината е 1968-ма, Пловдив, където живеех и учих (в Дом за деца…!!!), месец май (красив, разцъфнал и уханен е брегът на р. Марица). Отивам да се подстрижа в салон „Ана май“, където практикуваха момичета от самото училище, а ние се ползвахме там с привилегии, демек безплатно, но помня, че плащахме някаква символична сума от 5 или 20 стотинки.

Подстригва ме красива девойка, с една или две години по-голяма от мен, и се разбира, че не е от Пловдив. И когато погледите ни се срещнаха… но в огледалото…! нещо се случи… Онова, което се случва в такива мигове, но без думи. Е, вече сте се сетили, само дето не можете да разберете чувството и руменината по лицата ни. А тя с усмивка ме попита: „Искаш ли да ти направя една нова прическа?“. „Да…“ – отвърнах аз, усмихнат, но като ням, който току-що е проговорил. И, така подстриган, си тръгнах, но с такава прическа, която със своята оригиналност може би беше единствена по рода си по онова време.

Трябва да е било събота, понеже на следния ден сме на брега на Марица с бандата и играем Джамини. Така се наричаше играта с топчета по онова време, която беше на мода. В един момент до нас дойдоха три момичета и седнаха на една пейка; ние сме залисани в играта и не им обръщаме внимание. Изведнъж едната от тях извика: „Ей, момче… с прическата… Ела за малко!“. Естествено, ставаше въпрос за мен, отидох и… да, същото момиче, което ме подстрига, но ме посочва на приятелките си и, смеейки се, казва: „Ето, тази прическа му я направих аз“. И естествено, на мен пак ми порозовяха ушите… опс, бузите да кажа, а в сърцето ми – и то май. Но мен ме викнаха да продължим играта, понеже без мен те не можеха да играят. Погледнахме се с момичето, казахме си нещо, но без думи… и се върнах при бандата. Но какво се случи след това, защо аз доста недели ходих до брега и до тази пейка, разхождайки се там, с надежда да срещна или видя на този или на другия бряг… кого? Но не би, съдбата май беше решила нещо друго да направи с нас.

И внимание..! Годината е 1978-ма.  („Пак ще се срешнем след десет години…“) Работя вече пак в Пловдив. Но него ден, пак май месец и същата майска картина, настроение, ухание и прочие… а стига, бе. Отивам да се снимам, костюмиран, вратовръзка… бла-бла, грозничък, ама фатам око (като си взимах снимките, видях, че фотажийката ме беше трапосала на витрината за реклама… ха-ха-ха), но това между другото. И оттам, кой дявол ме накара, реших да отида до дома, където бях живял, и отидох, видях и т.н. Но бях се поуморил, понеже вървях все пеша, та тръгнах към брега, а той е на стотина метра от тази сграда. Отидох и, сядайки на една пейка, спомените мигновено нахлуха в главата ми. Запалих си цигара и, съзерцавайки околната красота, не разбрах как до мен изведнъж застана едно момиче, с думите: „Може ли огънчето?“. Но тъй като тя се беше приближила откъм гърба ми, нямах време да я огледам, още повече да се познаем на мига… Щраквам запалката и се вглеждаме един в друг…! И, о, Боже – почти едновременно промълвихме едно и също… „Вие да не би да сте…?“ Отговор и от двама ни… „Да…“. Леле мале… не може да бъде.

Скочих като ужилен, с разтуптяно сърце подадох ръка и казах: „Здравей“, а тя беше станала още по-красива и, усмихвайки се, ми отвърна: „Не мога да повярвам…“. И така седнахме, и след дълъг разговор, който няма да описвам, на следната вечер бяхме на среща-вечеря, в ресторанта „Фонтаните“, в парка „Борисовата градина“, където беше едно прекрасно и неповторимо място за такава “вечеря“, понеже фонтаните работеха с музикално оформление. След това… след това…!!! Хайде да го оставим за някои друг път…

.

ФУРКА ШЕРАНА ПИСАНА

5 април 2018 г.

Тази случка, която искам да разкажа, е от онези, за които казваме, че са от тежки, изстрадани години. А годината е 1962-ра или 1963-та – време, когато все още в махала „Реката“, село Мостово, нямаше и помен от настъпващата цивилизованост. Нямаше пътища, електричество, лекар, училища, магазини дори и радио. Но живееха хора сърцати, със своите неволи, и никога не се оплакваха. Многолюдни семейства с по четири-пет деца, а и повече дори.

Та, такова едно семейство беше и семейството на башу Адем и Адемица. Ще назовавам така имената, понеже обръщенията по този край бяха по този начин. Въпросното семейство имаше четирима сина и една дъщеря – Араджеп, Себире, Бекир, Сюлейман и Руфать. А случката, която съм започнал да разказвам, се беше случила със Сюлейман. Височко, черноочко копельче, с буен алаброс, около 23-годишно. Весело момче овчарче, а и беше се понаучило да свири на акордеон.

Та, по онова време се разраства и така познатия ни начин за припечелване на някои лев – гурбет. И почти нямаше къща, от която по един или двама да не са били на Страндже – като се имаше предвид някъде далеч по планините, така се назоваваше горбетен, та макар това да ставаше и в Средна гора – Пирдоп или в Стара планина – Ловеч. И така, след привършване на лятната работа, през късната есен се заминаваше на гурбет.

А през онази година братята на Алиосман, с няколко братовчеда, са се намирали в Ловешкото горско стопанство, близо до връх Ботев. Затова и той решава да замине за там, но по-късно. Но тук ще трябва да спомена и един съществен момент, който е в основата на разказа ми, по-точно на заглавието. Сюлейман тъкмо бил сгоден-заглавен за едно момиче от селото (така се наричаше по-голямото село, с много къщи на едно място, а реката беше като махала, намираща се на 4-5 километра от него), която се казваше Сабрие. А това е станало на една мае или на байрам, не се знае с точност. И преди да замине за Ловеч, Сюлейман дава една резбована фурка, която сам е изработил, на моята баба, която да я предаде на главеницата си. Но поради това, че рядко се ходи до селото, а и баба ми си беше доста болнава, фурката се е намирала все още у нея. А Сюлейман кога е заминал, ноември или декември, и това не знам, но е престоял там няколко седмици.

И, точно преди Нова година, решил да тръгне сам през билото до друга група гурбетчии от „Реката“, най-вероятно на мохабет. Сам с акордеона си. И се случва ужасна картина – тръгва лавина и помита всичко пред себе си. Сюлейман загива, дълбоко притиснат под снега. По онова време как са го издирвали и дали въобще е имало такива служби, не знам. Но зимата минава, идва пролетта, а момчето все още не беше намерено. Тогава съвсем случайно един овчар вижда, в едно дере в снега, капака на куфара на акордеона и кичур коса.

И така, в него ден се намирахме в местността Чирешките, ей по това време, месец април. Аз и дядо ми орем тарла, а под нас Адем и Адемица също орат. И по едно време две-три деца от махалата тичат в далечината и рукат…: „Ингьоооо…, давай миждета, нашли са Сюлмана“ – понеже на тях не е било казано, че са го намерили мъртъв, по съображение. А след тях идва човек и носи страшната вест, казва им на тях как стоят нещата, а аз отдалече разбрах какво е станало, понеже виждах Адемица да се търкаля по земята. Плачеше, като си скубеше косата, и, търкаляйки се, се спря чак на брега. Всички помръкнахме и какво стана оттам насетне, не си спомням нищо, понеже съм бил едва на 9 годинки.

Минават години и чак през 1975-та, в една зимна вечер, влязох в стаята на майка ми, а тя предеше и плачеше, като тихо пееше „Гори ми, гори, исойкьо, да ми изгориш“. Тогава именно ми разказа за фурката, на която предеше. А по време на случката майка ми се е намирала в Пирдоп. Но, след случилото се, дарът няма как да бъде даден нали – и баба ми след години я дава на майка ми.

И така завършва тази история, като фурката доживява чак до 2010-та, когато си стоеше на гредите в избата. Докато един ден, при разчистване, падна върху нея цял сандък и стана на парченца. Но запазих едно от тези парченца, което все още си стои на гредата, криейки в себе си един жален спомен.

Творби и илюстрации:

Сашо Сариев