Home » Избрано

С усещане, че правим история

2018.05.24 Няма коментари
Spread the love

Петър Крумов, в. “Култура”

Важното е, че имаме памет. Важното е, че можем да се смеем, без никого да оцапаме с кръвта си. Важното е, че сме все още изправени и не сме станали подлеци, нито канибали.

Роберто Боланьо

Прогнозата за двадесет и четвърти май: слънчево с променлива облачност и краткотрайни превалявания. Тази метеорологична картина, струва ми се, е аналог на противоречивата културна обстановка в страната ни. Има проблясъци (ще те сгреят, без да изгориш), чезнещи понякога в непрогледна облачност, понякога за дълго. Сякаш от нищото ще валне самобитен дъждец, ще се извие вятър (не винаги дружелюбен). Такъв един роден колаж. Променлив, без да е авангарден, малко разпасан, на моменти блестящ, без да е световноизвестен, на моменти тесногръд, без да е свиреп. Ядосва те, после те очарова. И ти вземеш, че се привържеш и му се отдадеш за цял живот, без да съзнаваш съвсем ясно защо. Даже ще забележиш на хоризонта изгледи за подобрение (мираж?!), ще ги посочиш и на останалите. И те ще ги видят и ще се усмихнат.

Направите ли крачка извън кулата си от слонова кост обаче, се натъквате на друга, жестока реалност. Реалността на тъмната и невежа България, реалността на безпътната провинция, на управлението на маймуните. Много прилича на България от XVII-XVIII век. Села и паланки, вратове и ниски чела. Разликата е, че сега простотията е войнстваща и е на площ почти колкото държавата. Предстои ни, струва ми се, ново Възраждане, нова нелека борба. И е ясно, че държавата нехае или направо пречи. Но възрожденци не липсват. Тук някой будител крачи из свлачището, там се носи гласът на учител. На фона на всички нашествия, които се случиха и има да се случват обаче, действията в сферата на културата все още изглеждат оскъдни. Трябва ни културно нашествие. Трябва ни организирана култура, ако щете – по примера на организираната престъпност, с подобен размах и безкомпромисност. Имаме нужда от умни фанатици, от пионери, от дързост. Имаме нужда от съзнанието, че правим история.

А в каква ситуация се намират самите будители? Миналата година, октомври месец, бях сред публиката на „Актьори срещу поети“. Беше паметна вечер. Свои стихове четоха Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Рада Александрова, Иван Теофилов, Александър Шурбанов, Цочо Бояджиев, а стихотворения на Малина Томова и Калина Ковачева четоха Марин Бодаков и Силвия Чолева. Най-високият ешелон на българската поезия, а как плахо пристъпваха представителите му по сцената, как скромно бяха облечени, как мъждукаха гласовете им, направо настръхваш! Отвикнали да получават толкова внимание, те сякаш не вярваха, че залата е пълна тъкмо заради тях. След края и аплодисментите, след като мнозина слязоха на сцената с насълзени очи, за да им благодарят, те изглеждаха преродени.

Дадох си сметка, че и будителите имат нужда от будител. Че не само нешлифованите, не само младите, всеки има нужда от подадена ръка. Всъщност, не е ли нещо такова културният процес – подаване на ръка. Изглежда по-просто, отколкото да изтеглиш сабята от канията или да се емнеш със знамето, но не е. Понеже, за да подадеш ръка, трябва да имаш памет, да можеш да се радваш и да не си подлец. И най-вече, трябва да отместиш поглед от себе си и да го спреш върху лицето на човека срещу теб. А това постоянно да отместваш поглед от себе си, е къртовски труд. Но така се изплита плетката на културата, ситната мрежа, която ни удържа да не потънем в дълбините на глупостта или безочието.

Мнозина са се залостили в своите кабинети, орат своята нива, тъкат на свой стан. Всеки води своя малка война, своя фехтовка. За да бъда съвсем искрен, и аз правя същото. А ми се ще да съм искрен, понеже умни текстове и умни глави не липсват, но понякога трябва и смелост да бръкнеш и да си извадиш червата; и под червата имам предвид душата. Така че, ще си призная и друго: например, колко неосъществени идеи имам. Пориви, останали на хартия. Исках да пиша нощем по стените имена на слабо известни поети, исках да хвърлям от тераса над „Раковска“ страници от моя любим Луи Селин, исках да създам група от дръзки, обичащи и мразещи (почти едно и също е) артисти, исках още куп неща. Нищо от това не сторих или го сторих със слаб успех. Не ми е стигнала смелост или себеотрицание.

Едно е сигурно обаче – видях в очите на хората от моето поколение, на писателите, поетите, режисьорите, актьорите, художниците и музикантите, и те видяха в моите – жажда. Жаждата да бъдем призовани. Жаждата да прекрачим синора и да се срещнем с останалите орачи или рицари, или маратонци, или каквито и да сме. Жаждата да забележим и да бъдем забелязани. Жаждата да си повярваме, че правим история. И тази жажда пърха там, в бялото на очите ни, крехка като колибри, обградена от сенките на съмнението, на умората и безразличието. Дали ще си подадем ръце или ще ги скръстим в мнителна поза, това е, струва ми се, въпрос, който седи на масата, който винаги е бил на масата. Разликата между едното и другото е тънка, тънка като бръснач, по който всички ние, хората на изкуството и културата, в момента крачим. Честит празник!

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.