.
В душата си донякъде останах
предишният вглъбен отшелник.
Не смръзналият в лотосна асана,
по пътя към нирваната, безделник.
Катерих дълго собствени баири,
разлиствах опитности, древни, на генома,
а следвах сякаш свои прежни дири
към тайнства, за които нямах спомен.
Отвъд логичната подредба на нещата,
отворил друга страница себепознание,
добих и Силата да продължа нататък,
но без разкъсващо „дали – или” терзание.
Какво постигнах ли? Не зная. Само чувство е,
но то надгражда всяко мое възприятие.
На вярата си сляпо следвал руслото
(първично в мрак, ала със знак обратен),
стъпалце след стъпалце, в цвят разтварях се
до връх, присъщ, в сетивната градация.
От пурпура на низше изначално –
през дъжд златист, внушил ми свобода –
прие ме изумруден океан, побрал
красота под нови форми и усещане;
Вълни, менящи се по волята на длан
всепроникваща, смиряващата… Вечната.
А нейде, горе, в непосилно измерение,
шир замамва ме – сребристосиня.
Допускан съм, и то по изключение,
оттам на людете света поне да видя.
Не до опитност от извървени пътища
сведох избора си земен, а в посока.
Не съм дорасъл, знам, но с малки стъпки
церя замайване, съпътстващо „високото”.
Пресилено ще прозвучи… Различно мога
да гледам в прикованите към „ниското”.
Да им прощавам дребните тревоги,
заблуди, страсти, смешните интрижки…
Трогателни със своята безпомощност,
сега усещам ги дори по-близки.
Людмил Нешев
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук.
.
