Home » Авторски страници

Светът на кръстопът

2016.08.25 Няма коментари
Spread the love

11

Човекът е продукт на естествената еволюция и е част от природата, но в същото време е надарен с разум и съзнание, с което я превъзхожда. Започвайки и изживявайки своето битие, Хомо сапиенс неизбежно си задава въпроса – как да преодолее пропастта между него самия и обкръжаващия го свят, за да постигне единство и тъждественост с него? Всички въпроси на съществуването ни могат да се сведат до две основни посоки или категории. В едната от тях човекът се опитва да възстанови хармонията с природата, като се върне към примитивната форма на съществуване, неглижирайки такива специфично човешки качества като разума и любовта. В другата неговата цел е пълно развитие на човешките сили, за да достигне нова хармония с ближните си и с природата. Първият тип отговори е обречен на провал, защото води до смърт, разрушение и страдание, и никога към пълното развитие на човека в неговата сила и хармония. Вторият тип отговори предполага отстраняването на алчността и егоцентризма. Това изисква воля, дисциплина, отговорност не само към личното, но и към общото благо. И макар, че е по-труден, този път е единственият, който не води до провал.

Основната алтернатива за човека е изборът между живота и смъртта. Всяка човешка постъпка съдържа в себе си този избор. Човекът е свободен да избира, но тази свобода е ограничена. Съществуват много благоприятни и неблагоприятни условия, определящи неговия избор. Това са индивидуалните му заложби и нагласи, спецификата на обществото, в което живее, семейството, учителите, приятелите, които среща и избира. Животът и смъртта, разглеждани като понятия, са не само биологически състояния, а също и състояния на битието и отношението към света. Животът е непрекъснато движение и непрекъснато раждане. Смъртта означава прекъсване на растежа, повторение и вкостеняване. Нито животът, нито историята имат краен смисъл – и спасението, или осъждането на човека не идват от само себе си в теологически, философски или исторически аспект. Човек сам трябва да може да намери целта на живота си и средствата за нейното реализиране. Това би му дало сили да живее свободно и без илюзии.

Никой не може да „спаси” свой ближен, избирайки вместо него. Всичко, което може да направи за него, е да му посочи без сантименталности и илюзии алтернативите. Поставяйки го лице в лице с истинските алтернативи, може да събуди енергията му, за да бъде стимулиран да избере живота в противовес на смъртта. Има два пътя, за да се постигне този избор към доброто. Първият е да се постави в подчинението на моралните изисквания. Но трябва да се им в предвид, че в продължение на хилядолетия само малцинство са били хората, които са изпълнявали изискванията, дори на Десетте Божи заповеди. Много повече хора са извършвали престъпления, независимо, че са ги оправдавали с изпълнение изискванията на властниците. Другият път е постигането на благополучие, като се постъпва добре и правилно.

Смисълът на образованието е в това да се запознаят младите с най-важните постижения, с културното наследство на човечеството. Тъй като обикновено това наследство се обяснява и изразява с думи, то може да бъде действено само тогава, когато тези думи са въплътени в личността на учителя или в нравите, практиката, структурата на обществото. На човек може да повлияе най-вече въплътената в дела идея, а тази, останала на думи, може да измени най-вече думите му, не и самия него. Човекът е способен да се усъвършенства, което значи, че той може да достигне високи цели, но това винаги значи изправяне и преодоляване на някакви предизвикателства и противоречия. Покварата и загубата на самия себе си са също толкова реални, колкото добродетелта и жизнеността. Те са вторични възможности на човека, ако изборът му е да не осъществи първичните си възможности. Само в изключителни случаи човек се ражда светец или престъпник. Мнозинството от нас се раждат със склонност и към добро, и към зло, въпреки че степента на тези две начала във всеки е различна. Съдбата ни в значителна степен се определя от основопалагащи влияния, които моделират и оформят нашие наклонности. Най-силно влияние оказва традиционното семейство, което като правило се явява трансмисия на онези ценности и норми, които обществото се стреми да внуши на своите членове. Не е случайно, че в последните десетилетия то е подложено на охулване и неглижиране.

Обществото има както съдействаща на човека, така и задържаща функция. Само в сътрудничеството с останалите хора в процеса на труда и съзиданието човекът може да се развива, развивайки и обществото, създавайки в някакъв смисъл и самия себе си. По-голямата част от хората до наши дни са служили на целите на облагодателствани малцинства, желаещи да използват мнозинствата за своите интереси. Поради това малцинството е използвало властта си да дискредитира мнозинството и да го заплашва (по косвен начин и себе си), пречейки за всестранното развитие на неговите способности. Така се влиза в конфликт с човечността и всеобщите норми, валидни за всеки човек. Защото всеки от нас в някакъв смисъл представлява цялото човечество. Макар и различавайки се по ум и способности, ние всъщност сме едно цяло. Светци и грешници, възрастни и деца, но никой не превъзхожда априори другия и не е негов съдия. Всички ние може да постигнем прозрението на Буда, да бъдем “разпъвани” заедно с Христос, да грабим, завладяваме и убиваме, както Чингис хан, Сталин или Хитлер…

Човек може да придобие опита на цялостна и универсална личност само като развива своята индивидуалност, а не да я свежда към някакъв общ знаменател на идейност, партийност, класовост, религиозни догми и т.н. Целта му се състои в това да я надскочи и да достигне до всеобхватността. Само напълно развитата индивидуалност е способна да напусне Егото. Развитието на човека е процес на постепенно пробуждане. Великите водачи на човечеството са тези, които събуждат човечеството от неговата полудрямка. Великите врагове на човечеството са онези, които го потапят в сън чрез преклонението към изкована в други времена догматика, към празни идеологически илюзии или към Златния телец.

През последните векове от историята човечеството е вървяло по страшен път. То е развило разума си до такава степен, че почти се справило със загадките на природата и почти се е освободило от сляпата власт на природните сили. Но в момента на най-великия си триумф, на прага на новия свят, то попадна под властта на създадените от него вещи, технологии, оръжия. Създавайки нови методи на производство на вещите, то превърна производството и разпределението в свой идол. То се прекланя пред делото на своите ръце, а себе си е принизило до положението на слуга на вещите. То се гордее със своята мощ, въплътена в бомби и сложни машини, за да замаскира човешкия си банкрут; хвали се с разрушителната си мощ, за да скрие човешката си несъстоятелност. Единствената сила, способна да ни спаси от саморазрушение, е разумът, способността ни да разпознаваме нереалността на по-голямата част от идеите, които се тиражират и които са конюнктурни, и да проникнем в действителността, скрита зад наслоените лъжи и идеологии. Нито насилието, нито оръжието могат да ни спасят. Това може да бъде направено само от нормалното и трезво мислене.

А разумът не може да бъде действен, ако човек няма надежда и вяра в своите сили. Едно от най-големите различие между историческите периоди се състои във вярата или безверието, които преобладават в тях. Всички епохи, в които преобладава вярата, са блестящи, възвишени и плодотворни, докато тези, в които преобладава безверието, преминават безследно. Епохите на Възраждането и Просвещението несъмнено са на вярата и надеждата във възможностите на човека. В XX и XXI век, където вярата в човека е заместена от тази в парите, вещите и технологиите не може да ни спасят от гибел. Обратно, тази „вяра” само ускорява края. И заставаме пред следната алтернатива: или Западния свят ще се окаже способен да възроди хуманизма, възлов проблем в който е най-пълното развитие на човека, а не само икономиката, технологиите и производството, или ще загине, както много други велики цивилизации.

Постигането на истината е преди всичко дело не само на ума, но и на характера. Най важният му елемент е да можеш да кажеш „не”, да не се подчиниш на заповедите на властта или на заблуденото общественото мнение, да отхвърлиш чувството на безпомощност и безполезност на битието. Но способността да кажеш „не” на Кесаря, да кажеш “не” на всички онези, които се стремят да поробят, експлоатират и оглупят човешкото съзнание, предполага и способността съвсем осъзнато да кажеш „да” на Човека. Свободата е по-скоро да бъдеш много, отколкото да имаш много, или да използваш вещи и хора. Не да имаш, а да си. Нито западния капитализъм, нито съветският или китайският комунизъм, могат да решат проблемите на бъдещето. Всички те раждат бюрокрации и превръщат човека във вещ. Трябва да се избира не между капитализма и комунизма, а между бюрократизма и хуманизма. Все повече на Запад си пробива път идеята за демократичен, децентрализиран социализъм, който да направи възможно разгръщането на всички човешки творчески възможности. Една от най-трагичните грешки на индивидуалния и социалния живот се състои в това, че мисленето е сковано от стереотипи от рода на: „по-добре мъртъв, отколкото ляв”, „по-добре да се превъоръжаваме, отколкото да оставаме безпомощни” и др. Принципът на избор на „по-малкото зло” е този на отчаянието. Той само отлага времето на победата на по-голямото зло. Човек е длъжен да се избави от поробващите и парализиращи го илюзии, да осъзнае действителността вътре и извън себе си, и да създаде свят и общество, в които илюзиите за това, че можем да живеем като атомизирани единици, без връзка с другите около нас и с природата, ще бъдат най накрая преодолени.

Днес има и една много главна грижа и това е въпросът за войната и мира. Не е изключено човекът да унищожи живота на Земята, или да разруши целия цивилизован свят и създадените от него материални и духовни ценности, и да създаде варварска, тоталитарна организация, която да управлява това, което ще остане от човечеството. Да се пробудят хората за тази опасност, да се разкъса двусмислеността, използвана навсякъде, за да се попречи на хората да видят към каква пропаст ги водят, това е едно много важно задължение, много важно морално и интелектуално усилие, което човек днес трябва да следва и уважава. Не се ли направи това, всички сме обречени. Ако ни е съдено да загинем в ядрен или умишлено предизвикан природен холокост, той може да се извърши не поради това, че човекът не е могъл да стане човечен, и не поради това, че е зъл по природа, а поради това, че консенсусът на глупостта и заблудата е попречил да се осъзнае действителността, и е осуетил всички усилия на осъзнаващите надигащото се зло.

 

Светослав Атаджанов

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.