Home » българи зад граница, Избрано

Илко Минев: Светът принадлежи на готовите да се борят

2015.10.19 Няма коментари

Писателят емигрант Илко Минев пред в. „Труд“

.

Интервю на Юлия Паскулийска

Илко Минев. Снимка: в. "Труд"

Илко Минев. Снимка: в. “Труд”

– Защо литературният критик Силвио Персиво ви нарича “българин с истинска амазонска душа”? Как в една душа се побират две толкова силни страсти – към родината и към този втори дом?

– Амазония e една наистина огромна територия, намираща се в Северна Бразилия, която се разпростира и върху части от съседни страни. Поради изключително трудната логистика, икономическата дейност в Амазония изисква много повече труд, време и капитал. Шегуваме се, че ако имаш успех по Амазонка, ще имаш успех навсякъде, а и в Ню Йорк, както споменава Синатра в песента със същото име. Това монументално предизвикателство ме привлече и ме плени преди почти 45 години, когато за първи път видях голямата река. Беше любов от пръв поглед. С всеки изминал ден продуктивните земеделски граници на Бразилия напредват все по на север и все повече части от джунглата, белият дроб на нашата планета, се превръщат в пасища и плантации за соя. Аз, децата ми, а и други членове на нашето семейството, сме от тези люде, които се опитват да създадат условия за икономическо развитие и експлоатация на възобновяемите природни ресурси и в същото време поощряват селективното запазване на околната среда. Нека не ви прозвучи декларативно, но ние наистина дължим на бъдещите поколения запазването на нашата величествена джунгла.

По тази причина Силвио Персиво ме нарича “българин с амазонска душа”. Една поговорка твърди, че в майчиното сърце винаги има място за още едно дете.

– Неслучайно новата ви книга е превзела книжния пазар в Бразилия. Но тази книга, за която казвате, че е “художествена” – значи, не е документална, плод на фантазията – всъщност е самият живот. Как съжителстват фантазия и реалност?

– Фантазията и реалността се преплитат в моите творби, но истината е, че “Преди да замлъкна” е пълна с истински истории и факти, случили се с мои роднини или с мен.

След като вече бях издал книгата, открихме в архивите на чичо ми Лико няколко любителски филма, един от които е заснет от него в края на 1941 г. в трудов лагер за евреи в Лъкатник. Дарихме с братовчед ми Салватор тези филми на Музея на Холокоста във Вашингтон и сега те са част от колекцията на Стивън Спилбърг. Музеят ги обработи и миналата есен във Вашингтон се проведе тържествена церемония по предаването им, на която присъстваха много официални лица, включително и посланик Елена Поптодорова, под чийто патронаж премина събитието. Това е уникален случай – да се открият безпристрастни документални филмови кадри от ежедневието в един еврейски лагер от времето на Холокоста! Още повече, снимани от един затворник. Много интересна история! Акo бяхме открили по-рано тези филми, със сигурност те щяха да намерят място в моята книга.

“Дъщерята на реките” е плод на моите фантазии, но общо взето в романа си събрах и доста реални факти. Семейството на моята спътничка в живота – Нора, е живяло дълги години в една много отдалечена каучукова плантация, която познавам добре. Аз съм посещавал златотърсачите по река Мадейра, да не разказвам, че часове наред веднъж държах ръката на един човек, който умираше и мислеше, че аз съм свещеникът, дошъл при него, за да го изпрати по пътя за отвъдното. В “Дъщерята на реките” разправям и историята на един много разтревожен баща, който не разбира как неговият син може да предпочита да следва три факултета, за да стане в края на краищата професор по история в един реномиран университет, вместо златотърсач или земеделец, както според него е нормалното.

– Битката за живот има висока цена – описвате каучукови плантации, изнурителния труд на златотърсачи, “махалото на Фуко”… Продължават да ви занимават мъченията, на които е бил подложен унизеният от по-силните. Какво ни казвате с това махало на Фуко?

– Познах две диктатури – комунистическата в България и военната в Бразилия. Не ми харесаха и двете. Често протестираме, че демокрацията е далеч от перфектността и това си е истина. Само че до ден днешен не сме измислили нищо по-добро. Затова пиша и за “махалото на Фуко”, способ на българската полиция преди 1944 г. за развързване на онемели езици. Пиша за това отвратително изобретение, за да напомня на хората с по-къса памет, че когато идеологията е по-силна от разума, махалото е готово да се появи отново и отново.

– Какви са заветите на близките ви хора?

– Убеден съм, че светът принадлежи на тези, които са готови да се борят – независимо от това по какъв начин и с какви оръжия. Дали ще бъде със слово, с лопата, с перо, с наука и идеи, или с каквито и да било други легални инструменти, всяко усилие е добре дошло, стига то да не бъде насочено към разрушение, а към създаване на богатства. За жалост разрушителните сили от време на време вземат връх. Многобройните конфликти от миналия век оставиха кървави следи, които няма как да пренебрегна. Обратно, пиша за тях с надежда, че няма да се повторят. От една страна, аз съм българин, получих напълно българско възпитание, баща ми е българин, а по-българско име от Илко Минев едва ли има, от друга съм евреин – майка ми е еврейка, прабаба ми е от традиционално еврейско семейство от Сливен, Бехар. И от двете страни в нашето семейство е имало дребни занаятчии, професори и инженери. И доколкото си спомням, в нашия дом имаше много книги на български, немски и най-различни други езици.

– Вие сте успял човек. Има ли значение това за една съдба? Един от героите ви, въпреки възможността да бъде богат, избира средновековната литература, той е преподавател. Духовното надделява над другите “власти” – например парите. Защо вмъквате този нюанс в романа?

– Гордея се с това, което постигнах в моя професионален живот. Вярвам в частната инициатива, сигурен съм, че е единственият ефикасен начин да се създават богатства, не само за капиталиста, а и за цялото общество. Няма нужда личният интерес да бъде осъждан като някакъв грях. Обратно, той ни движи напред, в края на краищата всички искаме добри бележки в училище, когато ги заслужаваме. Същата логика е вярна и професионално издържана. Разбира се, има ги и онези, които преписват и понякога така постигат добри бележки. Само че това не е траен и солиден успех. В бизнеса е подобно. Чувам от време на време приятели да се оплакват от новия икономически ред в България. Страхувам се, че моето мнение по този въпрос няма да е много компетентно, но се осмелявам да мисля, че българският капитализъм, който все още има някои черти от първоначалното натрупване на капитала, все пак е на прав път. Разбира се, че има безскрупулни капиталисти, но историята ни учи, че ще оцелеят онези, които имат по-модерни разбирания. Частната инициатива е един могъщ двигател и най-сигурният път към благоденствие.

ВИЗИТКА:

Илко Минев е софиянец, учи немска филология в СУ и през 1969 г. заминава на обучение в ГДР, като на връщане слиза в Белград и през Италия бяга при леля си в Белгия. През 1972 г. заминава за Сао Пауло, Бразилия, и веднага започва работа във фирма за битова електроника. После започва свой бизнес, жени се за еврейката Нора и се включва в семейния бизнес на своя тъст, който притежава верига универсални магазини и фирма за доставка на газ по домовете.

Говори свободно български, португалски, немски, английски и испански. Разбира холандски, френски и руски. Втората му книга – “Дъщерята на реките”, изд. “Синева”, вече е и на българския пазар.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.