Home » Авторски страници

Хайде да разходим пенсиите…

2015.10.02 Няма коментари
Spread the love

Untitled44

Както всяка сутрин, качвайки се в автобуса от началната спирка по линия № 13, чувам това обръщение на възрастната кондукторка към побелелия шофьор. Струпалите се на спирката почти само пенсионери „хукват” рано сутрин по доктори, на пазар или просто да се раздвижат. Всички те мудно се покатерват в автобуса, като с куцукане се настаняват по седалките и примерно си показват картите за безплатно пътуване. Господ да поживи кмета ни за тях! Преди се дразнех от този възглас, защото и аз съм отдавна в категорията, но сега ме напушва смях. Защото почти всички шофьори и кондукторки от градския транспорт са и те в предпенсионна възраст, или пък вече са пенсионери. На стъклената преграда зад шофьора е залепено съобщение, че транспортната фирма търси да назначи шофьори и кондуктори, а в скоби е уточнено – “(може и пенсионери)”.

През цялото време след обслужване на поредния пътник, кондукторката търси с поглед свободно място до пътеката между седалките и морно се отпуска на него като го намери, забравила за игривата си закачка. Препъвайки се в бастуните и патериците на спътниците си, слизам на Окръжна болница и влизам в ДКЦ-то за преглед при „Джипито” си. Господи, какъв смешен евфемизъм за название на домашния лекар, наложен от здравните чиновници! Досущ като на майстор Джепето – таткото на Пинокио, майсторящ дървени кукли, а в нашия случай – ремонтиращ ги. Пред портала възрастен охранител – и той пенсионер от МВР-то или военен – с артритна походка излиза да се разправя с шофьор, който напира да влезе в двора на болницата с колата си.

Изчаквайки реда си пред кабинета, около мен сноват медбаби, пардон медсестри. Предния ден в клиничната лаборатория една такава ме изтезава четвърт час, сменяйки три чифта очила, докато ми намери с иглата вената, скрила се от страх кой знае къде. Сновящите на групи по коридорите студентчета от Медицинския университет са обкръжили побелял професор, който на крак налива в главите им тънкостите на занаята, редейки като заклинания латински фрази. Защото макар висококфалифициран и отговорен, и той се определя от практиката и рутината. Но едва завършили, и те ще хукнат заедно с напиращите мигранти от Азия и Африка към бленуваната Европа. Че с какво се различават от тях?

Чета в последния брой на емигрантския нашенски вестник „Novini London” статия за образователната система на Острова. Репортерка е направила интервю със 19-годишната Сара Антонова, която току-що е завършила Испанската гимназия в София. Приета е била да учи в престижния London College of Communication. Репортерката разговаря с нея, за да научи защо Англия, а не Испания привлича младите българи, и какви перспективи има за тях. По думите на момичето, това е поредният випуск на елитната софийска гимназия, който се „изнася“ от родината – почти целият, още със завършването. „Много малко от съучениците ми решиха да останат. Повечето от тях записаха Стоматология или Медицина. Останалите заминаха главно в Англия и Холандия. Аз имам вече няколко съученици тук от тази година, но повечето не са в Лондон, а разпръснати из други градове на Острова“- разказва Сара. В Нов български университет (НБУ) също има специалност „Кино и режисура“, защо не записа там – пита представителката на вестника Сара – но си дава сметка, че въпросът сигурно й звучи като шега (от типа „По-добре млад и богат, отколкото стар и беден“).

Много държави по света имат богата история и природни богатства, но все пак в това отношение надали има кътче, дарено с повече благодат и способно да привлича разпилените от Родината си деца. България няма как да няма специално място в сърцата на емигрантите. Но по едни или други причини, от нужда или от авантюризъм, мнозина избират емигрантския път. Тежък и особен е този път и не се извървява докрай може би и до края на дните. По него не всички стигат стигат до желаните от тях цели, но така или иначе малцина са тези, които се връщат.

А тук, в Родината, българите продължаваме все повече да умираме и все по-малко да се раждат деца. До 15-20 години тази територия (вече не и държава) ще представлява вероятно най-големият старчески дом на земята, нещо като концлагер за стари и недъгави хора на открито. Това е неумолимата тенденция – ако се запазят досегашните темпове на емиграция – а те могат да бъдат засилени и катализирани.

Добрата вест обаче е, поне според някои, че българското ДНК е уникално. Заключените кодове в него съдържали невероятна сила и потенциал. Тези защити са особено силни и действали като енергийни свръх функции. Но един друг ключов въпрос е дали съвкупността от тези фактори ще достигне критичната си маса? Какъвто и да е изходът, тук ще останат вероятно хората, способни да се адаптират и оцелеят в един начин на живот, който подлага на изпитание и най-силните,  стимулира продажба на съвести и мори ежедневно от глад и болести най-беззащитните. Все пак обаче едва ли ще се стигне до пълна анихилация и изчезване на българите. Причините това са различни. Част от тях са посочени в някакъв смисъл от Христо Стоянов в един негов текст, написан преди три години: “Най-посредствените, които напуснаха България”.

“Тука останаха хората, които не, че не намират смисъла на миенето на чинии навън, но не намират смисъла да променят професията си. – пише Христо Стоянов. – И се възхищавам от тези, които в бюрата по труда отказват да сменят професията си, заявявайки, че търсят работа за компютърни специалисти, а не за копане на градинки. Като това не им пречи да си копаят и градинките, нали. Както казва Волтер в знаменателното си произведение “Кандид”, в което иде реч за Кандид, който е от племето БУГРИ: „И нека всеки сам да си копае градинката”… И разбирам, че българинът не иска да направи нищо за децата си, а прави децата си, за да правят те нещо за него… Ето, това е страшното…”

Едва ли може да се каже, че всички българи раждат и отглеждат децата си, за да правят те нещо за тях. Понеже повечето български родители – и в страната, и в чужбина – са способни на всякакви жертви в името на своите деца. Но така или иначе децата и внуците в чужбина скоро може да няма да има кой да ги посрещне в Родината. В големия “старчески дом”, наречен България, възрастните им родители си отиват бавно един по един.

.

Светослав Атаджанов

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.