Home » Авторски страници

с. Лечител

2015.08.28 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

—————————————————————————————————————————————————————————

с. ЛЕЧИТЕЛ

Местността Камико в бившето село, днес кв. Враждебна. Снимка: sales.bcpea.org

Местността Камико в бившето село, днес кв. Враждебна. Снимка: sales.bcpea.org

Нашето село не е така известно, като съседното Бусманци например. Все пак не е и съвсем непознато – столичното летище е отбелязано в атласите, картите и базите данни на всички авиодиспечери по света. Което никак не е случайно!

Едва ли в България има друго населено място, толкова опоскано като моето. Главното българско летище се е разположило върху територия, 95% от която са някогашни ниви и ливади на съселяните ми (при това – безсрамно заграбени от държавата, без адекватна компенсация на обезправените собственици).

Същото се отнася и до „подземните богатства“ на селото, които по закон са „публична държавна собственост“ – подобно на плажната ивица по черноморския ни бряг… раздадена на „наши хора“ за жълти стотинки. Три четвърти от София са построени с инертни материали, добити в нашата акватория. (Не съм сбъркал термина – именно акватория, защото след изгребването на баластрата до почти 50 метра дълбочина останаха мочурливи езера – полуезера, полублата – които така и не се сляха в планирания по времето на социализЪма проект с историческото название „Езеро Ивайло“).

Летище Враждебна, 29.06.1947 г. Откриване на вътрешните въздушни линии и санитарната авиация. Снимка: Рhotoarhiv-todorslavchev.com

Летище Враждебна, 29.06.1947 г. Откриване на вътрешните въздушни линии и санитарната авиация. Снимка: Рhotoarhiv-todorslavchev.com

Но и това се стори някому недостатъчно. След като четвърт век софийските боклуци се изсипваха – първоначално по улиците на селото [напр. ул.“8“ от Орханийското (тогава) шосе до завоя при ул.“25“ и по Гусевия герен; после – и по поречието на Искъра: на север – от моста на Ботевградското (вече) шосе до границата с чепинското землище, и на юг – днешната махала „Батареята“ е застроена върху сгурия от софийската „Топлофикация“].

Тогавашните управници – вероятно „от кумова срама“ – сполучливо покриха – по-скоро прикриха – следите: павираха ул. „8“, направиха и пешеходна пътека, обрамчена с жив плет; залесиха боклуците по поречието на шопската река с бодлива акация.

Апетитът – казват французите – идва с яденето. Усетили благосклонното търпение на населението на иначе страховитото като название селище, столичните бюрократи с лека ръка го обявиха и за дестинация на всичкия софийски строителен отпадък. Стотици декари плодородни ниви и тучни ливади се оказаха под десетки метри всякакъв боклук – не само строителен отпадък. Не пожалиха и езерата – самосвалите изсипваха, и до днес бълват мръсния си товар направо във водата, и така заразиха за векове – а може би и за хилядолетия – някогашните чисти подземни води, с всички последствия за флората и фауната (включая в последната и останалото на доизживяване население).

Разбира се, столичните бюрократи „спазват закона“. Постепенно „рекултивираха“, но вместо да застилат с нормална почва, засипваха боклука с дебел пласт „мъртвица“ от градските изкопи.

Така от землището на селото ни останаха някакви си „я ѝма, я нèма“ 15-20 %.

И това обаче им се видя малко на столичните власти – състоящи се, впрочем, не от софиянци, а от т.нар. „прѝкари“ – придошли от дълбоката провинция мераклии за власт и произтичащото от нея богатство на гърба на аборигените-шопи. Изработиха нов градоустройствен план, с който доограбват и малкото останало от поземлената ни собственост – я за „зелени площи“, я за „обществено застрояване“, я за „н’ам к’во си“.

Докато столицата се пука по шевовете, т.нар. „урегулирана територия“ на квартала (село бяхме до 1958 г.) не се увеличава. Макар от последната регулация насам населението му да е нараснало седмократно (софийското – едва трикратно за същия период от време). Последствията? Напоследък в предимно двуетажния квартал започнаха да никнат 5-6-етажни безлични блокове – първи лястовици на началото на края на някогашната полупасторална идилия.

Р. Искър край Враждебна. Снимка: bigfish.bg

р. Искър край Враждебна. Снимка: bigfish.bg

Цялата тази унищожителна вакханалия на столичната бюрокрация не предизвика почти никаква ответна реакция от страна на иначе войнствените „на чашка“ страховити „враждебци“. Изключение правят два-три рохави протести за три четвърти век. Откъде тогава се пръкна грозното – в смисъл страшно, заплашително – название на селището – „Враждебна“?

Първосигналните умове на пъчещи се с(ъс) (въображаема) зверска природа нашенци (гордо тупащи се в гърдите със сакралния възглас „Булгàр! Булгàр!“) извеждат произхода на топонима от отвратителната антихристиянска дума „вражда“ (еквивалент, синоним на „омраза“, „ненавист“, „злоба“, „òтврат“).

Просветеният читател знае, че имената и названията не се превеждат. Което в случая е добре дошло; остава единствено стълпотворението от съгласни звуци (врждбн), омекотени единствено от три вокала (аеа). Защото в противен случай кой нормален авиопасажер би бил склонен да каца на летище с име „Hatred“ [„Омраза“, „Ненавист“, „Вражд(ебн)а“], “Agression” („Враждебност“), „Hostile“ („Враждебна“)? Название, от което само зомбирани психопати биха се възторгвали, и то във виртуалните вселени на психясали от денонощно боравене с мишката и клавиатурата недозрели тийнейджъри.

Какво ни казват историческите факти?

В запазени данъчни регистри от турско време селището е водено – до 1878 г. – като „ИВражине“. Известно е, че турците не могат да произнасят имена, започваща със съгласна буква; примери – ИСтамбул, ИСкандер, АНадол, и пр. Така че логично е да заключим, че оригиналното българско назвение е било „Вражине“.

По времето на социализЪма изграждането на научна теория – даже и елементарна хипотеза – въз основа на лингвистични проучвания се считаше за табу. Демокрацията поохлаби примката около врата на изследователите, търсещи в думата първоначалния смисъл на понятието, но подигравателният тон продължава да доминира.

Без съмнение съвременният български език не познава подобна дума – „вражинè“. Било е обаче време, когато тя е била общоупотребима.
Кога?

И какво е означавала?

Времето на т.нар. „Златен век“ на цар Симеон Първи Велики е, меко казано, противоречиво. От една страна – разцвет на културата, изкуствата, архитектурата. Но… за сметка на безпощадно ограбваното селско население.

Което масово се устремява към съседна Византия – емигрират над 1 милион тотално пауперизирани селяци (факт, който патриотарските учебници по история благоразумна премълчават).

Ето защо наследилият го цар Петър Първи се сблъсква с две относително нови за България явления, привнесени от Изток: манихейската ерес, по-известна като богомилство, и исихазма – с най-прочут изразител св. Иван Рилски.

Около тогавашната стратегическа крепост Средец възникват малки богомилски поселища. В течение на два-три века, особено след кръстоносните походи, се появяват Малашевци, Биримирци, Орландовци, Богров (Долни и Горни).

Богомилски лечител-вражалец>враж>врач – поставя началото – някъде между Х и ХII век и на нашето селище. Около вражалеца>вража>врача>лекаря>лечителя постепенно се заселват пришълци – главно слезли от негостоприемните планини в плодородното средецко поле, дошли с намерение да се лекуват, но останали за постоянно. Врачуването (вражуването) означава лекуване; ерго, Вражине, Врачине е еквивалент на днешния термин Лечение.

Untitled5

Изводът?

Осъвремененото название на селището би трябвало да бъде Лечител – човекът, станал причина за възникването му.
(Някой, от когото се нуждае не само днешна геноцидна България, но и светът като цяло).

И все пак: откъде се е взело това „Враждебна“?

Моето предположение е, че някакъв полуграмотен чиновник в столичната община или писар в полицейското ведомство „с лека ръка“ е „осъвременил“ османското „ИВражине“ в безличното, бездуховно, безсмислено „Враждебна“.

Разбира се, това е само хипотеза. Но, струва ми се, може да ѝ се придаде и качество на теория – доколкото би била подкрепена с необходимите и достатъчни исторически факти.

Какво ще кажат онези, които се осланят само на емоциите си, не зависи от такива като мен.

Все пак се надявам, че ще настъпи ден, когато рациото ще надделее над чувствата, и многострадалният ни столичен квартал ще се назове с изконното си име:

Лечител!

Доколкото се простират знанията ми по въпроса, не само у нас, но и по света не е известно населено място с такова име.

Може би все пак възтържествуването на Истината в случая с поругаваното вече трети век (XIX, XX и XXI) име носи в себе си и друг, по-възвишен смисъл?

Бог знае.

 

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.