Home » Авторски страници

Когато ливадите раждаха и месо, и масло, и вълна, и яйца…

2015.07.06 3 коментара

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

————————————————————————————————————————————————————–

КОГАТО ЛИВАДИТЕ РАЖДАХА И МЕСО, И МАСЛО, И ВЪЛНА, И ЯЙЦА…

.

 Spartina-patens-Saltmeadow-Cordgrass-CL3590_SPARPAT01_3

Мнозина са писали за трудолюбието на българина. Обхватът на оценките се движи от най-категорично ласкави до унищожително подигравателни – покрива всичките осем октави.

Струва ми се, че статистическите оценки няма да са в състояние да дадат ясна представа за това качество на българина. Стане ли дума за трудолюбие, в съзнанието ми изплуват спомените от детството и юношеството, образите на майка, татко и дядо.

Като всяко селско дете, и моя милост премина през школата на краварството (по литературному казано – пастирството). Истината е, че въобще не бях ревностен привърженик на общо взето еднообразното и скучно занимание, което „колегите“- краварчета от всички възрасти (5 до 95 години) разнообразяваха със „сваляне на слънцето“ /1/, автентичен бой с прашки срещу „малашевчани“ /2/, „бъз-з-з!“ /3/, дебелашки хумор, тайно пушене на смрадливи цигари (купени от лавката на Чепинското шосе) и куп други подобни игри, масали /4/ и подигравки спрямо по-малките, наивните и беззащитните сред нас.

Сезонът на пàшата започваше веднага след окосяването на ливадите. Те бяха малки парцели (от 1 до 10-ина декари), разпределени (вероятно след 1878 г.) между отделните селски фамилии. Предполага се, че по турско време са били част от известната на просветена Европа Magna Silva Bulgarica (Великата Българска Гора) – за което говореха не само топонимите (Корията, Ракитата), но и остатъците от пънове и коренища, които подритвахме, а понякога ни и спъваха, докато играехме на „гоненица“ /5/ или тичахме „да завърнем“ /6/ някоя по-щурава крава, устремила се към примамливо зеленееща се в далечината люцерна (в последния случай последствията за говедото често биваха смъртоносни /7/, а за пишман-говедаря и семейството му – плачевни.

Нашите ливади първоначално са били осем: три „Под село“ („При Гоневата воденица“, „При Пàчовото“, „При Корѝята“); една в „Крива бара“ (до „Малашèвското“); „Орницата“ (на днешния бул. “Владимир Вазов“); имали сме още една голяма (към 30 декара) – на продължението на „Владимир Вазов“ – ул. “Резбарска“ и пресечката ѝ с ул. “Мак Гахан“ (заграбена с измама от някакъв адвокат); подарили сме около десетина декари друга ливада в „Малашèвското“ – до тази в „Крива бара“ на манастира „Свети Мина“; през осмата минава корекцията на Перловската река (в съседство с малашевските гробища на столицата).

Нашите ливади – казвам го с нотка на гордост – не бяха като тези на другите фамилии. Те имаха особеност, отличаваща ги от останалите: бяха оградени с висок 60-70 см. землен насип. Ливадите на селото бяха „под вода“ (отклонена чрез частични баражи на Искъра), т.е. можеха да бъдат напоявани (стига собствениците им да не ги домързяваше); така даваха и „втора реколта“ – т. нар. „отава“ (дали пък няма някаква етимологична връзка със столицата на Канада?).

Но ливадите на дèдо Кὸла бяха не просто напоявани; те биваха изобилно наторявани с оборски тор, преди баща ми Владимир да „пусне водата“, която обикновено течеше няколко дни поред (почвата тук е силно пропусклива и трудно задържа влагата).

Резултатът от тези наистина мераклийски грижи беше поразителен: израстваше една особена трева, прилична на детелина, която старите наричаха „гръклян“ /8/ (може би защото стъблото ѝ беше кухо, с диаметър до 5-6 милиметри). Впечатляваща беше и дължината ѝ – стигаше до два и повече метра! Такова чудо не съм виждал никъде и никога повече.

Трудното идваше после – когато трябваше да се косѝ. Дядо Никола беше вече на години и тая работа се оказваше непосилна за него (в седмата десетка на личното си летоброене). С неизбежното се заемаше баща ми – мъж в четиридесетте, силен в ръцете (тогава воланите на камионите нямаха сервоусилватели) и най-висок в селото (1.86 м).

Спеше на полето. Будеше се сутрин рано (към 4 часà) и започваше с мощни, равни, методични откоси (до около 7 часà). След това сядаше зад кормилото на „Фаргото“ и „отпрашваше“ на работа (обикновено над 12 чàса). На другия ден същото се повтаряше – докато сенокосът приключеше с прибирането на преизобилната реколта в плевнята.

Тук няма да припомням как дядо Никола се грижеше за нивите и „стоката“, а майка ми Борка – за бостаните. Подразбира се, че и там истинският стопанин е еднакво успешен във всяко „предприятие“, включително отглеждането на животни, птици, подготвянето на зимнина, осигуряването на разсади за зеленчуците напролет. Ще се огранича само да споменà, че в тежките следвоенни „купонни“/9/ времена семейството ни не изпитваше иначе неизбежните сривове на прехраната. И то при жестоките, с перверзна изобретателност наложени парични и натурални „повинности“ върху „частника“ – земеделец.

Още преди да отиде в плевнята, една немалка част от сеното се натоварваше на каруцата с „дългите ритли“ /10/, дядо ме повдигаше и слагаше отгоре на високата над три метри от земята купà, сядаше до мен и подкарваше Мицка и щерка ѝ Лиса (конете му) към склада на държавните доставки край с.Челопечене (преди три години на същото място гърмяха няколко хиляди тона авиобомби и други боеприпаси, останали от Балканската, Първата и Втората световна война). Там първо измерваха „брутото“ (сеното „барабар“ с каруцата – без конете), после разтоварвахме на сеновала, и последно „теглеха“ (премерваха) „тàрата“ (в случая – каруцата). Чиновникът отбелязваше в инвентарната книга приноса ни към тогавашната българска държава, даваше ни „оправдателна бележка“ и ни пускаше да си вървим обратно към живота на набедени кулаци, упорито отказващи да „влезнат“ в текезесето /11/.

За протокола: дотук ставаше дума за 50-те (до 1950 вкл.) и 60-те (до 1960 вкл.) години на ХХ век сл. Р.Хр. Враждебското ТКЗС беше основано още в първите (две-три) години след „деветосептемврийската победа“ от 1944 г. Съучредители му бяха неколцина от най-мърлявите и крайно мързеливи собственици (езикът ми не ще да се насили и да се извърти да каже „стопани“) – партийци (членове на БРП-к /12/ – до 1949 г., и на БКП /13/ – след Петия конгрес на „Партията“ /14/).

Тук се налага малко отклонение от темата. Нашите враждебски „комунисти“, общо взето, не правеха изключение от масовия червен партиен стереотип: заблудени социалдемократи, надяващи се „да експроприират“ капиталистите и да заемат техните „топли“ места; надушили „кьоравото“ /15/ „десетосептемврийци“ /16/; и прясно пребоядисани „бивши“ („бранници“ /17/, „отецпаисиевци“ /18/, „легионери“ /19/ и др.п.) – дядо Никола неслучайно ги зовеше в очите им „бояджии“.

Ето такива бяха основателите и ръководителите на „текезèто“ през първите три петилетки от съществуването му. Мизерията беше тотална, „трудоденят“ /20/ се оценяваше в стотинки.

Близостта ни до столицата не позволяваше осъществяването на типичната за страната жестока насилствена колективизация. През 1958 г. обаче вълнàта „дофтаса“ /21/ и до „наше село“ (следващата година – квартал в Пети, „Червенковски“ район на София).

Но дотогава имаше години време. Трудолюбивите стопани продължаваха – къде по-лесно, къде „с триста зὸра“ – да издължават наложените им наряди от сено, пшеница, ръж, царевица, овес, ечемик, яйца, масло, месо, вълна.

Да: яйца, масло, месо, вълна… Всеки декар частна земеделска площ дължеше на соцфиска тези благини – също като при феодализма (впрочем, социализмът от съветски тип си беше съвременен образ на класическия феодализъм).

Какви ли не средства се използваха, за да накарат по-заможните (разбирай: по-трудолюбиви, грижовни и грамотни) селяни „да подпишат“ (т.е. да оплодят яловото, приютило тунеядците-партийци ТКЗС със своето трудолюбие, знания и умения)!

Анексираха им плодородните ниви и градини, и ги „възмездяваха“ с поляни по чукарите на Кремиковци и Сеславци – през девет баири в десети. Няма да описвам неописуемите страдания на тия свестни хора – Елена Огнянова го е направила по най-добрия начин в „Ние, шопето“: обесили се от мъка, застреляни „при опит за съпротива“, „подписали“ с опряно о врата дуло на револвера на партийния секретар или нож до гърлото на жертвата.

Само неколцина баш инат шопи удържаха на безпримерния напор на комунистическия колективизаторски напън. Спомням си за двама от селото: бай Ангел Натов („Крèката“ – заекваше като говореше) и бай Нечко – бащата на Аче от нашата улица. Всички други, устояли до 1958 г., се огънаха. Умора на метала…

Включително и дядо ми. Сега разбирам, че го е направил заради мене.

Не мога да излича от паметта си следната сцена. Един следобед дядо Никола запрегна конете и двамата се качихме на каруцата, за да докараме някакви зеленчуци от бостаните в „Ракитата“. На стотина метра ни пресрещна група от 5-6 „активисти“, водени от партийния секретар Мичо Сврачèто (Богомил Бонев), кмета-рабфаковец Стоян Белчев (всички опити да бъде намерена дипломата му от ВИИ „Карл Маркс“ се проваляха) и Янко ПреТседàтело (Янко Влъчки). Един от тях хвана юздите на конете, а Мичо рече на дядо ми:

“- Ти се опъваш и нèщеш да поТпишеш, ама видиш ли го тὸа? – и посочи към мен. – Догὸдина он че сака да учи у университето и че додеш за характеристика. Айде, с’а те пущаме, ама немой още млогу да му мислиш, оти не оДговараме!“

„- Дий!“ – шибна конете дядо ми и през целия път не отрони дума. След две седмици подписа. Но вече не беше същият човек. Рядко отваряше уста за някоя дума. Смях не чух повече от устата му. Хептен се затвори, когато дойдоха за конете и каруцата.

Едва днес осъзнавам, че тогава е бил на днешната моя възраст (седемдесетгодишен). Нищо чудно! Все едно сега да дойдат и да издърпат завинаги изпод ръцете ми химикалката и белия лист и да ме задължат да пея дитирамби за убийците на народа ми. И да приема за нормално всичкото това унижение?

Сигурен съм, че все ще се намери някой критикар, който да ни упрекне, че не сме “издържали“. Лесно е да се говори постфактум, когато ятаганът, опрян до гърлото на „пречупилия се“, вече е музеен експонат, а дъщерята на партийния секретар е само „успешна почтена бизнес-госпожа“. Заклещени в желязното менгеме на онзи параграф от Комунистическия манифест /22/ (който безапелационно обявява априори селяните за врагове на „най-прогресивната част от човечеството – пролетариата“, подлежащи на икономическо и физическо елиминиране), милиони събратя по съдба на дядо Никола се разделиха с имота си, а оттам – и с живота си.

Някои ще кажат: “Времената бяха такива…“.

Не, не времената, а подлеците бяха такива – и преди, и тогава, и сега – все едни и същи – „бояджии“, както сполучливо ги беше кръстил този иначе тих, скромен, неразговорлив шоп.

Само като си помисля как като се върнеше късно вечер от изнурителната работа на къра, вместо да си отдъхне, един петгодишен хулиган (аз) се качваше на раменете му, а той подтичваше като младо конче из стаите на старата ни къща… После му грабвах капата и с все сила я удрях в пръстения под, за да се чуе характерният звук, предизвикващ усмивките на цялото семейство.

Понякога ме караше да стъпя върху гърба му и да мачкам с детските си крачета претръпналите от тежък труд гръбначни мускули – зер така сиромасите масажираха телата си – не в скъпи салони със съмнителна репутация.

Този свят човек пожертва в залеза на дните си всичко, което с достойнство и упорит честен труд беше запазил и преумножил за семейството си.

Та да може внуците му да получат достъп до науката, която той ценеше и уважаваше, макар че по независещи от него причини беше учил само до средата на второ отделение – можеше да чете и да пише, не слагаше палец вместо подпис. Природната му интелигентност беше достатъчна, за да разчита скàлата на ценностите.

Беше автентичен християнин.

Прекланям глава пред тихия му подвиг.

.

Николай Гусев

____________________________________________________________________________

1 „Сваляне на слънцето“ – груба говедарска игра, при която „батковците“ хващаха за жертва някое от малките си беззащитни другарчета, караха го да ляга по гръб със затворени очи и широко отворена уста, слагаха върху главата му палто и през ръкава на дрехата „сваляха слънцето“, т.е. се опитваха да набутат в устата на наивника парче конска или кравешка фашкия. „Забавлението“ предизвикваше смеха и задоволството на скучаещите под лъчите на жаркото лятно слънце „пастирчета“ [слагам термина в кавички, защото сред нас имаше и възрастни мъже, дори и дядовци над осемдесетте, пратени „да гледат“ (т.е. да пасат) „стоката“]. Сред вакханалията на тази пасторална простотия пазя като неизличим спомен уникалния случай, когато срещнах пастир с книга в ръка – Стоян Радев – но той беше единственото изключение за десет години.

2 „Малашèвчани“ – краварчетата от съседното землище на с. Малашевци, които не оставаха длъжни в дивотиите на „нашенците“ и ни обстрелваха (от безопасно разстояние…) с прашки (доказателство, че ако не войните, то поне битките се водят понякога и от скука).

3 „Бъз-з-з!“ – игра, често пъти болезнена, при която потърпевшият застава гърбом спрямо палачите си и поставя отворената длан на едната си ръка зад себе си; „играчите“ се изреждат да го удрят – кой по-слабо, кой с все сила, а жертвата се мъчи да познае кой го е „фраснал“ (ударил). Тарторите по правило отказваха да стават заложници, когато биваха разобличавани. Действаше законът на джунглата – силният физически мачкаше по-слабите от себе си.

4 „Масàли“ – вулгарни шеговити историйки, „майтапи“, анекдоти – обикновено с груб сексуален подтекст. Разказвачи бяха по-възрастните „пастири“, а като техни епигони се изявяваха по-нахаканите, „опитни в оная работа“ юноши, които иначе „още пикаеха на шумка, та да им тропа“ (т.е. въобще „нямаха хабер от понятие“ за „онова“, което папагалски, но бодряшки нахъсано декламираха пред зяпналите уста на по-малките и „неопитни“ техни слушатели).

5 „Гоненица“ – игра, при която гонещият тича да достигне с ръка някого от бягащите; догоненият трябваше да го смени – и така – до изнемощяване или до омръзване; много полезна за хора с наднормено тегло.

6 „Завръщане“ – докарване на отклонилото се от стадото животно обратно при другите говеда.

7 Преялата люцерна крава се подуваше застрашително и ако не се намесеше спешно ветеринарната помощ, умираше в жестоки мъки, а семейството на пишман-пастира биваше обричано на глад и срам.

8 Гръклян (остар.) – гърло, въздухопровод.

9 Купонна система – въведен посредством административни разпоредби на държавата режим на ограничен допуск до определени храни, дрехи, стоки от първа необходимост; практикува се при военно положение, природни бедствия и други катаклизми.

10 Дълги ритли – удължени над два пъти странични стени на каруцата (5-6 м.); при превоз на сено, снопи, слама, царевичак и др. п. – с широки процепи между наредени на 10-15 см. един от друг заострени в горния си край дървени прътове.

11 ТКЗС – акроним на „Трудово кооперативно земеделско стопанство“ – побългарен вариант на съветските колхози.

12 БРП-к – акроним на „Българска работническа партия – комунисти“. С Определение №3312/05.09.1945 г. по фирмено дело №5/45 г. Софийският областен съд – Фирмено отделение, е определил да се впише в особения регистър при съда сдружението с политическа цел – политическа партия под името „Българска работническа партия – комунисти“.

13 БКП – акроним на „Българска комунистическа партия“. През м. декември 1948 г. Петият конгрес на БРП-к решава партията да се преименува на БКП, но това не е регистрирано в съда по изисквания от Закона за лицата и семейството ред. Така до 1990 г. БКП съществува фактически, но не и юридически.

14Партията“ е поставена в кавички, защото цели 42 години въпросното фактическо образувание (никой не отрича съществуването му като битова реалност) не е било част от правния мир – т.е. не е съществувало юридически. Това е така, защото на 31.01.1953 г. БРП-к е призована като молител за прекратяването ѝ , като призовката за насроченото съдебно заседание е била получена два дни по-рано – на 29.01.1953 г. Протоколът от съдебното заседание, както и залепеният лист с диспозитива на решението, с което БРП-к е прекратена като юридическо лице (личи само мястото, където е стоял), липсват. Когато с решение №1/10.04.1990 г. по фирмено дело №1969/90 г. Софийски градски съд – Фирмено отделение се опитва да регистрира ново юридическо лице – Българска социалистическа партия – служителят на българската Темида замижава и с двете си очи за факта, че БРП-к е била вече прекратена през 1953 г. (ведно с десетки други формално съществували дотогава сдружения с нестопанска цел – предимно политически партии). Така се стига до парадоксалното решение, с което на 10 април 1990 г. БРП-к е преименувана в БКП, а БКП в следващия миг е станала БСП (Българска социалистическа партия).

15 „Кьораво“ – аванта, спечелено без труд, присвоено (диал. жарг.).

16 „Десетосептемврийци“ – подигравателно прозвище на навъдилите се при социализма постфактум „активни борци против фашизма и капитализма“.

17 „Бранник“ – създадена на 29.12.1940 г. със Закона за организиране на българската младеж организация, в която членуват ученици и младежи до 30 г. Поздравът е изпъната нагоре и надясно ръка, наподобяващ този на хитлеристите.

18 „Отец Паисий“ – Български младежки съюз „Отец Паисий“.

19 „Съюз на българските национални легиони“ – националистическа, шовинистична организация, ръководена от о.з. ген.-лейт. Христо Луков.

20 „Трудоден“ – особена форма на заплащане труда в кооперираното селско стопанство, съчетаваща паричното с натурално обезщетение.

21 „Дофтаса“ – пристигна най-после (диал.).

22 „Манифест на комунистическата партия“ (на немски: Das Manifest der Kommunistischen Partei), публикуван за първи път на 21 февруари 1848 г. от Карл Маркс и Фридрих Енгелс.

.

3 коментара »

  • Пендо said:

    Поздрави на Гусев който ни казва за скриваната истина. Може би коментара не ще се публикува, защото е допълнение към тази истина, която много добре знаят, и продължават да не желаят да знаят. Мелачката на европейска България и накълцаното с кръв месо на неофициалната съветска република не е позволено да се дискутира и публикува. Може би минало, но може би и настояще.

    Всички знаем, че след девети изведнъж българските правителства, кметове, полицаи, военни, банкери, се оказаха “фашисти”, “врагове на народа” и бяха унищожени. Което значеше заровени в неизвестни гробове покрити с сгурия. Нищо не се знае къде, как и защо много хора “изчезнаха”. Просто “няма документи”. И който попита за това изчезваше също. Историците назначавани от ДС “не знаят”, само някои писатели пишат като литературна хромника. Съвсем се мълчи, но заедно с тях бяха обявени за “врагове” и тези от българите, които имаха някоя нива или ливада или лозе или гора. Към тях можем да включим и тези които имаха хлебарница, бакалница, кръчма, бръснарница, обущари, шивачи. За техните деца нямаше място в образованието, освен ако не бяха се пречупили и свели глави. Това бе най първо и необходимо условие. На събрание в всички учебни заведения усърдни “спасители” или “бдящи” пазеха комумизма. Това бе нова изключително доходна професия от отречения “капитализъм” където се искаше да можеш, за да успееш. Без усилия само с преповтареяне на “удобрени лозунги” можеш да получиш много, като килограм маслини или апартамент за бълдъзата. Това е за което сега хиляди мечтаят и се надяват пак до го имат.

  • Nadehzda Dragneva said:

    Спомените на г-н Гусев са вълнуваши, нищо, че са лични. Подобни съдби,като на дядо,му имат стотици хиляди. Той разказва за съдбата на хора около София. Нашата съдба е на хора около Разград. Да, дядо ми преклони глава по-късно, иззеха му ниви, вършачка и друг инвентар, коне.После и той трябваше да работи с баба ми за 0,20 ст. в ТКЗС-то. Въпреки, че дядо е бил негов член, вуйчо ми не го допуснаха да учи след гимназията, а на брат ми също попречиха да учи след 11 клас.Бяхме обявени за наследници на кулак. Малка бях, когато дядо ме караше да пиша до радио “Свободна Европа” за неговата съдба. Хващал се е за сламката , щом се надяваше на едно 5-6- годишно малко момиче. Доста наши съдби бяха разбити покрай това кулачество. А дядо си остана с напуканите ръце, с цървулите и спеше в плевника, или на къра, за да успее да внесе доставките към държавата. В къщата ,с трън да завъртиш, няма за какво да се закачи, но той бил кулак, земя имал –хубава, на хубаво място. Днес новите господа я върнаха не в реалните й граници, а някъде накрая, на парчета, 7 категория , въпреки документите. Нищо ново под слънцето.

  • Raiko said:

    И всичките тези страдания причинени от българи на българи !!!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.