Home » Авторски страници, история

Бояджии, хитлеристки чайници, циганска държава

2015.06.22 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев “Защото накрая нищо друго не остава…”. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

————————————————————————————————————————————————-

БОЯДЖИИ, ХИТЛЕРИСТКИ ЧАЙНИЦИ, ЦИГАНСКА ДЪРЖАВА

.

Заглавието е подвеждащо. Няма нищо общо с древната професия на хората, които правят света около нас да изглежда с по-малко нюанси на сивото. Нито с производството и употребата на необходимия за всяко домакинство съд за подгряване на водата за популярната напитка. Не засяга и темата за античната държава на манганярите (мангалите), разположена – преди повече от двадесет и пет века – в днешния щат Раджастан в Северозападна Индия.

Nik004Всъщност, става въпрос за Българската комунистическа партия (БКП), „наследена“ от Българската социалистическа партия (БСП). Но не за нелегитимността им, сиреч фактическото, но не и юридическото им, съществуване. Дори не и за самите организации, а за преобладаващата маса техни членове, известни като комунисти, всъщност – повечето безскрупулни партийци-кариеристи.

Времената бяха такива…“, оправдават зулумите на Партията по член „Първи“ нейни бивши лидери и днешни техни наследници. И са прави…

Например, абсурдно беше да бъдеш „избран“ дори за „звеновод“ в ТКЗС-то без одобрителната санкция на партийното бюро. Без подписа на партийния секретар не те пускаха дори на еднодневна екскурзия в близката чужбина. Всички ръководни постове в предприятията, общините, учебните заведения, в държавата като цяло бяха подредени в строг номенклатурен списък, който никой не можеше да си позволи да не зачете.

Като изключим длъжностите в професиите, свързани с дарование – майстор занаятчия, музикант, артист, певец, художник, и пр. – всичко останало се разпределяше само и единствено между привилегированите притежатели на червената книжка (частично – огризките – и за техните верни съюзници – следовниците на оранжевия „народен“ трибун Александър Стамболийски). Тази тотална система за разпределяне на синекурите предизвикваше неистови амбиции у жадните за келепир на чужда сметка. Така малко преди т.нар. „10 ноември 1989 г.“ въпросната Партия набъбна до фантастичните 1,200,000 (един милион и двеста хиляди държатели на червения пропуск за мечтаната Аркадия).

Но неправилно е да се мисли, че напливът е започнал едва в „началото на края“. Нищо подобно! Още на 10 септември пуснатите от затворите криминални престъпници „прегърнаха“ идеите на Българската работническа партия – комунисти (БРП/к) и се втурнаха да мъстят на съдии, прокурори, следователи, които ги бяха окошарили за кражби, грабежи, изнасилвания, вулгарни убийства.

…И това им се видяло недостатъчно, та скочили и на де-що имаше по-заможен или по-умен от тях. Ученици застрелваха учители заради двойка в бележника. Само за три месеци – септември, октомври и ноември 1944 г. – над 30,000 (тридесет хиляди) по-видни или по-заможни българи бяха „очистени“ от развилнелите се „синове и дъщери на Партията“ – без съд и присъда.

Разбира се, екзекуторите на българския интелектуален и стопански елит бяха горди с делото на ръцете си. Споменаваха го във всичките си сетнешни автобиографии и черпеха съответни номенклатурни дивиденти.

Но имаше и друга разновидност на този вид – т.нар. „бивши“, които набързо – за две-три години след преврата – се окопитиха и преориентираха подмазваческата си енергия към демонстративна възхвала и коленопреклонение към новите господари на положението.

Влезли в естествена симбиоза със (също) „бившия“ криминален контингент, тези местни следовници на Фуше скоро набраха нужната скорост и под благосклонните погледи на „ръководителите на Партията и Правителството“ узурпираха местната власт (партийна, а оттам – и стопанска). Зер всяка плутократична власт се крепи върху клептократичните мераци на оная част от населението, която няма и не може да има допирни точки с Народа.

Правоверните привърженици на утопичната комунистическа идея се оказаха или натикани в ъгъла, или безпардонно изхвърлени от сакралните предели на Партията. „Новите“ не се церемоняха с комунистите – искрени адепти на марксизмо-ленинизма, и макар да се кичеха със званието, всъщност си бяха просто партийци-кариеристи.

Ако в големия град хората не се познават помежду си и миналото им си е само в техните спомени, то в селата всеки знае всичко за съседа си и няма как да скриеш довчерашните зулуми, които си правил пред очите на всички. И все пак…

…И все пак мошениците, сдушили се със себеподобни сродни души, успяваха да се докопат до заветната „книжка“. „Круговая порука“ или по-скоро българският ѝ еквивалент „халваджията за бояджията“ дори атестираше като „активни борци против фашизма и капитализма“ (АБПФК) проносирани антикомунисти. Същевременно автентични комунисти отпреди Девети биваха заклеймявани като „врагове с партиен билет“.

Сдобили се с партийната индулгенция, новите партийци се заемаха с онова, което винаги ги беше блазнело – грабежи, насилия, местни погроми, дори убийства. Разбира се, всичко „в името на Партията“…

Нямаше как нашето село да е изключение от общото правило. Много скоро се оформи компактна група от новодошли „бивши“, които окупираха всички важни доходоносни постове – партиен секретар, председател на отечественофронтовската организация, председател на текезесето, председател на кооперацията, кмет („председател“ на „селсъвета“).

Само дето съселяните знаеха и кътните им зъби (кучешките „ръководните другари“ си ги показваха по и без повод). Можеха да имат власт, пари, имоти. Само едно им липсваше: уважение. Дядо ми, както и повечето от познатите ни, наричаше тия натрапници „бояджии“ – пребоядисали се в угода на новата власт за собствена изгода „бивши“ антикомунисти.

Званието „хитлеристки чайник“ беше присвоено на партийния секретар Богомил Бонев (Мичо Сврачето). А случаят е следният. Веднъж в хоремага (кръчмата на Евдо Колев) въпросният скочил за нещо си на баща ми Владимир. Моят родител, който иначе е спокоен човек, изригва пред лицето на всяка груба несправедливост: „Ти ли ще ми се перчиш на мене бе – германски чайник!“ – смразил баща ми на мига самозабравилото се партийно величие. (Всички в селото знаеха, че Мичо Сврачето е бил доверен куриер на хитлеровото посолство в София, находящо се на ъгъла на бул. “Патриарх Евтимий“ и ул. „Граф Игнатиев“).

Десетина години по-късно партийният секретар вече е друг, но подходът на партийците си е все същият. Като дявол от тамян се бояха да не би някой „външен“ де се вклини в порочния им, доходоносен кръг. Пак баща ми бил предизвикан да избухне пред партийното бюро, когато отказали да дадат (задължителната) „характеристика“ на сина му – мен – за следване в МГИМО (Московский государственный институт международных отношений). Пред ошашавените селски велможи той произнесъл невъзмутимо каверзни за онова време думи: „Аз и без това не искам да пращам детето си да учи в тая циганска държава!“. И им тръшнал вратата…

След двадесет години именно тази невъзможна за ония времена фраза е била предотвратила подготвяното – без мое знание – предложение за членство в Партията-хегемон (вече и според член 1 от Тодор-Живковата „конституция“).

Наистина, житейските пътища на всеки човек са неизповедими. Когато всички – ти и останалите – мислите, че сте на загуба, всъщност печелите. Et vice versa

Някогашните „бояджии“, „чайници“ и дори държавни конгломерати отдавна са в прегръдките на небитието. Но и днес не липсват техни последователи, дори многократно са се умножили. Грабят, насилват, убиват, трупат имоти и наднормено телесно тегло, докарват си цироза на черния дроб. Същества без съвест, брънки от геноцида над съгражданите си.

Какъв ли ще е споменът за делата им?

Защото накрая нищо друго не остава…

 

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.