Home » българи зад граница, Е-Списание, история

За таланта и трагичната съдба на таврийския българин Мишо Хаджийски

2014.02.04 Няма коментари
Spread the love

ТРАГЕДИЯТА НА МИШО ХАДЖИЙСКИ, ДАРОВИТИЯТ ПИСАТЕЛ ОТ ТАВРИЯ, УКРАЙНА

 

Д-р Иван Орешков,  Вulgariamakedonia.net

.

Мишо Хаджийски. Снимка: Desant.net

Мишо Хаджийски. Снимка: Desant.net

В книгата “Българите в Таврия” авторът Владимир Калоянов многократно споменава поета и писателя, българина от Таврия Мишо Хаджийски. Авторът е почерпил много сведения от книгите, които Мишо е успял да издаде. Не знаем каква част от творчеството на младия писател не е публикувана, тъй като превратните събития ,които преживява през последните 4 години на краткия си живот, изключват да осъществи замислените трудове.

Мишо Пантелеев Хаджийски е роден на 27 ноември 1916 г. в с. Инзово /Таврия, Украйна/. Баща му загива на фронта през 1917 г. Майка му Елена Вълчанова умира от изтощение, следствие на убийствения глад през 1921 г. Мишо е отгледан от дядо си. През 1930 г. завършва VII клас в българското училище, а през 1933 г. получава диплома от Педагогическия техникум в с. Преслав
/Таврия/.

С крайна оскъдица на средства Мишо завършва руска филология в Киев. За разказа си “Мост” е обявен за националист. Написва и издава пиесата “Бананови дворища”, сборник разкази “Нощите край Розоватка”, репортажната книга “Из Бесарабия”.

През 1941 г. Мишо е пленен в Киев от германците. Успява да избяга от конвоя и да се укрие в родното си село. В началото на 1943 г. комендатурата на Вермахта в Украйна му разрешава да отиде в Букурещ. По собствена воля действа като неофициален български дипломат пред българското консулство в Кьолн, за да се променят отношението и условията на работа на таврийските българи, съветски военнопленници в Германия.

На 13 май 1943 г. българската легация в Букурещ дава открит лист на Мишо да дойде в София. Мишо подава Обръщение до цар Борис III. /Писмото до цар Борис е публикувано отделно – бел.ред./, в което група българи от Таврия молят държавния глава да се погрижи за българите в Таврия. При възможност Райхът да владее Таврия Мишо предлага българското правителство да издейства правото на българите да управляват сами селата, които са изцяло с жители българи. Тъй като не може със сигурност да се предвиди как ще завърши страшният военен сблъсък, той предлага и втора възможност: “България да приеме 50-те хиляди таврийски българи, които са доказали силно родолюбие, трудолюбие и честност и са готови да бъдат заселени на пустеещи земи”.

Изтъкнати наши писатели и учени: Ангел Каралийчев, Стилян Чилингиров, проф. Борис Йоцов, проф. Стоян Романски, Петър Динеков и др., преценяват високо качествата на Мишо и стават членове на основания от него “Институт за опазване на Таврия”. Със съдействието на Всебългарския съюз “Отец Паисий” Мишо изнася беседи в София, Пловдив, Плевен, Стара Загора, Ямбол, Бургас и др. Той описва историята на българите – преселници в Украйна.

В София Мишо се запознава със студентката по немска филология Савка Николаева. Поради бомбардиране на София от англо-американската бойна авиация Савка се евакуира при леля си в Белоградчик. В същата сграда наематели сме: баща ми – подполковник Петър Орешков, майка ми Цветанка и аз – Иван.

Запознах се с Мишо в края на март 1944 г., когато той се беше завърнал след неуспешен опит да уреди преминаването на таврийските българи през Румъния. Двадесет и осем годишният Мишо е строен, с отмерена походка. Лицето му е приветливо с високо чело, светлокестенява коса на едри къдри, сини очи и сдържана усмивка, която изразява от пръв поглед вродената доброта и благородство. Мишо проявява внимание към лицето, с което се запознава, но не бърза да води разговора и да разказва за себе си.

В Белоградчик на склона под Венеца са казармите на 15-и пехотен полк. От 1941 г. полкът е увеличен с една дружина /минохвъргачна, бронеизтребителна и свързочна рота/. Няколко новопроизведени офицери са новите жители на града. Гражданите наблюдават внимателно всяка нова личност. С новия образец офицерски униформи, възпитано държание, присъствие на литературни прояви в читалището, участие в хорови концерти и във военния оркестър младите командири спечелват уважение. Появата на Мишо и неколцина евакуирали се интелектуалци от София още повече допринася за оживяване на обществения живот, въпреки утежняващата се военно-политическа обстановка.

В началото на август Мишо и Савка решават да сключат църковен брак. За кумове определят баща ми и майка ми. Сватбата е насрочена за 28 август. Баща ми е с полка в Сърбия. Налага се аз да изпълня приятните задължения на кум. Сватбеният църковен обред извършва млад свещеник в църквичката извън с. Боровица, при силно въздействащо духовно настроение. Пълната тишина, която пазеха десетината присъстващи, допринесе за вълнуващото тайнство. Младоженците избират да прекарат медения месец на лозето на лелята на Савка. Дните на радост и надежда са помрачени от преврата на 9 септември.

На 26 септември в София пристига съветският писател Константин Симонов, приятел и връстник на Мишо, на когото е възложено да привлече българските писатели да пишат славословия за СССР. Мишо се надява, че е забравен от съветските тайни служби. Надява се и на Съюзната контролна комисия, в която участват и представители на западните съюзници. Затова първото му задържане в София го изненадва. В ареста престоява повече от месец. Писателите комунисти Крум Кюлявков, Людмил Стоянов и регентът Тодор Павлов, които познават творчеството му, не се застъпват за него. Едва на 16 ноември е “освободен” и се връща в Белоградчик. Само на майка ми описва мъченията, които е изтърпял.

Младият писател, публицист и предводител на българите в Таврия, Бесарабия и Украйна, крие в течение на три седмици, че предвижда какво го очаква. На 7 декември сутринта, още неразвиделяло, трима “пазители” на “народната власт”, въоръжени с шмайзери, чукат на вратата на квартирата, в която е младото семейство. На въпроса на Савка “Кого търсите?”, въоръжените отговарят: “Да дойде Мишо Хаджийски за справка”. Минават минути в очакване повиканият да се яви. Проехтява изстрел от пистолет. Мишо по своя воля е прекратил живота си, за да не изпитват сатанинско удоволствие слугите на болшевиките, когато го измъчват.

Страдалецът, сиракът, безимотният българин от Таврия, превъзмогнал нищетата, с възрожденски дух, се извиси като човек и творец, но стана жертва на терористичния комунизъм.

.

—————————————————————————————————-

ТВОРЧЕСТВОТО НА МИШО ХАДЖИЙСКИ – ОСНОВНИ ТЕМИ И ИДЕЙНИ ПОСЛАНИЯ

.

Д. С. Николова, Бердянски държавен педагогически университет

Корица на книгата "Пуста чужда чужбина" на Мишо Хаджийски, преиздадена през 1994 г.

Корица на книгата “Пуста чужда чужбина” на Мишо Хаджийски, преиздадена през 1994 г.

Мишо Хаджийски е знакова фигура в литературния процес на българската общност в Украйна. Белетристичното му дарование е оценено високо още през 1938 год., когато Киевското издателство за националните малцинства отпечатва неговия първи сборник „Разлив”. Тогава Мишо е само на 22 години. Съдбата му отрежда двайсет и осем напрегнати и целеустремени лета, белязани от драматични исторически събития и покъртителни житейски драми. Роден в предреволюционната 1916 г, на петгодишна възраст остава пълен сирак. Октомврийската революция отнема баща му. По време на големия глад в Поволжието през 1921 г. умира майка му. Мишо расте с дядо си Иван Хаджийски. Отсъствието на родителите изостря неговата чувствителност. Расте любознателен, с ярко изразено чувство за дълг и отговорност пред бъдещето на средата, която го възпитава. След като завършва прогимназия в родната Инзовка, постъпва в Българския педагогически техникум в Преслав, до 1937 г. следва литература в Киевския държавен университет. От 1938 до 1944 г. издава четири сборника с разкази – „Нощите край Лозоватка”, „Из Бесарабия”, „Пуста чужда чужбина”, „Българи в Таврия”, поставя в Българския държавен театър в Одеса драмата „Банови дворища”, подготвя за печат последния си сборник с разкази „Стара Таврия”. Основна тема на всичките му творби е животът на българите в Таврия, техните радости и скърби в дни на съзидание и съдбовни изпитания. В разнообразието от жанрове и стилове на сборниците, които пише, се крие непреодолимото му желание да бъдат пълноценно представени битът, историята и духовността на Таврия – неговия малък „български остров”, изникнал по волята на съдбата сред суровата пустош на многоезичната приазовска степ.

Трудно е да се постави граница между житейския път и творчеството на Мишо Хаджийски и причините далеч не са само в кратколетното му избухване на българския исторически небосклон. Съзнателно търсен и трасиран от реалностите на деня, житейският му път е следване и утвърждаване на ботевско-яворовото световъзприемане. В четири усилни години от своя живот, от 1941 до 1944 г., концентрира вековната енергия и воля на десетки поколения български преселници в Бесарабия да се завърнат в земята на предците си, да останат верни на отцовските си повели.

По време на Втората световна война Мишо бяга от немски плен и се завръща в родното си село, за да търси съмишленици и да организира спасението на българите в Таврия. Действията му са смели и рисковани, дистанцията на времето ни дава право да ги определим като апостолски. През май 1942 год. поема отговорността да представя и отстоява пред българските власти волята за преселение в прародината на 60-хилядната общност в Таврия. Свързва се с представители на Българската царска легация в Букурещ и предава молбата на българите от Приазовието до правителството на България и до н. прев. цар Борис ІІІ.  На 13.05. Мишо Хаджийски е вече в България и се посвещава изцяло на своята кауза. В София учредява Институт за опознаване на Таврия, в който се включват видни представители на политическия и духовния елит на страната. Сред тях са такива имена като проф. Стоян Романски, проф. Борис Йоцов, Петър Динеков, Иван Леков, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Владимир Василев, Стоян Чилингиров, политиците Петко Балкански, Лазар Попов и мн. др. Чете сказки из цялата страна за положението на българите в Украйна. През 1943 година издателство „Хемус” публикува сборника му „Пуста чужда чужбина”, посветен на Ангел Каралийчев и с предговор от Георги Константинов. Предназначена за читателската аудитория в България, книгата е продължение на усилията на Мишо Хаджийски да предизвика съпричастност към съдбата на българите в Украйна. Сборникът „Пуста чужда чужбина” се отличава с пределна диалогичност. От една страна, авторът непрестанно влиза в ролята на събеседник с класически творби от Българското възраждане, а от друга, пресъздава художествена реалност извън пределите на България, която пренаписва тези текстове и в известна степен преосмисля ценностната вертикала на българската литература. Сборникът е датиран от автора 1942–1943 година и в противовес на биографичните факти като място на създаване посочва: Киев – Таврия – София. Последното уточнение можем да приемем като допълнителен ключ за разбирането и оценката на творбите от сборника, ако приемем равенството: автор (Киев) – обект (Таврия/България) – слушател (София). От позицията на четящ и пишещ в едно и също време, авторът изгражда повествователна цялост с прецизно премислена структура и амбивалентна образност. „Кръчмата на Мънзула”– първият разказ, е най-сгъстеният в семантично отношение текст на сборника, който носи развръзката на цялото повествувание, покрусата и отчаянието на автора за бъдещето на неговите герои. Следващите седем творби са концентрично разположени в антитезни двойки спрямо разказа „Есен”, натоварен с функциите на сакрален матричен център. Огледалната концентрична структура е последователно изградена на жанрово, междутекстово и хронотопно ниво. Най-малката жанрова форма – „Есен”, определяна като идилия или импресия, носи енергийния заряд на ядро, около което са разположени по два разказа и две повести. Отдалечаването от образцовата действителност на патриархалния бит в „Есен” прераства в обемни повествования за разрухата и забравата, детайлно детерминирани в крайните повести „Гладна година” и „Матьо разбойникът”. Идилията „Есен” поставя и друга граница между творбите: в началото на сборника е проследена разрухата на патриархалната общност като резултат от неизбежния ход на историческото развитие, втората група творби се вглежда в човешките слабости и страсти, проследява индивидуалния бунт срещу нормите и ограниченията на патриархалния бит.

Църквата в българското село Преслав в Таврийска област, Украйна. Храмът е построен с 10 000 златни рубли, събрани от местните българи. Снимка: Desant.net

Църквата в българското село Преслав в Таврийска област, Украйна. Храмът е построен с 10 000 златни рубли, събрани от местните българи. Снимка: Desant.net

През април 1944 г. около 1500 преселници от Таврия са тържествено посрещнати в прародината. Получават финансова помощ от държавата и са оземлени в Добруджа. През същата година издателство „Българско дело” издава следващия му сборник „Българи в Таврия”, който запознава читателите в България с усилията на преселниците да изградят в суровите условия на приазовските степи духовна крепост, територия на българската душевност, на родния език, бит и фолклор. Няма да сгрешим, ако преименуваме сборника „България в Таврия”. Авторовият разказ е рамкиран от „гласа на колектива” – сборникът започва с писмото на българските преселници до цар Борис ІІІ и завършва с коледна „богуславка” от село Преслав. Двата автентични текста поставят още една рамка на сборника, която разкрива трогателно безхитростната философия на героите. Писмото до царя завършва с пожеланието на преселниците да се завърнат в лоното на своя народ: „Дано даде Бог да бъдем заедно!”. Във финала на сборника звучи фолклорно-митологичната формула за успех: „Колкото в синьо небе звезди, толкоз в тая къща чест и берекет, от нине и до века. Амин”. Тази композиционна организация усилва медиаторските функции на белетриста и обяснява силното му присъствие в текста. Обръщението на българите от Таврия до н. прев. цар Борис ІІІ играе ролята на предисловие и задава емоционално-съдържателния регистър на целия сборник. Гражданската ангажираност на автора и познавателната функция, с която са натоварени творбите, определят изповедно-диалогичния тон на целия сборник. Легендарно-баладичното повествувание е съчетано със свидетелската гледна точка при представянето на събитията от по-новата история. Текстът се отличава с топонимична и фактологична прецизност, когато разказва за местоположението, устройството и духовния напредък на българите в новата родина. Жанровата нееднородност на произведенията, включени в книгата– писмо, легенда, исторически разказ, научнопопулярно изложение, фолклорен текст – най-красноречиво свидетелства за стремежа на повествователя да предизвика съпричастност у своите читатели, като създаде изчерпателна кинематографична представа за строителите и мъчениците на българска Таврия. Формулирано в едно изречение, посланието на сборника би звучало приблизително така: „И ние сме българи като вас, не таврийски, а българи от майка България, изстрадали правото да живеем в скъпата си татковина”.

В дните на най-тежки предчувствия за предстоящите политически събития в страната Мишо Хаджийски остава верен на жизнелюбието и стоицизма на средата, в която е израснал. Три месеца след началото на Втората световна война се венчава за Савка Рафаилова Николаева. Подготвя за печат последната си книга „Стара Таврия”, в която обръща поглед към легендарните времена на преселението, за да посочи на своите читатели и най-вече на преселниците от Таврия образци на стоицизъм и себеуважение. Творецът възкресява образите на първите колонизатори на южноруските степи – епопейно монолитни, завладяващо съзидателни и самобитни. Паметта за тях авторът завещава на „грядущите времена”, разколебан във възможностите на съвременниците си да устоят на предстоящите исторически катаклизми. Мащабните прояви на целеустременост и воля при овладяването на безлюдната враждебна степ, житейската мъдрост и патриархалната смиреност на предците пред волята на провидението отдалечават тази епоха в ценностен и морален аспект от съвременността. Това дава основание на автора да я посочи като класическа древност на мирен съзидателен подвиг, въпреки близостта й в чисто времеви план. Печална равносметка за обречеността на каузите, осмислили творческата и житейската съдба на Мишо Хаджийски, откриваме във финала на разказа „Божи гроб”: „Дайте ми ръка, мои странни орисани герои! Трънест път ни очаква изначално, и неверие, и хули, и присмех… Горди, сурови хора са живели в онези далечни времена, и се чудим на делата им, и се маяме, и не знаем на добро ли е било всичко това, или на зло. Но и то отмина като облачни сенки, и няма вече такива хора нито в Таврия, нито в Българско, нито във Влашко или Богданско!” [2, 180]. Текстът е достойна епитафия на делата на една ряло съзряла личност, осъзнала своето предназначение да бъде водач на масите, да изпреварва и направлява историческите събития, да бъде техен изразител и изкупителна жертва. Авторът се слива със съвременниците си и заедно с тях застава в опозиция на непостижимо осъществените в своето битие първостроители на „другата България”. Предусещането за назряващите драматични обрати в живота на преселниците от Таврия, налага отново опозицията “ние, българите от другата страна на Дунава”, и те, уседналите в прародината, непознаващи болката по изпепелените огнища. Съзнанието обаче за издребнялата човешка природа по цялото етническото землище обезсмисля противопоставянето, нагнетява усещането за обреченост и е неизречено, но налагащо се обяснение за връхлитащите беди. Как и кога се е простил Мишо Хаджийски със съпругата си, едва ли ще разберем вече след нейната смърт, но покъртително в контекста на осъзнавания житейски край звучи болката за неукрепналото писателско умение и изпепеления свят на родното огнище: „Мое младо крехко перо! Моя далечна разбунена Таврия!”.

Настъплението на Червената армия променя картата на Европа – България се превръща в сателит на Съветския съюз. В лелеяната земя на предците Мишо и таврийските преселници отново стават чужди и нежелани. На 5.09.1944 г. Съветската армия окупира България. На 26. същия месец Мишо е арестуван и отведен в Дирекцията на полицията, където е изтезаван. След двайсет дни е освободен. На 7.ХІІ. при повторен опит да бъде арестуван, сломен от превратности и предателства, той се самоубива. През пролетта на следващата година по искане на СССР таврийските преселници са екстрадирани от България. Заселени в Средна Азия, те са обречени на ново страшно скиталчество, на дълги години безприютност и самота.

След половинвековна забрава в България се възражда интересът към творчеството на Мишо Хаджийски. През 1991 г. дружество „Родолюбец” организира честване по случай 75-годишния му юбилей. През 1992 г. университетското издателство „Св. св. Кирил и Методий” издава сборника „Българи в Таврия”. През 1994 г. ИК „Христо Ботев” публикува антологията „Пуста чужда чужбина”. Съставителството на сборника, животоописанието на твореца и предговора към книгата принадлежат на Александър Миланов. На него дължим напомнянето за „оттикнатите длъжности”, завещани от Мишо Хаджийски.

Срещата с творбите на Мишо Хаджийски е възможност да отдадем дължимото на хилядите български преселници в Таврия и Бесарабия, приели своя български корен като участ и дълг. Национални по теми, образност и стилистика, творбите му носят заряда на котрапунктното съществуване на общността, в която той се изгражда като личност. В разказите му можем да проследим няколко основни линии на противопоставяне: ние, родените в Таврия българи, и предците-преселници, ние, българите преселници, и прародината, ние, българите – и свои, и чужди в ничията земя на Таврия. Вглеждането в народния живот неизбежно откроява за твореца и драматичното противопоставяне между поколенията при преодоляването на патриархалната изолираност и консервативност на българската общност. Опозицията свои-чужди се трансформира в родов-индивидуален морал. Съотнасяна към два идейни и пространствени центъра – България и българската културна традиция, от една страна, и Таврия, земя на преселници и чужденци, от друга – прозата на Мишо Хаджийски е белязана с пределна диалогичност и експресивност. Изследването на неговото творчество разширява географските и тематично-идейни граници на българската литература, обогатява представата ни за българския литературен процес от 40-те години на миналия век.

1. Топоров, В.Н. Пространство и текст. // Текст: семантика и структура. Москва, 1983. С. 227–284.

2. Хаджийски, М. Пуста чужда чужбина. София, ИК «Христо Ботев», 1994. 259 с.

3. Цанов, С.М. Прозата на Мишо Хаджийски – Човекът в контекстите на патриархалното и историческото битие. // Литературен свят, 2009, №8 http://literaturensviat.com/?p=10109 (22.02.2012)

.

————————————————————————-

ПИСМОТО ДО ЦАР БОРИС III

 

До
Н.В. Царя
на българите
Борис III

Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия-Украйна. Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия. С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.

Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на Молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.

В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Откога русите се мъчеха да ни порусят? Всички школи, църкви, администрация бяха руски. Караха децата ни да учат един чужд тям език, а своя, майчиния, да забравят. Но минаха много години, а ние все пак езика си не забравихме. Из всички български села всички разговарят само на български. Своя, българска е носията, песните, битът. Българи си останахме, защото и сърцата ни са български.

Ваше Величество, Царю наш, закрила наша!

Това писмо го пишем с кръв и сълзи, сълзи по тия, които във войните 1914-1920 година тук, в Русия, глави невинно положиха. Плачем и за тия двадесет хиляди наши братя, бащи, майки, деца – умрели от глад в 1933 година. Страшни бяха тия дни, Царю наш, и дано Бог не дава да ги види Царството Ти, да ги не познае народът Ти. Много пресни гробове покриха Таврия, хиляди къщи опустяха.

Чухме, Царю, че Царството Ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите. Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български. Искаме щото нашите деца да учат родния на всички български език. Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди.

А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много ,тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск. Готови сме да делим радостите и печалите на Царството Ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай Царю, път на част от нас, за година – две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото от край време живеем с честен труд.

Писано е това писмо от всички българи в Таврия и оставаме с надежда, Царю, че ще ни прибереш в Царството си.

А сега ще се молим Бог да ти даде дълги години живот и здраве, да закриля Тебе и Царството Ти от всякакви несгоди. Дано процъфтява от година на година твоят народ, дано се множат богатствата му. Дано даде Бог да бъдем заедно, с това свършваме писмото си

Страдалецът, сиракът, безимотният българин от Таврия, превъзмогнал нищетата, с възрожденски дух, се извиси като човек и творец, но стана жертва на терористичния комунизъм.

Долните наши хора са упълномощени да подпишат това писмо:

Д-р Иван Милчевски
Георги Е. Малев, селянин
Мишо Хаджийски, писател
Георги Соломонов, учител
Танас Чипчев, учител
Павел Савов, учител
Иван Иванов, учител
Иван Фуклев, учител
Васил Малчев, учител
Тодор Терзиев, селянин
Георги Върбанов
Димитър Милчевски
Райна Кочкова
Елена Милчевска, учителка
Ана Милчевска

Горните подписи и текста на писмото свидетелствам. Староста на село Инзовка: Петър Милчев.

Таврия, Украйна
20 април 1942.

—————————————————————————-

ПОСЛЕСЛОВ

При настъплението на нацистките войски в Украйна, за да се спасят от ужасите на войната, таврийските българи, по инициатива на своя водач Мишо Хаджийски, пишат гореспоменатото писмо до цар Борис ІІІ. И преселилите се от Таврия българи получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа, като главен двигател по организацията на преселението им е Мишо Хаджийски.

Процесът по настаняването и уреждането им в пределите на старата родина продължава две години. Тогавашната българска държава се заема сериозно с този въпрос. Отпускат им се парични помощи, разрешава им се със специално постановление безплатно пътуване на тях и на багажа им по БДЖ. На административните власти и полицията е наредено да оказват пълно съдействие на преселниците “до окончателното им настаняване на определените от съответните министерства места”. Това се селища в Добричка, Балчишка, Генерал-Тошевска, Дуловска и Тутраканска околии. Дошлите от Таврия български семейства получават по 40-50 декара земя, селскостопански инвентар, жилища. За съжаление обаче тези преселници твърде скоро са изправени пред нов трагичен обрат на съдбата…

Картичка със снимка на таврийската българка Люба, подарена на Марин Атанасов от Добрич, месеци преди младото момиче да бъде депортирано. Снимка: Desant.net

Картичка със снимка на таврийска българка, подарена на местен българин от Добрич, месеци преди тя да бъде депортирана. Снимка: Desant.net

Избягалите от войната и немските войски в Украйна таврийски българи след 9-ти септември 1944 г. и комунистическия преврат, са обявени за изменници… Те са граждани на Съветския съюз и като такива,  по заповед на Сталин правителството на Отечествения фронт и БКП ги предават на Червената армия, чийто части са влезли и окупирали страната.

По темата за силовото депортиране обратно и за репресиите и убийствата на таврийски българи пише Пламен Николов във в. “Десант”:

Таврийските българи са преследвани като дивеч. Те правят опити да се спасят, защото са наясно какво ще им се случи, ако бъдат върнати в СССР. Укриват се в свои познати, местят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен.

Всички усилия остават напразни. Все още има живи свидетели на репресиите. Йордан Боев от добричкото село Добрево разказва как една сутрин през пролетта на 1945 г. два камиона червеноармейци нахлуват в селото и арестуват всички таврийци.

Възрастни жители на Добрич пък помнят как в продължение на няколко дни жп гарата в града е била блокирана от съветски войски и стотици наши сънародници са били натоварени в конски вагони, за да бъдат депортирани.
Край вагоните се чуват  викове, плачове, писъци на жени, деца, старци. Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си неизвестна съдба. Таврийците от Добруджа са отведени до пристанището в Констанца и там са натоварени на шлепове.

Част от сънародниците ни са издавени в морето, други са депортирани в сибирските концлагери. Таврийците от Лудогорието пък са транспортирани до острови в Дунава, където са разстрелвани.

Избити са около 2000 души, оцеляват единици…”

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.