Home » Авторски страници, българи зад граница

Преди лотарията “Зелената карта”: Георги Миралаев

2014.02.10 Един коментар
Spread the love

Това е разказ за Георги Миралаев, записан от Георги К. Иванов.Той е първият от една поредица*, която откриваме в Eurochicago.com, за наши сънародници, принудени от обстоятелствата да напуснат България по времето на комунизма.

.

Георги Миралаев

Георги Миралаев

Роден съм на 13 ноември 1933 г. в село Раздел, Елховско. Селото е на около около 10 км от турската граница. Баща ми се казваше Стойчо, а майка ми Мария. Имах сестра Янка и брат Въльо по-големи от мен, вече покойници. Семейството ни беше богато за онова време. Има ли сме стотина декара земя, овце, кози, коне, крави. Всички бяхме ангажирани в работа. Понякога баща ми наемаше сезонни работници, тъй като семейните сили не достигаха. В село завърших основното си образование. Живеехме спокойно до идването на шумкарите. За тях и станалото на девети септември 1944 г. научихме няколко дена по-късно. С баща ми се връщахме от полето. Току пред селото видяхме войник с пушка. Спря ни и ни каза, че властта се е сменила и сега управлява Отечественият фронт. Препоръча ни да си сложим червени ленти на реверите. Така сме щели да покажем лоялността към новата власт. Много скоро хората започнаха да говорят за тази власт тихо и на ухо. Тръгнаха слухове за изчезнали хора, които бяха известни като уважавани, почтени и образовани. Всичко това остави трайни следи в детската ми психика – страха у хората, нещо, което преди го нямаше. Дойде така наречената колективизация.

Добро-назорно принуждаване на селяните да се включват в ТКЗС-та, предоставяйки на държавата собствените си земя, добитък, селскостопански инвентар. Много хора се възпротивиха. Тези, които се опъваха, бяха отвеждани нощем на „разговор“. Престояваха по няколко дни арестувани. Между тях беше и баща ми. С физическо насилие и морален тормоз, съпротивата беше сломена и колективизацията стана факт. Но начина, по който това стана, не се забравяше. Често властите извеждаха населението до границата за почистване от храсти и изораване на граничната бразда. Аз бях поотраснал и трябваше да се включвам в тази ангария. Така опознах границата в непосредствена близост. Знаех, че върви по билото на хълмовете, знаех някои от сокаците, които оставаха непочистени от шипковите храсти като естествена ограда.

Хората от района не криеха антипатиите си към комунистическата власт. В цялата страна беше въведена купонна система. Наложени бяха така наречените наряди. Да се внесат в държавата „излишъците” от селскостопанската продукция – царевица, жито, млеко, яйца. Излишъци нямаше, но трябваше да се внася наряда. Това обричаше населението на допълнителен недоимък. Около 15-тина съселяни избягаха в Турция по това време. Говореше се за много други от околните села. Упорити бяха очакванията за навлизане от Турция на организирани въоръжени групи от българи, които да свалят тази власт. Създаваше се едно настроение, което караше много млади хора да вземат решение да избягат. Такова решения бях взел и аз, въпреки слухове за заловени или убити при опит за бягство. На няколко пъти с приятели определяхме деня за бягство. Те се разколебаваха, което ме наведе на мисълта, че трябва да действам сам.

Така на 13 октомври 1950 г., един месец преди да навърша 17 години, в късните следобедни часове аз тръгнах. Казах на мама, без да посмея да я погледна в очите, че отивам да отсека малко клонаци за кошовете, които плетяхме в къщи. Баща ми беше някъде навън. Бях облечен в единствените си зимни дрехи – потури и палто от селски шаяк, навуща и цървули. Не се реших да взема хляб, да не предизвикам въпрос от майка. Едва ли щях да мога да я излъжа с каквото и да е обяснение. С един нож и тесла в торбата тръгнах за клони. Стъмни се скоро. Нямах проблем с ориентацията. Проблемът беше да не се натъкна на граничари. Колкото и да бях сигурен, че познавам пътя, трябваше да бъда предпазлив. Гледах да бъда настрана от пътеките към Малко Кирилово, Вълча поляна и Голям Дервент. Това бяха последните села досами границата. Затова тръгнах през трънаците. Трудно си пробивах път. Ръцете и лицето ми се изподраскаха. Потече кръв. Напредвах бавно. Знаех, че вече съм много близо до границата. Билото беше пред мен. Отделяха ме стотина метра. Почти стигнах. Спрях. Обърнах се назад. Не се виждаше нищо. Само чувствах, че там са майка, татко, брат, сестра. Там е моето минало. Инстинктивно паднах на земята. Целунах я! Сграбчих малко пръст. Изправих се и се прекръстих. Сълзи се стичаха по лицето ми. Едва се удържах да не заридая на глас. Обърнах се напред. И в тази посока не виждах нищо. Знаех, че там е Турция и моето неясно бъдеще.

Вече без страх и предпазливост закрачих надолу. Дори се затичах. Скоро в далечината забелязах силуети на ниски постройки. Това беше турското село Осум Бегли. Насочих се към единствения светещ прозорец. Чух говор от вътре. Отворих вратата и влязох. Беше нещо като кафене. Имаше около 10-тина души. Нямаше нужда да се представям. Един възрастен мъж се изправи и тръгна към мен с думите: „Откъде идваш, момче?“, изречени на чист български език. Окъсаните ми дрехи и окървавено лице ясно са показали какъв съм и откъде идвам. Отговорих му, че съм беглец от България и искам да се предам на полицията. Отговори ме, че не съм първият българин, който минава през тяхното село, търсейки свободата. Предложиха ми нещо за хапване. Аз отказах. Бях изморен и физически, и психически. Най-малко мислех за храна. Помолих по-скоро да ме заведат в полицейски участък. Струваше ми се, че там бих бил в по-голяма безопасност. Човекът ми каза да почакам малко. Излезе навън. След малко се върна с друг мъж. Той се оказа нещо като разсилен в общината на селото. Тръгнах с него. Заведе ми в една къща. Въведе ме в малка стая в ъгъла, в която тлееше огнище. На пода имаше рогозка, плетена от царевична шума. Направи ми знак да лягам и да заспивам. Така прекарах първата нощ в емиграция – легнал на една рогозка до огнището в очакване на зората. На сутринта дойдоха двама войника. Криво-ляво ги разбрах, че трябва да вървя с тях. Тръгнахме пеша. Вървяхме много. Стигнахме в едно малко градче. Лала Паша беше името му. Тук се намираше казармата.

Затвориха ме в една малка стая, чийто под беше застлан с плява. Там прекарах следващите дни. Нямаше легло, нито завивки. Имаше бълхи, които не ми даваха покой ни денем, ни нощем. Светлината влизаше през едно малко прозорче, препречено с метална решетка. Предстояха ми най-лошите дни в моя живот! Извеждаха ме на разпити всеки ден. Въпросите бяха едни и същи – дали не съм изпратен от българските власти, какви хора познавам в България, какви войски има в района. На първо място искаха да се убедят, че съм от там, откъдето се представям – село Раздел. Следователят имаше топографска карта на района с обозначени по нея с най-големи подробности селища, реки, поточета, изворчета, воденици, кошари. Дни наред трябваше да отговарям кое какво е. Белята дойде от едно изворче, в едно малко дере в землището на селото, което през лятото често пресъхваше. Бях забравил за него и все го пропусках. Дали това беше причината да се усъмнят в моята искреност, не знам, но разпитващият ме удари с юмрук по лицето. От носа ми рухна кръв. Кръвотечението беше обилно, та извикаха някакъв санитар. След него нещата се промениха или просто разбраха, че няма какво да си губят времето с мен. Препратиха ме по-нататък.

Отново под конвой с двама войника, пешком тръгнахме към Одрин. Това беше най-големият град, който бях виждал дотогава. Полицейското управление беше в масивна, стара, историческа сграда. Тук бе и затворът още от времето, когато България е била под турско. Тук бе и следственият арест към разузнаването. Аз бях техен контингент. Разпитите и тук следваха тактиката, както в Лала Паша. Отново питат за военни обекти, фабрики, имена на хора, които не бях чувал. Вероятно да са били някакви големци, комунистически функционери. И отново обяснявах, че наскоро съм навършил 17 години и не съм информиран по тези въпроси, че най-големият град в България, където съм бил, е Елхово. А и как да докажа на колко години съм? Нямам никакъв документ със себе си. Кълнях се, кръстих се, ридаех в безсилието си да ги уверя, че говоря истината. Насилие, както в Лала Паша, нямаше. По време на един от разпитите следователят ме попита дали искам да се включа във въоръжена група, която ще се върне в България да се бори срещу комунизма. Отговорих, че това е една от целите ми – свалянето на комунистическата власт в България. Но съм още твърде млад,  за да воювам с оръжие. Разказах как под влиянието на баща ми съм свързан със земеделската партия. Че съм писал и разлепвал из село афиши в подкрепа на Никола Петков, когато се водеше скалъпеният процес срещу него и го осъдиха на смърт. Тогава следователят ми каза, че съвсем скоро ще се срещна с представители на земеделската партия и други български емигранти. Изрази надежда, че в тяхна среда аз ще реша как да помогна на поробената си от комунистите родина.

В навечерието на Новата 1951 година напуснах Одрин. С един цивилен агент се качихме на влака за Истанбул. Пътувахме през нощта. От гарата отидохме в главното полицейско управление на Ист Беренджи Шопе. Затвориха ме в една канцелария, не в килия, и ме забравиха за няколко дни, докато бяха новогодишните празници. Най-после вратата се отвори. Вместо към очакваните разпити в следствени стаи, бях изведен на улицата. Съпровождаше ме отново цивилен агент. На сносен български език ми каза, че съм свободен и ще ме остави в едно кафене, където се събират българи. Ще ме представи на човек, който ще се погрижи за мен. Това беше, аз бях свободен!

В кафенето бях посрещнат от Панайот Попов. Впоследствие разбрах, че той е адвокат, един от похитителите на самолета, извършвал полет от Бургас до София и отклонен да кацне в Ешеликьой, бившето Сан Стефано, на 29 юни 1948 г. Това е първият случай в историята на гражданската авиация, когато е отвлечен самолет. На борда на самолета е имало стрелба. Радистът е убит. Двама са ранени, като единия почива в болница в Турция. Сега аз стоях пред един от похитителите.

Попов ме заведе в една къща, където живееха около 15 българи, като моя милост. От тук започна истинският емигрантски живот. Много скоро се преместихме в някакво старо, ремонтирано от Международния червен кръст имение, подготвено като бежански лагер. Намираше се в квартала Юски-Дар на азиатския бряг на Босфора. Бил е собственост на някакъв бей, а сега бе превърнат в първия в Турция бежански лагер. Лагер при това едва ли е подходяща дума. Беше общежитие с малко по-добри условия за живот. Сигурно наброявахме стотина души, само българи. Бяхме свободни да излизаме навън. Имаше казани да се топли вода за къпане. Сутрин донасяха закуска с конска каруца в казани, обикновено картофена чорба. Обядът беше навън. Кой каквото може да си позволи. Намирахме работа на зеленчукови градини покрай Босфора, собственост на гърци. Заплащането стигаше за един хляб и парче халва. За вечеря се готвеше в общежитието.

Познати емигранти ми препоръчаха да отида да помоля за работа един турчин, изселил се от България преди години, който имаше пекарна. Взе ме. Разнасях закуски до няколко магазинчета около пристанището. В едни разговор му разказах колко ми е тежко, че семейството ми не знаят нищо за мене. Дали съм жив, къде съм. Тогава ми предложи да напиша писмо до родителите си. Той ще го изпрати на неговите роднини, с които кореспондирал от дълги години, и предполага, че властите в България не отварят вече писмата му. Неговите хора ще го препратят до родителите ми по вътрешната поща. Така вестта, че съм жив и здрав и съм в Истанбул, стигна до майка и татко. Иначе те потънали в мъка след като не се върнах в къщи на онзи 13 октомври. Нощта прекарали в очакване. На другия ден още призори тръгнали да ме търсят. Разгърнали всеки храст, надничали във всяка падина. Мама ме викала по име: „Гене, Гене, къде си сине…?”. Всички предположили, че съм избягал. Баща ми е бил арестуван за кратко и разпитван в участъка в Елхово. Изселването им се е разминало благодарение на мой първи братовчед – син на сестра на татко. Той работеше в селсъвета. С препоръка от местните големци отишъл при някакъв много голям началник в Бургас. От него измолил да не изселват родителите ми. Така те си останали в село.

Броят на емигрантите в Истанбул нарастваше. През 1952 г. турското правителство подготви втори голям бежански център в квартала Кючук-Су, също на Босфора. Около сградите имаше много обработваема площ. Беше зеленчукова градина към общежитието. Част от нас се преместихме в него. Не си спомням кога, но ни заведоха в един склад, пълен с дрехи и обувки. Без много сантименталност се разделих с шаячните си потури, цървулите и сетрето, с които бях избягал. Вече имах панталон, риза, палто, обувки, дори балтон, който сигурно беше с две мерки по-голям.

В Западна Германия се организираше охранителна рота към американската армия. Съставът й бил изключително от бегълци от Източна Европа. Между тях и много Българи. Неколцина от нашите от Истанбул също отидоха в тази рота. Панайот Попов, първият българин, с когото се срещнах тук, ми предложи да заема мястото на един от работещите в Българския национален комитет „Свободна и независима България”, който замина за Германия. Приех. Българския национален комитет в Истанбул тогава се ръководеше от Стратия Скерлев, бивш народен представител в 6-то Народно събрание от групата на Никола Петков. Задачата ми беше да следя политическите и стопанскиге новини, излъчвани по радиопредаванията от България, и да ги записвам на магнетофон. Сред емигрантите се говореше за подготвяните от американското разузнаване въоръжени групи, които минавали границата с различни разузнавателно-диверсионни задачи. Тези новини поддържаха вярата ни, че дните на комунизма са преброени. Особен ентусиазъм ни вдъхна посещението на д-р Г. М. Димитров в Истанбул през 1953 г. Хората плачеха от радост, носеха го на ръце. Неговите речи бяха пропити от патриотизъм и надежда. Той призоваваше да стоим близо до България, та когато времето за действия дойде, да се отзовем в поробеното от комунистите отечество бързо. С цел да ускорим тези събития, група от 10 младежи отидохме в американското консулство да се поставим на тяхно разположение. Инициативата ни беше приета добре, но оставена за друго време.

Един от хората, с които се срещнахме, беше полковник Далас Хейнс.Той беше военно аташе и преподаваше във военната академия в Истанбул. Срещата ми с него определи по-нататъшната ми съдба. Имаше голямо семейство, шест деца – четири момчета и две момичета. С Мейбъл, съпругата на полковника, се запознах на една черковна служба, където ме заведоха двама млади американци. Те пък се появиха в нашите емиграционни среди по линията на Световния съвет на църквите или някаква друга международна организация. Живееха в лагера в Кючук-Су, където организираха курсове по английски език, които и аз посещавах. Та те ме представиха на съпругата на полковника. В разговора тя попита дали бих препоръчал някого, който да приеме да работи в техния дом като момче за всичко. Предложих себе си. Така станах част от семейството на полковник Хейнс. Преместих се да живея в техния дом – огромна къща с тенис корт. С децата се разбирах чудесно. Времето минаваше най-вече в игри с тях. Английският ми ставаше все по-добър и по-добър. Мандатът на полковника беше пред приключване. В един разговор ме попита дали искам да ги последвам в САЩ. Отговорих положително. Така той стана мой гарант и се зае с подготовката на необходимите документи за емигрирането ми в САЩ.

През м. април 1955 г. със семейството на полковника напуснах Истанбул със самолет до Франкфурт. Имам снимки от изпращането. Особено ценни са ми тези с Йордан Пиналски, Емил Антонов и Стратия Скерлев.

Изпращане на летището в Истанбул

Изпращане на летището в Истанбул (от ляво на дясно – Йордан Пиналски, Емил Антонов, Георги Миралаев и Стратия Скерлев)

Пътят към САЩ минаваше през Германия, където полковникът имаше служебни задължения. Франкфурт беше все още в развалини. Ние бяхме настанени в хотел, изцяло зает от военнослужещи. Полковникът беше зает от ранна сутрин до късна вечер. Моето време също беше запълнено. Бях включен с коментари в предаванията за България на радио „Свобода Европа” и „Гласът на Америка”. Посетих българската рота към американската армия близо до Дармщат. С няколко от служещите там по-късно се срещнахме в Чикаго. Станахме добри приятели.

Ню Йорк видях на 5 юни 1955 г. Гледката от самолета беше невероятна. Аз бях виждал широкия свят от баирите над село. След мизерията в Истанбул и развалините на Франкфурт, сега виждах един друг свят – огромни сгради, широки улици, добре облечени хора. В Ню Йорк прекарахме няколко седмици. Отидох до Вашингтон да се срещна с Г. М. Димитров. Пътувах с влак. Първата ми среща с него беше преди две години в Истанбул. Тогава бях част от ентусиазираната публика, която слушаше в захлас беседите му за бъдещето на България. Сега идвах с препоръки от Подкомитета в Истанбул и трябваше да получа инструкции за бъдещата ми организационна работа в САЩ.

Със семейството на полковник Хейнс тръгнахме от Ню Йорк за Сан Франциско. Полковникът беше избрал доста интересен начин на придвижване – автобус, който караше сам. В него имаше легла. Аз с децата спяхме в автобуса, а той и съпругата му в хотели. Спирахме в разни военни бази, където оставахме по няколко дни. Всичко това беше свързано с работата на полковника. Във всички бази влизахме и ние. Представяше ме като „my oldest son”. Най-много се задържахме в Тексас в някакво артилерийско поделение. Артилерията беше специалността на полковника. След два месеца пътуване стигнахме Сан Франциско. Настанихме се във военни жилища, скътани в един красив залив на океана. След една година дойде време да се разделя със семейство Хейнс. Имах малко спестени пари. В един юнски ден на 1956 г. взех автобуса от Сан Франциско за Ню Йорк. Пътуването допускаше прекъсване някъде по пътя за известно време и продължаване със същия билет. Прекъснах в Чикаго. Бях влязъл предварително във връзка с някои българи, които ми предложиха временно гостоприемство. Това бяха Горан Бонков, Владо Мечкарски и Петър Фотев. Срещата със сънародници беше голям празник за мене. От година, освен със себе си, не бях разговарял с никого на български. Още първия ден Петър ми каза, че бил говорил във фабриката, където работи, да ме вземат и мене. Не мислех много, за да приема. На другия ден започнах работа. Временното прекъсване в Чикаго от пътуването ми за Ню Йорк се оказа постоянно. Така от юни 1956 г. до днес Чикаго е моят град.

В първите месеци и години, освен битовото си осигуряване с работа и жилище, търсех и мястото си в политическата и обществена среда между българската емиграция. Надъхан от земеделската идея още преди бягството ми от България, общуването ми със Стратия Стратев и работата ми в Националния комитет в Истанбул, срещите ми с д-р Г. М. Димитров там и тук във Вашингтон, отдавна бяха определили политическия ми мироглед. Включих се в Чикагската секция на Националния комитет „Свободна и независима България“ към Българския земеделски съюз. Имах честта и удоволствието да работя като редови член, секретар, касиер и председател на младежката група с Христо Яйцаров, Йордан Пиналски, Ангел Ибрашев, Йордан Георгиев, Димитър Терзиев, Илия Консулов и много други. Христо Яйцаров беше завършил духовната семинария в България. Благодарение на него десетки българите намериха работа в S&C Electric Company в Чикаго. Много от тях се пенсионираха там.

В Чикаго имаше и много силна група от Българския национален фронт, наш идеологически опонент. Най-ярък представител на Фронта беше д-р Паприков. Имал съм много срещи с него и със Сашо Дърводелски, когато трябваше да се търсят пътища за съвместни политически действия.

Трябва да се признае, че имаше и политически противопоставяния между нас, които не бяха от полза за българската общност в Чикаго. Донякъде успяхме да се обединим около идеята да имаме собствена българска православна църква. Тази идея беше стара, която от време на време ставаше актуална отново. Така през 1957 г. беше създаден поредният комитет. Спомням си д-р Паприков обяви, че дава 500 долара във фонда за църква. Моят принос беше по-скромен – 100 долара. Събирахме пари по класическите начини – дарения, вечеринки и пикници. Бях си купил грамофон с пружина и с него озвучавах събиранията. Отбелязвахме националните празници, както и тъжните дати в по-новата ни история, като обесването на Никола Петков.

Към 1963 г. бяхме събрали една сума пари, която ни даде куража да търсим място или сграда за църква. Не можахме да намерим нещо, което да се хареса от всички. Така реализацията на идеята беше отложена. Тя стана факт чак през 1974 г., когато беше закупена къщата на Lawndale 3827 на пресечката с Irving Park. Добре е да се знае, че църквата “Св. София” в Чикаго беше обект на домогвания от владиката Кирил Йончев от Православната църква в Америка. Като дългогодишен секретар на църковното настоятелство съм получавал писма лично от него с покани да отиваме на неговите конференции и да минем към него. Настоятелството и хората имахме твърда позиция по този въпрос – винаги с майката черква, винаги с България. Защо сега някои се отцепиха от Българската патриаршия, не знам. Болно и срамно!

С полковник Хейнс (Чикаго 1973 г.)

С полковник Хейнс (с вратовръзката) в дома ни в Чикаго през 1973 г.

Със семейството на полковник Хейнс поддържах връзка дълги години. Последната ни среща беше през 1973 г. Гостуваха ни в Чикаго. Поддържах връзка и с онези млади момчета, които ни преподаваха английски език в лагера в Истанбул – Мерил и Дейвид. През 1996 г. дойдоха с мен в България. Една от целите на посещението беше да се срещнат със Слави от Голямо Шарково, когото познаваха от Истанбул. Слави беше подготвил да изведе семейството си от България. За съжаление Държавна сигурност е била уведомена за това. Заловен е на българска територия и осъден на 20 години затвор. Беше излежал цялата си присъда. Всички плакахме, докато той разказваше за времето, прекарано по следствените арести на Държавна сигурност и затворите.

Промените в България приех с големи надежди. През 1991 г., по инициатива на Ценко Барев, една голяма група земеделци от различни държави се организирахме и посетихме България. Събрахме се в Солун, Гърция. Може да звучи смешно това, което ще кажа. Ценко уговори с граничните власти от двете страни да преминем границата настрани от контролните пунктове – нещо като нелегално завръщане. Взехме се много на сериозно. Промъквахме се наведени, прикривайки се посред бял ден пред погледите на граничарите. На българска територия ни чакаше автобус. С него продължихме към София. Отивахме да подкрепим морално и финансово нашите съпартийци земеделци в предстоящите избори.

За личния си живот мога да кажа, че сполучих. Ожених се през 1963 г. Жена ми е американка от румънски произход, православна християнка. Много лесно прие да я наричам Сийка, вместо американското й име Сейди. Отгледахме четирите си деца – Елисавета, Георги и Марийка (близнаци) и Стойчо, сред българи и американци, сред два етноси и две култури. Радваме се на 9 внуци. Имам обширна къща с голям двор и басейн. Да дава Бог на всеки!

.

————————————————————
* Вж. всички публикации по темата досега – ТУК.

One Comment »

  • Марин Гергов said:

    Интересно, за колко ли още личност не знаем нищо. Добра идея е да се съберат спомените на тези хора. Има какво да научат по-младите.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.