Home » Авторски страници

Полетът на калинката

2013.03.21 Няма коментари

Разказ от Ибрахим Бялев

.

OLYMPUS DIGITAL CAMERAПодухваше лек вятър, нито топъл, нито студен, но свеж, създаден сякаш от снежните върхове на планината, които се извисяваха чак до небето. Поглеждах към тях и им обещавах, че един ден непременно ще ги посетя, нека и те ме видят, не само фигурата, но и мъката ми, надвиснала над мен като сянка.

Чувствах се като клон, който вместо да се разлисти, е бил счупен през пролетта. Знаете това чувство, нали – иска ти се да вдишаш от този свеж въздух, да нагазиш в този бял сняг, да се понесеш като пролетен вятър над всичко, но нещо ти пречи, нещо има погрешно в живота ти, а ти не го намираш, не знаеш какво е. Реших да полежа още известно време и да реша какво да правя – този счупен клон не можеше да се сложи обратно на мястото му, но трябваше да намеря причината на чувството, което ме измъчваше.

Мислите ми се преплитаха, но все се връщаха в миналото, а някои си противоречаха. Виждах живота си, колко е бил празен и погрешен, и взех да го проклинам. Защо ли живее човек? – както обичаше да казва дядо ми – Живеем за една комачка хляб. А може и без нея, когато в живота сивото е повече от бялото и сълзите повече от усмивките. Мислех си тези неща и очите взеха да ми се насълзяват, а душата не се чувстваше добре в своето тяло.

Реших да навестя дядо си, от доста време не бях ходил да го видя, щях да потърся от него съвет. Беше мъдър човек и бе живял близо столетие. Станах, обляках се и взех необходимите неща – една копачка лопата и няколко цветя с луковиците, той много обичаше цветята. Понякога, когато ги поливаше, съм го чувал да им говори, затова реших да засея на гроба му няколко рози.

Гробищата бяха наблизо, а моят дядо беше в самото начало, на едно от централните места, откъдето се виждаше както нашата къща, така и снежните върхове. Като че ли тук на човек трудно можеше да му доскучае. Оставих нещата, които носех, и изучих дуата*, която трябваше да изучи за мъртвите, за да получат както поздрав, така й покой. Гробът на дядо беше обрасъл в трева, почистих я старателно. След това засях и розите, полях ги обилно с вода и гробът се превърна в малка градина. Сигурен бях, че дядо ме гледа отнякъде и ми се радва.

Поседнах до елата, която беше посял баща ми, за да прави сянка на гроба, да си отпочина и да споделя мъките си с дядо си, когото много обичах. Беше оставил дълбока следа в живота ми. Спомних си за съветите, дадени ми приживе…

Искай прошка, сине, и не забравяй за този дар от Бога, живота, в него има и тъга, има и крила. Когато ти е тъжно, не слизай толкова дълбоко, чак до мъртъвците, когато летиш, не лети с облаците, все пак си човек.

В живота на всеки се появяват неща, които го променят – не е важно дали  щастие или болка. Но ти просто бъди такъв, какъвто си. Не губи най-важното, което имаш.

Само баща и майка знаят да прощават. Другите просто забравят.

Най-трудната борба носи най-сладката победа.

Загубеното щастие е по-страшно от самата смърт, а загубиш ли себе си, тогава си мъртвец.

Пред мен се появи една калинка, която едвам летеше. Приближи се и кацна на рамото ми. Тя беше толкова малка и нежна, че се страхувах да я докосна – за нея бях тъй груб и голям, че беше по-добре да я докосвам само с поглед. Калинката сви крилата си, прелестна и невъзмутима. Тъмночервеният й цвят ми напомни за любовта, от която всички имаме нужда, а черните точки по гърба й – за мъката, която ни е неразделен спътник. Не знаех дали мога да направя нещо за този неканен гост, за малката калинка, кацнала до погледа ми. А бях толкова силен и могъщ в сравнение с нея… Това ме учуди и в същото време ме накара да се почувствам безсилен. Гледах я как едвам се крепеше на рамото ми с тези малки крачка, но не искаше веднага да си тръгне, сякаш искаше да ми каже нещо…

После калинката разпери крила и полетя, със своята си обич и мъка, я при своите чеда, я при своето щастие. Или към някое по-красиво място от сивото рамо на един тъжен и объркан човек. Но бях чувал, че калинките носят късмет…

Изправих се и аз на крака, много по-силни и големи от тези на малкото живо същество, част от великата, вечна природа – сред която аз, човекът, би трябвало да съм най-знаещият, можещият и разбиращият… Животът, колкото и горчилки да носи, е сладък до смъртта. Но живите рядко разбират тайнството му, без да разрушат поне част от него.

 

———————————————————————————————-

* Молитва

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.