Home » Авторски страници, литература

Евтаназия

2013.02.03 Няма коментари

Откъс от новелата на Светослав Атаджанов  „Живот в кучкарника”

 

Една сутрин новият шеф на приюта дойде ядосан. Вече усещаше, че е сбъркал с поемането на тази конфликтна служба, че се е насадил на пачи яйца. Развика се нещо на работниците, след това и на д-р Густи. Все повече я товареше с административна работа, която преди това вършеше бившия управител Ташков. Тя се дърпаше, но нямаше спасение, и макар и с неохота започна да върши и нея. Нахока я за една закъсняла преписка и тя влезе разплакана в операционната. После шефът мина покрай колибката ми до второто хале. Нещо си мърмореше под носа и изненадващо ме срита в корема. Беше с кубинки и ме заболя здравата. Инстинктивно скочих и го захапах за глезена. Той се разкрещя. Чичо Гочо и фелдшерът Станко дотичаха веднага. Чичо Гочо хвана каишката на врата ми и ме издърпа. Обувката му остана в устата ми. Може би всичко щеше да бъде дотук, но той докуцука до халето и взе дебела метална тръба. Опита се да ме удари с нея, но аз я хванах със зъби. Извика за помощ и тримата започнаха да я дърпат.

Счупиха ми два зъба, докато я издърпат от челюстта ми. Разпореди да ме затворят в една от клетките на второ хале. Беше бесен. Разбрах, че иска да ме евтаназират веднага. Но д-р Густи и Станко категорично отказаха да го сторят. Ако иска, да ги уволни! В яда си им заповяда до седмица да предупредят екозащитничките – и независимо дали могат да подсигурят подслон, да опразнятт дворчето и пуснат в града кучетата „инвалиди” – куци, слепи и сакати, обгижвани под специалния им патронаж.

На следващата сутрин чичо Гочо дойде рано. Отвори голяма консерва „Pedigree”. Напълни ми купичката до горе. Сложи ми и чиста вода. Не ми се ядеше много, но така апетитно миришеше. Заговори тихо:

– Е-е-х Мъдьо! Защо не те разкарах оттук. Разбрах, че с новия шеф няма да се погаждате. Ако те бяхме натирили, може би нямаше сега да си осъден. Половин година, откакто откраднаха Сара и вече си нямаш дружка тука. Знам ли? Сигурно пак щеше да се върнеш. С кого ще гледам вечер телевизия? Такъв умник като тебе не се намира лесно. Само какви са ти очите? Още малко и ще проговориш. Мамка й и мизерия! Ако имах голяма пенсия, и час нямаше да стоя тук, да ме хокат и тормозят!

Седя още, гледа ме дълго и накрая отиде да чисти в първо хале.

Скоро чух двигателя на „Реното” на д-р Флорев. Обикновено повечето евтаназии вършеше той. Влезе в къщичката на персонала. Забави се за цигара и кафе известно време. След четвърт час влезе в халето. Дойде до моята клетка. Държеше пушката с упойващи стрелички. Зареди я бавно с патрон сгъстен СО2.

Знаех какво следва. Обърнах се странично и подложих на прицел хълбока си. Пушката изплющя и спринцовката се заби в задния ми крак. Обърнах се и захапах пластмасовия й край с червени вълнени пера. Схрусках го, но спринцовката вече беше празна. Цялото и съдържание се бе изпръскало в бедрото. Убождането от иглата на спринцовката не болеше особено. Отначало реших да се съпротивлявам, но знаех, че е безполезно. Толкова пъти съм гледал как го правят. Свих се в ъгъла на клетката и зачаках. По жилите ми се разля топлина. Стана ми топло и приятно. Зави ме се леко свят. Започнаха да изплуват образи. На мама, голямата кавказка овчарка. На братчетата и сестричките, цели осем на брой, с които се боричкахаме за млякото в гърдите й…

*

После Мъдьо чу пак в просъница гласа на стария си стопанин, че ще остави само две, тъй като кучилото е дефектно. Бил се вредил и друг пес и го окепазил. Изплуваха и образи от бурната му младост, на всички братоци и сестри от глутниците, с които бе бродил из града. На двете му любими кучки и как гордо обикаля като баща на свое потомство. Дочу и пеенето на Сара и му се поиска да близне дългите й красиви кафяви уши. Как всичко бе красиво и спокойно…
Почувства пръстите на д-р Флорев, които опипваха сред гъстата му козина мястото, където туптеше силното му сърце. Езикът му вече бе изплезен, а зениците на очите силно разширени. Усети лекото бодване между ребрата на иглата на спринцовката и вливането на „Евтаназин”, или може би „Т-61” в пулсиращия мускул. Каквото и да бе, резултатът бе предопределен. Ударите на сърцето ставаха все по-бавни. Постепенно спряха съвсем. „The End”, като в американските филми, които така обичаше да гледа през дългите нощи, заедно с чичо Гочо. Погледът му помътня, през тялото му преминаха ситни конвулсии и душата му отлетя през тунел от светлина към отвъдното, може би в кучешкия рай…

На следващия ден шофьорът на трупната кола трябваше да откара трупа на евтаназирания Мъдьо в екарисажа, заедно с други два на прегазени из града животни. Но се обади на бившия управител Ташков. Той разбра, че това убийство на верния пазач индиректно бе насочено към него, за да го уязви. Каза му:
– Аз си мисля друго. Животното бе много привързано към приюта. Ще се обадя на Гочо и Станко да изровят по-дълбок трап между двете халета. Ще го заровим там. След време ще ги реконструират или ще се строи допълнително нова сграда. Нека е там, в темела на бъдещата сграда. Не съм сантиментален, но знаеш за поверието живо същество да се вгради в нов градеж. Може би за кадем. Не вярвам в близките сто години да се реши проблема с кучетата. Нали виждаш, цялата държава заприлича на кучкарник.

Надвечер, тайно от новото ръководство, насила умъртвеното животно бе заровено в междинното дворче. Наложи се да работят със Станко повече от час, за да разчистят част от обраслите с вече оголели от листата храсти. Копаеше и хълцаше. За никой и нищо на света Гочо не би го направил. Но сега го правеше… Прехвърли през главата си всички приятели. Установи, че никой не заслужаваше подобно внимание. Със сигурност знаеше едно. Тази вечер ще бъде безнадеждно сам и ще се напие като талпа!

Нощес в леглото, преди да заспи, Ташков се замисли. Будното му въображение правеше сравнение между случващото се в кучкарника и жалката действителност в държавата.
Оприличи я на обширен кучкарник, проснал се на 111 хиляди кв. км. Някакви тайнствени фактори планираха за относително кратко време да съкратят българската популация, подобно на кучешката, и почти успяваха. Може би ние бяхме най-успешния проект за демографски геноцид над цял народ? Прословутия план «Ран – Ът» се изпълняваше последователно, може би не с желаната скорост, защото според сметките им вече трябваше да бъдем пет милиона – без собствена икономика, земя, жилища, работни места и с непосилни кредити към чуждите банки. Част от нацията се изселва. Земята се изкупува от анонимни фирми за жълти стотинки, при положение, че балатумът струва десетократно повече. И балатумът след 2-3 години можеш да изхвърлиш и да си купиш нов. А земята?
На таблото за съобщения във входа и на електрическите стълбове пред блока му бяха налепени и постоянно подменяни обяви в сигнално жълто с едри букви на фирми, които изкупуват земя. “На територията на цялата страна! Плащане веднага! GSM № …”

Всеки иска да продаде земята си, за да плати дългове или да купи най-много стара кола, която ще захвърли след няколко години. Казват, че катаклизми очакват света. Глобално затопляне? Земетърси? Супервулкани? Нивото на океана само след десетилетия ще се вдигне с метри. Често виждаше по телевизионни кадри залетия при наводнения площад «Сан Марко» във Венеция. Дали след време над водата ще се подават само кубетата на едноименната катедрала? Ами Лондон, Ню Йорк, Амстердам и останалите градове в крайморските низини?
Сигурно след време на изкупените терени вече ще се настанят други. Дали ще я има България…?

За днес му дойде прекалено много. С тези нерадостни мисли в съзнанието си постепенно заспа…

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.