Последното цвете на болката

Разказ от Ибрахим Бялев

Възможно ли е да се опише любовта, която е като огъня? Когато е нямаш, умираш от студ, когато я имаш, гориш като слънцето. Дори да си и на високо, сам ли си, покрай теб е само мрак и пустота. Но имаш ли и сърце, тогава боли, защото чувстваш ,че е нежна като снежинка – докоснеш ли я, ще умре, ще те остави с болката и самотата. А душата напира с всички сили да се обедини с нея в едно, да я докосне, да я целуне, да й шепти нежни думи, да повтаря името й до безкрай…

Любовта в мен е пуснала корен, който подхранвам с мечти и сълзи, на места й дарявам и усмивки, нося я с мен навсякъде, дори и в сънищата, а те тогава са светли като ден. Не ти се иска да се събудиш, че те яха тази сиромашия, която на огъня слага огън, на мрака мрак, на болката болка.

За всичко, което пиша, ми е свидетел уличната лампа, както винаги си е на мястото. Високо, за да види всичко и да засвидетелствува това, което става покрай нея. Този път реших да я поздравя – като няма друг кой, нека да е тя. Все пак ми помага, като разпръсква тъмнината по калдъръма и мога да виждам къде да стъпвам.

– Здравей, как си, знаеш за мен нали, от теб нищо не убягва… Тук си от години и всичко става пред очите ти. – Гласът ми отекваше в тъмнината и оставаше без отговор, сякаш тази лампа беше вкаменена. Приличаше ми на нейното сърце.

– Тя какво прави, виждаш ли я? Ти си толкова близко до нея, само да искаш, би й прошепнала толкова неща. Говори ли ти за мен, би ли ми отговорила на чувствата ми…?

Високата порта се отвори и от нея излезе възрастна жена. Беше доста прегърбена и облечена цялата в черно. Като ме видя, се спря, опита се да се изправи, но не успя. Загледа ме от ниско, но погледът й беше някак отвисоко – личеше си, че знае и може много. Гласът й беше доста строг и не отговаряше на възрастта.

– Ела с мен, не стой тук като чучело. Няма кой да те чуе, особено зад тези високи и дебели стени. Хайде, идвай.

Последвах я, без да обеля и дума, тя също не говореше. Стъпките й бяха ситни като на дете, но беше доста пъргава. Личеше й, и че бе доста ядосана. Бях чувал за тази жена, казваха й магьосницата, можела да прави магии и да ги разваля, говорела дори и с дивите животни. Обзе ме страх, запитах се какво ли правя тук, защо не се връщам обратно, докато не е станало късно. Но нещо ме караше да я последвам… – може би надеждата, която умира последна. Тази жена живееше в горния край на селото и до този момент избягвах да минавам покрай нейната къща. Когато наближихме, ни посрещна лаят на куче. По него си личеше, че кучето е голямо и вярно на стопанката си. Тя отвори вратата и каза с нежен глас:

– Аз съм, аз, стой мирно.

Но то като ме видя, започна още по-силно да лае. Вероятно тук не влизаха хора често.

– Беше съвсем малко, когато го намерих. Крачето му беше счупено и ме гледаше така, сякаш виждаше майка си. А ревът му беше непоносим, задълба се в сърцето ми… Взех го и оттогава е мой спътник в живота.

Тя се приближи се до кучето и го погали така, както се гали най-любимо същество. А то вдигна високо опашката си и я размаха в знак на благодарност.

– Ела, не се плаши, тук са идвали доста хора, и всичките нещастни. Тогава им идва на акъла за мен, магьосницата. – Старата жена взе да се катери по дървената стълба, а аз все още се колебаех дали да я последвам. Но имаше една сила, която като че ме блъскаше да тръгна, а и любопитството ми прошепваше: „Иди, последвай я, сега е моментът“.

Когато влязох в стаята, се учудих на синхрона на цветовете, които преливаха в нея – златисто жълто до светло кафяво, в някакви отпускащи настоението нюанси. Стопанката й сякаш прочете мислите ми:

– Като гледа човек цветовете тук, му се приисква да пийне чаша кафе. Ей сега ще приготвя.

– Не, недейте, при това положение как така ще приготвяте кафе….- Промълвих аз едвам, като гледах към гърбицата.

– Не се притеснявай за нея, тя е най-малкият ми проблем. Направила съм стотици кафета. – Старицата излезе от стаята и отиде в някаква друга да прави кафе.

„Нима нещастните са толкова много, аз си мислях че само при мен е така…“ – казах си. После погледът ми се спря на една картина, която висеше на стената срещу мен. На нея беше нарисувана лодка в бурно море и човек в лодката, придружен само от няколко чайки.

Малко по-късно стаята се изпълни с ухание на кафе, с тази плътна и неповторима миризма… И с вкуса, който, като го поемеш, може да те „погали“ като кадифе.

– Седни, не стой прав – каза ми стопанката на къщата.  Приседнах на земята, но погледът ми не се откъсваше от картината на стената, тя сякаш ми говореше.

– Като толкова я гледаш, кажи ми какво виждаш в нея? Това ми е подарък от едно момиче, което рисува, помогнах й да намери себе си.

– Животът е труден, дърпаш греблата в неизвестна посока. – Започнах аз, продължавайки да гледам картината. – Животът е самота, често няма на кого да се оплачеш, да благодариш дори. Колкото и да протягаш ръка, винаги си сам, обграден с бурни вълни. Животът е риск и опасност, само една вълна е достатъчна, за да стигнеш не върха, а дъното. Животът е пустота, въпреки че е пълен и основан на стихии. В житейската самота няма как да не те стигне и болката. Болка, която понякога е белег за края. Но има и надежда, а в надеждата няма залез. Има време, а времето е път. Път, по който може и трябва да намериш спасение.

– Да, донякъде това казва тази картина. Но какво е това спасение, според теб, в какво се състои – да се обединиш, уеднаквиш, обезличиш с някого другиго ли, да преминеш на неговото място? Но възможно ли е това – и тогава любовта любов ли ще е или сянка?

– Любовта е най-висшето човешко чувство – то те кара да бъдеш не това, което си, а което трябва да си. Да прощаваш за грешките, да мечтаеш не за себе си, а за нея, да я търсиш дори и в мрака, да създаваш някакви нови светове, да преодоляваш себе си…

– А ти би ли я споделил с някого другиго, би ли приел любимата ти да е щастлива с друг? Ще си способен ли тогава да й дадеш каквото и да било?

– Не, тежестта ще е толкова голяма, че ще ме смаже. Тогава нито сълзите, нито мракът ще ме утешат. Ще мога само да се моля на вълните да ме вземат…

– Чувствата ти са истински, но ако към тях прибавим времето, то ще ги обезличи. Ще накара всеки да ги забрави, дори и теб.

– Ти защо си такава, различна, защо те наричат магьосница?  Какво можеш повече от другите?

– Не знам как ме наричат другите, но има една дума, която е по-тежка от тази. Като каже тази дума, човек си представя нещо много зловещо. А тази дума, която е „вещица“, идва всъщност от вещ, знаещ т.е. човек. Но понеже става въпрос за особени знания, ведоми и неведоми, с тънка граница помежду им, това не е за всеки. Човек може да погуби душата си, ако не е готов да поеме и понесе тези знания.  Не аз избрах това да имам такава съдба. И това знание не аз го избрах, то избра мен.

Аз  мога да изслушвам, да разбирам другите – болните, отчаяните, обърканите – и да им помагам. И дивите животни даже мога да чувам и разбирам. Ела утре по обяд и ще видиш, твоята любов ще е тук. Тя е у майка си сега и иска да й помогна, затова бях у тях тази вечер. Толкова красива жена, не бях виждала досега такава. Ако Всевишният от мен е взел, на нея е дал в изобилие. Но й е дал и гордост, която ще я довърши, тази гордост не й позволява да бъде това, което е. А времето минава, не прощава на никого.

*

Цяла нощ не можах да мигна, мисълта ми съчиняваше от хубави по-хубави сценарии за следващият ден. Отидох доста по-рано от обяд и зачаках да дойде. Поне още един път да я видя по отблизо, да чуя пак гласа й… Пък оттам насетне да става, каквото ще.

На вратата се почука и влезе тя, заедно с майка си. Походката й беше като на сърна, красива, но и някак уплашена. На лицето й се изписа почуда какво правя аз тук. Но не попита нищо, нито майка й попита.

– Елате да минем в задния двор, там е по добре, има дебела сянка и място за всички. – каза домакинята.

Запътиха се за задният двор, а той не беше двор, а рай. И място, където се бяха решили стотици съдби. Аз влязох също, но останах встрани. И достатъчно близо, да виждам и чувам останалите. Отпивайки от чашата кафе, моята любов каза:

– А ти защо си с гърбица, така са си родила или… Пречи ли ти много?

– Това са мъките на хората, които нагърбих, всички останаха тук и се стовариха върху ми. Но това не ми пречи толкова – когато посетителите си тръгват оттук щастливи, чувствам не гърбица, а крила. Ти какво ще правиш с тази красота, обаче, нямаш равна на себе си. Кой е този, дето не би те пожелал за жена?

– Не те, а аз трябва да ги желая, но такъв не съм срещнала досега. И дали ще срещна, не знам. Искам ти да ми кажеш, има ли го някъде?

– Слушай ме сега внимателно – виждаш ли тази алея от рози? Ще тръгнеш по нея, без да се връщаш назад, ще стигнеш до края и ще гледаш и от двете страни. Която роза ти хареса най-много, откъсни я и ми я донеси – но без роза не се връщай. Тогава ще ти кажа кой ще ти е късметът.

Тя така и направи, тръгна по алеята с рози. Не бързаше, избираше да е най-хубавата, да има невероятен цвят и мирис. Една може би не ухаеше достатъчно, на друга цветът й не беше най-подходящ… Така стигна до края на алеята. Без роза не трябваше да се връща, затова откъсна последната, която беше почти прецъфтяла. Изгубила си беше вече и мириса, и цвета. Като се връщаше, по лицето й се четеше гняв, в очите й просветнаха сърдити пламъчета. Тя погледна към гърбавата старица и попита с тъга:

– Това ли ще е късметът ми, с него ли ще деля всичко, с него ли ще лягам и ставам, с това ли…

– Гордостта те е заслепила, притъпила е другите ти чувства. И ангелите не са могли да ти помогнат навреме.

– Да, може би е така – каза тихо гостенката. – Но гордостта понякога е само „последното цвете“ на болката.